Емил Зола
Труд (6)

I

Изминаха три години, Люк създаде своя нов завод, който роди цял работнически град. Общата площ възлизаше на повече от един квадратен километър по склона на Монбльозите, едно просторно, леко наклонено поле, което започваше от парка на Крешри до струпаните една до друга сгради на „Бездната“. Началото беше скромно, използуваха само една част от тази земя, а останалата се запазваше за проектираните бъдещи разширения.

Заводът беше опрял гръб на скалите, под самата висока пещ, с която го свързваха два подемника. Впрочем в очакване на революцията, която щяха да предизвикат електрическите пещи на Жордан, Люк не беше се занимавал много с високата пещ, само беше направил някои частични подобрения и я беше оставил в ръцете на Морфен да работи постарому. Но в устройството на завода той беше използувал всички технически усъвършенствувания както по отношение на сградите, така и по отношение на съоръженията, за да увеличи производителността на труда и същевременно да намали усилията на работниците. Той искаше къщите на неговия работнически град, построени сред градинки, да бъдат домове на благоденствие, в които да процъфтява семейният живот. Петдесетина къщи вече се издигаха до парка на Крешри и образуваха едно истинско градче по посока на Боклер, защото всяка къща, която изграждаха, беше нещо като нова крачка на Града на бъдещето към завоюването на стария престъпен и осъден на загиване град. В центъра на градчето Люк издигна Обществения дом, една голяма сграда, в която бяха училищата, библиотеката, салонът за събрания и тържества, спортната зала, баните. Само това беше запазил от фаланстера на Фурие, а на всеки предоставяше свобода да се устройва, както си желае, без да принуждава към определен начин на живот, като смяташе, че управлението на общността трябва да се грижи само за някои обществени служби. Накрая бяха открити централни магазини, разширявани от ден на ден — хлебарница, месарница, бакалница, а също така и магазини за облекло, за домашни потреби, за дребни необходими стоки, цяло едно кооперативно потребително сдружение, съответствуващо на кооперативното производствено сдружение, което управляваше завода. Разбира се, това беше само едно начало, животът напираше и беше ясно, че опитът е успешен. Люк не би организирал всичко това така бързо, ако не бе озарен от щастливата идея да запознае строителните работници с начинанието си; най-много той бе доволен, че успя да каптира всички пръснати по височините извори, за да може тяхната изобилна, свежа и чиста вода да къпе раждащия се град, завода и Обществения дом, да напоява градините с буйната зеленина, да шурти във всеки дом и да му носи здраве и радост.

Тази сутрин пещарят Фошар дойде да се поразходи из Крешри, за да се види със стари приятели. Винаги нерешителен и печален, той беше останал да работи в „Бездната“, а Бонер бе завел в новия завод шурея си Рагю, който пък бе склонил Бурон да го последва. Така че и тримата работеха тук; тях именно Фошар искаше да разпита; петнадесетте години работа край пещта, която винаги извършваше с едно и също движение, с едно и също напрежение, сред една и съща огнена среда, го беше дотолкова затъпила, че беше неспособен да вземе решение сам. Той беше толкова духовно осакатен и загубил всякаква воля, че от много месеци се канеше да направи това посещение, но все не намираше сили. Сега, още с влизането си в Крешри, той се изненада.

В сравнение с тъмната, мръсна и прашна „Бездна“, чиито разнебитени халета бяха едва осветени от тесните прозорчета, халетата на Крешри, леки постройки от желязо и тухли, го поразиха с широките си прозорци, през които нахлуваха потоци от въздух и слънце. Подът навсякъде беше настлан с циментови плочки, които значително намаляваха вредния прах. Навсякъде струеше в изобилие вода, която даваше възможност да се поддържа постоянна чистота. И понеже почти нямаше дим поради пълното горене с новите комини, навред цареше голяма чистота, която лесно се поддържаше. Адското леговище на Циклоп беше заменено с просторни, светли работилници, блестящи и весели, в които трудът не изглеждаше тежък. Навярно употребата на електричеството още беше ограничена, защото шумът на машините беше все така оглушителен и напрежението на работника не беше облекчено. Само в пещите за пудлуване и в леярските пещи бяха направени някои още не напълно усъвършенствувани механични приспособления, чрез които се надяваха един ден да отменят тежкия човешки труд. Вървяха опипом към бъдещето. Но каква придобивка бяха вече чистотата, въздухът и слънцето, които къпеха просторните високи зали, тази весела обстановка, която облекчава труда! И колко поразителна беше разликата в сравнение с мрачните дупки на страданието, в които изнемогваха работниците на старите съседни заводи!

Фошар се надяваше да намери майстора-пудльор Бонер при пещта, но се изненада, като го видя в халето да управлява една голяма машина за валцуване, която произвеждаше релси.

— Я! Нима си се отказал от пудльорството?

— Не, но ние тук правим по-малко от всичко. Такава е практиката тук: два часа едно, два часа друго; и, честна дума, така наистина е по-леко!

Истината бе, че Люк не разрешаваше лесно на работниците, които наемаше, да променят специалността си. Тази реформа щеше да се осъществи по-късно, когато децата минат през много чиракувания, защото трудът може да бъде привлекателен само когато се извършват различни задачи в точно определени за тях часове.

— Ах — въздъхна Фошар, — колко ще ми бъде приятно да правя нещо друго вместо да вадя поти от дъното на пещта! Но не зная, не мога да правя нищо друго.

Неравномерният шум на валцувачната машина беше толкова силен, че трябваше да говорят много високо. Той млъкна, възползува се от един кратък престой, за да се ръкува с Рагю и Бурон, които бяха заети с приемането на релсите. За него това беше интересно зрелище. В „Бездната“ не произвеждаха релси и затова ги гледаше с неясни мисли, които не би могъл да изрази. В потиснатото си състояние, в обезличаването си като човек, смазан от убийствения труд и превърнат в обикновен инструмент, той страдаше най-вече от смътното съзнание, че би могъл да бъде човек с ум и воля. В него още блещукаше малка светлинка също като лампичката при дежурство, която никога не угасва. И с каква тежка мъка съжаляваше за свободния, здрав и весел човек, какъвто щеше да бъде, ако не беше този карцер за затъпяване, в който робството го бе хвърлило! Релсите, които се удължаваха и продължаваха да се удължават, наподобяваха път, някакъв безкраен път, по който мисълта му се плъзгаше и се губеше в бъдещето, в което вече нямаше нито вяра, нито дори ясна представа.

В съседното хале беше главната леярна, където една специална пещ топеше стомана; разтопения метал изливаха в голям чугунен съд, облицован с огнеупорни тухли, а след това с механическо устройство го преливаха в калъпи, за да изстине във вид на слитъци. Подвижни електрически мостове, мощни кранове издигаха и пренасяха тези тежки отливки до валцувачните машини, а оттам ги прехвърляха в работилниците за занитване и завинтване. Имаше системи от гигантски валцувачни машини, които изтегляха слитъците съобразно желания профил или ги извиваха дъгообразно според изискванията най-вече за големи стоманени скели, за огромни части на мостове, за сгради, за всевъзможни строежи, които трябва само да се сглобят, заварят или завинтят. За произвеждане на обикновени греди и релси в установени размери имаше системи от специални валцувачни машини, които работеха ритмично с извънредно голяма скорост. Горещите още стоманени слитъци, блестящи като слънце, големи колкото човешко туловище, се вкарваха в първата клетка между два валяка, които се въртяха в противоположни посоки; оттам излизаха по-тънки и влизаха във втората клетка, където още повече изтъняваха; и така от клетка в клетка валяците оформяха все повече стоманата, докато най-сетне дадат на релсата точния профил и обичайната дължина от десет метра. Това се извършваше сред оглушителен трясък, страшен шум от железните челюсти, от разтягането в клетките, шум, подобен на мляскането на някакъв великан, който дъвче цялата тази стомана. И релсите излизаха една след друга с необикновена бързина, едва можеше да се проследи как слитъкът се изтънява и се удължава, за да стане релса и се нареди до другите релси, сякаш железните пътища в света се проточваха безкрай, проникваха в най-пустинните области, опасвайки земята.

— За кого е всичко това? — попита изумено Фошар.

— За китайците — отвърна шеговито Рагю.

В това време покрай валцувачните машини мина Люк. Обикновено той прекарваше предобеда в завода, оглеждаше всяко хале, разговаряше другарски с работниците. Той беше отчасти запазил старата йерархия — работници-майстори, надзиратели, инженери, счетоводство и търговска дирекция. Но вече бе направил значителни икономии благодарение на непрекъснатия стремеж да намалява колкото е възможно броя на ръководния и административния персонал. Впрочем първоначалните му сметки се бяха оправдали: макар че още не бяха намерили богати залежи, каквито е имало в миналото, сегашната руда на мината, обработвана химически, позволяваше да се произвежда на ниска цена възможният качествен чугун; и поради това производството на греди и релси беше доста изгодно и осигуряваше процъфтяването на завода. Работата вървеше, оборотът се увеличаваше всяка година, а това беше най-важно за Люк, защото усилията му бяха насочени към бъдещето на делото; резултатите му даваха увереността, че ще победи, щом като при всяка подялба на печалбите работниците виждат, че благосъстоянието им се увеличава, че стават все по-щастливи и все по-малко се измъчват. Животът му всеки ден беше изпълнен от постоянни тревоги както за това толкова сложно предприятие, което трябваше да управлява, така и за този малък народ, който предвождаше и на който трябваше да прави големи отстъпки; върху него падаха всички грижи — грижите и на апостола, и на инженера, и на финансиста. Нямаше съмнение, че щеше да има успех, но това зависеше от развитието на събитията.

Сред големия шум Люк се спря за минута, като се усмихваше на Бонер, Рагю и Бурон, но не забеляза Фошар. Беше му приятно да се спира в това хале с валцувачните машини; производството на греди и релси обикновено го развеселяваше и той шеговито казваше, че тук била добрата ковачница на мира; той я противопоставяше на злата ковачница на войната, на ковачницата на съседния завод, където с големи грижи произвеждаха скъпи оръдия и снаряди. Какви усъвършенствувани съоръжения, какъв фино обработван метал, за да се произвеждат само тия чудовищни оръдия на разрушението, които струват на народите милиарди и които ги разоряват, в очакване на войната, ако войната не избухне, за да ги унищожи! Ах, дано се увеличава производството на стоманени греди, за да се издигат полезни строежи, щастливи градове, мостове над реки и клисури; и нека непрекъснато от валцувачните машини излизат релси, които до безкрайност да удължават железопътните линии, да унищожават границите, да сближават народите и да приобщят целия свят към братската цивилизация на утрешното общество.

Но когато Люк влезе в халето на голямата леярна, където се чуваше как механичният чук започва да кове арматурата на един гигантски мост, валцувачните машини спряха, работата им се прекъсна, за да се постави нова матрица. Тогава Фошар се приближи до старите си приятели и започна да разговаря с тях.

— Значи при вас работата върви и вие сте доволни? — попита той.

— Доволни сме, разбира се — отвърна Бонер. Работният ден е осем часа и благодарение на преминаването от една работа към друга по-малко се изморяваме и трудът е по-приятен.

Все така едър и силен, с широко, добродушно, цъфтящо от здраве лице, Бонер беше една от солидните опори на новия завод. Той беше член на дирекционния съвет и изпитваше голяма благодарност към Люк, който му бе дал работа, когато напусна „Бездната“ и беше загрижен за утрешния си ден. Все пак като непримирим колективист той страдаше в тази система на просто съдружие, управлявано от Крешри, в което капиталът запазваше голямата си роля. В него се бунтуваше революционерът, работникът-мечтател за абсолютно равенство. Но той беше умен, работеше и увличаше другарите да работят всеотдайно, защото бе обещал да дочака резултатите от опита.

— Значи — подзе Фошар, — вие печелите много, двойно, отколкото преди?

Рагю започна да се шегува, като се смееше язвително:

— О, двойно! Сто франка дневно, без да се смятат шампанското и пурите!

Той просто беше последвал без особено желание Бонер, когато тръгна да работи в Крешри. Съвсем не се чувствуваше зле, беше относително в много по-добро материално положение, обаче строгият ред и голямата взискателност го дразнеха, той ставаше заядлив и започваше да се подиграва със собственото си благополучие.

— Сто франка! — извика Фошар, силно развълнуван. — Сто франка ли печелиш ти?

Бурон, който както и преди остана сянката на Рагю, сметна, че трябва да преувеличи:

— Сто франка в началото! А в неделя ни дават нари да се возим на въртележка с дървени кончета.

Бонер вдигна с презрение рамене, а другите двама започнаха да се кискат.

— Нали виждаш, че говорят глупости и се подиграват с тебе… Като се направи сметка след подялбата на печалбите, нашите надници не са много по-големи от вашите. Само че при всяко плащане те се увеличават и много е възможно да станат прекрасни… Освен това ние имаме разни придобивки, нашето бъдеще е осигурено, живеем много по-евтино благодарение на нашите кооперативни магазини, а веселите къщички ни се дават почти без наем… Разбита се, това още не е истинската справедливост, но все пак крачим напред.

Рагю продължаваше да се киска; той почувствува нужда да изкаже една друга своя злоба; макар и да се шегуваше с Крешри, той говореше злобно за „Бездната“, сякаш искаше жестоко да си отмъсти.

— А Делаво, каква мутра прави това говедо? Много се радвам, че жестоко го измъчва този нов завод, който издигнаха до неговия и който, изглежда, ще върши хубава работа… Беснее, нали?

Фошар направи неопределен жест!

— Разбира се, че трябва да беснее, но това много не се вижда. А пък, нали знаеш, аз не ги разбирам тия работи, достатъчно съм затруднен с моите, та не ми остава време за чуждите… Чух да приказват, че никак не го е страх от вашия завод и от конкуренцията. Той казва, че винаги ще има нужда да се произвеждат оръдия и снаряди, защото хората са много глупави и винаги ще се изтребват един друг.

Люк, който се връщаше от голямата леярна, чу тези думи. От три години, от деня, в който бе склонил Жордан да запази високата пещ и да създаде стоманолеярни и ковашки цехове, той знаеше, че има враг в лицето на Делаво. Ударът бе тежък за Делаво, който се надяваше да купи на сметка Крешри при дългосрочно изплащане, а сега виждаше предприятието в ръцете на един дързък, умен и енергичен младеж, решил да преобърне света, надарен с такава творческа сила, че още в началото започна с изграждането на един малък град, който сякаш изникна от земята. Обаче, разгневен от първата изненада, Делаво се почувствува уверен в себе си. Той се ограничи с производството на оръдия и снаряди, което даваше голяма печалба и в което не се страхуваше от никаква опасност от конкуренция. Новината, че съседният завод ще поднови производството на релси и греди, отначало го изпълни с иронична радост, защото не знаеше за новата експлоатация на мината. После, когато разбра, че рудата, обработвана по химически метод, дава големи печалби, той реши да се покаже безразличен, като заявяваше на всеуслушание, че под небето има място за всички отрасли на промишлеността и че на драго сърце оставя релсите и гредите на своя щастлив съсед, стига той да му остави снарядите и оръдията. Така че привидно мирът не бе нарушен, отношенията си останаха студени и вежливи. Но дълбоко в душата си Делаво таеше смътна тревога, страх от това огнище на справедлив и свободен труд, което беше толкова близко, че пламъците му можеха да обхванат неговите халета и работници. Освен това безпокоеше го и чувството, че старите сгради скърцат под него, че загниват, а той е безсилен да отстрани причините, и че в деня, в който ще му липсва силата на капитала, всичко ще се срине наравно със земята, без той да може да го крепи повече с упоритите си о силни ръце.

В тази неизбежна война между Крешри и „Бездната“, която от ден на ден ставаше все по-ожесточена и която щеше да свърши с унищожаването на един от двата завода, Люк не изпитваше никакво съчувствие към семейство Делаво. Той уважаваше инженера за трудолюбието и смелостта, с които защищаваше своите разбирания, обаче ненавиждаше съпругата му Фернанд, дори изпитваше някакъв ужас от нейната страшна сила да развращава и разрушава. Той усещаше растяща тревога, като си представяше бъдещите драми, когато си припомняше неприятната сцена в Гердаш между нея и попадналия под властта й Боажелен, този нещастен и красив човек, чието състояние се топеше в ръцете на хищницата. Той чувствуваше нежна загриженост към добрата и мила Сюзан, защото съжаляваше само нея, която беше единствена жертва в този изгнил дом, чиито тавани ще рухнат някоя вечер. Той беше принуден да прекъсне отношенията, които бяха толкова скъпи на сърцето му, не посещаваше вече Гердаш, научаваше случайни новини. Изглеждаше, че там всичко върви все по-зле и че Фернанд проявяваше още по-безумни капризи, на които Сюзан можеше да се противопостави само с мълчание, принудена да затваря очи от страх да не избухне скандал. Веднъж Люк я срещна по улиците на Боклер, хванала за ръка своя малък Пол; тя му отправи дълъг поглед, изпълнен с мъка и с приятелство към него, въпреки че бяха разделени от смъртната борба между двата завода.

Така че още щом позна Фошар, Люк зае отбранително положение, тъй като тактиката му беше да избягва всякакъв излишен конфликт с „Бездната“. Той добре посрещаше работниците от съседния завод, които идваха при него, но не искаше да дава повод да го обвиняват, че ги примамва. Само неговите работници решаваха кого да приемат. И тъй като Бонер му беше вече няколко пъти говорил за Фошар, той се престори, като че ли очаква Фошар да поиска работа.

— О, вие ли сте, драги приятелю? Идвате да видите дали вашите предишни другари искат да ви направят тук място?

Затъпелият работник-пещар, обзет от съмнение, не беше в състояние да вземе решение и затова смотолеви някакви безсмислени думи. Свикнал с еднообразната си работа като животно с наочници, той се страхуваше от всичко ново. В него беше убита всяка инициатива и освен движението, на което беше привикнал, не можеше да прави нищо друго, обзет от детски ужас. Този нов завод, тези големи, чисти и светли халета го вълнуваха, плашеха го и той смяташе, че не би могъл да живее в тях. И поради това изпита желание час по-скоро да се върне в своя мрачен и мъчителен ад. Рагю се беше подиграл с него: защо трябва да променя дома си, щом като тук положението не беше сигурно? А може би смътно съзнаваше, че за него е вече късно.

— Не, не, господине, още не… Иска ми се, но не зная… Ще се съветвам с жена си…

Люк се усмихваше.

— Така е, така е, жените трябва да бъдат доволни… Довиждане, драги приятелю.

И Фошар непохватно си тръгна, сам озадачен от начина, по който се промени целта на посещението му, защото наистина беше дошъл с намерение да поиска работа, ако предприятието му хареса и ако тук се печелеше повече, отколкото в „Бездната“. Защо сега бягаше, смутен от това толкова хубаво, което беше видял, обзет от желанието да се прибере, да потъне пак в тежкия сън на мизерията си?

Люк за миг заговори с Бонер за едно усъвършенствуване, което искаше да направи във валцувачните машини. Но Рагю го прекъсна с една своя жалба:

— Господин Люк, силен вятър пак счупи три стъкла на прозореца в нашата стая. Този път ви предупреждавам, че няма да ги платим… Това става, защото нашата къща е най-много изложена на въздушното течение от равнината. Замръзваме от студ.

Той винаги се оплакваше, винаги намираше причини да бъде недоволен.

— Впрочем, господин Люк, това е много просто, елате у нас, за да видите сам… Жозин ще ви покаже.

Откакто започна да работи в Крешри, Сьорет го беше убедила да се ожени за Жозин, така че в работническия град младото семейство заемаше една от малките къщи, намираща се между къщите на Бонер и Бурон. Досега той много се беше поправил благодарение на средата и изглеждаше, че в дома му има добро разбирателство. Бяха се карали с Жозин само няколко пъти заради Нане, който живееше при тях. Всъщност Жозин затваряше прозореца, когато имаше неприятности, и плачеше, без да я чува някой.

Радостта на Люк от сутрешното посещение на цеховете се помрачи.

— Добре, Рагю — отвърна непринудено той. — Ще мина у вас.

И разговорът се прекъсна, валцувачните машини пак заработиха, заглушавайки гласовете с шума от тракането на гигантските челюсти. Отново ослепително блестящите слитъци минаваха и преминаваха, удължаваха се, превръщаха се в релси. И непрекъснато броят на релсите растеше, сякаш скоро земята щеше да бъде набраздена във всички посоки, за да се превозва до безкрая удесеторената сила на победоносния живот.

Още един миг Люк гледа хубавата работа, като се усмихваше на Бонер, окуражаваше с другарски поглед Бурон и Рагю и се мъчеше да предизвика любов във всеки работнически екип, уверен, че не може да се създаде нищо трайно без любов. После напусна цеховете и се отправи към Обществения дом, както правеше всяка сутрин, за да посети училищата. В халетата се радваше на труда и мечтаеше за идващия мир, а там изпитваше още по-голяма радост сред малкия свят на децата, които бяха бъдещето.

Естествено по това време Общественият дом беше само една огромна сграда, чиста и весела, построена с оглед да бъде колкото се може по-удобна при най-малък разход на средства. Училищата заемаха едно цяло крило, а в другото крило бяха библиотеката, спортната зала и баните; салонът за събрания и празненства и някои от канцелариите заемаха централната част на сградата. Училищата бяха: ясли за най-малките, където заетите с работа майки можеха да оставят децата си, дори и тия в пелени; петокласно училище в пълния смисъл на думата, в което децата получаваха завършено образование; няколко занаятчийски работилници, които учениците посещаваха едновременно с петте класа, за да изучават ръчни занаяти през времето, когато усвояват общите знания. Момчетата и момичетата не бяха разделени, растяха едни до други още от люлките им, които се допираха, до завършването на професионалното обучение и на петокласното училище, в което седяха заедно на чиновете, както щяха да бъдат в живота. Като се разделят двата пола още от ранно детство, като се възпитават и обучават по различен начин, без да им се дава възможност да се опознават един други, момчетата и момичетата не стават ли врагове, не ги ли извращават и объркват, като разпалват у тях естественото взаимно влечение и го превръщат в загадка, която поддържа вечната вражда между половете и кара мъжа да се нахвърля, а жената да се дърпа? И затова разбирателството между мъжа и жената ще се постигне само когато те се опознаят, когато видят общите си интереси, изучат живота от едни и същи източници и тръгнат заедно, за да го изживеят както трябва разумно и здравословно.

Сьорет беше много помагала на Люк при обзавеждането на училищата. Докато Жордан, след като даде парите, които бе обещал, и отказа да проверява сметките и да разисква предстоящите мероприятия, се затвори в лабораторията си, сестра му страстно се увлече по този нов град, който изникваше и се раждаше пред очите й. Тя винаги се бе проявявала като гувернантка, възпитателка, болногледачка; милосърдието й, което досега обхващаше само някои бедни хора, посочвани от абата Марл, доктор Новар или учителя Ермелин, сега изведнъж се разпростря по-нашироко; тя трябваше да просвещава, да направлява и да обича многобройното работническо семейство, което Люк й предоставяше. Така че още в първите дни тя избра задачата си; макар и да не отказваше да се интересува от организацията на училищните класове и на занаятчийските работилници, тя предпочиташе да се занимава най-вече с детските ясли, където всяка сутрин се грижеше с любов за малките. И когато й казваха, че трябва да се омъжи, тя малко смутено и объркано отговаряше, усмихвайки се мило като некрасиво момиче: „Нима не ми стигат децата на другите?“ Тя направи своя помощница Жозин, която, макар и омъжена за Рагю, също нямаше деца. Всяка сутрин те работеха заедно в яслите, при децата в люлките; бяха станали приятелки въпреки различието в характерите им, сближили ги бяха грижите, които полагаха за тия прелестни малки същества.

Тази сутрин, когато влезе в бялата и чиста зала, Люк намери Сьорет сама.

— Жозин не дойде — обясни тя. — Изпрати да ми кажат, че е неразположена. О, изглежда, че е само едно малко главоболие.

Смътно подозрение разтревожи Люк и отново сянка затъмни очите му. Той непринудено каза това, което мислеше да направи:

— Трябва да намина до тях, да видя дали има нужда от нещо.

После той бе очарован от посещението си при люлките. В просторната бяла стая блестящо белите люлки бяха наредени покрай белите стени. Малките розови личица спяха, като се усмихваха. Около тях сновяха в големи, ослепително бели престилки доброжелателни жени, които с нежни очи, с майчински ръце и с ласкави думи се грижеха за тия съвсем малки дечица, тия още толкова крехки кълнове на човечеството, в които все пак прозираше бъдещето. Тук имаше и по-големи деца на три или четири години, които наподобяваха малки мъже и жени; те вече бяха пуснати на свобода; най-нежните седяха на столчета с колелца, а другите тичаха на воля с късите си крачета и падаха от време на време. Залата имаше към градината веранда с цветя. Целият този малък детски орляк лудуваше на слънце, на топъл въздух. Играчки и куклички висяха на върви и забавляваха най-малките; по-големите деца имаха кукли, кончета, колички, които влачеха шумно като герои, в които се пробуждаше нуждата да действуват. Прекрасни надежди будеше този малък свят, който растеше така весело в благоденствие за утрешния труд.

— Няма болни, нали? — попита Люк, който с удоволствие се застояваше в тази бяла като утринната зора стая.

— Няма, всички са здрави тази сутрин — отвърна Сьорет. — Завчера имаше две деца болни от морбили, не ги приех, трябваше да се изолират.

Двамата бяха излезли на верандата и тръгнаха към съседното училище. Остъклените врати на петте класа бяха една до друга и също така гледаха към зеленината на градината; и тъй като времето беше топло, те бяха широко отворени, така че, без да влизат в класните стаи, можеха от прага да погледнат във всяка една.

Още с откриването на класовете преподавателите работеха по нова програма. Те поемаха детето от първи клас, когато то още не знае дори да чете, занимаваха се с него до пети клас и след това се разделяха с него, като му даваха общи познания за живота, стараейки се най-вече да го запознаят с вещите и явленията, за да се учи от самата действителност. Те полагаха също така усилия да пробудят у него стремеж към ред, да му дадат чрез всекидневния опит метод за работа. Без метод няма полезен труд, само методът класифицира, улеснява да се добиват постоянно нови знания, без да се забравят старите. Учебниците не бяха съвсем отхвърлени, а оставени на заден план като незначителни, защото детето научава най-добре това, което вижда, това, което докосва, това, което разбира със собствения си ум. Тук не го заставяха да се прекланя като роб пред догми, които не подлежат на обсъждане, не му натрапваха тираничната личност на преподавателя: от него се искаше да открива по своя инициатива истината, да се вглъбява в нея, за да я усвои. Няма друг начин за формиране на хора, за развиване на индивидуалните възможности на всеки ученик. Също така бяха премахнали наказанията и наградите, не се разчиташе вече нито на заканите, нито на похвалите, за да принудят мързеливците да се трудят. Нямаше мързеливи, имаше само болни деца, деца, които мъчно разбираха това, което им се обясняваше, деца, в главите на които не вливаха насила знания, към които те не проявяваха никакво влечение. За да има само добри ученици, достатъчно бе да се използува огромното любознание, което пламти във всяка човешка душа, неугасимото любопитство на детето към всичко, което го заобикаля, което го кара непрекъснато да отрупва хората с въпроси. Обучението не беше вече мъчение, то ставаше едно постоянно променящо се удоволствие от момента, в който го правеха привлекателно, като се стремяха да възбужда умовете, непринудено да ги ръководи в техните търсения. Всеки има право и е задължен сам да се изгражда. Трябва и детето да се оформя само, трябва да се остави само да опознае широкия свят, ако искаме по-късно да стане човек с активна енергия, с воля, която да решава и да ръководи.

Така че в петте класа обучението започваше от елементарните познания и свършваше с доказаните дотогава научни истини, за да се постигне едно логично и последователно разкрепостяване на умовете. В градината имаше гимнастически салон, обзаведен за игри и всички видове упражнения за укрепване на тялото едновременно с развитието на ума и обогатяването му със знания. Добро духовно равновесие е възможно само в здраво тяло. Най-вече в началните класове междучасията бяха продължителни; отначало децата имаха краткотрайни, разнообразни и съответствуващи на тяхната издръжливост занятия. Правило бе децата да бъдат колкото се може по-малко затворени в стаите, често преподаваха уроците на открито, устройваха разходки, обучаваха ги в средата, която трябваше да опознаят — във фабриките, сред природата, сред животните, растенията, водите и планините. Сред самата природа, в самия живот се провеждаше най-доброто обучение с убеждението, че всяка наука няма друга цел освен правилно да се живее. Наред с общите познания се полагаха също така и усилия да научат децата да бъдат човечни и солидарни. Те растяха заедно и щяха да живеят винаги заедно. Само любовта беше връзката на единството, на справедливостта, на щастието. Тя беше необходимото и неотменимо съглашение, защото достатъчно беше хората да се обичат, за да царува мирът. Тази всемирна любов, която от семейството ще обхване целия народ, а оттам и цялото човечество, ще бъде единственият закон на щастливия Град на бъдещето. Развиваха я у децата, като ги приучваха да се интересуват един за други, по-силните да бдят над по-слабите, като ги обучаваха заедно, като ги караха да играят и да преживяват всичко заедно. Това беше очакваната жътва — да израснат от физическите упражнения силни хора, обучени от опита в самата природа, близки по ум и сърце, станали братя.

Чуха се смехове и викове; Люк се разтревожи, защото понякога редът се нарушаваше. Той забеляза, че сред децата от един клас се е изправил Нане, който навярно беше предизвикал този шум.

— Все още Нане ли ви причинява неприятности? — попита той Сьорет. — Това момче е голям дявол.

Тя се усмихна със снизходителен жест:

— Да, той невинаги е послушен. Има и други, които също така са немирни. Блъскат се, бият се, никак не слушат. Но все пак всички са добри дяволчета. Нане е прелестно дете, много смело и много нежно… Впрочем, когато тия палавници са много мирни, ние се тревожим, смятаме, че са болни.

След класните стаи, в другия край на градината, се намираха учебните работилници. Там се провеждаха курсове по основните ръчни занаяти, в които децата се упражняваха не толкова, за да ги научат основно, а само за да получат общи познания и така да определят призванието си. Тези курсове всъщност се водеха едновременно с обучението в класовете. Още с първите уроци по четене и писане на детето даваха в ръка инструмент; и ако сутринта то изучаваше граматика и смятане, които развиваха ума му, следобед, в другия край на градината, работеше с малките си ръце, за да стане силно и сръчно. Това бяха приятни занимания, едно разтоварване на мозъка, една весела борба с труда. Установен беше принципът, че всеки човек трябва да владее един ръчен занаят, така че всеки ученик, завършвайки училището, избираше професия по свой вкус и се специализираше в истинска работилница. Наред с това децата получаваха и естетическо възпитание, преминаваха през курсове по музика, рисуване и скулптура, които извисяваха душите им и предизвикваха радост да се живее. Дори и за тия, които не можеха да продължават да се занимават с изкуство, курсовете разширяваха кръгозора им, научаваха ги да чуват гласа на земята, озаряваха живота им със сияние. В края на хубавите дни, при залез-слънце, събираха децата в градината, където ги учеха да пеят песни за мира и славата и да играят в сценки, величаещи истината и безсмъртието на красотата.

Люк привършваше всекидневната си обиколка, когато дотичаха да го уведомят, че двама селяни от Комбет, Ланфан и Ивоно, го чакат в малкия кабинет срещу големия салон за събрания.

— По въпроса за водата ли идват? — попита Сьорет.

— Да — отвърна той. — Те поискаха да се срещнем. Но и аз много желаех да ги видя, защото отново говорих с Фейа онзи ден; убеден съм, че е необходимо да се постигне споразумение между Крешри и хората от Комбет, ако искаме да победим.

Тя го слушаше усмихната, знаеше всичките му проекти като основател на града; и когато му стисна ръката на сбогуване, тя се върна с тихи и спокойни стъпки при своите съвсем бели люлки, в които щяха да израснат хората на бъдещето, необходими на Люк, за да осъществи мечтата си.

Фейа, фермерът на Гердаш, най-сетне беше подновил договора с Боажелен при разорителни и за двете страни условия. Все пак трябвало да се живее, казваше той; системата за наемане на земя беше станала толкова несъвършена, че не можеше да дава добри резултати. Това беше истински фалит на земята. Въпреки това Фейа мълчаливо, като упорит човек, обзет от една идея, която не разкриваше пред никого, продължаваше да прави опити в съседните на чифлика земи: да се помирят селяните от Комбет, разединени от стари вражди; да се обединят в едно техните парчета земя, раздробена до крайност; да се създаде едно огромно общо стопанство, което ще дава големи доходи, като са прилагат усъвършенствувани методи за обработка на земята. Той таеше скритата мисъл, че когато опитът успее, ще склони Боажелен да разреши фермата да влезе в новото сдружение. Ако той откаже, събитията ще го принудят. Впрочем Фейа, който беше мълчалив и се огъваше пред неизбежното крепостничество, приличаше малко на хитър и търпелив апостол, твърдо решил да печели почва крачка по крачка, без да се отчайва. Първият му успех бе, че сполучи да сдобри Ланфан и Ивоно, чиито фамилии се караха от векове. Ланфан бе избран за кмет на общината, а Ивоно за негов помощник; той им бе внушил, че двамата могат да бъдат господари на положението, ако действуват задружно. После постепенно ги поведе по неговата идея за едно хубаво общо разбирателство, ако общината иска да се избави от бедственото положение, в което все повече изпада, и отново да направи земята източник на неизчерпаемо богатство. Точно по това време се създаваше заводът на Крешри, той го сочеше за пример и разказваше за растящото му благосъстояние, дори отиде дотам, че свърза Ланфан и Ивоно с Люк за уреждане на въпроса за водата, възникнал между Комбет и Крешри. Та заради това кметът и неговият помощник бяха дошли тази сутрин в завода.

Люк веднага им даде това, което искаха, и то така добродушно, че разсея малко непрекъснатото им недоверие.

— Разбрано, господа! Отсега нататък заводът ще канализира всички води, които е каптирал от изворите в скалите, и излишната му вода ще бъде отведена в потока Гран Жан, който тече през вашето село, преди да се влее в Миона. С малко средства, ако си построите резервоари, ще имате големи възможности за напояване и ще удвоите плодородието на земите си.

Дебелият и нисък Ланфан поклати голямата си глава в бавен размисъл.

— Все пак много пари ще струва.

Дребният и слаб Ивоно, с мургаво лице и язвителна уста, извика:

— Освен това, господине, ние се безпокоим, че тази вода, като я разделяме, ще става причина да се изпобиваме помежду си. Няма съмнение, че вие сте ни добър съсед, като ни я давате, и ние много ви благодарим. Само че как да направим така, че всеки да получи точно своя дял, без да мисли, че другите са го окрали?

Люк се усмихваше, доволен от въпроса, който му даваше възможност да засегне темата на неговата мечта, заради която така силно желаеше да ги види.

— Водата, която прави плодородна земята, трябва да принадлежи на всички, както слънцето, което свети и топли, е на всички, както и земята, която ражда и храни. Най-добрият начин на разделяне е съвсем да не се разделя, да се остави за общо ползуване това, което природата дава за общо ползуване на всички хора.

Двамата селяни разбраха. За миг замълчаха с наведени глави. Пръв заговори Ланфан, по-разсъдливият от двамата:

— Да, да, ние знаем, фермерът на Гердаш ни е говорил за това… Разбира се, хубава е идеята да се споразумеем всички, както вие тук, да направим общи парите и земята, работната ръка и инструментите, а след това да разделяме печалбите… Изглежда, че сигурно ще печелим повече и ще бъдем по-щастливи… Но все пак ще има рискове и затова ни се струва, че ще трябва още дълго време да говорим, докато убедим всички в Комбет.

— Да, така е — потвърди Ивоно с рязък жест. — Ние двамата, нали разбирате, сме почти съгласни и много не се противопоставяме на новостите… Но ще трябва да спечелим другите, а това няма да бъде лесно, предупреждавам ви.

Това беше недоверието на селянина към всички социални преобразувания, засягащи сегашната форма на собствеността, което Люк добре познаваше. Той не беше изненадан, продължаваше да се усмихва. Да изпусне парченцето земя, толкова много обичано от векове и предавано от баща на син, да го остави да потъне в парченцата земя на другите — каква загуба за селянина! Но все по-големите разочарования от изтощаването на силно раздробената земя, които отчайват и отвращават земеделците, би трябвало да ги убедят, че единственото възможно спасение е в обединяването им, в съгласието на всички от общината да образуват едно огромно имение. И Люк започна да говори, обясни им, че отсега нататък успех ще имат само сдруженията. Трябва да обработват големи ниви, да ги орат, да ги засяват и да ги жънат с мощни машини; освен това да ги наторяват богато с химически торове, произведени в съседните заводи, и непрекъснато да ги напояват, за да удесеторяват реколтите. Докато усилията на отделния селянин довеждат до глад, то печалбите ще бъдат огромни, когато всички селяни от едно село се сдружат, за да имат огромни ниви, машини, торове и необходимата за напояване вода. Те ще успеят да подобрят почвата и да я направят необикновено плодородна, като я почистват от камъни, наторяват и напояват. Ще се стигне и до затопляне на земята, така че няма да има сезони. Един хектар ще бъде достатъчен да изхранва две-три фамилии. И сега вече при обработка на ограничено опитно поле се получават чудеса — непрекъснат добив на зеленчуци и плодове. Населението на Франция може да се утрои, земята ще го изхрани обилно, ако се обработва разумно, при хармонично съчетаване на всички творчески сили. И така ще се постигне щастието, три пъти по-малко мъчителен труд; най-сетне селянинът ще бъде освободен от вековното крепостничество, ще се спаси от кредиторите, чиито лихви го съсипват, няма вече да го потискат едрите земевладелци и държавата.

— Много е хубаво — заяви замислено Ланфан. А Ивоно по-бързо се разпали:

— О, дявол да го вземе! Ако това е вярно, ние ще сме много глупави, ако не опитаме!

— Вижте докъде сме стигнали ние в Крешри — каза тогава Люк, който пазеше за резерва този пример. — Едва има три години, откакто съществуваме, а нашата работа върви добре, всички наши работници, които влизат в сдружението, ядат месо, пият вино, нямат вече дългове, нито се страхуват за бъдещето. Разпитайте ги, пък и разгледайте нашето предприятие, нашите работилници, нашите жилища, нашият Обществен дом, всичко, което сме изградили и създали за толкова кратко време… Това е плодът на обединяването; и вие ще извършите чудеса, щом се обедините.

— Да, да, ние видяхме, знаем — отвърнаха двамата селяни.

Това беше истина: още преди да поискат среща с Люк, те бяха разгледали с любопитство Крешри, като пресмятаха придобитите вече печалби, като се учудваха на този щастлив град, който така бързо растеше, като се питаха каква печалба ще имат и те, ако така се сдружат. Силата на опита ги пронизваше, щеше постепенно да ги спечели.

— Е добре, щом знаете, ще бъде много просто — подзе весело Люк. — Ние имаме нужда от хляб, нашите работници не могат да живеят, ако вие не сеете необходимото жито. Вие пък имате нужда от земеделски сечива — лопати, плугове, машини, изработени от стоманата, която ние произвеждаме. Така че решението на задачата е много лесно, трябва само да се разберем — ние ще ви даваме стомана, вие ще ни давате жито, ще се спогаждаме и всички ще живеем щастливо. Тъй като сме съседи и вашите ниви опират до нашия завод, не е ли по-добре да живеем като братя, да се сдружим всички в едно общо семейство за благото на всеки от нас.

Това добродушие развесели Ланфан и Ивоно. Никога помиряването, необходимото разбирателство между селянина и индустриалния работник не беше поставяно така ясно. Откакто пое Крешри и започна да го развива, Люк мечтаеше да привлече в своето сдружение всички други второстепенни заводи, различните съседни индустриални предприятия, чието производство зависеше от неговия завод. Достатъчно бе да има тук един център за производство на основния материал — стоманата, за да изникнат бързо множество фабрики за промишлени стоки. Така заводът „Шодорж“ произвежда гвоздеи, заводът „Осер“ — коси, заводът „Миранд“ — земеделски машини; дори в една от клисурите на Монбльозите ще работят с водна сила двата хидравлически чука на Ордуар, бивш работник-пещар. Всички те един ден ще бъдат принудени, ако искат да живеят, да се присъединяват към братята си от Крешри, без които не биха съществували. Дори строителните работници, шивашките работници, както и работниците от други предприятия, например тия от обувната фабрика на кмета Гурие, ще бъдат увлечени и ще се присъединят, за да дават къщи, дрехи и обувки, ако искат да получат в замяна инструменти и хляб. Градът на бъдещето ще стане действителност само при един такъв всемирен съюз и обединение на труда.

— С една дума, господин Люк — каза мъдро Ланфан, — това са големи работи, които не се решават изведнъж. Но ние ви обещаваме да си помислим и да направим каквото е възможно по силите ни, за да зацари такова разбирателство в село Комбет, каквото цари при вас.

— Това е хубаво, господин Люк — потвърди Ивоно. — Щом като ние, Ланфан и аз, успяхме да се помирим, ще трябва да се помъчим да помирим и всички други, а Фейа, който е умен човек, ще ни помогне.

Като си тръгваха, те отново заговориха за водите, които Люк се задължаваше да влее в Гран Жан. Всичко бе уредено. Те смятаха, че в акцията си за обединяване ще бъдат много улеснени от този въпрос за напояването, който ще тласне общината към тази цел.

Люк, който ги придружаваше, ги прекара през градината, където ги чакаха децата им Арсен и Олимп, Еужени и Никола, доведени от двамата селяни, за да им покажат този Крешри, за който говореше целият край. Точно по това време учениците от петте класа бяха излезли в междучасие и оживяваха градината с буйната си веселост. Полите на момиченцата се развяваха на ясното слънце, момичетата скачаха като козлета; ехтяха смехове, песни и викове — очарователното детство пъстрееше сред поляните и дърветата.

Люк забеляза, че Сьорет се сърди и се кара, застанала в средата на една група руси и чернокоси главички. Там, на първата редица, беше Нане, израснал, вече почти на десет години, с кръгло, решително и весело лице под разчорленото овче руно с цвят на зрял овес. Зад него се бяха скупчили трите деца на Бонер — Люсиен, Антоанет и Зое, и двете деца на Бурон — Себастиян и Март; тия деца на възраст от три до десет години навярно бяха заловени в някакво провинение. Изглежда, Нане беше главатар на виновната банда, защото отговаряше и възразяваше като вироглав хлапак, упорито отричайки да е виновен.

— Какво има? — попита Люк.

— Ех, пак Нане — отвърна Сьорет. — Ходил е в „Бездната“ въпреки категоричната забрана. Научих, че е завел и тия; този път дори се прехвърлили през стената.

Наистина между обширната територия на Крешри и парка на „Бездната“ се издигаше междинна стена. Дори имаше една стара врата в ъгъла, където беше градината на Делаво. Тя се затваряше с обикновено мандало, но откакто бяха прекъснати всички отношения, вратата винаги беше плътно затворена:

Нане продължаваше да възразява:

— Първо не е вярно, че всички сме минали през стената. Минах само аз и после отворих вратата на другите.

Недоволен, Люк също се разсърди:

— Ти много добре знаеш, повече от десет пъти е повтаряно на всички, че е забранено да се отива там. В края на краищата ще ни причините големи неприятности и затова повтарям на тебе и на другите, че сте постъпили много лошо, много отвратително.

Облещил очи, развълнуван, че му е причинил мъка, Нане го слушаше като малко дете, каквото си беше всъщност, но нищо не разбираше. Той се бе прехвърлил през стената, за да вкара другите, защото този следобед у Низ Делаво бяха на гости Пол Боажелен, Луиз Мазел и още много други малки, много весели буржоа, с които искаха да си поиграят. Много мила беше тази Низ Делаво.

— Защо пък много отвратително? — повтори той с изумен вид. — На никого зло не сме сторили, хубаво си играехме заедно.

Нане изброи децата, които са били там, разказа, без да лъже, какво са правили — играли само позволени игри, защото нито са чупили клони, нито са хвърляли в лехите камъни от алеите.

— Тя, Низ, много добре се разбира с нас — каза в заключение той. — Тя много ме обича и аз много я обичам, откакто станахме другари.

Люк сдържа усмивката си. Но с разнежено сърце си представи как тези деца от двете различни класи, сприятелявайки се през стената, играят и се смеят заедно въпреки омразата и борбите, които разделят бащите им. Щеше ли да разцъфти в тях бъдещият мир на Града?

— Възможно е — каза той — Низ да е очарователна и вие много добре да се разбирате; само че е наредено тя да седи у дома си, а вие тук, във вашия дом, за да няма кой да се оплаква.

Също пленена от очарованието на тази детска невинност, Сьорет обезоръжена го погледна с толкова умоляващи очи, че Люк нежно добави:

— Хайде, мили деца, не правете вече така, защото ще ни причинявате неприятности.

Когато Ланфан и Ивоно окончателно се сбогуваха, отвеждайки Арсен и Олимп, Еужени и Никола, които се бяха включили в играта и си тръгваха със съжаление, Люк помисли да се прибере, тъй като беше привършил всекидневната си обиколка. Но си спомни, че преди това беше обещал да види Жозин, и реши да отиде при нея. Беше доволен от утринната си работа, прибираше се щастлив, с изпълнено с надежда сърце. Преди всичко Общественият дом му се беше видял весел и цъфтящ с неговите гледжосани керемиди и фаянсови орнаменти, които блестяха под ясното слънце. В работилниците кипеше труд, магазините започваха да се пълнят със стоки. Освен това вече се надяваше да види селяните от Комбет да се съюзят, да разширят неговия опит и да осигурят триумфа му, като дават жито срещу инструменти и машини. Радостно предвестие, развеселяващо всички, бяха училищата, които подготвяха бъдещето, и изпълнената с ято деца празнична градина, в която разцъфтяваше утрешният ден. И сега той прекосяваше раждащия се град, минаваше край белите къщички, които никнеха навред сред зеленината. Той, строителят на града, се радваше на всяка нова постройка, която разширяваше новородения град. Не беше ли това неговата мисия? Нима вещите и хората нямаше да се надигнат и да се обединят при неговия призив? Той чувствуваше, че има сила да заповядва на камъните да се нареждат един над друг и да издигат жилища за хората и обществени сгради, които ще се обитават от братството, истината, справедливостта. Разбира се, той още сееше, беше стигнал само до основите, до опипването на началото. Но в дни на голяма радост пред него се очертаваше видението на бъдещия град и сърцето му запяваше в гърдите.

Къщата, която заемаха Рагю и Жозин, една от първите постройки, се намираше близо до парка на Крешри, между къщите на Бонер и Бурон. Когато пресичаше пътя, Люк забеляза отдалеч на ъгъла на тротоара група клюкарки, които оживено разговаряха; сред тях той веднага позна госпожа Бонер и госпожа Бурон, които, изглежда, осведомяваха госпожа Фошар, тръгнала като съпруга си тази сутрин да разбере дали новият завод беше обетованата земя, за която говореха. С остър глас и отсечени движения госпожа Бонер, наречена Свадливката, едва ли рисуваше привлекателна картина; тя беше винаги разгневена и недоволна, чувствуваше се навсякъде толкова нещастна, че отравяше своя живот и живота на другите. Отначало изглеждаше доволна, че мъжът й намери работа в Крешри; но бързо побесня, когато разбра, че ще трябва дълго да чака дела от големите печалби, който мислеше, че Бонер ще получи веднага; най-много жалеше, че не може да си купи един часовник, за какъвто страдаше от години наред. Бабет Бурон, напротив, непрекъснато се възхищаваше, не преставаше да разказва за предимствата на новото си жилище, очарована най-вече, че мъжът й не се връща вече пиян с Рагю. И застанала между двете, госпожа Фошар, която сега беше по-слаба, по-нещастна и по-измъчена от всеки друг път, стоеше объркана, склонна да вярва на Свадливката, че всичко е загубено, толкова беше убедена, че за нея няма вече радост в живота.

Люк изпита неприятно чувство, като видя как отчаяно бъбрят Свадливката и жената на Фошар. Хубавото му настроение беше помрачено, защото не бе мислил, че жените могат да смутят новата организация на труда, мира и справедливостта. Той ги считаше всемогъщи, чрез тях и за тях би желал да изгради своя Град и затова губеше смелост, когато срещаше лоши, враждебно настроени или просто равнодушни жени, които, вместо да дадат очакваната от тях помощ, можеха да станат препятствие, разрушителен елемент, способен да унищожи всичко. Като мина покрай тях, той ги поздрави, а те се смълчаха, лицата им станаха неспокойни, сякаш ги бяха хванали на местопрестъплението.

Когато влезе в малката къща на Рагю, той видя Жозин да шие, седнала до един прозорец. Работата й беше паднала на коленете, а тя, вперила поглед в далечината, беше така унесена в мечти, че дори не го чу. За миг той се вгледа в нея, като се спря на място. Това не беше вече предишната нещастна девойка, скитаща по улиците, умираща от глад, лошо облечена, с измъчено лице и разчорлена коса. На двадесет и една година, стройна, тънка и гъвкава, но не слаба, тя беше очарователна в обикновената си рокля от син памучен плат. Нейната пепелява, мека като коприна коса наподобяваше разцъфнало цвете над прелестното й, малко продълговато лице със засмени сини очи и малка, свежа като роза уста. Тя седеше тук, в своята среда, в тази трапезария, толкова чиста и весела, с лакирани чамови мебели, любимата й стая в тази малка къща, в която беше влязла много щастлива и която от три години толкова много се стараеше да поддържа чиста и да разкрасява!

За какво мечтаеше Жозин така, с бледо и печално лице? Когато Бонер склони Рагю да го последва и да се сдружи с другарите от Крешри, тя си помисли, че е спасена от всички мъки: ще има приятно жилище, осигурена прехрана, самият Рагю ще се оправи, щом като няма да има вече неприятности в завода. И всичко се сбъдна, Рагю склони да се ожени за нея, подчинявайки се на категоричното желание на Сьорет, обаче тя не изпита от този брак радостта, която бе изпитала в началото на връзката си с него. Съгласи се, след като се посъветва с Люк, който оставаше неин бог, неин спасител, неин господар; и в дъното на душата си тя запази изпитаната неизразима радост от смущението, в което той изпадна, когато му поиска разрешение за този брак, а също така и от мигновената мъка, която бе доловила, че изживява, преди да й даде съгласието си. Нима това не беше най-доброто разрешение, единственият възможен изход от положението? Тя можеше да се омъжи само за Рагю, тъй като той я искаше. Люк трябваше да си даде вид, че е доволен от този неин брак, но запази към нея същите чувства и след сватбата й — всеки път, когато се срещаха, той й се усмихваше, сякаш я питаше дали е щастлива. И тя чувствуваше как нещастното й сърце се изпълва с отчаяние, разтапя се от неудовлетворена жажда за любов.

Жозин леко потръпна в мъчителната си замечтаност и, сякаш разбудена от някакво дихание, се обърна и позна Люк, който се усмихваше сърдечно и загрижено.

— Мило дете, идвам, защото Рагю твърди, че се чувствувате много зле в тази къща, която била изложена на всички течения от равнината и вятърът пак счупил три стъкла на прозореца във вашата стая.

Тя го слушаше изненадана и смутена, като не знаеше как да потвърди думите на съпруга си, без да излъже.

— Да, господин Люк, има счупени стъкла, но не съм много сигурна дали от вятъра. Разбира се, когато духа от равнината, вятърът не ни заобикаля.

Гласът й трепереше и тя не можа да задържи сълзите си. Точно тази сутрин, разгневил се, Рагю беше счупил стъклата, като искаше да изхвърли всичко през прозореца.

— Жозин, защо плачете? Хайде говорете, изповядайте ми се. Нали знаете, че съм ви приятел.

И той седна до нея много развълнуван, споделяйки мъката й. Но тя вече бе избърсала сълзите си.

— Не, не, няма нищо. Простете ми, че ме намерихте в лошо настроение, в момент, когато съм неразумна и натъжена.

Тя напразно се съпротивляваше, той я накара да му признае всичко. Рагю не се приспособявал към тази среда на реда, на спокойствието, на бавното и продължително усилие към по-добро съществуване. Той, изглежда, тъгувал за мизерията, за страданието, за онзи наемен труд, при който живял, като ругаел собственика, но като покорно носел бремето на робството и се утешавал в кръчмата, в пиянство с безсилни бунтарски думи. Той съжалявал за мрачните и мръсни цехове, за безмълвната борба с началниците, за шумните похождения с другарите, за всички тия отвратителни дни, изпълнени с омраза, завършващи в дома с побоища над жена и деца. Той започвал с шеги, но стигал до обвинения, наричал Крешри голяма казарма, затвор, в който човек нямал никаква свобода, дори да изпие още една чаша, ако пожелае. Досега не изкарвали повече, отколкото в „Бездната“, и имали всевъзможни други грижи — тревожели се как ще върви работата, не знаели какво ще получат в деня на разпределението на печалбите. Така от два месеца насам се разнасял най-лошият слух, страхували се, че тази година ще трябва да стягат коланите поради покупката на нови машини. А пък кооперативните магазини често зле обслужвали купувачите: понякога ви изпращат картофи, когато сте поръчали газ, или пък ви забравят и трябва по три пъти да ходите в отдела за поръчки, докато ви обслужат. Така той се подигравал, сърдел се. Наричал Крешри мръсна барака, от която се надявал да офейка веднага, щом му се удаде случай.

Настъпи тягостно мълчание. Люк стана мрачен, защото имаше някаква истина в тия обвинения. Тук именно скърцаше неизбежно новата още машина. Особено неприятни му бяха слуховете, които се разнасяха за трудностите през настоящата година, защото смяташе, че ще бъде принуден да поиска известни жертви от работниците, за да не спре развитието на предприятието.

— И Бурон крещи заедно с Рагю, нали? — попита той. — Но чули ли сте някога Бонер да се оплаква?

Жозин отвърна с отрицателно поклащане на глава, когато през отворения прозорец се чуха гласовете на трите жени, останали на тротоара. Най-добре се открояваше гласът на Свадливката, която се самозабравяше и крещеше в неутолимата си жажда да се разгневява и да хапе. Докато Бонер мълчеше като разумен човек, който разбира, че трябва да се изчака резултатът от продължителните опити, жена му можеше да разбунтува всички клюкарки от раждащия се малък град. И Люк отново я видя как плаши госпожа Фошар, като й предсказва близкия провал на Крешри.

— Значи, Жозин — подзе бавно той, — не сте щастлива?

Тя пак поиска да възрази:

— О, господин Люк, как да не съм щастлива, след като вие толкова много направихте за мене?

Но безсилието й я издаде — две големи сълзи се появиха в очите й и се търколиха по бузите й.

— Ето на, вие сама виждате, Жозин, че не сте щастлива.

— Наистина не съм щастлива, господин Люк. Само че вие не можете да направите нищо повече за мене, това не е ваша вина. Вие бяхте за мене добрият бог, но какво да се прави, щом като нищо не можа да промени сърцето на този нещастник… Той отново стана зъл, не може да понася повече Нане; тази сутрин искаше да изпочупи всичко и ме би, защото, казваше, детето му отговаряло лошо… Оставете ме, господин Люк, тия неща засягат само мене; обещавам ви да не се тревожа толкова много.

Гласът й, треперещ и почти неясен, беше прекъсван от стенания. А той, в безсилието си да й помогне, ставаше все по-тъжен. Помрачено беше щастливото му настроение от тази сутрин; той, който беше смел и черпеше сили от сияещата надежда, сега беше смразен от един полъх на съмнение и отчаяние. Нима сега, когато мечтите му се осъществяваха, когато материалният успех се утвърждаваше, значи не можеше да промени хората, да развие в сърцата им божествената любов, плодоносното цвете на доброта и солидарност? Ако хората останат злобни и свирепи, неговото дело няма да се осъществи; но как да пробуди в тях нежността, как да ги научи да бъдат щастливи? Тази мила Жозин, която бе изтръгнал от блатото, която бе спасил от една толкова жестока мизерия, тя именно беше за него символът на делото му. Докато Жозин не стане щастлива, делото му няма да успее. Тя беше жената, нещастната жена, робинята, плътта за труд и удоволствие, която мечтаеше да спаси. От всички жени най-вече чрез нея и за нея ще бъде изграден Градът на бъдещето. И щом като Жозин все още беше нещастна, това означаваше, че още нищо здраво не е създадено, че всичко тепърва трябва да се направи. В своята скръб той очакваше мъчителни дни, ясно виждаше страшната битка, която ще се води между миналото и бъдещето и която на самия него ще струва много сълзи и кръв.

— Не плачете, Жозин, бъдете смела и аз ви се кълна, че ще бъдете щастлива, защото трябва да бъдете щастлива, за да бъдат щастливи всички хора по света.

Той изрече това така нежно, че тя намери сили да се усмихне.

— О, аз съм смела, господин Люк, много добре зная, че няма да ме изоставите и че в края на краищата ще успеете, защото вие сте самата доброта и смелост. Аз ще чакам, кълна ви се, дори ако трябва ще чакам цял живот.

Тия думи бяха като някакво задължение, една размяна на обещание с надежда, че щастието ще дойде. Той се изправи, хвана двете й ръце, стисна ги и почувствува, че и тя стиска неговите; така за няколко секунди те изразиха само тази нежност и тази близост между тях. Какъв естествен живот в мир и радост би съществувал в малката, толкова светла и толкова чиста трапезария с лакирани чамови мебели.

— Довиждане, Жозин.

— Довиждане, господин Люк.

Люк тръгна към дома си. Когато крачеше по насипа, под който минаваше пътят за Комбет, една нова среща го накара да спре за момент. Покрай земите на Крешри минаваше господин Жером в малката си количка, бутана от слуга. Това видение му напомни други срещи тук и там с този недъгав старец в тази количка, най-вече първата среща, при която той го видя да минава пред „Бездната“, вперил бистрите си очи в димящите и оглушителните с шума си сгради на завода, с който бе поставил основата на богатството на Кюриньонови. Сега старецът минаваше пред Крешри и гледаше новите и толкова весели на слънцето постройки със същите бистри и сякаш празни очи. Защо бе дошъл чак дотук и обикаля, като че ли прави пълно проучване? Какво ли мисли, какво ли разсъждава, какво ли сравнение иска да направи? Може би това бе случайна разходка, прищявка на един нещастен, вдетинил се стар човек. И докато слугата буташе бавно количката, господин Жером дигна широкото си лице с едри правилни черти, обградено с дълга бяла коса, сериозно и невъзмутимо започна да разглежда всичко, без да пропусне нито една фасада, нито един комин, оглеждайки ги хубаво, сякаш искаше да си създаде представа за този нов град, който възникваше тук, близо до предприятието, което самият той някога бе създал.

Но една случка развълнува още повече Люк. Един друг старец, също така недъгав, но който още се влачеше на подутите си крака, вървеше по пътя, точно срещу количката. Беше дядо Люно, едър, с отпуснато и бледо лице, който както преди живееше у Бонерови, и в слънчеви дни правеше кратки разходки пред завода. С отслабналото си зрение той отначало не можа да познае господин Жером. Но после се сепна, отдръпна се, прилепи се към стената, сякаш пътят беше тесен за двама; и като вдигна сламената си шапка, той поздрави с нисък поклон. На родоначалника на Кюриньонови, на господаря-основател отдаваше почит потомъкът на рода Рагю, наемният работник и баща на наемни работници. С този боязлив поздрав се покланяха години, векове на труд, на страдания и мизерия. Пред минаващия господар, дори парализиран, развълнувано се покланяше бившият роб, просмукан от многовековно раболепие. Но господин Жером дори не го видя, отмина като смаян идол и продължи да гледа новите цехове на Крешри, без може би да ги вижда.

Люк изтръпна. Какво минало трябваше да се разруши, какви лоши, неприятни и отровни бурени трябваше да се изкоренят от стария човек! Той погледна града, който все още се издигаше над земята, и разбра с какво усилие, през какви препятствия ще расте и процъфтява. Всъщност само любовта и жената, и детето ще победят.