Керстин Гир
Смарагдовозелено (1)

Пролог

Белгравия, Лондон, 3 юли 1912 г.

— Ще остане грозен белег — каза лекарят, без да вдига поглед.

Пол се усмихна накриво.

— Е, във всеки случай е по-добре от ампутацията, която госпожа Свръхстрахливка предрече.

— Много смешно! — изсъска Люси. — Аз не съм свръхстрахливка, а ти… господин Глупав Лекомисленик, да не си посмял да се шегуваш с това! Знаеш много добре колко бързо може да се инфектира такава рана и в това столетие човек трябва да е щастлив, ако изобщо остане жив. Няма никакви антибиотици надлъж и нашир, а всички лекари са невежи некадърници.

— Е, много благодаря — рече лекарят, докато нанасяше кафеникав мехлем върху току-що зашитата рана.

Пареше ужасно и с голямо усилие Пол успя да се въздържи да не направи гримаса. Надяваше се само да не останат петна върху хубавия шезлонг на лейди Тилни.

— Вие нямате вина за това. — Пол усети, че Люси се постара да прозвучи любезно, дори се опита да се усмихне. Една доста крива усмивка, но в крайна сметка от значение беше доброто й намерение. — Сигурна съм, че давате най-доброто от себе си — рече тя.

— Доктор Харисън е най-добрият — увери я лейди Тилни.

— И единственият… — измърмори Пол, който изведнъж се почувства ужасно изморен.

В сладникавото питие, което му бе дал лекарят, определено е имало приспивателно.

— И преди всичко, най-дискретният — допълни доктор Харисън. Ръката на Пол се сдоби със снежнобяла превръзка. — А и честно казано, не мога да си представя, че след осемдесет години прободните и порезните рани ще се третират по друг начин, различен от този, който приложих аз.

Люси си пое дълбоко въздух и Пол вече подозираше какво ще последва. От кока й се бе освободила една къдрица и с войнствено изражение на лицето, тя я приглади зад ухото си.

— Е, в общи линии може би не, но когато бактериите… това са едноклетъчни организми, които…

— Престани вече, Люси! — прекъсна я Пол. — Доктор Харисън знае много добре какво са бактерии! — Раната продължаваше ужасно да гори, като в същото време той се чувстваше толкова изтощен, че с най-голямо удоволствие би затворил очи, за да подремне малко. Но това само още повече щеше да разстрои Люси. Въпреки че сините й очи блестяха гневно, в тях се криеше притеснение и — дори още по-лошо — страх, бе убеден в това. Заради нея не трябваше да показва нито лошото си здравословно състояние, нито пък собственото си отчаяние. Затова просто продължи да говори: — Все пак не се намираме в Средновековието, а в двайсети век, столетието на революционните открития. Първото ЕКГ отдавна е факт, а от няколко години е известен и причинителят на сифилис и е открито лечение на болестта.

— Явно някой добре е внимавал в час по мистерии. — Сега Люси изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне. — Колко хубаво!

— А миналата година Мария Кюри е спечелила Нобеловата награда за химия — допълни доктор Харисън.

— И какво точно е открила? Атомната бомба ли?

— Понякога си плашещо невежа. Мария Кюри е открила радио…

— О, затвори си устата! — Люси бе скръстила ръце пред гърдите си, взирайки се ядосано в Пол, и изобщо не забелязваше укорителния поглед на лейди Тилни. — Можеш да се разкараш с твоите лекции! Сега! Можеше! Да! Си! Мъртъв! Би ли ми казал как щях да се справя с цялата тази катастрофа без теб? — На това място гласът й пресекна. — Или как щях да продължа да живея без теб?

— Съжалявам, принцесо!

Тя нямаше и най-бегла представа колко много съжаляваше.

— Ха! — изсумтя Люси. — Изобщо недей да ми минаваш с този дълбоко разкаян поглед като на кученце.

— Излишно е да се тормозиш относно това, какво е можело да стане, детето ми — каза лейди Тилни, клатейки глава, докато помагаше на доктор Харисън да прибере инструментите в чантата си. — Нали всичко е минало добре?! В нещастието си Пол извади късмет.

— Само защото всичко е можело да свърши още по-зле, не означава, че е минало добре! — извика Люси. — Нищо не е минало добре, абсолютно нищо! — Очите й се напълниха със сълзи и при тази гледка на Пол направо му се скъса сърцето. — Вече от три месеца сме тук и не сме постигнали нищо от това, което бяхме планирали. Дори напротив: направихме така, че всичко да стане още по-лошо! И когато най-сетне се сдобихме с проклетите документи, Пол ги дава просто ей така!

— Може би наистина действах малко прибързано — той отпусна глава върху възглавниците, — но в онзи момент имах чувството, че постъпвам правилно. — И то, защото тогава се чувстваше дяволски близко до смъртта. Не оставаше още много и шпагата на лорд Аластър щеше да го довърши. Но в никакъв случай нямаше да каже това на Люси. — Ако Гидиън е на наша страна, ще разполагаме с още една възможност. След като прочете документите, ще разбере каква е целта ни. — Да се надяваме.

— Но самите ние не знаем какво пише в тези документи! Може да е кодирано или… ох, та ти дори не знаеш какво точно си дал на Гидиън. Лорд Аластър може да ти е пробутал какво ли не: стари сметки, любовни писма, празни листове…

Тази мисъл отдавна бе хрумнала и на Пол, но случилото се не можеше да се върне назад.

— Понякога човек трябва да има малко повече доверие в съдбата — промълви той и му се прииска сам да можеше да повярва на думите си. Но още повече от мисълта, че е възможно да е дал на Гидиън ненужни документи, го измъчваше представата, че момчето може да е отишло с тях право при граф Сен Жермен. Това щеше да означава, че той се е разделил с единствения им коз. Но Гидиън бе казал, че обича Гуендолин, и начинът, по който го беше сторил, бе някак си… убедителен. „Той ми обеща“, искаше да каже Пол, но от устата му излезе само недоловимо шептене.

А и без това щеше да е лъжа. Изобщо не бе успял да чуе отговора на младежа.

— Идеята да се съюзим с Флорентинския алианс беше глупава — чу той да мърмори Люси. Очите му се бяха затворили. Каквото и да му беше дал доктор Харисън, то действаше страшно бързо. — Да, знам, знам — продължи да говори Люси. — Това беше моята глупава идея. Трябваше да вземем нещата в свои ръце.

— Но вие не сте убийци, детето ми — каза лейди Тилни.

— Има ли изобщо някаква разлика от морална гледна точка, дали сам ще убиеш някого, или просто ще го възложиш на друг?

Люси въздъхна тежко, а лейди Тилни енергично възрази:

— Момиче, недей да говориш такива неща! Вие не сте поръчвали ничие убийство, просто сте предали малко информация!

По-младата жена изведнъж заговори с неутешимо отчаяние:

— Пол, наистина сгрешихме за всичко, което можеше да бъде сгрешено. За три месеца пропиляхме толкова много от времето си и от парите на лейди Маргрет, а на всичкото отгоре замесихме и прекалено много хора в тази история.

— Това са парите на лорд Тилни — поправи я лейди Тилни. — Би се изумила, ако знаеше за какви всевъзможни неща пилее парите си. Залаганията на коне и танцьорките са най-безобидните измежду тях. Изобщо не забелязва, че отклонявам малко средства за нашата кауза. Ала ако все пак е усетил, той е достатъчно джентълмен, за да не го прави на въпрос.

— А аз щях много да съжалявам, ако не ме бяхте замесили в тази история — обяви доктор Харисън и се подсмихна. — Тъкмо бях започнал да намирам живота си за леко скучен. Все пак не всеки ден човек си има работа с пътуващи във времето, които идват от бъдещето и знаят всичко по-добре. А и между нас казано: диктаторският стил на господата Де Вилърс и онези от „Пинкертон-Смайт“ направо принуждава човек тайно да се разбунтува.

— Определено — съгласи се лейди Тилни. — Този самонадеян Джонатан заплаши жена си да я заключи вкъщи, ако продължава да симпатизира на суфражетките. — Тя изимитира мъжки сърдит глас. — И какво следва? Да се даде право и на кучетата да гласуват?

— Е, нали затова го заплашихте с плесница — вметна доктор Харисън. — Най-сетне едно чаено парти, на което не умрях от скука.

— Но изобщо не беше така. Аз просто казах, че не мога да гарантирам какво ще направи дясната ми ръка, ако той продължи да се изказва така неподготвено.

— Ако продължи да дрънка такива глупости, бяха дословните ви думи — коригира я докторът. — Знам го със сигурност, защото изключително ме впечатли.

Лейди Тилни се засмя и му подаде ръката си.

— Ще ви придружа до вратата, доктор Харисън.

Пол се опита да отвори очи и да се надигне, за да благодари на лекаря. Не успя да стори нито едното, нито другото.

— Блгдр… — изфъфли с последни сили.

— Какво, по дяволите, имаше в онова нещо, което му дадохте да изпие? — извика Люси след доктор Харисън.

Той се обърна на вратата.

— Само няколко капки морфинова тинктура. Напълно безобидно!

Пол не успя повече да чуе възмутения вик на Люси.