Емил Зола
Труд (8)

III

И оттогава при всяка нова беда, която сполетяваше Крешри, когато хората отказваха да го следват и спъваха изграждането на града на труда, справедливостта и мира, Люк се провикваше:

— Но те не обичат! Ако обичаха, всичко щеше да бъде оплодотворено, всичко щеше да расте и да тържествува под слънцето!

Неговото дело се намираше в тежък и решителен момент, момент на упадък и връщане назад. Във всяко движение напред настъпва такъв час на борба, на принудително спиране. Не може да вървиш все напред, дори трябва да отстъпиш, да загубиш от завоювания терен, и ти се струва, че никога няма да постигнеш целта. Но това е също и моментът, в който героите проявяват твърдия си дух, непоколебимата си вяра в крайната победа.

Още на другия ден Люк се опита да задържи Рагю, който искаше да скъса със сдружението, да напусне Крешри, за да се върне в „Бездната“. Но се сблъска с един зъл човек, който обича да се подиграва и се чувствува щастлив, че може да причини зло в момент, когато измяната на работниците проваля завода. Освен това в него имаше и нещо по-дълбоко — носталгия по робския труд, по скандалите, по черната мизерия, по всичко от ужасното минало, останало в кръвта му. След като поживя в своята чиста и весела къщичка, заляна със слънце и заобиколена със зеленина, Рагю започна да съжалява за тесните вонящи улици на стария Боклер, за пропуканите къщурки, от които лъхаше зараза. Когато прекарваше по някой час в голямата светла зала на Обществения дом, където алкохолът беше забранен, Рагю тъгуваше за острата миризма в кръчмата на Кафио.

Образцовият ред в кооперативните магазини също го дразнеше, караше го да съжалява, че не може по своя воля да прахосва парите си у търговците на улица „Бриа“, които сам считаше за крадци, но с които изпитваше удоволствие да се кара. И колкото повече Люк настояваше и му доказваше безразсъдността на неговото напускане, толкова повече Рагю упорствуваше, като си мислеше, че щом толкова държат за него, значи, напускането му нанасяше вреда.

— Не, не господин Люк, това няма да стане. Може би наистина правя глупост, но все пак не съм убеден… Вие ни бяхте обещали планини от злато, всички трябваше да станем богаташи, но истината е, че не печелим повече от другаде, а освен това има и досадни работи, които не са по вкуса ми.

Това беше истина, досега при разпределението на печалбите в Крешри работниците не бяха получили чувствително по-големи заплати от тия в „Бездната“.

— Ние живеем — отвърна Люк, — а нали най-важното е да се живее, щом бъдещето е осигурено? Искал съм от вас жертви, защото съм убеден, че наближават щастливи дни за всички. Но необходими са търпение и смелост, трябва да се вярва в делото, а също така и много да се работи.

Такива думи не можеха да трогнат Рагю. Той беше обърнал внимание на един-единствен израз, който го накара да се присмее:

— О, щастливи дни за всички! Много хубаво. Само че аз предпочитам да се започне с моето лично щастие.

Тогава Люк му каза, че е свободен, че сметката му ще бъде уредена и че може да си отиде, когато поиска. Всъщност той нямаше никакъв интерес да държи на работа един зъл човек, чието присъствие можеше да се превърне в гибелна зараза. Но напускането на Жозин разкъсваше сърцето му и той се чувствуваше малко засрамен, като разбра, че така ревностно се мъчи да задържи Рагю само за да може да задържи Жозин. Непоносима му беше мисълта, че тя се завръща в тази клоака на стария Боклер, че ще бъде пак в ръцете на този човек, който, пленен отново от алкохола, ще продължи да я измъчва. Виждаше я пак на улица „Три луни“, в една мръсна стая, жертва на отвратителната и убийствена мизерия; той няма да бъде там, за да бди над нея, а тя сега бе негова, би желал да не я изоставя нито за минута, за да може да й осигури щастлив живот. На следващата нощ тя пак дойде, за да го види, и между тях се разигра сърцераздирателна сцена — плачове, клетви, безумни планове. Все пак благоразумието надделя, трябваше да се примирят със събитията, за да не компрометират делото, което сега бе станало тяхно общо дело. Жозин трябваше да последва Рагю, за да не предизвика нежелателен скандал; а в Крешри Люк ще продължи борбата за щастието на всички, убеден, че победата един ден ще ги събере отново. Те бяха много силни, защото с тях беше непобедимата любов. Жозин нежно му обеща да го посещава. Но въпреки това колко сърцераздирателно беше сбогуването им, а и раздялата им на другия ден, когато той я видя да напуска Крешри, вървейки зад Рагю, който, подпомогнат от Бурон, буташе една малка количка, натоварена с оскъдния им багаж.

След три дни Бурон последва Рагю, с когото всяка вечер се срещаше у Кафио… Рагю толкова много му се подиграваше за сиропа в Обществения дом, че той сметна, че постъпва като свободен човек, като се завръща в Боклер и отива да живее на улица „Три луни“. След като се опита да се съпротиви на една такава глупост, накрая жена му Бабет с привичната си веселост се примири. Ами че всичко щяло все пак да се уреди много хубаво, защото мъжът й всъщност бил добър човек, който рано или късно ще види истината. Тя се смееше, когато се сбогуваше със съседките си, като им казваше „довиждане“, защото не можеше да повярва, че няма да се върне в тези хубави градини, които много й харесваха. Особено й се искаш да доведе отново тук дъщеря си Март и сина си Себастиан, които се учеха с голям успех в училището. И понеже Сьорет й каза, че може да остави децата, тя се съгласи.

Но положението се влоши, защото други работници се заразиха от лошия пример и напуснаха като Бурон и Рагю. Липсваше им вяра, а също така и любов; Люк се бореше със злите човешки воли, със страхливците, с изменниците, с които човек се сблъсква, когато работи за щастието на другите. Люк забеляза дори у благоразумния и толкова лоялен Бонер някакво смътно колебание. Семейството му беше разстроено от всекидневните кавги на Свадливката, чиято суетност не беше удовлетворена, защото още не бе успяла да си купи копринена рокля и часовник, за които от кокетство отдавна мечтаеше. Освен това тя се дразнеше от идеите за равенство и общност, защото тъгуваше, че не се е родила принцеса. Тя изпълваше къщата с безкрайни крясъци, даваше все по-малко тютюн на дядо Люно, отнасяше се грубо с децата Люсиен и Антоанет. Освен тях беше родила още две — Зое и Северен; за нея това беше едно нещастие, което не можеше да прости на Бонер и непрекъснато го упрекваше, като че ли тези деца бяха плод на неговите разрушителни идеи, на които тя се считаше за жертва. Бонер запазваше пълно спокойствие, свикнал с тези бури, които само го натъжаваха. Той дори не отговаряше, когато тя му викаше, че е едно жалко животно, един измамен човек, чиито кости ще изгният в Крешри.

Все пак Люк забелязваше, че Бонер не е напълно с него. Той никога не се провиняваше, оставаше все така деен, изпълнителен и съзнателен работник, който даваше пример на другарите. И въпреки това в поведението му имаше някакво отчуждаване, почти отвращение и отчаяние. Люк много страдаше, отчайваше се, че този човек, когото много уважаваше и считаше за храбър, може толкова бързо да отстъпи. Щом и той е престанал да вярва, не значи ли това, че неговото дело е лошо?

Една вечер, на една пейка пред вратата на работилниците, Люк и Бонер се обясниха. Бяха се срещнали, когато слънцето залязваше в необятното и спокойно небе; седнаха и заговориха.

— Вярно е, господин Люк — отвърна откровено Бонер на един въпрос, — много се съмнявам във вашите успехи. Впрочем вие си спомняте, че никога не съм споделял идеите ви и че винаги съм считал, че начинанието ви е неосъществимо от гледна точка на концесиите. Ако съм дошъл тук, то е само заради опита. Но колкото повече време минава толкова повече се убеждавам, че съм бил прав. Опитът завърши, трябва да се опита нещо друго, да се действува революционно.

— Как така опитът е завършил! — извика Люк. — О, ние още сме в началото! Необходими са години, маже би много човешки живота, вековно усилие на добра воля и смелост. А пък вие, драги приятелю, вие, енергичният и смелият, така скоро се усъмнихте!

Люк се загледа в мощните му плещи и широкото му спокойно лице, което издаваше сила и честност. Работникът също поклати глава:

— Не, не, добрата воля и смелостта нищо няма да направят. Вашият метод е много мек, вие много разчитате на благоразумието на хората. Вашето сдружение между капитала, таланта и труда ще върви винаги криво-ляво, без да може да създаде някога нещо трайно и окончателно. Злото е стигнало до такава отвратителна степен, че е необходимо да се лекува с нагорещено желязо.

— Тогава какво трябва да се направи, приятелю мой?

— Народът трябва веднага да завладее средствата за производство, да експроприира буржоазията, сам да разполага с капитал, за да реорганизира труда, като го направи всеобщ и задължителен.

И Бонер още веднъж изложи своите идеи. Той си оставаше напълно на страната на колективизма и Люк, който го слушаше с болка, се учудваше, че никак не е повлиял на този разумен, но малко ограничен човек. Така, както го беше чул да говори на улица „Три луни“ през нощта, когато напусна „Бездната“, така говореше и сега със същите революционни концепции, които ни най-малко не бяха се променили през тия пет години, прекарани в Крешри. Еволюцията се извършваше много бавно, само с едно сдружение бяха необходими още много години за прогресирането, а той се беше изморил и вярваше само в незабавната и насилствена революция.

— На нас никога нищо няма да ни дадат доброволно, трябва да вземем всичко сами — каза той в заключение.

Настъпи мълчание. Слънцето бе залязло, нощните смени бяха заели местата си в шумните цехове. И в това непрекъснато усилие на труда Люк се чувствуваше обзет от неизразима тъга, като виждаше, че делото му ще бъде провалено от най-добрите работници, които бързаха да осъществят своя социален идеал. Нима ожесточената борба на идеите често не спъва и не забавя осъществяването на плановете?

— Не искам отново да споря с вас, приятелю мой — подзе най-сетне Люк. — Не вярвам, че една смела революция е възможна и полезна при сегашните обстоятелства. Аз си оставам убеден, че сдружението и кооперацията, подпомогнати от синдикатите, са бавният, но предпочитан път, който ще ни отведе в обещания Град… Ние често сме говорили за тези неща, без да можем напълно да ги разберем. Защо е необходимо да започваме отново и излишно да се оскърбяваме?… Но аз разчитам, че в трудното положение, в което се намираме, ще останете верен на предприятието, което заедно основахме.

Бонер рязко направи сърдит жест.

— О, господин Люк, нима се усъмнихте в мене? Вие добре знаете, че аз не съм измамник и че сега, понеже веднъж ме спасихте от глад, аз съм готов да ям сух хляб заедно с вас толкова дълго време, колкото е необходимо… Не се страхувайте, това, което ви казах, не го казвам на никого. Това са въпроси, засягащи само нас двамата. И, разбира се, аз няма да обезкуражавам нашите работници, като им говоря за близкия провал… Ние сме се сдружили и ще си останем сдружени, докато всичко рухне върху главите ни.

Много развълнуван, Люк стисна двете му ръце. През следващата седмица той повече се развълнува, когато ненадейно видя една сцена, разиграла се в халето на валцувачните машини. Бяха го предупредили, че двама-трима вироглави работници били решили да постъпят като Рагю, мъчейки се да увлекат след себе си колкото се може повече свои другари. И понеже беше дошъл да въдвори реда, той видя сред непокорните Бонер, който страстно ги убеждаваше. Люк се спря и чу как Бонер смело казваше всичко, което трябваше да се каже, припомняше добрините, които предприятието бе сторило, и успокояваше разтревожените, като обещаваше по-хубаво бъдеще, ако работят добре. Той беше толкова величествен, толкова красив, че всички се усмириха, като чуха как човек от тяхната среда им говори толкова разумни неща. Нито един вече не казваше, че ще скъса със сдружението, желанията за измяна се изпариха. И Люк никога не забрави тази постъпка на Бонер, добрия великан, успокояващ бунтовниците с уверен жест като герой на труда, уважаващ свободно поетите задължения. Понеже се водеше борба за щастието на всички, щяха да го считат за подлец, ако дезертира от поста си, макар и да мислеше, че трябва да се борят по друг начин.

Но когато му благодари, Люк отново почувствува сърцето си наранено от спокойния отговор на Бонер:

— Съвсем естествено е, направих това, което бях длъжен да направя… Но все пак, господин Люк, аз трябва да ви убедя в правотата на моите идеи. В противен случай ние всички тук в края на краищата ще умрем от глад.

А няколко дни след това една друга среща още повече го разстрои. Това стана, когато заедно с Бонер слизаха от високата пещ и минаха пред работилницата на Ланж. Грънчарят упорито бе отказал да напусне предоставеното му малко парче земя до скалистия склон, което беше оградил с ниска каменна стена. Люк напразно се бе мъчил да го вземе при себе си, предлагайки му да ръководи работилницата за огнеупорни поти, която трябваше да създаде. Ланж искаше да си остане свободен, да няма нито бог, нито господар, както сам казваше. Така че в дивашкото си жилище продължаваше да произвежда обикновени глинени съдове — гърнета, тенджери, саксии, които после разнасяше с количка по пазарите и панаирите в съседните села. Той теглеше количката, а Босоногата я буташе. И тази вечер, когато Люк и Бонер застанаха пред вратата на оградата, двамата току-що се прибраха от една тяхна обиколка.

— Е, Ланж, как е? — попита сърдечно Люк. — Върви ли търговията?

— Винаги достатъчно, за да има хляб за двама ни, господин Люк. Повече не искам.

Наистина те тръгваха да продават гърнетата си само когато хлябът им свършваше. В останалото време той до забрава се увличаше да прави изделия, които не бяха за продан; с часове ги съзерцаваше със замечтани очи като селски поет, чиято страст е да вдъхва живот на предметите. Дори грубите изделия, които изработваше — тенджерите и гърнетата, се отличаваха с наивната си и чиста линия, с простата си и удивителна прелест. Излязъл от народа, той по инстинкт бе открил примитивната народна красота, тази красота на скромния домашен предмет, която се постига от идеалните пропорции и от, пълното съответствие с предназначението му.

Люк беше удивен от тази красота, като разглеждаше няколкото непродадени изделия, останали в количката. Той се възхищаваше и учудваше на Босоногата, тази едра, черноока и толкова хубава мома с изящно и силно мускулесто тяло и малки, твърди гърди.

— Я кажи — обърна се към нея той — тежко ли е да буташ цял ден тази количка?

Но тя мълчеше, само се усмихна с големите си дивашки очи, а грънчарят отговори вместо нея:

— Ами! Ние си почиваме на сянка по пътя, когато минаваме край някой извор. Нали все пак живеем добре, Босоножке, и сме щастливи?

Тя беше извърнала към него очите си, изпълнени с безграничен възторг към всемогъщия и добър господар, нейния спасител и бог. После, без да каже нито дума, избута в дворчето количката и я намести под навеса.

Ланж я проследи с поглед, изпълнен с дълбока нежност. Понякога той се отнасяше към нея с престорена грубост като към прибрана от пътя циганка, чийто покорител искаше да остане. Но сега тя беше господарката, обичана със страст, което той не признаваше и прикриваше като груб селянин. Този дребен, набит човек с квадратна глава и разчорлена коса и брада беше всъщност безкрайно нежен и любвеобилен.

Ланж изведнъж заговори с груба откровеност, като се обърна към Люк, когото считаше за другар.

— Е, какво, не върви, значи, всеобщото щастие? Не искат, значи, да бъдат щастливи по вашия начин тия глупаци, които са се съгласили да се затворят в нашата казарма?

Той така се присмиваше и шегуваше с Люк при всяка тяхна среща заради опита му да приложи фуриеризма в Крешри. И понеже Люк само се усмихна, той продължи:

— Надявам се, че няма да минат и шест месеца и вие ще дойдете при нас, анархистите… Още веднъж ви повтарям, че всичко е загинало, не остава нищо друго, освен да се срине старото общество с бомби наравно със земята.

Бонер, който досега бе мълчал, изведнъж се намеси:

— О, с бомби! Това е глупост!

Като последовател на колективизма, Бонер не беше привърженик на атентата, на пропагандата чрез действие, а вярваше в необходимостта от една всеобща и насилствена революция.

— Как така глупост! — извика засегнатият Ланж. — Вярвате ли, че ако буржоазията не бъде обработена, ще се осъществи някога вашата прословута социализация на оръдията на труда? Вашият маскиран капитализъм е глупост! Започнете с разрушаването на всичко, за да построите отново всичко.

Те продължиха да спорят, като противопоставяха анархизма на колективизма, а Люк само ги слушаше. Различието между Ланж и Бонер беше толкова голямо, колкото между Бонер и него. Като слушаше ожесточения спор, човек би ги взел за хора от различни раси, вековни и непримирими врагове, готови да се унищожат един друг. А всъщност и двамата искаха щастие за всички хора, сближаваше ги една и съща цел — справедливостта, мирът, обновеният труд, който дава хляб и радост на всички. Но каква ярост, каква ожесточена и смъртоносна злоба се изливат, когато трябва да се споразумеят за средствата! По трудния път на прогреса, при всяко спиране, между братята в поход за освобождение избухват кървави битки от простия въпрос накъде да тръгнат — надясно ли или наляво.

— Какво пък, всеки си е господар — заяви накрая Ланж. — Спете си във вашия буржоазен кучкарник, щом това ви е приятно, другари. Аз добре си зная какво да правя… Правят се, правят се малките подаръци, малките гърнета, които един ден ще поставим в дома на околийския управител, в дома на кмета, в дома на председателя на съда, в дома на кюрето, нали така, Босоножке? Една славна обиколка, нали? С удоволствие ще бутаме количката тази утрин!

Едрата красива мома отново се появи на прага, където се очерта царствено изваяна сред червените глинени изделия в малкия двор. И отново очите й пламнаха и тя се усмихна като всеотдайна робиня, готова да извърши престъпление за своя господар.

— Тя ми е другарка — добави просто с нежен глас грубият Ланж. — Тя ми помага.

След като го напуснаха, без да се разсърдят, макар че не можеха да се разберат с него, Люк и Бонер известно време вървяха мълчаливо. После Бонер изпита желание да докаже още веднъж, че няма друго спасение освен в колективизма. Той проклинаше анархистите, както проклинаше и фуриеристите, които не искаха да вземат веднага капитала в свои ръце, а анархистите, защото се стремяха да го унищожат с насилие. А Люк отново си мислеше, че сдобряването ще се постигне само когато се завърши Градът на бъдещето, когато всички секти се успокоят пред осъществения идеал. Тогава няма вече да се карат кой път да следват, общата цел ще бъде постигната и ще зацарува братски мир. Но каква смъртна тревога му създаваше дългият път, който трябваше да се измине, и колко много се безпокоеше, като си мислеше, че братята ще се изтребват един друг и сами ще си пречат в своя поход напред.

Люк се прибра много опечален от тези непрекъснати сблъсквания, които възпрепятствуваха неговото дело. Захванат ли се двама души да действуват, те престават да се разбират. И когато остана сам, от гърдите му се изтръгна вик, викът, който постоянно измъчваше сърцето му:

— Ама те не знаят да обичат! Ако обичаха, всичко щеше да бъде оплодотворено, всичко щеше да расте и да тържествува под слънцето!

Морфен също така създаваше грижи. Той напразно се бе мъчил да го цивилизова малко, като го караше да изостави своята дупка в скалата и да слезе да живее в една от малките светли къщички на Крешри. Но майсторът-леяр винаги упорито бе отказвал под предлог, че там горе бил по-близо до работата си, която можел постоянно да наблюдава. Люк напълно му се доверяваше, оставяше го да ръководи по стария метод работата на високата пещ, докато чакаха да бъдат въведени електрически пещи — целта, която неуморно преследваше Жордан. Но истинската причина, поради която Морфен упорито отказваше да слезе между хората, населяващи новия Град, беше стигащото до омраза презрение, което изпитваше към тях. Той, Вулканът от първобитните времена, победителят на огъня, смазаният по-късно работник под вековно робство, който дава труда си като покорен герой, беше в края на краищата обикнал мрачното величие на тази каторга, където съдбата го караше да превива гръб; той се гневеше на този завод, чиито господари щяха да бъдат работниците, които нямаше да си цапат ръцете, защото щяха да ги заменят машини, които и децата ще могат да управляват. Считаше, че е дребнава и жалка тази грижа да се работи колкото се може по-малко и да не се води борба с огъня и желязото. Дори не можеше да разбере всичко това, вдигаше рамене, без да отрони нито дума в дългото мълчание, в което живееше по цели дни. И много самотен, много високомерен, той остана да живее в склона на планината, като управляваше извисяващата се над завода висока пещ, която редовно по четири пъти в денонощието бълваше блестящи потоци, увенчани с пламъци.

И още една причина разгневи Морфен срещу тия нови времена, за които не искаше да знае и чиито веяния не бяха дори докоснали грубата му кожа, обгорена от труда. Тази причина страшно измъчи сърцето на мълчаливия Морфен. Синеоката, дъщеря му, чиито сини очи бяха синевината на неговото небе, това хубаво и голямо момиче, което беше станало и любима домакиня след смъртта на майката, беше забременяла. Той се разсърди, после й прости, защото си каза, че тя все ще се омъжи един ден. Но когато тя му назова името на мъжа, сина на кмета, Ахил Гурие, той вече не искаше да прости. Тяхната връзка продължаваше от години — срещаха се по пътеките на Монбльозите, прекарваха по цели нощи по благоухаещите на лавандула и мащерка поляни, под волния полъх на звездното небе. Ахил, като млад буржоа, отвратен и скучаещ в буржоазната среда, беше скъсал със семейството си и помолил Люк да го вземе на работа в Крешри, където стана чертожник. Той не признаваше никакви условности, обичаше да бъде само там, където му харесваше, твърдо решил да работи за жената, която свободно си бе избрал, като се превърна в блуден син на старото обречено общество и тръгна в крак с новото време. И това толкова много измъчи Морфен, че изпъди Синеоката като пропаднало момиче. Тя се бе оставила да бъде прелъстена от един господин, а този случай той обясняваше само с непокорство и дяволска намеса. Цялата стара сграда на обществото се рушеше, щом като едно толкова хубаво и толкова добро момиче можа да разклати една от гредите й, като послуша, а може би съблазни сина на кмета.

После, тъй като изпъдената Синеока естествено се беше подслонила при Ахил, наложи се да се намеси Люк. Двамата младежи дори не споменаваха за сватба. Нима било необходимо? Те били много уверени, че се обичат и че никога няма да се разделят. За да се оженят, необходимо беше Ахил по съдебен път да поиска съгласието на баща си, а това му се струваше неприятно и излишно усложнение. Сьорет напразно настоя да се сключи законен брак, за да не се нарушава моралът и за да не се уронва добрият престиж на Крешри. Накрая не успя да я принуди да затвори очи, защото добре разбираше, че постепенно трябва да се примирят със свободния съюз заради успеха на тяхното дело сред младите поколения.

Но Морфен не можеше така лесно да приеме положението и Люк трябваше да отиде една вечер при него, за да го утешава. Откакто бе изпъдил дъщеря си, майсторът-леяр живееше само със сина си, Малкия Да; те двамата вършеха домакинската работа и си готвеха в своята пещера. Тъкмо тази вечер, след като бяха изяли супата си, те седяха на табуретки пред груба дъбова маса, която бяха направили сами с брадва; слабата светлина на лампата, която ги осветляваше, хвърляше гигантските им сенки върху опушената каменна стена.

— Все пак, татко — говореше Малкият Да, — светът върви напред, не може да се стои неподвижно.

С юмручен удар Морфен разклати тежката маса.

— Аз живях така, както е живял баща ми, а ваш дълг е да живеете, както живея аз.

Обикновено двамата мъже не разменяха нито дума по цял ден. Но от известно време едно увеличаващо се недоразумение изникваше между тях; и макар че правеха всичко, за да избягват неприятни разговори, все пак понякога между тях избухваха обяснения. Синът знаеше да чете и да пише и все повече се вълнуваше от еволюцията, която проникваше чак в планинските клисури. А бащата в своето величаво упорство да бъде само един силен работник, който да укротява огъня и да побеждава желязото, се сърдеше болезнено, като виждаше, че човечеството се покварява от цялата тази наука и всички тези излишни нови идеи.

— Ако сестра ти не беше чела книги и не бе проявявала интерес към това, което става там долу, щеше още да си бъде при нас… Ах, този нов град, този проклет град, който ни я отне!

Този път юмрукът му не се стовари върху масата, а се насочи през отворената врата към тъмната нощ, към Крешри, чиито светлини трептяха като звезди долу под скалистата площадка.

Малкия Да престана да отговаря от уважение, а освен това беше смутен, защото знаеше, че неговият баща му се сърди, откакто го бе срещал с Онорин, дъщерята на кръчмаря Кафио. Онорин, дребното, чернооко и изящно момиче с весело лице, се беше увлякло по този толкова мил гигант, а той пък я намираше за прекрасна. За тазвечерното обяснение между бащата и сина всъщност причина беше Онорин. И пряката атака, която Малкия Да очакваше, не закъсня.

— А ти — попита грубо Морфен — кога ще ме напуснеш?

Този въпрос за раздялата като че ли съкруши Малкия Да.

— Татко, защо искаш да те напусна?

— О, щом като в играта се намеси момиче, не може да не последват караници и недоразумения… А коя си избрал? Нима биха ти я дали, нима е разумно да се сключват подобни бракове между различни класи! Не се ли е обърнал светът с краката нагоре, не е ли настъпил краят на всичко?… Сигурно аз съм много остарял.

Синът бавно и нежно се помъчи да успокои баща си. Той не отричаше любовта си към Онорин. Обаче говореше като разумно момче, решено търпеливо да чака колкото е необходимо. По-късно ще видят. Какво лошо имало в това, че той и младото момиче се срещали и си казвали приятелски добър ден? Макар и да не били от една и съща среда, нищо не им пречело да се харесват. А когато светът малко се измеши, няма ли да бъде хубаво, че хората ще се опознаят и ще започнат да се обичат повече?

Но Морфен още по-разгневен и огорчен, изведнъж се изправи под каменния таван, до който почти опираше главата му, и с трагичен жест каза:

— Иди си, иди си, когато поискаш!… Направи като сестра си, плюй на всичко, което трябва да се уважава, тръгни по пътя на безсрамието и лудостта. Вие не сте ми деца, не ви признавам вече, някой ви е сменил… Оставете ме сам в това диво леговище, където, надявам се, и скалите най-сетне ще се сринат и ще ме смажат!

Дошъл в този момент, Люк се бе спрял на прага и чу последните думи, които силно го огорчиха, защото много уважаваше Морфен. Той дълго се мъчи да го убеждава. Но понеже беше началник, майсторът-леяр потисна мъката си и се превърна отново в работник, в покорен и послушен подчинен. Той не си позволяваше да осъжда Люк — първопричината за тия отвратителни неща, които разтърсваха града и от които самият той страдаше. Господарите имаха право да действуват както си искат, а работниците трябваше да бъдат честни хора и да вършат работата си така, както са я вършили прадедите им.

— Не се безпокойте, господин Люк, че аз си имам свои разбирания и се сърдя, когато ми противоречат. Това ми се случва много рядко, вие знаете, че почти не разговарям… И можете да бъдете уверен, че това не вреди на работата ми, очите ми са нащрек, нито една плавка не става без мене… Нали така? Когато му е тежко на сърцето, човек работи още по-упорито.

После, понеже Люк отново се помъчи да въдвори мир в това семейство, пострадало от преобразованията, които той проповядваше, майсторът-леяр пак се разгневи:

— Не, не! Стига толкова! Оставете ме на мира!… Ако сте дошли да ми говорите за Синеоката, господин Люк, направили сте грешка, защото ще стане още по-лошо. Да си остане там, аз оставам у дома си!

И в желанието си да прекрати спора, той изведнъж заговори за друго, съобщи една лоша новина, която много засилваше ужасното му настроение.

— Аз вероятно сега щях да сляза при вас, за да ви кажа, че тази сутрин бях в мината и съвсем загубих надеждата да открия жила с богата руда… Според мене непременно трябваше да я намерим в дъното на галерията, прокопана по мои указания… Но какво да се прави? Като че ли сме прокълнати, та от известно време не успяваме във всичко, което предприемаме.

Тези думи отекнаха в Люк като погребален звън на големите му надежди. Той разговаря още малко с двамата колоса — бащата и сина. В отчаяние го хвърляше Морфен, последният свидетел на един изчезнал свят, този гигант с огромна глава, с широко лице, набраздено и опалено от огъня, с пламтящи очи и обезобразена с жълто-червеникави петна от изгаряния уста. После той си тръгна, заслиза надолу, потиснат от още по-горчива тъга, като се питаше върху какви купища от непрекъснато увеличаващи се огромни развалини ще гради своя град.

Дори в Крешри, в толкова спокойната и интимна атмосфера на Сьорет, Люк намираше причини да се отчайва. Тя продължаваше да приема абата Марл, учителя Ермелин и доктор Новар; тя биваше много щастлива в тия дни, когато на закуската присъствуваше и той, нейният приятел Люк, който не смееше да отказва поканите й въпреки неприятното чувство, което изпитваше при безкрайните спорове между учителя и свещеника. Спокойната по характер Сьорет, която не се измъчваше от тия спорове, предполагаше, че Люк проявява интерес към тях, а пък Жордан, увит в одеялата си и унесен в мечти по нови опити, с лека усмивка се преструваше, че слуша.

Особено тягостно беше един вторник в малкия салон, след като станаха от масата. Ермелин заговори с Люк за образованието, което се даваше на децата в Крешри в петте смесени класа, а също така за удължените междучасия и за множеството часове по практика в занаятчийските работилници. Това ново училище, в което се прилагаше една система, диаметрално противоположна на неговата, му беше отнело ученици, което той не можеше да прости. Скулестото му лице с костеливо чело и тънки устни беше бледо от сдържан гняв при мисълта, че може да се вярва на друга истина, а не на неговата.

— Все пак бих се съгласил с общото обучение на момчетата и момичетата, макар че това не ми изглеждаше много чиста работа. Учениците притежават доста лоши инстинкти и дяволски въображения дори когато двата пола се обучават отделно, така че няма нужда да се прибягва до странната идея да се събират заедно, за да се възбуждат и развращават взаимно още повече. Може да са много мили малките игри в ъглите зад гърба на възрастните… Но напълно неприемливо е да се уронва престижът на учителя, да се унищожава дисциплината, а това става от момента, в който започват да уважават личността на тези хлапаци и ги оставят да се ръководят сами съобразно желанията им. Нали ми бяхте казали, че всеки ученик според влечението си се посвещава на предмета, който му харесва, и се оставя свободно да обсъжда урока си? Това ли наричате развиване на способностите?… Какво е това обучение, при което децата непрекъснато играят, ненавиждат учебниците, не считат учителя за непогрешим, а свободното си време прекарват или в градината, или в работилниците, където рендосват дървен материал или пилят желязо? Наистина добре е да се научи един ръчен занаят, но има време за всичко; най-напред трябва да се набие в главата на тия мързеливци колкото се може повече граматика и аритметика!

Люк беше престанал да спори, изморен от сблъскването с този непримирим сектант, опърничав католик, превърнал прогреса в догма, от която не искаше да отстъпи. Той се задоволи да отговори спокойно:

— Да, ние смятаме, че е необходимо да направим труда привлекателен, да променим класическото обучение с непрекъснати практически занятия и нашата цел преди всичко е да създадем волеви хора.

Ермелин избухна:

— А знаете ли какво ще създадете? Ще създадете декласирани хора, революционери. Има само един начин да се дадат граждани на държавата — да се изфабрикуват специално за нея, такива, каквито й трябват, за да бъде тя могъща и прославена. И оттам необходимостта от единно, подчинено на дисциплината обучение, което съобразно програмите, признати за най-добри, подготвя за страната необходимите й работници, специалисти и чиновници. Извън властта не е възможно човек да бъде сигурен… Аз наистина имам доказателства, отдавна съм републиканец, свободомислещ и атеист. Уверен съм, че никой няма да ме счита за назадничав, и въпреки това вашите анархистични, както ги наричат, методи на образование и възпитание ме карат да излизам от кожата си, защото, ако тези методи бяха прилагани преди половин век, сега нямаше да има нито граждани, нито войници, нито патриоти… Да, аз се съмнявам, че вие можете да направите войници от вашите свободни хора, а как родината ще се защищава в случай на война?

— Няма съмнение, че в случай на война ще трябва да се защищава родината — каза Люк, без да се вълнува. — Но каква нужда ще има от войници, ако един ден хората престанат да воюват помежду си? Вие говорите като капитан Жоливе във вестник „Журнал дьо Боклер“, когато ни обвинява, че сме предатели и хора без родина.

Тази незлобива ирония съвсем разяри Ермелин:

— Капитан Жоливе е глупак, когото аз презирам… Не е лъжа, че вие ни подготвяте едно безнравствено поколение, настроено бунтарски срещу държавата, което неминуемо ще тласне републиката към най-страшни катастрофи.

— Всяка свобода, всяка истина, всяка правда са катастрофи — каза Люк пак с усмивка.

Но Ермелин продължаваше, като рисуваше страшна картина на утрешното общество, ако училищата престанеха да обучават подобни един на друг граждани, изфабрикувани да служат на централизираната и авторитарна република: няма да има вече политическа дисциплина, възможности за управление, няма да има суверенна държава, щом като необузданата слободия доведе до пълен физически и нравствен разврат. И изведнъж абатът Марл, който слушаше, клатейки одобрително глава, не можа да се въздържи и извика:

— Ах, колко сте прав и колко хубаво казахте всичко това!

Широкото му и пълно лице с правилни черти и голям дебел нос сияеше от тази яростна атака срещу раждащото се общество, в което чувствуваше, че неговият бог е осъден, превърнат почти в исторически идол на една мъртва религия. Самият той всяка неделя в проповедта си хвърляше същите обвинения, предричаше същите бедствия. Но никой не го слушате, църквата му се изпразваше всеки ден все повече и той, без да признава, страдаше дълбоко и за да се утеши, все повече се усамотяваше в тясната си доктрина. Никога досега той не се бе придържал толкова много към канона, никога досега не бе искал така строго енориашите да му спазват обредите, сякаш желаеше този буржоазен свят, чиято поквара прикриваше под мантията на религията, да загине поне с доблестно поведение. В деня, в който църквата ще рухне, той ще бъде в олтара и под развалините ще отслужи последната си литургия.

— Наистина близко е царството на сатаната — момичетата и момчетата се възпитават заедно, разюздани страсти, безвластие, царството божие сринато наравно със земята, както по време на езичниците… Картината, която вие току-що нарисувахте, е толкова правдива, че не бих могъл да прибавя нещо по-силно.

Смутен от тази похвала на свещеника, с когото по никой въпрос не се разбираше, учителят изведнъж замлъкна и отправи очи в далечината към моравите в парка, сякаш нищо не чуваше.

— Но — продължи абатът Марл — освен развращаващото възпитание във вашите училища има още нещо, което не мога да ви простя, това е, че сте изхвърлили бога, че умишлено сте забравили да построите една църква сред вашия нов град, сред толкова многото хубави и полезни сгради… Възнамерявате ли да живеете без господа бога? Досега нито една държава не е могла да съществува без него, религията винаги е била необходима за управляването на хората.

— Нищо не възнамерявам — отвърна Люк. — Всеки човек е свободен да избира своята вяра и ако не е изградена църква, това значи, че никой от нас не е още почувствувал нужда от нея. Но можем да изградим една, в случай че ще има верующи, които ще я изпълват. Винаги ще бъде позволено на групи граждани да се събират, за да задоволяват някоя своя потребност. А религията наистина е необходима, когато човек иска да управлява хората. Но ние не искаме да ги управляваме, напротив — искаме да живеят свободно в Града на свободата… Виждате ли, господин абате, не сме ние, които разрушаваме католицизма, той сам се разрушава, той умира бавно, както обикновено умират религиите, след като изпълнят своята историческа мисия в определения от човешката еволюция час. Науката унищожава една след друга всички догми, новата религия на човечеството вече се роди и ще завоюва света. За какво ни е в Крешри католическа църква, когато вашата е вече много голяма за Боклер, все повече се обезлюдява и ще рухне в близки дни.

Много пребледнял, свещеникът не разбра, не искаше да разбере. С упоритостта на вярващ, чиято сила е в убеждението, а не в разсъжденията и доказателствата, той се задоволи само да повтори:

— Ако бог не е с вас, вие неизбежно ще се провалите. Повярвайте ми, постройте църква.

Ермелин не можа повече да се въздържи. Похвалите на свещеника го задушаваха, особено това заключение за необходимостта от религия. Той извика:

— О, не! О, не, абате! Никаква църква! Наистина аз не крия, че никак не ми харесват нещата, които стават тук. Но единственото, което одобрявам, е отхвърлянето на всички религиозни култове… Да се управляват хората — да! Но не кюретата от техните църкви ще ги управляват, а ние, гражданите от нашите общини. Църквите ще превърнем в обществени складове, в хамбари за реколтите.

А когато абатът Марл се разсърди и каза, че няма да допусне в негово присъствие да се светотатства, спорът дотолкова се изостри, че както обикновено трябваше да се намеси доктор Новар. С изискан вид и живи очи досега той бе слушал като много любезен и малко скептичен човек, който не се смущава от разменени думи, дори когато са най-груби. Но му се стори, че Сьорет започва да се измъчва.

— Почакайте, почакайте! Та вие почти сте на едно мнение, щом като и двамата използувате църквите. Абатът винаги ще може да отслужва в нея литургията си, готов да отстъпи един кът за плодовете на земята в годините на голямо плодородие… Добрият господ бог, от която и да е религия, няма да има нищо против.

После той разказа, че е успял да отгледа нов вид роза, много бяла, много чиста, с аленочервено сърце в средата. Беше донесъл цял букет от нея и сега Сьорет, която го беше сложила в една ваза на масата, го гледаше и отново се усмихваше на тези очарователни и благоухаещи цветя, но все пак беше уморена и натъжена от озлоблението, до което стигаха споровете на нейните приеми във вторник. Скоро не ще могат вече да се виждат.

В този момент Жордан се пробуди от мечтите си. През цялото време той се преструваше, че внимателно слуша. Но думите му показаха, колко далеч е бил неговият дух.

— Знаете ли — каза той, — че в Америка един научен работник, електроинженер, е акумулирал слънчева топлина в достатъчно количество, за да произвежда електричество?

Настъпи голямо мълчание, когато Люк и Жордан останаха сами. Сърцето на Люк се измъчваше от мисълта за бедните хора, които се караха помежду си и се съсипваха в сляпото гонене на щастието. С течение на времето, виждайки колко трудно се работи за общото благо поради бунтуването на тези, които искаше да спаси, той понякога се обезкуражаваше, обаче не признаваше това отчаяние, което го съсипваше телом и духом като след излишни големи усилия. В такива мигове волята му отслабваше, едва не изчезваше.

И в този ден той пак извика от сантиментално отчаяние:

— Но те не обичат! Ако обичаха, всичко щеше да бъде оплодотворено, всичко би никнало и тържествувало под слънцето!

Няколко дни след това, в ранните часове на едно есенно утро, Сьорет получи страшен сърдечен удар, неочакваната болка от който й причини дълбоко страдание. Тя беше станала още в зори и отиваше да даде разпорежданията си в краварника, устроен за децата от яслите; като вървеше покрай стената-тераса, която завършваше до къщичката, заета от Люк, тя неочаквано хвърли поглед към пътя за Комбет, над който се издигаше терасата. И точно в този момент вратата на къщата откъм пътя се открехна и тя видя как от нея предпазливо излиза една жена, една лека женска сянка, която веднага почти се стопи в утринната розова мъгла. Но тя позна тази толкова стройна, толкова гъвкава, толкова пленително очарователна фигура, която като много нежно видение побягна в утрото на раждащия се ден. Беше Жозин, която излизаше от дома на Люк и която, щом излизаше по този начин при изгрев-слънце, значи, беше прекарала нощта там.

Откак Рагю бе напуснал Крешри, Козин отиваше при Люк понякога вечер, когато беше свободна. А снощи бе дошла да му каже, че вече няма да идва при него от страх, че могат да я видят съседки, които я шпионират и дебнат всяко нейно излизане. Освен това толкова много започнала да я измъчва необходимостта да лъже и да се крие, за да се отдава на своя бог, че предпочитала да дочака часа, в който открито ще може да изяви любовта си. Люк я разбра и се примири. Но колко много бе изпълнена тази нощ с ласки, прекъсвани от изблици на отчаяние, и колко безутешно бе сбогуването при първите сияния на зората! Те толкова много продължително се целуваха и се клеха един на друг, че денят вече светлееше, когато тя можа да се изтръгне от ръцете му. И на тръгване само утринната мъгла малко я прикриваше.

Жозин прекарала нощта у Люк, Жозин излиза от дома на Люк при изгрев-слънце! Това внезапно откритие кънтеше в Сьорет като трясък от смъртна катастрофа. Тя изведнъж се спря като прикована на място, сякаш земята се бе разтворила пред нея. Толкова бе потресена, такава буря се разразяваше в главата й, че съвсем се обърка, нищо не чувствуваше и нищо не можеше да разбере. Тя не продължи пътя си, забрави, че отива в краварника, за да даде нареждания. Изведнъж и тя започна да бяга, върна се тичешком назад, влезе вкъщи, изкачи се обезумяла в стаята си, затвори се, хвърли се на неоправеното легло, притиснала с ръце очи и уши, сякаш да не вижда и да не чува повече. Не плачеше, още нищо не съзнаваше, беше само жертва на страшно отчаяние, примесено с безграничен ужас.

Впрочем защо Сьорет страдаше така, сякаш цялото й същество се разкъсваше? Тя се бе считала само много близка приятелка на Люк, негова последователка и помощничка, страстно предана на делото за справедливост и човешко щастие, което той мечтаеше да постигне. Когато биваше до него, тя изпитваше само прекрасната сладост от близостта на две сродни души и никакъв друг трепет не я вълнуваше. А ето че сега цяла изгаряше, цяла бе разтърсена от гореща треска, защото й се натрапваше с отвратителна сила образът на тази друга жена, прекарала нощта там при него и излязла чак сутринта. Значи обичаше Люк, значи желаеше го? И открива това едва в деня, когато нещастието е станало, когато е вече късно да бъде обичана от него! Това именно беше катастрофата — да научи така жестоко, че самата тя обича, когато една друга бе заела мястото, бе я изтласкала от това сърце, в което може би щеше да се настани като обожавана и всемогъща царица. Всичко друго изчезваше, тя не си даваше сметка как се бе породила и засилила любовта й и защо не я бе почувствувала, наивна на тридесет години, напълно щастлива досега от тази нежна близост, без желание за по-тясна връзка с него. Най-сетне сълзите и бликнаха, тя зарида от болката, причинена й от грубата действителност, от тази неочаквана бариера между нея и човека, на когото се бе напълно отдала, без да знае. Сега бе обзета само от една мисъл — какво да направи, за да бъде обичана? Струваше й се невъзможно да не бъде обичана, щом като тя обичаше, щом като никога нямаше да престане да обича. Сега, когато любовта крещеше в нея и разкъсваше сърцето й, тя не би могла вече да живее, ако несподелената й любов не бъде успокоена от един освежителен балсам. Но всичко й беше смътно, тя се бореше с неопределени мисли, с неясни решения като зряла вече жена, останала дете, попаднала внезапно в мъчителната действителност на живота. Тя дълго време лежа така унесена със заровено във възглавницата лице. Слънцето се бе извисило, денят напредваше, а тя не можеше да намери практическо разрешение на нарастващото си вълнение. Тя все си повтаряше натрапчивия въпрос: как да постъпи, за да каже, че обича, за да бъде обичана? И изведнъж се сети за брат си, трябваше на него да се довери, защото той единствен в света я познаваше и добре знаеше, че сърцето й никога не бе лъгало. Той беше мъж, положително ще разбере и ще я научи какво да прави, за да бъде щастлива. Веднага, без повече да размишлява, тя скочи от леглото и слезе в лабораторията като дете, което е намерило разрешение на голямата си мъка.

Жордан тази сутрин беше претърпял катастрофален неуспех. От месеци насам той смяташе, че е намерил начин за пренасяне на електрическата енергия при отлични условия на безопасност и икономия. Той изгаряше въглищата непосредствено след изваждането им от шахтите и отвеждаше електричеството без каквато и да е загуба, което снижаваше значително себестойността. Тази задача му струваше четири години търсения при непрекъснати неразположения на болнавия му организъм. Той използуваше колкото се може най-добре слабото си здраве, спеше много, увит в одеялата си, и работеше методично през малкото часове, които изтръгваше от мащехата за него природа. И успяваше да извлече максималното от този неблагодарен инструмент, какъвто беше нещастното му тяло, като вършеше огромна работа. Криеха от него тревожната криза, която преживяваше Крешри, за да не го безпокоят. Той вярваше, че всичко върви добре, а всъщност беше неспособен да забележи и да се интересува от това, което ставаше около него, защото непрекъснато беше затворен в своята лаборатория, отдаден всецяло на делото си, което единствено съществуваше за него в света. И тази сутрин той отрано беше започнал да работи, като чувствуваше ума си бистър и искаше да използува възможностите си за един последен опит. Но този опит излезе напълно несполучлив, той се сблъскваше с непредвидено препятствие, някаква грешка в изчисленията, някакъв пропуск, който изведнъж се превръщаше в разрушителен фактор и връщаше много назад търсеното решение за преустройството на електрическите му пещи.

Това беше пълен провал — толкова труд за нищо, още толкова труд занапред. Когато Сьорет влезе в просторната тъжна зала, той се беше увил в одеялата си, за да се излегне във фотьойла, в който прекарваше дълги часове. Тя му се видя толкова бледа и така разстроена, че той, който бе посрещнал спокойно неуспеха на своя опит, силно се разтревожи.

— Какво ти е, мила? За какво страдаш?

Признанието й не го смути. Тя каза без двоумение като нещастно момиче, разтворило сърцето си в ридание:

— Страдам, мили братко, защото обичам Люк, а той не ме обича. Много съм нещастна.

И със своята непринуденост и наивност тя разказа цялата история — как е видяла Жозин да излиза от дома на Люк, каква жестока болка изпитва в сърцето си и как е дотичала при него, чувствувайки нужда да бъде утешена, излекувана. Тя обичаше Люк, а Люк не я обичаше.

Жордан я слушаше изумен, сякаш му бе разказала за някакъв необикновен, неочакван катаклизъм.

— Ти обичаш Люк, ти обичаш Люк!

Любов, защо любов? Любов в тази обожавана сестра, която той бе свикнал да гледа винаги близо до себе си като свой втори образ — това го ужасяваше. Той никога не бе мислил, че тя може да се влюби и да бъде нещастна. За него любовта беше някаква непозната нужда, един свят, в който не беше влизал. Сам толкова наивен и напълно невеж в тази област, той се чувствуваше много затруднен.

— Ах, кажи ми, братко, защо Люк обича тази Жозин, защо мене не обича?

Сега тя ридаеше, обвила ръце около врата му, сложила глава на рамото му, и нейното отчаяние го измъчваше. Но какво да й каже, за да я успокои, за да я утеши?

— Не зная, сестричке, не зная. Навярно я обича, защото я обича. Надали има друга причина… Би те обичал, ако тебе първа бе обикнал.

Това наистина беше така. Люк обичаше Жозин, защото тя беше любвеобилна, очарователна и темпераментна жена; когато я срещна за пръв път, страданието й пробуди цялата нежност на сърцето му. Освен това тя беше красива, предизвикваше божествения трепет на желанието, имаше сладострастна и плодотворна плът, която правеше живота вечен.

— Но, братко, той ме познава, преди още да я е видял, защо не обикна първо мене?

Жордан, когото тези конкретни въпроси все повече затрудняваха, с вълнение търсеше и намираше деликатни и хубави, но наивни отговори.

— Може би защото е живял тук като наш приятел и брат. Станал ти е брат.

Той я гледаше и не се доизказваше, като виждаше, че прилича на него — също така крехка, слаба, с невзрачно лице. Тя съвсем не беше олицетворение на любовта; беше много бледа, винаги облечена в черно, с очарователно, много нежно и много добро лице, на така тъжно като на всички мълчаливи и жертвуващи се жени. Тя навярно винаги е била за Люк една умна, доброжелателна и щастлива девойка.

— Нали разбираш, сестричке, че щом като ти е станал брат, какъвто съм ти аз, той не може да те обича така, както обича Жозин. За това дори не е помислил. Но все пак те обича, обича те повече отколкото нея, обича те толкова, колкото аз те обичам.

Тези думи разбунтуваха Сьорет. Разбунтува се цялото и бедно влюбено същество на отчаяна любовница и тя извика, като силно ридаеше:

— Не, не! Той не ме обича повече, отколкото нея, той никак не ме обича! Не е това любов към една жена, когато я обичаш като брат, когато аз страдам — значи страдам, виждайки добре, че той е загубен за мене. Ако до преди малко не знаех нито за тези неща, сега, когато чувствувам, че умирам от мъка, аз вече разбирам.

Жордан се вълнуваше заедно с нея и сдържаше сълзите си, които напираха в очите му.

— Сестричке, сестричке, причиняваш ми безкрайна мъка; съвсем неразумно е да се разболяваш от такава мъка. Неузнаваема за мене сега си ти, толкова спокойното, толкова разумното момиче, което много добре знае с каква душевна твърдост трябва да се посрещат неприятностите в живота.

Той искаше да я вразуми.

— Виж какво, за нищо ли не можеш да упрекнеш Люк?

— О, да, за нищо! Зная, че е много привързан към мене. Ние с него сме големи приятели.

— Тогава какво искаш? Той те обича така, както може да те обича, ти нямаш право да му се сърдиш.

— Но аз не му се сърдя. Не изпитвам омраза към никого, аз само страдам.

Тя пак зарида, обзе я нов пристъп на отчаяние, който я караше непрекъснато да вика:

— Защо той не ме обича? Защо той не ме обича?

— Щом като не изпитва към тебе такава любов, каквато ти искаш, сестричке, значи, той не те познава достатъчно. Тоест не те познава, както аз те познавам, не знае, че ти си най-добрата, най-нежната, най-самоотвержената, най-любящата. Ти би му била другар, помощник, жената, която би улеснила и подсладила живота. Но появила се е другата със своята красота, която има могъщи сили, щом като той я е последвал, без да забележи тебе, която го обичаш… Трябва да се примириш.

Той я беше прегърнал и я целуваше по косата. Тя продължаваше да му възразява:

— Не! Не! Не мога!

— Можеш, ще се примириш. Ти си толкова добра, толкова умна, че не може да не се примириш… Ще го забравиш един ден.

— О, не! Никога!

— Сбърках, не искам да го забравиш, запази спомена в сърцето си, никой не би могъл да страда като тебе… Но аз искам примирение от тебе, защото много добре зная, че винаги си била способна на това, можеш да стигнеш до себеотрицание, до саможертва. Впрочем помисли си за всички тежки последици, ако би се бунтувала, ако би заговорила. Нашият живот ще бъде разбит, нашето дело ще пропадне и ти би страдала хиляди пъти повече.

Разтреперана, тя го прекъсна:

— Е добре, нека животът бъде разбит, нека делото пропадне! Ще бъда поне удовлетворена… Не е хубаво, братко, да ми говориш така. Ти си егоист.

— Егоист — когато мисля само за тебе, обожавана сестрице! В този момент само мъката озлобява добрата ти душа. Колко горчиво ще се разочароваш, ако те оставя да разрушиш всичко! Утре ти не би могла да живееш пред разрушенията, които ще причиниш! Бедната ми скъпа сестра, ти ще се примириш и от саможертвата и чистата любов ще бъде изградено твоето щастие.

Сълзите го задушаваха; риданията им се сляха. Прекрасен беше този изблик на братска любов, този спор, между толкова наивните и толкова обичащите се брат и сестра. С чувство на голямо състрадание, примесено с безгранична любов, той повтаряше:

— Ще се примириш, ще се примириш.

Тя пак възразяваше, но вече обезсърчена; оплакваше се като бедно ранено същество, на което се мъчат да облекчат болката.

— О, не искам да страдам… Не мога, не мога да се примиря.

Тази сутрин Люк трябваше да закуси с брата и сестрата; в единадесет и половина часа, когато влезе в лабораторията, той ги намери още развълнувани и с измъчени очи. Но самият той беше толкова опечален, толкова смазан, че нищо не забеляза. Сбогуването с Жозин при тази необходима раздяла го хвърли в истинско отчаяние. Сякаш му отнемаха последните сили, като му изтръгваха неговата любов, любовта, която той считаше за необходима в мисията си. Ако не успееше да спаси Жозин, той никога нямаше да може да спаси клетия народ, на който бе отдал сърцето си. Още със ставането му от сън всички препятствия по неговия път му се видяха непреодолими. Като черен призрак му се стори Крешри, загиващият завод, толкова пропаднал вече, че би било лудост да се надява още за спасяването му. Хората и там се самоизяждаха, не живееха в братски отношения, всички зли човешки сили бяха настървени срещу делото. И изведнъж той бе загубил вяра, обзет от такава страшна криза на отчаяние, каквато не бе преживявал до този ден. Героят в него се разколебаваше и като преувеличаваше опасността, той почти бе готов да изостави задачата си пред ужасния страх от предстоящото поражение.

Забелязала безпокойството му, Сьорет прояви загриженост с необикновена нежност:

— Болен ли сте, приятелю?

— Да, не съм много добре, прекарах ужасна сутрин… Откакто съм станал, научавам само за беди.

Тя не настоя повече, гледаше го с увеличаваща се загриженост, като се питаше за какво може да страда той, който обичаше и беше обичан. За да прикрие малко убийствената мъка, която самата изпитваше, тя седна до малката си работна маса, като си даде вид, че прави някакви записки за брат си; а Жордан със съкрушен вид отново се излегна във фотьойла си.

— Значи, драги ми Люк — каза той, — никак не сме добре и двамата; аз станах днес доста бодър, но имах такива неприятности, че ето ме сега повален на земята.

Люк за миг тръгна из стаята с мрачно лице, без да каже нито дума. Той вървеше напред-назад, спираше се понякога пред високия прозорец, хвърляше поглед към Крешри, към раждащия се град, чиито покриви се разстилаха пред него. После, не можейки да удържи напора на отчаянието си, заговори:

Приятелю мой, все пак аз трябва да ви кажа… Не искахме да ви смущаваме във вашите научни търсения, криехме от вас, че работите ни в Крешри са в много лошо състояние. Нашите работници ни напускат, раздорът и бунтът царуват сред тях поради безкрайните недоразумения, предизвикани от егоизма и злобата. Надига се целият Боклер — търговците и дори работниците, чиито привички нарушаваме; те правят живота ни толкова тежък, че нашето положение всеки ден става по-тревожно. В края на краищата не зная дали нещата са се толкова много влошили за мене тази сутрин, но те ми се видяха съвсем безнадеждни. Струва ми се, че сме загубени, и не мога повече да крия от вас катастрофата, към която вървим.

Жордан го слушаше учуден. Впрочем той беше твърде много спокоен. Дори леко се усмихна.

Не пресилвате ли малко, приятелю мой?

— Да кажем, че пресилвам, че няма да бъдем разорени утре… Бих се считал за нечестен човек, ако не ви предупредя за опасността от един близък провал. Когато ви поисках вашите земи и пари за делото на социалното благополучие, за което мечтаех, не ви ли обещах не само едно велико и прекрасно дело, достойно за вас, но и една хубава сделка? Но ето че ви излъгах, вашето състояние ще бъде погълнато от най-лошо поражение. Как искате да не бъда измъчван от най-страшни угризения на съвестта?

Жордан се опита с жест да го прекъсне, сякаш за да каже, че парите не играят никаква роля. Но Люк продължи:

— И не се касае само за вложените вече значителни суми, но и за всекидневните разходи, необходими за продължаване на борбата. Не смея вече да ви искам пари, защото, ако мога да жертвувам напълно себе си, нямам правото да въвличам в провала си вас и сестра ви.

Той се отпусна на един стол с подкосени крака и отчаян вид, а в това време Сьорет, съвсем бледа, все така седнала пред масичката, гледаше двамата мъже и чакаше с дълбоко вълнение.

— Аха, значи, наистина работите вървят толкова зле — подзе Жордан със спокоен глас. — А всъщност вашата идея беше хубава и затова успяхте да ме спечелите… Аз не скрих от вас, че не се интересувам от тези политически и социални опити, защото съм убеден, че само науката е революционна и че само тя единствена ще извърши утрешната еволюция, водейки човека към истината и справедливостта… Но стремежът ви към солидарност беше толкова прекрасен! От този прозорец след моите хубави часове на работа гледах с интерес как расте вашият град. Беше ми приятно и си казвах, че работя за този град и че един ден електричеството ще бъде велика сила, творческа и благодетелна… Трябва на да се откажем от всичко това?

Тогава Люк извика с голямо отчаяние:

— Аз съм в края на силите си, нямам вече никакъв кураж, загубих всякаква вяра. Свършено е, дойдох да ви кажа, че изоставям всичко, вместо да искам от вас нова жертва… Вижте какво, приятелю, ще се решите ли да ми дадете парите, които още са необходими, а и аз ще имам ли дързостта да ви поискам тези пари?

Никога такъв вик на отчаяние не бе излизал от гърдите на някой човек. Това беше лошият, черният час, който е добре познат на всички герои, на всички апостоли, часът, в който вдъхновението отлита, когато мисията се замъглява, когато делото изглежда непостижимо. Временно отстъпление, мимолетно малодушие, което причинява ужасно страдание.

Жордан отново кротко се усмихна. Той не отговори веднага на въпроса, който Люк му поставяше, изтръпнал от мисълта за огромните парични суми, които бяха още необходими. Със зиморничаво движение той издърпа одеялата върху слабите си крака. После каза тихо:

— Представете си, приятелю мой, че и аз не съм много доволен. Да, тази сутрин преживях истинска катастрофа… Нали знаете откритието ми за пренасяне на електрическа енергия на ниска цена и без никаква загуба? Е добре, излъгал съм се, не съм постигнал нищо от това, което вярвах, че съм постигнал. Тази сутрин един контролен опит напълно се провали, убедих се, че трябва да започна всичко отново. Да се върна години назад… Разбирате колко е неприятно да се сблъскаш така с едно поражение, когато си бил сигурен в победата.

Сьорет се бе обърнала към него, потресена от този неуспех, за който още не знаеше. А и Люк в своето отчаяние изпита към него състрадание и протегна ръка, за да стисне неговата в знак на братска симпатия. Само Жордан стоеше спокоен, като леко потреперваше от треска, която обикновено имаше, когато биваше преуморен.

— Тогава какво ще предприемете? — попита Люк.

— Какво ще правя ли, добри ми приятелю? Ами ще се заловя отново на работа… Утре пак ще започна, ще подхвана задачата си отначало, защото трябва да се подхване изцяло. Много е просто, пък и очевидно няма какво друго да правя… Чувате ли? Никога не изоставяй делото си. Отдай му, ако трябва, двадесет години, тридесет години, ако трябва — цял живот. Ако сбъркаш, върни се по стъпките си, измини колкото пъти е нужно изминатия вече път. Преградите, препятствията са само спирки, неизбежни трудности по пътя… Делото е свята рожба, престъпление е да не го отведеш до целта. То е нашата кръв, ние нямаме право да се отказваме от него, трябва да му отдадем всичките си сили, цялата си душа, тялото и разума си. Както майката, която понякога умира при раждане на скъпото създание, така и ние трябва да бъдем готови да умрем за нашето дело, ако то изчерпи силите ни… А ако то не ни е струвало живота, тогава добре — когато го завършим, не ни остава да правим нищо друго, освен да започнем друго, и то, без да се спираме нито за миг, винаги едно дело трябва да следва друго, докато сме на крака, докато сме с разума и силите си.

Той като че ли бе станал голям, мощен, сякаш брониран от своята вяра в човешката сила срещу всяко отчаяние, уверен, че може да победи, ако за победата работи до последния удар на сърцето си. А Люк, който го слушаше, чувствуваше, че този толкова болнав човек вече му вдъхва неукротима енергия.

— Трудът! Трудът! — продължи Жордан. — Няма друга сила. Който вярва в труда, той е непобедим. Толкова е лесно да създадеш нов свят: необходимо е всяка сутрин да се залавяш на работа, да поставяш нов камък към иззиданите вече камъни, да издигаш сградата толкова високо, колкото животът позволява, но без да спираш, използувайки системно физическите и умствените сили, с които разполагаш. Защо да се съмняваме в утрешния ден, щом като ние го сътворяваме с нашия днешен труд? Всичко, което нашият труд посее, утрешният ден ще ни го даде… Ах, свещен труд, съзидателен и спасителен труд — ти си моят живот, единственият смисъл на живота ми!

Погледът му се губеше в далечината, той говорете вече само на себе си, като повтаряше този химн на труда, който винаги беше в устата му при големи вълнения. И разказа още един път как трудът всякога го е утешавал й подкрепял. Живеел още само защото си бил поставил в живота като цел едно дело, чрез което регулирал всичките си функции. Уверен бил, че няма да умре, докато не завърши делото си. Който се отдадял на едно дело, веднага намирал своя пътеводител, една опора, дори нещо като регулатор на сърцето, което тупти в гърдите му. Така животът има смисъл, здравето се оправя, създава се равновесие, което поражда единствената възможна човешка радост, радостта от точно изпълнения дълг. Той, който бил с толкова разклатено здраве, изпитвал облекчение винаги, когато влизал в лабораторията си. Много пъти бил започвал работа с болки в крайниците и с мъка в сърцето; но всеки път трудът го лекувал. Несигурността и рядкото отчаяние са идвали само в часове на мързел. Делото крепи създателя си, но то ставало гибелно и го смазвало в деня, когато самият той го изостави.

Той внезапно се обърна към Люк и каза в заключение, като се усмихна добродушно:

— Виждате ли, приятелю мой, ако оставите Крешри да умре, Крешри ще ви погуби. Делото е самият ни живот, трябва да го доведем докрай.

Люк се изправи с напрегнато тяло. Това, което чу, тази голяма вяра в труда, тази страстна любов към делото, го вдъхновяваше за героизъм, връщаше цялата му вяра и всичката му сила. И преди в часове на умора и съмнение той неведнъж бе идвал да черпи енергия при своя приятел, при това нещастно болнаво тяло, излъчващо спокойствие и увереност. И всеки път очарованието на Жордан му действуваше, той чувствуваше в себе си прилив на смелост и нетърпеливо желание да се хвърли отново в борбата.

— О! — извика Люк. — Вие имате право, аз съм страхливец, срамувам се, че се бях отчаял. Човешкото щастие е само в прославянето на труда, в реорганизацията на спасителния труд. Той именно ще създаде нашия Град… Но тия пари, тия пари, които пак трябва да се рискуват!

Жордан, изтощен от вълнението, с което беше говорил, уви още по-плътно слабите си рамене и каза просто с уморен глас:

— Тия пари аз ще ви ги дам… Ще правим икономия и все някак ще я наредим. Вие добре знаете, че на нас ни трябва малко — мляко, яйца, плодове. Достатъчно е да мога да покривам разходите за моите опити, останалото ще върви добре.

Люк беше хванал ръцете му, които стискаше с дълбоко вълнение.

— Приятелю мой, приятелю мой… Но вашата сестра! Нима и нея ще разорим?

— Прав сте — каза Жордан. — Ние забравяме Сьорет.

Двамата се обърнаха. Сьорет мълчаливо плачеше. Тя не бе мръднала от стола си до масичката, облегнала на нея лакти и хванала брадичката си в шепи. Едри сълзи струяха по бузите й, като облекчаваха бледото й измъчено и кървящо сърце. Това, което чу, я потресе, дълбоко развълнува цялото й същество. Всичко, което брат й казваше на Люк, отекваше в нея със същата сила. Тази необходимост от труд, тази саможертва пред делото не беше ли животът, доброволно приет и честно прекаран за колкото се може повече хармония? Отсега нататък тя би се считала като Люк лоша и страхлива, ако изостави делото, ако не му се отдаде със себеотрицание. Възвърна се голямата смелост на нейната добра, честна и възвишена душа.

Тя стана, целуна продължително брат си; и докато главата й стоеше на рамото му, тя му каза тихо на ухото:

— Благодаря ти!… Ти ме изцели, ще се пожертвам.

В това време и Люк се вълнуваше, като отново изпитваше нужда да действува. Той стоеше към прозореца и гледаше как голямото синьо небе блести над покривите на Крешри. И като се обърна, повтори още веднъж своето възклицание:

— Ах, те не обичат! В деня, в който ще започнат да обичат, всичко ще бъде оплодотворено, всичко ще расте и тържествува под слънцето!

Сьорет нежно се приближи до него и с последния трепет на своята нещастна, но обуздана вече плът каза:

— Трябва да обичаме, без да искаме да бъдем обичани, защото делото може да бъде изградено само с любов към другите.

В дълбоко, потръпващо мълчание прозвучаха думите на това същество, което се отдаваше всецяло единствено заради радостта, че се жертвува. Те не говориха повече; и тримата, свързани в тясна братска дружба, съзерцаваха отдалече сред зеленината раждащия се Град на справедливостта и щастието, който сега, когато беше посеяна много любов, малко по малко щеше да разпростре покривите си в безкрая.