Керстин Гир
Смарагдовозелено (12)

Глава 5

— О, не! Пак си циврила — измърмори Ксемериус, който ме чакаше в тайния коридор.

— Да — отвърнах рязко.

Раздялата с Лукас за мен бе много трудна и не само аз пророних някоя и друга сълза. Нямаше да се видим трийсет и седем години, макар и само от негова гледна точка, и двамата смятахме, че това е невъобразимо дълго време. Искаше ми се сега веднага да отида в 1993 година, но му обещах, че първо ще се наспя. Е, поне доколкото бе възможно. Беше два през нощта, а трябваше да стана в седем без петнайсет. Вероятно мама ще се нуждае от кран, за да ме вдигне от леглото.

Тъй като Ксемериус не направи никаква нахална забележка, осветих с фенерчето муцунката му. Може и да си въобразявах, но той изглеждаше малко тъжен и си дадох сметка, че цял ден го бях пренебрегвала.

— Много е мило, че си ме чакал, Ксеми… риус — казах с нежност, която изведнъж бях почувствала.

Искаше ми се да го погаля, но това не бе възможно при призраците.

— Чиста случайност! Междувременно се оглеждах за подходящо място за скривалище на това нещо. —Той посочи хронографа, който отново бях увила в халата ми за баня и понесох под мишница. Прозявайки се, се промъкнах на стълбището през отвора и оставих картината на прапрапра… на тлъстия чичо да се плъзне тихо на мястото си. Ксемериус летеше до мен нагоре по стълбите. — Ако бутнеш задната стена на вградения ти шкаф — ще успееш, тя е от гипсокартон — ще достигнеш нишите под скосения таван. А там има безброй скривалища.

— Смятам за през нощта просто да го мушна под леглото.

Краката ми тежаха като олово от умора. Бях загасила фенера, щях да намеря пътя до стаята ми дори и в тъмното. А вероятно дори и насън. Във всеки случай, когато стигнах до етажа на Шарлот, вече почти спях и затова за малко да изпусна хронографа, щом вратата й се отвори и се оказах заслепена от ивица светлина.

— О, по дяволите! — изруга Ксемериус. — Преди малко всички хъркаха, честно!

— Не си ли вече малко голяма за пижами със зайчета? — попита Шарлот.

Облечена в нощница с тънки презрамки, тя се облегна грациозно на рамката на вратата. Косата й падаше на блестящи вълни по гърба. (Това беше предимството на прическите със сплетена коса: действаха като ролки и имаха ефекта на позлатяващ гел за коса.)

— Да не си се побъркала да ме плашиш така? — Шепнех, за да не вземе да се събуди и леля Гленда.

— Защо се промъкваш посред нощ по моя коридор? И какво носиш?

— Какво означава това „през моя коридор“? Отвън по фасадата ли трябва да се катеря, за да стигна до стаята си?

Шарлот се отлепи от рамката на вратата и пристъпи към мен.

— Какво носиш под мишница? — повтори тя, този път заплашително.

Това, че шепнеше, правеше въпроса й още по-настойчив. А и гледаше толкова… опасно, че не смеех да мина покрай нея.

— Оу! — рече Ксемериус. — Май някой сериозно страда от предменструален синдром. Не бих искал да си имам вземане-даване с тази днес.

Изобщо нямах такива намерения.

— Халата ми за баня ли имаш предвид?

— Покажи какво има в него! — настоя тя.

Отстъпих крачка назад.

— Съвсем ли откачи? Няма да ти показвам посред нощ халата ми. А сега ме пусни да мина, искам да си лягам!

— А аз искам да видя какво носиш! — изсъска Шарлот. — Да не мислиш, че съм наивна като теб? Да не смяташ, че не съм забелязала заговорническите погледи и суетенето? Ако искате да скриете нещо от мен, трябва да действате малко по-умело. Какво е това ковчеже, което брат ти и господин Бърнард качиха горе при теб? Да не би това, което носиш под мишница, да е било вътре?

— Определено не е глупава — отбеляза Ксемериус и се почеса по носа с едното си крило.

По друго време от денонощието и в по-будно състояние сигурно щях да успея да импровизирам и да измисля някаква история, но сега просто нямах нерви за това.

— Изобщо не ти влиза в работата — изсъсках.

— Напротив, влиза ми! — изсъска Шарлот в отговор. — Може да не съм аз Рубин и затова да не съм част от кръга на дванайсетте, но за разлика от теб, поне мисля като такава! Не можах да чуя всичко, което обсъждахте в стаята ти, вратите в тази къща са просто прекалено масивни, но това, което разбрах, е напълно достатъчно! — Тя пристъпи отново към мен и посочи халата ми за баня. — Веднага ми дай това там, ако не искаш сама да го взема!

— Ти си ни подслушвала?

На секундата ми прилоша. Колко бе дочула? Знаеше ли, че това тук бе хронографът? Който, между другото, през последната минута сякаш бе станал минимум двойно по-тежък. За всеки случай го хванах с две ръце, при което фенерчето на Ник падна и изтрополи на пода. Вече не бях толкова сигурна дали наистина искам леля Гленда да продължи да спи.

— Знаеше ли, че двамата с Гидиън сме вземали уроци по Крав Мага?

Шарлот отново пристъпи към мен, а аз автоматично отстъпих назад.

— Не, а ти знаеш ли, че в момента гледаш като откачената катерица от „Ледена епоха“?

— Може и да имаме късмет и Крав Мага да се окаже някоя безобидна глупост — каза Ксемериус. — Като Кама Сутра! Ха-ха! — Той се разсмя. — Извинявай, но най-добрите майтапи ми хрумват в екстремни ситуации.

— Крав Мага е израелска техника за ръкопашен бой, много ефективна — информира ме Шарлот. — Мога да те извадя от строя само с един ритник в плексус соларис или само с един-единствен удар да ти строша врата.

— А аз мога да викам за помощ!

Досега разговорът ни бе протекъл шепнешком, сигурно така звучеше, когато змии разговарят помежду си: чшшш, сссш, чшшш.

Какво щеше да се случи, ако вдигнех под тревога останалите обитатели на къщата? Може би тогава Шарлот нямаше да строши врата ми, но всички ще искат да знаят какво съм увила в халата.

Изглежда, братовчедка ми отгатна мислите ми, защото се изсмя ехидно, докато се приближаваше с танцова стъпка.

— Хайде! Викай!

— Аз бих го направил — обади се Ксемериус.

Но не ми се наложи, защото зад Шарлот изникна, както винаги сякаш от нищото, господин Бърнард.

— Мога ли по някакъв начин да помогна на дамите? — осведоми се той и Шарлот се завъртя рязко, като уплашена котка. За части от секундата си помислих, че ще изрита иконома в плексус соларис, просто от рефлекс, но макар че пръстите й трепнаха, за щастие, не го направи. — Понякога и аз огладнявам нощно време и съм на разположение да подготвя лека закуска, щом така и така отивам към кухнята — продължи невъзмутимо господин Бърнард.

Почувствах такова облекчение да го видя, че избухнах в истеричен кикот.

— Току-що вече си взех нещичко от кухнята. — Посочих с брадичка вързопа в ръцете ми. — Но карате кид тук явно тотално е изгладняла, спешно се нуждае да похапне нещо.

Шарлот се отправи към стаята си подчертано бавно.

— Ще те държа под око — обяви тя и обвинително посочи с пръст гърдите ми. Вероятно се канеше да издекламира нещо, толкова театрално бе поведението й, но само каза: — И вас също, господин Бърнард.

— Трябва да сме внимателни — прошепнах, след като тя затвори вратата на стаята си и коридорът отново потъна в тъмнина. — Тя владее Тадж Махал.

— Също не е никак зле — рече Ксемериус одобрително.

Притиснах вързопа към гърдите си.

— И подозира нещо! Дори може и да знае какво сме открили. Със сигурност ще ни издаде на пазителите, а ако те разберат, че сме…

— Има по-подходящи места и време да се обсъжда това — прекъсна ме икономът необичайно строго.

Той вдигна фенера на Ник от земята, включи го и плъзна лъча светлина нагоре по вратата на Шарлот чак до полукръглия стъклен прозорец над нея. Той бе отворен.

Кимнах, давайки знак, че съм разбрала: братовчедка ми можеше да чуе всяка дума.

— Да, имате право. Лека нощ, господин Бърнард.

— Приятни сънища, госпожице Гуендолин.

 

 

На следващата сутрин майка ми не се нуждаеше от кран, за да ме събуди. Тактиката й бе много по-коварна. Използва онзи ужасен пластмасов Дядо Коледа, който Каролайн спечели миналата Коледа и който, веднъж включен, непрестанно повтаряше с отвратително грачещ глас: „Хо-хо-хо! Весела Коледа на всички!“.

В началото се опитах да заглуша врявата, завивайки се през глава. Но след шестнайсет хо-хо-хо-та се предадох и отметнах завивката. Веднага съжалих за това, защото си припомних какъв ден е днес. Балът!

Ако не се случеше някое чудо и не намерех възможност до днес следобед да отида в миналото и да се срещна в 1993 година с дядо ми, щеше да ми се наложи да се изправя пред графа неподготвена.

Прехапах устна. През изминалата нощ май все пак трябваше още веднъж да прескоча назад във времето. Но тогава Шарлот вероятно щеше да разкрие тайната ми, значи, така погледнато, изглежда, бях взела правилното решение.

Запрепъвах се от леглото към банята. Бях спала само три часа — след среднощното изпълнение на Шарлот бях решила да заложа на сигурно и под ръководството на Ксемериус действително бях влязла във вградения гардероб. Там бях отстранила задната стена и в нишите разпорих корема на крокодила, за да скрия хронографа в него.

След това, напълно изтощена, бях заспала веднага, което беше добре, защото така поне не ме измъчваха лоши сънища. Или по-точно казано, каквито и да било сънища, за разлика от пралеля Мади. Когато — закъсляла, защото цяла вечност търсих фон дьо тена на мама, за да прикрия тъмните сенки под очите си — заслизах за закуска надолу към първия етаж, тя ме пресрещна в коридора и ме дръпна в стаята си.

— Нещо не е наред ли? — попитах, но знаех, че можех да си спестя въпроса.

Щом пралеля Мади беше будна в седем и половина, значи, със сигурност нещо изобщо не беше наред. Беше напълно рошава и едната от двете й ролки, които трябваше да повдигат косата на челото й, се беше разхлабила и висеше над ухото й.

— О, Гуендолин, момичето ми, не е наред, и още как. — Тя се отпусна върху неоправения си креват и зяпна с драматично сбърчено чело лилавия тапет на цветчета. — Имах видение!

Не отново!

— Нека да позная. Някой е стъпкал рубинено сърце с токовете на ботушите си — предположих. — А може би става въпрос за гарван, който е влетял право във витрина, пълна с… ъъъ… часовници?

Пралеля Мади поклати така силно глава, че къдриците й се разхвърчаха и дори втората ролка се килна опасно настрани.

— О, не, Гуендолин, с това не бива да се шегуваш. Може и понякога да не знам какво означават тези видения, но впоследствие винаги са се оказвали верни. — Тя хвана ръката ми и ме придърпа към себе си. — А този път беше толкова ясно. Видях те в синя рокля с широко развети поли, заобиколена от светлина от свещи и музика от цигулка.

Кожата ми настръхна. Не стига, че и без това имах лошо предчувствие заради бала, ами сега и пралеля Мади бе получила видение. Не й бях разказала нищо — нито за бала, нито за цвета на балната рокля.

Тя остана доволна, че най-сетне бе привлякла пълното ми внимание.

— Първоначално всичко изглеждаше напълно спокойно, всички танцуваха, дори и ти, но тогава видях, че залата няма покрив. Върху небето над теб се скупчиха ужасяващи черни облаци, от които се отдели огромна птица, готова да се спусне отгоре ти. А когато ти поиска да избягаш, се затича и налетя право на… ах, колко ужасно! Навсякъде кръв, всичко бе почервеняло от кръв, дори небето се оцвети в червено и дъждовните капки бяха кървави…

— Ъъъ… пралельо Мади?

Тя закърши ръце.

— Да, знам, скъпа моя, ужасно жестоко е и силно се надявам, че не означава това, което всеки би си помислил…

— Струва ми се, че прескочи нещо — отново я прекъснах. — На какво съм налетяла… тоест Гуендолин в съня ти?

— Това не беше сън, а видение! — Пралеля Мади ококори още повече очи, ако това изобщо беше възможно. — На меч. Ти налетя директно на него.

— Меч? И откъде се е появил?

— Той… мисля, че просто висеше във въздуха — отвърна тя и размаха ръка пред лицето ми, после продължи леко изнервено. — Но не това е важното. А многото кръв!

— Хм… — Седнах до нея на ръба на леглото. — А сега какво да правя с тази информация?

Пралеля Мади се огледа, взе от нощното шкафче пакетчето с лимонените си бонбони и лапна един.

— О, скъпа, откъде мога да знам. Помислих си, че може да ти е от помощ… като предупреждение.

— Да. Ще се постарая да не налитам на меч, който виси във въздуха, обещавам. — Целунах я по бузата и се изправих. — Може би е добре да поспиш още малко, прекалено е рано за теб.

— Да, ще го направя. — Тя си легна и придърпа завивката върху себе си. — Но приеми сериозно това, което ти казах. И се пази.

— Обещавам. — На вратата отново се обърнах. — А… — прокашлях се — случайно във видението ти да имаше и лъв? Или диамант? Или… може би слънце?

— Не.

Пралеля Мади вече бе затворила очи.

— Така си и мислех — измърморих и тихо затворих вратата след мен.

Когато стигнах до масата за закуска, веднага забелязах, че Шарлот липсва.

— Бедното момиче е болно — каза леля Гленда. — Слаба температура и ужасно главоболие. Предполагам, че е онзи грип, който в момента върлува. Моля те, би ли извинила Шарлот в училище, Гуендолин?

Кимнах разярено. Грип — как ли пък не! Шарлот искаше да си остане вкъщи, за да може на спокойствие да претърси стаята ми.

На Ксемериус, който бе кацнал в купата с плодовете на масата, явно му бе минала същата мисъл, защото рече:

— Както вече казах, не е глупава.

А също и господин Бърнард, който носеше чиния с бъркани яйца, ми хвърли многозначителен поглед.

— Последните седмици бяха прекалено тежки за бедното дете — продължи леля Гленда и игнорира невъзпитаното изпръхтяване на Ник. — Нищо чудно, че сега тялото й настоява за малко почивка.

— Не говори глупости, Гленда! — порица я лейди Ариста и отпи глътка от чая си. — Ние, Монтроуз, сме издръжливи. Аз никога през живота си не съм била болна и един ден — каза баба ми и изпъна гръб.

— Честно казано, и аз се чувствам доста… зле.

Особено като се замислех, че вратата на стаята ми не се заключваше отвън. Както почти всички врати в къщата, разполагаше със старомодно резе, което можеше да се спуска само отвътре.

Майка ми веднага скочи и постави ръка на челото ми.

Леля Гленда завъртя очи.

— Колко е характерно за нея. Гуендолин просто не може да понася да не е център на внимание.

— Не си топла. А тук е сухо и топло, точно както трябва да е. — Мама действително ме хвана за носа, сякаш съм петгодишна. После ме погали по косата. — Ако искаш, през почивните дни истински ще те поглезя. Можем да закусим в леглото…

— О, да, а ти ще ни четеш приказки за Питър, Флопси, Мопси и Пухчо^[1] както едно време — каза Каролайн, която бе сложила плетеното прасенце да седне в скута й. — После ще храним Гуени с парченца ябълка и ще й правим студени компреси.

Лейди Ариста постави кръгче краставица върху тоста си, върху който изключително акуратно вече бяха натрупани кашкавал, шунка, бъркани яйца и домат.

— Гуендолин, изобщо не изглеждаш болна, а по-скоро сякаш цъфтиш от живот.

Не е за вярване! Не можех да държа очите си отворени от умора и изглеждах като ухапана от вампир — и да чуя това!

— Днес цял ден ще съм вкъщи — вметна господин Бърнард. — Мога да обгрижвам госпожица Шарлот с топла пилешка супа. — Въпреки че го каза на леля Гленда, думите му бяха предназначени за мен и аз схванах намека.

Но за съжаление, леля Гленда имаше други поръчения за него.

— Лично ще се погрижа за дъщеря си. Вие трябва да отидете до ателието на Уолдън-Джоунс и да вземете поръчките ми, а също и парти костюма на Шарлот.

— Ателието се намира в Излингтън — каза икономът и ме погледна угрижено. — Известно време няма да съм вкъщи.

— Да, определено.

Леля Гленда смръщи озадачено чело.

— На връщане можете да донесете цветя — рече лейди Ариста. — Няколко пролетни аранжировки за преддверието, масата за хранене и музикалната стая. Нищо искрящо, без просташки къдрави лалета, както последния път, наблегнете на белите, нежно жълтите и люляковите тонове.

Мама раздаде целувки за довиждане на всички ни, защото трябваше да тръгва за работа.

— Ако намерите незабравки, можете да ми вземете няколко кашпи, господин Бърнард. Или момини сълзи, ако вече има от тях.

— Разбира се — отвърна той.

— И щом така и така ще си правите труда, направо вземете и няколко лилии, които ще може да се посадят на гроба ми, когато умра, защото са ме изпратили болна на училище — измърморих намръщено, но майка ми вече бе излязла.

— О, не се безпокой! — опита се да ме успокои Ксемериус. — Дори и червенокосата метла да си остане вкъщи, не може просто ей така да се разхожда из стаята ти. А дори и да го направи: първо трябва да се сети да отмести задната стена на вградения ти гардероб и да пропълзи в нишите. Но дори и тогава никога не би намерила смелост да бръкне във вътрешностите на крокодила. Е, сега радваш ли се, че нощес те убедих да го разпориш?

Кимнах, въпреки че при спомена за зловещите ниши и паяжини вътрешно потръпнах, и разбира се, продължавах да се тревожа. Ако Шарлот наистина подозираше или пък знаеше какво трябва да търси, нямаше да се откаже толкова лесно. А аз щях да се прибера още по-късно от обикновено, ако не успеех да отложа посещението на бала. И най-вероятно тогава вече щеше да е късно.

Какво ли щеше да се случи, ако пазителите разберяха, че откраднатият хронограф се намира у нас? Хронограф, в който липсваше само кръвта на Гидиън, за да се затвори кръгът. Изведнъж цялата настръхнах. Вероятно щяха да откачат, ако усетеха, че съвсем неочаквано са се оказали толкова близо до осъществяването на целта на живота им. И всъщност коя бях аз, че да крия от тях нещо, което е възможно да представлява лек за всички болести на човечеството?

— И все пак съществува вероятността горкото момиче да е действително болно — отбеляза Ксемериус.

— Да, а земята е плоска — имах глупостта да отвърна на глас.

Всички на масата ме изгледаха стъписано.

— Не, Гуени, земята е кръгла — поправи ме любезно Каролайн. — В началото и аз не исках да повярвам. И уж се движи ужасно бързо из Космоса. — Тя отчупи парченце от тоста си и го завря пред розовата муцуна на прасето. — Но така стоят нещата. Нали, Маргарет? Искаш ли още едно парченце с шунка?

Ник изгрухтя тихо, а лейди Ариста присви неодобрително устни.

— Не бяхме ли установили правилото, че по време на хранене не трябва да присъстват нито плюшени играчки и кукли, нито пък истински или измислени приятели?

— Маргарет е много послушна — обясни Каролайн, но изпълнително пусна прасето под стола си.

Леля Гленда кихна укорително. Явно сега вече бе алергична и към плюшени животни.

Въпреки че Ксемериус обеща да защитава хронографа с живота си (на това място се изсмях, но не защото ми бе весело) и веднага да ми съобщи, ако Шарлот проникне в стаята ми, не можех да престана да мисля какво щеше да се случи, ако пазителите пипнеха устройството.

Но колкото и да се терзаех, това нямаше да помогне — трябваше да преживея този ден и да се надявам на най-доброто. Първата мярка, която предприех в тази посока, бе да сляза една спирка по-рано, за да се преборя с умората ми в „Старбъкс“

— Можеш ли да сложиш три еспресо в едно карамелено макиато? — попитах момчето зад бара.

— Ако в замяна ми дадеш номера на мобилния ти! — отвърна то с усмивка.

Огледах го малко по-внимателно и се ухилих поласкано. С тъмната си коса и дълъг бретон напомняше на някой от онези добре изглеждащи типове във френските филми. Разбира се, бе добре изглеждащ само до мига, в който мислено го сравних с Гидиън, което при цялата ми глупост сторих почти веднага.

— Тя си има приятел — каза някой зад мен. Беше Рафаел, който ми намигна със зелените си очи, когато се обърнах, сбърчила чело. — Освен това е прекалено млада за теб, както сам лесно можеш да се досетиш по ученическата униформа. Едно кафе лате и един боровинков мъфин, моля.

Завъртях очи и взех специалната си напитка с извинителна усмивка.

— В действителност нямам приятел, но затова пък в момента имам… ами… времеви проблем. Попитай ме отново след две години.

— Ще го направя — отвърна младежът.

— Със сигурност няма да го направи — заяви Рафаел. — Обзалагам се, че пита всяко симпатично момиче за номера на телефона й.

Зарязах го където си стоеше, но той отново ме настигна на тротоара.

— Ей, почакай! Съжалявам, че попречих на флирта ти. — Подозрително огледа кафето си. — Със сигурност онзи тип се е изплюл в чашата ми.

Отпих голяма глътка от моята и веднага изгорих устните, езика и гърлото си. Когато отново можех да мисля, се запитах дали по-добрият вариант не е кафето да се инжектира венозно.

— Вчера бях на кино с онази Силия от класа ни — каза Рафаел. — Страхотно момиче. Невероятно хубава и забавна. Не смяташ ли?

— Ъ? — отвърнах забила нос в пяната. (Общуването с Ксемериус започваше да ми се отразява.)

— Много се забавлявахме заедно — продължи той. — Но по-добре не казвай на Лесли, защото може да ревнува.

Нямаше как да не се засмея. Колко сладко — той искаше да ме манипулира.

— Добре. Гроб съм.

— Значи, смяташ, че тя наистина може да ревнува? — попита обнадежден Рафаел.

— Ама разбира се! Ужасно, при това. Най-вече защото в класа изобщо нямаме Силия.

Рафаел се почеса сконфузено по носа.

— Русата, при която ще е партито?

— Синтия.

— Но аз наистина бях с нея на кино — рече той плачевно.

Ученическата униформа със злополучната комбинация от яркожълто и морскосиньо му стоеше още по-зле, отколкото на нас. А начинът, по който прокарваше ръка през косата си, ми напомни на Ник и извика майчински чувства в мен. Реших, че заслужава поощрение, задето не се държеше толкова самодоволно и арогантно, колкото по-големия си брат.

— Ще го съобщя внимателно на Лесли — предложих.

Той се усмихна несигурно.

— Но не й казвай, че съм объркал името… ох, най-добре нищо не й казвай… или напротив…

— Остави на мен. — За довиждане подръпнах вратовръзката му. — Хей, поздравления! Днес е вързана както трябва.

— Синди я върза — отвърна Рафаел с крива усмивка. — Или както там се казва.

 

 

Първия час имахме английски при господин Уитман. Той прие съобщението за разболяването на Шарлот с кимване, въпреки че не успях да се сдържа и при думата „болна“ направих с пръсти кавички във въздуха.

— Трябваше да го вземеш — прошепна Лесли, докато учителят ни връщаше домашните от миналата седмица, на които бе поставил оценки.

— Хронографа ли? В училище? Да не си откачила? А ако господин Уитман го види? Катеричката направо ще получи инфаркт. Като изключим това, той набързо ще информира дружките си пазители, които ще ме разчленят, ще ме разпънат на кръст и кой знае какво още ще направят с мен, което тъпите им златни правила предвиждат в такива случаи. — Подадох на приятелката ми ключа от ковчежето. — Ето ключа към сърцето ти. Всъщност смятах да го дам на Рафаел, но нали ти не искаш… — Тя завъртя очи и скришом погледна напред, към мястото, където седеше Рафаел, който полагаше усилия да не ни наблюдава. — Просто си го окачи отново и не позволявай на Шарлот да ти го вземе.

— Крав Мага — промърмори Лесли. — Нямаше ли такъв филм с Дженифър Лопес? Където накрая ступа бруталния бивш мъж? И аз искам да го мога.

— Мислиш ли, че Шарлот може да разбие вградения гардероб с ритник? Няма да ме учуди, ако двамата с Гидиън са учили как се отваря ключалка без ключ. Сигурно са имали семинар при някой агент на МИ6^[2] под наслов: Вместо метален лост, елегантен метод с фиба за коса.

Въздъхнах дълбоко.

— Ако Шарлот наистина знае какво сме намерили, отдавна да е уведомила пазителите — рече Лесли, клатейки глава. — Само подозира нещо. Вярва, че ще намери нещо, с което може да изтъкне себе си, а теб да злепостави.

— Да, и ако го намери…

Изведнъж пред нас изникна господин Уитман.

— Силно се надявам, че си говорите за сонет номер 130.

— От дни не говорим за нищо друго — отвърна Лесли.

Учителят ни повдигна едната си вежда.

— В последно време не мога да се освободя от впечатлението, че се занимавате с неща, които не се отразяват добре на учението ви. Може би едно писмо до родителите ви би било съвсем уместно. Мисля, че за парите, които те плащат за привилегията да бъдете обучавани в това учреждение, имат право да очакват известна ангажираност от ваша страна. — С тихо изплющяване домашните ни се приземиха на чина пред нас. — Малко повече занимание с Шекспир щеше да се отрази добре на есетата ви. За съжаление, сте постигнали само посредствен резултат.

— На какво ли може да се дължи това?! — измърморих ядосано.

Ама че нахалство! Трябваше да жертвам цялото си свободно време за пътувания във времето, проби на костюми и уроци по танци, и на всичкото отгоре да търпя да ме мъмрят, че не се подготвям достатъчно за училище?

— Шарлот ти показа, че и двете неща могат да се съчетават много добре, Гуендолин — отвърна господин Уитман, сякаш бе отгатнал мислите ми. — Нейните оценки са отлични. И никога не се е оплаквала. Спокойно можеш да вземеш пример от самодисциплината й.

Втренчих се сърдито след него.

Лесли ме сръга приятелски с лакът.

— Някога ще кажем на подлата Катерица мнението си за него. Най-късно, след като завършим. Но днес това би било чиста загуба на енергия.

— Да, права си. В крайна сметка се нуждая от цялата си енергия, за да остана будна — казах и се прозях. — Ако обича, тройното еспресо да се придвижи към кръвообращението ми.

Лесли кимна енергично.

— Добре, а след като това се случи, спешно трябва да помислим как да се измъкнеш от бала.

 

 

— Не може да сте болна! — възкликна господин Марли и отчаяно закърши ръце. — Всичко вече е подготвено. Изобщо не знам как да го съобщя на останалите.

— Вие не сте виновен, че аз се разболях — отвърнах със слаб глас и бавно излязох от лимузината. — И аз не съм виновна. Замесени са по-висши сили и нищо не може да се направи.

— Напротив! Може! Дори трябва! — Адептът ме погледна възмутено. — А и не изглеждате толкова болна — добави той, което бе нечестно, защото бях преодоляла суетата си и бях изтрила фон дьо тена на мама.

Първоначално Лесли мислеше да ми добави малко сиви и лилави сенки, но след кратък оглед на лицето ми отново прибра несесера с гримовете си. Тъмните сенки под очите ми веднага щяха да се класират във всеки вампирски филм и освен това бях смъртнобледа.

— Е, не е важно колко болна изглеждам, а колко болна в действителност съм — отвърнах и бутнах раницата си в ръцете му. Нали бях много болна и слаба, затова този път спокойно можеше да я носи. — Смятам, че при тези обстоятелства посещението на бала може да бъде отменено.

— Изключено! — извика господин Марли, но веднага след това закри устата си с ръка и стреснато се огледа. — Знаете ли колко много ни костваха приготовленията? — продължи шепнешком, докато бавно се приближавахме към главната квартира, защото вървях немощно със ситни крачки. — Не беше лесно да убедим директора на училището ви любителската театрална трупа да използва подземната художествена галерия за репетициите си. Днес! А и граф Сен Жермен изрично е определил, че…

Адептът започваше да ми лази по нервите. (Любителска театрална трупа? Директор Гилис? Не разбирах нито дума.)

— Сега ме чуйте: аз съм болна! Болна!!! Вече изпих три аспирина, но не помогна. Дори напротив, чувствам се все по-зле. Имам температура и трудно дишам.

За да подчертая думите си, се вкопчих в парапета на входните стълби и изхриптях тежко няколко пъти.

— Утре можете да сте болна, утре! — измуча господин Марли. — Господин Джордж! Кажете й, че може да се разболее чак утре, в противен случай целият план е… съсипан!

— Болна ли си, Гуендолин?

Пазителят, който се бе появил на вратата, обви загрижено ръка около раменете ми и ме поведе в сградата.

Ето това отношение ми харесваше.

Кимнах многострадално.

— Сигурно съм се заразила от Шарлот. — Ха-ха! Точно така! И двете имахме един и същи измислен грип. Като ще е, да е. — Главата ми направо ще се пръсне.

— Моментът наистина е неблагоприятен — рече господин Джордж.

— Това се опитвам да й обясня през цялото време — отбеляза адептът, който усърдно ситнеше зад нас. За разнообразие, лицето му не бе яркочервено, а на бели и червени петна, сякаш не можеше да реши какъв би бил подходящият цвят за тази ситуация. — Доктор Уайт сигурно ще може да й бие някаква инжекция, нали? Ще й се наложи да издържи само някакви си три-четири часа.

— Да, това би било възможно — кимна господин Джордж.

Погледнах го обезсърчена. Определено очаквах от него малко повече съчувствие и подкрепа. Постепенно започвах наистина да се чувствам болна, но по-скоро от страх. Някак си имах усещането, че пазителите няма да се държат мило с мен, ако разберяха, че само се преструвам пред тях. Но вече бе късно, нямаше връщане назад.

Вместо в ателието на мадам Росини, където всъщност сега трябваше да бъда облечена в дрехи от XVIII век, господин Джордж ме заведе в драконовата зала, а адептът, който все още носеше раницата ми и силно развълнувано говореше сам на себе си, ни последва.

Доктор Уайт, Фолк де Вилърс, господин Уитман и един друг мъж, когото не познавах — може би министърът на здравеопазването? — седяха около масата. Когато господин Джордж ме побутна в залата, всички извърнаха глави към вратата и ни зяпнаха. Притеснението ми нарасна още повече.

— Тя твърди, че е болна — избухна господин Марли, който нахълта в залата след нас.

Фолк де Вилърс се надигна.

— Моля, първо, затворете вратата, Марли! А сега повторете. Кой е болен?

— Ами… тя!

Адептът посочи обвиняващо с показалец към мен и аз едва успях да се сдържа да не завъртя очи.

Господин Джордж ме пусна, седна, изохквайки, на един от свободните столове и попи с кърпичката си избилата по темето му пот.

— Да, Гуендолин не се чувства добре.

— Наистина съжалявам — казах, като положих особено старание да гледам надолу вдясно. Някъде бях чела, че уж всички лъжци гледат нагоре вляво. — Ала просто не съм в състояние да посетя бала днес. Едва се държа на крака и става все по-лошо. — За да подчертая думите си, се подпрях на облегалката на стола на господин Джордж.

Едва тогава забелязах, че Гидиън също присъства в залата, и сърцето ми прескочи няколко удара.

Беше толкова нечестно, че бе достатъчно само да го погледна, за да изгубя самообладание, докато той стоеше непринудено до прозореца, ръцете пъхнати дълбоко в джобовете, и ми се усмихваше. Е, добре, не беше една от онези безсрамни, широки, искрящи усмивки, а само малко повдигане на крайчеца на устните, но затова пък очите му се смееха и поради необяснима причина изведнъж в гърлото ми отново заседна буца.

Бързо отклоних погледа си и открих в огромната камина малкия Робърт, синът на доктор Уайт, който на седем годинки се бе удавил в басейн. В началото малкият призрак бе срамежлив, но вече ми имаше доверие. Сега ми махаше въодушевено, но аз можах да отвърна на поздрава му само с кратко кимване.

— Каква е тази болест, настъпила така рязко и неочаквано, ако смея да попитам? — Господин Уитман ме изгледа присмехулно. — Малко по-рано, в училище, бе напълно здрава. — Той скръсти ръце, но явно след това размисли и смени тактиката си. И ето че сега използва тихия си, приканващ към доверие учителски тон, много нежен и състрадателен. Вече го бях чувала и преди — този тон рядко вещаеше нещо добро. — Ако се страхуваш заради бала, Гуендолин, ние те разбираме. Сигурно доктор Уайт може да ти даде нещо срещу сценична треска.

Фолк кимна.

— Наистина не можем да отменим днешното пътуване — заяви той.

Господин Джордж също ме предаде, отбелязвайки:

— Господин Уитман има право, нормално е да имаш сценична треска. Всеки на твоето място би се развълнувал. В това няма нищо срамно.

— А и няма да си сама — допълни Фолк. — Гидиън ще е с теб през цялото време.

Въпреки волята ми, хвърлих бърз поглед към Гидиън и моментално се извърнах, когато очите му сякаш потънаха в моите.

Фолк продължи:

— И преди да си се усетила, вече ще си се върнала и всичко ще е приключило.

— А и само си помисли за хубавата рокля — опита се да ме примами евентуалният министър на здравеопазването.

Ехо? Да не би да смяташе, че съм десетгодишно момиченце, което все още си играе с кукли Барби?

Другите изръмжаха одобрително и ми се усмихнаха окуражително, с изключение на доктор Уайт, който, както обикновено, бе смръщил вежди и всяваше страх с мрачния си поглед.

Малкият Робърт наклони глава извинително.

— Гърлото ме боли, както и главата, и ставите — оплаках се толкова настоятелно, колкото можах. — Мисля, че усещането за сценична треска не е същото. Братовчедка ми си остана днес вкъщи, защото се разболя от грип, и аз съм се заразила от нея. Толкова е просто!

— Някой трябва да й обясни още веднъж, че става дума за събитие от историческо значение… — квичеше господин Марли на заден фон, но господин Уитман го прекъсна.

— Гуендолин, спомняш ли си нашия разговор от днес сутринта? — попита той и гласът му прозвуча дори една идея още по-мазно.

Кой по-точно имаше предвид? Нали не смяташе сериозно да нарече „разговор“ опяването му за липсата ми на ангажираност към учението? Да, явно смяташе.

— Възможно е да се дължи и на нашето обучение, но съм сигурен, че на твое място Шарлот щеше да осъзнава какво повелява дългът й. Никога не би поставила телесното си неразположение над задачите си в общата ни мисия.

Е, не беше моя вината, че са обучавали грешното момиче. Вкопчих се по-силно в облегалката.

— Повярвайте ми, ако Шарлот беше толкова болна, колкото съм аз, и тя нямаше да може да отиде на този бал.

Господин Уитман изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да загуби търпение.

— Струва ми се, че не разбираш за какво говоря.

— Това доникъде няма да ни доведе! — намеси се доктор Уайт, както винаги с изключително груб тон. — Само губим ценно време. Ако момичето наистина е болно, едва ли ще можем да я излекуваме с аргументи. Но ако само симулира… — Той бутна стола си назад, изправи се и заобикаляйки масата, тръгна към мен толкова бързо, че малкият Робърт се затрудняваше да върви редом с него. — Отвори уста!

Това наистина беше прекалено. Зяпнах го възмутено, но той вече бе хванал главата ми с две ръце и опипваше с пръсти мястото зад ушите ми и надолу шията. Накрая постави ръка върху челото ми. Цялата ми смелост ме напусна.

— Хм… — изсумтя той и изражението му стана още по-мрачно, ако това изобщо бе възможно. — Подути лимфни възли, повишена температура. Положението действително не изглежда добро. Моля, отвори си устата, Гуендолин.

Изумено се подчиних на заповедта му. Подути лимфни възли? Повишена температура? Да не би от паника наистина да се бях разболяла?

— Както и предполагах. — Доктор Уайт бе извадил дървена пръчица от вътрешния си джоб, с която натисна надолу езика ми. — Гърлото е зачервено, сливиците са подути… никак не е чудно, че гърлото те боли. При преглъщане сигурно адски боли.

— Горкичката! Сега сигурно ще трябва да пиеш ужасен сироп против кашлица — рече Робърт със съчувствена физиономия.

— Трепериш ли? — попита ме баща му.

Кимнах несигурно. Защо, по дяволите, правеше това? Защо ми помагаше? И то точно доктор Уайт, който винаги се държеше така, сякаш ще се възползвам от първата предоставила ми се възможност, за да задигна хронографа.

— Така и предполагах. Температурата ще продължи да се покачва. — Той се обърна към другите. — Вирусна инфекция.

Присъстващите пазители направиха загрижени физиономии. Насилих се да не поглеждам към Гидиън, макар че много ми се искаше да видя изражението му.

— Можеш ли да й дадеш някакви хапчета? — осведоми се Фолк де Вилърс.

— Най-много свалящ температурата медикамент, но нищо, което набързо да я изправи на крака. Нужна й е почивка. — Доктор Уайт ме огледа свъсено. — Ако има късмет, ще се окаже еднодневната треска, която върлува в момента. Ала може да продължи и повече дни…

— Въпреки това бихме могли да я… — започна господин Уитман.

— Не, не можем — прекъсна го рязко докторът. Полагах усилия, за да не го зяпам, сякаш е осмото чудо на света. — Като изключим факта, че едва ли Гидиън може да я бута в инвалидна количка на бала, би било безотговорно и в разрез със златните правила да я изпратим в XVIII век с остра вирусна инфекция.

— Това наистина е така — каза непознатият, когото смятах за министъра на здравеопазването. — Не се знае как би реагирала имунната система на хората от онова време на някой съвременен вирус. Би могло да има катастрофални последици.

— Както навремето при маите — промърмори господин Джордж.

Фолк въздъхна дълбоко.

— Е, при това положение решението е ясно. Гидиън и Гуендолин няма да посетят бала днес. Може би вместо това можем да придвижим мисия Опал. Марли, бихте ли информирали останалите за промените в плана ни?

— Слушам, сър. — Господин Марли се отправи към вратата, видимо сломен. Погледът, който ми хвърли, бе въплъщение на неподправен упрек.

Но ми беше все тая. Най-важното бе, че бях успяла да издействам отлагане. Все още не можех да повярвам на късмета си.

Сега все пак рискувах и метнах един поглед насреща към Гидиън. За разлика от останалите, изглежда, отмяната на разходката ни в миналото не му пречеше, защото ми се усмихна. Подозираше ли, че болестта ми е преструвка? Или просто се радваше, че за днес му бе спестено досадното маскиране? Така или иначе, устоях на изкушението да му се усмихна в отговор и отправих поглед към доктор Уайт, който стоеше заедно с министъра на здравеопазването.

Колко ми се искаше да поговоря с него на четири очи. Но лекарят, изглежда, напълно ме бе забравил, толкова бе вглъбен в разговора си.

— Ела, Гуендолин — чух да казва някой състрадателно. Бе господин Джордж. — Бързо ще те отведем да елапсираш и после може да се прибираш вкъщи.

Кимнах.

Това ми звучеше като най-доброто предложение за деня.