Керстин Гир
Смарагдовозелено (26)

Глава 15

Обичаният не може да умре,

защото любовта е безсмъртие.

Емили Дикинсън

— Дай газ, човече! — извика Ксемериус. — Вече е крайно време да разкрием картите на злодея.

Той се бе настанил в скута ми, а аз седях на седалката до шофьора в минито на Гидиън, който се потеше в уличното движение на „Странд“ в ранния следобед.

— Млъквай! — прошепнах на гаргойла. — Ако зависеше от мен, графът щеше да чака до края на вечността.

— Моля? — обърна се Гидиън въпросително към мен.

— О, нищо. — Погледнах през прозореца. — Гидиън, наистина ли смяташ, че това, което измислихме, ще е достатъчно?

Чудесното ми настроение от сутринта бе отлетяло и бе отстъпило място на нервно безпокойство, което ме караше да треперя.

Той вдигна рамене.

— Поне планът ни е по-добър от онова… — как го бе нарекла? — груба концепция за действие.

— Не аз го нарекох така, а Лесли — поправих го.

За известно време се отдадохме на мислите си. Срещата с Люси и Пол ни бе изтощила, буквално. Осъзнах, че пътуванията във времето могат да са много уморителни, когато на връщане нахълтахме насред репетиция на църковния хор и трябваше да избягаме от множество седемдесетгодишни крещящи сопранистки.

Но сега поне бяхме подготвени, що се отнася до срещата ни с граф Сен Жермен. Люси ни наведе на тази решаваща идея, която именно бе причината за въпросното ми нервно безпокойство.

— Пич, карай според правилника за движение — извика Ксемериус и закри очите си с лапи. — Светофарът светеше направо тъмночервено!

Гидиън даде газ и отне предимството на едно такси, когато зави надясно към главната квартира на пазителите. А малко по-късно със свистене на гумите спря на паркинга. Обърна се към мен и постави ръце на раменете ми.

— Гуендолин — започна той сериозно, — каквото и да се случи…

Не успя да продължи, защото в този момент вратата от моята страна рязко се отвори. Тъкмо се канех да се обърна и да скастря невъзможния Марли, когато видях, че беше господин Джордж, който притеснено поглаждаше лъскавата си плешива глава.

— Гидиън, Гуендолин, най-сетне! — каза обвинително. — Закъсняхте с повече от час!

— Кожото по-късно се появят гостите, толкова по-очаквани са те — изграка Ксемериус и скочи от скута ми.

Хвърлих поглед на Гидиън, въздъхнах и слязох от колата.

— Хайде, деца! — напираше господин Джордж и ме хвана за ръка. — Всичко вече е подготвено.

Въпросното всичко представляваше истинска мечта от кремави бродерии и дантели, комбинирани с кадифе и брокат в студен златист цвят за мен, и шарено извезан редингот за Гидиън.

— Това маймуни ли са? — попита той, като зяпаше дрехата, сякаш бе напоена със сярна киселина.

— Ако тррябва да сме точни, това са маймунчета капуцини — обясни му мадам Росини, усмихна му се широко и го увери, че през 1782 година бродериите на екзотични животни са били последен писък на модата.

Тъкмо се канеше да ни разкаже надълго и нашироко колко много време й е коствало да запамети в шевната си машина бродериите, изготвени по оригинални образци, но тогава се намеси господин Джордж, който чакаше пред вратата и току поглеждаше златния си часовник. Нямах никаква представа защо бързаше толкова. В крайна сметка за графа нямаше значение колко точно е часът при нас.

— Днес ще елапсирате в кабинета с архивите — обяви господин Джордж и забърза напред.

Все още не бяхме срещнали Фолк и останалите пазители, които вероятно седяха вкупом в драконовата зала и подновяваха клетвите си за пазители или вдигаха наздравици в името на златните правила, или правеха онова, което обикновено правят пазителите.

Само госпожа Дженкинс бързаше по коридора (и то в неделя!) с една дебела папка и ни помаха.

— Господин Джордж, какво гласят инструкциите за днес? — попита Гидиън. — Има ли особености, които трябва да вземем под внимание?

— Е, от бала за граф Сен Жермен е изминало точно толкова време, колкото и за вас, тоест два дни — обясни господин Джордж охотно. — Указанията в писмото му объркват малко и нас самите. Според тях твоето посещение, Гидиън, трябва да продължи само петнайсет минути, докато Гуендолин ще прекара с графа три часа и половина. Но предполагаме, че ти ще бъдеш натоварен с други задачи, при чието изпълнение ще се нуждаеш от целия си времеви контингент, защото той изрично е написал, че преди това не трябва да елапсирате. — Господин Джордж замълча за момент и погледна през прозореца към църквата отсреща, която от тук се виждаше много добре. — От загатванията му не успяхме да разберем много… явно графът е сигурен, че затварянето на кръга на кръвта предстои съвсем скоро. Написал е, че всички трябва да сме в готовност.

— Оо! — възкликна Ксемериус.

Оо!у помислих си и аз, и хвърлих на Гидиън кратък поглед. По всичко личеше, че графът е предвиждал провала на мисията Черен турмалин/Сапфир, която всъщност трябваше да се състои вчера. И сякаш от самото начало е имал друг план.

Може би по-гениален план от нашия.

Нервното ми безпокойство се превърна в чист страх. Представата да остана сама с графа накара кожата ми да настръхне. Сякаш прочел мислите ми, Гидиън спря и ме прегърна, без да се интересува от господин Джордж.

— Всичко ще е наред — прошепна в ухото ми. — Не забравяй, че той не може нищо да ти стори. И докато той не знае това, ти си в безопасност.

Вкопчих се здраво в него като маймунче капуцин.

Господин Джордж се прокашля.

— Радвам се, че отново се разбирате — закачлива усмивка се появи върху лицето му, — но въпреки това трябва да побързаме.

 

 

— Да я пазиш, загубеняк! — чух да крещи Ксемериус, а после бях вече в 1782 година.

Първото, което видях при приземяването ми, бе лицето на Ракоци, само на половин метър от моето. Нададох тих вик и отскочих встрани, но и той се дръпна стреснато.

Прозвуча смях, който, макар да бе приятен и мелодичен, накара косъмчетата на тила ми да настръхнат.

— Миро, нали ти казах, че е по-добре да се мръднеш встрани.

Докато Гидиън се приземяваше до мен, бавно се обърнах. Той стоеше там, граф Сен Жермен, със семпъл тъмносив кадифен редингот и с бяла перука, както винаги. Подпираше се на бастун и за миг изглеждаше грохнал и стар, направо древен.

Но тогава изпъна стойка и на светлината на свещите видях как устните му се накъдриха в подигравателна усмивка.

— Добре дошли, скъпи мои! Радвам се, че ви виждам живи и здрави. И че изпълненото с наслада описание на Аластър за смъртта на Гуендолин явно е било само плод на фантазиите на един умиращ мъж. — Той направи крачка към нас и ме погледна с очакване. Отне ми секунда, докато се сетя, че вероятно очакваше да му направя реверанс. Приклекнах в дълбок поклон. Когато отново се надигнах, графът отдавна бе посветил вниманието си на Гидиън. — Днес не можем да си губим времето с официалности. Носиш ли съобщение от твоя Велик пазител? — попита той и Гидиън му връчи запечатаното писмо, което господин Джордж ни бе дал.

Докато графът разчупваше печата, огледах за кратко помещението. Имаше писалище и много столове и кресла. Лавиците наоколо бяха претъпкани с книги и хартиени свитъци, а над камината висеше картина, също като в нашето време. Но не беше портретът на граф Сен Жермен, а приветлив натюрморт, изобразяващ книги, пергамент, перо за писане и мастилница.

Без да е поканен, Ракоци се отпусна върху един стол и качи обутите си в ботуши крака върху писалището. В едната си ръка държеше небрежно извадена от ножницата шпага, подобно на играчка, с която не може да се раздели. Стрелна ме със зловещите си мътни очи и разтегна презрително устни. Ако изобщо си спомняше нашата последна среща, явно нямаше намерение да се извини за държанието си.

Графът приключи с четенето, измери ме с изучаващ поглед и кимна.

— Рубин, надарен с магията на Гарвана, затваря кръга сол мажор, който дванайсетте образуват. Как си успяла да се спасиш от бруталната шпага на лорд Аластър? Да не би само да си е въобразил, че те е пронизал?

— Той действително рани Гуендолин — каза Гидиън и се учудих колко спокойно и любезно звучеше гласът му. — Но беше само една безобидна драскотина. Тя наистина имаше късмет.

— Съжалявам, че сте попаднали в тази ситуация — каза графът. — Бях ви обещал, че няма да падне и косъм от главата ви. А обикновено спазвам обещанията си. Но през въпросната вечер приятелят ми Ракоци бе позанемарил задълженията си, нали, Миро? Което отново ме накара да осъзная, че понякога човек се осланя прекалено много на другите. Ако очарователната лейди Лавиния не бе дошла при мен, вероятно първият ми секретар щеше да се съвземе от припадъка си и да изчезне… а лорд Аластър щеше да умре самотен от загуба на кръв.

— Очарователната лейди Лавиния всъщност ни предаде — изплъзна се от устните ми. — Тя е…

Графът вдигна ръка.

— Всичко това ми е известно, дете мое. Олкот имаше възможността да изповяда подробно греховете си. — Ракоци се изсмя дрезгаво. — Но и Аластър имаше много какво да ни каже, макар че към края стана малко нетърпелив, нали, Миро? — Графът се усмихна неприятно. — Но за това можем да си поговорим и по-късно, днес времето ни е оскъдно. — Той вдигна писмото. — Сега, когато истинският произход на Гуендолин е изяснен, няма да е трудно да склоним родителите й да дарят малко кръв. Надявам се, че стриктно сте спазили указанията ми?

Гидиън кимна. Лицето му бе бледо и напрегнато. И той избягваше да поглежда към мен, макар че досега всичко вървеше така, както го бяхме предвидили. Или поне в най-общи линии.

— Мисията Черен турмалин/Сапфир ще се проведе още днес. Ако часовникът на стената отсреща е верен, след няколко минути ще се върна обратно в 2011 година. А там вече всичко с подготвено за откриването на Люси и Пол.

— Точно така — рече графът доволен, извади от джоба на редингота си едно писмо и го подаде на Гидиън — В него грубо съм изложил плана си. На никой от моите пазители в бъдещето не трябва да му хрумва идеята да ти се изпречи на пътя. — Той пристъпи към камината и умислено се загледа за момент в огъня, а после се обърна. Очите над орловия му нос блестяха и сякаш изведнъж цялата стая се изпълни с присъствието му. Той вдигна ръце. — Още днес ще се изпълнят всички предсказания. Още днес човечеството ще се сдобие с лек с непозната досега сила на въздействие — извика Сен Жермен, замълча за минутка и ни погледна, очакващ аплодисменти.

За миг се замислих дали да не се насиля за едно възхитено: „Малиии! Яко!“, но в момента не оценявах театралните си способности особено високо. Гидиън също го гледаше просто мълчаливо, докато Ракоци дори имаше нахалството да се оригне в този тържествен момент.

Графът изцъка ядосано с език.

— Е — добави той провлечено, — предполагам, че с това всичко е казано. — Приближи се към мен и постави ръка върху рамото ми. Трябваше да се стегна, за да не се отърся от нея, сякаш е някоя тарантула. — Междувременно двамата с теб, красиво дете, ще си правим компания, нали? — каза с мазен глас. — Сигурно разбираш, че се налага да останеш тук за по-дълго от младия Гидиън. — Кимнах и се запитах дали графът не трябваше полека-лека да преосмисли мнението си за жените. Щом смяташе, че разбирам всичко това, значи, не можеше да съм толкова глупава, нали така? Но Сен Жермен продължи да говори властно: — Все пак нашият млад Гидиън трябва убедително да обясни на Черния турмалин и на Сапфир, че дъщеря им ще умре, ако на мига не му дадат от кръвта си. — Засмя се тихо и се обърна към спътника ми. — Спокойно можеш да по-украсиш малко обясненията си, като разкажеш за слабостта на Ракоци към кръвта от девици и за трансилванския обичай да се изтръгва сърцето на жив човек. Но съм сигурен, че няма да е нужно. Според мнението, което имам за тези млади хора, те веднага ще ти дадат от кръвта си.

Ракоци избълва лаещ смях и графът се присъедини към него.

— Хората са толкова лесни за манипулиране, нали?

— Но нали няма наистина да причините на Гуендолин… — рече Гидиън и погледът му леко трепна.

Все още не поглеждаше към мен.

Графът се подсмихна.

— Ама какво си мислиш, мое мило момче? Никой няма да я докосне и с пръст. За известно време тя ще е просто моя заложница. И то докато от 1912 година не се върнеш с кръвта в 2011-а. — Той повиши глас. — И тези свещени зали ще се разтресат, когато братството се събере и затварянето на кръга на кръвта в хронографа се осъществи. — Графът въздъхна. — Ах, как искам да мога да стана свидетел на този магически момент. Трябва да ми разкажеш подробно всичко!

Да бе, да. Дъра-бъра. Усетих, че неволно толкова съм стиснала зъби, та чак челюстта ме заболя.

Междувременно графът бе пристъпил до Гидиън, толкова близо, че върховете на носовете им почти се допираха. Но на любимия ми дори окото му не трепна. Сен Жермен вдигна показалец.

— Твоята задача е незабавно да ми донесеш еликсира, който ще намерите под дванайсетте съзвездия. — Той хвана младия мъж за раменете и го погледна в очите. — Незабавно.

Гидиън кимна.

— Само се питам, защо искате еликсира да ви се донесе в това столетие. Няма ли да послужи по-добре на хората от нашето време?

— Един умен и философски въпрос — отвърна графът с усмивка и го пусна. — И се радвам, не го задаваш. Но сега няма време за подобни разговори. С удоволствие ще изложа пред теб комплицираните си планове, след като задачата е изпълнена. Дотогава просто ще трябва да ми имаш доверие!

За малко да се изсмея на глас. Но само за малко.

Опитах се да уловя погледа на Гидиън и въпреки че бях сигурна, че той го усети, упорито се взираше някъде покрай мен. Към часовника, чиито стрелки безмилостно се движеха напред.

— Но има едно слабо място: Люси и Пол имат на разположение собствен хронограф — рече Гидиън. Те могат да се опитат да ви потърсят тук, днес или по-рано във времето… и да предотвратят всичко това, включително и предаването на еликсира.

— Е, все пак си научил достатъчно за законите на континуума, за да знаеш, че до този момент не им се е удало да саботират плановете ми, защото в противен случай нямаше да седим сега тук, нали така? — Графът се усмихна. — А за тези последни часове, докато еликсирът стане мое притежание, естествено, съм взел особено специални мерки за сигурност. Ракоци и хората му ще убият всеки, който без позволение посмее да се приближи до мен.

Гидиън кимна и постави ръка на стомаха си.

— Време е — каза той и най-сетне погледите ни се срещнаха. — Скоро ще се върна с еликсира.

— Сигурен съм, че превъзходно ще се справиш със задачата, момчето ми — отвърна графът ведро. — На добър път! А дотогава двамата с Гуендолин ще си прекараме времето на по чашка портвайн.

Заковах в Гидиън погледа си и се опитах да вложа в него цялата си любов, но в следващия миг той вече бе изчезнал. Идеше ми да избухна в сълзи, но продължих да стискам зъби и се заставих да мисля за Люси.

В салона на лейди Тилни, на сандвичи и чай, го бяхме обсъждали отново и отново. Знаех, че трябва да сразим графа със собствените му оръжия, ако искахме веднъж завинаги да го победим. И изглеждаше съвсем лесно, но само при положение че Люси беше права в предположенията си. Тя ги бе подхвърлила просто ей така и първоначално не им обърнахме внимание, но след това Гидиън пръв бе кимнал.

— Да — бе казал той, докато отново обикаляше стаята като тигър в клетка. — Може и да си права.

— Да приемем, че направим това, което графът казва, и дадем на Гидиън от кръвта си — бе продължила Люси. — Тогава той ще може да затвори кръга на кръвта на втория хронограф и да предаде еликсира на графа, който от своя страна ще стане безсмъртен.

— И именно това е причината, поради която от години бягаме от този младеж като дявол от тамян, нали така? — бе попитал Пол.

Люси бе вдигнала ръка.

— Момент. Нека поне обсъдим този вариант.

В този момент и аз бях кимнала. Макар да не знаех накъде точно биеше, някъде в съзнанието ми се бе образувала въпросителна, която постепенно бе започнала да се превръща във възклицателна.

— Графът ще стане безсмъртен, но само до моето раждане.

— Правилно — бе казал Гидиън и се бе заковал на място. — Което означава, че той, бодър като кукуряк, се разхожда из света. А на всичкото отгоре, и в наше присъствие.

Пол бе сбърчил вежди.

— Искате да кажете…

Люси бе кимнала в отговор.

— Искаме да кажем, че графът наблюдава цялото представление цветно и на живо. — Тя бе направила пауза. — И допускам, че има запазено място на първата редица.

— Вътрешният кръг — бях предположила аз и те кимнаха.

— Вътрешният кръг. Графът е един от пазителите.

Погледнах Сен Жермен в лицето. Кой от тях беше той? Часовникът над камината тиктакаше силно. Щях да се върна обратно след безкрайно много време.

Графът ми посочи да седна в едно от креслата, наля в две чаши тъмночервено вино и ми подаде едната. След това се настани в креслото срещу мен и вдигна тост.

— Наздраве, Гуендолин! Между другото, на днешния ден преди две седмици се запознахме, е, поне погледнато от моя страна. За съжаление, първото ми впечатление от теб не беше особено добро. Но междувременно станахме приятели, нали?

Да бе. Отпих от виното си и казах:

— По време на тази първа среща за малко да ме удушите. — Отпих още една глътка. — Тогава си мислех, че можете да четете мисли — изтърсих доста смело. — Но явно съм се объркала.

Сен Жермен се засмя самодоволно.

— Не си, действително съм в състояние да улавям различните течения на мисълта. Но уменията ми не са някакво магьосничество. По принцип всеки би могъл да се научи на това. Дори последния път ти разказах за посещенията ми в Азия и как там се сдобих с мъдростта и способностите на тибетските монаси.

Да, така беше. Обаче тогава не го бях слушала внимателно. Ала и сега също се затруднявах да следя думите му. Изведнъж зазвучаха странно деформирано, ту много провлечени, ту сякаш ги пееше.

— Какво, по… — измърморих.

Пред очите ми се спусна розова пелена, която, колкото и да мигах, не се махаше.

Графът прекъсна лекцията си.

— Вие ти се свят, нали? И устата ти съвсем пресъхна, не е ли така?

Да! Откъде знаеше? И защо гласът му звучеше така металически. Погледнах го през странната розова пелена.

— Не се страхувай, малката ми — каза той. — Скоро ще премине, Ракоци обеща, че няма болезнено да страдаш. Ще си заспала, преди спазмите да са започнали. И с малко повече късмет, няма да се събудиш, преди всичко да е приключило.

Чух Ракоци да се смее. Звучеше като някои от онези смехове, които пускаха на запис във влакчетата на ужасите.

— Защо… — опитах се да задам въпрос, но изведнъж почувствах устните си изтръпнали.

— Не го приемай лично — отвърна Сен Жермен студено. — За да осъществя плановете си, за съжаление, трябва да те убия. Това също е предопределено от предсказанията.

Исках да задържа очите си отворени, но не успях. Брадичката ми увисна, после главата ми се килна настрани и накрая очите ми се затвориха.

Тъмнината ме обгърна плътно.

 

 

Може би този път наистина съм умряла, мина ми през ума, когато отново дойдох на себе си. Но всъщност не си представях ангелите като малки голи момченца, излагащи на показ сланинестите си паласки и глуповатите си усмивки като тези свирещи на арфа екземпляри тук. Които, между другото, просто бяха нарисувани на тавана.

Отново затворих очи. Гърлото ми беше толкова сухо, че едва можех да преглътна. Лежах на нещо твърдо и се чувствах толкова безкрайно изтощена, сякаш никога повече нямаше да мога да се помръдна.

Някъде отзад, вдясно от мен, чух как някой си тананика. Беше траурният марш от „Залезът на боговете“, любимата опера на лейди Ариста. Гласът, който неуместно жизнено интерпретираше мелодията, ми се стори бегло познат, но не можех да определя на кого принадлежеше. А да погледна, също не можех, защото просто не бях в състояние да отворя очи.

— Джейк, Джейк — каза гласът. — Не предполагах, че точно ти ще разкриеш тайните ми намерения. Но сега и медицинските ти познания няма да ти помогнат. — Гласът тихо се изсмя. — Защото, когато се събудиш, отдавна ще съм напуснал страната. По това време на годината в Бразилия е доста приятно, трябва да знаеш. Живях там от 1940 година насам. А и Аржентина, и Чили имат много какво да предложат. — Гласът замлъкна за малко, за да изсвири няколко такта от мелодията на Вагнер. — Все ме тегли към Южна Америка. Между другото, в Бразилия са най-добрите пластични хирурзи в света. Те ме отърваха от досадните увиснали клепачи, гърбавия нос и увисналата брадичка. Поради което, за щастие, изобщо не приличам на собствения си портрет.

В безчувствените ми ръце и крака усетих леко изтръпване, но се овладях. Вероятно щях да съм в по-изгодно положение, ако на първо време не помръдвах.

Гласът отново се засмя.

— Но дори и някой тук, в ложата, да ме бе познал, съм сигурен, че никой от вас не би имал толкова ум в главата, за да направи верните заключения. С изключение на онзи досаден Лукас Монтроуз. Още малко и щеше да ме разобличи… Ах, Джейк, дори и ти не разбра, че не инфарктът го погуби, а коварните методи на Марли старши. Защото вие, хората, винаги виждате това, което искате да видите.

— Ти си един много подъл глупак! — прозвуча някъде зад мен уплашено тъничко гласче. Малкият Робърт! — Ти удари моя татко! — Усетих студен повей на въздуха. — И какво си сторил на Гуендолин?

Да, какво? Това беше главният въпрос. И защо никъде не се чуваше Гидиън?

Чу се издрънчаване, а после изщракването на закопчалките на куфар.

— Винаги готов за делото на пазителите. Да се спаси човечеството от всички болести… ще умра от смях. — Презрително изсумтя. — Сякаш човечеството изобщо го е заслужило! Във всеки случай няма да успееш да помогнеш на Гуендолин. — Гласът се движеше напред-назад из стаята и постепенно започвах да придобивам представа с кого си имах работа, макар и да не можех да повярвам. — Тя е мъртва като лабораторните плъхове, на които правеше дисекция. — Гласът тихо се засмя. — Което, между другото, е сравнение, а не олицетворение.

Отворих очи и надигнах глава.

— Но може да се използва и като метафора, нали, господин Уитман? — попитах и веднага съжалих, че съм се издала.

От Гидиън нямаше и следа! Само доктор Уайт лежеше в безсъзнание на пода недалече от мен, а лицето му бе сиво като костюма му. Малкият Робърт клечеше загрижено до главата му.

— Гуендолин!

Все пак трябваше да му се признае на господин Уитман, че не изпищя от стрес. Нито пък показа каквато и да е друга реакция. Просто стоеше под портрета на граф Сен Жермен, хванал в ръка куфар на колелца с чанта за лаптоп, с втренчен поглед в мен. Носеше елегантно сиво палто с копринен шал и бе забол в косата си слънчеви очила, сякаш е Брад Пит по време на почивката си на плажа. Изобщо не приличаше на графа от картината, висяща над главата му.

Седнах с възможно най-голямо достойнство (бухналата рокля затрудни малко задачата ми) и забелязах, че съм лежала върху бюрото.

Господин Уитман изцъка с език, погледна часовника и пусна куфара си.

— Колко ужасно неприятно! — отбеляза той.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Нали?

Мъжът се приближи и измъкна един малък пистолет от джоба на палтото си.

— Как можа да се случи това? Да не би Ракоци да не е забъркал питието достатъчно силно?

Поклатих глава, а господин Уитман сбърчи чело и насочи пистолета към гърдите ми. Исках да се изсмея, но издадох само страхлив хриптящ звук.

— Искате ли отново да се пробвате? — попитах въпреки това и се опитах да го погледна смело в очите. — Или най-сетне ще проумеете, че нищо не можете да ми сторите?

Ха! Нашият план бе сработил, и то само как! Оставаше единствено Гидиън да се появи и щях да се чувствам значително по-добре.

Господин Уитман поглади гладко избръснатата си брадичка и ме загледа замислено. След това прибра пистолета си.

— Не — каза той с нежния си, будещ доверие учителски глас и изведнъж все пак забелязах нещо от стария граф в него. — Явно не би имало смисъл. — Той отново изцъка с език. — Явно съм допуснал грешка в разсъжденията си. Магията на Гарвана… Колко несправедливо, че безсмъртието ти е дарено по рождение! Точно на теб! Но определено има смисъл, в теб се обединяват двата рода…

Доктор Уайт изстена тихо. Погледнах към него, но лицето му продължаваше да е пепелявосиво. Малкият Робърт скочи на крака.

— Внимавай. Гуендолин! — извика изплашено. — Злият мъж със сигурност замисля нещо лошо!

И аз от това се страхувах. Но какво?

— Затова знай, звездата, от любов измъчвана, умира, когато сама падението си избира — издекламира тихо господин Уитман. — Защо по-рано не съм го проумял? Е, все още не е късно.

Той се приближи, извади една малка сребърна табакера от джоба си и я остави на бюрото до мен.

— Това енфие ли е? — попитах объркана.

Лека-полека започвах да изпитвам чувство на притеснение, що се отнасяше до плана ни. Нещо тук не бе както трябва, ама никак дори.

— Разбира се, отново схващаш трудно — каза граф Сен Жермен, formerly known as^[1] господин Уитман, и въздъхна. — Тази кутийка съдържа три капсули цианкалий. Бих могъл да ти обясня защо ги нося в мен, но самолетът ми излита след два часа и половина, затова времето малко ме притиска. При други обстоятелства можеше да се хвърлиш върху релсите в метрото или да скочиш от висока сграда. Но реално погледнато, цианкалият е най-хуманното решение. Просто вземаш една капсула и я сдъвкваш със зъби. Действието настъпва моментално. Отвори кутийката!

Сърцето ми натежа.

— Искате да се… самоубия?

— Точно така. — Той погали нежно пистолета си. — Защото по друг начин не можеш да бъдеш убита. И за да подпомогна нагласата ти по въпроса, ще застрелям приятеля ти Гидиън веднага щом пристигне. — Той погледна часовника. — Което ще се случи след около пет минути. Ако искаш да спасиш живота му, трябва веднага да глътнеш капсулите. Но можеш и да изчакаш, докато той падне мъртъв пред теб. Както показва опитът, това е изключително силна мотивация, помисли си само за Ромео и Жулиета…

— Толкова си зъл! — извика малкият Робърт и заплака.

Опитах се да му се усмихна окуражително, но тотално се провалих. Идеше ми да седна при него и да си поплачем заедно.

— Господин Уитман… — започнах.

— О, предпочитам графската титла — отвърна той жизнерадостно.

— Моля ви, не трябва…

Гласът ми пресекна.

— Но защо не можеш да го проумееш, ти, глупаво дете? — Той въздъхна. — Повярвай ми, аз копнеех за този ден. Искам най-сетне отново да се върна към истинския си живот. Учител в „Сейнт Ленъкс“! От всички дейности, които съм упражнявал от 230 години насам, тази наистина беше най-ужасната. Столетия наред живях на върха на могъществото. Можех да вечерям с президенти, с петролни магнати, с крале. Макар че и те в днешно време вече не са това, което бяха. Но не, вместо това трябваше да обучавам трудно схващащи хлапета и в собствената ми ложа да се издигна от новобранец чак до Вътрешния кръг. Всичките тези години от раждането ти насам бяха ужасни за мен. Не защото тялото ми започна да старее и постепенно започнаха да се появяват първите следи на немощ — на това място той се усмихна суетно, — а защото бях толкова… раним. Столетия наред живях без какъвто и да било страх. Марширувал съм през бойните полета насред оръдейна канонада, излагах се на каквито си искам опасности със съзнанието, че нищо не може да ме сполети. А сега? Всеки вирус можеше да ме прати на онзи свят, всеки проклет автобус можеше да ме прегази, всяка една керемида можеше да ме убие.

В този момент чух трополене и Ксемериус влетя със светкавична скорост през стената. Приземи се върху бюрото точно до мен.

— Къде са проклетите пазители? — извиках му, без да ме е грижа, че графът можеше да ме чуе.

Но изглежда, той реши, че въпросът ми е насочен към него.

— Сега те не могат да ти помогнат — отвърна.

— За съжаление, има право. — Ксемериус запърха разтревожено с криле. — Идиотите затвориха заедно с Гидиън кръга на кръвта. И тогава този тук господин Нагизден взе глупака Марли за заложник и с пистолет принуди господата пазители да отидат в помещението с хронографа. Сега те са заключени там и взаимно си се вайкат.

Графът поклати глава.

— Не, това повече не беше живот. И всичко трябваше да приключи веднъж завинаги. И какво може да предложи някакво си момиченце като теб на този свят? Докато аз имам още много планове. Големи планове…

— Отвлечи вниманието му — викна Ксемериус. — Просто някак си отвлечи вниманието му.

— Всъщност как сте елапсирали през цялото това време? — попитах бързо. — Сигурно е било ужасно неприятно неконтролируемо да прескачаш във времето.

Графът се засмя.

— Да елапсирам? Ха! Естествената продължителност на живота ми е изтекла. От мига, в който трябваше да умра, досадното пътуване във времето престана.

— А дядо ми? И него ли убихте? И откраднахте дневниците му?

Очите ми се напълниха със сълзи. Бедничкият ми дядо. Бил е толкова близо до разкриването на целия заговор.

Графът кимна.

— Трябваше да обезвредим умния Лукас Монтроуз. С това се зае Марли старши. През столетията потомците на барон Ракоци вярно ми служеха, само последният от рода им е голямо разочарование. Този педантичен червенокос фантазьор не е наследил нищо от духа на Черния леопард. — Отново погледна часовника си, после насочи изпълнен с очакване поглед към креслата отсреща. — Всеки момент ще настъпи мигът на истината, Жулиета. Явно ще видиш как твоят Ромео лежи в кръвта си! — Графът свали предпазителя на пистолета. — Наистина жалко. Харесвах момчето. Определено имаше потенциал!

— Моля ви! — прошепнах за последен път, но в този миг Гидиън се приземи леко приведен до вратата.

Дори нямаше време да се изправи и господин Уитман вече натискаше спусъка. И отново. И отново, непрестанно, докато не бе изпразнен целият пълнител.

Изстрелите кънтяха оглушително в стаята и куршумите улучиха любимия ми в гърдите и корема. Погледът на широко отворените му зелени очи зашари търсещо из помещението, докато ме намери.

Извиках името му.

Като на забавен кадър той се свлече по вратата и остави широка кървава следа. Накрая остана да лежи на пода, странно извит.

— Гидиън! Не!

С вик се втурнах към него и прегърнах безжизненото му тяло.

— О, боже, о, боже! — извика Ксемериус и избълва вода. — Моля те, кажи ми, че това е част от плана ви. Но при всички положения не носи бронежилетка. О, боже! Толкова много кръв!

Имаше право. Кръвта на Гидиън бе навсякъде и подгъвът на роклята ми подгизна от нея като гъба. Малкият Робърт се сви тихо в един ъгъл и плачеше, закрил лицето си с ръце.

— Какво направихте? — прошепнах.

— Каквото трябваше! И каквото явно ти не желаеше да предотвратиш. — Господин Уитман остави пистолета върху бюрото и ми подаде табакерата с капсулите цианкалий. Лицето му бе леко почервеняло и дишаше по-бързо от обикновено. — Но няма какво повече да се колебаеш! Искаш ли да живееш с тази вина? Изобщо искаш ли да продължиш да живееш без него?

— Не го прави! — извика ми Ксемериус и избълва вода върху лицето на доктор Уайт.

Бавно поклатих глава.

— Тогава бъди така добра и престани да подлагаш на изпитание търпението ми! — каза господин Уитман и за пръв път чух да изгубва контрол над гласа си. Сега той не звучеше нито нежен, нито ироничен, а почти истеричен. — Защото, ако продължиш да ме караш да чакам, ще се наложи да ти дам и други причини да искаш да прекратиш живота си! Ще убия всичките един след друг: майка ти, досадната ти приятелка Лесли, брат ти, сладката ти малка сестричка… можеш да ми вярваш! Никого няма да пощадя!

С треперещи ръце взех табакерата. С крайчеца на окото си видях как доктор Уайт мъчително се изправи, държейки се за бюрото. Целият беше мокър.

Слава богу, господин Уитман гледаше само към мен.

— Браво на теб — каза той. — Може би дори ще успея да хвана самолета си. В Бразилия ще…

Но не стигна дотам да разкаже какво щеше да направи в Бразилия, защото доктор Уайт го удари с дръжката на пистолета по тила. Чу се грозен, глух звук и учителят се срути на земята като отсечен дъб.

— Да! — извика Ксемериус. — Точно така! Покажи на мръсника, че старият доктор Уайт все още не е за изхвърляне.

Ала явно напрежението бе в повече за доктора. Той хвърли ужасен поглед към многото кръв и отново изгуби съзнание с тиха въздишка и остана да лежи на пода до господин Уитман.

И така само гаргойлът, малкият Робърт и аз станахме свидетели как Гидиън изведнъж се закашля и се надигна в седнало положение. Тенът му продължаваше да е смъртноблед, но очите му бяха пълни с жизнен блясък. Върху лицето му бавно разцъфтя усмивка.

— Приключи ли всичко? — попита той.

— Мътните го взели! — рече Ксемериус, говорейки съвсем тихо от изумление. — Това пък как го направи?

— Да, Гидиън, всичко приключи! — Хвърлих се в прегръдките му, без да обръщам внимание на раните му. — Беше господин Уитман и не мога да повярвам, че по-рано не го разпознахме.

— Господин Уитман?

Кимнах и се сгуших по-плътно в него.

— Толкова се боях, че може и да не си го направил. Защото господин Уитман съвсем правилно отбеляза: без теб нямаше да искам да живея повече. Дори и един-единствен ден!

— Обичам те, Гуени! — Гидиън ме притисна толкова силно, че не можех да дишам. — И естествено, че го направих. Под натиска на Люси и Пол не ми оставаше друг избор. Те разтвориха еликсира в чаша с вода и ме принудиха да го изпия до последната капка.

— Сега зацепих! — извика Ксемериус. — Значи, това е бил гениалният ви план! Гидиън е изплюскал Философския камък и сега също е безсмъртен. Никак не е зле, най-вече като се има предвид, че иначе след време Гуени би се чувствала доста самотна…

Малкият Робърт бе свалил ръце от лицето си и ни гледаше с ококорени очи.

— Всичко ще се оправи, съкровище — казах му. Колко жалко, че нямаше психотерапевти за травматизирани призраци — това беше пазарна ниша, за която си струваше да се помисли. — Баща ти отново ще се възстанови. Той е герой!

— С кого говориш?

— С един храбър приятел — отвърнах и се усмихнах на Робърт, който ми се усмихна плахо в отговор.

— Оо, мисля, че идва на себе си — каза Ксемериус.

Гидиън ме пусна, изправи се и погледна надолу към господин Уитман.

— Ще трябва да го вържа — каза с въздишка. — А и раната на доктор Уайт трябва да се превърже.

— Да, а после трябва да освободим останалите от стаята с хронографа — казах. — Но преди това трябва много внимателно да премислим какво ще им разкажем.

— А преди това непременно трябва да те целуна — заяви Гидиън и отново ме прегърна.

Ксемериус изпъшка.

— Ама наистина! Нали от сега нататък ще имате цялата вечност на разположение за това!

 

 

В понеделник в училище всичко бе както винаги. Е, почти всичко.

Въпреки пролетните температури Синтия бе навила дебел шал около врата си и крачеше бързо през фоайето, без да поглежда встрани.

Гордън Гелдърман я следваше по петите.

— Хайде де, Синтия! — мърмореше той. — Наистина съжалявам. Но не можеш вечно да си ми сърдита. Освен това не бях единственият, който искаше да направи партито ти малко по-… ъъъ… вълнуващо. Видях съвсем ясно как и приятелят на Мадисън Гарднър също изсипа едно шише водка в болето. А и Сара призна, че зеленото желе се състоеше на деветдесет процента от саморъчно направения ликьор от цариградско грозде на баба й.

— Разкарай се! — тросна му се Синтия, като усилено се опитваше да игнорира групичка хилещи се осмокласници, сочещи с пръст към нея. — Ти… ти ме направи за посмешище на цялото училище! Никога няма да ти го простя!

— А аз, глупакът, изпуснах това парти! — възмущаваше се Ксемериус.

Той се бе настанил върху скулптурата на Уилям Шекспир, на която поради „едно малко неприятно произшествие“ (както се бе изразил директор Гилис, след като бащата на Гордън бе направил щедро дарение за ремонт на физкултурния салон, докато преди това бе говорил за злонамерено разрушаване на ценно културно наследство) липсваше част от носа.

— Син, ама това е глупаво! — изписка Гордън. Явно никога нямаше да се отърве от мутацията на гласа си. — Никой не се интересува, че си се натискала с онзи четиринайсетгодишен, а и до другата седмица смучките ще са изчезнали, и по принцип е много… ох! — Дланта на момичето бе изплющяла силно върху бузата му. — Заболя ме!

— Бедната Синтия! — прошепнах. — А сега, като научи, че обожаваният от нея господин Уитман е напуснал, ще се съкруши от мъка.

— Да, ще е странно без Катеричката. Може дори да се окаже, че историята и английският ще ни станат интересни. — Лесли ме хвана под ръка и ме задърпа към стълбите. — Обаче ако трябва да съм честна, въпреки че никога не съм можела да го понасям — бих казала, че имам добър инстинкт — часовете му не бяха чак толкова зле.

— Нищо чудно, нали е наблюдавал историята на живо — вметна Ксемериус, който ни последва пърхайки с крила.

По пътя нагоре бях обхваната от нарастваща тъга.

— Хралупата на дявола… — каза Лесли. — Сега вече поне знаем откъде идва този израз. Той е катерица. Пожелавам му да изгние в тъмницата на пазителите. О, сега Синтия тича с рев към тоалетната! — Приятелката ми се засмя. — Някой трябва да й разкаже за Шарлот, обзалагам се, че тогава ще се почувства по-добре. Всъщност къде е братовчедка ти?

Приятелката ми се огледа.

— При онколог! — обясних й. — Опитахме се внимателно да обърнем внимание на леля Гленда, че може да има и други причини за гаденето на Шарлот, зеленикавия цвят на лицето й, отвратителното настроение и ужасното главоболие, но феноменът махмурлук е напълно чужд за леля ми, особено при безпогрешната й дъщеря. Тя е твърдо убедена, че Шарлот има левкемия. Или тумор в мозъка. И тази сутрин не беше склонна да повярва в чудодейното й изцеление, въпреки че пралеля Мади съвсем дискретно й подхвърли брошура за общуването с юноши в пубертета и алкохола.

Лесли се изкиска.

— Знам, че наистина е подло, но поне малко злорадство трябва да е позволено, без човек веднага да натрупа лоша карма, нали? Само малко и само днес. От утре ще сме много мили с Шарлот. Може би трябва да я съберем с братовчед ми…

— Да, ако искаш да отидеш в ада, направи го.

Проточих врат, за да хвърля поглед над главите на съучениците ми към нишата на Джеймс. Беше празна. Въпреки че го очаквах, това ме жегна.

Лесли стисна ръката ми и попита.

— Него го няма, нали? — Поклатих глава. — Това означава, че планът е проработил. От Гидиън ще излезе добър лекар — заключи тя.

— Нали сега няма да се разцивриш заради онази снобска дървена глава? — Ксемериус се преметна презглава във въздуха над мен. — Благодарение на теб е можел да води дълъг и пълноценен живот, по време на който без съмнение е тласнал към лудост една камара хора.

— Да, знам — отвърнах и скришом избърсах носа си.

Лесли ми подаде кърпичка, след което забеляза Рафаел и му помаха.

— А и все още имаш мен. До края на вечния ти живот. — Ксемериус ме дари с нещо като мокра целувка. — Аз съм много по-готин. И опасен. И полезен. И ще продължа да съм до теб, дори когато след две или три столетия безсмъртният ти приятел размисли и хвърли око на някоя друга. Аз съм най-верният, най-красивият и най-умният спътник, който човек може да си пожелае.

— Да, знам — повторих, докато наблюдавах как Рафаел и Лесли се поздравяваха, и то със задължителните три целувки по бузата, които братът на Гидиън ни бе представил за типично френски начин да кажеш: „Здравей!“. Ала те някак си успяха през това време да си блъснат главите.

Ксемериус се ухили дръзко.

— Но ако се чувстваш самотна, какво ще кажеш да си вземеш една котка?

— Може би след време — казах. — Когато вече не живея вкъщи и ти се научиш да се държиш…

Млъкнах внезапно. Пред мен се материализира директно от стената на стаята на госпожа Каунтър една тъмна фигура. Над протрита кадифена пелерина стърчеше мършава шия и в мен се взираха черните, пълни с омраза очи на конт Ди Мадроне, или както го наричах — Дарт Вейдър.

Той веднага започна да бълва, хриптейки.

— Ето че ви намирам тук, демоне със сапфирени очи! Незнаещ покой, бродя из столетията, навсякъде търся вас и себеподобните ви, защото се заклех във вашата смърт, а един Мадроне никога не нарушава клетвата си!

— Този приятел ли ти е? — попита Ксемериус, а аз от уплах се заковах на място.

— Ааа… — продължи да хрипти призракът, измъкна меча си от ножницата и тръгна към мен, залитайки. — Кръвта ви ще напои земята, демоне! Ще бъдете пронизана от меча на свещения Флорентински алианс…

Той замахна, а ударът му щеше да ми отсече ръката, ако не ставаше дума за призрачен меч.

Въпреки това трепнах.

— Хей, хей, приятелче, само не създавай неприятности — предупреди го гаргойлът и се приземи точно пред краката ми. — Явно нищо не разбираш от демони. Тя е човек, макар и доста странен, и глупавият ти призрачен меч не може да й причини нищо. Ако искаш да убиваш демони, тогава с удоволствие можеш да си пробваш късмета с мен.

За секунда Дарт Вейдър се обърка, след което решително захриптя:

— Никога няма да се отделя от дяволското същество, докато не изпълня мисията си. Ще проклинам всеки един неин дъх.

Въздъхнах. Ама че ужасяваща представа. Вече виждах как до края на живота ми Дарт Вейдър ще се мотае в краката ми и ще бълва кръвожадни заплахи. Щях да се проваля на изпитите, защото непрестанно щеше да хрипти в ухото ми, щеше да прецака абитуриентския ми бал и сватбата ми, и…

Явно и Ксемериус си помисли нещо подобно. Чистосърдечно погледна нагоре към мен.

— Може ли да го изям? Моля те!

Усмихнах му се.

— Когато питаш толкова любезно, не мога да ти откажа!