Керстин Гир
Смарагдовозелено (25)

Глава 14

„Завинаги“ се състои от много „сега“

Емили Дикинсън

— Ето още една причина да не се припарва до алкохола — въздъхна Лесли. — Можем да го въртим и сучем както си искаме, но накрая се превръщаш в истински глупак, защото си се държал ужасно, след като си се напил. Във всеки случай, в понеделник в училище не искам да съм на мястото на Шарлот.

— Нито пък на мястото на Синтия — допълних.

Докато си тръгвахме от къщата, видяхме рожденичката да се натиска във вградения гардероб с едно момче, с две години по-малък от нас. (При тези обстоятелства се отказах да кажа й довиждане, още повече че не се и бяхме поздравили.)

— А още по-малко на мястото на бедния тип, който повърна върху смешните жабешки обувки на господин Дейл — каза Рафаел.

Завихме по Челси Манър Стрийт.

— Обаче Шарлот направо разби класацията. — Лесли се спря пред една витрина за дамаски, но не за да разгледа изложената стока, а за да се полюбува на собственото си отражение. — Не ми е приятно да го кажа, но наистина ми стана жал за нея.

— И на мен — прошепнах тихо.

Все пак отлично знаех какво е чувството да си влюбен в Гидиън. И за съжаление, също така знаех какво е да се изложиш пред всички.

— С малко късмет, утре ще е забравила всичко. — Рафаел отключи вратата на една къща от червени тухли. Домът на Дейл на Флъд Стрийт бе само на няколко преки от апартамента на Гидиън, затова се подразбираше от само себе си, че за партито се преоблякохме тук.

Но преди малко бях толкова разстроена от срещата ми с Люси и Пол в 1912 година, че едва сега успях да се огледам наоколо по-обстойно.

Всъщност винаги съм била убедена, че Гидиън живее в някой от онези ултрахипарски просторни апартаменти — сто квадрата зееща празнина и една камара хром и стъкло, и широкоекранен телевизор с големината на футболно игрище. Но се бях объркала.

Тесен коридор минаваше от входа покрай малки стълби и водеше към една слънчева дневна, едната стена, на която се заемаше от огромен телевизор. Високи до тавана полици обграждаха другите стени, и върху тях безразборно бяха нахвърляни книги, дивидита и няколко папки. Пред прозореца бе поставен голям сив диван с една камара възглавници.

Ала сърцето на дневната представляваше един роял, чието достойнство обаче беше накърнено от една дъска за гладене, подпряна съвсем неделикатно на него. В картината не се вписваше и тривърхата шапка, която съвсем небрежно висеше на един от ръбовете на рояла и която мадам Росини сигурно вече търсеше, кършейки ръце. Е, може би това бе представата на Гидиън за красив дом.

— Какво ще пиете? — попита Рафаел, съвсем като перфектния домакин.

— Какво имате? — на свой ред попита Лесли и погледна недоверчиво към кухнята, където в мивката на камари бяха струпани чинии и прибори, покрити с нещо, което вероятно навремето е било доматен сос. А може и да ставаше въпрос за медицински експеримент, свързан със следването на Гидиън.

Рафаел отвори хладилника.

— Хм… да видим. Имаме мляко, но срокът на годност е изтекъл миналата сряда. Портокалов сок… О! Той не трябва ли да е течен? Дрънка много странно в кутията. Но това тук изглежда много обещаващо, трябва да е нещо като лимонада, смесена с…

— Моля, за мен просто вода — поиска Лесли и тъкмо се канеше да се пльосне върху огромния сив диван, но в последната секунда си припомни, че роклята на Грейс Кели не беше подходяща за подобно недодялано държане и седна съвсем прилично на самия ръб. С тежка въздишка се пльоснах до нея. — Бедната Гуени! — Тя нежно потупа бузата ми. — Ама че ден! Сигурно си напълно съсипана, нали? Ще те утеши ли, ако ти кажа, че не ти личи?

Вдигнах рамене.

— Мъничко.

Рафаел пристигна с чаши и една бутилка вода и помете от масичката няколко списания и книги, измежду които се намираше и албум за мъжа от времето на рококо.

— Можеш ли да посвиеш няколко квадратни метра от дантелите ти, за да мога и аз да се побера на дивана? — попита той и ми се ухили, гледайки надолу към мен.

— О, направо сядай върху роклята — отвърнах, отпуснах глава назад и затворих очи.

Лесли скочи от мястото си.

— И дума да не става! Накрая ще се скъса и тогава никога повече няма да можем да вземаме назаем дрехи от мадам Росини. Хайде, ставай, ще те измъкна от корсета. — Тя ме издърпа на крака и започна да ме разопакова от роклята в стил Сиси. — Рафаел, ти не гледай!

Момчето се излегна върху дивана и зяпна тавана.

— Така добре ли е?

След като отново облякох дънки и тениска и изпих няколко глътки вода, отново се почувствах по-добре.

— Как беше да се срещнеш с твоите… ами… с Люси и Пол? — попита Лесли тихо, когато отново се настанихме върху дивана.

Рафаел ме погледна състрадателно.

— Ама че ужас, родителите ти да се окажат на твоята възраст.

Кимнах.

— Беше доста… странно и… разстройващо.

И тогава им разказах всичко: като се започне от посрещането ни от иконома, та се стигне до признанието ни, че сме затворили кръга на кръвта с откраднатия хронограф.

— Това, че притежаваме Философския камък, или блестящата сол, както го нарича Ксемериус, наистина ги хвърли от коня. Ужасно се разтревожиха, а Люси говори повече дори и от мен, когато е притеснена, не е за вярване, нали? Те престанаха да ни засипват с обвинения едва когато им съобщих, че знам за нашата… ъъъ… роднинска връзка.

Лесли ококори очи.

— И?

— Ами в началото се умълчаха. Докато в следващия момент всички не избухнахме в сълзи — казах и уморено разтърках очи. — Мисля, че със сълзите, които съм изплакала през последните дни, спокойно може да се напои някоя африканска нива по времето на сухия период.

— О, Гуени! — въздъхна Лесли и безпомощно погали ръката ми.

Опитах да се усмихна.

— Да, а след това им съобщихме добрата вест, че графът изобщо не може да ме убие, както и който и да било друг, защото съм безсмъртна. Разбира се, те не искаха да повярват, но тъй като времето ни притискаше, нямаше как и да им го докажем, като се оставя Милхаус набързо да ме удуши. Та се наложи да ги оставим със зяпнала уста и да тичаме, за да можем да се върнем навреме в църквата.

— И сега какво следва оттук насетне?

— Утре сутринта пак ще ги посетим и тогава Гидиън иска да им изложи някакъв гениален план. Само дето през тази нощ първо трябва да го измисли. Но ако той е и наполовина толкова изтощен, колкото мен, няма да може да върже и една ясна мисъл.

— Е, нали затова е кафето. Както и аз, гениалната Лесли Хей. — Приятелката ми ми се усмихна окуражително, а после въздъхна. — Но си права, наистина не е чак толкова лесно. Страхотно е, че имате хронографа, за да предприемате ваши си пътувания във времето, но все пак не можете да го използвате неограничено. Особено като се има предвид, че утре отново ще трябва да се видите с графа и така от времевия ви контингент за елапсиране ще ви останат само два часа и дори по-малко.

— Ъ?

Лесли въздъхна.

— Не си ли прочела „Ана Каренина“? Човек не може да елапсира повече от пет часа и половина дневно, иначе настъпват странични въздействия. — Лесли се преструваше, че не забелязва възхитените погледи на Рафаел. — А и не знам как трябва да ми се струва фактът, че притежавате онова прахообразно нещо. Опасно е. Поне се надявам да сте го скрили така, че никой да не може да го намери.

Доколкото ми бе известно, шишенцето все още се намираше в джоба на коженото яке на Гидиън. Ала не го споменах на Лесли.

— Пол настоя поне двайсет пъти да го унищожим.

— Този мъж не е глупав.

Поклатих глава.

— Да, но Гидиън смята, че може да се окаже скритият ни коз.

— Яко — рече Рафаел. — Може на шега да се предложи в eBay, да видим кой ще се включи в наддаването. Прахче за безсмъртие за еднократен прием, наддаването започва от една лира.

— Не познавам друг, освен графа, който да иска да стане безсмъртен — казах с горчивина в гласа. — Трябва да е ужасно да останеш жив, докато всички около теб по някое време умират. Е, аз не искам да преживея това! Преди да остана съвсем сама на този свят, ще се хвърля от някоя скала! — Потиснах въздишката, която при тази мисъл се надигна в мен. — Мислите ли, че безсмъртието при мен е нещо като дефект в гените ми? Все пак в семейството ми пътуващият във времето не е само един, а са цели двама.

— Може и така да е — каза Лесли. — С теб кръгът се затваря, в буквалния смисъл на думата.

Потънали в мисли, известно време гледахме втренчено стената отсреща. Там, с черни букви върху мазилката, бе изписана латинска сентенция.

— Всъщност какво означава това? — попита Лесли накрая. — Не забравяйте да заредите хладилника?

— Не — отвърна Рафаел. — Това е един цитат от Леонардо да Винчи, който Де Вилърс са откраднали от него и го представят за фамилното си мото.

— О, тогава в превод сигурно означава нещо от рода на: Ние не сме самохвалковци, ние наистина сме страхотни. Или: Ние знаем всичко и винаги сме прави!

Разсмях се.

— Вържи двуколката си за някоя звезда. Това означава — каза Рафаел и се прокашля. — Да донеса ли листове и химикалки, за да можем да умуваме по-добре? — Той се усмихна смутено. — Някак си не е нормално да го кажа, но вашите игри мистерии наистина са ми забавни.

Лесли седна с изправен гръб. Устните й бавно се разтеглиха в усмивка и луничките върху носа й затанцуваха.

— И аз се чувствам така. Искам да кажа, знам, че това не е игра и че всичко е на живот и смърт, но никога не съм се забавлявала така, както през последните седмици. — Тя ми хвърли поглед, молещ за извинение. — Съжалявам, Гуени, но просто е мегаяко да имаш безсмъртна, пътуваща във времето приятелка. Мисля, че е много по-яко, отколкото самата аз да съм такава.

Нямаше как да не се засмея.

— Имаш право. И аз повече бих се забавлявала, ако можехме да разменим местата си.

Когато Рафаел се върна с листове и цветни моливи, Лесли веднага се зае да рисува квадратчета и стрелки.

— Най-вече историята със съюзника на графа измежду пазителите не ми дава мира — тя задъвка за момент молива, — въпреки че се основава само на предположения, но все едно. На практика би могъл да е всеки, нали? Министърът на здравеопазването, странният доктор, любезният господин Джордж, господин Уитман, Фолк… и онзи червенокосият загубеняк, как се казваше той?

— Марли. Но не мисля, че той е подходящият тип за това.

— Но той е потомък на Ракоци. А и винаги са онези, от които най-малко го очакваш, нали ти е известно?!

— Вярно е — съгласи се Рафаел. — Обикновено безобидните се оказват злодеите. От пелтеците и мухльовците човек трябва да се пази.

— Въпросният съюзник на графа, да го наречем господин Хикс, може да е убиецът на дядото на Гуендолин. — Лесли усилено драскаше върху листа. — И вероятно ще е този, който трябва да убие Гуени, след като графът си получи еликсира. — Тя ми отправи изпълнен с обич поглед. — Откакто знам, че си безсмъртна, съм съвсем мъничко по-спокойна.

— Безсмъртна, но не и неуязвима — разнесе се гласът на Гидиън.

Всички подскочихме и стреснато се втренчихме в него. Бе влязъл незабелязано в жилището и сега се подпираше със скръстени ръце на рамката на вратата. Все още носеше дрехите си от XVIII век и както всеки път щом го видех, сърцето ми болезнено подскочи.

— Как е Шарлот? — запитах го, като се надявах, че въпросът ми прозвуча толкова неутрално, колкото ми се искаше.

Гидиън вдигна уморено рамене.

— Мисля, че утре сутринта ще й се наложи да глътне няколко аспирина. — Той се приближи. — Какво правите?

— Планове. — Лесли бе прехапала език, докато прокарваше молива по листа. — Не трябва да забравяме и магията на Гарвана — допълни повече на самата себе си.

— Гид, ти какво мислиш, кой може да е тайният съюзник на графа в редиците на пазителите? — Рафаел нервно гризеше ноктите си. — Аз подозирам чичо Фолк. Даже когато бях още малък, той ми се струваше тотално зловещ.

— Глупости! — Гидиън се приближи към мен и ме целуна по косата, след което се отпусна в износения кожен фотьойл срещу нас, подпря лакти на бедрата си и отметна кичур коса от челото си. — Непрестанно мисля за думите на Люси, че на безсмъртието на графа е сложен край с раждането на Гуен.

Лесли се откъсна от диаграмите си и кимна.

— Ала внимавай, когато изгрее дванайсетата звезда, тръгва по своя път тленната съдба — цитира тя и аз за кой ли път отново се ядосах, че тези тъпи стихчета бяха в състояние да предизвикат тръпки, които да полазят по гърба ми. — Младостта се стопява, Дъбът е обречен на гибел тогава, вече не е вечен.

— Наизуст ли знаеш всичко? — попита Рафаел.

— Не всичко. Но някои от строфите са някак си лесно запомнящи се — отвърна Лесли леко смутена. После се обърна към Гидиън. — Аз го тълкувам така: ако в миналото графът изпие субстанцията, ще стане безсмъртен. Но само докато изгрее дванайсетата звезда, тоест, докато Гуендолин не се роди. След нейното раждане с безсмъртността му е било свършено. Дъбът е обречен… вече не е вечен, което ще рече, че графът отново ще стане смъртен. Освен ако той не убие Гуендолин, за да спре този процес. Но преди това първо трябва да направи така, че да се сдобие с еликсира. А ако никога не се сдобие с него, тогава изобщо не би могъл да стане безсмъртен. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Да, донякъде — казах и се замислих за Пол и високоскоростните влакове в мозъците ни.

Гидиън бавно поклати глава.

— А ако през цялото време допускаме грешка в разсъжденията ни? — бавно попита той. — А ако графът отдавна е получил субстанцията?

За малко отново да възкликна: „Ъ?“, но успях навреме да се спра.

— Не е възможно, защото в единия хронограф кръгът на кръвта изобщо не е затворен, а да се надяваме, че субстанцията от другия е скрита на сигурно място — рече Лесли нетърпеливо.

— Да, ако говорим за момента — провлечено отвърна Гидиън. — Но не е казано, че нещата ще останат така. — Той въздъхна, когато забеляза неразбиращите ни погледи. — Помислете само: възможно е по някое време в XVIII век графът да е изпил еликсира, без значение как е успял да се добере до него, и да е станал безсмъртен.

И тримата го зяпнахме. Без и сама да знам защо, цялата настръхнах.

— Което пък от своя страна означава, че в този миг той спокойно би могъл да е жив — продължи Гидиън, като ме гледаше право в очите. — И да се разхожда някъде там навън и да чака да му занесем еликсира в XVIII век, както и удобен момент, за да те убие.

Няколко секунди цареше тишина. Тогава Лесли каза:

— Не твърдя, че напълно те разбирам, но дори и поради някаква причина да размислите и действително да занесете еликсира на графа… той ще продължава да има едно мъъъничко проблемче. — Тя се засмя доволно. — Той не може да убие Гуени.

Рафаел завъртя молива като пумпал върху масата.

— А и защо ще размисляте, след като сте наясно с истинските намерения на графа?

Гидиън не отговори веднага, а когато накрая го направи, лицето му бе безизразно.

— Защото можем да бъдем изнудени.

 

 

Събудих се, защото усетих нещо влажно и студено върху лицето ми и Ксемериус обяви:

— Будилникът ще звънне след десет минути! — Пъшкайки, се завих през глава, а Ксемериус се обиди. — На теб не може да ти се угоди. Вчера се оплакваше, че не съм те събудил.

— Защото вчера не си бях навила часовника. А и е наистина адски рано — изръмжах.

— Ами човек трябва да принесе жертви, ако иска да спаси света от някой страдащ от мегаломания безсмъртен — каза гаргойлът. Чух как, докато си тананикаше, направи едно кръгче, летейки из стаята. — Когото, ако мога да отбележа, ще срещнеш днес следобед, в случай че си забравила. Хайде, измъквай се от завивките!

Престорих се на умряла, което не бе особено трудно, защото почти се чувствах така — безсмъртна или не. Но изглежда, Ксемериус не беше особено впечатлен от усилията ми. Той пърхаше жизнерадостно нагоре-надолу пред леглото ми и грачеше една след друга мъдри поговорки в ухото ми: Ранно пиле, рано пее и Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Ранното пиле да си гледа работата! — троснах се аз, но накрая призракът демон постигна своето.

Изтърколих се изнервена от кревата и в крайна сметка точно в седем бях на метростанцията на Темпъл.

Е, ако трябваше да сме точни, бе седем и шестнайсет, но часовникът на телефона ми бе малко напред.

— Изглеждаш толкова уморена, колкото аз се чувствам — изпъшка Лесли, която вече ме очакваше.

По това време, в неделя сутрин, на спирката не цареше голямо оживление. Въпреки това се питах как смяташе Гидиън да се промъкне незабелязано в един от тунелите на метрото. Пероните бяха много добре осветени и освен това имаше една камара охранителни камери.

Свалих тежката си, натъпкана догоре пътна чанта и хвърлих сърдит поглед на гаргойла, който летеше с бясна скорост между колоните.

— Ксемериус е виновен. Той не ми позволи да използвам фон дьо тена на мама, защото уж е станало много късно. Да не говорим да се отбия през „Старбъкс“.

Лесли любопитно наклони глава.

— Спала си у вас?

— Разбира се, къде другаде? — попитах малко раздразнено.

— Ами помислих си, че сте прекъснали за известно време кроенето на планове, след като двамата с Рафаел тръгнахме. — Тя се почеса по носа. — Особено след като специално дълго се сбогувах с Рафаел, за да ви осигуря достатъчно време, да се прехвърлите от дивана в спалнята.

Намигнах й.

— Специално дълго? — попитах провлечено. — Каква жертвоготовност от твоя страна!

Лесли се ухили.

— Да, виждаш ли? — Не се изчерви изобщо. — Но не се отклонявай от темата. Спокойно можеше да кажеш на майка ти, че ще спиш при мен.

Изкривих устни.

— Ами, честно казано, така и щях да направя. Но Гидиън настоя да ми извика такси. — Малко нещастно добавих: — Явно не съм била и наполовина толкова съблазнителна, колкото си мислех.

— Той просто е много… ъъъ… отговорен — успокои ме Лесли.

— Да, и така може да се нарече — каза Ксемериус, който бе приключил със слаломния си полет. Тежко дишащ, се приземи на земята до мен. — Или пък заспал педант, сополанко — той си пое въздух и продължи, — кръшкач, мекушав страхопъзльо…

Лесли погледна часовника. Трябваше да крещи, за да надвика шума на приближаващата се мотриса на Сентръл Лайн.

— Но изглежда, не е особено точен. Вече минава и двайсет. — Тя изгледа слизащите от вагона хора и изведнъж очите й светнаха. — О, ето ги там!

Двамата приказни принцове,

очаквани със силно нетърпение,

таз’ сутрин оставиха белите си коне

в конюшнята по изключение

и пристигнаха сами с метрото

без ничие специално насърчение.

Ксемериус издекламира поредното си саркастично стихче със сладникаво тържествен тон.

В момента, в който ги съзряха,

очите на двете принцеси засияха.

Ала щом искрите от младежките хормони

въздуха наелектризираха

и в тоз’ миг смутени целувчици

и глуповати усмивчици последваха,

за съжаление, демонът умен

и неземно красив в кошчето повърна.

Ксемериус преувеличаваше безсрамно — никой от нас не се усмихваше глуповато. Най-много леко щастливо. И никой не се смущаваше. Е, може би по-скоро аз самата, защото си спомних как нощес Гидиън бе отлепил ръцете ми от шията си и бе казал: „По-добре да ти извикам такси, защото утре ще е много напрегнат ден“.

Бях се почувствала почти като някой репей, който човек с усилие отлепя от пуловера си. А лошото беше, че точно в този момент вътрешно събирах сили да му кажа: „Обичам те!“. Не че той отдавна вече не го знаеше, но… никога досега не му го бях казвала. И сега не бях сигурна дали изобщо иска да го чуе.

Гидиън погали леко бузата ми.

— Гуени, мога и сам да свърша това. Само трябва да причакам дежурния пазител по пътя му за нагоре и да му взема писмото.

— Само е добре казано — рече Лесли.

Все още бяхме много далеч от това, да имаме гениален план, но поне вчера четиримата бяхме изготвили „груба концепция за действие“, както Лесли я наричаше. При всички случаи, трябваше още веднъж да се срещнем с Люси и Пол, и то преди отново да сме се изправили пред графа днес следобед. И трябваше да се погрижим за писмото с информацията за местопребиваването на Люси и Пол, което предната седмица Гидиън бе занесъл в 1912 година. В никакъв случай то не трябваше да попада в ръцете на тогавашния Велик пазител и на близнаците Де Вилърс.

Времето, което можехме да отделим за тайните ни пътувания в миналото с частния ни хронограф, без да рискуваме телесни неразположения (тоест да последваме примера на Ксемериус и да повръщаме в кошчетата за боклук), бе ограничено до максимум час и половина и щеше да е изключително трудно да използваме рационално всяка минута. Затова Рафаел съвсем сериозно предложи да внесем нелегално хронографа в главната квартира на пазителите и от там да прескочим в миналото, но толкова хладнокръвен не бе дори и по-големият му брат.

Като контрапредложение, Гидиън бе измъкнал от етажерките с книги няколко рула и между „Анатомия на човека в 3D“ и „Кръвоносните съдове на човешката ръка“ разстла схема на разположението на подземните тунели в района на Темпъл. И именно тази схема бе причината да се срещнем тук, в метростанцията.

— Искаш да го направиш без нас? — Сбърчих вежди. — Нали бяхме единодушни, че от сега нататък ще правим всичко заедно.

— Точно така — рече Рафаел. — Иначе накрая ще излезе, че съвсем сам си спасил света.

Рафаел и Лесли трябваше да охраняват хронографа, и макар че Ксемериус обидено бе отбелязал, че и той може да се справи с тази задача, беше успокоително да знам, че ако ни се наложеше да се върнем в настоящето на някое друго място, те можеха да го приберат и да избягат с него на сигурно място.

— Освен това без нас ще направиш сума ти глупости! — Лесли изгледа ядосано Гидиън.

Той вдигна ръце, взе пътната ми чанта и погледна часовника.

— Добре, добре, всичко е ясно. А сега внимавайте. В 7:33 пристига следващата мотриса. След това имаме на разположение точно четири минути, за да намерим първия проход, преди да дойде следващата мотриса. Ще включите фенерите чак след като ви дам знак.

— Права си — прошепна ми Лесли. — Наистина е трудно да се свикне с този заповеднически тон.

 

 

— Merde!^[1] — Ругатнята на Рафаел бе съвсем искрена. — Отървахме се на косъм.

Бях напълно съгласна с него. Светлината от фенерите ни трепкаше върху каменните стени и осветяваше пребледнелите ни лица. Зад нас в тунела потракваха вагоните на метрото.

Четири минути — сега вече знаехме, че това е адски кратък промеждутък от време, за да се прехвърлиш през загражденията в края на перона, да скочиш долу и да се втурнеш покрай релсите в тунела. А после, тежко дишайки, да тичаш петдесет метра след Гидиън, безпомощно да стоиш пред стоманената врата, монтирана в дясната стена на тунела и бездейно да трябва да наблюдаваш как Гидиън мудно вади от джоба на панталона си нещо като шперц и се захваща да разбие ключалката. Това беше моментът, в който Лесли, Ксемериус и аз в хор бяхме започнали да крещим: „Действай по-бързо, действай по-бързо!“, и то на фона на шума от приближаващото се метро.

— На картата изглеждаше по-близо — каза Гидиън и ни погледна извинително.

Лесли първа се съвзе. Тя насочи светлината на фенера си напред в тъмнината и освети стената, която заграждаше тунела на около четири метра пред нас и го превръщаше в задънена улица.

 

— Добре, на правилното място сме. — Тя провери картата. — През 1912 година тази стена я е нямало. Зад нея пътят продължава.

Когато Гидиън клекна, за да разопакова хронографа и да го настрои, извадих дрехите ни за 1912 година от чантата и се наканих да си сваля дънките.

— Какво правиш? — Гидиън погледна замислено нагоре към мен. — Да не би да смяташ да тичаш из тунелите с дълга до земята рокля?

— Ъ… мислех… заради автентичността.

— Майната й на автентичността! — рече той.

Ксемериус запляска с лапи.

— Да, майната й на автентичността! — извика въодушевено, а после се обърна към мен. — Постепенно лошата компания започва да ми се отразява. Крайно време беше.

— Ти първа, Гуени — кимна ми Гидиън.

Клекнах пред хронографа. Някак си беше странно да изчезна пред любопитните погледи на Лесли и Рафаел, но вече усещах известна рутина. (Вероятно съвсем скоро щях да отскачам и за хлебчета в миналото столетие.)

Гидиън се приземи до мен и освети с фенера си пространството пред нас. Тук, в 1912 година, нямаше стена и лъчът светлина се загуби в дълъг, нисък тунел.

— Готова ли си? — попита той, усмихвайки се.

— Да, ако и ти си готов — отвърнах на усмивката му.

Но дали действително бях готова — съмнявах се.

Щом като тунелът на метрото бе предизвикал в мен чувство на безпокойство, то тук имаше опасност да изпадна в остър пристъп на клаустрофобия. Колкото повече напредвахме, толкова по-ниски и разклонени ставаха тунелите. Тук и там стъпала водеха още по-надолу, а веднъж се изправихме пред затрупан тунел и трябваше да се върнем назад. Чуваха се само дъхът ни, тихото потропване на стъпките ни и от време на време — шумоленето на хартия, когато Гидиън се спираше, за да погледне схемата. Но си въобразявах, че чувам шумолене и трополене и отнякъде другаде. Вероятно цели армии от плъхове живееха в този лабиринт, а ако бях огромен паяк щях да си избера това място за семейна и ловна резиденция.

— Добре, тук трябва да завием надясно — измърмори Гидиън.

Цели четирийсет пъти вече завивахме. Тунелите си приличаха като две капки вода. Липсваха всякакви ориентировъчни знаци. А и кой можеше да каже дали тази проклета схема беше вярна? Ами ако беше начертана от някой пълен идиот като Марли? Тогава вероятно някъде през 2250 година двамата с Гидиън щяхме да бъдем изровени като два държащи се за ръчичка скелета. О, не, бях забравила. Само Гидиън щеше да е скелет. Докато аз, бодра като кукуряк, щях да съм се вкопчила в костите му, а това не правеше представата по-приятна.

Гидиън се спря, сгъна схемата и я прибра в джоба на панталона си.

— Загубихме ли се? — Опитах се да остана спокойна. — Може би картата е пълен боклук. Ами ако никога повече…

— Гуендолин — прекъсна ме той нетърпеливо. — От тук пътят вече ми е познат. Не ни остава още много. Хайде, ела!

— Така ли?

Засрамих се. Днес сутринта наистина се държах прекалено като… ъъъ… момиче.

Един след друг забързахме напред. За мен бе истинска загадка защо Гидиън смяташе, че този лабиринт му е познат.

— По дяволите! — изругах.

Бях стъпила в една локва. И точно до нея стоеше един тъмнокафяв плъх и с червените си очи мигаше на светлината на фенера ми. Изквичах силно. Вероятно на езика на плъховете това изквичаване означаваше: „Колко си сладък!“, защото плъхът се изправи на задните си крачка и наклони глава настрани.

— Изобщо не си сладък — изписках. — Махай се!

— Къде се губиш? — извика Гидиън, който вече бе завил зад следващия ъгъл.

Преглътнах и събрах цялата си смелост, за да мина покрай плъха. Все пак той не беше като кучетата, които се стрелваха напред и те захапваха за пищяла, нали така? За всеки случай го заслепих с фенера, докато стигнах ъгъла, където ме чакаше моят спътник. След това насочих светлината напред и веднага отново изписках. В края на тунела се бе появил силуетът на някакъв мъж.

— Там има някой! — изсъсках.

— По дяволите!

Гидиън ме сграбчи бързо и ме дръпна назад към сенките. Но вече бе прекалено късно. Дори и да не бях изпискала, светлината от фенера ми със сигурност щеше да ме издаде.

— Мисля, че той ме видя! — прошепнах.

— Да, видял те е! — отвърна той мрачно. — Защото това съм аз! Ама че съм магаре! Хайде! Бъди мила с мен!

И с тези думи ме бутна така, че се запрепъвах напред в тунела.

— Какво, по… — прошепнах, когато бях уловена от светлината на фенер.

— Гуендолин? — чух невярващия глас на Гидиън. Но този път прозвуча пред мен. Трябваше ми още половин секунда, за да проумея, че се бяхме изпречили на пътя на старото му Аз, което тъкмо се канеше да предаде писмото на Великия пазител. Насочих светлината на фенера ми към него. О, боже, да, той беше! Стоеше на няколко метра разстояние и гледаше напълно поразено. Около две секунди взаимно се заслепявахме с фенерите ни, после той каза: — Как си се озовала тук?

Не можех да се въздържа да не му се усмихна.

— Ами… малко е сложно за обяснение — отвърнах, въпреки че ми идеше да кажа: „Хей, та ти изобщо не си се променил!“.

Другият Гидиън ръкомахаше иззад издатъка в зида.

— Нищо, обясни ми! — настоя с няколко дни по-младото му Аз и се приближи.

Другият Гидиън отново бясно размаха ръце във въздуха, но не разбирах какво иска да ми каже.

— Един момент, моля. — Усмихнах се любезно на по-младата му версия. — Трябва набързо да изясня нещо. Веднага се връщам.

Но явно нито по-старият, нито по-младият Гидиън имаха желание за изясняващ разговор. Когато по-младият ме последва с намерението да ме спре, хващайки ме за ръката, по-старият изобщо не изчака, докато го забележат, скочи напред и с все сила удари с фенера алтер егото^[2] си по челото. По-младият Гидиън се свлече на земята като чувал с картофи.

— Ти му причини болка! — викнах аз, клекнах и ужасено разгледах кървящата рана.

— Ще го преживее — отвърна другият Гидиън, без да се трогне. — Хайде, трябва да продължим! Предаването на писмото вече е осъществено. Когато този тук — той леко ритна себе си — те срещна, вече се връщаше обратно.

Не го слушах, а нежно галех изпадналото му в безсъзнание Аз по косата.

— Ти фрасна самия себе си! Помниш ли колко ужасно се държеше с мен заради това?

Гидиън леко се ухили.

— Да, помня. И наистина съжалявам. Но кой би могъл да предположи подобно нещо? А сега, хайде да тръгваме, преди глупакът тук да се е събудил. Той отдавна вече е предал писмото.

След което избълва няколко френски думи, за които предположих, че са сочни ругатни, защото също като брат си преди това, множество пъти употреби думата „Merde!“.

— Не така, млади момко — каза един глас съвсем близо до нас. — Само защото се намираме близо до мръсния канал, това съвсем не означава, че можем без задръжки да използваме мръсни думи в речника си.

Гидиън рязко се бе обърнал, но не направи опит да нокаутира и новодошлия. Може би защото гласът бе прозвучал толкова добронамерено и развеселено.

Вдигнах фенера си нагоре и осветих лицето на непознат мъж на средна възраст, а после свалих лъча светлина надолу, в случай че той бе насочил срещу нас пистолет. Което не бе сторил.

— Аз съм доктор Харисън — представи се той с лек поклон, като погледът му сновеше леко изумено между лицето на този Гидиън до мен и на онзи Гидиън, който лежеше на земята. — И току-що получих писмото ви от дежурния адепт на церберския пост. — Той измъкна от джоба на сакото си един плик с блестящ червен восъчен печат. — Лейди Тилни ме увери, че в никакъв случай не трябва да попада в ръцете на Великия пазител или в някой от другите членове на Вътрешния кръг, с изключение на мен самия.

Гидиън въздъхна и потърка чело с опакото на ръката си.

— Искахме да предотвратим предаването му, но загубихме много време в тези тунели… И какъвто съм идиот дори успях да се сблъскам със самия себе си. — Той взе писмото и го натъпка в джоба си. — Благодаря!

— Един Де Вилърс, който признава грешката си? — Доктор Харисън се засмя тихо. — Това е нещо съвсем ново. Но за щастие, лейди Тилни се зае да уреди нещата, а досега никога не съм виждал някой от плановете й да се е провалял. Между другото, да й се противоречи, също е напълно безсмислено. — Той посочи лежащия на земята Гидиън. — Нуждае ли се от помощ?

— Няма да навреди, ако му се дезинфекцира раната и евентуално да се сложи нещо меко под главата му… — отвърнах, но спътникът ми ме прекъсна.

— Глупости! Чувства се отлично и така! — Не обърна внимание на протестите ми и ме дръпна да се изправя на крака. — Сега трябва да се връщаме. Поздравете лейди Тилни от нас, доктор Харисън. И й предайте благодарностите ми.

— За мен беше удоволствие — отвърна докторът.

Той тъкмо се канеше да се обърне, когато ми хрумна още нещо.

— Доктор Харисън, бихте ли предали на лейди Тилни да не се стряска, ако в бъдеще я посетя по време на елапсирането й?

— С най-голямо удоволствие — кимна в съгласие мъжът и ни помаха. — Пожелавам ви късмет!

После продължи по пътя си.

Канех се да извикам подире му: „Довиждане!“, но Гидиън вече ме дърпаше в противоположната посока. Заряза своето алтер его да лежи съвсем само насред тунела.

— Със сигурност след малко тук ще гъмжи от плъхове — казах, тръпнеща от състрадание. — Кръвта ще ги привлече!

— Бъркаш плъховете с акулите — заяви Гидиън. Ала после изведнъж спря, обърна се към мен и ме прегърна. — Съжалявам! — промърмори в косата ми. — Бях такъв глупак! Пада ми се, ако някой плъх ме нагризе.

Веднага забравих за всичко около нас (и за всичко останало), обвих ръце около врата му и започнах да го целувам. В началото само там, където успявах да го достигна — по врата, по ухото, по слепоочието, — а след това и по устата. Той ме прегърна още по-силно, за да ме отблъсне от себе си само три секунди по-късно.

— Сега наистина нямаме време за това, Гуени! — каза поривисто, хвана ръката ми и ме затегли напред.

Въздъхнах. Много пъти. И много дълбоко. Но Гидиън мълчеше.

Два тунела по-късно, когато той спря и извади картата, повече не можех да издържам и попитах:

— Държиш се така, защото се целувам смешно, нали?

— Какво?

Гидиън ме изгледа стъписано над ръба на картата.

— Аз съм абсолютна катастрофа в целуването, нали? — Опитах се да потисна истеричната нотка в гласа ми, но не ми се удаде добре. — Досега не съм… искам да кажа, че нали, за да се научиш, трябва време и опит. От филмите съвсем не може да се научи всичко. А е някак си обидно, когато ме отблъскваш.

Той отпусна картата и светлината от фенерчето му се плъзна по земята.

— Виж сега, Гуени…

— Да, знам, бързаме — прекъснах го. — Обаче просто трябва да го кажа, и то сега. Всичко би било по-добре от това, да ме отблъскваш… или да ми викаш такси. Определено нося на критика. Е, ако е формулирана любезно.

— Понякога наистина си… — Гидиън поклати глава, после си пое дълбоко дъх и заяви сериозно: — Когато ме целуваш, Гуендолин Шепърд, тогава имам такова чувство, като че ли губя почвата под краката си. Нямам представа как го правиш и дали си го научила отнякъде. Ако е било от някой филм, тогава задължително трябва да го гледаме заедно. — Той млъкна за момент. — Това, което всъщност искам да кажа, е, че когато ме целуваш, тогава не искам нищо друго, освен да те усещам до себе си и да те държа в прегръдките си. По дяволите, толкова ужасно силно съм влюбен в теб, че сякаш някъде във вътрешността ми някой е излял бидон с бензин и го е запалил! Но в момента не можем… трябва да запазим здравия си разум. Поне единият от нас. — Погледът, който ми отправи, окончателно разпръсна съмненията ми. — Гуени, всичко това ме кара адски да се страхувам. Без теб животът ми ще загуби смисъла си завинаги, без теб… ще искам да умра на мига, ако нещо те сполети.

Исках да му се усмихна, но изведнъж на гърлото ми заседна буца.

— Гидиън, аз… — копнеех най-сетне да му призная любовта си, но той не ме остави да довърша.

— Не искам… не трябва и ти да се чувстваш по този начин, Гуени, защото графът може да използва чувствата ни срещу нас. И ще го направи!

— Прекалено е късно — прошепнах. — Обичам те! И без теб няма да искам да продължа да живея.

Гидиън изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче. Стисна ръката ми и за малко да я счупи.

— Тогава можем само да се надяваме, че графът никога, ама никога няма да научи за това.

— И че все пак ще ни хрумне някой гениален план — добавих аз. — А сега не се мотай повече! Бързаме!

 

 

— Само четвърт час и нито минута повече! — каза Гидиън.

Той бе коленичил пред хронографа върху одеялото за пикник, което бяхме опънали върху тревата насред Хайд Парк, недалече от галерия „Серпентайн“, като от мястото си виждахме езерото и моста. Въпреки че обещаваше да е разкошен пролетен ден като вчера, все още бе леденостудено, а тревата бе влажна от росата. Тичащи и разхождащи се с техните кучета минаваха наоколо, като някои оглеждаха с любопитство групичката ни.

— Но четвърт час е прекалено малко! — отвърнах, докато си надявах конструкцията със смешните подплънки на ханша, която се грижеше роклята ми да ме обгръща като боен кораб, вместо да се влачи по пода. Именно тази конструкция беше причината днес сутринта да взема една извънгабаритна пътна чанта вместо някоя раница. — Ами ако той закъснее? — Или пък ако изобщо не дойдеше. Най-много от това се страхувах. — Часовниците в XVIII век със сигурност не са били много точни.

— Негов си проблем — изръмжа Гидиън. — И без това идеята е откачена. И то точно днес!

— По изключение е прав — рече Ксемериус лениво. Той скочи в пътната чанта, отпусна глава върху лапите си и чувствено се прозя. — Събуди ме, когато се върнете. Днес станах прекалено рано.

Малко след това от чантата се разнесе хъркане.

Лесли внимателно ми надяна роклята през главата. Беше синята на цветчета, която бях носила по време на първата ми среща с графа и която оттогава висеше в гардероба ми.

— И по-късно ще имаш достатъчно време да си поговориш с Джеймс. За него времето и мястото винаги ще са едни и същи, без значение от кой момент в настоящето ще го посетиш.

Тя започна да закопчава малките кукички на гърба ми.

— Същото важеше и за тази история с писмото и предотвратяването на предаването му — възразих аз. — И това не се налагаше да е днес. Гидиън можеше да се фрасне например в четвъртък или чак следващата година през август. Крайният резултат щеше да е един и същ. Независимо от факта, че лейди Тилни също се бе заела с проблема.

— Винаги ми се завива свят, когато размишлявате за тези неща — оплака се Рафаел.

— Просто исках да знам, че съм приключил с това, преди да сме се срещнали отново с Люси и Пол — обясни Гидиън. — Това не е чак толкова трудно за разбиране.

— А аз искам да приключа това с Джеймс — отвърнах и добавих с драматична интонация: — Ако нещо се случи с нас, поне ще сме спасили неговия живот!

— Наистина ли искате да изчезнете пред всичките тези хора и после отново да се появите? — попита Рафаел. — Не мислите ли, че утре ще пишат по вестниците и от телевизията ще искат да ви интервюират заради това?

Лесли поклати глава.

— Дрън-дрън — отвърна енергично. — Достатъчно сме далеч от пътеката, а и няма да ги има само за кратко. Единствено кучетата ще зяпат тъпо.

Ксемериус продължаваше да хърка.

— Но запомнете, че при връщането ви трябва да седнете на абсолютно същото място, на което сте се приземили — продължи Лесли. — Маркирайте мястото с тази хубава обувка тук. — Тя набута в ръката ми една от обувките на Рафаел и ми се ухили. — Много е забавно, наистина! От сега нататък бих искала всеки ден да го правим!

— Но не и аз — измърмори Рафаел, погледна надолу към чорапите си, размърда унило пръсти и после отново се втренчи в пътеката отсреща. — Нервите ми са опънати до скъсване. Преди малко в метрото бях напълно сигурен, че ни преследват! А и би било логично пазителите да са ангажирали някого да ни следи. И ако сега дойде някой, за да ни вземе хронографа, дори няма да мога да го ритна както трябва, защото съм само по чорапи!

— Той е малко параноичен — прошепна ми Лесли.

— Това го чух — каза Рафаел. — И не е вярно, просто съм… внимателен.

— А аз не мога да повярвам, че наистина го правя — рече Гидиън и взе раницата на Лесли, в която бе поставил принадлежностите за имунизацията. — Това нарушава всичките дванайсет златни правила наведнъж. Хайде, Гуени, първо ти.

Клекнах до него и му се усмихнах. Бе отказал да облече зеления си тоалет, въпреки че се опитах да му обясня, че с нормалните си дрехи би изплашил Джеймс. И дори още по-лошо, той изобщо нямаше да ни обърне внимание.

— Благодаря ти, че правиш това за мен — казах и поставих пръста си в отделението под рубина.

— Няма защо — изръмжа Гидиън, а после лицето му изчезна от погледа ми и когато отново можех ясно да виждам, клечах в мократа шума насред безброй кестени.

Бързо се изправих и поставих обувката на Рафаел на мястото, където се бях приземила. Валеше пороен дъжд и наоколо не се виждаше жива душа. Само една катеричка светкавично побягна към короната на дървото и ни заразглежда с любопитство от там.

Гидиън се приземи до мен и се огледа.

— Е, улучихме най-доброто време за яздене и имунизация — рече той и избърса дъжда от лицето си.

— Ще се скрием в онзи храсталак там и ще дебнем — предложих.

По изключение аз бях тази, която го задърпа напред, стискайки ръката му, а Гидиън се противеше.

— Но само десет минути — изръмжа той. — И ако дотогава не се е появил, ще се върнем обратно при галоша на Рафаел.

— Добре де, разбрах — отвърнах.

Не е за вярване, но и по това време вече имаше мост над тясната част от езерото, макар и да изглеждаше съвсем различно. По Пръстена трополеше една карета, а от другата страна се приближаваше в бърз тръс самотен ездач, който бе възседнал сив жребец.

— Това е той! — извиках и започнах да махам като луда. — Джеймс! Ето ме тук!

— Прекалено си дискретна, можеш ли да викаш по-силно? — каза Гидиън.

Джеймс, носещ надиплена пелерина и някаква тривърха шапка, от чиято периферия се стичаше дъждът, спря коня си на няколко метра пред нас. Погледът му се закова на подгизналата ми коса, а после се спусна надолу чак до подгъва на роклята ми, след което подложи на същия оглед и Гидиън.

— Вие търговец на коне ли сте? — попита подозрително, докато моят спътник ровеше в раницата на Лесли.

— Не, той е лекар! — обясних аз. — Или почти. — Видях, че погледът на Джеймс се задържа върху надписа на раницата Hello Kitty must die^[3]. — Ах, Джеймс, толкова се радвам, че дойде — забърборих аз. — При това лошо време и изобщо… явно вчера на бала не съм се изразила достатъчно ясно. Просто искам да те предпазя от една болест, от която другата година ще се заразиш и от която, за съжаление, ще починеш. Вариола, или едра шарка, както ти я наричаш. Забравих как се нарича онзи тип, от когото ще се заразиш, но и няма значение. Добрата новина е, че имаме нещо, което ще те спаси от болестта. — Усмихнах му се сияйно. — Само трябва да слезеш от коня, да вдигнеш ръкава си и тогава ще ти го дадем.

По време на монолога ми Джеймс ококорваше все по-широко и по-широко очи. Хектор (наистина бе великолепен жребец) отстъпи нервно крачка назад.

— Това е нечувано! — рече Джеймс. — Викате ме в парка, за да ми пробутате някакъв съмнителен медикамент и една още по-съмнителна история? Вашият придружител ми изглежда като бандит и разбойник по пътищата. — Той разтвори пелерината си, за да можем да хвърлим поглед на шпагата му, която висеше от колана му. — Предупреждавам ви! Аз съм въоръжен и умея да се защитавам!

Гидиън въздъхна.

— О, Джеймс, чуй ме сега! — Приближих се към него и хванах Хектор за юздата. — Искам само да ти помогна, но за съжаление, не разполагам с много време! Затова, моля те, просто слез от коня и съблечи пелерината си.

— Със сигурност няма да направя това — отвърна Джеймс възмутено. — Смятам разговора ни за приключен. Надявам се, че това бе нашата последна среща! Къш! — Той се канеше да ме фрасне с камшика, но не успя, защото Гидиън го сграбчи и смъкна от коня.

— Нямаме време за подобни игрички — изръмжа той и изви ръцете на благородния господин зад гърба му.

— Помощ! — изписка аристократът, докато се извиваше като змиорка. — Скитници! Нападат ме!

— Джеймс, всичко това е за твое добро — опитах се да го уверя, но той ме измери с такъв поглед, сякаш бях самият дявол. — Ти не знаеш, но… там, откъдето идвам, ние сме приятели. Дори много добри приятели!

— Помощ! Побъркани! Нападат ме! — викаше той и гледаше отчаяно към Хектор. Но изглежда, сивият жребец нямаше желание да го раздава като коня в „Черният красавец“^[4]. Вместо геройски да се нахвърли върху нас, той сведе глава и започна кротко да си пасе.

— Не съм побъркана — опитах се да му обясня. — Аз…

— По-добре млъкни и му вземи шпагата, скитнице Гуени! — прекъсна ме нетърпеливо Гидиън. — А после ми подай ампулата от раницата.

С тежка въздишка направих каквото поиска. Имаше право, явно бе безсмислено да очаквам някакво разбиране от Джеймс.

— Така — изръмжа Гидиън, докато отваряше ампулата със зъби. — Тя ще пререже гърлото ви, ако през следващите две минути мръднете дори веднъж, ясно ли е? И да не сте посмели да извикате отново за помощ!

Насочих шпагата към гърлото на своя приятел.

— Ъъъ..! честно, Джеймс, представях си го по друг начин, повярвай ми! Ако зависеше само от това, какво ми се иска, можеше завинаги да останеш да бродиш из училището ми. Боже, толкова ще ми липсваш! Ако правилно предполагам, това е последната ни среща.

Очите ми се напълниха със сълзи.

Джеймс изглеждаше така, сякаш всеки миг ще изгуби съзнание.

— Можете да вземете кесията ми, ако се нуждаете от пари, но пощадете живота ми! Моля ви! — прошепна той.

— Да, да, добре — рече Гидиън.

Той разтвори яката на пелерината на Джеймс и постави ампулата директно на врата на благородника, който изскимтя, щом усети убождането върху кожата си.

— Обикновено не се ли бие в горната част на ръката? — попитах.

— Обикновено не се налага през това време да извивам нечия ръка — отвърна Гидиън троснато и аристократът отново изскимтя.

— Получи се много тъпо сбогуване — казах и не можах да се въздържа да не подсмръкна. — Предпочитам да те прегърна, вместо да държа насочена шпага към гърлото ти! Винаги си бил най-добрият ми приятел в училище, веднага след Лесли. — Първата сълза се стече по лицето ми. — Без теб никога нямаше да разбера разликата между Ваше Височество, Ваша Светлост, Ваше Сиятелство и…

— Готово — каза Гидиън и пусна Джеймс, който залитна няколко крачки назад, хванал се за врата. — Всъщност трябва да се сложи и лепенка, но ще мине и без това! Внимавайте да не се замърси раната! — Спътникът ми взе шпагата от ръката ми. — Сега се качете на коня си и препуснете напред, без да се обръщате, разбрахте ли?

Джеймс кимна. Очите му все още бяха боязливо ококорени, сякаш не можеше да повярва, че всичко е приключило.

— Сбогом! — хлипах аз. — Сбогом, Джеймс Огъст Пиъргрин Пимпълботъм! Ти беше най-добрият призрак, когото някога съм познавала!

С треперещи крака и тежко дишане, благородникът възседна коня си.

— Шпагата ще е под кестена, ако си я искате обратно — рече Гидиън, но Джеймс вече бе забил шпори в хълбоците на бедния Хектор.

Гледах след тях, докато се скриха между дърветата.

— Доволна ли си? — попита Гидиън, докато събираше нещата ни.

Избърсах сълзите от бузите си и му се усмихнах.

— Благодаря! Яко е приятелят ти да е студент по медицина.

Той се ухили.

— Кълна се обаче, че това бе последната имунизация срещу вариола, която правя! Пациентите са толкова неблагодарни.