Керстин Гир
Смарагдовозелено (14)

Глава 6

Никога досега не бях елапсирала толкова комфортно, както днес следобед. Бяха ми дали кошница с одеяло, термос с горещ чай, сладки (естествено) и плодове — ситно нарязани в кутийка. Когато се настаних удобно върху зеления диван, почти се почувствах гузно. Само за миг обмислих възможността да взема ключа от скривалището му и да се отправя нагоре — но каква полза би имало от това, освен допълнителните усложнения и риска да бъда хваната? Намирах се по някое време в 1953 година, не бях попитала за точната дата, защото трябваше да се преструвам на апатична болна от грип.

След решението на Фолк за промяна в плановете сред пазителите бе настъпило трескаво суетене. Накрая ме пратиха заедно с господин Марли в помещението с хронографа. На него ясно му личеше, че повече предпочиташе да присъства на съвещанието, отколкото да се занимава с мен, затова не посмях да го попитам за мисията Опал и също като него се загледах намусено напред. Връзката ни определено бе пострадала през последните два дни, но адептът бе последният, за когото в момента се тревожех.

В 1953 година изядох първо плодовете, после сладките и накрая си полегнах върху дивана, сгушила се под одеялото. Не отне и пет минути, въпреки неприятната светлина, която хвърляше крушката, и вече спях дълбоко. Дори мисълта за призрака без глава, който уж се подвизаваше наоколо, не ми попречи. Събудих се отпочинала точно навреме преди връщането ми, което бе добре, иначе щях да се просна в легнало положение точно пред краката на господин Марли.

Докато адептът, който ме поздрави с кратко кимване, вписваше бележките си в дневника (вероятно нещо от сорта на: мрънкалото Рубин, вместо да изпълни дълга си, лентяйства и нагъва плодове в 1953 година), го попитах дали доктор Уайт е все още в сградата. Непременно исках да узная защо не бе разобличил болестта ми като симулация.

— Сега той няма време да се занимава с вашите болеж… болести — отвърна господин Марли. — В момента всички се отправят към Министерството на отбраната заради мисия Опал. — И неизказаното: „А аз не мога да присъствам — заради вас“, толкова осезаемо увисна във въздуха, сякаш го бе изрекъл.

Министерството на отбраната? Това пък защо? Изобщо нямаше смисъл да питам господин Сърдитко, защото в настроението, което беше, със сигурност нямаше да ми отговори. Изглежда, бе решил, че е по-добре повече изобщо да не говори с мен. Старателно завърза превръзката над очите ми и безмълвно ме поведе из лабиринта от подземни коридори, с една ръка хванал лакътя ми, а с другата — талията ми. С всяка изминала крачка този физически контакт ми ставаше все по-неприятен, най-вече защото ръцете му бяха горещи и потни. Вече нямах търпение да се отърва от тях, когато най-сетне изкачихме витата стълба и се озовахме на приземния етаж. Въздишайки, свалих превръзката и обясних, че оттук насетне сама ще стигна до лимузината.

— Не съм ви позволил да си махате превръзката от очите си — запротестира господин Марли. — Освен това е мое задължение да ви придружа до входната ви врата.

— Престанете! — Раздразнено пернах ръцете му, когато отново се накани да завърже очите ми с кърпата. — И без това вече знам остатъка от пътя. А ако непременно държите да ме придружите до входната врата, това със сигурност няма да стане с ръката ви на талията ми — заявих и продължих напред.

Господин Марли ме последва, пръхтейки възмутено.

— Държите се така, сякаш съм ви докосвал непристойно!

— Да, точно така — отвърнах, за да го дразня.

— Но това е… — извика адептът, но думите му бяха заглушени от крясъци със силен френски акцент.

— Да не сте пошмели да ши трръгнете важно-важно без тази яка, млади момко! — Вратата на шивашкото ателие пред нас се отвори със замах и се появи Гидиън, плътно следван от ядосаната мадам Росини. Тя размахваше ръце във въздуха, държейки някакво творение от бял плат. — Спррете веднага! Да не мишлите, че шъм ушила тази яка шамо за удоволствие?

Гидиън вече бе спрял, защото ни забеляза. Аз също бях застинала на място, но за съжаление, не толкова непринудено, а по-скоро сковано като стълб. И то не защото бях изненадана от странно подплатеното му сако, което правеше раменете му да изглеждат като тези на борец, вземащ анаболи, а защото при всяка от срещите ни явно не бях в състояние да правя нещо друго, освен да го зяпам. И да получавам сърцебиене.

— Сякаш бих ви докоснал доброволно! Правя го само защото трябва — продължаваше да нарежда господин Марли зад мен и Гидиън повдигна вежда и ми се усмихна присмехулно.

Побързах да отвърна на усмивката му също толкова присмехулно и оставих погледа ми да се плъзне подчертано бавно по глупавото му сако, смешните шалвари и обутите с чорапи пищяли, чак до обувките с катарами.

— Автентичност, млади момко! — Мадам Росини продължаваше да размахва във въздуха яката. — Колко пъти още тррябва да ви го обяшнявам? Ах, ето я и горрката ми болна лебедова шийка. — Усмивка разцъфна на кръглото й лице. — Bonsoir, ma petite.^[1] Кажи на този глупак тук, че не тррябва да ме ядошва!

— Добре де. Дайте насам това нещо. — Гидиън позволи на мадам Росини да му сложи яката. — Въпреки че и без това почти никой няма да ме види, а дори и да се случи, не мога да си представя, че хората денонощно са носели завързана такава корава балетна рокличка около врата си.

— Напротив, носели са. Или поне в двореца.

— Изобщо не разбирам какъв ти е проблемът. Стои ти супер — казах с една наистина гадна усмивчица. — Главата ти прилича на огромен шоколадов бонбон.

— Да, знам. — Гидиън също се ухили. — Направо да ме схруска човек. Но отклонява — или поне така се надявам — вниманието от шалварите.

— Които са много, много секси — настоя мадам Росини и за съжаление, нямаше как да не се разкискам.

— Радвам се, че можах да те развеселя — рече Гидиън. — Мадам Росини, пелерината ми!

Прехапах долната си устна, за да спра кискането си. Само това липсваше, да се шегувам с този мръсник, сякаш нищо не се е случило, сякаш наистина сме приятели. Ала вече бе късно.

Докато минаваше покрай мен, той погали бузата ми и това се случи толкова бързо, че не успях да реагирам.

— Бързо оздравяване, Гуен.

— Ах, ето го, трръгва! Малкият бунтарр, напълно в стила на тогавашното врреме, се отпрравя към приключението си в XVI век. — Мадам Росини се подсмихна. — Обзалагам се, че по пътя ще махне яката това лошо момче.

Аз също се загледах след „лошото момче“. Хм, може би тези шалвари все пак бяха съвсем, ама съвсем мъничко секси.

— И ние трябва да тръгваме — каза господин Марли, хвана лакътя ми, но после веднага го пусна, сякаш се бе опарил. По пътя до колата спазваше разстояние от няколко метра. Въпреки това го чувах как си мърмори: — Възмутително! Тя изобщо не е мой тип.

 

 

Притеснението ми, че междувременно Шарлот може да е намерила хронографа, не се оправда. Бях подценила изобретателността на семейството ми. Когато се прибрах вкъщи, Ник си играеше пред вратата на стаята ми с йо-йо.

— В момента само членове имат достъп до главната квартира — каза той. — Каква е паролата?

— Аз съм шефът, забрави ли? — Разроших червените му къдрици с ръка. — Ужас, да не би отново да си си лепнал дъвка?

Докато Ник се канеше възмутено да възрази, аз се възползвах от предоставилата ми се възможност и се вмъкнах в стаята ми.

Едва я познах. Пралеля ми бе прекарала целия ден тук, вдигната под тревога от господин Бърнард, който вероятно все още обикаляше трескаво цветарските магазини, и бе придала на стаята ми малко атмосфера в пралеля-Мади-стил. Не че бях неподредена, но въпреки това, поради някаква неясна причина, нещата ми имаха склонност да се разпиляват по свободното пространство на пода. От доста време насам днес отново можеше да се види килимът, леглото ми беше оправено — пралеля Мади бе извадила отнякъде една симпатична бяла кувертюра и пасващи си с нея възглавнички, — дрехите ми бяха прилежно сгънати на стола, хвърчащите наоколо листове, тетрадки и книги бяха подредени на купчини върху бюрото и дори саксията на перваза с изсъхналата папрат бе изчезнала. Вместо нея там стоеше чудно хубав букет, който излъчваше нежен аромат на фрезии. Дори Ксемериус не висеше раздърпан от лампата на тавана, а седеше като декорация върху скрина, точно до огромна купа с бонбони, обвил драконовата опашка около себе си.

— Съвсем друго усещане за стаята, нали? — поздрави ме той. — Твоята леля поназнайва нещо за фъншуй, няма място за мрънкане.

— Не се притеснявай, нищо не съм изхвърлила — каза пралеля Мади, която седеше с книга в ръка върху леглото. — Само малко подредих и забърсах прахта, за да се настаня уютно.

Не можах да се сдържа и я целунах.

— А аз през целия ден ужасно се притеснявах.

Ксемериус закима усърдно.

— И с право! Едва бяхме прочели десет страници, ъъъ… имам предвид, едва леля ти Мади бе прочела десет страници и Шарлот цъфна, правейки опит да се промъкне — докладва той. — Потънаха й гемиите, когато видя лелката. Но бързо се съвзе и обяви, че искала да вземе назаем гумичка.

Пралеля Мади разказа същото.

— Тъй като тъкмо оправях бюрото ти, можах да й помогна. Между другото, подострих цветните ти моливи и ги подредих по цветове. По-късно тя отново дойде, уж за да върне гумичката. Следобед двамата с Ник се сменяхме, все пак от време на време трябваше да отскачам и до тоалетната.

— Пет пъти, за да бъдем точни — уточни Ник, който ме бе последвал в стаята.

— Заради многото чай — обясни пралеля ми извинително.

— Много ти благодаря, лельо Мади, прекрасно си се справила! Всички вие сте се справили чудесно.

Още веднъж разроших косата на Ник.

Пралеля Мади се засмя.

— Обичам да съм полезна. Дори вече казах на Вайълет, че срещата ни утре трябва да се състои в твоята стая.

— Лельо Мади! Нали нищо не си казала на Вайълет за хронографа? — извика Ник.

Вайълет Пърпълплъм бе за пралеля Мади това, което бе Лесли за мен.

— Разбира се, че не! — Тя го изгледа възмутено. — Нали се заклех в живота си! Казах й, че тук горе светлината за ръкоделията ни е по-добра и че Ариста няма да ни безпокои. Но някой от прозорците ти не е уплътнен, дете. Отнякъде духа, през цялото време усещах полъха на хладен въздух.

Лицето на Ксемериус придоби виновно изражение.

— Не съм го направил нарочно. Но книгата бе толкова интересна.

В мислите си вече се намирах в предстоящата ми нощ.

— Лельо Мади, кой е живял в стаята ми през ноември 1993-та?

Пралеля ми сбърчи чело, докато размишляваше.

— 1993-та? Нека да помисля. По това време Маргарет Тачър беше ли все още министър-председател? Тогава беше… ах, как се казваше?

— Тц! Старата дама съвсем обърка всичко — каза Ксемериус. — По-добре попитай мен! 1993 е годината, в която пуснаха по кината „Денят на мармот“, гледах го четиринайсет пъти, освен това тогава се разчу за аферата на принц Чарлс с Камила Паркър-Боулс, а министър-председателят се казваше…

— Това е без значение — прекъснах го. — Просто искам да знам дали по-късно от тук ще мога безопасно да прескоча в 1993 година. — Подозирах, че междувременно Шарлот се е сдобила с черен боен костюм и денонощно охранява коридора. — Била ли е обитавана тази стая, или не, лельо Мади?

— Ланвайрпулгуингилгогеръхуърндробуллантисильогогогох^[2] — извика тя и Ксемериус, Ник и аз я зяпнахме стъписани.

— Сега съвсем откачи — рече гаргойлът. — Още днес следобед ми направи впечатление, че се смееше на неправилните места, докато четеше.

— Ланвайрпулгуингилгогеръхуърндробуллантисильогогогох — повтори пралеля Мади, усмихна се щастливо и завря в устата си един лимонен бонбон. — Така се казва селцето в Уелс, от което беше икономката ни. Нека сега някой ми каже, че нямам добра памет.

— Лельо Мади, но аз искам само да знам дали…

— Да, да, да. Икономката се казваше Гладиола Лангдън и в началото на деветдесетте живееше в стаята на майка ти — прекъсна ме тя. — Учудих те, нали? Въпреки всеобщото мнение, твоята пралеля има отлично функциониращ мозък! Останалите помещения тук горе се използваха само от време на време като стаи за гости, иначе стояха празни. А Гладиола имаше доста лош слух. Така че, без да се замисляш, можеш да се качиш в твоята машина на времето и в 1993-та отново да слезеш от нея. — Тя се разкиска. — Ех, тази Гладиола Лангдън… Май никога няма да забравим нейния ябълков пай. Милата… не смяташе за нужно да изхвърля семките на ябълките.

 

 

Мама имаше угризения на съвестта заради мнимия ми грип. Следобед лично Фолк де Вилърс й се бе обадил, за да й предаде предписанията на доктор Уайт да не ставам от леглото и да пия много топли течности. Тя повтори около стотина пъти колко съжалява, че не ми е повярвала, и лично ми изстиска три лимона, с които приготви гореща напитка с вода и захар. После седя половин час до леглото ми, за да се убеди, че действително ще я изпия цялата. Тъй като прекалено убедително траках със зъби, ме уви в още две допълнителни одеяла и сложи грейка^[3] на краката ми.

— Държа се като някоя мащеха — каза тя и ме погали по главата. — А в момента и без това ти е толкова трудно.

Да, имаше право. И то не само защото се чувствах, сякаш съм в сауна и върху корема ми вероятно можеха да се изпържат яйца. За няколко секунди си позволих да изпадна в самосъжаление.

— Не се държиш като мащеха, мамо — все пак й възразих накрая.

Мама изглеждаше още по-притеснена.

— Много се надявам тези обсебени потайни възрастни мъже да не те карат да правиш опасни неща.

Бързо отпих четири глътки наведнъж от топлата ми напитка. Както обикновено, се почувствах раздвоена дали все пак да не споделя всичко с нея. Чувството да я лъжа — или по-точно да премълчавам от нея такива важни неща — не беше никак приятно. Но и не исках тя да се притеснява за мен или пък да се разправя с пазителите. Освен това вероятно нямаше да е особено въодушевена от факта, че бях скрила откраднатия хронограф тук и с негова помощ предприемах пътувания във времето на своя глава.

— Фолк ме увери, че през цялото време стоиш в едно подземно помещение и пишеш домашните си — продължи тя. — И единственото, от което трябва да се притеснявам, е, че не се излагаш на достатъчно слънчева светлина.

Поколебах се за секунда, после й се усмихнах криво.

— Има право. Там е тъмно и убийствено скучно.

— Това е добре. Не искам да ти се случи същото като на Люси навремето.

— Мамо, какво точно се е случило тогава?

Не бе първият път през последните две седмици, когато задавах този въпрос, но тя никога не ми даде задоволителен отговор.

— Нали знаеш? — Отново ме погали. — О, бедното ми мишленце! Та ти направо изгаряш от температура.

Нежно отблъснах ръката й встрани. Да, това с изгарянето беше вярно. Но не и това с температурата.

— Мамо, наистина искам да знам какво се е случило.

Тя се поколеба за миг, после разказа още веднъж това, което вече отдавна знаех: как Люси и Пол са били на мнението, че кръгът на кръвта не трябва да се затваря и как са откраднали хронографа и са се скрили с него, защото пазителите не са споделяли възгледите им.

— И тъй като е било невъзможно да се изплъзнат от пипалата на пазителите — сигурно имат техни хора дори в Скотланд Ярд^[4] и в тайните служби — накрая на Люси и Пол не им е останало нищо друго, освен да избягат заедно с хронографа в миналото — продължих вместо нея и незабелязано повдигнах одеялата при краката ми, за да си осигуря малко разхлаждане. — Обаче ти не знаеш в коя година.

— Така е. Повярвай ми, наистина не им беше лесно да изоставят всичко тук.

Мама изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не заплаче.

— Да, но защо са били на мнение, че кръгът на дванайсетте не трябва да се затваря?

Боже, беше ми толкова горещо! Защо ли бях казала, че ме тресе?

Мама се взираше покрай мен в празното пространство.

— Знам само, че нямаха доверие в намеренията на граф Сен Жермен и бяха убедени, че тайната на пазителите е изградена върху лъжа. Днес и аз самата съжалявам, че тогава не исках да узная повече, но… мисля, че Люси нямаше нищо против. Не искаше да излага и мен на опасност.

— Пазителите смятат, че тайната на кръга е нещо като чудодейно средство. Лекарство, което ще излекува всички болести на човечеството — казах и по изражението на майка ми познах, че тази информация не е нова за нея. — Защо Люси и Пол биха искали да предотвратят да бъде открито това лекарство? Защо те са против това?

— Защото… цената им се стори прекалено висока — прошепна мама. Една сълза се откъсна от ъгълчето на окото й и се стече по бузата й. Тя бързо я избърса с опакото на ръката си и се изправи. — Опитай се да поспиш, съкровище — додаде тя, възвърнала обичайния си глас. — Със сигурност скоро ще се стоплиш. Сънят е най-доброто лекарство.

— Лека нощ, мамо!

При други обстоятелства сигурно щях да я бомбардирам с още въпроси, но сега едва успях да дочакам да затвори вратата на стаята ми след себе си.

С облекчение отхвърлих одеялата настрани и отворих прозореца толкова припряно, че изплаших два гълъба (или бяха гълъби призраци?), които за през нощта се бяха настанили удобно на перваза. Когато Ксемериус се върна от контролния си полет из къщата, бях свалила мократа си от пот пижама и бях облякла нова.

— Всички лежат в леглата си, дори и Шарлот, но тя се е втренчила в тавана и прави упражнения за разтягане на прасците — докладва гаргойлът. — Уф, изглеждаш като някой омар.

— Така се и чувствам.

С въздишка залостих вратата. Никой — най-малкото пък Шарлот — не трябваше да прекрачва стаята ми, докато ме нямаше. Каквото и да планираше да прави с разтегнатите си прасци, в никакъв случай не трябваше да влиза тук.

Отворих вградения гардероб и си поех дълбоко въздух. Беше изключително трудно да пропълзя през дупката и да се придвижа по корем до крокодила, в чиито търбух се намираше хронографът, положен в амбалажен талаш. Цялата предница на изпраната ми пижама придоби мръсен сив оттенък и множество паяжини се полепиха по мен. Отвратително!

— Имаш по теб нещо… дребничко — рече Ксемериус, когато отново изпълзях навън, хванала хронографа.

Той посочи гърдите ми. „Дребничкото нещо“ се оказа паяк, голям колкото дланта на Каролайн. (Е, почти толкова.) Само с изключително самообладание успях да потисна вика си, който би събудил не само обитателите на нашата къща, ами и на целия квартал. Изтръсканият паяк бързо потърси убежище под кревата ми. (Не е ли зловещо колко бързо може да се тича на осем крака?)

— Ух, ух! — повтарях около минута.

Докато настройвах хронографа, продължавах да се треса от погнуса.

— Е, хайде сега — каза Ксемериус. — Има паяци, които са поне двайсет пъти по-големи.

— Къде? На планетата Ромул^[5]? Е, добре, сигурно си прав. — Във вградения гардероб поставих хронографа върху ковчежето, коленичих отпред и пъхнах пръста си в отделението под рубина. — Ще се върна след час и половина. И ако обичаш, дръж тарантулата под око.

С фенерчето на Ник махнах за довиждане на гаргойла и си поех дълбоко въздух.

Той постави драматично лапа върху гърдите си.

— Нима си тръгваш? Има още време до утрото…

— О, затваряй си устата, Жулиета! — отвърнах и силно натиснах пръста си върху иглата.

 

 

Следващия път, когато си поех въздух, в устата ми имаше част от кърпа. Бързо я изплюх и светнах фенерчето. Беше хавлия за баня, която висеше точно пред лицето ми. Изобщо вграденият гардероб бе претъпкан с дрехи, които висяха в две редици, и ми отне известно време, докато успея да се изправя сред тях.

— Чу ли това? — попита женски глас извън гардероба.

О, не! Моля те, не!

— Какво има, съкровище? — отговори мъжки глас, който звучеше много, много боязливо.

От страх не бях в състояние да помръдна.

— В гардероба свети нещо — скара се женският глас, който звучеше точно обратното на боязливо. Или по-точно казано, звучеше много като моята леля Гленда.

По дяволите! Изключих фенерчето и внимателно се проврях назад, между втората редица с дрехи, докато не усетих шкафа в гърба си.

— Може би…

— Не, Чарлс! — Гласът стана една идея по-властен. — Не съм луда, ако това се опитваш да кажеш.

— Но аз…

— В гардероба светеше нещо и сега, ако обичаш, стани и провери, иначе ще спиш в стаята за шиене. — Шарлот определено бе наследила съскането от Гленда. — Не, почакай! Никъде няма да ходиш! Ако госпожа Лангдън те види там, майка ще ме пита дали нямаме семейна криза, а това би било върхът, защото аз нямам семейна криза не и аз, макар че се ожени за мен само защото баща ти харесва благородническата ми титла.

— Но, Гленда…

— Не можеш да ме заблудиш! Едва преди няколко дни лейди Пресдемиър ми разказа…

Леля Гленда продължи да бълва още хапливи коментари наоколо, или по-точно казано, по достойния й за съжаление съпруг, заради което напълно забрави за светлината в гардероба. За съжаление, също така забрави, че всъщност е посред нощ, и продължи да нарежда в същия стил поне два часа. Докато Чарлс само от време на време издаваше по някое изплашено възклицание. Нищо чудно, че двамата бяха разведени. Ала човек непременно би се запитал как преди това са успели да заченат скъпата малка Шарлот.

По някое време тя най-сетне обвини мъжа си, че я лишава от заслужения й сън, след което матракът изскърца и само няколко минути по-късно се чу похъркване. Е, при проблеми със съня на някои хора им действаше добре топло мляко с мед. Явно при леля Гленда нещата стояха по друг начин.

Проклинайки пралеля Мади и феноменалната й памет, за всеки случай изчаках още половин час, след което внимателно отворих вратата на гардероба. В крайна сметка не можех да пропилея цялото време, с което разполагах, в тази дупка. Дядо сигурно вече умираше от притеснение. В стаята бе малко по-светло, отколкото в гардероба, поне дотолкова, че да различа контурите на мебелите и да не се блъсна някъде.

Възможно най-тихо се прокраднах до вратата и натиснах бравата. Ала точно в този момент леля Гленда подскочи.

— Там има някой! Чарлс!

Не изчаках горкият Чарлс да се събуди или да бъде светната лампата, рязко разтворих вратата и се втурнах с все сили по стълбищната площадка и надолу по стълбището, после през коридора на втория етаж и продължих надолу, без да обръщам внимание на скърцащите стъпала. И аз самата не знаех точно накъде тичам, но имах странното усещане за дежа вю — веднъж вече не бях ли преживяла всичко това?

На първия етаж се сблъсках с фигура, която — след първата стряскаща една десета от секундата — се оказа дядо ми. Той ме сграбчи безмълвно и ме издърпа в библиотеката.

— Защо вдигаш такъв шум? — прошепна той, след като затвори вратата. — И защо закъсня? Окапаха ми краката от чакане пред портрета на прапрапрапрачичо Хю и вече си мислех, че нещо ти се е случило.

— Наистина ми се случи. Благодарение на пралеля Мади се озовах право в спалнята на леля Гленда — казах, останала без дъх. — И се притеснявам, че тя ме видя. Вероятно в момента се обажда в полицията.

Външният вид на Лукас за мен бе малък шок. Той отново изглеждаше като дядото, когото познавах като дете, едва успявах да разпозная в него младия Лукас с намазаната с помада прическа. Въпреки че бе глупаво, очите ми се насълзиха.

Дядо не забеляза. Той подслушваше на вратата.

— Изчакай тук, аз ще отида да проверя. — За миг се обърна към мен и се усмихна. — Ето там има сандвичи, за всеки случай. А ако някой влезе…

— …аз съм братовчедка ти Хейзъл — довърших изречението.

— …най-добре се скрий! Отсреща под бюрото.

Но това не се оказа нужно. След малко Лукас се върна. Бях използвала времето, за да си поема въздух, да нагъна един сандвич и да пресметна колко минути ми оставаха до завръщането.

— Не се притеснявай — каза той. — В момента Гленда обвинява Чарлс, че е виновен заради кошмарите, които тя има от сватбата насам. — Той поклати глава. — Не е за вярване, че единственият наследник на знатна фамилия, притежаваща верига хотели, търпи такова нещо! Но както и да е, да забравим за Гленда. — Той се усмихна. — Нека те огледам, внучке. Точно както си те спомням, дори още по-хубава. Какво се е случило с пижамата ти? Приличаш на някой коминочистач.

Махнах с ръка.

— Не беше никак лесно да дойда тук. В 2011 година не мога просто така да мъкна хронографа из цялата къща, защото Шарлот подозира нещо и дебне като лисица. Може би точно в момента е на път да разбие ключалката на стаята ми, не би ме учудило. А сега почти не ми остава време, цяла вечност киснах горе в онзи шкаф. — Ядосано зацъках с език. — А ако не се върна в моето време от стаята ми, ще се окажа заключена отвън — страхотно! — С въздишка се отпуснах в едно кресло. — Какъв провал! Трябва отново да се уговорим, и то преди този проклет бал. Предлагам да се срещнем на покрива! Мисля, че това е единственото място в тази къща, където човек не е обезпокояван. Какво ще кажеш за утре в полунощ твое време? Или за теб е прекалено сложно да се качиш незабелязано на покрива? Според Ксемериус май има начин да се мине през камината, но не знам…

— Момент, момент, момент — прекъсна ме дядо и се усмихна. — Все пак имах няколко годинки на разположение да помисля и затова вече съм подготвил нещо.

Той посочи към масата, където до чинията със сандвичите лежеше някаква книга, истинска тухла.

— „Ана Каренина“?

Дядо кимна.

— Отвори я!

— Скрил си вътре някакъв код? — промърморих. — Също като в „Зеленият ездач“?

Това не можеше да е истина! Лукас бе прекарал трийсет и седем години в това, да изфабрикува загадка за мен? Вероятно щеше да ми се наложи да броя букви дни наред.

— Знаеш ли, бих предпочела просто да ми кажеш какво пише в книгата. Все още разполагаме с няколко минути.

— Недей да прибързваш толкова. Прочети първото изречение — подкани ме дядо.

Отгърнах първата глава.

— Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.^[6] Хм… да. Добре казано. И толкова мъдро. Но…

— Книгата изглежда съвсем нормално, нали? — Лукас се усмихна. — Но е специална изработка! Първите четиристотин и последните четиристотин страници са от Лев Толстой, както и двеста страници в средата, но останалите са от мен за теб — напечатани с абсолютно същия шрифт. Перфектно замаскирани! Там ще намериш всичката информация, която успях да събера за трийсет и седем години. Макар и все още да не знам какъв ще е конкретният повод за бягството на Люси и Пол с хронографа. — Той взе книгата от ръцете ми и прокара пръсти по страниците й. — Разполагаме с доказателства, че графът е укривал важни документи от пазителите от годината на създаване на ложата — предсказания, от които следва, че Философският камък не е това, което е искал всички да повярват, че представлява.

— Тоест?

— Все още не сме съвсем сигурни. Работим по въпроса да се сдобием с тези документи. — Дядо се почеса по главата. — Чуй ме, мислих много, разбира се, и осъзнах, че в 2011 година няма да съм измежду живите. Най-вероятно ще съм починал, преди да си пораснала достатъчно, че да мога да те посветя във всичко.

Не знаех какво да отговоря, но кимнах.

Дядо ми се усмихна с прекрасната си усмивка, при която цялото му лице се прорязваше от бръчки.

— Това не е нещо лошо, Гуен. Мога да те уверя, че дори и да трябваше да умра днес, пак нямаше да скърбя — имах страхотен живот. — Бръчиците, причинени от усмивката му, се задълбочиха. — Единственото жалко е, че няма да мога да ти помагам в твоето време.

Отново кимнах и с усилие се преборих със сълзите ми.

— Е, хайде, малкото ми гарванче. Ти най-добре би трябвало да знаеш, че смъртта е част от живота. — Лукас потупа ръката ми. — Но човек би си помислил, че след смъртта ми поне бих имал благоприличието да бродя из тази къща като призрак. Малко подкрепа наистина ще ти е от помощ.

— Да, това би било хубаво — прошепнах. — И същевременно ужасно.

Призраците, които познавах, не бяха особено щастливи. Бях убедена, че биха предпочели да са на друго място. Никой от тях не харесваше факта, че е призрак. Повечето от тях дори не вярваха, че са мъртви. Не, беше добре, че дядо не е като тях.

— Кога трябва да се връщаш? — попита той.

Погледнах часовника отсреща. Боже, колко бързо летеше времето!

— След девет минути. И трябва да го направя от спалнята на леля Гленда, защото в моето време съм заключила стаята отвътре.

— Можем да опитаме да те вмъкнем в спалнята няколко секунди преди това — предложи Лукас. — Ще изчезнеш, преди изобщо да са разбрали какво…

В този миг на вратата се почука.

— Лукас, вътре ли си?

— Скрий се! — изсъска Лукас, но аз вече бях реагирала. С безразсъдно смел скок се хвърлих под бюрото, тъкмо навреме, преди вратата да се отвори и да влезе лейди Ариста. Можех да видя само краката й и подгъва на пеньоара й, но гласът й не можеше да бъде сбъркан.

— Какво правиш тук долу посред нощ? Да не би това да са сандвичи с риба тон? Нали знаеш какво каза доктор Уайт?

Тя се отпусна с въздишка върху стопленото от мен кресло. Сега вече я виждах до раменете, които държеше изправени, както винаги. Дали и тя можеше да зърне част от мен, ако завъртеше глава?

Жената зацъка с език.

— Току-що при мен дойде Чарлс. Той твърди, че Гленда го заплашва с бой.

— Олеле! — възкликна Лукас, ала прозвуча странно спокойно. — Бедното момче! А ти какво направи?

— Налях му чаша уиски — отвърна баба ми и се разкиска.

Затаих дъх. Лейди Ариста се кискаше? Никога досега не я бях чувала да го прави. Винаги се учудвахме дори когато се смееше, но кискането беше нещо съвсем различно. Това беше все едно да изсвириш опера на Вагнер на блок флейта.

— А после започна да плаче! — продължи баба ми презрително. Сега вече звучеше отново като самата себе си. — Заради което аз имах нужда да изпия чаша уиски.

— Това е, моето момиче. — По гласа на дядо познах, че се усмихва, и изведнъж ми стана леко на душата. Двамата изглеждаха щастливи заедно. (Е, или поне от шията надолу — онази част от тях, която виждах.) Едва сега си дадох сметка, че всъщност не съм имала вярна представа за брака им.

— Време е къщата най-сетне да се освободи от Гленда и Чарлс — каза лейди Ариста. — Може ли да се окаже, че децата ни не сполучиха в избора си на партньори? Джейн, съпругата на Хари, е ужасно скучна, Чарлс е слабохарактерен, а Никълъс е беден като църковна мишка.

— Но прави Грейс щастлива, а това е най-важното.

Лейди Ариста се изправи.

— Да, но и на фона на останалите, от Никълъс най-малко се оплаквам. Много по-лошо щеше да е, ако Грейс бе останала с онзи невъзможен честолюбивец Де Вилърс. — Видях как се потресе. — Всички от Де Вилърс са отвратително арогантни. Надявам се, че и Люси ще се осъзнае.

— Мисля, че Пол прави изключение. — Дядо се подсмихна. — Той е добро момче.

— Не вярвам. Ябълката не пада по-далеч от дървото. Ще се качваме ли горе?

— Исках да почета още малко…

Да, и малко да си побъбри с внучката от бъдещето, ако е възможно. Защото времето ми изтичаше. От мястото ми не виждах часовника, но го чувах как тиктака. И не се ли беше появило отново онова проклето чувство в стомаха ми?

— „Ана Каренина“? Толкова меланхолична книга, нали, скъпи? — Видях как слабите ръце на баба ми посегнаха към нея и отвориха произволна страница. Вероятно също като мен Лукас бе затаил дъх. — Как изобщо е възможно човек да обясни какво чувства на някой друг? Може би и аз трябва да я прочета още веднъж. Но, разбира се, с очила.

— Първо аз ще я прочета — рече Лукас категорично.

— Обаче не и тази нощ.

Тя върна книгата върху масата и се наведе към дядо ми. Не можех да видя съвсем ясно, но изглежда, двамата се прегръщаха.

— Ще дойда след няколко минути, меденке — каза Лукас, но по-добре да не го беше правил. При думата „меденке“ (Ехо? Та той говореше с лейди Ариста!) трепнах толкова силно, че ударих главата си в бюрото.

— Какво беше това? — попита баба ми строго.

— Кое?

Видях как Лукас събори с ръка „Ана Каренина“ от масата.

— Този шум!

— Нищо не чух — отвърна Лукас, но не можеше да предотврати лейди Ариста да се обърне към мен.

Буквално можех да усетя как очите над властния й нос искрят, изпълнени с подозрение.

Ами сега?

Лукас се прокашля и изрита силно книгата. Тя се плъзна по паркета към мен и се спря на половин метър от бюрото. Стомахът ми се сви, когато лейди Ариста направи крачка към мен.

— Но това е… — измърмори тя.

— Сега или никога — рече Лукас и предположих, че го каза на мен.

Решително протегнах ръка, грабнах книгата и я притиснах към гърдите ми. Баба ми тихо изписка от изненада. Но преди да е успяла да се наведе и да е погледнала под бюрото, бродираните й пантофки се размазаха пред очите ми.

Обратно в 2011 година с тупкащо сърце изпълзях изпод бюрото и отправих благодарствена молитва, че от 1993 не е било помръдвано и на сантиметър. Бедната лейди Ариста, след като бе видяла как на бюрото му бяха пораснали ръце и бе сграбчило книгата, сигурно щеше да има нужда от още едно уиски.

Докато аз се нуждаех единствено от леглото си.

Когато на втория етаж Шарлот препречи пътя ми, дори не се стреснах — сякаш сърцето ми бе решило, че за днес е преживяло достатъчно вълнения.

— Чух, че си тежко болна и трябва да пазиш леглото.

Тя включи едно фенерче и ме заслепи с ярка LED-светлина. В този момент ми хрумна, че бях забравила фенерчето на Ник някъде в 1993 година. Вероятно във вградения гардероб.

— Точно така. Явно си ме заразила. Изглежда, е болест, при която човек страда от безсъние нощем. Взех си нещо за четене. А ти какво правиш? Тренираш ли?

— Защо не? — Шарлот се приближи една крачка към мен и насочи лъча светлина към книгата ми. — „Ана Каренина“? Не е ли малко сложна за теб?

— Смяташ ли? Е, може би тогава е по-добре да си разменим книгите. Аз ще ти дам „Ана Каренина“, а ти ще ми услужиш с твоята „В сянката на вампира“.

Шарлот замълча стъписано за около три секунди. После отново ме заслепи със студената светлина на фенерчето.

— Покажи ми какво има в ковчежето, тогава може би ще успея да ти помогна да предотвратиш най-лошото, Гуени…

Я гледай ти, та тя можела да говори съвсем различно, нежно и ласкаво, почти загрижено.

Промъкнах се (със стегнати коремни мускули) покрай нея.

— Забрави, Шарлот! И стой далеч от стаята ми, ясно?

— Ако предположенията ми са верни, тогава наистина си много по-глупава, отколкото си мислех.

Гласът й отново звучеше както винаги. Въпреки че очаквах да ме спре и да ми строши глезена — най-малкото — тя ме пусна да си вървя. Само лъчът светлина на фенера й ме преследваше известно време.