Емил Зола
Труд (15)

V

Изминаха още години и неизбежната смърт, добрата труженица за вечен живот, вършеше своето дело, отнасяше един по един хората, които бяха изпълнили задачите си. Бурон замина пръв, после жена му Бабет, която бе в добро настроение до последния си дъх. След това си отидоха Малкия Да и Синеоката, с очи като безкрайното синьо небе. Ланж умря, след като извая с пръсти една последна фигурка, едно прелестно босоного момиче, наподобяващо неговата Босонога. Нане и Низ изчезнаха още млади, слети сякаш в целувка. Накрая Бонер свърши като герой, изправен, погълнат като че ли от вихъра на труда един ден, когато бе отишъл в завода, за да види един гигантски чук, който с всеки удар изковаваше по един детайл.

От цялото тяхно поколение, от всички основатели и творци на тържествуващия Боклер, останаха само Люк и Жордан, обкръжени с любовта и нежните грижи на Жозин, Сьорет и Сюзан. И трите жени, изумително здрави и силни за напредналата си възраст, сякаш живееха само за да им бъдат непрекъснато в помощ и подкрепа. Откакто започна трудно да ходи, защото краката му малко по малко се схващаха, Люк постоянно седеше като прикован в един фотьойл; Сюзан беше дошла да живее в дома му, за да споделя с Жозин честта да му слугува. Той беше навършил осемдесет години, но си беше останал неизменно весел и с напълно запазен разум и щеше да бъде съвсем млад, както сам казваше със смях, ако не бяха тия проклети крака, които му тежели като олово. Сьорет също така не напускаше своя брат Жордан, който продължаваше да се труди в лабораторията си, от която не излизаше, а сега и спеше в нея. Той беше десет години по-голям от Люк, на деветдесет години още работеше бавно и системно и на това дължеше огромното си дело; беше неуморим, разумен и волеви в труда, докато и най-здравите му връстници отдавна вече спяха в земята.

Жордан често повтаряше със своя тих, слаб глас:

— Умрели са тия, които са искали да умрат, защото човек не може да умре, докато има да прави нещо. Много съм зле със здравето, но въпреки това ще доживея до дълбока старост, ще умра чак в деня, в който ще завърша делото си… Ще видите, ще видите! Аз ще зная точно този ден и ще ви предупредя, мили приятели, като ви кажа: сбогом, моят ден свърши, ще заспя.

Така че Жордан продължаваше да работи, защото според него още не беше завършил делото си. Той вечно бе увит в своите одеяла, пиеше само топло, за да не се простуди, почиваше продължително, полулегнал на шезлонг, помежду малкото часове, които отделяше за научните си търсения. Но и тия два-три часа му стигаха, за да върши огромна работа, защото се трудеше методично за осъществяването на задачите си. А Сьорет, много внимателна и напълно самопожертвувала се, не се отделяше от брат си, сякаш беше негов двойник; тя не допускаше никого до него и му беше едновременно и болногледачка, и секретарка и помощничка в лабораторията. В дните, когато ръцете му биваха много слаби, безсилни за работа, тя изпълняваше неговите замисли, успяваше да бъде едно продължение на живота му.

Жордан считаше, че делото му ще бъде завършено само в деня, в който ще даде на новия Град благотворното електричество в неограничено количество, колкото си иска, както е неизчерпаема водата в реката, както е безмерен въздухът, който всеки свободно диша. С около шестдесетгодишен труд той бе направил много, за да стигне до това решение; беше решил на последователни етапи задачите, които преследваше. Най-напред бе успял да премахне разходите по транспорта, като изгаряше каменните въглища пред шахтите, под парните котли, и по кабели прехвърляше почти без загуба във всеки завод така получената електрическа енергия. После беше изобретил дълготърсения апарат за непосредственото превръщане на съдържащата се в каменните въглища калорична топлинна енергия в електрическа енергия, без да се минава през етапа на механичната енергия. Този метод, който премахваше използуването на парния котел, беше едно значително усъвършенствуване с икономия повече от петдесет на сто; и откакто можеше да зарежда направо динамомашините чрез простото изгаряне на каменните въглища, той успя да пусне в действие своите електрически пещи, да направи преврат в металургията и вече да снабдява изобилно града с електричество за всички обществени и домакински нужди. Но тази електрическа енергия все още струваше много скъпо, а той искаше да я направи безплатна, достъпна за всички като вятъра, който духа. След това го обзе ужас при мисълта, че е възможно, дори допустимо, да се изчерпят каменовъглените мини. Може би след не повече от един век, когато въглищата ще липсват, да настъпи краят на сегашния свят; няма ли тогава да замре индустрията, транспортът, човечеството да се парализира и да изстине като едно голямо тяло, чието кръвообращение е спряло? Той с тревога гледаше как изгаря всеки тон от тия каменни въглища, без които светът не можеше да съществува, като си казваше: „Още един тон по-малко!“ И този слаб, болнав, вечно кашлящ човек, който с единия си крак бе в гроба, се измъчваше от мисълта за катастрофата, която застрашаваше бъдещите поколения, и се кълнеше, че няма да умре, преди да им подари един източник на сила, един неизчерпаем източник на живот, с помощта на който ще бъдат създадени цивилизацията и щастието им. И затова продължаваше да работи.

И съвсем естествено бе Жордан да помисли най-напред за водопадите. Това беше примитивната механическа сила, която се използуваше с успех в планинските страни въпреки капризите на потоците, фаталното намаляване на водите по време на суша. Обаче за съжаление няколкото рекички в Монбльозите бяха почти пресъхнали поради каптиране на изворите и нямаха необходимата енергия. Освен това те не можеха да дават редовно една постоянна, доста голяма сила за осъществяването на огромната му цел. После Жордан помисли да използува морските приливи и отливи, безмерната сила на непрекъснато движещите се океански води, разбиващи се в бреговете. Преди него други учени се бяха занимавали с въпроса, така че той продължи проучванията им, дори изобрети апарати за провеждане на опитите. Разстоянието между Боклер и морето не беше пречка, защото пренасянето на електрическата енергия на далечни разстояния сега се извършваше без загуби. Но друга една идея започна да го завладява напълно, да го хвърля в изумителна мечта, която в края на краищата се превърна в негово дело при мисълта, че ако я осъществи, ще дари щастие на света.

Открай време този слаб и зиморничав Жордан страстно обичаше слънцето. Следваше пътя му в небето, гледаше всяка вечер как залязва, като изтръпваше от страх пред настъпващия мрак; а понякога сутрин ставаше много рано, за да се радва на изгрева. Ако това слънце потънеше в морето и не се покажеше вече, каква безкрайна, ледена и смъртоносна нощ щеше да настъпи за нещастното човечество! И затова той благоговееше пред божественото слънце, бащата на нашия свят, твореца и регулатора, който, след като извлякъл живите същества от калта, от неизброими векове насам ги топли, за да се развиват и размножават, и ги храни с плодовете на земята. То е вечният извор на живота, защото е източник на светлина, топлина, движение. Така прославеното слънце царува като много силен, много добър и много справедлив цар, като необходим бог, без който нищо не би съществувало и чието изчезване би предизвикало смъртта на всичко живо. А щом е така, защо слънцето не продължи, не завърши делото на Жордан? В продължение на хиляди години то е натрупвало благотворната си топлина в растенията и дърветата, от които са създадени каменните въглища. В продължение на хиляди години каменните въглища се натрупвали в недрата на земята, като пазели за наши нужди този огромен запас от топлина, който ни поднасят като неоценим подарък в момента, когато нашата цивилизация придобива нов блясък. Значи, сега трябва да се обърнем пак за помощ към щедрото слънце, което ще продължи да дава на своето творение, на света и на човека, все повече живот, повече истина и повече справедливост, цялото бленувано щастие. Щом изчезва всяка вечер, щом избледнява през зимата, ще трябва да му поискаме да ни остави една голяма част от своя пламък, за да можем да дочакваме всяка сутрин неговото завръщане и да изтърпяваме без страдания студените сезони. По този начин въпросът се поставяше едновременно просто и изумително — човекът трябваше да се обърне направо към слънцето, да хване слънчевата топлина и с помощта на специални апарати да я превърне в електричество, огромни количества от което ще трябва да запази в непропускаеми резервоари. По такъв начин непрекъснато ще има един неизчерпаем източник, който ще се използува при нужда. През горещите летни дни ще се събират слънчеви лъчи, ще се натрупват в плевни и хамбари като богата жътва. А после, когато нощите станат дълги, когато настъпи зимата с нейните мъгли и студове, оттам ще се взема светлина, топлина и двигателна сила, необходими за щастливия живот на цялото човечество. И тази електрическа енергия, отнета от съзидателното слънце и опитомена от човека, ще му служи покорно и ще бъде винаги готова да облекчава усилието му, да превръща труда му в източник на радост и здраве, в справедлив разпределител на богатствата, в закон и истински култ на живота.

С мечтата на Жордан се бяха занимавали вече и други умове, някои учени дори бяха успели да изобретят малки апарати, които улавяха слънчевата топлина и я превръщаха в електричество, но това бяха уреди само за лабораторни изследвания, произвеждащи незначителни количества енергия. Задачата трябваше да се реши практически в голям мащаб, така че да се пълнят огромни резервоари, които да задоволяват нуждите на един цял народ. И затова години наред хората вече гледаха как в бившия парк на Крешри Жордан строи необикновени апарати, подобни на кули, предназначението на които им беше неизвестно. Той отказваше да говори, на никого не поверяваше тайната на търсенията си. При хубаво време, в часовете, когато се чувствуваше достатъчно силен, той със ситни крачки на немощен старец се отправяше към парка, затваряше се с доверените си хора в този нов завод, упорито работеше и въпреки неуспехите си тази трудолюбива мравка, която можеше да загине от някой малко по-силен лъч, бавно напредваше към победата над всемогъщото светило. Никога досега не бе имало по-голям героизъм, никога една такава всевластна идея в такова хилаво тяло не бе стигала до толкова голяма победа над природните сили: довчера смъртоносната за човека мълния да бъде днес една обикновена енергия, завладяна и покорена, за да му служи. И той успя да разреши задачата — доброто, величественото слънце му предостави малко от своя неизчерпаем, неизстиващ пламък, с който от толкова векове стопля земята. След едни последни опити беше изграден постоянен завод, който вече цяла година работеше и снабдяваше Боклер с електричество в неограничено количество по желание на населението му така, както изворите на Монбльозите го снабдяваха с вода. Но все пак имаше един неприятен недостатък — огромните резервоари изпускаха значително количество енергия и трябваше да се направи едно последно усъвършенствуване за пълното запазване на зимните резерви, за да могат с натрупаната енергия да запалят над града едно друго слънце, което да свети през дългите декемврийски нощи.

И Жордан отново се бе хванал на работа. Той търсеше, продължаваше да се бори, твърдо решил да живее, докато напълно довърши делото си. Силите му намаляваха, вече не можеше да излиза, трябваше да дава от дома си нареждания в завода, за да постигне последното, дългоочакваното от него подобрение. Така изминаха месеци. Затворен в лабораторията, той довършваше задачата си, искаше да угасне в деня, в който тази задача ще бъде напълно решена. И този ден дойде, той намери начина за избягване на всякаква загуба, успя да направи резервоарите толкова непропускаеми, че да бъдат способни да задържат дълго време запасите от електрическа енергия. И вече имаше само едно желание — да каже сбогом на своето дело, да прегърне близките си, а след това да потъне във всемира.

Това стана през октомври, слънцето още позлатяваше последните листа със своите топли, ясни и нежни лъчи. Жордан измоли от Сьорет да го пренесат за последен път с един фотьойл в завода, където бяха започнали да монтират новите резервоари. Той искаше да види осъществено победното си дело, да види, че ще има достатъчно натрупано и запазено слънце, с което Боклер ще дочака следващата пролет. И така в един прекрасен следобед той беше заведен там и остана два часа, за да разгледа всичко, за да регулира действието на апаратите. Заводът се издигаше в самото подножие на Монбльозите, в най-южната част на парка, който отдавна слънцето бе превърнало в рай, изпълнен с плодове и цветя. Над просторните постройки, съединени помежду им с грамадни покриви от стомана и стъкло, се издигаха кули; отвън не се виждаше нищо, защото и кабелите, проводниците на енергията, бяха прокарани под земята. Жордан завърши обиколката си, като се спря за момент в централния двор, откъдето с последен, продължителен поглед обходи всичко наоколо, огледа този нов свят, този източник на вечния живот, който беше негово творение, страстта на цялото му съществуване. И като се обърна към Сьорет, която не се откъсваше от фотьойла му, носен от двама души, той каза:

— Хайде, всичко е завършено, и то много хубаво, сега аз мога да си отида… Да се приберем вкъщи, сестро.

Беше много весел, сияещ, че бе видял делото са напълно завършено като добър работник, който най-сетне можеше да си почине. За да го разходи малко в това хубаво време, сестра му нареди на носачите да се отклонят от пътя; и изведнъж те се намериха в края на алеята пред къщата, в която живееше Люк, който не излизаше, защото също така беше неподвижен, със схванати крака. Двамата приятели не се бяха виждали от няколко месеца. Те бяха принудени да си пишат, а новините един за друг им предаваха само техните скъпи пазителки, добрите им ангели, които непрекъснато сновяха между тях. Сърцето на Жордан заби от още едно последно желание и го разбуди от вечния сън, в който бе започнал да се унася.

— О, моля ти се, сестро, нека да спрем тук, под това дърво, край тази висока трева… Изкачи се веднага при Люк, уведоми го, кажи му, че минавам, че съм пред вратата му и го чакам.

Изненадана и малко разтревожена от силното вълнение при една такава среща, Сьорет се подвоуми за миг.

— Но, драги мой, Люк е като тебе, той не може да се движи, как ще слезе?

Очите на Жордан пак се оживиха от весела усмивка.

— Ще го свалят, сестро. Щом съм дошъл до дома му в моя фотьойл, той също така може да дойде.

После добави нежно:

— Много е хубаво тук, ще си поговорим с него за последен път, ще се сбогуваме. Може ли да се разделим завинаги, без да се целунем.

На Сьорет беше невъзможно да му откаже и тя се изкачи при Люк. Жордан зачака успокоен, огрян от залязващото слънце. Сестра му скоро се върна и му съобщи, че приятелят му ще дойде. Дълбоко вълнение обзе всички, когато се появи Люк в своя фотьойл, носен от двама души. Той се приближаваше бавно сред зеленината, следван от Жозин и Сюзан, които не се отделяха от него. После носачите го поставиха до Жордан, двата фотьойла се докоснаха, а двамата приятели можаха да си хванат и стиснат ръцете.

— О, драги ми Жордан, колко много съм ви благодарен за хубавата идея да се видим още веднъж и да си кажем сбогом!

— Иначе вие щяхте да дойдете при мене, драги ми Люк. Понеже минавах оттук, а пък и вие си бяхте вкъщи, съвсем естествено беше да се срещнем за последен път край тази трева, под едно от тези скъпи за нас дървета, чиито сенки толкова много обичахме.

Дървото беше една голяма сребриста липа, един великолепен гигант, половината листа на който вече бяха окапали. Но слънцето още прелестно ги обсипваше със златистите си лъчи и звезден прах като топъл дъжд падаше от клоните му. Нощта беше прекрасна, неизмеримо спокойна, безкрайно очарователна. Голям светъл лъч къпеше двамата старци с нежно сияние, а стоящите зад тях три жени ги обгръщаха със своята грижовност.

— Помисли си само, драги мой — подзе Жордан, — от колко години вашият и моят живот са преплетени в съвместна работа! И в края на краищата излиза, че сме създадени един за друг. Бих си отишъл с едно угризение на съвестта, ако не се бях извинил, че толкова малко вярвах във вашето дело отначало, когато дойдохте при мене, за да поискате да ви помогна в изграждането на бъдещия Град на справедливостта. Тогава бях убеден, че няма да успеете.

Люк започна да се смее.

— Да, да, приятелю мой, вие казвахте, че политическите, икономическите и социалните борби съвсем не ви интересуват… Наистина много хора напразно са се бунтували! Но какво от това? Нима не трябва да участвуваме в събитията, нима можем да оставим еволюцията да се извършва сама, да не съдействуваме за ускоряване на освобождението? Понякога са необходими всякакви компромиси, цялата черна работа, която извършват водачите на човечеството, има това оправдание, че с нея се помага за двойно съкращаване на етапите, които трябва да се преодолеят.

Жордан живо го прекъсна:

— Вие имахте право, приятелю мой, и блестящо ми доказахте това. Вашата борба тук ускори създаването на един цял свят. Може би спасихте човечеството от цяло столетие мизерия и страдание, а този нов град, този възроден днес Боклер, в който тържествува повече правда и повече щастие, свидетелствува за добротата на вашата мисия, за благородното величие на вашето дело… Както виждате, аз съм с вас с целия си ум и с цялото си сърце, не бих искал да се разделя с вас, без да ви повторя, че ме спечелихте с вашето старание, че с все по-голяма любов бях с вас във всичко човешко и величествено, което осъществявахте… Вие често ми служехте за пример.

Но тогава Люк възрази:

— О, приятелю мой, да не говорим по този въпрос. Защото вие бяхте този, който непрекъснато ми даваше най-възвишения и най-великолепния пример!… Спомнете си, че понякога аз проявявах умора, а вас винаги ви намирах непоколебим, изпълнен с все по-голямо мъжество, с все по-голяма вяра във вашето дело, дори дните, когато всичко около вас се сгромолясваше… Вашата непобедима сила беше, че вярвахте само в труда, в него влагахте цялото си здраве, целия смисъл на работата и живота си. По този начин делото ви се превърна във ваше сърце, дори във ваш мозък, то беше кръвта, която пулсираше във вените ви, мисълта, която постоянно бдеше в разума ви. Само то съществуваше до вас, само то се изграждаше от вашия живот, който вие му давахте час по час… И затова какъв вечен паметник, какъв дар на величие и щастие оставяте на хората! А аз като строител на града, като пастир на народа навярно нямаше да мога да сторя нищо без вас, моето дело нямаше да бъде завършено, ако вие не бяхте изпълнили вашето.

Настъпи мълчание, една птица прелетя, над оголените клони есенното слънце струеше все по-нежно, колкото повече се смрачаваше. Сьорет майчински се разтревожи, повдигна одеялото над коленете на Жордан, а Жозин и Сюзан се наведоха над Люк, за да видят дали не се е уморил. А той продължи:

— Науката си остава велик революционер, казвахте ми вие в началото, и всяка крачка напред в нашия дълъг път потвърждаваше, че имахте право… Нима Боклер, градът на благосъстоянието и солидарността, щеше да бъде сега изграден, ако не бяхте му предоставили тази електрическа енергия, която се превърна в необходим двигател на всяка работа, на целия социален живот? Науката, само истината все повече ще освобождава човека, ще го направи господар на съдбата си, господар на света, а природните сили ще превърне в негови покорни слуги. Докато аз строях, приятелю мой, вие ми давахте сили да вдъхвам живот на хоросана и камъните.

— Това е вярно — отвърна Жордан със спокойния си тих глас, — науката ще избави човека, защото истината е единствената съзидателна сила на братството и справедливостта… Аз си отивам доволен, дойдох да видя за последен път нашия завод, който сега ще работи така, както исках, за да облекчи и направи щастливи всички.

Той продължи да говори, даде обяснения, указания за работата на новите апарати, за бъдещата употреба на тия неизчерпаеми резервоари на енергия, сякаш диктуваше на своя приятел последните си желания. Това беше неговото завещание, цялата радост, целият свят, който можеше да се извлече от научното му дело. Електричеството вече не струваше нищо, беше в такова изобилие, че се даваше на гражданите безплатно като непресъхващата изворна вода, като въздуха, който вятърът свободно отвява от четирите краища на хоризонта. Само при това условие електрическата енергия беше самият живот.

Във всички обществени сгради, във всички частни домове, дори и в най-скромните, електрическата енергия се даваше не само за осветление, но и за отопление и двигателна сила. Достатъчно бе да се завъртят ключовете, за да се освети и затопли къщата, за да се сготви, да се задвижат различните машини за производство и домакински нужди. Всеки ден се създаваха всевъзможни остроумни малки механизми за домакинството, които облекчаваха труда на жените, като заменяха ръчния труд с механически. В края на краищата всички хора, от домакинята до заводския работник, постепенно бяха избавени от физическия труд, от излишни страдания; сега тяхната работа се извършваше от една покорена и обучена природна сила, чиста и мълчалива природна сила, която изискваше само обикновен надзор. И това означаваше освободен разум, едно по-високо нравствено и интелектуално съзнание на всички ония, които преди бяха потиснати от много тежък, лошо разпределен труд, от една жестока несправедливост към огромната тълпа онеправдани, обречени на невежество, разпуснатост и престъпление. Не става дума за безделна леност, но за един по-съзнателен и по-свободен труд, който прави човека истински господар на труда, отдаващ се на любими занимания, създаващ по своя воля повече истина и повече красота, след като е работил няколко часа за общи нужди, за социалната общност. Дори нещастните домашни животни, тъжните коне и другият товарен добитък, освободени най-сетне от задължението да теглят каруци, да въртят воденични камъни и да пренасят товари, бяха оставени да живеят щастливо в ливадите и в горите.

Електричеството намираше безброй приложения, всеки ден раждаше нова придобивка. Жордан беше изобретил толкова силни осветителни лампи, че само две-три бяха достатъчни да осветят цял булевард. Положително щеше да се осъществи и мечтата да свети вечер над Боклер едно ново слънце. Бяха построени чудни, огромни парници, в които благодарение на усъвършенствувана отоплителна система през всички сезони растяха цветя, зеленчуци и плодове. Те бяха в такова изобилие, че ги раздаваха щедро кой колкото иска, нямаше вече зима, както нямаше и нощ. Транспортът на товари, превозът на хора, дори обикновеното движение по многолюдните улици непрекъснато се улесняваше благодарение на тази получавана даром енергия, която движеше безкрайно много превозни средства, велосипеди, малки леки и товарни коли, влакове с по няколко вагона.

— Отивам си доволен — повтори Жордан спокойно и весело. — Изпълних задачата си, намирам, че работата е много напреднала, та съвсем спокойно мога да заспя. Утре ще бъде осъществено и въздухоплаването, човекът ще завладее безкрайното небесно пространство така, както е завладял океаните. Утре той ще може да се свързва от единия до другия край на земята без жици и кабели. Човешкото слово, човешкият жест ще обикалят света със скоростта на светкавицата… И, приятелю мой, това е именно освобождаването на народите от науката, великата непобедима революционерка, която ще им носи повече мир и истина. Отдавна вече вие разкъсахте границите с вашите релси, вашите железни пътища непрекъснато се удължават, преминават през реките, прорязват планините, събират всички нации заедно в една все по-гъста и братска мрежа. А какво ще стане, когато различните столици ще разговарят приятелски помежду си, когато една и съща мисъл по едно и също време ще занимава континенти с едни и същи интереси, когато въздушните балони ще плуват из безкрайното свободно небе, нашата обща родина, без да срещат митници? Въздухът, който всички дишаме, небесният простор, който принадлежи на всички ни, ще се превърне в безгранично поле на хармонията, където положително утрешното човечество ще се сдобри… И ето защо, приятелю мой, вие ме виждате винаги толкова спокоен, толкова уверен в крайното освобождение. Хората напразно глупаво се самоизяждаха в слепи борби, религиите напразно упорствуваха да трупат заблуди и лъжи, за да запазят господството си, всепобедната наука напредваше въпреки всичко крачка по крачка всеки ден, като даваше все повече светлина, повече братство и повече щастие. И с непреодолимата сила на истината тя ще отнесе изпълненото с мрак и ненавист минало, ще освободи окончателно умовете, като сближи сърцата под великото добротворно слънце, нашия общ баща.

Той се умори, гласът му ставаше все по-слаб. Все пак довърши с весела усмивка:

— Виждате ли, приятелю мой, аз бях революционер като вас.

— Зная, приятелю мой — отвърна Люк, дълбоко развълнуван. — Вие във всичко бяхте мой учител и никога не ще мога да ви се отблагодаря достатъчно за уроците по устойчивост, за изумителната ви вяра в труда и в делото.

Свечеряваше се, лек трепет раздвижи клоните на голямата липа, по които вече падаше по-бледен златен слънчев прах. Наближаваше нощта, прелестен покой бавно завладяваше високите треви. А трите жени, които стояха прави, все така мълчаливи и внимателни, започнаха да се безпокоят, но този последен, вълнуващ разговор, към който се отнасяха с уважение, ги правеше неподвижни. Те се намесиха любезно, безмълвно, само с един майчински жест.

Когато Жозин и Сьорет завиха и него, Люк каза просто:

— Не ми е студено, нощта е толкова хубава! Сьорет се бе обърнала, за да гледа как слънцето изчезва зад хоризонта. Жордан проследи погледа й.

— Да, настъпва нощ — подзе той. — Слънцето може да залезе, но то оставя в нашите хамбари част от своята доброта и сила… А този път неговият залез означава, че моят ден е свършил. Ще отида да спя… Сбогом, приятелю мой.

— Сбогом, приятелю мой — повтори Люк. Скоро и аз така ще заспя.

Такова беше сбогуването, сърцераздирателно нежно, необикновено просто и величествено. И единият, и другият знаеха, че вече няма да се видят, гледаха се за последен път, казваха си последните думи. След шестдесет години обща работа те се разделяха, за да се влеят в потока на поколенията, на утрешните хора, чието щастие бяха ускорили.

— Сбогом, приятелю мой — каза отново Жордан. — Не тъгувайте, смъртта е добра и необходима. Човек се преражда в другите, той е безсмъртен. Ние с тебе отдавна се отдадохме на другите, работихме само за тях, затова ще се преродим в тях и по такъв начин ще имаме дял от нашето дело… Сбогом, приятелю мой.

И Люк повтори още веднъж:

— Сбогом, приятелю мой, всичко, което остане от нас, ще разказва за нашата любов и надежда. Всеки се ражда, за да изпълни своята задача, животът няма друг смисъл, природата създава за света всяко ново същество само когато има нужда от още един работник. И когато отработи своя ден, работникът може да легне и да заспи, земята отново го прибира за други нужди… Сбогом, приятелю мой.

Той се наведе, искаше да го целуне, но не можа. Тогава трите жени трябваше внимателно да им помогнат, да ги придържат в тази последна прегръдка. Двамата се смяха като деца, бяха весели и удивително спокойни в този час на раздяла, не изпитваха нито съжаление, нито угризение на съвестта, защото бяха изпълнили своя дълг, всичките си човешки задължения. Те ни най-малко не се страхуваха, не се ужасяваха от утрешната смърт, уверени в голямото спокойствие, с което заспиват добрите работници. Те се целунаха много нежно, много продължително, като влагаха в тази целувка последните сили на своето дихание.

— Сбогом, драги ми Жордан.

— Сбогом, драги ми Люк.

Не си казаха нито дума повече. Настъпи дълбоко и свято мълчание. Слънцето изчезна от необятното небе, скри се зад далечната и неясна линия на хоризонта. В голямата липа едно птиче замлъкна, лека сянка покри клоните на дървото, а високите треви, целият парк със своите алеи и полянки потъна в очарователния покой на нощта.

Тогава по знак на Сьорет двамата носачи вдигнаха фотьойла на Жордан и го понесоха с лека и бавна крачка. Неподвижен в своя фотьойл, Люк с жест поиска да го оставят още един миг под дървото. Той гледаше как приятелят му се отдалечава навътре в широката, права алея. Алеята беше дълга, фотьойлът ставаше все по-малък. В един миг Жордан се обърна, размениха си последен поглед и едва уловима усмивка. Това беше краят, Люк видя как фотьойлът се изгуби, изчезна, а целият парк заспиваше, завладян от сгъстяващия се мрак. Като влезе в лабораторията си, Жордан си легна, беше толкова отпаднал и толкова слаб, за възрастта си изглеждаше като дете; и така, както самият той бе казал, делото му беше завършено, денят му бе изтекъл, та остави смъртта да го вземе; умря на другия ден, много спокоен и усмихнат, в ръцете на Сьорет.

Люк живя още пет години, неподвижен в своя фотьойл, поставен до прозореца в стаята му, откъдето гледаше как всеки ден все повече расте неговият град. Една седмица след смъртта на Жордан Сьорет бе дошла да живее в дома на Люк при Жозин и Сюзан; така че сега трите жени го обкръжаваха с нежността и грижите си. За него това сега бе една прекрасна, една богата жътва на цялата любов, която с пълни шепи бе сял по всички земи около себе си, любов, която днес под слънцето даваше все по-големи и необикновено изобилни реколти.

През дългите часове на щастливо съзерцание, загледан в своя процъфтяващ град, Люк често си припомняше миналото. Той отново виждаше откъде бе тръгнал, от много далечното минало, когато бе прочел една малка, скромна книжка, в която бе резюмирана доктрината на Фурие. Спомняше си безсънната нощ, през която, възбуден от своята смътна още мисия, но духом и тялом предразположен да възприеме доброто семе, се беше заел да чете, за да прогони безсънието. Именно тогава го озариха гениалните идеи на Фурие за възстановяването на честта на човешките страсти, за използуването и признаването им като съществени сили на живота, за избавлението на труда от каторгата, за облагородяването и превръщането му в привлекателно занимание и нов социален кодекс, за постепенното завоюване по мирен път на свободата и справедливостта чрез сдружаването на капитала, труда и знанието; благодарение на тези гениални идеи, които го бяха пленили при пълна умствена възбуда, той изведнъж се бе просветил и въодушевен още на другия ден се бе хвърлил в работа. Благодарение на Фурие се бе осмелил да предприеме опита с Крешри. Първият Обществен дом с Училището, първите толкова чисти и весели Занаятчийски работилници с разделение на труда, първият работнически Град с неговите бели домове сред зеленина бяха родени от идеите на Фурие, задрямали, както дремят зиме в нивите добре засетите семена, винаги готови да поникнат и цъфнат. Религията за човечеството, също както католицизма, може би трябваше да се бори с векове, докато здраво се утвърди. Но пък какво развитие след това, какво непрекъснато разширяване по време на растежа на любовта и изграждането на Града! Еволюционистът Фурие, човекът на теорията и практиката, пледирайки за сдружаването между капитала, труда и знанието, най-напред стигаше до социалната организация на колективизма, а след това дори до мечтата за пълната свобода на анархистите. В сдружението капиталът, постепенно разпределян, се унищожаваше, а трудът и знанието ставаха единствените регулатори, основата на новия строй. Накрая идваше принудителното изчезване на търговията, постепенното премахване на парите, защото търговията е един досаден, хищен посредник, а парите са излишна фиктивна ценност в едно общество, където произведеното от всички представлява едно изумително богатство, което е в непрекъсната обмяна. По такъв начин, започнал от опита на Фурие, новият Град трябваше при всеки етап от развитието си да се преобразява, да се приближава към все повече свобода и по-голямо равенство, пътем да спечелва социалисти от неприятелски секти, колективистите, дори самите анархисти и в края на краищата да обедини в един братски народ всички, сдобрили се в името на един общ идеал за небесно царство, изградено най-сетне на земята.

Такова бе прекрасното, победното зрелище, което Люк непрекъснато имаше пред очите си — Града на щастието, чиито ярки покриви сред дърветата се простираха пред прозореца му. Първото поколение, пропито още от предишните заблуди, покварено от отровената среда, бе започнало похода напред много мъчително, преодолявайки толкова много препятствия и толкова много ненавист; но младите поколения, обучени и възпитани от училищата и занаятчийските курсове, продължиха похода с бодра стъпка и достигнаха ония далечини, които по-рано наричаха химерични. Благодарение на непрекъснатия напредък децата и техните деца като че ли имат други сърца и други мозъци, за тях братството е лесноосъществимо, защото живеят в едно общество, в което щастието на всеки практически е осъществимо от щастието на всички. Заедно с търговията изчезна и кражбата. С премахването на парите бяха ликвидирани всички престъпления, породени от алчност. Вече не съществуваше наследствено право, което създаваше привилегировани лентяи и предизвикваше враждебни страсти около завещанията. За какво трябва да се мразят хората, да си завиждат, да се стремят да завладяват чуждото имане с хитрост или сила, щом като общественото богатство принадлежи на всички и всеки се ражда, живее и умира толкова богат, колкото е богат и съседът му? Престъплението губеше смисъла си, рухна като излишна цялата жестока система на наказание и назидание — полицейските участъци, съдилищата и затворите, създадени да защищават от кражба неколцина богати и насочени против бунтуващата се многолюдна тълпа от нещастници. Нужно беше да се поживее сред този народ, непознаващ жестокостите на войните, подчиняващ се само на закона на труда, постигнал солидарността въз основа на разума и личния интерес, за да се разбере до каква степен така наречените утопии за всеобщо щастие са възможни при наличието на един народ, избавен от чудовищните лъжи на религиите, просветен най-сетне, опознал истината и желаещ справедливостта. Откакто бяха престанали да потискат и да изкореняват страстите, а, напротив, бяха започнали да ги облагородяват като истински сили на живота, страстите престанаха да се насочват към престъпления, те се превръщаха в социални добродетели, предизвикваха непрекъснат разцвет на индивидуалните сили. Законното щастие беше в развитието, във възпитаването на петте чувства и на чувството за любов, защото всеки човек трябваше да се наслаждава открито; да задоволява нуждите си без лицемерие. Дългите усилия на борещото се човечество достигнаха до свободната изява на личността, до едно напълно задоволено общество, в което човекът е изцяло човек, който живее пълнокръвен живот. Така Градът на щастието се осъществи в религията на живота, в религията на освободеното в края на краищата от догми човечество, намерило само смисъла и целта на живота си, своята радост и своята слава.

Но Люк виждаше преди всичко тържеството на труда, спасителя, твореца и регулатора на света. Още в самото начало той бе пожелал премахването, смъртта на несправедливия наемен труд, източника на мизерия и страдание, прогнилата основа на стария социален строй, който се рушеше от всички страни. Той бе мечтал и за друго, за преустройство на труда, новия пакт, който ще позволи едно справедливо разпределение на богатствата. Обаче колко много етапи трябваше да премине, преди да се превърне тази мечта в действителност, в този Град на щастието, който той основа! И тук изходната точка беше Фурие — сдружението на работниците, занаятчийските работилници за различни краткотрайни и привлекателни работи, обособени групи, които се преливат една в друга, размесващи се в непрекъсната игра свободни органи, както е самият живот. Идеята за свободната комуна беше в зародиш при Фурие, защото той отхвърля насилствената революция и предпочита да започне с използуването на механизмите на съществуващото общество, но неговата цел, неговата надежда бе в разрушаването на това общество. Така в завода на Крешри дълго време наемният труд бе агонизирал, преминавайки през междинните стадии на сдружението, на подялбата на печалбата, на процентното разпределение съобразно участието в общото дело. После дори се стигна до задоволяване на колективистите в деня, в който той изпълни тяхната формула за пускане на бонове. И все пак под тази форма, макар смекчен и замаскиран, наемният труд продължаваше да живее. Той бе напълно унищожен само от свободната комуна, която бе последният етап, считан някога за химера, етапът на освобождаването чрез пълна свобода и справедливост, който установи единство и хармония. Вече не съществуваше никаква власт, новият социален строй имаше за основа труда, признат от всички и станал закон и култ. Трудеха се безбройно много групи, образувани по подобие на предишните работнически групи на строители, шивачи, металурзи, специалисти от различните отрасли на индустрията и земеделието; тези групи се увеличаваха, непрекъснато се видоизменяха, сливаха се една в друга с цел да удовлетворят различните индивидуални склонности, а също така и нуждите на общността. Нищо не спираше стремежите на хората, всеки гражданин по свое желание променяше професията си, участвуваше в колкото си иска групи, преминаваше от полска работа в завода, разпределяше работните си часове съобразно способностите и желанието си. Така че нямаше вече класова борба, защото съществуваше само една класа, класата на трудещите се хора, еднакво богати, еднакво щастливи, еднакво обучени, еднакво образовани, неразличаващи се нито по облекло, нито по жилище, нито по обичаи. Вече властвуваше трудът цар, трудът водач, единствен господар и бог, царствено благороден, спасил загиващото от лъжа и неправда човечество, възвърнал му най-сетне силата, радостта към живота, любовта и красотата.

Люк се смееше от задоволство, когато лекият утринен вятър носеше до него смеховете и песните, които непрекъснато звънко се извисяваха из града. Какъв благодатен, лесен и приятен труд! Едва по няколко часа дневно, и то контролна работа — до такава степен новите, мощни и остроумни машини, усъвършенствувани с ръце и крака, извършваха всичко като древните роби. Тези машини повдигаха планини, произвеждаха най-нежни предмети, които обработваха безкрайно грижливо. Те се движеха, подчиняваха се като същества, които не познават страданието, и се изхабяваха, без да се изморяват. Благодарение на тях човек извършваше пълната победа над природата, превръщаше я в свое владение, в свой рай. И тези машини го отрупваха с огромни богатства, с все по-изобилни реколти от цветя и плодове на земята, с все по-голям брой луксозни фабрични стоки; всеки гражданин бе напълно задоволен с всички блага и като принц само с по няколко часа дневно работа живееше човекът, който някога умираше от глад след ужасен, каторжен десетчасов работен ден! Този прекрасен кратък, сведен до малки усилия труд, освободил човека от продължителна и тежка работа, даде голям тласък на хората на науката и изкуството, отвори за всички широко поле за творчество! В лабораториите, открити гостоприемно за изследователска работа, не минаваше седмица, без да бъдат направени фантастични открития. От ден на ден се повишаваше умственото равнище на народа, откакто той напълно бе посветен в истината чрез експерименталните методи; не бяха вече рядкост големите умове, увеличи се броят на гениалните творци. Химията предизвика цял преврат в храненето — ако земята престанеше да ражда жито, малини, грозде, лабораториите щяха да дават достатъчно хляб, достатъчно зехтин и вино в количества, които да задоволяват целия град. Във физиката, най-вече в областта на електричеството, изобретенията продължаваха да надхвърлят пределите на възможното, превръщаха хората във всемогъщи богове, които знаят всичко, които виждат всичко, които могат всичко. После настъпи възходът на изкуствата, красотата се разпростря на длъж и на шир, разцъфтя навред, за да могат всички да се кичат и благоухаят. Нямаше обикновени предмети за всекидневна употреба и домакински уреди, по които изкуството да не е дало очарователен отпечатък във формата, цвета и дори израза. Пръв Ланж бе разкрасил всекидневния живот на хората със своите емайлирани тухли, фаянсови и многоцветни керамични изделия, а след него израснаха цели легиони художници, артистично чувство се пораждаше във всеки индустриален работник, в работата на всички професии проникваше вродена красота, величавата и проста красота съобразно предназначението на предмета. После настъпи необикновено развитие на всички изкуства, тъй като едно общо сърце туптеше в сърцата на всички и животът се изживяваше с освободените страсти и взаимната любов. Вдъхновявайки се от тази всеобща нежна любов, музиката се превърна в глас на щастливия народ, за когото музикантите, които произлизаха от този народ, творяха възторжени песни, чиято непрекъсната хармония изпълваше театрите, цеховете, къщите, улиците. Архитектите строяха за народа огромни и прекрасни дворци, създадени по негов образ, еднакво пищни и величествени, но разнообразни като множеството в тълпата, съчетаващи прекрасната фантазия на хиляди хора. Скулптури отрупваха градините и музеите с бронзови и мраморни статуи, художници украсяваха с картини от всекидневието обществените сгради, гарите, халите, библиотеките, театралните салони и залите за учебни цели и развлечения. Особено писателите даваха на този многолюден народ, на цялата нация, която ги четеше, силни, ярки, всеобхващащи произведения със сюжети, взети от самия живот. Геният, в който се натрупва интелектуалната сила на поколенията, все повече разширяваше своите предели, черпейки нови сили от едно все по-образовано и все по-свободно човечество. Никога досега геният не бе блестял така великолепно. Това не беше вече топликът на една ограничена аристократична литература, а напълно човечна поезия, възпяваща живота на всички, живот, който всички бяха създали с кръвта си и който им беше близък на сърцата.

И Люк спокойно, без да се страхува за утрешния ден, гледаше как неговият Град продължава да расте като една красива и мощна, вечно млада жена. Той бе слязъл от клисурата на Бриа, между двата склона на Монбльозите, и сега завладяваше поляните на Руман. При хубаво време белите фасади сияеха сред зеленината, никакъв дим не замърсяваше чистотата на въздуха, защото нямаше комини, електричеството навсякъде беше заменило отоплението с дърва и въглища. Необятното синьо небе покриваше града като с лек, съвършено чист, без нито прашинка от сажди копринен воал. Той си оставаше вечно нов, сияещ от радост в полъха на тих вятър, който го разхлаждаше; едновременно с това отвсякъде — от къщите, от обществените сгради, от булевардите и от безбройните фонтани — се чуваше напевният шум на водата, кристалното ромолене на изворите, източниците на чистота и здраве, които правеха града вечно весел. Населението непрекъснато се увеличаваше, изграждаха се къщи, създаваха се градини. Един щастлив, свободен, братски единен народ се превърна в притегателен център за всички съседни народи, които сами идваха да се присъединят. Малките градчета от околността — Сен Крон, Формри, Маньол — трябваше да последват примера на Боклер, малко по малко се групираха и сдружаваха и накрая станаха едно естествено продължение на Града-инициатор. Достатъчно беше да се приложи опитът в малки мащаби, за да се спечели все повече околията, департаментът, цялата страна. Това беше последният марш на щастието, нищо не може да се противопостави на силата на осъщественото щастие, когато хората имат ясна и пълна представа за него. Човечеството винаги е водило една и съща борба, борба за щастие, която е основа на всяка религия, на всяка форма на управление. Егоизмът не е нищо друго освен стремеж на отделната личност към колкото се може повече щастие; а защо всеки гражданин в егоизма си да не счита другите граждани за свои братя, когато бъде убеден, че върховното му щастие се крие във всеобщото върховно щастие? Преди хората враждуваха помежду си, защото старият социален строй ги разделяше, противопоставяше ги едни срещу други, превръщайки войната в необходимост, в основа на обществата. Но щом като е доказано противното, щом като реорганизираният труд разпределя справедливо богатството, щом като освободените страсти постигат единството и хармонията, винаги се възцарява мир и щастие върху основата на братската солидарност. Защо да се бият един с друг, щом като нямат противоположни интереси? Ако хилядолетните ожесточени братоубийствени войни, ако хвърлените огромни сили, ако пролятата кръв и сълзи на предишните поколения бяха използувани за завладяването на света, за покоряването на природните сили, човечеството отдавна щеше да бъде неоспоримият, щастлив владетел на цялата Вселена. Народите тръгнаха в поход към Града на щастието в деня, в който осъзнаха глупавото си безумие и престанаха да бъдат вълци помежду си, когато всички се обединиха в общата борба за щастие, използувайки за покоряване на стихиите гениалните познания и разпръскваните преди богатства за унищожаване на човека от човека, за унищожаване на една нация от друга нация. И не е истина, че един народ, на когото всички нужди са задоволени и който няма за какво повече да се бори, загубва малко по малко жизнената си сила, изпада бързо в безчувствено състояние, в пълно вцепенение. Мечтата ще си остане винаги безгранична, винаги ще има много непознати, неща за завладяване. След всяка задоволена нова нужда ще се поражда желание за нещо друго, задоволяването на което ще възбужда хората, ще ги прави герои на науката и на красотата. Желанието е безгранично като, мечтата; както някога хората са се борили дълго време помежду си, за да си отнемат един друг щастието, така сега всички заедно ще се борят за непрекъснатото разширяване на всеобщото щастие, за да го превърнат в огромно пиршество, сияещо от радост и слава, способно да насити удесеторените страсти на много милиарди хора. И тогава ще има само герои, всяко дете още при раждането си ще получава като подарък за добре дошло цялата земя, безпределното небе, бащата слънце, източника на безсмъртния живот.

Вечно весел, застанал пред своя тържествуваш Град, Люк с широк жест към далечината повтаряше, че само любовта е сътворила тия чудеса. Тази любов, която бе посял и чиято неизчерпаема реколта от доброта и братство днес жънеше. Още първия ден бе почувствувал необходимостта да основе града, чрез жената и за жената, ако искаше тя да бъде плодовита, винаги желана и красива. И като спаси жената, като постави Жозин на полагаемото й се място заради красотата, достойнството и нежността, нима с това не сложи началото на бъдещия брак, на семейния съюз, източник на социален мир, на свободния и справедлив съвместен живот? После двата пола бяха обединени от новите методи на възпитание и образование, които, като дават на децата еднакви знания, бавно ги повеждат към едно хубаво, пълно разбирателство; така израснали едно до друго, децата отрано започват да се стремят към една и съща цел — много да обичат, за да бъдат много обичани. Да раздаваш щастие — това е великата мъдрост, логичният начин сам да бъдеш щастлив. И естествено младите двойки бяха разцъфтели, изборът и брачният съюз бяха станали свободни, бракът се сключваше само по взаимно съгласие, без да се подчинява на някакъв закон. Ако един младеж и една девойка, които се познаваха още от училище и бяха минали заедно през същите занаятчийски работилници, се отдаваха един на друг, те просто увенчаваха продължителната си интимна дружба. Те се свързваха за цял живот и затова имаше много верни съпружески двойки, които остаряваха заедно, както бяха израснали заедно с приятното чувство, че двамата са равноправни, че еднакво се обичат. Обаче свободата не се накърняваше, винаги можеха да се разделят тия, които повече не се разбираха, а децата оставаха по тяхно желание при майката или при бащата, или грижата за тях поемаше общината, когато възникваха някакви затруднения. Ожесточените спорове между мъжа и жената, всички въпроси, които в продължение на години противопоставяха двата пола един срещу друг като свирепи, непримирими врагове, сега се решаваха много лесно благодарение на разкрепостяването на жената, станала свободен другар на мъжа, възвърнала мястото си на равна и незаменима в семейството. Жената можеше и да не се омъжва, да живее самостоятелно, да изпълнява във всичко и навсякъде ролята на мъжа; но защо да се измъчва, защо да се отказва от желанието си, защо да бъде извън живота? Разумен и красив е само пълнокръвният живот. Така че и тук от само себе си се установи естествен ред, настъпи мир между помирилите се два пола, намерили щастието си в семейното щастие, в сладостта на любовта, освободена от парични затруднения и лицемерно благоприличие. Когато в разцвета на плътта си двама влюбени се целуват като годеници в топла нощ, много естествено е, че те се подчиняват единствено на страстта. Нито един от тях не се продава за зестрата на другия, а и родителите им не се пазарят за условията на брака, както при продажба на женско животно.

И навред шествуваше любовта, истинската, чистата, здравата любов, станала ароматът, пламъкът, самото огнище на живота. Това беше една разляла се всеобща любов, породена между мъжа и жената, за да премине в майката, в бащата, в децата, в роднините, в съседите, в съгражданите, в хората от целия свят, във все по-широки вълни, в едно море от любов, което накрая къпе света. Нежната любов беше като чистия въздух, който дишат гърдите; съществуваше само полъхът на братски нежната любов, която единствена бе успяла да осъществи толкова старата мечта за единство, за божествена хармония. Както небесните светила, приведени в равновесие от земното притегляне, така най-сетне и човечеството, уравновесено от закона за справедливостта, солидарността и любовта, отсега нататък щеше да може да пътешествува щастливо из безкрайната Вселена. Това беше непрекъснато подновяващата се жътва на нежности и доброта, която всяка сутрин Люк виждаше да се разстила навред, по всички бразди, които той така щедро бе посял, по целия град — в училището, в занаятчийските работилници, във всяка къща и чак във всяко сърце, където от толкова години хвърляше семе с пълни шепи.

— Погледнете де, погледнете де! — казваше той понякога сутрин, като се смееше, когато Жозин, Сьорет и Сюзан заобикаляха фотьойла му пред широко отворения прозорец. — Погледнете колко други дървета са разцъфтели от снощи, а и целувки сякаш ще изхвръкнат от покривите като пойни птици… Вижте там вдясно, вляво! Това е любовта, размахала криле под изгряващото слънце.

И трите жени се смееха, шегуваха се нежно, за да му направят удоволствие.

— Наистина — казваше Жозин, — там, над тази къща със сини керемиди, осеяни с бели звезди, трепетният блясък на слънцето говори за някаква вътрешна голяма радост. Влюбена двойка навярно е празнувала сватбената си нощ.

— А вижте насреща — казваше Сьорет, — онази къща с блестяща фасада, по чиито фаянсови плочки са изрисувани рози! Колко силно стъклата на прозорците пламтят от блясъка на изгрева! Сигурно там се е родило дете.

— И навред, във всеки дом, в целия град — казваше Сюзан, — се сипят слънчевите лъчи, отражението им се извисява като златен клас, като братска, необикновено плодородна нива. Нима всеки ден не расте и не зрее жътвата на всеобщия мир, на всеобщата любов?

Люк ги слушаше с възторг. Каква очарователна награда, какъв прекрасен подарък му правеше любовта, като в неговата напреднала възраст го обкръжаваше с тази разцъфтяла възвишена любов, с тези три жени, чието присъствие изпълваше с благоухание и блясък последните му дни! Никъде другаде любовта не бе дала толкова прекрасна реколта, а особено в неговия дом и около него тази реколта беше най-изобилна и най-прелестна. Трите жени го обожаваха, непрекъснато се грижеха за него, с любов и всеотдайност изпълняваха и най-дребните му желания. Те бяха безкрайно добри, безкрайно мили и със спокойните си очи постоянно му вдъхваха радост от живота, а с нежните си ръце го подкрепяха до прага на гроба му. Те бяха много остарели, съвсем побелели, съвсем леки като възвишени души, подобни на чисти, ярки и весели светилници, запалени от вечно младата страст на великия старец. Той продължаваше да живее и те още живееха като живо въплъщение на неговата сила, на неговото дело, на неговия разум; те бяха непрекъснато около него, здрави и силни въпреки всичко, и се движеха насам-натам край него, неподвижния, като гледачки, помощнички и другарки в дългия му живот, който сякаш беше удължен, разширен безкрайно, надхвърлил човешките предели.

Седемдесет и осем годишната Жозин беше все още любимата, някогашната Ева, спасена от греха и страданието. Много слаба, подобна на изсъхнало и избеляло, но запазило аромата си цвете, тя беше съхранила изящната си прелест, нежното си очарование. Под слънчевите лъчи побелялата й коса възвръщаше златистия си блясък, златото на младостта. Люк я обожаваше както преди, както в далечния ден, когато й се притече на помощ, обикнал чрез нея страдащия народ, избрал нея, измъчената, най-нещастната и най-печалната жена, за да може, ако спаси нея, да спаси всички онеправдани в този свят, изнемогващи под бремето на позора и глада. И сега още той с благоговение целуваше обезобразената й ръка, наранена от несправедливия труд, от тази каторга на наемния труд, от който той спаси работниците, тласнат от състрадание и любов към нея. В своята мисия на изкупител и освободител той не остана безплоден, беше почувствувал нуждата от жена, нуждата да бъде силен и съвършен, за да откупи братята си. Новият град бе роден от тях двамата, от плодовитостта на любимата. Децата, които тя му роди, сътвориха и увековечиха неговото дело. Тя също продължаваше да го обожава с възторга от първата среща, с пламъка на нежна благодарност, всеотдайно, с безгранична страст и желание в любовта, чийто неугасим пламък годините не можаха да намалят.

Сьорет, връстницата на Люк, която скоро щеше да навърши осемдесет и пет години, беше най-дейната, вечно на крак и заета през целия ден. Съвсем дребна, сякаш се бе смалила, но разхубавена от спокойната старост, тя отдавна като че ли бе престанала да старее. Някога толкова мрачна, толкова слаба и лишена от чар, сега Сьорет бе станала една прелестна малка старица, една бяла мишка с блестящи очи. В страшната криза на любовта й към Люк, когато страдаше, че обича, а не е обичана, нейният добър брат Жордан хубаво й беше казал, че ще се примири, че ще принесе страстта си в жертва на чуждото щастие. И тя наистина се бе примирявала все повече от ден на ден и самоотричането й най-сетне се превърна в чиста радост, в божествена сила. Тя продължаваше да обича Люк, обичаше го в лицето на всяко негово дете и всяко негово внуче, за които се грижеше заедно с Жозин. Тя продължаваше да го обича с все по-дълбока, очистена от всякакъв егоизъм, пламенна, но целомъдрена любов, с каквато обичат сестрите и майките. Сега тя полагаше за него нежни грижи както преди към брат си, бдеше непрекъснато над него, за да направи приятен всеки час от живота му. Цялото й щастие се състоеше в това да чувствува колко много я обича и той и да живее дните си в тази пламенна дружба, приятна като любовта.

Сюзан, навършила вече осемдесет и пет години, беше най-възрастната от трите, най-сериозната и най-уважаваната. Тя си остана стройна, с тънка талия, с нежно лице и единственият й чар, както и преди, беше в добротата, в здравия, снизходителен разум. Но тя вече не можеше да ходи, само погледът й говореше за нейната всеотдайност, за интереса й към другите, за желанието й да се раздава с добри дела. Обикновено сега тя седеше до Люк, правеше му компания, докато другите две, Жозин и Сьорет, бяха заети с работа и безшумно сновяха насам-натам. През тъжните години на своята младост тя също бе изпитала любов към Люк, една любов, от която дълго време черпеше утеха, без сама да знае. Несъзнателно тя изцяло се бе отдала в мечти по героя, когото би желала да насърчава, да подпомага със своята нежност; но в деня, в който сърцето й заговори, героят беше в обятията на друга любима; в неговия живот имаше място само за приятелка. Такава приятелка тя му бе от много години — безкрайно мила, всеотдайна, намерила най-сетне пълно спокойствие в единството между сърцето и душата, в което живееше заедно с човека, който й бе станал брат. И тази дружба несъмнено беше за нея, както и за Сьорет, толкова прелестна само защото бе родена в огъня на любовта и бе запазила вечния й пламък.

Така че Люк, вече много стар, много величествен и много красив, завършваше живота си, обкръжен от любовта на три жени, три много стари, много величествени и много красиви жени. Макар и на осемдесет и пет години, той не се беше прегърбил, беше здрав и силен като дъб. Само краката му се бяха вдървили, сякаш да го приковат там, пред прозореца му, за да наблюдава сега, като щастлив зрител града, който е основал. Над високото му като кула чело гъстата коса, от която не бе паднал нито един косъм, беше само побеляла и стърчеше като буйна бяла грива на стар, оттеглил се на почивка лъв. Обожаването на Жозин, Сьорет и Сюзан изпълваше със светлина и благоухание последните му дни. Той ги беше обичал, обичаше ги и трите с всеобхватното си сърце, от което бликаха такова желание, такова братство, такава доброта — една вълна на живота с безбройните му страсти, огромна река, от която можеха да пият всички сърца. Той прегръщаше една след друга любимата, и приятелките, с една и съща човешка прегръдка, за да твори все повече и повече живот, все повече щастие.

Но появиха се признаци. Навярно както у Жордан, завършил делото си, и Люк щеше да умре. Наближаваше заспиването, добре заслужената почивка, която чакаше спокойно и с радост. Той весело посрещаше смъртта, знаеше, че е необходима и приятна, мъжествено я приемаше, без да се блазни от лъжливо обещание за небесен живот. Този небесен живот беше вече на земята, където истината и справедливостта осъществяваха идеала, човешкото щастие. Всяко същество ставаше безсмъртно в поколенията, които е създало, потокът на любовта се увеличаваше от всяка любов и таеше в безкрая, осигурявайки безсмъртие на всички, които са живели, обичали и раждали. И Люк знаеше, че ще умре, но непрекъснато ще живее в безброй хора, на които бе пожелал по-хубав и по-щастлив живот. Тази увереност му даваше прекрасно спокойствие, той толкова много бе обичал другите хора и толкова много се бе раздавал за облекчаване на страданията им, че сега считаше за награда и блаженство да живее в тях и след смъртта си, да се възползува от своето дело, за да остане в сърцата на все по-щастливи поколения.

Жозин, Сьорет и Сюзан не искаха да изглеждат тъжни, макар че се безпокояха, като го виждаха как постепенно се унася. Всяка сутрин те отваряха прозорците, за да нахлува свободно доброто слънце, украсяваха и парфюмираха стаята с цветя, с големи букети, ярки и благоуханни като детството. Но особено като знаеха колко много Люк обича децата, те всеки час го обкръжаваха с орляк весели момченца и момиченца, чиито златисти и тъмнокоси главички бяха също като другите букети, които утре ще разцъфтят, ще станат силата и красотата на бъдещето. Когато този малък свят биваше в стаята и със смях играеше около фотьойла му, Люк му се усмихваше нежно и с интерес наблюдаваше игрите му, очарован, че ще си отиде, обкръжен от една толкова чиста радост и една толкова жива надежда.

В деня, в който при здрач щеше да дойде много праведната и много благата смърт, трите жени, предчувствували приближаването й по блясъка в очите на величествения старец, поканиха правнуците на неговото потомство, най-малките, чието присъствие ще му напомни в последния миг най-силно за младостта и за бъдещето. А малчуганите доведоха други, по-големи свои другарчета, потомци на работници, с чийто задружен труд някога бе създаден Крешри. Огряната от слънцето стая, изпълнена с деца и рози, представляваше очарователна картина; героят, старият лъв с побелялата грива, още проявяваше към тях интерес с нежна радост. Той познаваше всички, назоваваше ги по име и ги разпитваше.

Високият осемнадесетгодишен Франсоа, синът на Иполит Митен и Лор Фошар, го гледаше с две големи сълзи в очите, които се мъчеше да сдържи. Люк го повика.

— Ела да стиснеш ръката ми, хубавецо мой Франсоа. Не трябва да си тъжен, нали виждаш колко сме доволни всички… Бъди добър, пораснал си още, ще станеш прекрасен любовник.

После той се обърна към две петнадесетгодишни момиченца — Амели, дъщеря на Александър Фейа и Клементин Бурон, и Симон, дъщеря на Адолф Лабок и Жермен Ивоно.

— О, колко сте ми весели вие двете, мои хубави момичета, и то с пълно право… Елате да ви целуна по розовите бузи. Бъдете винаги весели и красиви, в това е щастието!

След това той се занима само с племенниците си, чийто брой непрекъснато се увеличаваше. Тук бяха две от неговите внучета — осемнадесетгодишната внучка Алис, дъщеря на Шарл Фроман и Клодин Бонер, и шестнадесетгодишният внук Ришар, син на Жюл Фроман и Селин Ланфан. При него бяха довели само момичетата, защото оженените с техните деца нямаше да могат да се поберат в стаята. И той още по-нежно се усмихна, като повика при себе си Алис и Ришар.

— Ти си вече мома за женене, моя русокоса Алис, трябва да си избереш едно весело и здраво момче като тебе. О, значи си имаш вече! Обичайте се силно, народете си деца, здрави и весели като вас… А ти, юнако мой Ришар, си щял да учиш занаят в едно обущарско ателие; а освен това, струва ми се, се занимаваш с музика. Работи и пей, развивай таланта си.

Но в този момент към него се спуснаха няколко съвсем малки деца, три момченца и едно момиченце, негови правнучета, които искаха да се покатерят на коленете му. Първо той взе най-голямото от тях, седемгодишния Жорж, син на Морис Морфен и Берт Жоливе, които бяха братовчеди — Морис беше син на Раймон Морфен и Терез Фроман, а Берт — дъщеря на Андре Жоливе и Полин Фроман.

— О, ти, мой малък Жорж, любимо внуче на моите две дъщери, на тъмнокосата ми Терез и на русата ми Полин!… Очите ти отначало бяха като очите на моята Полин, а сега са станали като на Терез! А твоите свежи усмихнати устнички на кого са на Терез или на Полин?… Целуни ме много силно, много силно, мой малък Жорж, за да си спомняш дълго, дълго за мене.

После дойде ред на по-малкия, едва петгодишния Грегоар Бонер, който беше син на Фелисиен Бонер и Елен Жоливе — Фелисиен беше син на Северен Бонер и Леони Гурие, а Елен — дъщеря на Андре Жоливе и Полин Фроман.

— Още едно внуче на моята Полин!… Нали, мой Грегоар, баба Полин е много добра и ръцете й винаги са пълни с хубави неща… А нали ти много ме обичаш мене, престарелия дядо, мой Грегоар? Нали винаги ще бъдеш умен и добър, когато си спомняш за мене?… Целуни ме, целуни ме много силно.

И накрая той взе другите две деца, Клеман и Люс, братче и сестричка, и ги постави едното на дясното, а другото на лявото си коляно. Клеман беше на пет години, а Люс на две. Те бяха деца на Людовик Боажелен и Мариет Фроман. Сега в спомените му нахлуха цяла тълпа — най-напред Людовик, син на Пол Боажелен и на Антоанет Бонер; след това Мариет, дъщеря на Илер Фроман и прекрасната Колет, първородната на Нане и Низ. Родовите черти на Делаво, Боажелен и Бонер, смесени с родовите черти на Фроман, се очертаваха в тия ясни детски чела под леко къдравите коси.

— О, малкият ми Клеман, о, малката ми Люс, скъпи мои любимци! Да знаехте само какво виждам, какво чета в дъното на бистрите ви очи!… Ти вече си много добър и много силен, мой малък Клеман! О, аз зная това от дядо ти Илер, който много ти се радва, като слуша как винаги се смееш… А ти, малка моя Люс, макар че си толкова малка и едва говориш, си станала вече една добра женичка, защото никога не плачеш и весело протягаш ръчички към доброто слънце… Трябва да ме целунете и вие, мои обожавани дечица, вие, най-ценното нещо, което ще оставя от себе си — цялата си сила и цялата си надежда!

И другите деца се бяха приближили до него, той би искал да има толкова дълги ръце, че да прегърне всички и да ги притисне към сърцето си. На тях той поверяваше бъдещето, на тях завещаваше делото си, на тях като на нови сили, които безкрайно трябва да обновяват и разширяват това дело. Той винаги се бе надявал, че децата, че бъдещите поколения ще завършат борбата за щастие. На тия скъпи деца от неговия род, които така нежно го обкръжаваха в покоя на последния му час, той завещаваше справедливостта, истината и добротата, възлагаше им да изпълнят мечтата му — човечеството да става все по-свободно и все по-щастливо!

— Хайде, хайде елате, скъпи деца! Бъдете умни, бъдете много справедливи и много добри! Спомняйте си, че днес всички сте ме целунали, и винаги силно ме обичайте, силно се обичайте един друг! Един ден вие ще изпълните дълга си, ще правите това, което ние сме правили, а и вашите деца на свой ред ще вършат това, което вие ще правите — много труд, много живот, много любов!… А сега, скъпи мои деца, идете да играете, бъдете много здрави и много весели!

Жозин, Сьорет и Сюзан поискаха да изпратят радостните деца, за да не се вдига повече шум, тъй като забелязаха, че Люк все повече отслабва. Но той не позволи, пожела децата да останат до него, за да издъхне леко във веселия шум от техния смях. После се съгласи децата да слязат да играят в градината, под прозореца му. Беше доволен, че така ще ги чува и вижда.

Към хоризонта се снишаваше вече слънцето, това голямо лятно слънце, от което блестеше целият град. Стаята беше позлатена като озарена от слава и в това великолепие Люк, потънал в своя фотьойл, дълго мълча, загледан в необятния хоризонт. В настъпилия дълбок покой Жозин и Сьорет, онемели като него, се облегнаха с лакти на фотьойла му, едната отдясно, другата отляво, а Сюзан, която седеше до него, сякаш бе потънала в същия сън. Най-сетне той заговори с бавен глас, който постепенно заглъхваше:

— Да, ето нашият град, възроденият Боклер, пламти от чистия въздух и аз зная, че съседните градове Бриа, Маньол, Формри, Сен Крон е трябвало да ни последват, те също са обновени, заразени от нашия пример, подчинили се на всемогъщото щастие… Но отвъд този хоризонт, от другата страна на Монбльозите, там след безкрайната равнина Руман, какво става в широкия свят, дали ония области и народи водят дълга, тежка и кървава борба в похода си към Града на щастието?

Той отново млъкна потънал в мисли. Той знаеше, че еволюцията се извършваше навсякъде, че се разрастваше всеки час с необикновена сила. Започнало от обикновените градове, движението беше обхванало провинциите, после цялата нация, после съседните нации; нямаше вече непреодолими граници, планини и океани, свободата прелиташе от един континент на друг, помиташе правителствата и религиите, обединявайки расите. Само че в това преустройство на човечеството събитията не се развиваха навред по един и същ начин. Докато Боклер еволюираше без много борби, благодарение на опита, направен със сдружението, като бавно напредваше към всички свободи, другаде избухваше революция, проливаше се кръв, ставаха кланета и пожари. Нямаше две съседни държави, които да са поели един и същ път; народите вървяха по най-различни пътища, за да се срещнат в същия Град на братството, в извоюваната най-сетне столица на федерацията на човечеството.

И като насън Люк продължи с отслабващия си глас:

— Аз бих желал да узная, да, преди да се разделя с моето дело, бих желал да узная докъде е стигнало днес великото дело… Бих заспал по-добре, бих си отишъл още по-уверен и с още по-голяма надежда.

Пак настъпи тишина. И Жозин, и Сьорет, и Сюзан, които бяха много стари, много хубави и много добри, също като него продължаваха да бленуват, устремили погледи в далечината.

После Жозин заговори:

— Аз узнах много неща, един пътешественик ми разказа следното… В една голяма република колективистите станали господари на властта. В продължение на години те водили най-ожесточени политически борби, за да завладеят парламента и правителството. Като не могли да постигнат това легално, те извършили държавен преврат, когато се почувствували силни и били уверени, че ще намерят здрава подкрепа от народа. Още на другия ден те изцяло приложили своята програма с помощта на закони и декрети, започнала масова експроприация, богатствата на частните лица станали национално богатство, всички оръдия на труда били върнати на работниците. Там нямало вече нито собственици, нито капиталисти, нито господари, държавата станала стопанин на всичко, едновременно собственик, капиталист и господар, регулатор и разпределител на социалния живот… Но това голямо сътресение, тези резки и коренни промени естествено не са станали без страшни смутове. Класите не оставят така лесно да им бъдат отнети дори имотите, които са откраднали, и затова навред избухнали страшни метежи. Много собственици предпочитали да бъдат убити, защищавайки своя имот. Други пък унищожили всичко, което имали, наводнили мините, разрушили железопътни линии, срутили заводи и фабрики, а пък капиталисти горели своите ценни книжа и хвърляли златото си в морето. Трябвало да се обсаждат някои къщи, да се превземат с пристъп цели градове. В продължение на много години бушувала гражданска война, улиците почервенели от кръв, а реките влачели трупове… А после върховната власт срещнала много трудности, докато установи новия ред. Работният час станал единица стойност за размяна с помощта на бонове. Отначало била създадена една статистическа комисия за изчисляване, която наблюдавала производството и разпределяла продуктите съобразно извършения от всеки труд. После се появила нужда от други контролни бюра, постепенно се създала сложна система, която затруднявала механизмите на новороденото общество. Стигнало се до някакъв казармен режим, който както никога досега сковавал хората в тесни рамки… Обаче все пак революцията се извършила, все пак това било една крачка към справедливостта, трудът ставал на почит, богатството се разпределяло всеки ден все по-справедливо. Накрая неизбежно се стигнало до изчезване на наемния труд и капитала, до премахване на търговията и парите. И ми казаха, че днес тази държава на колективистите, разтърсвана от толкова катастрофи, напоена от толкова кръв, е въдворила вече мира, постигнала е братската солидарност на свободните и трудещите се народи.

Жозин млъкна и отново започна да съзерцава широкия хоризонт. А Люк каза тихо:

— Да, това е един от кървавите пътища, по какъвто аз не исках да тръгна. Но сега го приемам, щом като води до същото единство, до същата хармония.

След това заговори Сьорет, загледана с широко отворени очи към просторния свят зад високите Монбльози:

— Аз също научих една такава история, свидетели ми разказваха за тия ужасни неща. В една обширна, съседна империя анархистите с бомби и картечници успели да хвърлят във въздуха сградата на стария социален строй. Народът толкова бил страдал, че веднага минал на тяхна страна, довършил освободителното дело на разрушението, помел и последните остатъци на загнилия свят. Дълго време градовете горели като факли сред воя на закланите бивши палачи, които не искали да умрат. Настъпил предсказаният кървав потоп, който пророците на анархизма отдавна били предвещавали като неизбежен и плодотворен… След това започнали нови етапи. Издигнат бил не лозунгът „на всеки според труда“, а „на всеки според нуждите“. Човекът имал право на живот, на жилище, на облекло, на насъщен хляб. И затова събрали накуп всички богатства и започнали да ги делят, но въвели ограничения, когато разбрали, че по този начин няма да има за всички. Цялото човечество трябва да работи и когато природата се използува научно и методично, ще се получават неизчислими блага, ще се натрупа огромно богатство, което ще задоволи апетитите на удесеторените народи. Когато изчезне обществото на крадците и паразитите и заедно с него парите, източникът на всички престъпления, а също и жестоките закони, оръдията на потисничество и наказание, източници на всички неправди, тогава мирът ще се възцари в свободната комуна, в която щастието на всеки ще се осъществява от щастието на всички… Тогава няма да има никаква власт, никакви закони, никакво правителство. Анархистите възприели меча и огъня, необходимостта от кърваво изтребление в началото, защото били убедени, че само така ще могат да разрушат до основи стария атавизъм, старото наследство на монархиите и на религиите и завинаги да унищожат властта и нейните последни кълнове — безжалостно да изгорят вековната рана. За да не се върне миналото, трябвало с един удар да се отрежат живите връзки с миналото на заблудите и деспотизма. Анархистите считали, че всяка политика е лоша и отровна, защото неизбежно водела до компромиси и пазарлъци, жертва на които ставали, онеправданите… И върху развалините на разрушения, пометен стар свят те се опитали да осъществят своята възвишена и чиста мечта. Това била тяхното широко, най-идеално гледище за едно справедливо и мирно човечество — свободният човек в свободно общество, всеки човек освободен от всякакви окови, безкрайно наслаждаващ се с всички свои способности, напълно използуващ своето право да живее, да се радва на своя дял на собственост върху всички земни блага. Постепенно обаче движението на анархистите се вляло в общата борба за създаване на общество върху основата на принципа за равенство, защото всъщност то било отрицание на политическите борби, отличавало се от другите социалистически секти само по своята решимост да унищожи всичко, за да може да построи отново всичко. Анархизмът приемал сдружението, свободните групи, които живеят от обмяна и непрекъснато се движат, разпадат се и отново се възстановяват също като обращението на кръвта в тялото; така че голямата империя, където анархизмът възтържествувал сред кланета и пожари, се присъединила към другите освободени народи, влязла в световната федерация.

Сьорет престана да говори, останала неподвижна и замечтана, опряла се с лакът на облегалката на фотьойла. А Люк каза с бавен и измъчен глас:

— Да, в края на краищата на прага на обетованата земя анархистите трябваше след колективистите да се присъединят към последователите на Фурие. Макар пътищата да бяха различни, целта оставаше обща.

След като се замисли, той добави:

— Колко сълзи, колко кръв, колко отвратителни войни, за да се извоюва братският мир, еднакво желан от всички! Колко много векове братоубийствени войни между хората, а всъщност въпросът беше просто да се знае накъде да се тръгне — наляво или надясно, за да се стигне по-бързо до щастливия край!

Мълчалата дотогава Сюзан, неподвижна в своя фотьойл, устремила също така поглед далече в хоризонта, най-сетне заговори, силно изтръпнала от състрадание:

— О, последната война, последната битка! Те били толкова страшни, че хората завинаги счупили сабите и оръдията си… Това било в началото на големите социални кризи, които обновили света; аз научих за тия ужасни неща от хора, които едва не са загубили разсъдъка си в тази последна схватка между нациите. В безумната криза между народите, която роди бъдещото общество, едната половина на Европа се нахвърлила върху другата половина; примера последвали другите континенти, по всички океани се сблъскали ескадри за господство над водите и земите. Никой не останал извън борбата, нациите се въвличали едни други, влезли в боя две огромни армии, разпалени от вековна вражда, решени да се борят до смърт като двама души, за единия от които няма място… Така двете огромни армии, съставени от враждебно настроени братя, се срещнали в центъра на Европа, в просторни равнини, където милиони хора можели да се изтребят взаимно. Войските се разгърнали във фронт, дълъг много, много левги, зад предните линии имало други войскови подкрепления, съсредоточени били толкова много хора, че битката продължила един месец. Всеки ден имало нова жива плът за куршумите и снарядите. Нямало дори време да прибират убитите, купищата трупове образували стени, зад които нови неизчерпаеми полкове идвали да бъдат убивани. Нощите не спирали битките, унищожавали се и на тъмно. При всеки свой изгрев слънцето огрявало все по-големи локви кръв в това бойно поле, в което отвратителната сеч издигала все по-високи купища от трупове… Навред трещял гръм, цели войскови части бивали покосявани от мълнията. Нямало нужда бойците да се приближават и да се виждат едни други, разположените от другата страна на хоризонта оръдия изстрелвали снаряди, чиито експлозии унищожавали всичко в радиус от няколко хектара, причинявали задушавания и отравяния. Балони от небето хвърляли бомби, опожарявали градовете по пътя си. Науката изобретила експлозиви, снаряди, които носели смърт от огромни разстояния и които като земетресение можели да унищожат изведнъж цял един народ. Какво чудовищно избиване в последната нощ на тази гигантска битката! Никога под небето не е имало такова голямо жертвоприношение на хора. Над един милион души паднали там в просторните опустошени полета, покрай реките, в поляните. С часове и часове можело да се върви и винаги да се срещат все повече убити войници с широко отворени очи и със заглъхнал вик срещу човешкото безумие в зеещата им почерняла уста… И това било последната, толкова ужасна битка, която смразила сърцата, защото след нейното страшно опиянение пробудилите се хора се убедили, че войната е вече невъзможна при тази всемогъща наука, висш творец на живота, а не на смъртта.

Сюзан млъкна разтреперана и в светлите й очи просия бъдещият мир. А Люк заключи с глас, слаб като дихание:

— Да, войната умря, това е върховният момент, целуването между братя, завършили едно дълго, тежко и мъчително пътуване… Краят на моя ден настъпи, аз мога да заспя.

Той не каза нищо повече, тази последна минута беше величествена и спокойна. Жозин, Сьорет и Сюзан не трепнаха, очакваха края му без униние, с нежна всеотдайност, в тази толкова тиха, толкова светла стая, изпълнена с цветя и слънце. Долу под прозорците веселият орляк на децата продължаваше да играе, чуваха се виковете на най-малките, смехът на най-големите — едно истинско ликуване на бъдещето в поход към все по-голяма и по-голяма радост. На хоризонта на необятното синьо небе блестеше приятелското слънце, създателят на живота, бащата, чиято творческа сила бяха хванали и опитомили. Под сиянието на победните слънчеви лъчи блестяха покривите на тържествуващия Боклер, кошера, в който сега кипеше работа, в който при възродения труд и справедливото разпределение на земните блага живееха само щастливи хора. А зад плодородните ниви на Руман, отвъд Монбльозите, възникваше бъдещата федерация на народите, на единния братски народ, на човечеството, изпълнило най-сетне предназначението си да постигне истината, справедливостта и мира.

И тогава Люк с последен поглед обгърна града, хоризонта, цялата земя, където еволюцията, започната от него, се разпространяваше и завършваше. Задачата беше изпълнена. Градът бе основан. И Люк издъхна, влезе в потока на всемирната любов, на вечния живот.