Емил Зола
Труд (5)

V

Люк легна и угаси осветлението, като се надяваше, че физическата и умствената умора, която го смазваше, ще го накара да заспи дълбоко и най-сетне ще го избави от трескавата възбуда. Но дори в голямата тишина на просторната тъмна стая не можа да затвори клепачи, очите му се разшириха в мрака, страшно безсъние го изгаряше, беше в плен на една упорита, разяждаща го идея.

И пак му се яви Жозин с нейното толкова измъчено детско очарователно лице; тя се връщаше непрекъснато, отново и отново се възправяше пред него. Видя я пак в сълзи, гладна, ужасена, да чака пред вратата на „Бездната“; видя я пак в кръчмата, откъдето Рагю я изхвърли така грубо, че кръв потече от наранената й ръка; видя я пак на пейката край Миона, изоставена в трагичната нощ, когато нямаше друг изход освен да се хвърли в реката; видя я пак там как задоволява глада си като нещастно, скитащо животно. И в този именно час, след тридневните си, почти несъзнателни открития, които му предложи съдбата, след като отново видя картината на несправедливо разпределения труд, на този презрян като социален срам труд, довел до жестока мизерия по-голямата част от човечеството, за него всичко се обобщи в ужасната съдба на това печално момиче, което бе потресло сърцето му.

Виденията се надигаха като тълпа, притискаха се, измъчваха го със зловещото си появяване. Той изпита ужаса, който витаеше по тъмните улици на Боклер, където трополеше потокът на онеправданите клетници, мечтаещи тайно за отмъщение. Спомни си как в дома на Бонер разговаряха за една съдбоносна, разумна, организирана революция, когато безработицата кара хората да стягат коланите и да гладуват в своите бедни, студени и голи жилища, в които липсва и най-необходимото. Отново си представи безочливия и развращаващ разкош на Гердаш, отровната наслада, която довършваше разрухата на привилегирована класа, тази шепа буржоа, потънали в мързел, натъпкани до задушаване с незаконни богатства, които крадяха от тежкия труд и сълзите на огромното мнозинство на работниците. Дори в Крешри, където цареше тази висока пещ с дивашко благородство, където нито един работник не се оплакваше, картината бе същата — и там непосилен човешки труд, който като анатемосан беше прикован към вечно страдание, и там хората бяха загубили надежда, че човечеството ще бъде напълно спасено, че най-сетне ще бъде освободено от робство и ще може да влезе в Града на справедливостта и мира. И той отново видя, отново чу как Боклер трещи навред, защото братоубийствената война не се водеше само между класите, бацилът на разрушението беше проникнал в семействата и вятърът на безумието и на омразата, който духаше, разяряваше сърцата. Чудовищни драми оскверняваха домашните огнища, изхвърляха в помийните канали бащите, майките и децата. Хората лъжеха, крадяха, убиваха. Като последица от мизерията и глада зачестиха престъпленията, жените се продаваха, мъжете пиянствуваха, ожесточеното животно се юрваше да задоволява пороците си. Многобройни зловещи признаци възвестяваха неизбежната близка катастрофа, старата сграда щеше да рухне в кал и кръв.

Ужасен от тия видения на позора и на мъката плачейки с цялата човешка нежност, която се таеше в него, Люк видя как от дъното на гъстия мрак отново се появява с блага усмивка бледият призрак на Жозин, като му протягаше ръце и трогателно го зовеше. От този миг пред него бе само тя и му се струваше, че само върху нея ще се сгромоляса прояденият от червеи и проказа социален строй. Единствената жертва ставаше тя, малката, хилава работничка с наранена ръка, която умираше от глад, която проституцията ще завлече в клоаката; тя олицетворяваше мизерията на наемния труд с жалката си фигура, чието очарование го бе пленило. Сега той страдаше, защото тя трябваше да страда, и неговата безумна мечта да спаси Боклер се превърна в желание да спаси нея. Ако някаква свръхчовешка сила би го направила всемогъщ, той би превърнал загнилия от егоизъм град в един щастлив Град на солидарността, за да бъде тя щастлива. Сега той явно почувствува, че тази негова мечта е стара, още от времето, когато живееше в беден парижки квартал сред неизвестни герои и жалки жертви на труда. Тази мечта беше вътрешна тревога за едно бъдеще, което не можеше точно да си представи, за една мисия, която зрееше в него. После внезапно, в смущението, с което се бореше, Люк почувствува, че бие решителният час. Жозин умира от глад, Жозин ридае — това не можеше да се търпи повече. Най-сетне трябваше да действува, трябваше веднага да се притече на помощ на тази голяма мизерия и на това страдание, за да се премахне неравенството.

Съсипан от умора, Люк все пак накрая заспа. Но изведнъж му се стори, че някакви гласове го викат, сепна се и се събуди. Не бяха ли това далечни жалби? Не беше ли чул нещастници в опасност да викат за помощ? Седнал в леглото си, той се ослуша, но долови само трепета на нощта. Сърцето му се свиваше от болка и страшно се тревожеше при мисълта, че сега милиони бедни същества агонизират, смазани от социалното неравенство. После, когато разтреперан пак се отпусна на възглавницата, обзет от дрямка, виковете закънтяха отново, принудиха го да повдигне глава и пак да се вслуша полусънен. Гласовете се засилваха, ставаха необикновено резки. И този момент той не можа да заспи, виковете ставаха все по-силни, зовяха го отчаяно за някаква спешна работа, която чувствуваше, че е неотложна, макар да не знаеше каква е. Къде да изтича, за да стигне по-скоро до бойното поле? Какво да направи, как да действува и подготви победата? Той не можеше да си отговори на тези въпроси и жестоко страдаше от смъртния кошмар, с който се бореше. Като че ли в пълния мрак много бавно проблясваше заря, като че ли настоятелни молби непрекъснато го зовяха да извърши някаква работа, която се замъгляваше всеки път, когато беше почти на прага да я разбере. И ето че остана само един много нежен глас, който заглуши другите гласове — гласът на Жозин, която се оплакваше и го молеше. Само тя беше тук — той отново почувствува върху ръката си топлата ласка от нейната целувка, помириса букетчето от карамфили, което тя му хвърли, и му се стори, че дивият аромат изпълва цялата стая.

От този момент Люк не се опита да спи, прогони трескавата безсъница, за да се поуспокои. Запали свещта, стана и се разходи известно време из стаята. Не искаше да мисли за нищо, като се надяваше да освободи ума си от обзелата го натрапчива идея. Той съсредоточи вниманието си върху околните предмети, разгледа няколкото гравюри, окачени по стените, и старите мебели, които говореха за трудовите навици и добродушието на доктор Мишон — цялата тази достойна за почит стая, в която се чувствуваше голяма доброта, много разум и мъдрост. После цялото му внимание се съсредоточи в библиотеката, един доста голям остъклен шкаф, в който бившият фуриерист, бившият сенсимонист беше събрал една много пълна колекция от хуманитарни трудове, вълнували го през младостта му. Всички социални философи, всички предвестници, всички апостоли на новото евангелие бяха тук: Фурие, Сен Симон, Огюст Конт, Прюдон, Кабе, Пиер Леру и много други чак до техните неизвестни ученици. И Люк със свещ в ръка разглеждаше с интерес, четеше имената и заглавията по гърба на томовете, броеше ги, учудваше се на количеството им, на толкова многото труд, хвърлен на вятъра, на толкова хубавите думи, които дремеха тук в очакване на жътвата.

Той вече беше много чел, знаеше най-важните страници от тези трудове. Добре му бяха познати философските, икономическите и социалните системи на всеки от тези автори. Но сега чувствуваше нов полъх, като ги виждаше събрани тук на едно място. Никога не бе имал толкова ясна представа за тяхната сила, за тяхната стойност, за много голямата еволюция, която човечеството правеше благодарение на тях. Те бяха фаланга, цял един авангард на бъдещия век, авангард, след който постепенно ще тръгне огромната армия на народите. Като ги видя тук един до друг в мирно съжителство, той бе поразен от много голямата сила на тяхното дълбоко братско единство. Макар и да знаеше за противоречивите идеи, които ги разделяха някога, и за ожесточената борба, която са водили един срещу друг, днес всички му се виждаха братя, сдобрени в общото евангелие, в единствените и окончателни истини, които те всички бяха провъзгласили. И великата заря, която изгряваше от трудовете им, беше религията на човечеството, в която всички вярваха, любовта им към онеправданите в този свят, омразата им към социалната неправда, вярата им в спасителния труд.

Люк, който беше отворил библиотеката, искаше да си избере една от тия книги. Понеже не можеше да спи, щеше да прочете няколко страници, докато чака съня. За миг се подвоуми, после избра един съвсем малък том, в който един от последователите на Фурие беше резюмирал цялата доктрина на своя учител. Заглавието „Солидарност“ го развълнува; не беше ли това, което му трябваше, няколкото страници на сила и надежда, от които имаше нужда? Легна си отново, започна да чете, скоро се увлече като от някоя трогателна драма, в която се разглеждаше съдбата на човешкия род. Така сбита, така сгъстила сока на истините, които формулираше, тя бе добила необикновена сила. Той вече знаеше всички тия неща, беше ги чел в самите трудове на учителя, но те никога не го бяха вълнували до такава степен, не го бяха пленявали така дълбоко. В какво състояние бе духът му, в какъв решителен час се намираше съдбата му, че сърцето и умът му бяха завладени и победени решително с един удар? Малката книга оживяваше, всичко добиваше нов и конкретен смисъл, сякаш пред него изникваха и се осъществяваха живи факти.

Пред него се разкри цялото учение на Фурие. Мисълта на гения беше да се използуват човешките страсти като движещи сили на живота. Многовековната и пагубна заблуда на католицизма беше, че искаше да ги потиска, че се мъчеше да унищожи човешкото в човека, за да го направи роб на своя бог, бога на насилието и небитието. В бъдещото свободно общество страстите трябва да създават толкова блага, колкото злини бяха причинили на обществото от миналите векове. Човешките страсти бяха безсмъртният стремеж, единствената енергия, която движи обществото, вътрешният източник на воля и сила, който дава на всяко същество възможност да действува. Лишен от една страст, човек ще бъде осакатен, като лишен от едно чувство. Освободените вече инстинкти, които досега бяха отричани и потискани като мръсни животни, ще служат на всеобщото притегляне, устремено към единството, преодоляло препятствията, за да се слее с крайната хармония, окончателен израз на всеобщото щастие. Няма егоисти, няма мързеливци, има само хора, жадуващи за единството и хармонията, които ще крачат като братя в деня, в който ще видят достатъчно широк път, за да минат всички свободни и щастливи; сега има само жертви на тежкото робство, които се отвращават от несправедливия, огромния труд, към който мъчно се приспособяват, въпреки че са готови да работят с радост, ако извършват разумния, избран от тях дял на общия труд.

Следваше втората мисъл на гения: трудът да се превърне в щастие, да стане обществената функция, гордостта, здравето, радостта, самият закон на живота. Достатъчно ще бъде да се реорганизира трудът, за да се реорганизира цялото общество и по този начин трудът да стане гражданско задължение, жизнено правило. Но вече не се касаеше за грубо наложен труд на победени, на унижени наемници, които работодателят съсипва и с които се отнася като към изгладнели товарни животни; това ще бъде доброволен за всички труд, разпределен съобразно с желанието и способностите; ще се работи в продължение на най-малко необходимите часове, като характерът на работата ще може непрекъснато да се променя по желание на работниците. Градът, комуната, ще наподобява огромен кошер, в който няма да има нито един безделник, всеки гражданин ще дава своя дял в работата за общото дело, необходимо, за да съществува градът. Стремежът към единство, към пълна хармония, сближава гражданите, кара ги да се групират, сами да се обединяват по професии. И целият механизъм се свеждаше до безкрайното разделение на труда — работникът избира работата, която ще извършва с най-голямо удоволствие, без да бъде прикован към една определена професия, а има възможност по свое желание да преминава от една група в друга, от един труд към друг. Обществото няма да се преобразува изведнъж, ще се започне постепенно, като системата се изпробва с една комуна от няколко хиляди души, за да се получи жив пример; и когато мечтата стане действителност, ще бъде създадена фалангата, основната единица на голямата човешка армия, и ще се изгради фаланстерът, домът-комуна. Отначало няма да бъде трудно да се прекратят сегашните борби, ще се отправи само призив към добрата воля на всички, които са страдали толкова много от мъчителната неправда. Те ще бъдат обединени, ще бъдат създадени големи сдружения на капитала, труда и таланта. Ще се каже на тия, които днес имат пари, на тия, които имат ръце, и на тия, които имат ум, да се споразумеят, да обединят силите си. Те ще произвеждат сто пъти повече, ще забогатяват от доходи, които ще се разпределят помежду си колкото е възможно по-равно, до деня, в който капиталът, трудът и талантът се съединят в едно и станат общо притежание на едно свободно общество на братя, в което при осъществената хармония накрая всичко ще принадлежи на всички.

И във всяка страница на малката книга проблясваше нежното сияние на думата „Солидарност“, която беше заглавието. Някои изречения светеха като фарове. Човешкият разум беше непогрешим, истината беше абсолютна; една истина, доказана от науката, ставаше неопровержима, вечна. Трудът трябва да се превърне в празник. Щастието на всеки човек един ден ще зависи от щастието на другите; не ще има вече нито завист, нито омраза, щом като на тази земя ще има място за щастието на всички. В социалната машина междинните звена ще бъдат премахнати като ненужни, като неоправдано поглъщащи сили; и така търговията ще бъде обречена на загиване, потребителят ще има работа само с производителя. С един удар ще бъдат покосени всички паразити, които живеят от социалната корупция, от постоянното положение на война, в което агонизират хората. Няма да има войска, няма да има съдилища, няма да има затвори. Освен това в засияващата най-сетне заря справедливостта ще блести като слънце, прогонвайки мизерията, давайки на всяко новородено същество правото на живот, насъщния хляб и толкова щастие, колкото му се полага.

Люк престана да чете, започна да размишлява. Пред него се разкриваше целият велик и героичен деветнадесети век с неговата непрекъсната борба, с неговия мъчителен и храбър порив към истината и справедливостта. Той бе изпълнен от началото до края с неудържимото демократично движение и подем на народа. Френската революция беше само довела буржоазията на власт, необходим беше още един век, за да се завърши еволюцията и целият народ да получи своя дял. Семена кълняха в старата почва на монархизма, разтърсвана непрекъснато; и още от началото на 1848 година ясно се постави въпросът за наемния труд, все по-точно определяните работнически искания разтърсваха новия буржоазен режим, който на свой ред загниваше от егоизъм и тирания. И сега, пред прага на следващия век, след като нарастващият напор на народа разруши старото социално здание, реорганизацията на труда ще стане основа на бъдещото общество, онова общество, което справедливо ще разпределя богатството. Това е същността на новия необходим и близък обществен строй. Когато старият свят премина от робството към наемния труд, страшната криза, от която рухнаха цели империи, не беше нищо в сравнение със сегашната криза, която от сто години разтърсва и опустошава народите, тази криза на развиващия се наемен труд, който се преобразява, променя се, става нещо друго. И от това нещо друго ще трябва да се роди утрешният щастлив Град на братството.

Люк бавно остави малката книга и изгаси осветлението. След четенето той се беше успокоил и сега чувствуваше, че възстановителният сън се възвръща. Нямаше още ясни отговори на спешните въпроси, на тревожните, идващи от мрака викове, които го бяха разстроили. Но тези призивни викове не се чуваха вече, като че ли онеправданите, които го зовяха, бяха уверени, че ги е чул, и се бяха успокоили. Семената бяха хвърлени, жътвата щеше да поникне. Малката книга беше оживяла в ръцете на един апостол и герой, мисията ще бъде изпълнена в определения от еволюцията час. Люк вече не беше нервно възбуден, не се питаше загрижено, макар че отговорът на въпросите, които го вълнуваха, все още беше висящ. Той се чувствуваше оплоден от идеята и беше непоколебимо уверен, че ще успее. Може би утре, ако сънят му бъде добър. И покорен най-сетне от нуждата за почивка, той заспа сладко и дълбоко, осенен от прозрението, вярата и волята.

На другия ден, още в седем часа, когато се събуди и видя слънцето да изгрява в необятното ясно небе, първата мисъл на Люк беше да се измъкне, без да уведоми Жордан и сестра му, и да се изкачи по издълбаната в скалата стълба към високата пещ. Той искаше пак да види Морфен, да поговори с него, да получи някои сведения. Подчиняваше се на някакво внезапно вдъхновение, искаше му се най-вече да има точна представа за старата изоставена мина, като си мислеше, че майсторът-леяр, тази рожба на планината, навярно познава всеки камък. И наистина Морфен, който след прекараната нощ край високата пещ беше вече на крака и се чувствуваше добре отпочинал, веднага се увлече, щом Люк му заговори за мината. Той винаги имал свое мнение, което никой не искал да чуе, макар че го повтарял често. Според него старият Ларош, инженерът, не бил прав, като се отчаял толкова рано и изоставил мината веднага, след като експлоатацията престанала да бъде доходна. Действително жилата станала отвратителна, с толкова много сяра и фосфати, че почти никакъв чугун не се получавал при топенето. Но Морфен бил убеден, че са попаднали на лош пласт, и затова трябвало да удължат галериите или по-добре да прокопаят нови галерии в посоченото от него направление, ако искат да попаднат както преди на превъзходна руда. Той подкрепяше твърденията си с резултати от свои наблюдения, с познаването си на всички околни скали, по които се бе катерил и които бе изследвал в продължение на четиридесет години. Наистина нямаше знания, беше беден работник, който не можеше да си позволи да влиза в спор с господа инженерите. Все пак се учудваше, че нямали доверие на неговия нюх и вдигали рамене без дори да направят опит да се убедят със сондиране за състава на скалите.

Спокойната увереност на този човек силно изненада Люк, още повече че и самият той строго осъждаше инертността на стария Ларош, който бе изоставил мината след откриването на химическия метод, даващ възможност да се използува с изгода бедната руда. Това показваше колко бе изостанала експлоатацията на високата пещ. Той считаше, че работата в мината трябва да бъде подновена веднага, дори и ако се наложи да се обработва рудата химически. А какво щеше да стане, ако увереността на Морфен се потвърдеше, ако попаднеха на нови, богати и чисти жили! И затова той прие предложението на майстора-леяр да се поразходят още сега до изоставените галерии, за да може да му обясни на място своите предположения. В това ясно и свежо септемврийско утро те направиха прекрасна разходка сред скалите в пустинната местност, благоухаеща на лавандула. В продължение на три часа двамата мъже се катереха по склоновете на клисурата, влизаха в пещери, обикаляха покрити с борове скатове, по които камъните стърчаха като кости на някое заровено грамадно тяло. И бавно убедеността на Морфен преминаваше в Люк, даваше му надежда, че човешкият мързел беше изоставил тук цяло едно съкровище и че земята, неизчерпаемият източник, беше готова да дава още.

Беше вече обед, Люк прие да закуси там горе в Монбльозите с яйца и мляко. И когато след два часа слезе долу очарован с гърди, пълни с чист планински въздух, Люк беше посрещнат с радостни викове от Жордан и сестра му, които бяха започнали да се безпокоят, тъй като не знаеха какво се бе случило с него. Той им се извини, че не ги бе предупредил, каза им, че се заблудил в планината и че закусил при едни селяни. Позволи си тази малка лъжа, понеже ги завари на масата с гости. Както всеки вторник на месеца, така и сега им гостуваха трима души — абатът Марл, доктор Новар и учителят Ермелин. Сьорет обичаше да ги събира, шеговито ги наричаше своя Голям съвет, защото и тримата й помагаха в нейната благотворителна дейност. Затвореното имение Крешри, в което Жордан живееше като уединен в манастир учен, отваряше вратите си на тия трима, считани за близки приятели; но не можеше да се каже, че те дължаха тази благосклонност на доброто си единомислие, тъй като постоянно спореха помежду си; непрекъснатите им спорове обаче забавляваха Сьорет и те й ставаха все по-мили, като виждаше, че развличат Жордан, който ги слушаше усмихнат.

— Значи сте закусили? — каза тя на Люк. — Но това нали не пречи да изпиете чаша кафе с нас?

— Чаша кафе може — отвърна весело той. Вие сте много любезна, аз заслужавам само най-тежки упреци.

Минаха в салона. През отворените прозорци от парка лъхаше прелестта на зелените морави и големите дървета. Върху кръгла еднокрака масичка в порцеланова ваза пъстрееше прекрасен букет от рози, рози от тия, които доктор Новар отглеждаше с любов и от които носеше по един сноп на Сьорет всеки път, когато идваше на закуска в Крешри.

Докато сервираха кафето, свещеникът и учителят подновиха спора по въпросите за възпитанието и обучението, който бяха започнали още с предястията.

— Вие не можете да постигнете нищо с учениците си — заяви абатът Марл, — защото сте прогонили бога от вашето училище. Бог е господар на умовете, няма знания без него.

Абатът беше много едър, много силен, с голям нос, с широко и пълно лице с правилни черти; той говореше с властната настойчивост на ограничен доктринер, като считаше, че спасението на света е в католицизма, изповядван точно по каноните и при строго спазване на догмите. А седящият пред него учител Ермелин беше слаб, с ъгловато лице, кокалесто чело и остра брадичка; той също яростно настояваше на своето, пак така формално и властно, като се обосноваваше машинално с вярата си в прогреса, осъществяван със закони и по военному със заповеди.

— Оставете ме на мира с вашия бог, който винаги е водил човечеството към заблуда и гибел!… Аз нямам успех с моите ученици преди всичко защото ми ги отнемат много рано, за да ги вкарат в завода. А най-вече защото дисциплината отслабва все повече и повече, така, че учителят няма вече никакъв авторитет. Честна дума, ако ми позволят да ги налагам със сопа, вярвам, че ще им отворя малко очите.

И понеже Сьорет, развълнувана, му възрази, той й поясни. За него децата могат да се спасят от всеобщия морален упадък само по един начин: да се приучат на дисциплината на свободата, да ги направят привърженици на републиканския режим, дори ако трябва със сила. Неговата мечта била да направи от всеки ученик слуга на държавата, роб на държавата, който изцяло да се жертвува за държавата. Той не виждаше нищо повече от един и същ урок, заучен от всички по един и същ начин, с една и съща цел — да се служи на обществото. Такава беше неговата сурова и тъжна вяра, вяра в демокрацията, освободена от миналото с наказания, отново осъдена на принудителен труд, раздаваща със заповед щастието под строгия надзор на господарите.

— Извън католицизма има само мрак — повтори настойчиво абатът Марл.

— Но той се руши! — извика Ермелин. — Поради това ще трябва да построим нова социална сграда.

Навярно свещеникът имаше представа за решителната битка на католицизма срещу науката, която всеки ден жънеше все по-големи победи. Но той не искаше да признае това, дори не се съгласяваше, че постепенно църквата му се изпразваше.

— Католицизмът ли? — подзе той. — Неговата сграда е още толкова здрава, толкова вечна, толкова божествена, че вие вземате от нея копие, като говорите, че се подготвяте да изградите не зная каква си атеистическа държава, в която ще заместите бога с някакъв механизъм, който ще обучава и направлява хората!

— Механизъм ли? Защо не? — извика Ермелин, раздразнен от частицата истина, която съдържаше нападката на свещеника. — Рим винаги е бил преса, която е изстискала кръвта на целия свят.

Когато спорът между тях се ожесточаваше до такава степен, доктор Новар се намесваше усмихнат, за да ги сдобри.

— Чакайте, чакайте, не се разгорещявайте толкова. Вие сте почти на прага да се разберете, щом като се обвинявате, че вашите религии си подражават една на друга.

Този дребен, слаб човек, с тънък нос и живи очи, беше по характер снизходителен, много кротък, малко ироничен и отдаден на науката, не искаше да се вълнува с политически и социални въпроси. Той казваше като своя голям приятел Жордан, че приема само истините, които са научно доказани. Впрочем много скромен, дори свенлив, без каквито и да било амбиции, той се стремеше само колкото се може по-добре да лекува болните си; нямаше друга страст освен отглеждането на рози между четирите стени на градинката си, сред които живееше уединено в щастлив покой.

Досега Люк само слушаше. Но когато си спомни това, което бе чел през нощта, той заговори:

— Грешката на нашите училища е, че тръгват от идеята, че човек е лош, че още с раждането си е бунтар и мързеливец и че е необходима цяла една система от наказания и награди, ако искаме да направим нещо от него. И затова са превърнали образованието в мъчение, учението измъчва нашите мозъци също така, както физическият труд измъчва мускулите ни. Нашите професори са превърнати в надзиратели на каторжници в университетските затвори, чиято задача е да оформят умовете на децата съобразно програмите, като ги изливат всички в един и същ калъп, без да държат сметка за различните индивидуалности. Те вече са само убийци на инициативи, те смазват критичния ум, свободното проучване, личната проява на талантите под тежестта на готови идеи и официални истини. И най-лошото е, че дълбоко се засяга не само характерът, но и интелигентността и че едно такова образование създава само импотентни и лицемерни хора.

Ермелин счете, че е лично засегнат. Той го прекъсна с рязък тон:

— А как искате вие, господине, да се преподава? Елате да ме заместите на моята катедра и ще видите какво ще получите от учениците, ако не ги подчините на същата дисциплина като учител, който за тях е олицетворението на властта.

— Учителят — продължи Люк със замечтан вид — няма друга задача освен да пробужда силите. Той е учител на индивидуалната сила, просто е задължен да развива способностите на детето, да предизвиква интересите му, да развива неговата индивидуалност. В човека има огромна, ненаситна жажда да се учи, да знае; тази жажда трябва да бъде единственото ръководно начало в обучението, без да става нужда да се наказва и да се дават награди. Разбира се, достатъчно ще бъде да се осигури на всяко дете наука, която му харесва, да се направи тя привлекателна, детето само да се увлече, после да напредне от собственото си развитие и от радостта на непрекъснатите си открития. Нека хората създават хора, като се отнасят с тях като хора — не се ли състои в това задачата на обучението и възпитанието?

Абатът Марл, който допиваше кафето си, повдигна силните си рамене и каза като свещеник, когото догмата прави непогрешим:

— Грехът е в човека и човекът не може да бъде спасен без разкаяние. Мързелът, един от основните грехове, се изкупва само с труда, с наказанието, което бог наложи на първия човек след неговия грях.

— Но това е заблуда, абате — каза спокойно доктор Новар. — Мързелът е една болест, която наистина съществува, искам да кажа, когато тялото отказва всяка работа, не можейки да понася и най-малката умора. Бъдете уверен, че тази непреодолима слабост се дължи на сериозни вътрешни смущения. Какви други случаи на мързел сте видели? Да вземем за пример безделниците поради произхода, навиците и вкусовете им. Нима една светска дама, която танцува цяла нощ, не изморява повече очите си, не хаби повече физическа сила от една работничка, която, прикована пред малка маса, бродира до разсъмване? Нима отдалите се на непрекъснати удоволствия не хабят толкова сили на приеми и изтощителни празници, колкото работниците на занаятчийския тезгях или на пресата? И спомняте ли си с каква безгрижна радост, след като сме свършили една неприятна за нас задача, се отдаваме на буйно удоволствие, което силно ни изморява? Това показва, че трудът, физическата умора, ни тежи, когато работата не ни харесва. И ако на хората се дава само работа, която им е приятна и която те свободно са избрали, положително няма да има вече мързеливци.

На свой ред Ермелин вдигна рамене:

— Попитайте едно дете какво предпочита — граматиката или аритметиката? То ще ви отговори, че нито едната, нито другата наука. Направен е опит, детето е младо дръвче, което трябва да се крепи и изправя.

— А не можеш да го изправиш — заключи свещеникът, който този път беше съгласен с учителя, — ако не изкорениш в човека всичко срамно и дяволско, което е останало от първородния грях.

Настъпи мълчание. Сьорет слушаше внимателно, а Жордан, загледан през един от прозорците в далечните големи дървета, мечтаеше. И Люк отново откри песимистичната концепция на католицизма, която ползуват сектантите на прогреса, като деспотически я предписват на държавата. Човекът е бил прокълнат, загинал е веднъж, после е бил спасен и сега е готов пак да загине. Един ревнив и разгневен бог се отнасяше към него като към дете, което винаги греши. Потискат се страстите му, от векове се води борба да се изкоренят, правят се усилия да се убие човекът в човека. И Люк отново си спомни за Фурие, за неговата теория за използуване на облагородените страсти, превърнати в необходими и творчески сили, за неговия човек, освободен най-сетне от смъртоносното бреме на религиите на небитието, които не са нищо друго освен свирепи пазители на властта на силните и богатите.

Все още потънал в размишления, Люк заговори бавно, сякаш мислеше на глас:

— Достатъчно е да убедиш човека в тази истина, че всеки ще бъде най-много щастлив тогава, когато бъде осъществено щастието на всички.

Но Ермелин и абатът Марл започнаха да се смеят.

— Хубава работа! — каза иронично учителят. — Вие искате да събудите силите, за да разрушите личния интерес. Обяснете ми какво ще тласка човека да действува, щом като той не ще работи вече за себе си? Личният интерес е огънят в пещта, той е в основата на всяко действие. А вие го унищожавате, вие започвате с лишаването на човека от неговия егоизъм, вие, който искате той да бъде с всичките си инстинкти… Навярно разчитате на съвестта, на чувството за чест и дълг?

— Няма нужда да разчитам — отвърна Люк със същия спокоен вид. — Впрочем егоизмът, такъв, какъвто е бил досега, създаде толкова ужасно общество, разядено от толкова омраза и страдания, че наистина си заслужава да се опита друга движеща сила. Но ви повтарям, че приемам егоизма, ако под егоизъм разбирате съвсем законното желание, непреодолимата нужда от щастие, която всички чувствуваме. Далеч съм от мисълта да унищожа личния интерес, аз го засилвам, като го уточнявам и го правя такъв, какъвто трябва да бъде, за да създаде щастливия Град, където щастието на всички ще реализира щастието на всеки и достатъчно ще бъде да бъдем убедени, че, като работим за нас, работим за другите. Социалната неправда сее вечна омраза и жъне световно страдание. Ето защо е необходимо разбирателство, реорганизация на труда, основана върху тази положителна истина, че върховното щастие ще се постигне един ден, когато бъдат щастливи всички наши съседи.

Ермелин се подсмихваше, а абатът Марл отново се намеси:

— Обичайте се един друг, това е моралът на нашия божествен учител Исус. Само че той също е казал, че щастието не е на този свят и че е престъпна лудост да искаш да осъществиш на тази земя царството божие, което е на небето.

— Все пак ще бъде осъществено един ден — каза Люк. — Усилията на цялото човечество, целият прогрес, всичките науки са устремени към този Град на бъдещето.

Но учителят, който вече не слушаше, отново се нахвърли върху свещеника.

— О, не, абате! Не започвайте пак с вашето обещание за някакъв рай, който мами нещастните бедняци. Впрочем вашият Исус е наш, вие ни го отнехте, вие го пригодихте към нуждите на вашето господство. Всъщност той е бил революционер и свободомислещ.

Битката се поднови, трябваше доктор Новар още веднъж да ги помири, като даваше право ту на единия, ту на другия. Както винаги въпросите останаха висящи, защото никога не се стигаше до някакво окончателно решение. Кафето бе отдавна изпито. Жордан, все още замечтан, каза последната дума:

— Единствената истина е в труда, един ден светът ще стане такъв, какъвто трудът го направи.

Сьорет, която досега с увлечение слушаше Люк, без да се намесва, разказа, че възнамерявала да открие дом за малките деца на работниците от заводите. И от този момент между доктора, учителя и свещеника започна много спокоен, много приятелски разговор за практическото осъществяване на този дом по такъв начин, че ще се избягнат недостатъците на подобни заведения. В парка сенките на големите дървета се удължаваха върху моравите, а диви гълъби кацаха по тревата, огряна от златистото септемврийско слънце.

Беше четири часът, когато тримата гости напуснаха Крешри. Жордан и Люк, които искаха да се поразходят, ги изпратиха до първите къщи на града. После, когато двамата се завръщаха през каменистите места, които Жордан не използуваше, понеже бяха неплодородни, ученият предложи да направят един кръг, като желаеше да удължат разходката и да отидат у грънчаря Ланж. Той му беше разрешил да се засели в един пуст и отдалечен кът на имението си, над самата висока пещ, без да иска нито наем, нито каквото и да било друго задължение. Ланж, също като Морфен, си беше устроил жилище в една скалиста дупка, прокопана някога от порои в склона на Монбльозите, в недрата на гигантската стена на клисурата. Беше си построил три пещи до хребета, от който копаеше глина; там той свободно живееше и работеше, без да признава нито бог, нито господар.

— Без съмнение той е изключителен ум — добави Жордан, когото Люк разпитваше. — Съвсем не ме учудва това, което ми разказахте за неговото избухване онази вечер на улица „Бриа“, имал е късмет, че са го освободили, защото случаят можеше да свърши много зле, толкова е компрометиран. Но вие не можете да си представите колко е интелигентен и какво изкуство влага в обикновените си глинени гърнета, макар че няма никакво образование. Той е роден тук, син е на бедни работници, останал е сирак на десет години, бил е принуден да помага отначало на зидари, после е чиракувал при грънчар и накрая сам си станал господар, както казва през смях, откакто му позволих да се настани в моето имение… Аз особено много се интересувам от неговите опити с огнеупорна глина, защото, нали знаете, търся глина, която най-добре ще устоява на страхотната температура на електрическите пещи.

Вдигнал очи, Люк забеляза сред храстите владението на Ланж, един истински дивашки лагер, ограден с малка каменна стена. И понеже на прага се беше изправила една едра, хубава, черноока мома, той попита:

— Женен ли е?

— Не, но живее с тази мома, която му е едновременно робиня и жена… Това е цяла история. Преди пет години, когато тя още не е била навършила петнадесет години, той я намерил болна, умираща в един трап, изоставена там от някакъв цигански табор. Никой не знае точно откъде е дошла, самата тя мълчи, когато я разпитват. Ланж на гръб я пренесъл в дома си, грижил се за нея и я излекувал и вие няма да повярвате, че тя изпитва към него такава гореща благодарност, че му е вярна като куче, като… Тя нямала обувки на краката си, когато той я прибрал… А днес още се обува само в дните, когато слиза в града. Затова тук всички, дори и Ланж, я наричат Босоногата… Той не използува труда на друг работник, Босоногата е негов помощник, помага му също така да теглят количката, с която разнася грънците си от панаир на панаир. По такъв начин той продава произведенията си. И двамата са добре познати в целия край.

Изправена на прага на решетъчната вратичка на градинката, Босоногата наблюдаваше как господата се приближават, така че Люк можа да я разгледа, да види мургавото й лице, с едри и правилни черти, черната й като мастило коса, широките и дивашки очи, които се изпълваха с неизразима нежност, когато се втренчваха в Ланж. Той забеляза в глинестата, вечно разкаляна земя босите й крака, детски крака от светъл бронз; лекото й работно облекло от сиво платно, разкриваше тънките й, но яки крака, силните й ръце и малките й твърди гърди. После, след като се убеди, че господинът, който придружава собственика на имението, навярно е приятел, тя напусна наблюдателния си пост, отиде да предупреди майстора и се върна при пещта, която наблюдаваше.

— О, вие ли сте, господин Жордан! — извика появилият се Ланж. — Представете си, от приключението ми през оная вечер Босоногата непрекъснато си въобразява, че идват да ме арестуват. Напълно съм уверен, че ако някой полицейски агент се появи, тя ще го разкъса с ноктите си… Вие идвате да видите моите нови огнеупорни тухли. Ето, вижте ги! Ще ви кажа състава им.

Люк отлично позна този дребен, груб и недодялан човек, който беше видял в мрака на улицата „Бриа“ да възвестява неизбежната крайна катастрофа и да анатемосва Боклер, развратния град, осъден за престъпленията си. Като го разглеждаше подробно, той се учудваше на неговото високо чело под разчорлената черна коса и живите му, блестящи от интелигентност очи, които внезапно пламваха от гняв. Люк най-много се учудваше, че под грубата външност и привидната жестокост открива един много нежен мечтател, един простодушен селски поет, който, обзет изцяло от своята идея за справедливост, беше стигнал до желанието да хвърли във въздуха стария грешен свят.

Жордан представи Люк като свой приятел инженер и помоли Ланж да му покаже това, което той на шега наричаше свой музей.

— Ако това може да представлява интерес за господина… Това са просто играчки, произведения, които изпичам за развлечение. Ето ги тия глинени дреболии там под навеса… Разгледайте ги, докато аз обясня на господин Жордан състава на моите тухли.

Люк още повече се учуди. Под навеса имаше фаянсови фигурки, вази, гърнета, чинии с необикновени форми и разцветки, които, макар и да свидетелствуваха за едно голямо невежество, бяха прелестни в своята самобитна наивност. При изпичането в огъня бяха се получили чудесни краски, глечта им блестеше с богата, невиждана гама от цветове. Най-вече го поразиха обикновените глинени изделия, които Ланж изработваше за редовните си клиенти по пазарищата и панаирите — чиниите, тенджерите, стомните, гювечите, отличаващи се с изящността на формите и очарованието на оцветяването, блестящо отражение на народния гений. Като че ли грънчарят бе извлякъл този талант от своя народ и тия произведения, в които беше вложена душата на народа, се раждаха естествено под дебелите му пръсти, сякаш инстинктивно намираше примитивно практичните и възхитително красиви форми. Всеки предмет беше изработен точно за предназначението си и се отличаваше с истинска простота и жива прелест.

Когато Ланж се върна с Жордан, който му бе поръчал няколко стотни тухли, за да изпробва една нова електрическа пещ, той с усмивка прие поздравленията на Люк, възхищаващ се от ярките цветове на фаянсовите му изделия, толкова леки, толкова изпъстрени с лазурни и слънчеви цветове.

— Да, да, те внасят макове и синчец в домовете… Винаги съм мислил, че трябва да се украсяват покривите и фасадите. Няма да струва много скъпо, ако търговците престанат да крадат, и тогава ще видите как един град ще стане приятен за гледане, ще бъде истински букет сред зеленината… Но нищо не може да се направи със сегашните мръсни буржоа.

И той веднага се увлече от сектантската си страст, разви идеите на крайния анархизъм, които бе усвоил от няколко брошури, попаднали в ръцете му кой знае откъде. Трябвало първо всичко да се разруши и всичко да се завладее по революционен път. Спасението било само в пълното унищожаване на властта, защото ако остане една, макар и най-малка, власт, това ще бъде достатъчно да се изгради отново цялото здание на неравенството и тиранията. След това свободната комуна ще може да се създаде без каквото и да било правителство поради разбирателството на групите, които непрекъснато ще се променят съобразно нуждите и желанията на всеки. Люк бе изненадан, че в тия думи открива отново Фурие; защото крайната мечта беше същата — този повик към творческите страсти, към разширяване правата на свободната личност в хармоничното общество, в което благосъстоянието на всеки гражданин ще зависи от благосъстоянието на всички. Само че пътищата бяха различни; анархистът беше един загубил надежда и ожесточен фуриерист, който не вярва на политическите средства и на бавната еволюция през вековете, твърдо решен да извоюва общественото щастие чрез сила, чрез масово изтребление. Катастрофата, вулканът, беше в природата. А когато Люк спомена за Бонер, Ланж стана жестоко ироничен, заговори за майстора леяр с по-голямо презрение, отколкото за някой буржоа. Ах, да! Казармата на Бонер, тоя колективизъм, в който човек щял да бъде номериран, подчинен, затворен като в затвор. И с юмрук, насочен към Боклер, чиито крайни къщи бяха под него, той отново започна жалбата си, пророческото си проклятие към порочния град, който огънят ще разруши и който ще бъде сринат до земята, за да се роди от пепелищата Градът на истината и справедливостта.

Учуден от тази жестокост, Жордан го гледаше любопитно.

— Кажете, драги мой Ланж, нали вие все пак не сте нещастен?

— Аз, господин Жордан, съм много щастлив, толкова щастлив, колкото може… Тук живея свободно, почти като в осъществен анархизъм. Вие ми дадохте това кътче земя от земята, която принадлежи на всички ни; аз съм си господар, значи не плащам наем на никого. Работя когато си искам, нямам нито господар, който да ме потиска, нито работник, когото да потискам, сам си продавам гърнетата и стомните на добрите хора, които се нуждаят от тях, без да бъда ограбван от търговците, на които не давам възможност да ограбват купувачите. И освен това имам и време да се забавлявам, когато си искам, та изпичам тия фаянсови човечета, тия гърнета, тия декоративни плочки, чиито пъстри цветове развеселяват очите… О, не! Ние не се оплакваме, ние сме щастливи, че живеем и се радваме, когато слънцето празнично грее, нали, Босоножке?

Тя се приближи полугола в работното си облекло, със съвсем зачервени ръце от едно гърне, което току-що бе извадила от пещта. И божествено се усмихваше, загледана в човека, в бога, комуто бе станала слугиня, на когото отдаваше като вечен дар тялото и душата си.

— Но това не пречи — продължи Ланж — да страдат много бедняци и един прекрасен ден да се взриви Боклер, за да се построи отново на чисто. Само пропагандата с дела, с бомба, може да разбуди народа… И какво ще кажете вие на това? Тук имам всичко необходимо, за да приготвя две-три дузини изключително мощни бомби. Като направя това един ден, ще тръгна с количката си, която сам тегля, а Босоногата тика напред. Тя е тежка, когато е натоварена с грънчарски изделия, и трябва да я влачим по лошите пътища от село в село, от пазар на пазар. Добре че можем да си почиваме под дърветата, там, където има извори… Само че този ден ние няма да напуснем Боклер, ще се разхождаме по всичките му улици; ще има по една скрита бомба във всяко гърне; ще сложим едно в околийското управление, едно в общината, едно в съда, едно в затвора, едно в църквата, с една дума навсякъде, където има някаква власт за унищожаване. Фитилите ще горят толкова, колкото е необходимо. После изведнъж Боклер ще хвръкне във въздуха, страхотно вулканично изригване ще го изгори и отнесе… Е? Какво ще кажете за тази моя малка разходка с количката, за задачата на моите гърнета, които изработвам за щастието на човешкия род?

Той се смееше, изпаднал в захлас, с възбудено лице; и понеже заедно с него се смееше и хубавата мургава мома, той се обърна към нея:

— Нали така? Босоножке, аз ще тегля, а ти ще тикаш. Разходката ще бъде още по-хубава отколкото под върбите край Миона, когато отиваме на панаира в Маньол!

Жордан не влезе в спор, направи само един обикновен жест, за да каже, че като учен намира това гледище за глупаво, но след като се сбогуваха и тръгнаха отново по пътя за Крешри, Люк отнесе трепета от този пристъп на голямата черна поезия, на тази мечта за щастие чрез разрушение, която беше обзела умовете на няколко наивни поети сред тълпата на онеправданите. Двамата мъже се прибраха мълчаливо, всеки унесен в мечтите си.

В лабораторията, в която направо отидоха, завариха Сьорет да седи спокойно пред една масичка и да преписва някакъв ръкопис на брат си. Често тя слагаше дълга синя престилка, когато му помагаше в някои от трудните му опити. Тя само вдигна глава и се усмихна на брат си и приятеля му; после продължи работата си.

— Ах! — каза Жордан, като се изтегна в един фотьойл. — Най-добре се чувствувам само тук, сред моите апарати и книжа… Щом се прибера тук, надеждата и спокойствието отново изпълват сърцето ми.

Той огледа с нежен поглед широката стая, сякаш за да се почувствува в собствената си среда, да намери себе си в нея, да се потопи в хубавата спокойна и ободряваща атмосфера на труда. Широките прозорци бяха отворени, залязващото слънце нахлуваше с топла ласка; през тях в далечината между дърветата се виждаше как блестят покривите и прозорците на Боклер.

— Какво излишно страдание са всички тия спорове! — подзе Жордан, когато Люк, останал прав, тихо се разхождаше насам-натам из стаята. — След закуската слушах абата и учителя и се чудех как могат да си губят така времето, за да се убеждават един друг, когато са две противоположни страни и не говорят на един и същ език. И забележете, нито веднъж, когато са били тук, не са преставали да водят абсолютно същите спорове, без да стигнат до някакво решение… Освен това колко неприятно е да се затвориш в абстрактното, непотвърдено от опита, и да воюваш с противоречиви аргументи! Много съм доволен от доктора, който ме забавлява, като унищожава и двамата, противопоставяйки ги един срещу друг. И Ланж е такъв. Може ли едно добро момче да мечтае за такива големи глупости, да затъва в едно толкова очевидно и толкова опасно заблуждение. И всичко това поради това, че говори наслуки и с презрение към достоверността… Аз съм решително против пристрастяването в политиката, тя никак не ме интересува; това, което говорят тия хора, ми се вижда празно, безсмислено; най-важните въпроси, на които те се спират, за мене са залъгалки за заблуждаване на хората, затова не мога да разбера защо се водят такива излишни битки за толкова дребни събития, когато откриването и на най-малката научна истина повече съдействува на прогреса, отколкото петдесет години социални борби.

Люк започна да се смее.

— Ето че вие сам изпадате в крайност… Човек трябва да се бори; политиката за него е една необходимост, с която защищава своите нужди и си осигурява колкото се може повече щастие.

— Вие имате право — призна Жордан с наивна добродушност. Може би моето пренебрежение към политиката идва от някакво неясно угризение на съвестта, от това, че искам да живея далеч от обществените работи в моята страна… Но, казано много искрено, аз мисля, че все пак съм добър гражданин, макар че се затварям в моята лаборатория, защото всеки служи на народа си със способностите, които има. А виждате ли, учените са несъмнено истинските революционери, истинските делови хора, които създават най-многото истина, най-многото справедливост за утрешния ден. Едно правителство идва и си отива, един народ се въздига, процъфтява, стига до упадък, но това няма значение! Истините на науката са неизменни, непрекъснато се увеличават, непрекъснато създават повече светлина и по-голяма увереност. Връщането назад с един век няма значение, походът напред отново започва, човечеството въпреки препятствията върви към знание. Да се възразява, че никога няма да узнаем всичко, е глупост; касае се да знаеш колкото се може повече, за да бъдеш колкото се може по-щастлив. И поради това, повтарям, колко незначителни са политическите сътресения, които вълнуват народите! Макар че съдбата на прогреса се поставя в зависимост от устойчивостта или падането на едно министерство, ученият е истинският господар на утрешния ден, деня, в който той ще озари тълпата с искра на една нова истина. Всяка неправда ще изчезне, щом се постигне пълната истина.

Настъпи мълчание. Сьорет сега бе оставила писалката и слушаше. След като помечта няколко секунди, Жордан продължи без явна връзка:

— Трудът! Ах, трудът! На него аз дължа живота си. Нали виждате какво малко, нещастно и болнаво същество съм; спомням си как майка ми трябваше да ме увива в одеяла в дните, когато духаше силен вятър; и все пак именно тя ме приучи към труд като сигурен режим за добро здраве. Тя не ме принуждаваше към изтощителни занимания, които са истинска каторга за измъчване на формиращите се умове. Тя ме привикваше към редовна, разнообразна и привлекателна работа. Така аз се научих да работя, както човек се учи да диша, да ходи. Трудът стана функция на моя организъм, естествено и необходимо упражнение на мускулите и органите ми, цел и условие на моя живот. Аз живеех, защото работех, защото се създаде едно равновесие между мене и света, на който се отблагодарявах с дела, че ме вдъхновяваше към творчество; и вярвам, че на това се дължи цялото здраве, правилната обмяна, отличното приспособяване на организма към света… И колкото и да съм слаб, аз съм уверен, че ще живея до дълбока старост, до момента, в който ще бъда една малка машина, сглобена грижливо и логично действуваща.

Люк беше престанал да обикаля бавно стаята. Като Сьорет той слушаше със страстно внимание.

— Трудът е основата на здравето, отличен режим за добър живот — продължи Жордан. — Трудът е самият живот, а животът е един непрекъснат труд на химическите и механическите сили. От първия атом, който се раздвижи, за да се съедини със съседните атоми, великата творческа работа не е престанала и това творчество, което продължава и винаги ще продължава, е самата задача на вечността, световното дело, за изграждането на което всеки от нас носи своя камък. Нима вселената не е една огромна работилница, в която работата никога не спира, в която безкрайно малките извършват всеки ден гигантска работа, в която материята действува, произвежда, ражда безспорно, като се почне от обикновените ферменти и се стигне до най-съвършените съществата? Работят нивите, които ще бъдат ожънати, работят горите, които бавно растат, работят реките, които протичат през долините; работят моретата, които търкалят вълните си от континент до континент, работят световете, понесени в безкрая от ритъма на гравитацията. Нито едно същество, нито един предмет не може да бездействува, всичко е въвлечено да работи, принудено е да извърши своя дял в общото дело. Който не работи, веднага изчезва, бива изхвърлен като безполезен и пречещ и трябва да отстъпи мястото си на нужния, необходимия работник! Това е естественият закон на живота, а животът не е нищо друго освен движеща се материя, непрекъснато действуваща сила, богът на всички религии, сила, устремена към окончателното постигане на щастието, от което изпитваме непреодолима нужда.

Жордан пак помечта за миг, устремил поглед в далечината.

— И какъв прекрасен регулатор е трудът, какъв ред внася навсякъде, където властвува! Той не е само здраве, но е и мир, и радост. Аз се озадачавам, когато виждам, че го презират, унижават го и го гледат като някакво наказание, някакъв позор. Той не само ме спаси от смърт, но и ми даде всичко хубаво, което имам в себе си, укрепи ума и благородството ми. И какъв прекрасен организатор е той, как направлява умствените способности, движението на мускулите, ролята на всяка група сред множеството работници! Самият той е една политическа конституция, една човешка полиция, само той има право на социално съществуване. Ние се раждаме като в кошер, всеки от нас за миг влага своето усилие, ние не можем да си обясним необходимостта от нашия живот освен с това, че природата има нужда от работници, които да изпълняват нейното дело. Всяко друго обяснение е високомерно и погрешно. Нашият личен живот като че ли е необходима жертва на бъдещия живот. Не е възможно щастие извън общото щастие на вечния общ труд. И затова аз бих искал най-сетне да се създаде религия на труда, прослава на спасителния труд, единствената истина, здравето, радостта, вечният мир.

Той млъкна, а Сьорет извика с нежен възторг:

— О, братко, колко си прав! Колко е вярно, колко е прекрасно!

А Люк изглеждаше още по-развълнуван; той стоеше прав, неподвижен, очите му постепенно се изпълваха със светлина като на апостол, озарен внезапно от някакъв лъч. Изведнъж и той заговори:

— Слушайте, Жордан, не трябва да продавате на Делаво, всичко трябва да запазите — и високата пещ, и мината… Това е моят отговор; така ви съветвам, защото окончателно се убедих.

Изненадан от тия така внезапни и неочаквани думи, които нямаха връзка с това, което беше казал, стопанинът на Крешри леко премигна.

— Как така? Защо ми казвате това, скъпи Люк?… Обяснете се.

Дълбоко разтърсен от вълнение, Люк не отговори веднага. Този химн на труда, това величие на миротворния и обновителен труд му подействува като неочакван шок, сякаш мисълта му се въздигна и пред него най-сетне се разкри просторният хоризонт, който досега се губеше в мъглата. Всичко се изясняваше, оживяваше, ставаше абсолютно достоверно. Вярата сияеше, от устата му излизаха думи с необикновено убедителна сила:

— Не трябва да продавате на Делаво… Тази сутрин бях в изоставената мина. И при сегашното състояние на жилите рудата може да се използува, ако се подлага на новите химически процеси. Морфен ме убеди, че могат да се намерят прекрасни жили на другата страна на клисурата… Там се крият неизчислими богатства. Високата пещ ще произвежда много евтин чугун и ако се комплектува с ковачница, с пещи за пречистване, с леярна, с валцувачни машини с механични чукове, ще може отново да се започне в големи мащаби производство на релси и стоманени греди, който успешно ще конкурират на пазара най-процъфтяващите стоманолеярни в Северна и Източна Франция.

Изненадата на Жордан растеше, превръщаше се в уплаха. Той възрази:

— Но аз не искам да ставам по-богат, имам си достатъчно пари, продавам, за да се спася от всички грижи за печалба.

Люк го прекъсна с хубав, вълнуващ жест:

— Оставете ме да се доизкажа, драги мой… Не искам да направя вас по-богат, а онеправданите, работниците, за които говорим, жертвите на несправедливия, опозорения труд, превърнат в позорна каторга, тях искам да спася от тази каторга. Вие прекрасно го казахте преди малко — само трудът трябва да има право на социално съществуване; и в този момент разбрах къде е спасението — изграждането на справедливо и щастливо общество на утрешния ден е възможно само при реорганизацията на труда, който единствен ще позволи да се разпределя правилно богатството. Аз окончателно се уверих, че това е единственото спасение от нашите нещастия и страдания; сградата на стария строй се разтърсва и руши от загниване, новата ще се изгради само върху основата на труда от всички и за всички, приели труда като всемирен закон, управляващ световете… Е добре, това именно искам да опитам тук, поне да дам един пример, да реорганизирам труда в малък мащаб, в един завод за братството, един образец на утрешното общество, който ще противопоставя на другия завод, завода на наемния труд, на старата каторга, където работникът-роб е измъчван и опозорен.

И той продължи да говори с разтреперан глас, очерта в общи линии своята мечта, всичко, което се бе породило в него след неотдавнашното четене на Фурие — основаването на едно сдружение между капитала, труда и таланта. Жордан ще даде необходимите пари, Бонер и другарите му ще дадат ръцете си, а той ще бъде мозъкът, който ще твори и ръководи. Беше започнал отново да крачи и с пламенен жест показваше съседните покриви на Боклер — този именно Боклер, който от три дни виждаше как потъва, искаше да спаси от позора и престъпленията. Развивайки своя план за обновяване, Люк се учудваше и възхищаваше на самия себе си. Говореше мисията, тази мисия, която зрееше в него, без той да подозира, и която се мъчеше да разгадае със загрижения си ум, с разнеженото си от състрадание сърце. Най-сетне ясно виждаше, че беше открил пътя си. И сега отговаряше на мъчителните въпроси, които напразно си бе поставял през време на безсънието си миналата вечер. Отговаряше преди всичко на повика на клетниците, достигнал до него от дъното на печалния мрак; сега чуваше съвсем ясно тези гласове и бързаше да им помогне; щеше да ги спаси с вродения труд, с труда, който вече няма да разделя хората на враждебни и унищожаващи се една друга касти, а ще ги обедини в едно-единствено братско семейство, в което всички общо ще полагат усилия за щастието на всички.

— Но — възрази Жордан — приложението на формулата на Фурие не унищожава наемния труд. Дори според колективистите наемния труд само сменя името си. Трябва да се отиде до абстрактната мечта на анархизма, за да се премахне окончателно.

Люк трябваше да се съгласи. И във връзка с това той подложи на изпит своята съвест. Теориите на колективиста Бонер и мечтите на анархиста Ланж още звучаха в ушите му. Споровете между абата Марл, учителя Ермелин и доктор Новар отново започваха, ставаха безкрайни. Получаваше се постоянен хаос от противоречиви мнения; той възкресяваше и възраженията, които са си правели помежду си предшествениците — и Сен Симон, и Огюст Конт, и Прудон. Всъщност защо от всички други се бе спрял на формулата на Фурие? Той знаеше за някои успешни приложения, но нямаше представа колко бавно се провеждаха опитите, колко трудно се стигаше до окончателни резултати. Може би защото самият той се отвращаваше от революционните насилия и като научен работник вярваше в непрекъснатата еволюция, която има пред себе си цяла вечност, за да изпълни задачата си. Внезапната и пълна експроприация, която считаше неосъществима, всъщност не можеше да се извърши без ужасни катастрофи, без да причини още повече мизерия и страдания. Поради това не беше ли най-добре да се възползува от възможността, която му се предлагаше, да направи един практически опит, който ще удовлетвори цялото му същество, вродената му доброта, вярата му в добротата на човека, огнището на любовта и всеобщата нежност, в което гореше? Той сякаш беше понесен от нещо възторжено и героично, от някаква вяра, от някакво предвиждане за положителен успех. И всъщност, ако приложението на формулата на Фурие не доведе веднага до ликвидиране на наемния труд, то тя ще бъде едно начало, което ще води към пълна победа, към унищожаване на капитала, към изчезване на търговията, към обезценяване на парите, изворът на всички нещастия. Социалистическите школи водят голям спор само относно средствата, всички са единни относно целта, която се преследва, всички ще се помирят помежду си един ден в щастливия Град, когато най-сетне бъде построен. Люк искаше да сложи първите основи именно на този град, като започне със сдружаването на всички хора с добра воля, на всевъзможните разпръснати сили, уверен, че няма по-добър път в сегашното ужасно изтребление.

Жордан не беше още убеден.

— Фурие е имал гениални хрумвания — това е неоспоримо. Само че ето вече повече от шестдесет години от смъртта му, а има само няколко упорити последователи; аз не виждам как неговата религия ще завоюва света.

— Католицизмът е воювал четири века, докато завоюва една част от света — възрази живо Люк. — Освен това аз не възприемам изцяло Фурие; за мене той е един мъдрец, който в гениално просветление е видял истината. Впрочем той не е единственият, други са изработили формулата и други са я допълнили… Все пак вие не можете да отречете, че еволюцията, която днес така бързо се извършва, е започнала отдавна, че нашият век е трудолюбив създател на новото общество, обществото, което ще се роди утре. Трудещият се народ от сто години всеки ден все повече твори социалния живот и утре той ще стане господар на своята съдба чрез този научен закон, който осигурява съществуването на по-силния, по-здравия и по-достойния… Сега ние присъствуваме именно на това, на последната битка между няколкото привилегировани, които са откраднали богатството, и огромната маса работници, които искат да си върнат благата, отнемани им в продължение на векове. Историята ни разкрива именно това, като ни разказва как неколцина са си присвоили колкото се може повече щастие в ущърб на всички и как всички нещастници не са престанали оттогава да се борят ожесточено, движени от жизнената нужда да си възвърнат колкото могат от щастието… От петдесет години вече тази борба става безпощадна и затова вие виждате как привилегированите, обзети от страх, сами се отказват малко по малко от някои свои привилегии. Развръзката е близка, това се чувствува от всички отстъпки, които собствениците на земята и на богатствата правят на народа. В областта на политиката те вече доста са му дали и ще бъдат принудени да му дадат много в областта на икономиката. Това са новите закони, които облагодетелствуват работниците, това са хуманитарните мерки, това са успехите на сдруженията и синдикатите, които са предвестници на близката ера. Битката между капитала и труда достигна до остра криза, която още сега може да предвещае поражението на капитала. След известно дреме наемният труд положително ще изчезне… Поради това аз съм убеден, че ще победя, помагайки на другото, на това, което ще замести наемния труд, на този реорганизиран труд, който ще създаде едно справедливо общество, една много по-висока цивилизация.

Той сияеше от милосърдие, от вяра, от надежда. Продължи, отново се обърна към историята; припомни за кражбите на по-силните още в първите дни на света, за тълпите нещастници, превърнати в роби, за собствениците, вършещи престъпления след престъпления, за да не върнат нищо на ограбените, които умират от глад и насилия. И сочеше как днес в ръцете на няколко души се намира това натрупано и увеличаващо се с времето богатство — именията, градските къщи, заводите в работническите селища, мините за каменни въглища и метални руди, транспортните средства, горите, каналите, железниците, рентите, най-сетне златото и среброто, милиардите, натрупани в банките, всички ценности на земята, всичко, което съставя неизчислимото богатство на хората. И не беше ли отвратително кощунство, че толкова богатства водят до страшната мизерия на мнозинството от хората? Нима това не зове към справедливост, към необходимостта от неизбежно преразпределение? Една такава несправедливост, когато от едната страна е преситеното безделие, а от другата страна е мъчителният труд, агонизиращ от мизерия, е направила човека вълк за човека. Вместо да се обединят, за да победят и управляват природните сили, хората взаимно се самоизяждат, варварският социален договор ги прави жертва на омразата, заблудата, лудостта; изоставят се децата и старците, превръщат се жените в товарно животно или в плът за удоволствие. Самите работници, покварени от примера, се примиряват със своето робство, прекланят глави пред всеобщата подлост. И какво страшно разпиляване на народното богатство са огромните средства, които се харчат за войната, парите, които се дават на ненужни чиновници, съдии и полицаи! Освен това парите, които без нужда остават в ръцете на търговците, паразитните посредници, чиито печалби са за сметка на потребителите! Но не е само това във всекидневието на едно неразумно, лошо изградено общество; има и друго — престъплението, гладът, предизвикан умишлено от собствениците на средствата за производство в стремежа им да запазят интересите си. Те намаляват производството на завода си, налагат престои, създават мизерия с цел да предизвикат икономическа война, за да поддържат високи цени. И после някои се учудват, че машината скърца, че ще рухне под един такъв товар от страдания, несправедливост и позор!

— Не, не! — извика Люк. — Свършено е, това не може да продължава, иначе човечеството ще изчезне в пристъп на последно умопомрачение. Трябва отново да се постанови, че всеки човек, който се ражда, има право на живот, и че земята е общото богатство на всички. Трябва средствата на производство да бъдат върнати на всички, всеки трябва да извършва своя личен дял в общата работа… Ако историята с нейните омрази, войни и престъпления беше досега само отвратителен резултат на първоначалната кражба и тиранията на шепа крадци, които са имали интерес да тласнат хората един срещу друг, да открият съдилища и затвори, за да запазят плячката си, крайно време е да се започне отново историята и да се постави в началото на новата ера един документ за равенство, богатството на земята да се върне на всички хора, трудът да стане отново закон на човешкото общество, както е за Вселената, за да настъпи най-сетне мирът между нас и да се възцари накрая щастливото братство… Това ще стане, аз ще работя в тази насока и ще успея!

Той беше така възбуден, така величествен толкова убедителен в своята пророческа екзалтация, че Жордан, възхитен, се обърна към Сьорет, за да й каже:

— Погледни колко е прекрасен!

Но Сьорет, изтръпнала и побледняла от възторг, не беше откъсвала очи от Люк, обзета сякаш от някакво религиозно благоговение.

— О, той е прекрасен! — прошепна съвсем тихо тя. — И е добър.

— Само че, драги ми приятелю — подзе усмихнато Жордан, — вие сте един истински анархист, макар че се смятате за еволюционист; и вие имате право да казвате, че се започва с формулата на Фурие и се свършва със свободния човек в свободната комуна.

Люк се засмя.

— Да започнем все пак и ще видим докъде ще ни заведе логиката.

Замислен, Жордан като че ли не го слушаше вече. Този учен, затворен в лабораторията си, беше дълбоко развълнуван; и макар още да се съмняваше, че е възможно да се ускори развитието на обществото, той вече не отричаше ползата от подобни усилия.

— Няма съмнение — продължи бавно той, — че личната инициатива е всемогъща. За да се направляват събитията, винаги трябва да бди и да действува един човек, един гениален и с напредничав ум бунтовник, носител на новата истина. При катастрофа, когато за спасение се налага да се пререже кабел или да се отсече греда, необходими са човек и брадва. Волята е всичко, но спасител е този, който замахне с брадвата. Нищо не може да устои — планините рухват и моретата се оттеглят пред човека, който действува.

Това беше вярно, Люк отново откри в тия думи пламенната воля и вътрешната увереност, които го бяха обзели. Той още не знаеше колко е надарен, но чувствуваше в себе си една отдавна натрупана сила, едно силно негодувание срещу вековното неравенство, една пламенна необходимост да възстанови най-сетне справедливостта. Той беше свободомислещ човек, приемаше само научно доказаните факти. Беше сам, сам искаше да действува, влагайки цялата си вяра в делото. Беше човек, който има смелост, и това бе достатъчно да изпълни мисията си.

Настъпи мълчание. Най-сетне Жордан отвърна с жест на приятелска отстъпчивост:

— Казах ви, че в часовете на умора съм готов да дам на Делаво цялото предприятие — и високата пещ, и мината, и земите, за да се отърва, за да се отдам спокойно на моите изследвания, на моите опити… Вземете ги вие, предпочитам да ги дам на вас, защото вие вярвате, че ще ги използувате добре. Искам от вас само да ме освободите напълно, да ме оставите да си работя в моя кът, да завърша делото си и никога да не ми говорите за тия неща!

Люк го гледаше с искрящи очи, в които блестеше голямата му благодарност и цялата му нежност. После, без каквото и да било двоумение, уверен в отговора, който чакаше, той продължи:

— Това не е всичко, приятелю мой, необходимо е вашето голямо сърце да направи още нещо. Не ще мога да предприема нищо без пари. Имам нужда от петстотин хиляди франка, за да изградя завода, за който мечтая, в който ще реорганизирам труда, за да стане основа на Града на бъдещето… Аз съм уверен, че ви предлагам изгодна сделка: понеже вашият капитал влиза в сдружението, той ще ви осигури голям дял от печалбите.

После, тъй като Жордан искаше да го прекъсне:

— Да, зная, че не искате да станете по-богат. Но все пак трябва да живеете; и ако ми дадете парите си, аз ще осигуря материално вашето съществуване по такъв начин, че никога нищо да не смущава спокойния ви живот на голям труженик.

В просторната зала, в която никнеше толкова много труд за близките жътви, отново настъпи тежко, вълнуващо мълчание. Решението, което трябваше да се вземе, беше така важно за бъдещето, че предизвикваше благоговеен трепет в тържественото очакване на това, което щеше да стане.

— Вие сте една самоотвержена и доброжелателна душа — каза Люк. — Не ми ли доказахте това вчера? Тия открития, към които се стремите, тия електрически пещи, които трябва да облекчат човешкия труд, да обогатят хората с нов метод на работа, няма да използувате сам, ще ги дадете на другите… Аз не ви искам подарък, искам ви само една братска помощ, помощ, която ще ми позволи да намалявам несправедливостта и да създавам щастие.

Тогава Жордан съвсем непринудено каза:

— Съгласен съм, приятелю мой. Ще ви дам парите, за да осъществите вашата мечта… И понятие не искам да лъжа, ще прибавя, че в моите очи тази мечта е само една благородна утопия, защото вие не сте ме убедили напълно. Простете ми за моето съмнение като учен… Но това няма значение! Вие сте един смел човек, опитайте, аз съм с вас.

Люк извика победоносно, с възторжен порив на цялото си същество, което сякаш литна над земята:

— Благодаря ви, уверявам ви, че работата вече е свършена и от нея ще изпитаме божествена радост!

Сьорет седеше неподвижно, не беше се намесвала в разговора. Но цялата доброта на нейното сърце се беше изписала по лицето й и от вълнение едри сълзи изпълваха очите й. Под напора на неудържима сила тя се изправи. Смълчана и развълнувана, тя се приближи до Люк и разплакана го целуна по лицето. После в необикновеното си вълнение се хвърли в прегръдките на брат си и дълго рида.

Малко изненадан от това, че тя целуна младия мъж, Жордан загрижено попита:

— Какво ти е, сестричке? Не одобряваш ли нашето решение? Наистина ние трябваше да поискаме твоя съвет… Но още не е късно. Съгласна ли си с нас?

— О, да, да! — прошепна тя, засмяна и сияеща в сълзи. — Вие сте двама герои, на които аз ще помагам. Разполагайте с мене.

Същия ден вечерта, към единадесет часа, Люк се облакъти на прозореца в стаята си, както предишната вечер, за да подиша свежия и тих въздух на нощта. Срещу него, отвъд необработваните каменисти полета, Боклер се готвеше да спи, изгасваше една след друга светлините си; а вляво „Бездната“ кънтеше глухо с чуковете си. Никога диханието на този страдащ гигант не му се бе виждало толкова тежко и измъчено. И, както снощи, откъм другата страна на пътя се чу шум, толкова лек, че го взе за шум от размахани криле на нощна птица. Но сърцето му затуптя, когато шумът се повтори, защото по лекия трепет сега позна кой се приближава. Той пак видя неясното, стройно и фино очертание, което сякаш плуваше над тревата. Със скок като дива коза една жена прекоси пътя и хвърли към него едно букетче толкова сръчно, че то като милувка попадна върху устните му. Както снощи, букетчето беше от току-що набрани сред скалите планински карамфили с такъв силен аромат, че целия го напарфюмираха.

— О, Жозин, Жозин! — прошепна той, обзет от безкрайна нежност.

Тя отново беше дошла с тези наивни като нея цветя, пак му се отдаваше, както винаги ще му се отдава с жест на страстна благодарност; и той се освежи, ободри се след физическата и умствената умора през този напрегнат и решителен ден. Не беше ли това една награда за първото усилие при решаването на задачата? Нейното букетче и тази вечер го поздравяваше, че бе решил да започне да действува още от утре. Заради нея той обичаше страдащия народ, нея искаше да спаси от чудовището. Беше я намерил толкова нещастна, толкова унижена, че бе готова да се хвърли в реката. С клетата си ръка, смазана от труда, тя беше пълно олицетворение на всички жертви, на робите, които отдават тялото си на тежкия труд и удоволствието на другите. Когато освободи нея, ще освободи и всички. Тя беше прелестно олицетворение на любовта, на любовта, необходима за хармонията и щастието на Града на бъдещето.

С ласкав глас той повика:

— Жозин, Жозин!… Вие ли сте, Жозин?

Но, без да проговори, тя вече тичаше, губеше се в тъмнината на пустото поле.

— Жозин, Жозин!… Вие сте, Жозин, зная! Трябва да говоря с вас.

Тогава тя с леки стъпки, разтреперана и щастлива, се върна и се спря на пътя под прозореца. И на един дъх едва прошепна:

— Да, аз съм, господин Люк.

Той не бързаше да й заговори, мъчеше се да я види по-добре; тя беше толкова тънка, толкова неуловима, сякаш беше видение, което една вълна на мрака можеше да отнесе.

— Искате ли да ми направите една услуга?… Кажете на Бонер да дойде утре сутрин, за да си поговорим. Имам радостна новина за него, намерил съм му работа.

Тя се засмя развълнувано, едва доловимо, като чуруликаща птичка.

— Ах, колко сте добър! Колко сте добър!

— И — продължи с още по-тих глас той, тъй като се вълнуваше — ще имам работа за всички работници, които поискат да работят! Да, ще се помъча да има за всички справедливост и щастие.

Тя разбра, смехът й стана по-нежен, по-изпълнен със страстна признателност.

— Благодаря, благодаря, господин Люк.

Видението избледняваше, той отново видя как леката сянка пак бягаше сред храстите; придружаваше я една друга, съвсем малка сянка, Нане, когото той не беше забелязал и който сега тичаше до голямата си сестра.

— Жозин, Жозин!… Довиждане, Жозин!

— Благодаря, благодаря, господин Люк.

Вече не я виждаше, тя беше изчезнала; но все още чуваше как звучат благодарствените й думи и радостта й, това чуруликане, понесено от вечерния вятър; този безкрайно очарователен глас дълбоко трогна и плени сърцето му.

Люк дълго стоя на прозореца възхитен, обзет от безпределна надежда. Между „Бездната“, където глухо се задъхваше прокълнатият труд, и Гердаш, чийто парк се очертаваше като черно петно сред гладката равнина Руман, той виждаше стария Боклер, работническия квартал с разнебитените, полупрогнили къщурки, които дремеха, смазани от мизерия и страдание. Това беше клоаката, която той искаше да оздрави, тази стара тъмница на наемния труд, която трябваше да се разруши заедно с несправедливостите и отвратителните жестокости, за да се излекува човечеството от вековното отравяне. И той мислено вече изграждаше новото на това място, бъдещия град, Града на истината, справедливостта и щастието, белите, свободни и братски къщи на който се смеят сред зеленината под голямото весело слънце.

Но изведнъж целият хоризонт блесна, розов пламък освети покривите на Боклер, клисурата на Монбльозите, необятното поле. Лееха чугун от високата пещ на Крешри. Отначало Люк сметна сиянието за изгрев, но това не приличаше на изгрев, а по-скоро беше залез на някое небесно светило, залез на стария Вулкан, прикован към своята наковалня, който изхвърляше последния си пламък. Трудът ще бъде вече само здраве и радост, бъдещето ще се роди.