Емил Зола
Труд (14)

IV

Изминаха още десет години, напълно оформеният град вече бе организирал новото общество на базата на справедливостта и мира. Тази година на 20 юни, в навечерието на един от големите празници на труда, устройвани четири пъти годишно, по веднъж в четирите сезона, Бонер има случайна среща.

Навършващ скоро осемдесет и пет години, Бонер беше старейшината, героят на труда. Още строен, висок и силен, с едра глава и бяла гъста коса, той беше много подвижен, много здрав и много весел. Бившият революционер, теоретикът на колективизма, усмирен от благоденствието на другарите му, живееше сега от плодовете на дългогодишните си усилия, на победата на всеобщата хармония, в която виждаше как щастливо растат неговите внуци и правнуци. Той беше един от последните работници, преживели голямата битка, един от борците за тази реорганизация на труда, която доведе до справедливо разпределение на богатствата и върна на работника неговото достойнство, неговата свободна индивидуалност на човек и гражданин. Уважаван заради възрастта и заслугите си, Бонер беше горд, че е подпомогнал с многобройното си поколение за сливане на враждебните класи и че още може да бъде полезен със своята красота и доброта на патриарх, изживяващ последните си дни.

Една вечер по залез-слънце той се разхождаше в началото на клисурата Бриа. Като се подпираше на бастуна си, той често правеше дълги обиколки, защото му беше приятно да вижда познати места и да възкресява стари спомени. Беше стигнал точно до мястото, откъдето някога започваше пътят за портата на отдавна изчезналата „Бездна“. Тогава там над Миона имаше един дървен мост, от който нямаше следа, защото в продължение на стотина метра бяха покрили рекичката и прокарали над нея широк булевард. Колко много промени! Кой би познал сега някогашния кален и черен праг на прокълнатия завод тук, на това място, на завоя на този толкова спокоен, толкова светъл булевард със засмени къщи от двете страни! И както се беше спрял за миг, изправил високата си снага на хубав и щастлив старец, той силно се изненада, като видя, че на една скамейка се е отпуснал друг един старец, който изглеждаше съсипан от мизерия, с измъчено, отдавна небръснато лице, с мършаво, облечено в дрипи, треперещо тяло.

— Някакъв бедняк! — каза той гласно в изненадата си.

Да, това наистина беше бедняк, какъвто той много отдавна не бе срещал. Очевидно странникът не беше от този край. Побелелите му от прах обуща и дрехи говореха, че е паднал от умора тук, при входа на града, след като е скитал много дни. Тоягата и празната му торба, изпуснати от уморените му ръце, бяха в краката му. Изнемощял, той се озърташе наоколо с блуждаещи очи като загубен човек, който не знае къде се намира.

Силно умилостивен, Бонер му заговори:

— Бедни човече, не мога ли да ви помогна с нето? Останали сте без сили, положението ви е много тежко.

И понеже беднякът не отговаряше и блуждаещия му поглед шареше от единия до другия край на хоризонта, Бонер продължи:

— Гладен ли сте? Спи ли ви се? Елате с мене, тук ще намерите и помощ, и подкрепа.

Най-сетне толкова нещастният и толкова отпадналият стар човек измънка съвсем тихо, сякаш говореше на себе си:

— Боклер, Боклер, нима това е Боклер?

— Разбира се, че това е Боклер, вие сте в Боклер, не се съмнявайте — каза усмихнат старият майстор-пудльор.

Но като видя, че нещастникът издава признаци на увеличаваща се неспокойна изненада, изпълнена със съмнение, най-сетне Бонер разбра.

— Вие познавате предишния Боклер, навярно отдавна не сте идвали тук?

— Да, преди повече от петдесет години — отвърна с глухия си глас непознатият.

Бонер добродушно се засмя.

— О, сега не се учудвам, че не можете да го познаете. Станаха доста промени… Така например на това място заводът „Бездна“ изчезна, а пък ей там, по-нататък, целият стар Боклер, мръсната купчина от къщурки бе срината; и, както виждате, изгради се един нов Град, паркът на Крешри се разшири, обхвана в зеленината си стария град, превърна се в огромна градина, в която между дърветата весело надничат белите къщички… Разбира се, човек трябва да напрегне паметта си, за да си спомни кое къде е било.

Беднякът следеше обясненията, като въртеше очи в посоките, които старият Бонер с весело благодушие му показваше с ръка. Но той отново поклати отрицателно глава, не можеше да приеме за истина това, което му се разказваше.

— Не, не, нищо не виждам, това не е Боклер… Ето ги двата склона на Монбльозите, от които започва клисурата Бриа, а там в далечината е равнината Руман. Само това е останало, а всичко друго — тия градини и тия къщи — са на друг богат, приказен край, който никога не съм виждал. Хайде, ще трябва да вървя още, сигурно съм сбъркал пътя.

Той направи усилие да стане от пейката, след като вдигна тоягата и торбата си, и отправи поглед към толкова любезния и дружелюбен старец. Досега той сякаш бе вглъбен в себе си, гледаше като насън и говореше полугласно. После изведнъж, при първия поглед върху Бонер, онемя, изтръпна и побърза да се отдалечи. Да не би той, който не можеше да познае града, да бе познал Бонер? А и Бонер бе озадачен от този неочакван пламък в това неузнаваемо, обрасло с брада лице, в което внимателно се взря. Къде всъщност бе виждал тия светли очи, в които от време на време блясваше дива ярост? Изведнъж споменът се събуди, изтръпна и той и цялото минало възкръсна в неговия вик:

— Рагю!

От петдесет години считаха, че е мъртъв. Не е ли било негово обезобразеното, смазано тяло, намерено в дъното на пропастта на Монбльозите на другия ден от бягството му, след като бе извършил престъплението? Господи, той бе жив! Появяването му, това необикновено възкресяване на мъртвеца от гроба след толкова много събития, предизвикваше смътен страх от това, което се бе случило вчера, и от това, което ще се случи утре.

— Рагю, Рагю! Ти ли си?

Той стоеше с тояга в ръка и с торба на рамо. Но трябваше ли да си върви сега, когато го бяха познали? Не беше сбъркал пътя.

— Аз съм, разбира се, дядо Бонер. Щом като си още жив ти, който си десет години по-стар от мене, защо и аз да не съм жив? Ах, наистина съм много съсипан, едва се държа!

А после продължи с някогашния си присмехулен тон:

— Значи, даваш ми честна дума, че Боклер е цялата тази прекрасна голяма градина с тия хубави къщи. Щом съм стигнал целта си, остава да намеря гостоприемница, в която да ми позволят да легна в някой ъгъл на конюшнята.

Защо ли се бе върнал? Какъв замисъл се криеше над това лице, обезобразено от дългогодишно скитничество и лош живот? Все повече разтревожен, Бонер се изплаши, че Рагю може да помрачи утрешния празник с някакъв скандал. Не посмя веднага да го разпита, но реши да не го изпуска от очи. Едновременно с това изпитваше състрадание, като го виждате толкова изпаднал.

— Тук вече няма гостоприемници, драги мой, затова ще дойдеш у дома. Ще ядеш до насита и ще спиш в чисто легло. После ще си поговорим, ще ми кажеш какво искаш и аз ще ти помогна, ако е възможно.

Рагю отвърна пак присмехулно:

— О, какво искам! Нищо! Нима има значение желанието на един стар, полунедъгав просяк? Дощя ми се да ви видя отново, минавайки да хвърля един поглед на родния си край. Това желание ме измъчваше, нямаше да умра спокойно, ако не бях дошъл да се поразходя малко тук… Нали така? Нали това е позволено на всички, пътищата са все така свободни?

— Разбира се.

— Така че аз тръгнах на път. О, от години, от много години вече вървя. Човек, който има болни крака и празна кесия, не напредва бързо. И все пак пристигнах, тук съм… Е, щом казваш, да идем у вас, нали ми предлагаш гостоприемство като добър другар.

Нощта бе настъпила, така че двамата старци можаха бавно да прекосят новия Боклер, без никой да ги забележи. Рагю продължаваше да се учудва, гледаше надясно и наляво, без да може да познае нито едно място, през което минаваха. Най-сетне, когато Бонер се спря при една от най-прекрасните къщи под красивите дървета, той изкрещя от цялата си някогашна душа:

— Ти, значи, си забогатял, станал си буржоа!

Бившият майстор-пудльор започна да се смее.

— Не, не, аз бях и си останах работник. Но все пак е истина, че ние тук забогатяхме, всички станахме буржоа.

Рагю се изкиска, успокоил завистта си.

— Работникът не може да бъде буржоа, а щом като още си работник, значи, че не си забогатял.

— Добре, добре, драги, ще си поговорим, ще ти обясня всичко… А сега влез, влез, вместо да стоиш пред вратата.

В момента Бонер беше сам в тази къща, която принадлежеше на внучката му Клодин, омъжена за Шарл Фроман. Дядо Люно отдавна бе умрял, а дъщеря му, сестрата на Рагю, ужасната Свадливка, го беше последвала миналата година след една страхотна кавга, при която кръвта й се била обърнала, както тя сама казваше. Новината за тази двойна загуба, за осиротялата къща след смъртта на сестра му и на баща му, Рагю посрещна с обикновен жест, с който искаше да каже, че е очаквал такова нещо поради напредналата им възраст. След половин век отсъствие човек не се изненадва, като не намира живи роднините си.

— Тук ние сме в дома на моята внучка Клодин, дъщерята на най-големия ми син Люсиен, който се ожени за Луиз Мазел, дъщерята на рентиерите, които ти навярно помниш. Самата Клодин е омъжена за Шарл Фроман, един от синовете на ръководителя на Крешри. Те заминаха за Формри, за да заведат осемгодишната им дъщеричка Алис на гости при леля й. Ще се върнат утре вечер.

После добави весело:

— От няколко месеца децата ме взеха да живея при тях, за да ме поглезят… Къщата е на наше разположение, яж и пий, после ще ти покажа леглото, а утре, като се съмне, ще видим какво ще правим.

Рагю го слушаше изумен. Всички тия споменати имена и женитби, тия три стремително изнизали се пред него поколения го объркваха. Как да разбере, как да се оправи сред тия събития, сред тия бракове, сред тия нови поколения, които му бяха непознати? Той престана да говори, започна да яде лакомо студено месо и плодове, седнал пред богато отрупана маса в стая, осветена силно от електрическа лампа. Чувството на благоденствие и охолност, които го обкръжаваха, навярно потискаше стария скитник, защото изглеждаше още по-стар и по-грохнал; забил глава в чинията си, той поглъщаше със завистлив поглед цялото това щастие, което никога не бе изпитвал. Самото му мълчание, унинието, в което бе изпаднал сред това богатство, издаваше дълго натрупваната злоба, безсилната жажда за мъст, несбъднатата мечта да тържествува над чуждото нещастие. Бонер отново бе разтревожен от мрачното настроение и неспокойствие, с което Рагю ядеше; той се питаше какви ли приключения е преживял нещастникът през тоя половин век и в същото време се учудваше, че е още жив при такъв мизерен живот.

— Откъде идваш? — попита го най-сетне той.

— О, откъде ли не! — отвърна Рагю с жест, който сочеше хоризонта от единния до другия му край.

— Значи, ти си видял много страни, много хора и много неща?

— О, да! Бях във Франция, в Германия, в Англия, в Америка. Разхождах се по целия свят.

И преди да легне да спи, запалил лулата си, той набързо разказа живота си на скитащ, ленив, разбунтувал се срещу труда работник, който търси само развлечения. Останал си беше все така развратен от наемния труд, един наемен работник, мечтаещ да унищожи господаря само за да му вземе мястото и да започне на свой ред да потиска другарите си. За него нямаше друго щастие освен да натрупа богатство и да го прахосва с радостта, че е успял да експлоатира мизерията на бедния народ. И така силен само на думи, но страхлив пред господаря, недобросъвестен като работник, пияница и неспособен за постоянен труд, той се бе влачил от предприятие в предприятие, от една страна в друга, изпъждан отвсякъде, а и сам напускал работата от лекомислие. Никога не могъл да спести дори едно су, навсякъде го преследвала мизерията, всяка година все повече пропадал. И на стари години като по чудо не умрял от глад и мизерия по пътя. Почти до шестдесетгодишна възраст работил, успявал да намира някаква дребна работа. После попаднал в една болница, но след като го изписали оттам, постъпил в друга. От петнадесет години насам преживявал така, без сам да знае как, разчитайки на случайността. Сега просел, по пътищата намирал парче хляб да се нахрани и място, където да преспи. И нищо в него не се бе променило — нито скритата злоба, нито бясното желание да бъде господар и да се наслаждава.

— Ами — подзе Бонер, като се въздържаше да отрупва Рагю с въпроси — не бушува ли революция във всички тия страни, които си прекосил? Тук у нас, както зная, събитията се развиха бързо, ние сме напреднали. Но нали целия свят е в поход?

— Да, да — отвърна Рагю подигравателно, бият се, преправят обществото, обаче това не пречеше да умирам навсякъде от глад.

В Германия, в Англия, най-вече в Америка той бе видял стачки, бурни вълнения. Навсякъде, където го бяха отнесли злобата и мързелът му, той е бил свидетел на трагични събития. Последните монархии се сгромолясваха, на тяхно място възникваха републики, съседни народи образуваха федерации и премахваха границите. Това приличаше на пролетен ледоход, когато ледовете се топят и разкриват плодотворната земя, в която кълновете никнат и за няколко дни разцъфтяват под великото братско слънце. Положително цялото човечество се движеше напред, устремено към създаването на Града на щастието. Но той, лошият работник, вечно недоволният гуляйджия, само е изпитвал несгодите при тия събития, през време на които е понасял удари, без някога да е имал случай да разбие зимника на някой богаташ, за да се напие веднъж до насита. Днес този стар скитник, този стар просяк се подиграваше с техния Град на справедливостта и мира! Нима този град би му върнал младостта или би му дал дворец с роби, в който да изкара живота си в развлечения като цар, както е чел в книгите. И той безпощадно се подиграваше с човешкия род, който полагаше толкова грижи, за да подготви на правнуците си в следващия век една малко по-чиста къща, на каквато днешните хора се радват само насън.

— Този сън дълго време е създавал щастие — каза Бонер спокойно. — Но не е вярно това, което ти казваш, тази къща сега вече е почти изградена, тя е много хубава, много здравословна, много весела, аз ще ти я покажа утре и ще видиш дали тепърва не е приятно да се живее с нея.

След това му обясни, че утре ще го вземе да присъствува на един от четирите празника на труда, през които Боклер ликува, като чествува първия ден на всеки сезон. При всеки празник увеселенията съответствуваха на сезона. Утрешният беше посветен на лятото, на всички цветя и плодове на земята, на необикновеното изобилие на добитите богатства; този празник ще се чествува под царственото великолепие на необятния простор и на небето, в което пламти всемогъщото юнско слънце.

Рагю отново изпадна в мрачно безпокойство, той смътно се страхуваше, че ще види как в Боклер най-сетне е осъществена древната мечта за щастието на човечеството. Нима след като бе прекосил толкова страни, където в мъчителни борби се зараждаше утрешното общество, сега наистина щеше да види това общество в този град, в неговия град, от който бе избягал една вечер, обезумял от извършеното престъпление? Това щастие, което той така яростно бе търсил навред, се създаваше тук, в родината му, по време на неговото отсъствие: а върнал се, той само щеше да види чуждото щастие сега, когато на нищо вече не можеше да се радва. Докато мълчаливо допиваше сложената пред него бутилка вино, мисълта, че така напразно е прекарал целия си живот, го измъчваше повече от умората и мизерията му. И когато Бонер стана, за да го заведе да спи, той го последва с тежка стъпка, измъчван от това толкова щедро, толкова братско гостоприемство, красноречиво доказателство за едно щастливо благоденствие: влязоха в определената за него спалня, една бяла, миришеща на хубаво стая с голямо бяло легло.

— Спи хубаво, драги! До утре сутрин!

— Да, до утре сутрин, ако целият този дяволски свят не загине през нощта.

Бонер си легна, но трудно можа да заспи. Безпокоеше се, като се питаше какви ли са намеренията на Рагю. Много пъти бе потискал желанието си да го попита направо, но се страхуваше да не предизвика опасно обяснение. Не беше ли за предпочитане да се въздържи, а после да действува според обстоятелствата? Боеше се да не би да се разиграе някоя жестока сцена, да не би този нещастен скитник, обезумял от мизерия и катастрофи, да се е върнал, за да направи скандал, за да оскърби Люк, за да оскърби Жозин, а може би отново да извърши престъпление? И затова той се заричаше да не го изпуска утре нито за миг, да го развежда навред, за да бъде сигурен, че няма да може да отиде никъде сам. Впрочем тази мисъл да му покаже всичко беше една мъдра тактика, една надежда да смае дотолкова Рагю с богатството и мощта на Града, че сам да почувствува, че е безполезно да се разярява и бунтува. Като разбере това, той няма да посмее да буйствува и напълно ще се предаде. Накрая Бонер заспа, решил да се хвърли в този последен бой за хармонията, мира я любовта между всички.

На другия ден още от шест часа се разнесоха звънки фанфари, които весело оповестяваха над покривите на Боклер празника на труда. В прекрасното, необятно синьо юнско небе се издигна слънцето, източникът на радостта и силата. Разтваряха се прозорци, през зеленината се отправяха поздрави от къща на къща и се чувствуваше как ликува народът на новия Град; фанфарите продължаваха да кънтят, предизвикваха от градина в градина виковете на децата и смеховете на влюбените двойки.

Бонер, облякъл се набързо, намери Рагю вече станал, измил се хубаво в съседната баня, турил чистите дрехи, които му бе оставил вечерта на един стол в стаята. И така отпочинал, възвърнал предишното си присмехулно настроение, Рагю твърдо бе решил да се подиграва на всичко и да не признава никакъв прогрес. Като видя, че Бонер влиза при него, той се засмя със своя лош, оскърбителен и циничен смях.

— Я ми кажи ти, дядо, защо тия дяволи вдигат такъв адски шум с фанфарите си! Сигурно е много неприятно на хората, които не обичат да ги будят внезапно. Всяка сутрин ли свири такава музика във вашата казарма?

Старият майстор-пудльор остана доволен от настроението му и започна да се усмихва спокойно.

— Не, не, само днес е това весело празнично събуждане. През другите дни има чудна тишина и човек може да спи колкото си ще. Но когато животът е хубав, всички винаги стават рано сутрин, само недъгавите със съжаление остават в леглото.

После с предразполагаща доброта продължи:

— Добре ли спа? Намери ли всичко, от което се нуждаеш?

Рагю пак се помъчи да бъде неприятен:

— О, аз спя добре навсякъде, а от години вече лежа само в копите сено, които са най-хубавите легла в света… Мисля, че всички тия ваши изобретения — бани, чешми със студена и топла вода, електрически печки, които се пускат в действие с помощта на едно обикновено копче — сигурно са много удобни, когато човек бърза, а при всички други случаи за предпочитане е да се измиеш на реката и да се сгрееш с една хубава стара печка.

И понеже домакинът не отвърна нищо, той заключи:

— Много вода имате в къщите си, навярно са влажни.

Ах, какво кощунство с тия бликащи, благодатни, толкова чисти и свежи води, които сега бяха здравето, радостта и силата на Боклер, защото разливаха по улиците и градините му една вечна младост!

— Нашите води са наши приятели, добрите феи на щастливата ни съдба — каза просто Бонер. — Ти ще видиш как те бликат навсякъде и оплодотворяват Града… Хайде, ела най-напред да закусим, а после веднага ще излезем.

В светлата трапезария, обляна от изгряващото слънце, тази първа закуска беше великолепна. Върху много бялата покривка имаше мляко, яйца, плодове и златист хубав хляб, чийто благоухаещ аромат говореше, че е омесен и изпечен от грижливи машини за един щастлив народ. Старият стопанин проявяваше към нещастния си гост нежни грижи, сърдечно, героично и просто гостоприемство, което създаваше безкрайно спокойна атмосфера.

Закусвайки, те отново заговориха. Както снощи, Бонер от предпазливост не счете за необходимо да поставя преки въпроси. Все пак той добре чувствуваше, че Рагю като всички престъпници се е върнал на самото място, където бе извършил престъплението си, измъчван от непреодолима нужда да види и да разбере: дали Жозин е още жива я какво прави? А Люк? Ако се е спасил от смъртта, прибрал ли е Жозин при себе си? Какво е станало с него и с нея? Всички тия въпроси на горещо любопитство ясно блестяха в пламъка, който гореше в очите на стария скитник. Но тъй като той самият не отваряше дума за тия неща и пазеше тайната си, Бонер трябваше да се задоволи само с изпълнението на плана, който си беше изработил снощи — да възпее новия Град и да прослави благосъстоянието я мощта му. И, без да споменава името на Люк, той започна да описва величието на неговото дело.

— За да разбереш, драги мой, необходимо е преди да започнем разходката си из Боклер да ти разкажа малко докъде сме стигнали. Сега тържествува, напълно е разцъфтяло движението, което едва бе започнало при твоето заминаване.

И той започна да разказва за еволюцията още от самото начало — от основаването на завода на Крешри чрез сдружаване на капитала, труда и знанието на акционерни начала с разпределение на печалбите. Описа борбата с другия завод, с „Бездната“, където се прилагаше жестоката форма на наемния труд; Крешри спечели и постепенно завоюва стария жалък Боклер с победоносната вълна на своите малки, весели и щастливи бели къщи. После разправи как другите заводи от околността, едни от подражание, а други по необходимост, се сляха в първичното сдружение, как бяха създадени други групировки — на облеклото, на строителството, как всички еднородни занаяти се сдружаваха постепенно и как всички видове и родове промишлени отрасли се съединяваха и обединяваха до безкрай. Така че двойното коопериране на производството и на потреблението довърши победата, а трудът, като се реорганизира на тази широка основа, на основата на осъществената на практика човешка солидарност, създаде почва за възникването на новото общество. Сега се работи по четири часа, и то само свободно избран труд, който непрекъснато всеки може да променя, за да бъде привлекателен, защото работникът владее няколко професии и може да преминава от едната в другата. Тия професии се обединяваха логично, подобно на самата структура на новия социален ред, в който трудът е единственият регулатор и единственият закон на живота. Машините, някогашните врагове, са превърнати в послушни роби, изпълняващи най-тежката работа. За четиридесет години всеки гражданин вече е изплатил своя работнически дълг към Града и сега работи само за свое лично удоволствие. И докато кооперираното производство създаваше по такъв начин това ново общество на справедливостта и мира върху основата на всеобщия доброволен труд, потребителната кооперация осъди на загиване търговията, излишния посредник, който само поглъща сили и печалби. Селянинът дава житото си на индустриалния работник, който пък му дава своето желязо и своите оръдия на труда. В главните складове се натрупват произведения, които оттам биват направо разпределяни според нуждите. По този начин се печелят много милиони, тъй като се избягват спекулата и кражбата. Всичко в живота се опростява, стремят се към пълното премахване на парите, към затваряне на съдилищата и затворите, тъй като няма вече частни интереси, хората не се нахвърлят един върху друг, обезумели да вършат мошеничества, грабежи и убийства. Какви престъпления може да има отсега нататък, щом като няма вече бедни, няма вече онеправдани, щом като става все по-силен братският мир между гражданите, убедени най-сетне, че щастието на всеки е неразделно от всеобщото щастие? Отдавна царува мир, премахната е задължителната военна служба, както и другите тегоби, няма вече бариерно право, никакви преки и косвени данъци, никакви забрани, а има пълна свобода на производството и на размяната. А откакто са премахнати всички паразити — многобройните чиновници, разните служебни лица, съдиите, военните и църковните служители, които някога смучеха жизнените сокове на обществото, събрано е огромно богатство, едно толкова изумително натрупване на блага, че от година на година хамбарите стават по-тесни и пращят от изобилието на все по-увеличаващото се обществено състояние.

— Всичко това е много хубаво — прекъсна го Рагю. — Но няма никакво значение! Човек изпитва истинско удоволствие, когато не работи нищо, а пък вие, щом още работите, не сте господа. Не можеш да ме убедиш в противното… По един или друг начин все още ви заплащат, значи наемният труд продължава, негов привърженик ли си станал и ти, който искаше пълното унищожаване на капитала?

— Бонер весело и чистосърдечно се засмя.

— Истина е, че промених становището си. Вярвах в необходимостта от една жестока революция, от един преврат, за да вземем властта, да станем собственици на земята и на всички оръдия на труда. Но как да устоя на силата на опита? В продължение на толкова години аз виждам тук убедителната победа на тази социална справедливост, на това братско всеобщо щастие, за което непрекъснато мечтаех! И поради това станах търпелив, започнах да се задоволявам с днешните завоевания, убеден в утрешната окончателна победа. И аз съм съгласен, че има да се прави още много, че нашата свобода и нашата справедливост не са напълно извоювани, че капиталът и наемният труд трябва да изчезнат съвсем, за да може човешкото общество да се освободи от всички форми на властта и отделната личност да стане свободна в едно свободно човечество. Ние просто се стремим децата на нашите деца да осъществяват на дело този Град на пълна справедливост и пълна свобода.

И накрая той му обясни новите методи на обучение и възпитание, разказа за яслите, за училищата, за учебните занаятчийски работилници, за пробуждането на човешкото съзнание у детето, за усилията да се облагородяват и направляват страстите, за съвместното израстване на момчетата и момичетата, което по-силно затяга връзката между влюбените, от които трябва да зависи силата на Града. Все по-голямата освободителна роля на бъдещето зависи от тях, от тия утрешни влюбени двойки, които растат за него, за това бъдеще, като влагат воля и разум за осъществяването му. Всяко поколение, все по-свободно, и все по-годно за равенство и доброта, ще допринася за окончателното изграждане на делото. Докато това стане, несметното богатство на Града винаги ще се увеличава сега, когато напълно е премахнато правото на наследство и няма вече възможност да се създават големи лични, възмутителни и отравящи състояния, а постепенно изумителните плодове на всеобщия труд стават собственост на всички. Рентите, големите доходи също така се премахват и рентиерите, тия безделници, живеещи от труда на другите и от лихвите на самите егоистично натрупани капитали, са вече една изчезваща порода. Всички граждани са еднакво богати, тъй като Градът, който прелива от обществен труд, освободен от препятствия, защитен от разпиляване и кражби, натрупва толкова огромни богатства, че един ден положително ще се наложи да се намали производството. Редица наслади — фини ястия, цветя, блестящите и очарователни накити, украсяващи живота, които някога бяха запазени само за малцината привилегировани, сега са достъпни за всички. Докато в семейните огнища царува една обикновена обстановка и всеки е доволен от щастливия си дом, то обществените сгради блестят с необикновено великолепие и са толкова просторни, че могат да побират безбройни тълпи, толкова са удобни и уютни, че наподобяват дворци, любими и приятни на народа. Такива са музеите, библиотеките, театрите, къпалните, игрищата, залите за забави, салоните за събрания, за курсове, за публични лекции, които целият град посещава през свободното си време. В Града има много лечебни заведения, специализирани болници за всяка болест, приюти със свободен достъп за недъгави и старци, домове за майки и деца, в които постъпват жените с напреднала бременност и остават там с новородените до пълното възстановяване на силите им. Така в новия Град започна и се развива култът към детето и майката: към майката като към извор на вечния живот, към детето като към победоносен предвестник на бъдещето.

— А сега — завърши весело Бонер, — след като закуси, хайде да разгледаме тия хубави неща, нашия възобновен и прославен Боклер в неговото празнично великолепие. Няма да пропуснем нито едно интересно място.

Рагю, решил твърдо да не се предава, вдигаше предварително рамене, като повтаряше думите, които считаше решителни:

— Както искаш, но вие не сте господа, останали сте бедни хорица, щом продължавате да работите. Трудът е ваш господар и вие все още сте робски народ.

Пред вратата чакаше една малка двуместна електрическа кола. Такива возила бяха на разположение на всички. Въпреки напредналата си възраст бившият майстор-пудльор имаше здрави очи и силни ръце; той покани гостенина си да седне и сам се намести пред кормилото.

— Да не ме осакатиш с тази машина?

— Не, не, не се страхувай. Електричеството ме познава, от много години добре се разбираме с него.

Той каза тия думи с благоговеещ и ласкав глас, сякаш говореше за едно ново божество, за една благотворна сила, на която Градът дължеше по-голямата част от процъфтяването и радостта си.

— Навсякъде тук ще видиш тази велика, всемогъща енергия, без която нямаше да можем да се придвижим така бързо напред. Сега тя е единствената сила, която движи нашите машини; но не само в цеховете, но и в нашите домове тя извършва и малките частни работи, тя е домашна помощничка, която всеки използува за най-черния труд само със завъртане на един ключ. А като се завърти друг ключ, електрическата енергия започва да ни свети. Завърти ли се трети ключ, тя започва да ни топли. Тя е навсякъде — в полето, в града, по улиците, дори в най-скромните жилища, работи мълчаливо вместо нас, тя е укротената природа, покорената мълния, която създава нашето щастие. Но трябва да я произвеждаме в неограничено количество, за да я използуваме така, както използуваме даром въздуха, просто заради самото удоволствие да дишаме, за да не се страхуваме, че ще я изразходваме, колкото и безумно да я използуваме. Но изглежда, че още я нямаме в достатъчно количество; бившият стопанин на Крешри казва, че непрекъснато търси да ни даде още толкова много електричество, че да можем да палим нощем над Боклер едно светило, което да замества слънцето и да създава у нас блясъка на вечния ден.

Бонер се смееше добродушно с надеждата, че завинаги ще прогони мрака; количката летеше по широките булеварди бързо и приятно. Замисълът му бе, преди обиколката на Боклер да отидат в Комбет, за да покаже на Рагю най-напред великолепното стопанство, което превърна равнината Руман в рай на плодородието и радостта. Това празнично утро обливаше всичко в светлина, пътищата ехтяха весело под хубавото тържествуващо слънце. Безброй други колички сновяха и изпълваха пътищата с песни и смехове. Имаше и много пешеходци от съседните села, повечето момчета и момичета с панделки, които се движеха на групи и весело поздравяваха стареца, патриарха на Града. От двете страни на пътищата се простираха безкрайни ниви с великолепна пшеница — ярки тъмнозелени морета от жито! Вместо някогашните парчета земя, скъпернически нарязана на малки дялове, с мършава почва, лошо наторявана и лошо обработвана, сега цялата равнина представляваше една-единствена огромна, наторена, разорана, посята от сдружени и щедри ръце нива, която солидарността на помирените помежду си хора правеше удивително плодородна, даваща гигантски реколти за един справедлив, братски народ. Когато земята биваше слаба, възстановяваха химически липсващите й елементи. Освен това я затопляха, защищаваха я, интензивните култури даваха по две реколти, отглеждаха зеленчуци и плодове през всички сезони. Благодарение на машините пестяха тежък човешки труд, обработената земя, дълга много километри, като по чудо се превръщаше в узряла за жътва нива. Говореше се дори, че ще обуздаят облаците, че ще ги командуват по желание с помощта на мощна електрическа енергия и по този начин дъждовни дни и слънчеви дни ще има само съобразно нуждите на земеделското стопанство. Човекът след като бе покорил земята, се готвеше да покори небето и да подчини небесните светила. При големи празници сутрин ще почистват синьото небе така, както се излъсква полилей, окачен на тавана в огромна зала. А и сега, за този празник на труда, в първия ден на лятото полилеят пламтеше с ослепителен блясък над пътищата, чиито бели очертания весело криволичеха из вълнообразно къдрещото се до безкрая зелено жито.

— Виждаш ли, драги — подзе Бонер, като показа с широк замах хоризонта от единия до другия му край — ние имаме хляб. Това е хлябът за всички, хлябът, на който всеки има право още с раждането си.

— Вие, значи, храните и тия, които не работят? — попита Рагю.

— Разбира се… Но само болните и недъгавите не работят. На здравия човек му е много скучно, ако не прави нищо.

Количката сега навлезе в овощни градини, прелестни бяха безкрайните алеи от черешови дървета, отрупани с червени плодове. Дърветата сякаш бяха омагьосани, защото плодовете им играеха и се смееха под слънчевите лъчи. Прасковите не бяха узрели, ябълковите и крушовите дървета се превиваха под тежестта на още зелените им плодове. С това необикновено изобилие можеше да се задоволи с десерт цял един народ чак до следващата пролет.

— Хляб за всички, много постно ядене — подхвърли иронично Рагю.

— О! — каза Бонер, който също започна да се шегува. — Даваме и по малко десерт. Нали виждаш, плодове не ни липсват.

Бяха стигнали в Комбет. Мръсното село бе изчезнало, бели къщи се издигаха сред зеленината покрай някогашния вонящ Гран Жан, чието корито сега беше канализирано и изпълнено с чиста вода, една от причините за плодородието в околността. Това не беше бившето изоставено, мръсно и бедно село, в което селяните от векове тънеха в упорита ограниченост на традициите поради изостаналост и злоба. И тук бе минал духът на истината и свободата, породилата се жажда към науката и хармонията озаряваше умовете, сдобряваше сърцата, носеше здраве, богатство и радост. Откакто се сдружиха, всички бяха станали щастливи. Никога досега толкова убедителен опит не бе пял така весело под слънцето, никога примерът не бе така блестял, както в Комбет с тия разпръснати къщи, от които лъхаше хубавият аромат на щастлив семеен живот и се носеха весели смехове и песни.

— Спомняш ли си старото село Комбет? — попита отново Бонер. — Спомняш ли си бедните къщурки в калта и торищата, селяните със злобните погледи, които се оплакваха, че умират от глад? Погледни какво е направило сега тяхното сдружение.

Но в сляпата си завист Рагю не искаше да се остави да бъде убеден, като все пак се надяваше, че ще намери някъде нещо лошо, нещо от това проклятие на труда, останало в кръвта му на мързеливец, на наемен работник, привързан още във веригата си от многовековния робски атавизъм.

— Щом работят, те не са щастливи — повтаряше упорито той. — Тяхното щастие е лъжовно; висшето благо е да не се прави нищо.

И той, който някога се подиграваше с кюретата, добави:

— Нали в катехизиса се казва, че трудът е наказанието, унижението на човека? Който влезе в рая, нищо не работи.

На връщане минаха през Гердаш, един от обществените паркове на новия град, изпълнен както винаги с млади майки и орляци от играещи деца. Голямата сграда, която бяха разширили, продължаваше да бъде почивен дом за родилки, които тук напълно възстановяваха силите си сред големите дървета и цветята. Това беше великолепно имение, един от предишните дворци, които народът законно наследи и сега, като естествен господар, се чувствуваше в него като у дома си. Полянките пъстрееха от благоухаещи цветни лехи, дългите алеи се губеха под високите сводове от зеленина, прекрасни със сенките и тишината си. И в тези величествени алеи, по които някога препускаха ловци, сега майки, облечени в светли рокли, спокойно бутаха малки колички, в които се смееха новородени.

— Какво ме интересува такъв разкош и такова удоволствие, на които се радват всички? — каза пак Рагю. — Всичко, което не принадлежи само на мене, престава да е хубаво.

Електроавтомобилчето продължаваше да се носи по пътя и навлезе в новия Боклер. Общият вид на преустроения град наподобяваше огромна градина в която къщичките бяха естествено разположени сред зеленина и се радваха на чист въздух и волен живот. Вместо да са притиснати една до друга, както по времето на тиранията и терора, къщите като че ли бяха разпръснати за по-голямо спокойствие, здраве и щастие. Безплатните парцели, оставени за общо ползуване, се простираха от единия до другия склон на Монбльозите. Тогава защо да се струпват къща до къща, щом пред града се разстила равнината? Защо да са много няколко хиляди метъра за всяко семейство, щом такава огромна площ още не е населена? Поради това всеки си беше избрал парцел и си бе построил къща по свой вкус. Никакъв градоустройствен план, широки булеварди разсичаха градините, за да улесняват движението, а къщите се издигаха сред дърветата, така, както бяха пожелали обитателите им. Обаче, независимо от изложението и разположението им, къщите си приличаха по уютната си атмосфера, по чистотата и радостното настроение в тях. Всички бяха украсени с пъстро оцветени керамични и фаянсови плочки, с разноцветни керемиди и имаха островърхи покриви, балкони, барелефи, фризове и корнизи, обагрени така със синия цвят на синчеца, с жълтото на глухарчето и с червеното на маковете, че приличаха на големите букети цветя, разцъфнали сред зелените дървета. Нищо не можеше да се сравни с веселото очарование на тези къщи, в които се чувствуваше възроденият разцвет на народното изкуство, на тази красота, на която народът има право и която геният му въплъщаваше все повече и повече в шедьоври. На площадите и кръстовищата на широките булеварди се издигаха монументални обществени сгради, огромни постройки, в които преобладаваха железни и стоманени конструкции. Великолепието им се състоеше в простотата, в логичното съответствие с тяхното предназначение, в сполучливия подбор на материалите и украсата… В тях народът трябваше да се чувствува като у дома си и затова музеите, библиотеките, театрите, къпалните, лабораториите, залите за събрания и забави бяха като отворени за всички Обществени домове, в които цялата нация живееше един свободен, братски социален живот. В края на някои булеварди имаше остъклени портики, които през зимата щяха да отопляват, за да се улеснява движението по време на големите дъждове и силни студове.

Рагю, въпреки нежеланието си, се учудваше; и Бонер, като видя, че е напълно поразен, започна да се смее.

— О, не е много лесно да познаеш къде се намираме. Ние сме на бившия площад пред общината; спомняш ли си онзи квадратен площад, от който започваха четирите големи пътища — улица „Бриа“, улица „Формри“, улица „Сен Крон“ и улица „Маньол“? Но тъй като старата, прогнила сграда на общината рухна, сринаха я заедно с бившето училище, в което толкова много деца бяха обучени да сричат при строг режим. На това място, както виждаш, сега се издигат няколко сгради — лабораториите по химия и физика, в които всеки учен свободно може да ходи да работи и да прави опити, когато счита, че е на път да извърши полезно за обществото откритие. Четирите улици са преобразени, изчезнаха мизерните къщурки, посадени са дървета, останали са само къщите с градини на бившите буржоа и в тях благодарение на сключените бракове вече живеят нашите потомци, потомците на някогашните бедняци.

След тези пояснения Рагю най-сетне можа да разбере, че се намират в този хубав, стар квартал на Боклер, който естествено беше най-малко засегнат. Все пак при обиколката Бонер продължи да му обяснява съществените промени, свързани с победата на новото общество. Сградата на околийското управление бяха запазили и разширили с две крила във форма на галерии, за да я превърнат в библиотека. По същия начин съдебната палата бе станала музей, а пък новият затвор с килиите без много разходи бе преустроен в обществена баня с изобилна изворна вода. В градината, устроена на мястото на срутилата се църква, имаше вече сенчести дървета около малкото езеро, образувано там, където е била античната подземна крипта. Постепенно с изчезването на различните административни и изпълнителни власти техните огради ставаха собственост на народа, който ги използуваше за общи нужди и развлечения.

Но когато малкият електроавтомобил зави и тръгна по един голям и хубав булевард, Рагю отново се обърка.

— Къде сме сега?

— На бившата улица „Бриа“ — отвърна Бонер. — О, тя много се промени. Понеже частната търговия напълно изчезна, магазините се затвориха един след друг, старите къщи бяха разрушени, а на тяхно място се издигнаха тия нови сгради, които изглеждат толкова весели сред глоговете и люляците. А там вдясно покриха коритото на Клук, оня отровен канал, над който сега минава страничната алея на този булевард.

Той продължи да обяснява, припомни за тясната, мрачна улица „Бриа“ с вечно калния паваж, по който народът непрекъснато трополеше като стадо. Там бледият и озлобен труд се влачеше уморено, там гладът и проституцията бродеха вечер, там бедните жени неспокойно обикаляха магазините, молейки се за малко кредит. Там някога царуваха и извличаха печалби от купувачите Лабокови, Кафио отравяше работниците с долнокачествения си алкохол, а Дашьо бдеше над месото си, свещеното месо, храната на богатите; пак там красивата хлебарка, добрата госпожа Митен, беше единствена, която затваряше очи при изчезването на един-два хляба от витрината й в дните, когато децата от улицата бяха много гладни. А сега улицата беше изчистена от онази мизерия и онова страдание, някаква вихрушка сякаш бе отнесла магазините, които изтощаваха бедните с печалби за търговците, тези излишни посредници, поглъщащи богатства и сили. Булевардът свободно се разстилаше нашироко, оздравен, залян от слънцето, очертан от двете страни само с къщи на щастливи работници, изпълнен с народ, който се смееше и пееше в това ясно утро на тържествения празник.

— Но ако Клук е под тази затревена настилка — извика Рагю, — значи старият Боклер е бил ей там, на мястото на този нов парк, в който белите фасади на къщите са полускрити в сенките на дърветата?

И той зяпна от учудване. Там наистина някога беше старият Боклер, мръсната купчина от къщурки, тънеща в зловонно блато, с мрачни и тесни улички, усмърдени от рекичката, която течеше по средата му. Това гнездо на паразити и епидемии беше пренаселено с беден трудов народ, който от векове изнемогваше под жестоката социална несправедливост. Той си спомни най-вече улица „Три луни“, най-мрачната, най-тясната и най-мръсната от всички улици. Вихрушката на справедливостта и отмъщението беше очистила тази клоака, отнасяйки отвратителните развалини, посаждайки на мястото им тия дървета, тази зеленина, сред която бяха израсли домове на здравето и радостта! Нищо не бе останало от някогашния позор, от тази каторга, от която се изцеждаше отрова като от рак, застрашаващ човечеството със смърт. Справедливостта беше възвърнала живота и затова смях и песни долитаха от всеки дом и изпълваха широките нови улици, препълнени с празнуваща младеж.

Като го разхождаше бавно по новите улици на този щастлив Град на труда, Бонер се забавляваше с учудването на Рагю. Този свободен, празничен ден на веселие разхубавяваше още повече града, всички къщи бяха празнично окичени със знамена и ярки флагове, които плющяха от лекия утринен вятър, а вратите и прозорците бяха драпирани с пъстри платове. Праговете и улиците бяха постлани с рози, купища рози, насъбрани от съседните просторни поляни, където имаше толкова много рози, че целият град можеше да се накичи като булка в сватбения ден. Навред свиреха музики, звучно се носеха песни на хорове от млади момичета и момчета, чиито чисти детски гласове се издигаха много високо и се губеха в слънчевото небе. А ясното и весело слънце беше също празнично настроено, обсипваше с огромни златни струи величествения небесен свод от прекрасна тънка синя коприна. Всички започнаха да излизат, облечени в светли дрехи от красиви платове, някога много скъпи, но сега достъпни за всеки. Новите модни облекла, много прости, но великолепни, правеха жените очарователни. След постепенното изчезване на парите сега златото се използуваше само за бижута, всяко момиче още с раждането си получаваше огърлици, гривни, пръстени така, както някога бебето получаваше играчки. Златото вече нямаше стойност, а служеше просто за красота, така щеше да стане с диамантите и другите скъпоценни камъни, защото скоро електрическите пещи щяха да ги произвеждат в такива неизчислими количества, че щеше да има торби с рубини, изумруди и сапфири за всички жени. Но и сега вече в косите на влюбените момичета, които минаваха под ръка със своите възлюбени, блестяха ярки звезди. Непрекъснато се нижеха двойки, годеници на свободната любов, съпрузи по на двадесет години, които се бяха избрали един друг и които никога нямаше да се разделят, мъже и жени, остарели вече в своята любов, но все по-тясно свързани след всяка следваща година съвместен живот.

— Къде отиват всички в този час? — попита Рагю.

— На гости — отвърна Бонер, — канят се една други за големия банкет тази вечер, на който и ти ще присъствуваш. Всъщност те нямат някаква определена цел, излизат на слънце и на въздух да прекарат свободния си ден, защото са весели и се чувствуват като у дома си из своите братски хубави улици. Освен това днес навсякъде има развлечения и игри, разбира се, всичко е безплатно, защото във всички обществени заведения входът е свободен. Тия орляци деца, които виждаш, ще бъдат заведени на циркове, друга част от народа отива на събрания, на представления или на концерти… Предназначението на театрите е да съдействуват на образованието и социалното възпитание.

Внезапно Бонер спря малкия електроавтомобил пред една къща, чиито стопани се канеха да излязат.

— Искаш ли да посетиш една от нашите нови къщи? Сега сме точно пред дома на моя внук Фелисиен; той си е още вкъщи и ще ни приеме.

Фелисиен беше син на Северен Бонер и Леони, дъщерята на Синеоката и Ахил Гурие. Преди петнадесет дни той се беше оженил за Елен Жоливе, дъщеря на Андре Жоливе и Полин Фроман. Но когато Бонер поиска да му обясни тия роднински връзки, Рагю махна с ръка, направи жест като човек, на когото главата се е зашеметила от толкова сложните брачни връзки. Младото семейство беше очарователно: тя много млада, прелестна блондинка, а той едър и силен рус младеж. Техният дом, в който още нямаше деца, лъхаше на любов, стаите бяха светли и весели, обзаведени със съвсем нови, прости, но изящни мебели. В този ден домът, както улиците, беше пълен с рози, сякаш в Боклер бе валял дъжд от рози, защото рози имаше навред, дори и по покривите. Смеейки се, те разгледаха цялата къща и се върнаха в стаята, която служеше за работилница — една просторна квадратна стая, в която имаше електрически мотор. Любимата професия на Фелисиен беше стругарството, но той владееше още три-четири други специалности, които прилагаше последователно, а вкъщи предпочиташе да работи на струг, както много негови другари връстници; в това ново поколение се бе породило желание да има малки домашни работилници, в които свободно да работи и да бъде господар на производството си, независимо от големите обществени работилници, които досега бяха необходимите основи на Града. За тези частни занаятчии електричеството правеше чудеса, те разполагаха с него както с изворната вода. Така че полаганият в дома труд беше лек, чист, неуморителен, всяка къща се превръщаше в семейна работилница, в още едно място за обединяване на силите на семейното огнище, където труженикът биваше напълно свободен в този свободен Град.

— До довечера, деца — каза Бонер, сбогувайки се. — На нашата маса ли ще вечеряте?

— О, не, дядо, невъзможно ни е, този път ще бъдем на масата на баба Морфен. Но за десерта ще ви дойдем на гости.

Рагю отново секачи в малката кола, без да каже нито дума. Беше разгледал къщата мълчаливо, за миг се бе спрял пред малкия електрически мотор. И пак успя да потисне вълнението, което го бе обзело при вида на това благосъстояние и щастие.

— Кажи ми ти дали това са къщи на богати и щастливи буржоа, щом в най-голямата им стая има машина… Съгласен съм, че вашите работници имат по-хубави жилища и водят по-приятен живот, откакто е премахната мизерията. Но те пак са си работници, наемници, обречени на труд. Някога имаше поне малко щастливци, привилегировани, които нищо не работеха, а същността на вашия прогрес е в това, че целият народ оскотява под ярема на всеобщо робство.

Бонер леко повдигна рамене при този отчаян вик на последователя на мързела, който вижда гибелта на своя култ.

— Трябва да си изясним, драги мой, понятието, което ти наричаш робство. Ако дишането, яденето, спането с една дума животът е робство, то и трудът също е робство. Щом живееш, трябва да работиш, защото нито час не ще можеш да живееш, без да работиш… Но за това ще говорим после. А сега да се приберем да обядваме, а след това ще посетим цеховете и складовете.

И наистина, след като обядваха, те продължиха да обикалят, но този път пеш, с бавна крачка. Прекосиха целия завод, облените от слънцето халета, в които стоманените и медните части на новите машини блестяха като бижута. И днес тук бяха дошли работниците, групи млади мъже и млади момичета, които украсяваха тия машини с гирлянди от зеленина и рози. Нали и тях чествуваха? В празника на труда трябваше да чествуват и тях, тия могъщи, толкова кротки и толкова послушни работници, които облекчават хората и животните. Нямаше нищо по-трогателно и по-весело. Тия рози, които красяха пресите, огромните чукове, гигантските машини за струговане и валцуване, говореха колко много трудът е станал привлекателен, необходим за тялото и радост за душата. Ехтяха песни и смехове, виеха се хора, които минаваха от хале в хале и постоянно превръщаха завода в огромна увеселителна зала.

Все още равнодушен, Рагю се разхождаше, вдигаше очи към високите, облени в слънце прозорци, гледаше блестящите от чистота плочници и стени, проявяваше интерес към машините, повечето от които му бяха непознати и наподобяваха гиганти от сложни механизми, способни да извършват най-тежките и най-тънките работи, които някога извършваха хората. Някои от тях имаха крака и ръце, за да се движат, за да хващат, за да стискат и да въртят метала с гъвкавите си, ловки и силни пръсти. Привлякоха го най-вече новите пещи за пудлуване, тия пещи, в които разбъркването се извършваше механически. Нима беше възможно топката разтопен метал да излиза готова и да минава направо под механическия чук? Ами електричеството, което движеше мостовете, което повдигаше чуковете, което караше да работи валцувачната машина, способна да покрие с релси цялата земя! Навсякъде беше това всемогъщо електричество, което бе станало истинска кръв за завода, циркулирайки от единия до другия край на цеховете, оживявайки всичко по пътя си, превърнало се в единствен източник на движение, топлина и светлина.

— Наистина — предаде се най-сетне Рагю — тук е много хубаво, много чисто и много просторно, много по-хубаво от предишните наши дупки, в които бяхме като свине над корито. Положително имате успехи, лошото е само, че още не сте намерили начин да осигурите рента от по сто хиляди франка за всеки гражданин.

— Ами че ние си имаме по сто хиляди франка рента — отвърна шеговито Бонер. — Ела да видиш.

И той го заведе в централните складове. Това бяха огромни плевни, огромни хамбари, огромни складови помещения, в които се натрупваше цялото производство, цялото богатство на Града. Всяка година се налагаше да ги разширяват, не знаеха вече къде да прибират реколтите, дори бяха намалили производството на фабрични предмети, за да се избегне задръстване. Никъде другаде така ясно не се виждаше неизчислимото богатство на един народ след премахването на посредниците, безделниците и крадците, всички ония, които преди живееха от труда на другите, без да произвеждат нещо. Целият народ при четиричасов работен ден натрупваше такова огромно богатство, че всеки човек разполагаше с всички блага, задоволяваше всичките си желания и не познаваше вече нито завистта, нито злобата, нито престъплението.

— Ето нашите ренти — повтаряше Бонер. — Тук всеки от нас може да взема колкото си иска. Не смяташ ли, че този щастлив живот не представлява за всеки от нас сто хиляди франка? Наистина ние всички сме еднакво богати и това, както ти казваш, отнема удоволствието, щом богатството не произлиза от нищетата на другите. Но все пак това има едно предимство — ние не се страхуваме, че ще бъдем ограбени или убити някоя вечер на улицата.

Той обясни и едно явление извън централните складове: прекия обмен между производителите на предмети, изработени в малките семейни работилници от домашните машини. Големите Работилници, големите обществени магазини може би ще изчезнат един ден и това ще бъде една нова крачка към повече свобода, към напълно свободния човек в свободното човечество.

Рагю го слушаше постепенно потресен от това извоювано щастие, с което още не искаше да се примири. И като не знаеше как да скрие вълнението си, извика:

— А ти, значи, сега си анархист!

Този път Бонер шумно се разсмя.

— О, драги приятелю, аз бях колективист и ти ме упрекна, че съм отстъпил от позициите си. Сега пък ме изкарваш анархист… Истината е, че ние вече не сме никакви от деня, в който се осъществи общата мечта за щастие, искреност и справедливост… И за да те убедя, ела да видиш още някои неща, с които ще завършим нашата обиколка.

Той го заведе зад централните складове, в подножието на Монбльозите, там, където зад каменна ограда някога бяха устроени първобитните грънчарски пещи на Ланж — една своеобразна работилница на свободолюбив занаятчия, живеещ извън обичаите и законите. Днес тук се издигаше просторната сграда на голяма фабрика за керамични и фаянсови изделия, произвеждащи също така тухли и оцветени с ярки цветове керемиди, с които бе украсен целият град. Когато видял, че малко по малко се отива към равенство, което премахва жестоката мизерия, Ланж склонил на другарските настоявания на Люк и се заел да подготвя ученици. В края на краищата, щом народът бил щастлив и радостен, значи и той можел да осъществи мечтата си — да изработва с ръцете си блестящи теракоти с цвета на златните класове, синчеца и маковете, с които толкова отдавна желаеше да украсява къщите, разпръснати сред зеленината на градините. И като че ли специално за него изграждаха град, щастливия град на освободените и възвърнали достойнството си работници. И под грубите пръсти на този работник разцъфтя с цялата примитивна сила и очарование на народното творчество красотата на едно прекрасно изкуство, водещо началото си от народа и предназначено за народа. Той не се отказа от обикновените изделия, от домашните глинени съдове, като тенджери, гърнета, стомни, чинии, изящни по форма и цветове, които внасяха славното очарование на изкуството и в най-малките занимания в обикновеното всекидневие. Освен това той всяка година разширяваше производството си, даряваше обществените сгради с прекрасни фризове, населяваше алеите с очарователни статуи, издигаше на площадите фонтани, наподобяващи големи букети, от които бликаха изворни води, свежи като вечната младост. А плеядата майстори, които бе създал по свое подобие от новите поколения, сега произвеждаха необикновено много изделия и влагаха изкуство и красота дори в гърнетата, използувани от домакините за туршии и конфитюри.

Намериха там Ланж на прага на фабриката, горе над няколкото стъпала на стълбището. Макар че навършваше седемдесет и пет години, ниският на ръст грънчар беше още силен. Квадратната му, недодялана глава все така беше обрасла с коса и брада, но сега те бяха бели като сняг. От живите му очи, светло усмихнати, блестеше безкрайна доброта, скрита в грубата му външност. Той беше заобиколен от група играещи деца, момчета и момичета, които се блъскаха помежду си с протегнати към него ръце, защото им раздаваше малки подаръци, както бе свикнал да прави всеки празник. Играчките бяха серийно изработени на ръка пъстри фигурки от печена глина, много грациозни, а някои от тях дори очарователни с комичното си изражение. Фигурките изобразяваха най-обикновени хора, раздвижени и засмени във всекидневните им занимания, плачещи и смеещи се деца, млади момичета, заети с домакинска работа, трудещи се работници, изобщо представяха живота с неговия непрекъснат, чудесен цъфтеж.

— Чакайте, чакайте, не се блъскайте, деца, има за всички… Ето, вземи, русичкото ми дете, за тебе е това момиченце, което обува чорапите си!… А за тебе, момичето ми, това дете, което се връща от училище! На̀ на тебе, черноочко, този ковач с чук!

Той викаше и се смееше, развеселен сред тия щастливи деца, които се караха за неговите добродушни мъже и жени, както той наричаше прелестните си фигурки.

— О, внимавайте! Не трябва да ги чупите… Поставете ги в стаите си, за да имате пред очите си приятни линии и красиви цветове. Така че, когато пораснете, да обичате красивото и доброто, а и самите вие да бъдете много хубави и много добри.

Такава беше неговата теория — на народа му трябва красота, за да бъде здрав и единен. Един народ може да бъде доволен само когато е умен и хармонично развит. Всичко в дома му, всичко около него, най-вече често използуваните предмети, инструментите, мебелите, целият дом трябваше да му напомнят за красотата. Глупава е вярата в превъзходството на аристократическото изкуство; нима изкуството с най-широк обхват, най-вълнуващото и най-човечното изкуство не е изкуството, което е най-близко до живота? Когато едно произведение е направено за всички, то става вълнуващо, величествено, огромно като света. Впрочем то произхожда от всички, то идва от недрата на човечеството, защото безсмъртната творба, която не се бои от времето, е рожба на народа, въплъщава една епоха, една цивилизация. Изкуството винаги разцъфтява в народа, за да го направи по-хубав, за да му придаде благоухание и блясък, толкова необходими за живота му, както насъщният хляб.

— Ето още един селянин, който жъне, още една жена, която пере! Вземи, това е за тебе, мила моя, вземи. А това за тебе, миличък мой… Това е всичко, сега бъдете послушни, целунете от мене майките и бащите си. Хайде вървете си, мили мои агънца, мили мои пиленца, животът е красив, животът е хубав!

Неподвижен и смълчан, Рагю слушаше с все по-голяма изненада. Накрая избухна с отвратително кикотене:

— Така значи, ти, анархистът, не искаш вече да хвърляш света във въздуха?

С рязко движение Ланж се обърна и го изгледа, без да го познае. Не се разсърди, а продължи да се смее.

— А, познаваш ме ти, името на когото не зная… Съвсем вярно е, че исках да хвърля света във въздуха. Крещях това навсякъде, по всички кръстопътища, проклинах проклетия град, предричах му скорошна гибел от меч и огън. Дори бях решил да стана съдник, да изгоря Боклер като мълния… Но какво да се прави? Положението се промени. Справедливостта ме обезоръжи. Градът се пречисти, изгради се отново и мога ли да го разруша сега, когато е осъществено всичко, което исках, всичко, за което мечтаех… Нали е така, Бонер? Мирът е настъпил.

И той, някогашният анархист, подаде ръка на бившия колективист, с когото бе водил ожесточени спорове.

— Щяхме да се изядем един друг, нали Бонер?… На едно мнение бяхме относно града на свободата, равенството и разбирателството, до който искахме да стигнем. Различаваше ни само пътят, който трябваше да следваме; тия, които вярваха, че трябва да се върви надясно, бяха готови да унищожат ония, които твърдяха, че трябва да се върви наляво… А сега, когато стигнахме целта, много глупаво ще бъде, ако продължаваме да се караме нали, Бонер? Мирът е сключен.

Бонер, задържал ръката на грънчаря, продължаваше да я стиска и да я друса сърдечно.

— Да, да, Ланж, грешили сме, като не сме се разбирали, и това може би ни е пречило да вървим напред. Или пък ние всички сме имали право, щом като сега сме се хванали за ръка и признаваме, че по същество сме желаели едно и също нещо.

— Е, нещата не са така, както го изисква абсолютната справедливост, не сме постигнали пълната свобода и любов — подзе Ланж. — Но да се надяваме, че тия момчета и тия момичета ще продължат делото и ще го завършат един ден… Чувате ли, мои пиленца, мои агънца, обичайте се силно един друг.

Отново се разнесоха викове и смях, но изведнъж Рагю заговори грубо:

— Я ми кажи ти, пропаднал анархисте, ожени ли се за твоята Босонога?

Изведнъж сълзи се появиха в очите на Ланж. Преди около двадесет години хубавото високо момиче, което той някога от милосърдие бе прибрал от пътя и което го обожаваше като робиня, беше починало в ръцете му след едно ужасно произшествие, станало по неизвестни още причини. Той разказваше, че при експлозия на една от неговите пещи желязната й врата изхвръкнала и ударила Босоногата в гърдите. Но истината положително е била съвсем друга: когато му е помагала в неговите опити с взривни вещества, тя навярно е била убита от експлозията при зареждането на ония прословути гърнета, които той с такова удоволствие подготвяше, за да ги постави в общината, в околийското управление, в съда, изобщо навсякъде, където имаше някаква власт, която трябваше да бъде унищожена. В продължение на месеци и години сърцето му бе плакало по тази загуба, а и днес пак сред толкова щастие той оплакваше тази така страстно и така нежно предана му любима, която заради неговото сърдечно състрадание му беше направила царски подарък, като завинаги му отдаде красотата си.

Ланж сурово се приближи до Рагю.

— Ти си зъл човек, защо измъчваш сърцето ми?… Кой си ти? Откъде идваш? Не знаеш ли, че моята скъпа жена е умряла и че аз още продължавам да й искам всяка вечер прошка, като се обвинявам, че съм я убил? Не станах лош човек само поради скъпия спомен за нея, защото тя продължава да е тук, тя е моят добър съветник… Но ти си зъл, не искам да те познавам, не искам да зная името ти. Махай се, махай се оттук!

Той беше прекрасен така разгневен в своята скръб. Под грубата му външност се криеше поетът, чието въображение някога избухваше за мрачно и величаво отмъщение, но сега този поет се беше разнежил, сърцето му трептеше от безкрайна доброта.

— Познаваш ли го? — попита Бонер загрижено. — Кажи ми кой е той?

— Не искам да го позная — повтори Ланж още по-гневно. — Нищо няма да кажа, да се махне, веднага да се махне!… За него няма място у нас.

И Бонер, убеден, че грънчарят е познал странника, лекичко измъкна Рагю, не желаейки да предизвика мъчително обяснение. Впрочем и Рагю, за да избегне караницата, го последва мълчаливо. Всичко, което виждаше, всичко, което чуваше, причиняваше болка в сърцето му, изпълваше го с горчиво съжаление, с безкрайна завист. И започна да се колебае пред това извоювано върховно щастие, на което не се радваше и никога нямаше да се радва.

Но вечерната картина на празнуващия Боклер съвсем го съсипа. Станало бе обичай в този първи ден на лятото всяко семейство да слага пред входа на дома си маса и да вечеря навън, на улицата, под погледа на минувачите. Това приличаше на братско приобщаване на целия Град, всички ядяха и пиеха публично, масите постепенно се доближаваха, образуваха една-единствена трапеза, превръщаха града в огромна пируваща зала, а народът в нея — в едно единно семейство.

От седем часа, когато слънцето още светеше, масите бяха изнесени и украсени с рози, с онова изобилие от рози, чието благоухание изпълваше от сутринта Боклер. Белите покривки, чиниите с орнаменти, кристалните и сребърните сервизи весело блестяха под пурпурните лъчи на залеза. Поради това, че сребърните монети щяха да бъдат премахнати, сега всеки си имаше сребърно канче вместо някогашното тенекиено. Бонер искаше Рагю непременно да седне на неговата маса, на масата на внучката му Клодин, омъжена за един от синовете на Люк — за Шарл Фроман.

— Водя ви един гост — каза той просто, без да споменава името му. — Един приятел, другоземец.

Всички отвърнаха:

— Да бъде добре дошъл!

Бонер настани Рагю до себе си. Масата беше дълга, четири поколения седяха лакът до лакът. Тук пред погледа на Бонер бяха синът му Люсиен, и снаха му Луиз Мазел, които бяха прехвърлили петдесетте, внучката му Клодин със съпруга си Шарл Фроман, които бяха в зряла възраст, а също и правнучката му Алис, едно очарователно осемгодишно момиченце. На масата седяха и други близки и далечни роднини. Той обясни, че е необходима гигантска маса, ако и другите му три деца Антоанет, Зое и Северен не бяха отишли да вечерят на съседните маси при своите деца. И шегувайки се, каза, че при десерта масите ще се съединят, така че всички ще бъдат заедно.

С особено внимание Рагю гледаше Луиз Мазел, все още хубава и жива, с изящна глава като на капризна коза. Учудваше го нежното отношение на тази буржоазна щерка към нейния съпруг Люсиен, син на работници. Той се наведе и шепнешком попита Бонер:

— Значи, Мазелови са умрели?

— Да, от голям страх, че ще загубят рентите си. Рязкото спадане на държавните ценни книжа, последователното снижаване на процента ги срази като мълния. Пръв си отиде съпругът, този привърженик на божествения мързел, съкрушен от мисълта, че може би ще се наложи отново да работи. Жена му не живя дълго след него, тя дори престана да се лекува от въображаемата болест, не смееше да излиза навън, упорито уверена, че могат да я заколят на улицата, щом като й отнемат рентата. Напразно дъщеря й искаше да я прибере в дома си; тя се задушаваше при мисълта, че ще трябва да я хранят други; намериха я с посиняло лице, получила апоплектичен удар, забила нос в един куп от своите ценни книжа, изгубили вече стойността си. Нещастни хора! Отидоха си, без да разберат, уплашени, съсипани, обвинявайки, че светът се е обърнал наопаки.

Рагю поклати глава, без да изпита съжаление към тези буржоа, но считайки като тях, че няма живот в един свят, от който е изгонен мързелът. И той отново започна да разглежда, помрачен от все по-веселите лица на сътрапезниците, от изобилието и разкоша на масата, които като че ли бяха нещо естествено, а не плод на суета. Всички жени бяха облечени в еднакви празнични рокли, от една и съща прелестна светла коприна и в косите на всички блестяха еднакви скъпоценни камъни — рубини, сапфири и изумруди. Тук още по-любими бяха цветята, прекрасните рози. По средата на вечерята, която се състоеше от много прости, но фино приготвени ястия, най-вече от зеленчуци и плодове, поднасяни в сребърни блюда, се разнесоха весели песни, с които хората прославяха и се сбогуваха със залязващото слънце, напълно уверени в щастливата утрешна зора. И тогава се случи нещо прекрасно: всички птици от околността — синигерчета, червеношийки, кадънки и обикновени врабчета — налетяха върху масите, преди да се приберат за нощуване в потъмнялата зеленина. Идваха отвред, смело кацаха по раменете на хората, слизаха да кълват трохите по покривките, приемаха лакомствата от ръцете на децата и жените. Откакто Боклер бе станал Град на разбирателството и мира, те не се плашеха от добрите граждани, не се страхуваха от капани и изстрели; бяха се сближили с хората, бяха станали членове на техните семейства, така че всяка градина си имаше гости, които вземаха своя дял от общата храна.

— О, ето нашите малки приятели! — извика Бонер. — Как писукат! Знаят, че днес е празник… Алис, натроши им хляб.

И Рагю с потъмняло лице и с тъжни очи продължаваше да гледа как птиците се спускат от всички страни като вихрушка от малки леки перца, позлатени от последните слънчеви лъчи. Те се спускаха от клоните, после някои хвръкваха и пак се връщаха. При десерта настроението стана по-весело, толкова много малки крачета пъргаво подскачаха сред черешите и розите. От цялото това блаженство и великолепие, което бе видял от сутринта досега, тия птици най-очарователно и най-ясно говореха колко спокойно и щастливо живее този възроден народ.

Той внезапно стана и се обърна към Бонер:

— Задушавам се, трябва да се раздвижа… Освен това искам още да погледам, искам да видя всичко, всички маси, всички сътрапезници.

Бонер добре го разбра. Не искаше ли той да види Люк и Жозин, към които беше насочено любопитството му, откакто се бе върнал? Избягвайки още едно решително обяснение, той отвърна просто:

— Добре, всичко ще ти покажа, ще обиколим масите.

Първата маса пред съседната къща беше масата на Морфенови. На централно място седеше Малкия Да, а до него жена му Онорин Кафио. И двамата бяха с побелели коси; тук бяха синът им Раймон и жена му Терез Фроман с най-големия им син Морис Морфен, едно едро момче, навършило вече деветнадесет години. Срещу тях беше поколението на Синеоката, вдовицата на Ахил Гурие, чиито големи небесносини очи бяха запазили безкрайната си синева, макар че бе навършила седемдесет години. Самата тя скоро щеше да стане прабаба по линията на нейния внук Фелисиен, син на дъщеря й Леони, омъжена за Северен Бонер, който се беше оженил за Елен, дъщеря на Полин Фроман и Андре Жоливе. Всички изброени присъствуваха на масата, а последните двама бяха довели и другата си дъщеря. Шегуваха се с Елен, предлагаха й да нарече първата си рожба Грегоар, а в същото време петнадесетгодишната й сестра Берт слушаше усмихната любезностите на своя братовчед Раймон. Берт и Раймон се очертаваха като една бъдеща влюбена двойка.

Появата на Бонер, който намери на тази маса най-малкия си син Северен, предизвика радостни възклицания. А Рагю, който все повече се объркваше в този лабиринт от бракове, поиска да види седналите на тази маса две дъщери на Фроман, навършващи вече четиридесетте, Терез и Полин, все още пленителни със свежата си и здрава красота. А след като видя Синеоката, той си спомни за бившия кмет Гурие и бившия околийски управител Шатлар и поиска да узнае какво бе станало с тях. Бяха угаснали един след друг, свързани в тясно приятелство, което още повече се засили, след като двамата загубиха красивата Леонор. Гурие, който пръв умря, трудно свикваше с новия порядък на нещата, често вдигаше ръце към небето като озадачен господар, на когото са отнели собствеността, и говореше за миналото със старческа меланхолия; и той, който някога толкова много бе против свещениците, съжаляваше за католическите обреди — първото причастие, тържествените шествия, каденето с тамян и биенето на камбаните. С Шатлар бе обратно. Този таен анархист, прикривал се с дипломатическа сдържаност, завърши живота си така, както бе мечтал — умря щастлив, забравен в този възроден и тържествуващ Боклер, изчезна мълчаливо заедно с режима, чието погребално шествие придружаваше така благоговейно, сякаш самият той бе завлечен в небитието при падането на последното министерство. Но по-възвишена и по-красива от неговата смърт бе смъртта на председателя Гом, за която напомняше присъствието на неговия внук Андре и на правнучките му Елен и Берт. Той бе живял до деветдесет и две годишна възраст само със своя внук, тъгувайки за неудачния си, мъченически живот. В деня, в който бяха затворили съда и затвора, той се бе почувствувал освободен от проклятието да бъде съдия през целия си живот. Да бъдеш човек, който съди другите хора, като приемаш, че си представител на непогрешимата истина, на абсолютното правосъдие въпреки възможните слабости на разума и сърцето си — тази мисъл го караше да изтръпва, хвърляше го в мъчителни съмнения и страшни угризения на съвестта и го обземаше ужас при мисълта, че е бил лош съдия. В края на краищата се възцари справедливостта, която се страхуваше, че няма да види; но това не беше справедливостта на пристрастен социален строй, управляващ с меч, с който защищава шепа грабители и с който удря безчислената тълпа от нещастни роби, но справедливостта на свободния човек към свободния човек, справедливост, която дава на всекиго заслужения дял от щастието и която носи истината, братството и мира. Сутринта, преди да умре, той повика един бивш бракониер, когото някога бе осъдил на тежко наказание за убийство на един стражар, ударил го със сабята си; и Гом публично се разкая, разказа на висок глас съмненията, които бяха тровили кариерата му на съдия, изброи всичко, което бе крил дотогава — престъпленията на кодекса, грешките и лъжите на закона, на всички тия оръдия на потисничеството и социалната ненавист, на цялата тази покварена почва, върху която никнеха заразата на кражбите и убийствата.

— Значи, това семейство, което седи на тази маса — подзе Рагю, — този Фелисиен и тази Елен, при които се спряхме за малко тази сутрин, са внуци едновременно на Фроманови, Морфенови, Жоливе и Гом?… И кръвта на тия враждебни помежду им родове не ги ли отравя, като тече сега във вените им?

— Ами не — отвърна спокойно Бонер. — Те са се сдобрили и расата е станала по-красива и по-силна.

Ново огорчение чакаше Рагю на следващата маса. Тази маса беше на Бурон, неговият бивш другар, някогашния компаньон в безделието и пиянството, на когото той влияеше и когото толкова лесно развращаваше. Сега Бурон беше щастлив, Бурон беше спасен, а той, Рагю, беше останал сам в своя ад! Въпреки напредналата си възраст той наистина ликуваше до жена си, вечно веселата Бабет, чиято хубава, неизменна мечта се беше сбъднала, като беше настъпило време на вечно безоблачно синьо небе, без тя дори да се изненада. Нима това не бе напълно естествено? Бяха щастливи, защото в края на краищата трябва да бъдат щастливи. А около тях поколението им беше безбройно. Най-напред Март, най-голямата им дъщеря, се бе омъжила за Огюст Лабок и бе родила Адолф, който се ожени за Жермен, дъщеря на Зое Бонер и Никола Ивоно. След това най-малкият им син Себастиан се бе оженил за Агат Фошар и от този брак се роди Клементин, която пък се бе омъжила за Александър Фейа, сина на Леон Фейа и Еужени Ивоно. На масата бяха две момиченца, представителки на четвъртото поколение, петгодишните Симон Лабок и Амели Фейа. Присъствуваха и други роднини — Луи Фошар, оженен за Жулиен Дашьо, и тяхната дъщеря Лор, Еварист Митен с жена си Олимп Ланфан и сина им Иполит, а всъщност Лор и Иполит също бяха женени и с тях беше осемгодишният им син Франсоа, който също така беше от четвъртото поколение. В празнуващия Боклер нямаше да се намери по-голяма маса, на която да седят размесени потомците на Бурон, Лабок, Бонер, Ивоно, Фошар, Фейа, Дашьо, Ланфан и Митен.

Бонер, който и тук намери една от своите потомки, Зое, разказваше на Рагю за съдбата на тия, които бяха умрели. Затъпелият Фошар и неговата вечно опечалена жена Натали бяха си отишли от тоя свят, без да разберат промените, като пазеха да не им откраднат хляба, който всъщност бе вече безплатен. Фейа, преди да умре, има щастието да види разцвета на обширното владение на комбетци, което бе негово дело. Ланфан и Ивоно го последваха, потънаха в тая разумно обичана и вече смело оплодотворявана земя. С Дашьо, Кафио и Лабокови изчезнаха всички бивши търговци, а красивата хлебарка, добрата госпожа Митен, достигна дълбока старост и до смъртта си бе все така добра и хубава.

Рагю престана да слуша, но не откъсваше очи от Бурон.

— Колко млад изглежда! — прошепна той. — А пък неговата Бабет се смее все така хубаво!

Той си спомни някогашните гуляи, когато с Бурон се застояваха до късно у Кафио, злословеха против господарите и се прибираха мъртво пияни. Припомни си своя дълъг мизерен живот, петдесетте години, загубени в търкаляне от работилница в болница из този широк свят. Сега, когато опитът беше направен, когато трудът беше реорганизиран и възроден, неговият полузагубен преди другар е спасен, докато той, който се е върнал тук, е съсипан вече от предишния окаян и мъчителен труд, от несправедливия наемен труд, който отравя и разрушава. В този миг стана нещо очарователно, което съвсем го измъчи. Симон Лабок, дъщеря на Адолф и Жермен, едно петгодишно русо момиченце, правнучка на Бурон, грабна с мъничките си ръчички шепа рози от масата и като се усмихваше, ги изсипа върху побелялата глава на своя прадядо.

— Ето, дядо Бурон, рози, много рози за тебе! Да ви бъдат като венец… Ето още и още! Рози по косата ти, рози в ушите ти, рози по носа ти, рози навсякъде! Честит празник, честит празник, дядо Бурон.

Цялата маса се смееше, ръкопляскаше, приветствуваше прадядото. Рагю побягна, увличайки със себе си Бонер. Той трепереше и едва се държеше на краката си. Когато бяха малко встрани, той се обърна рязко към него с глух глас:

— Слушай, защо да мълча повече? Аз дойдох тук, за да видя само тях… Къде са? Покажи ми ги!

Говореше за Люк и Жозин. Но тъй като Бонер, който го разбра, не бързаше да отговори, Рагю продължи:

— Развеждаш ме от сутринта, аз се преструвам, че всичко ме интересува, обаче мисля само за тях, само те ме привличат, защото само те ме доведоха дотук, принуждавайки ме да преодолявам умора и страдания… Далече оттук аз знаех, че не съм го убил, че и двамата са живи, нали така? Знаех, че имат много деца, че са щастливи и в пълен разцвет — нали така?

Бонер размишляваше. Като се страхуваше от скандал, той досега забавяше неизбежната среща. Но нима тактиката му не бе увенчана с успех? Нима не бе поразил Рагю с някакъв свещен ужас пред величието на осъщественото дело? Сега виждаше, че Рагю е изумен, разтреперан, безсилен за ново престъпление. И затова Бонер отговори със спокойното си добродушие:

— Искаш да ги видиш ли, драги? Ще ти ги покажа. Ти наистина ще видиш щастливи хора.

Масата на Люк беше непосредствено след масата на Буронови. Той седеше по средата, Жозин беше от дясната му страна, а от лявата му — Сьорет и Жордан. Сюзан също беше тук, тя седеше срещу Люк, до нея бяха Нане и Низ, които бяха вече станали дядо и баба; русите коси и на двамата бяха малко избелели, но очите им гледаха весело, както в далечното минало, когато приличаха на малки къдрави агънца. Около масата беше цялото потомство на Люк и Жозин. Илер, най-големият им син, беше женен за Колет, дъщерята на Нане и Низ, която му бе родила Мариет, навършваща вече петнадесет години; Пол Боажелен и Антоанет Бонер имаха син Людовик, който скоро щеше да стане на двадесет години; Людовик и Мариет, които си бяха дали дума да се оженят, седяха един до друг, шушукаха си тайни и нежно си разменяха усмивки. До тях беше Жюл, най-малкият син на Фроманови, оженен за Селин, дъщерята на Арсен Ланфан и Еулали Лабок, баща на ангелски красивото момченце Ришар, любимец на дядо си Люк. Тук бяха и всички други роднини, на тази маса кръвта на враждуващите някога помежду си Фроман, Боажелен и Делаво се беше съединила с кръвта на Бонер, Лабок и Ланфан, олицетворяващи ръчния труд, търговията и земеделието, всички социални пластове, от които бе създаден новият град, сегашният Боклер на справедливостта и мира.

Когато Рагю се приближи, един последен лъч на залязващото слънце освети тържествено масата и сред това величие заблестяха букетите от рози, сребърните блюда, тънките копринени платове и украсените с диаманти коси на жените. В този миг на сбогуване с небесното светило най-очарователно бе ликуването на птиците от околността, които бързо се спуснаха още веднъж върху масите, преди да се приберат да спят по клоните на дърветата. Те прииждаха с такова летене и с такъв плясък на криле, че покриваха цялата маса с жив сняг от малки топли перца. Приятелски ръце хващаха птиците, галеха ги и отново ги пускаха да хвърчат. И тази доверчивост на червеношийките и кадънките беше безкрайно трогателна, прославяше в спокойната нощ съюза, сключен завинаги между всички същества, световния мир, който царуваше между хората, животните и предметите.

— О, дядо Люк — извика момченцето Ришар, — я виж как едно синигерче пие вода от чашата на баба Жозин!

Това беше истина. Картината развесели и развълнува Люк, основателя на града. Водата в чашата беше от тази свежа и чиста вода, която той бе каптирал в скалите на Монбльозите и от която сякаш се бе родил целият град с градините, булевардите и бликащите фонтани. Той взе чашата си и я вдигна към пурпурното слънце, като каза:

— Да пием, Жозин, да пием за здравето на нашия щастлив Град!

И когато Жозин, която, макар и с побеляла кота, беше останала за него любимата жена и нежната другарка, засмяна допря устните си до чашата, Люк пи и продължи:

— За здравето на нашия град, чийто празник чествуваме днес!… Нека той непрекъснато се разширява, нека расте на свобода, нека процъфтява, нека става все по-красив и нека завладее целия свят за делото на световната хармония!

Под залязващото слънце, което го обкръжаваше като ореол, той изглеждаше прекрасен, изпълнен още с младежка сила, с вяра и тържествуваща радост. Без да се гордее, без да проявява надменност, той просто изразяваше щастието си, че най-сетне вижда делото си укрепнало. Той беше основателят, създателят, бащата и всички тия радостни хора, всички тия пируващи по всички маси, празнуващи Труда и плодородието на лятото, бяха неговият народ, неговите приятели, неговите роднини, неговото семейство, което непрекъснато се увеличава, става все по-задружно и все по-благоденствуващо. Изпълненото с пламенна нежност пожелание към неговия град беше, посрещнато с радостен вик, който избухна от всички маси чак до далечните булеварди и се издигна във вечерното небе. Всички бяха станали прави, пиеха за здравето на Люк и Жозин, за тази двойка герои, патриарси на труда — за нея, спасената, възпятата като съпруга и майка, и за него, изкупителя, който, за да я спаси, беше спасил от неправдите, беззаконието и страданието целия нещастен свят на наемния труд. Беше миг на прослава и възхвала, на страстна благодарност на огромната тълпа, на награда за такава силна вяра, за окончателното влизане в лоното на славата и любовта.

Под вихъра на апотеоза, който се носеше, Рагю цял се разтрепери, изтръпна и побледня. Той не можа да понесе блясъка на красотата и добротата, които се излъчваха от Люк и Жозин. Той отстъпи назад, залитна и беше готов да побегне, когато Люк го забеляза и се обърна към Бонер:

— О, приятелю, липсвахте ми в този радостен ден, защото вие бяхте моят двойник, най-смелият, най-мъдрият, най-силният от всички труженици на делото, не трябва да ме чествуват, без да чествуват и вас… Кажете ми кой е този старец с вас?

— Един чужденец!

— Чужденец! Нека дойде, нека яде с нас от хляба на нашите ниви, нека пие от водата на нашите извори! Нашият град е град на гостоприемството и мира на всички хора… Жозин, направи място, а вие, приятелю наш, когото не познаваме, приближете се, седнете между мене и жена ми, защото във ваше лице искаме да почетем всички наши непознати братя от другите градове на света.

Обзет сякаш от някакъв свещен ужас, Рагю отстъпи пак назад.

— Не, не! Не мога!

— Защо да не можете? — попита кротко Люк. — Ако идвате отдалече, ако сте изморени, вие тук ще намерите помощ и утеха. Няма да ви питаме нито за името ви, нито за миналото ви. Ние всичко опрощаваме, у нас царува братството и щастието на всеки е в щастието на другите… Кажи му и ти, мила съпруго, тия неща, които от твоята уста ще звучат по-нежно и по-убедително, защото аз като че ли успях само да изплаша чужденеца.

Тогава и Жозин каза:

— Вземете, приятелю, нашата чаша! Защо да не пиете за наше и за ваше здраве? Вие идвате отдалече, тук ще бъдете наш брат и на нас ще ни бъде приятно да увеличим семейството си. Сега в Боклер е обичай в празнични дни хората да си разменят целувката на мира, която опрощава всичко… Вземете и пийте за любовта между всички!

Но Рагю, още по-бледен и по-разтреперан, отстъпи пак назад, сякаш поразен от ужаса на светотатството.

— Не, не! Не мога!

В този миг Люк и Жозин не се ли усъмниха в истината, не познаха ли нещастника, който се бе върнал, за да страда отново, след като толкова дълго време бе влачил бремето на леността и покварата? Те го изгледаха с очи, изпълнени с щастлива доброта, засенчена от голяма мъка и страдание. Люк каза непринудено:

— Вървете, където искате, щам не можете да бъдете член на нашето семейство сега, когато то все повече се сплотява, става все по-единно. Погледнете, погледнете! Ето че всичко се слива, масите се съединяват, скоро ще има само една маса за целия този Град на братя!

И наистина сътрапезниците започнаха да се приближават, като че ли всяка маса крачеше към съседната маса, малко по малко масите се спояваха една с друга, както обикновено ставаше винаги в края на тази обща вечеря при чествуване деня на лятото в една хубава юнска вечер. Това ставаше съвсем естествено — отначало по време на десерта децата като вестители ходеха от маса на маса, а после възрастните от едно и също семейство, седнали на други трапези поради роднински връзки, се стремяха към масата на своите родители, желаейки да се съберат заедно. Нима Северен Бонер от масата на Морфен, Зое Бонер от масата на Бурон и Антоанет Бонер от масата на Люк можеха да устоят на притегателна сила на бащината маса, където се намираше най-големият им брат Люсиен? А Фроманови бяха разпръснати като житни зърна, посети в различни бразди — Шарл у Бонерови, Терез и Полин у Морфенови; копнеейки да бъдат с баща си, как можеха те да не дадат тласък, да не поведат другите при основателя и създателя? Така се стигна до това изумително зрелище — масите да тръгнат, да се настигнат и така да се съединят, че да образуват една–единствена маса през целия ликуващ Град. По булевардите, пред вратите на празнуващите къщи имаше една обща трапеза; пасхата на този братски народ щеше да завърши под звездното небе като едно масово приобщаване, на което хората, опрели лакът до лакът, седяха около една и съща маса, отрупана с рози. Целият град участвуваше в един гигантски банкет, семействата се смесваха, сливаха се в едно-единствено семейство, едно и също дишане повдигаше всички гърди и една и съща любов караше да туптят всички сърца. От високото чисто небе се спускаше един прелестен, всеобхватен покой, една хармония на световете и на хората.

Бонер не се беше намесил в разговора, но не изпускаше Рагю от погледа си, наблюдаваше как в него се извършва очакваната промяна през този ден, в който изненадите една след друга го бяха разтърсвали, докато се стигна сега до този блестящ финал, който го ужаси и напълно съкруши. Видя го толкова сломен, толкова разтреперан, че му подаде ръка.

— Ела да походим малко, вечерният въздух е толкова приятен… Кажи ми дали сега повярва, че ние сме щастливи? Нали добре видя, че човек може да работи и да бъде щастлив, защото само в труда има радост, здраве и пълноценен живот. Да работиш — това просто значи да живееш. Необходима е била една религия на страданието и на смъртта, за да превърне труда в проклятие и да обяви като блаженство в рая вечния мързел… Трудът не е наш господар, той е дишането на нашите гърди, кръвта на вените ни, единственият смисъл на нашия живот, двигателят на любовта, на сътворяването, на човешкото безсмъртие.

Но, чувствувайки се победен, Рагю не искаше вече да спори, сякаш бе съсипан от умора и отегчен до смърт.

— Ах, оставете ме, оставете ме!… Аз съм страхливец, едно дете би имало повече смелост от мене и затова се презирам.

После продължи с тих глас:

— Бях дошъл, за да убия и двамата… Ах, какво безкрайно пътуване, пътища и само пътища, години на безсмислени обиколки през непознати страни само с тази единствена злоба в сърцето да се върна в Боклер, да намеря този мъж и тази жена, за да им забия в тялото този нож, с който така лошо си послужих някога!… А ето че ти добре се подигра с мене, аз се разтреперих пред тях, отстъпих като страхливец, щом ги видях толкова хубави, толкова величествени, толкова лъчезарни!

Бонер изтръпна при тази изповед. Още снощи го бе обзело мрачно вълнение, предчувствувайки замисленото престъпление. А сега вече изпитваше състрадание към съсипания нещастник.

— Ела, ела, клетниче, у дома, за да преспиш и тази нощ. Утре ще видим какво ще правим.

— Да спя пак при тебе? О, не, не! Отивам си, отивам си веднага.

— Но ти не можеш да тръгнеш в този час, много си уморен, много си слаб… Защо не останеш при нас? Ще се успокоиш, ще изпиташ нашето щастие.

— О, не, не! Трябва веднага да тръгна, веднага. Грънчарят добре ми го каза, за мене няма място у вас.

И с глас на грешник, осъден на вечни мъки, с тъпа ярост той продължи:

— Не мога да гледам вашето щастие. Много бих страдал.

След тия думи Бонер повече не настоя, обзе го безпокойство, сякаш смътен ужас. Той мълчаливо отведе в дома си Рагю, който взе торбата и тоягата си и не поиска да дочака края на вечерята. Не си размениха нито дума, нито жест за сбогуване. И Бонер видя как този човек, този нещастен и съсипан старец, тръгна с несигурна крачка и изчезна в далечината, в бавно спускащата се нощ.

Но Рагю не можа да се измъкне веднага от празничния Боклер. Той бавно премина клисурата Бриа, с мъка, крачка по крачка, се изкачи нагоре в скалите на Монбльозите. После, когато вече беше над града, той се обърна назад и изведнъж го видя целия. Необятното тъмносиньо чисто небе блестеше от звезди. И в тази тиха, хубава юнска нощ градът се разстилаше като едно друго небе, обсипано също така с безброй малки светила. Това бяха хиляди и хиляди електрически лампи, запалени над празничните маси и сред зеленината на парковете. Той отново се изправи пред тия маси, отново ги видя като нарисувани с пламтящи линии да тържествуват сред мрака. Те се бяха разтегнали надалече, стигаха до хоризонта. Той чуваше смеха и песните, все още продължаваше да присъствува на това гигантско пиршество на един цял народ, седнал там като едно братско семейство.

И той пак се опита да избяга, изкачи се още по-високо, но когато отново се обърна назад, пак видя Града, който сияеше още по-силно. Той се изкачи още по-горе и продължи да се изкачва. Но колкото повече се изкачваше, обърнеше ли се, Градът му изглеждаше все по-голям, прострял се в цялата равнина, превърнал се в небе с безкрайна тъмна синевина и искрящи звезди. Смехът и песните долитаха до него все по-ясно — голямото човешко семейство празнуваше радостта от труда върху плодородната земя. И той тръгна, вече без да се обръща, вървя дълго, много дълго, докато се изгуби в мрака.