Керстин Гир
Смарагдовозелено (15)

Глава 7

Човек не може да спре времето,

но за любовта то понякога спира.

Пърл С. Бък

 

Когато към десет часа се почука на вратата ми, се стреснах от дълбокия си сън, въпреки че вече за трети път бях събудена тази сутрин. Първият път бе в седем часа, когато майка ми искаше да провери как се чувствам („Нямаш повече температура, това показва колко е издръжлив организмът ти. Утре отново ще можеш да ходиш на училище!“). Вторият път беше четирийсет и пет минути по-късно от Лесли, която специално бе избрала обиколен път към училище, за да се отбие тук, защото посред нощ й бях изпратила един есемес.

Дори сега ме учудваше това, че есемесът не се състоеше само от несвързани срички. Практически не бях на себе си от страх, докато го пишех, и ръцете ми така силно трепереха, че едва успявах да улуча бутоните на телефона, защото единственият път до заключената ми стая минаваше през външния перваз под прозореца ми, който се намираше на около четиринайсет метра над тротоара. Идеята беше на Ксемериус — да се прехвърля през прозореца от стаята на Ник и по въпросния перваз, долепила корем към фасадата на къщата, да се придвижа до моя прозорец. Той самият не допринесе с нищо към успеха на мисията, освен с крясъците си: „Само не поглеждай надолу!“ и „Мътните ме взели, ама че е високо!“.

Двете с Лесли имахме само няколко минути, после тя трябваше да тръгва за училище, а аз отново се посветих на дълбокия сън. Докато пред вратата ми не се чуха високи гласове и една червено руса глава не се показа през вратата.

— Добро утро! — поздрави господин Марли сковано.

Ксемериус, който дремеше в долния край на леглото ми, се сепна.

— Какво прави пожарната сирена тук?

Придърпах завивката чак до брадичката ми.

— Пожар ли има? — попитах не особено остроумно адепта.

Според майка ми чак следобед трябваше да ме вземат за елапсиране. И то не директно от кревата, за бога!

— Това наистина е прекалено, млади момко! — извика един глас зад него. Беше пралеля Мади. Тя побутна леко господин Марли и се вмъкна покрай него в стаята ми. — Явно ви липсват маниери, иначе не бихте нахлували така в спалнята на една девойка.

— Да, аз също още не съм готов за светска визита — отбеляза Ксемериус и облиза предната си лапа.

— Аз… аз — започна да заеква господин Марли с червено като домат лице.

— Това наистина не е прилично!

— Лельо Мади, не се меси! — Третият човек, който се появи, бе Шарлот, с дънки и отровнозелен пуловер, подчертаващ косата й, която сякаш пламтеше като огън. — Господин Марли и господин Бруър само трябва да вземат нещо.

Явно господин Бруър бе младият мъж с черен костюм, който сега също се появи на сцената. Номер четири. Започвах да се чувствам така, сякаш се намирам на Виктория Стейшън^[1] в час пик. При това стаята ми нямаше дори приблизително подходящата квадратура.

Шарлот се промъкна напред, използвайки лактите си.

— Къде е ковчежето? — попита тя.

— Доносничка, доносничка влезе в къщата! — запя Ксемериус.

— Кое ковчеже?

Продължавах да седя като закована под завивката ми. Изобщо не исках да ставам, защото все още носех изцапаната пижама и определено не исках да се показвам така пред господин Марли. Достатъчно бе, че ме вижда с рошава коса.

— Много добре знаеш! — Шарлот се надвеси над мен. — И така, къде е?

Къдриците на пралеля Мади се изправиха от възмущение.

— Никой да не докосва ковчежето! — заповяда тя изненадващо властно.

Но далеч не можеше да се мери с остротата в гласа на лейди Ариста.

— Маделин! Нали ти казах да останеш долу?! — Сега и баба ми прекрачи прага на стаята ми, с изпънат като свещ гръб и високо вирната брадичка. — Това не те засяга.

През това време Шарлот си бе пробила път през навалицата, отивайки до вградения гардероб, бе го отворила и сега сочеше ковчежето.

— Ето го!

— Разбира се, че ме засяга. Това е моето ковчеже — отново извика пралеля Мади, този път с отчаяние в гласа. — Само го дадох назаем на Гуендолин!

— Глупости! — отсече лейди Ариста. — Ковчежето принадлежеше на Лукас. Вече се питах къде ли е било през всичките тези години. — Тя ме измери с леденосините си очи. — Млада девойко, ако Шарлот се окаже права, не бих искала да съм на твое място.

Придърпах завивката още малко по-нагоре, като се чудех дали съвсем да не се скрия под нея.

— Заключено е — обяви Шарлот, надвесена над ковчежето.

Лейди Ариста протегна ръка.

— Ключът, Гуендолин.

— Не е у мен. — Гласът ми прозвуча глухо, което се дължеше на завивката. — И не разбирам какво…

— Не бъди толкова твърдоглава — прекъсна ме лейди Ариста.

Ала тъй като преди малко Лесли отново си бе окачила ключа на врата, не ми оставаше нищо друго, освен да съм „твърдоглава“.

Шарлот започна да претърсва чекмеджетата на бюрото ми и пралеля Мади я перна през пръстите.

— Засрами се!

Господин Марли се прокашля.

— Ако разрешите, лейди Монтроуз, в Темпъл разполагаме със средства и начини да отворим ключалката и без ключ…

— Средства и начини — Ксемериус изимитира потайния му тон. — Звучи, сякаш в някой метален лост има нещо магическо. Скапан самохвалко!

— Е, добре, тогава вземете ковчежето с вас — обяви лейди Ариста и се обърна към вратата. — Господин Бърнард — чух я да вика, — придружете господата до долу.

— Човек би си помислил, че пазителите имат достатъчно антикварни предмети — каза Ксемериус. — Ей, че алчен народ!

— Аз отново искам да изразя изричния си протест — извика леля Мади, докато господин Марли и другият мъж изнасяха от стаята ми ковчежето, без да се сбогуват. — Това е… нарушение на неприкосновеността на жилището. Когато Грейс научи, че просто ей така сте нахлули в жилището й, ужасно ще се ядоса.

— Това все още е моята къща — заяви лейди Ариста студено. — И тук важат моите правила. Това, че Гуендолин не осъзнава дълга си и че за съжаление, се оказа недостойна за рода Монтроуз, може да бъде извинено с младостта й и с липсата и на познания, но ти, Маделин, би трябвало да знаеш за какво се е борил брат ти цял живот! От теб очаквах повече чувство за семейна чест. Дълбоко съм разочарована. И от двете ви.

— Аз също съм разочарована. — Пралеля Мади сложи ръце на кръста си и се загледа ядосано след величествено отдалечаващата се лейди Ариста. — И от двете ви. В крайна сметка ние сме едно семейство! — И тъй като баба ми вече нямаше как да я чуе, се обърна към Шарлот: — Зайче, как можа?

Братовчедка ми почервеня. За един съвсем кратък миг приличаше на неописуемия господин Марли и аз се зачудих къде ли съм сложила телефона си. Искаше ми се да увековеча тази гледка за идните поколения. Или за бъдещи опити за изнудване.

— Не можех да допусна Гуендолин да бойкотира нещо, което дори не разбира — отвърна Шарлот, а гласът й дори леко трепереше, — само заради стремежа си непрекъснато и навсякъде да е център на внимание. Тя… тя няма респект от мистериите, с които абсолютно незаслужено е свързана. — Хвърли ми отровен поглед, който явно й помогна отново да се съвземе. — Сама си надроби това! — изсъска с ново вдъхновение тя. — Дори ти предложих да ти помогна. Но не! Ти все трябва да нарушаваш правилата. — С тези думи тя отново се преобрази в собственото си Аз и направи това, което умееше най-добре: отметна коса през рамо и профуча навън.

— О, боже, о, боже… — Пралеля Мади се отпусна тежко върху ръба на леглото ми. Ксемериус едва успя навреме да се изтърколи настрани. — Какво ще правим сега? След като отворят ковчежето, със сигурност ще дойдат да те приберат и със сигурност няма да се церемонят с теб. — Тя извади кутийката с лимонени бонбони от джоба на роклята си и пъхна цели пет наведнъж в устата си. — Няма да го понеса.

— Спокойно, лельо Мади! — Прокарах пръстите и на двете си ръце през косата ми и й се усмихнах. — В ковчежето се намират ученическият ми атлас и колекцията ми с книги на Джейн Остин, която ми подари за Коледа.

— О! — Пралеля Мади потърка носа си и въздъхна облекчено. — Разбира се, предположих нещо такова — каза тя смучейки усилено бонбоните. — Но къде…

— На сигурно място, надявам се. — С дълбока въздишка спуснах крака от ръба на леглото. — Но в случай че отново се появят, със заповед за обиск или нещо подобно, май е по-добре сега да отида да си взема душ. Между другото, сърдечно благодаря за вчерашния ти съвет! Всички стаи били необитавани, как ли пък не. Приземих се в спалнята на леля Гленда и бившия ми чичо Чарлс!

— Упс! — възкликна пралеля ми и от уплах глътна единия от бонбоните.

 

 

До обяд не видях повече Шарлот и баба ми. Няколко пъти звънна телефонът на долния етаж, а веднъж и нашият, но беше просто мама, която искаше да се осведоми как се чувствам.

По-късно дойде на гости госпожа Пърпълплъм, приятелката на пралеля Мади, и ги чух да се кикотят като две малки момиченца. Иначе всичко беше спокойно. Преди по обед да бъда закарана в Темпъл, двамата с Ксемериус успяхме за кратко да обърнем внимание на „Ана Каренина“, или по-точно казано, на онзи текст в четивото, който не бе написан от Толстой. Страниците от 400 до 600 бяха изпълнени предимно с преписи на хрониките на пазителите. Лукас беше добавил: Това са само интересните части, скъпа внучке, но ако трябваше да съм честна, първоначално не ми се сториха особено интересни. Така наречените Принципи на устройството на времето, съставени лично от граф Сен Жермен, затрудниха мозъка ми още след първото изречение. Въпреки че в настоящето миналото вече се е случило, е нужна изключителна предпазливост, за да не се застраши сегашното чрез миналото, като миналото се превърне в настояще.

— Това разбираш ли го? — попитах Ксемериус. — От една страна, и без това всичко вече се е случило и следователно ще се случи точно така, както се е случило, но от друга страна, не трябва да заразяваш никого с грипния вирус? Или какво се има предвид?

Ксемериус поклати глава.

— Просто да прескочим тази част, става ли?

Но и статията на някой си доктор М. Джордано (аха, това едва ли беше съвпадение в имената, нали?) със заглавие Граф Сен Жермен — пътуващ във времето пророк — анализ въз основа на инквизиционни протоколи и писма, публикувана през 1992 година в специализирано списание за исторически изследвания, започваше със сучещо се над осем реда изречение, подобно на спираловиден глист, което никак не допринасяше за желанието за по-нататъшно четене.

Изглежда, Ксемериус се чувстваше по същия начин.

— Скукааа! — изграчи той и аз с охота прелистих нататък до мястото, където Лукас бе събрал всички стихчета. Някои от тях вече ми бяха известни, но и тези, които бяха нови за мен, звучаха объркано, изпълнени със символика и многозначно тълкуваеми, според гледната точка, подобно на виденията на пралеля Мади. Думите кръв и вечност се срещаха сравнително често и в комбинация с огън и страдание. — Ами… при всички положения не са от Гьоте — продължи гаргойлът. — Звучат, сякаш няколко пияндета са се събрали, за да римуват загадъчни глупости. Хей, хора, дайте да помислим, какво се римува на лисица от нефрит? Затрит, апетит, кибрит? Неее, хайде да вземем метеорит, звучи много по… хлъц… по-тайнствено.

Нямаше как да не се засмея. Тези стихчета наистина бяха пълна скръб. Но знаех, че Лесли с радост щеше да им се нахвърли, тя обожаваше загадките. Беше твърдо убедена, че прочитането на „Ана Каренина“ щеше да ни е от съществена помощ.

— Това е началото на една нова ера — драматично бе обявила тя днес сутринта, размахвайки книгата във въздуха. — Притежаващият знания притежава и сила. — На това място се замисли. — Това е реплика от филм, но в момента не се сещам от кой точно. Все едно. Сега най-сетне ще можем да разнищим историята докрай.

Може би имаше право. Но малко по-късно, в 1953 година, докато седях на зеления диван, не се чувствах ни най-малко могъща или знаеща, а просто ужасно самотна. Колко ми се искаше само Лесли да е при мен. Или поне Ксемериус.

Докато прелиствах безцелно страниците, се натъкнах на записките, които бе споменал господин Марли. През октомври 1782 година действително е имало бележка в хрониките със следния текст:

…Преди своето отпътуване графът още веднъж ни препоръча и занапред да ограничаваме възможно най-много досега на пътуващите във времето жени, особено на последно родената Рубин, с могъществото на мистериите и никога да не подценяваме разрушителната сила на женското любопитство.

О, да. Веднага повярвах, че графът е казал това, буквално можех да чуя гласа му. „Разрушителната сила на женското любопитство“, тц-тц.

Но за бала, който, за съжаление, бе само отложен, а не отменен, това не ми помагаше, като изключим факта, че тези драсканици на пазителите в никакъв случай не събуждаха в мен желанието още веднъж да се срещна с графа.

Със значително неудоволствие се посветих на изучаването на златните правила. В тях надълго и нашироко се говореше за чест, съвест и задължението да не се прави нищо в миналото, което би могло да промени бъдещето.

Май бях нарушавала правило номер четири при всяко едно от пътуванията ми във времето — Забранено е да се пренасят предмети от едно време в друго. Както и правило номер пет — Никога да не се влияе върху съдбата на хората в миналото.

Отпуснах книгата в скута си и замислено задъвках долната си устна. Може би Шарлот все пак имаше право и аз бях нещо като закоравяла нарушителка на правила — просто ей така, заради принципа. Дали в момента пазителите не претърсваха стаята ми? Или дори цялата къща — с кучета и детектори за метал? Във всеки случай не изглеждаше, сякаш малката ни хитрост от сутринта бе достатъчна, за да подкопаем доверието, което имаха в Шарлот.

Въпреки че господин Марли имаше вид, сякаш бе малко разколебан, когато ме бе взел от дома. Изглежда, едва бе в състояние да ме погледне в очите, макар да се преструваше, че нищо не се е случило.

— Сигурно се срамува — предположи Ксемериус. — Много ми се иска да бях видял глупавото му изражение, когато е отворил ковчежето. Дано от страх да е изпуснал металния лост върху крака си.

Да, със сигурност моментът, в който е извадил книгите ми от ковчежето, е бил много срамен за господин Марли. И естествено, за Шарлот. Но тя едва ли щеше да се откаже толкова бързо.

Все пак по пътя от колата до входа на главната квартира, докато разтваряше над главата ми черен чадър, адептът направи опит да проведе уж непринуден разговор, вероятно за да прикрие чувството си за вина.

— Много е прохладно днес, нали? — рече той решително.

Всичко това ми се стори наистина детинско. Отвърнах му също толкова решително.

— Да. А кога ще си получа ковчежето обратно?

Не му хрумна никакъв отговор, освен да почервенее като домат.

— Мога ли поне да получа книгите си, или в момента се изследват за отпечатъци от пръсти?

Не, днес не ми беше жал за него.

— Ние… за съжаление… може би… погрешка — започна да заеква той и двамата с Ксемериус възкликнахме едновременно:

— Какво?!

На господин Марли видимо му олекна, когато на входа се натъкнахме на господин Уитман, който отново изглеждаше като някоя филмова звезда върху червения килим. Очевидно и той бе пристигнал току-що. Съблече ненадминато елегантно палтото си и изтръска капките дъжд от косата си, като през това време ни се усмихваше, показвайки перфектните си бели зъби. Липсваха само светлините на прожекторите. Ако бях Синтия, със сигурност щях да му хвърля изпълнен с копнеж поглед, но аз бях имунизирана срещу красивата му външност и чара му (и без това рядко пускан в действие спрямо мен). Освен това зад гърба му Ксемериус му правеше заешки уши и глупави физиономии.

— Гуендолин, чух, че се чувстваш по-добре — каза учителят ми.

От кого ли пък го бе чул?

— Да, малко. — За да отклоня разговора от мнимата ми болест и тъй като тъкмо бях набрала скорост, бързо продължих да плямпам: — Току-що попитах господин Марли какво става с ковчежето ми. Може би вие ще можете да ми кажете кога ще си го получа обратно и защо изобщо е било наредено да ми го вземат?

— Точно така. Нападението е най-добрата защита — насърчи ме Ксемериус. — Виждам, че се справяш и без мен. Значи, ще отлетя обратно към къщи да поче… ъъъ… да видя дали всичко там е наред. See you later, alligator^[2], xa-xa!

— Аз… ние… погрешна информация… — продължи със заекването си господин Марли.

Господин Уитман изцъка ядосано с език. До него адептът изглеждаше двойно по-непохватен.

— Марли, можете да излезете в обедна почивка.

— Слушам, сър. Обедна почивка, сър.

Още малко и господин Марли щеше да удари токове, отдавайки чест.

— Братовчедка ти подозира, че си се сдобила с предмет, който не ти принадлежи — обяви господин Уитман, когато адептът побърза да се отдалечи, и ме изгледа с пронизващ поглед.

Заради хубавите му кафяви очи Лесли му бе измислила прякора Катеричката, но сега, и при най-добро желание, в тях не можеше да се открие нищо миловидно или забавно, липсваше всякаква топлина, която уж бе характерна за кафявите очи. Изложено на погледа му, цялото ми желание за противоречие много бързо се сви в най-отдалечения ъгъл на съзнанието ми. Изведнъж ми се прииска господин Марли да бе останал. Споровете с него бяха много по-приятни, отколкото с господин Уитман, когото беше толкова трудно да излъжеш — вероятно това се дължеше на опита му като учител. Ала въпреки това опитах.

— Явно Шарлот се чувства малко пренебрегната — промърморих със сведен поглед. — В момента не й е лесно и може би затова си измисля неща, които отново биха й… ъъъ… осигурили внимание.

— Да, и другите са на това мнение — отвърна учителят ми замислено. — Но според мен Шарлот е личност със стабилен характер, която не се нуждае от подобно нещо. — Той сведе глава към мен, толкова близо, че можех да подуша афтършейва му. — Ако подозрението й все пак се потвърди… Е, не съм сигурен дали наистина осъзнаваш значението на постъпката ти.

Ами… значи, в това отношение явно бяхме двама. Струваше ми известно усилие отново да го погледна в очите.

— Позволено ли ми е поне да попитам за какъв предмет става въпрос? — попитах колебливо.

Господин Уитман повдигна вежда, после изненадващо се усмихна.

— Напълно е възможно да съм те подценил, Гуендолин. Обаче това не е причина ти самата да се надценяваш!

Няколко секунди се взирахме един в друг и изведнъж се почувствах много изтощена. Какъв всъщност бе смисълът от всичките тези преструвки? Ами ако просто предадях на пазителите хронографа и оставех нещата на съдбата им? Някъде в далечния край на съзнанието си чух Лесли да казва: Я се вземи в ръце, ако обичаш, но за какво бе всичко това всъщност? И без това само се лутах в неведение и не напредвах нито крачка. Господин Уитман беше прав: накрая напълно щях да се надценя и да направя нещата още по-лоши. Дори не знаех защо точно си причинявах всичкото това напрежение. Нямаше ли да е по-хубаво да се отърся от отговорността и да оставя някой друг да взема решенията?

— Да? — попита господин Уитман с нежен глас и сега в очите му наистина се появиха топли искри. — Искаш ли да ми кажеш нещо, Гуендолин?

Кой знае, може би действително щях да го направя, ако в този момент към нас не бе пристъпил господин Джордж. С думите: „Гуендолин, защо се бавиш?“, бе сложил край на моментната ми слабост. Учителят ми пак бе изцъкал ядосано с език, но не бе подхванал отново темата в присъствието на господин Джордж.

И ето че сега седях сама в 1953 година върху зеления диван и се борех да възвърна самообладанието си. И надеждата си.

— Знанието е сила — казах през стиснати зъби, опитвайки се да се мотивирам, и отново отворих книгата.

Лукас бе преписал от хрониките предимно бележки от годините 1782 и 1912, защото те, скъпа внучке, са важни години за теб. През септември 1782 е разбит така нареченият Флорентински алианс и е разобличен предателят във Вътрешния кръг на пазителите. Въпреки че не е посочено изрично в хрониките, може да се предположи, че двамата с Гидиън сте замесени в тези събития.

Вдигнах поглед от книгата. Това ли беше указанието за бала, което търсех? Ако бе така, тогава всичко ми беше точно толкова ясно, колкото и преди да го прочета. Благодаря ти, дядо, въздъхнах. Това беше горе-долу толкова полезно, колкото и „пази се от сандвичи с пастърма“. Прелистих следващата страница.

— Само не се плаши — каза един глас зад мен.

Определено това изречение трябваше да се причисли към прочутите последни изречения, които човек чува точно преди да умре. (Веднага след „Тази не е заредена“ и „То иска само да си поиграе“.) Разбира се, че ужасно се изплаших.

— Аз съм. — Гидиън стоеше зад дивана и ми се усмихваше, гледайки надолу към мен. Появата му веднага накара тялото ми да обяви извънредно положение, защото всевъзможни чувства се заблъскаха в него, без да могат да се разберат за конкретна посока. — Господин Уитман си помисли, че малко компания сигурно ще ти се отрази добре — подхвърли той непринудено. — А аз се сетих, че крушката тук спешно трябва да се смени. — Той подхвърли една крушка във въздуха, сякаш е топка за жонглиране, после я хвана и с грациозно движение се пльосна на дивана до мен. — Много удобно си се настанила тук. Кашмирено одеяло! И грозде. Мисля, че си влязла под кожата на госпожа Дженкинс.

Докато зяпах бледото му красиво лице и се опитвах да овладея хаоса от чувства в мен, поне извадих достатъчно присъствие на духа да затворя „Ана Каренина“. Гидиън ме наблюдаваше внимателно, погледът му се плъзна от челото към очите ми и надолу към устните ми. Исках да погледна встрани и да се отдръпна от него, но в същото време не можех да му се нагледам, така че продължих да го зяпам така, сякаш бях зайче, а той — змия.

— Няма ли да получа поне едно „здравей“? — попита той и отново ме погледна в очите. — Нищо, че точно в момента си ми сърдита.

Това, че докато го казваше, се усмихна развеселено, ме изтръгна от вцепенението ми.

— Благодаря, че ми напомни.

Отметнах косата от челото ми, изпънах гръб и отворих книгата ми, този път почти в началото. Просто щях да го игнорирам — да не си мисли, че между нас всичко е наред.

Ала Гидиън не се даваше толкова лесно. Той погледна нагоре към тавана.

— За да сменя крушката, ще трябва да загася осветлението за малко. Тогава за известно време ще стане доста тъмно. — Замълчах си. — Имаш ли фенерче? — Не му отговорих. — От друга страна, изглежда, днес лампата не прави проблеми. Може и да оставим нещата така, а? — Чувствах погледа му, сякаш ме докосваше, но упорито продължавах да се взирам в книгата ми. — Хм, мога ли да си взема малко от гроздето?

Търпението ми ме напусна.

— Да, вземи си, но ме остави да чета на спокойствие! — троснах му се. — Дръж си устата затворена, става ли? Нямам желание да водя тъп и безсмислен разговор с теб.

Послуша ме и не каза нищо, ала само през времето, което му бе нужно, за да изяде гроздето. Прелистих една страница, въпреки че не бях прочела нито дума.

— Чух, че сутринта си имала посещение. — Започна да жонглира с две зърна от гроздето. — Шарлот спомена нещо за някакво тайнствено ковчеже.

Аха! Ето накъде духал вятърът, значи. Отпуснах книгата върху скута си.

— Коя дума от „дръж си устата затворена“ не разбираш?

Гидиън се ухили широко.

— Хей, това не е тъп и безсмислен разговор. Бих искал да разбера как й е хрумнало на Шарлот, че може да притежаваш нещо, което са ти подхвърлили Люси и Пол.

Беше дошъл, за да ме разпитва — че как иначе. Вероятно по поръчение на Фолк и компания, нещо от сорта на: „Бъди много мил с нея, тогава със сигурност ще ти каже дали и какво е скрила“. В крайна сметка да правят жените на глупачки, бе фамилното хоби на Де Вилърс.

Качих крака на дивана и седнах по турски. Когато бях ядосана, ми бе по-лесно да го гледам в очите, без долната ми устна да се разтрепери.

— Ами… попитай Шарлот, как й е хрумнало — отвърнах хладно.

— Вече го направих. — Гидиън зае поза като моята, така че сега седяхме върху дивана един срещу друг, като двама индианци във вигвам. Дали имаше обратния обичай на лулата на мира? — Според нея ти си се сдобила някак си с откраднатия хронограф, а брат ти, сестра ти, пралеля ти и дори вашият иконом ти помагат да го криеш.

Поклатих глава.

— Никога не съм предполагала, че някой ден ще го кажа, но явно Шарлот има прекалено развинтено въображение. Достатъчно е само да пренесем из къщата някакво овехтяло ковчеже и тя тотално откача.

— А какво имаше в него? — попита той не особено заинтересувано.

Боже, колко бе прозрачен!

— Нищо! Използваме го вместо масичка за игра на карти, докато залагаме на покер.

Идеята ми се стори толкова добра, че не успях да се сдържа да не се ухиля.

— „Аризона Холдем“? — запита Гидиън, този път по-внимателно.

Ха-ха.

— „Тексас Холдем“^[3]. — Сякаш можеше да ме подхлъзне с такъв плосък трик! Бащата на Лесли ни бе научил да играем покер, когато бяхме на дванайсет. Той бе на мнение, че момичетата непременно трябва да владеят покера — ала защо, никога не ни издаде. Във всеки случай, благодарение на него знаехме всички трикове и бяхме световни шампиони в блъфирането. Е, Лесли и до днес се почесваше по носа, когато имаше добра ръка, но това го знаех само аз. — Както и „Омаха“, но по-рядко. Знаеш ли — наведох се напред, уж изпълнена с доверие, — вкъщи хазартните игри са забранени, в тази връзка баба ми е въвела няколко много строги правила. Всъщност ние с леля Мади, господин Бърнард и Ник започнахме да играем в знак на протест и от чист инат. А после започна да ни харесва все повече. — Гидиън бе повдигнал едната си вежда. Изглеждаше впечатлен. Не можех да го упрекна. — Може би лейди Ариста има право и комарджийството е началото на всички пороци — продължих да говоря. Сега вече бях в стихията си. — Първоначално залагахме само лимонени бонбони, но междувременно залозите станаха много по-високи. Миналата седмица брат ми изгуби всичките си джобни. Само ако лейди Ариста разбере за това! — Наклоних се още по-напред и го погледнах дълбоко в очите. — Така че не казвай на Шарлот, защото тя веднага ще ни изклюкари. По-добре е да си измисля небивалици за откраднати хронографи!

Изключително доволна от себе си, отново седнах, с изпънат гръб.

Гидиън продължаваше да изглежда впечатлен. Той ме наблюдава мълчаливо известно време, след което изведнъж протегна ръка и ме погали по косата. Самообладанието ми веднага се срути.

— Престани! — Той наистина използваше всякакви трикове! Мръсник! — Какво изобщо търсиш тук? Не се нуждая от компания! — За съжаление, изобщо не прозвуча толкова заядливо, колкото целях, а по-скоро — малко плачевно. — Не трябва ли да си зает с тайни мисии, в които да източваш кръвта на хората?

— Имаш предвид мисия Шалвари от вчера вечерта? — Той бе престанал да гали косата ми, ала улови един кичур и се заигра с него. — Изпълнена е. Кръвта на Елейн Бърли вече се намира в хронографа. — За две секунди се взря встрани от мен, в нищото. Изглеждаше тъжен, но после отново се овладя. — Липсват само опърничавата лейди Тилни, Люси и Пол. Ала тъй като вече знаем в кое време и под какво име са живели Люси и Пол, останалото е чиста формалност. Между другото, за лейди Тилни ще се погрижа още утре сутринта.

— Мислех, че междувременно си започнал да се съмняваш дали всичко това е правилно — казах и освободих косата си от ръката му. — А ако Люси и Пол са прави и кръгът на кръвта никога не бива да се затваря? Ти самият каза, че съществува възможността твърдението им да е вярно.

— Точно така. Но нямам намерение да го съобщавам на пазителите. Ти си единствената, на която съм разказал за това.

Аха, какъв хитър психологически ход. Ти си единствената, на която имам доверие.

Но когато поискам, аз също мога да бъда хитра. (Само ще припомня историята с покера!)

— Люси и Пол казаха, че не може да се вярва на графа. Че той крои нещо лошо. Сега и ти ли вярваш в това?

Гидиън поклати глава. Изведнъж изражението му стана сериозно и напрегнато.

— Не. Не вярвам, че е лош. Просто смятам, че… — Той се поколеба. — Смятам, че поставя благото на всички над това на отделния човек.

— Дори и над своето собствено ли?

Той не отговори, а отново протегна ръка. Този път уви кичур от косата ми около пръста си. Накрая рече:

— Да приемем, че можеш да създадеш нещо сензационно, като например, знам ли… лекарство срещу рак, СПИН и всички други болести по света. Ала затова трябва да оставиш един човек да умре. Ще го направиш ли?

Някой трябва да умре? Това ли е било причината Люси и Пол да откраднат хронографа? Защото… Цената им се стори прекалено висока, чух в главата ми гласа на мама. Цената — един човешки живот?

В съзнанието ми веднага изникнаха съответни филмови сцени — обърнати наобратно кръстове, жертвоприношения на хора и мъже с качулки, мърморещи вавилонски заклинания. Това не пасваше особено на пазителите. Е, може би с няколко изключения.

Гидиън ме гледаше очаквателно.

— Да се жертва един човешки живот заради спасяването на много други? — уточних тихо. — Не, не мисля, че цената е висока, ако се погледне прагматично. А според теб?

Дълго време той не ми отговори, само се взираше в лицето ми и си играеше с косата ми.

— Да, така мисля — каза накрая. — Невинаги целта оправдава средствата.

— Думите ти означават ли, че повече няма да правиш онова, което графът поиска от теб? — изтърсих и си признавам, че това не бе особено хитро от моя страна. — Като например да си играеш с чувствата ми? Или с косата ми?

Гидиън пусна косата ми и изгледа учудено ръката си, сякаш тя не бе част от него самия.

— Аз не съм… Но графът не ми е нареждал да си играя с чувствата ти.

— Така ли? — Изведнъж отново му бях ужасно ядосана. — Обаче той ми каза, че го е направил. Обясни ми, че е впечатлен от това, колко добре си се справил, въпреки че си имал толкова малко време да манипулираш чувствата ми, а и за съжаление, си пропилял толкова много енергия по грешната жертва, тоест Шарлот.

Гидиън въздъхна и потърка чело с опакото на ръката си.

— Двамата с графа действително проведохме няколко разговора за… ъъъ… ами… разговора по мъжки. Той е на мнение — но моля те, прояви снизхождение към него, та този мъж е живял преди двеста години! — че действията на жените се определят главно от емоциите, докато мъжете се ръководят от разума. И затова за мен е по-добре, ако партньорката ми при пътуванията във времето е влюбена в мен, за да мога да контролирам действията й при необходимост. Мислех…

— Ти… — прекъснах го ядосано. — Решил си, че можеш да се погрижиш това да се получи!

Гидиън спусна крака от дивана, изправи се и закрачи напред-назад из стаята. Поради някаква причина изведнъж изглеждаше развълнуван.

— Гуендолин, не съм те принуждавал за нищо, нали? Дори обратното, често съм се държал с теб направо гадно.

Зяпнах го, загубила дар слово.

— И сега трябва да съм ти благодарна за това?

— Разбира се, че не. Тоест… да.

— Последно?

Той ме изгледа гневно.

— Защо девойките си падат по типове, които се отнасят отвратително с тях? Явно милите младежи не са и наполовина толкова интересни. Заради това понякога е трудно да запазиш уважението си към момичетата. — Продължаваше да снове из стаята с големи, гневни крачки. — Да не говорим, че момчета с щръкнали уши и пъпки изобщо не могат и да си мечтаят за такива волности.

— Колко си циничен и повърхностен само.

Бях изумена от обрата, който изведнъж беше претърпял разговорът ни.

Гидиън сви рамене.

— Въпросът е кой тук е повърхностен. Или би позволила на господин Марли да те целуне?

За миг наистина напълно се обърках. Малко, ама съвсем малко зрънце истина може и да имаше в думите му, но… Поклатих глава.

— При впечатляващата ти аргументация забрави нещо решаващо. Въпреки лишената ти от пъпки външност — между другото, поздравления за високото ти самочувствие — нямаше да се оставя да ме целунеш, ако не ме бе излъгал и не се беше престорил, че изпитваш някакви чувства към мен. — Внезапно очите ми се насълзиха, но продължих с треперещ глас: — И нямаше. .. да се влюбя в теб.

Или поне нямаше да позволя да ми проличи.

Гидиън се извърна от мен. За миг застана напълно неподвижен, после изрита с все сила стената.

— По дяволите, Гуендолин! — изруга през стиснати зъби. — А ти беше ли напълно откровена с мен? Не ме ли лъжеше винаги когато ти се отдадеше възможност?

Докато обмислях подходящ отговор — той наистина бе ненадминат в извъртането на нещата — ме обзе познатото чувство на замайване, но този път ми беше по-лошо от всякога. Изплашено притиснах „Ана Каренина“ към гърдите си. Да сграбча кошницата, май бе прекалено късно вече.

— Позволи да те целувам, но никога не ми се довери — чух да мърмори той.

Останалото не го разбрах, защото в следващия момент се приземих в настоящето и с всички сили се концентрирах да не повърна в краката на господин Марли.

Когато най-сетне овладях стомаха си, Гидиън също се бе завърнал. Стоеше, облегнал гръб на стената. Гневът бе изчезнал от лицето му и сега се усмихваше тъжно.

— Страшно ми се иска да присъствам на някоя от игрите ви на покер — отбеляза той. — Много съм добър в блъфирането.

След това напусна помещението, без да се огледа.