Емил Зола
Труд (2)

II

Бонер, майсторът-пудльор, един от най-добрите работници в завода, бе играл голяма роля в последната стачка. Справедлив човек, който се бунтува срещу неправдите към наемния труд, той четеше парижките вестници, от които черпеше едно цяло революционно образование, в което имаше доста празноти, но което го правеше съвсем определен привърженик на доктрината на колективизма. Впрочем както той сам твърде мъдро казваше с уравновесения си ум на трудолюбив и здрав човек, тази доктрина била мечтата, която хората ще се мъчат да достигнат един ден; а докато чакат, за работниците трябва да се извоюва повече справедливост, която веднага да се приложи, за да страдат колкото се може по-малко.

От известно време стачката бе станала неизбежна. Когато преди три години беше в упадък в ръцете на Мишел Кюриньон, сина на господин Жером, „Бездната“ бе купена от неговия зет Боажелен, един красив парижки безделник, оженен за дъщеря му Сюзан; Боажелен се бе решил да вложи остатъците от твърде разклатеното си състояние по съвета на своя беден братовчед Делаво, който беше поел изричното задължение да му осигури доход в размер на тридесет процента от вложения капитал. И от три години опитният инженер, упоритият работник Делаво устояваше на обещанието си благодарение на добрата организация и енергичното си ръководство, като сам бдеше над най-дребните неща и изискваше от всички строга дисциплина. Една от причините за лошото финансово положение на Мишел Кюриньон бе настъпилата криза в металургичния пазар в този край, откакто производството на релси и големи железни стълбове престана да бъде доходно поради откриването на един химически процес, който даваше възможност в северна и източна Франция да се обработват с малко разходи огромни минерални залежи, които дотогава не се използуваха. Стоманолеярните на Боклер не можеха повече да се борят за добри пазари, разорението беше сигурно и гениалният удар на Делаво бе решението му да смени производството, да изостави релсите и стълбовете, които Северът и Изтокът продаваха по двадесет сантима килограма, и да започне да произвежда по-фини и по-грижливо изработени предмети, например снаряди и оръдия, които се продават от два до три франка килограмът. Заводът процъфтя отново, парите, вложени от Боажелен в предприятието, носеха значителни ренти. Само че трябваха нови съоръжения и по-грижливи работници, по-внимателни в работата и следователно по-добре платени.

Всъщност единствената причина за стачката бе искането за повишаване на надниците. На работниците се заплащаше на базата на сто килограма продукция и Делаво беше съгласен, че са необходими нови тарифи. Но той искаше да си остане абсолютен господар на положението и особено да не изглежда, че се подчинява на заповедите на работниците си. Умен специалист, много властен, много упорит за правата си, макар че се мъчеше да бъде честен и справедлив, той считаше колективизма най-вече като разрушителна мечта и заявяваше, че такива утопии водят направо към страшни катастрофи. И спорът между него и малкия свят на работниците, над който той властвуваше, се усложни в деня, в който Бонер бе успял почти да уреди един синдикат за защита; докато Делаво приемаше спомагателните и пенсионните каси, дори и потребителните кооперации, като признаваше, че не може да се забранява на работника да подобрява положението си, той рязко се обяви против синдикатите, дружествата за защита на работническите интереси, въоръжени за колективна акция. Оттогава започна борбата. Той отказа да извърши ревизия на тарифите, счете, че и самият трябва да се въоръжи, и обяви в „Бездната“ нещо като обсадно положение. Откакто той започна да вилнее, работниците се оплакваха, че нямат вече лична свобода. Следяха отблизо постъпките и мислите им дори вън от завода. Тия от тях, които бяха покорни и го ласкаеха, които може би бяха шпиони, печелеха благоволението на администрацията, докато гордите, независимите бяха третирани като опасни хора. И понеже шефът, консерватор по инстинкт и защитник на съществуващото положение, явно искаше да има само свои хора, всичките му подчинени — инженери, майстори и надзиратели — се престараваха, станаха безпощадно строги по отношение на дисциплината и на онова, което наричаха благоразумие.

Бонер, засегнат в разбиранията си за свобода и справедливост, естествено застана начело на недоволните. Той именно с няколко свои другари отиде при Делаво, за да го запознае с техните искания. Говори му съвсем ясно, разгневи го и не получи исканото увеличение на надниците. Делаво не вярваше, че при него може да избухне обща стачка, защото металургичните работници трудно се разсърдват — от години в „Бездната“ не бе имало стачка, докато минните работници в каменовъглените мини на Бриа обявяваха непрекъснато стачки. И когато въпреки неговите нареждания обща стачка бе обявена, когато една сутрин само двеста души от хиляда се явиха на работа и трябваше да затвори завода, той бе обзет от такъв сдържан гняв, че оттогава стана упорит и не искаше да преговаря. Най-напред уволни членовете на синдиката и Бонер в деня, в който делегатите се решиха да отидат при него. Каза им, че той е господар в дома си, че спорът е между него и работниците му и че смята да го уреди само с работниците си. Бонер отиде втори път при него, придружен само от трима другари. Но от него изтръгнаха само възражения — сметките показвали, че той ще постави „Бездната“ в неизгодно финансово положение, ако увеличи надниците. Поверени му били капитали, дали му да управлява завод, неговото строго задължение било заводът да преуспява, капиталите да дават обещаните печалби. Той наистина искал да бъде човечен, но бил много почтен човек и държи на задълженията си предприятието, което ръководи, да печели колкото се може повече. Другото било само мечта, луда надежда, утопично и опасно бъдеще. И така, понеже и едната, и другата страна упорствуваха в многото подобни срещи, стачката продължи два месеца; гибелна както за наемния работник, така и за капитала, стачката засилваше мизерията на работниците, а в същото време съоръженията бездействуваха и се повреждаха. Най-сетне, след взаимни отстъпки, се споразумяха за новите тарифи. Но цяла седмица Делаво, отказваше да приеме на работа някои работници, тия, наричани от него главатари, между които беше и Бонер. Той не можеше да му прости, макар че го признаваше за един от най-сръчните си и най-скромни работници. Накрая, когато отстъпи и го прие с другите, той заяви, че са го изнасилили, че са го задължили да действува против сърцето си, но го прави единствено, за да има мир.

Този ден Бонер се почувствува обречен. Отначало той не искаше да приеме така предложената му милост, отказа да започне работа с другарите си. Но тъй като много го обичаха, те заявиха, че няма да се върнат в завода, ако не отиде на работа едновременно с тях; тогава той с благородство се престори на примирен, за да не стане причина за нов разрив. Другарите му бяха доста страдали, той искаше да бъде единствената жертва и никой друг да не пострада от спечелената полупобеда. И затова започна работа в четвъртък, като се зарече да напусне в неделя, твърдо убеден, че присъствието му в „Бездната“ е вече невъзможно. Не сподели с никого, само предупреди администрацията в събота сутринта, че ще напусне вечерта, и сега, тази нощ, още беше в „Бездната“, защото имаше да довърши една работа.

Люк каза името си на портиера и попита дали може да говори веднага с майстора-пудльор Бонер; портиерът само с жест му посочи халето с пещите за пречистване на чугуна и машините за валцуване в дъното на втория двор, вляво. Тия дворове, наводнени от последните дъждове, бяха истински помийни ями; върху разкъртените им павета се преплитаха релсите, които служеха за съединителна железопътна линия от завода до гарата на Боклер. Под бледата светлина на няколко електрически лампи, през сенките, които хвърляха хангарите, кулата за закаляване на оръдията, пещите за остоманяване на желязото, смътно очертани, наподобяващи конусообразни постройки на някакъв варварски храм, един малък локомотив се движеше бавно и свиреше остро, за да не премаже някого. Но още от прага парните чукове най-вече заглушаваха посетителите; инсталирани на площадка, подобна на изба, тия два парни чука с големи глави като на хищно животно удряха желязото с бесен ритъм, захапваха го, изтегляха го настървено на прътове с металните си зъби. Там сред големия шум и непрекъснатото разтърсване работниците-валцувачи бяха спокойни, мълчаливи, говореха само с жестове. Люк мина покрай една ниска сграда, в която беснееха други парни чукове, зави наляво и прекоси втория двор, разоран и отрупан с бракувани части, които, оваляни в калта, чакаха да бъдат претопени. Хора товареха във вагон една голяма отливка, ос на миноносец, завършена същия ден, която локомотивчето щеше да превози. И понеже то идваше със свирене, Люк, за да го избегне, тръгна по една алея между симетрични купчини отлят чугун, основната суровина на завода, и най-сетне влезе в халето с пещите за пудлуване и валцувачките.

Това хале, едно от най-просторните, през деня ехтеше от страшния грохот на пуснатите в движение валцувачки. Но в този нощен час машините спяха, повече от половината помещение на огромното хале беше потънало в дълбок мрак. А от десетте пещи за пудлуване пламтяха само четирите, които обслужваха два механични чука. Тук-таме слаба светлина от газови лампи трептеше от вятъра, големи сенки забулваха помещението, на тавана едва се различаваха големите опушени скели, които крепяха покрива. Шум от вода се носеше в мрака; утъпканата земя и пода, напукана и неравна на много места, беше превърната в смрадлива кал, а пък другаде бе отрупана с въглищен прах и купища отпадъци. В тази отровена от пушеци, изцапана от летящи мръсотии, черна, разнебитена и отвратителна пещера навсякъде имаше кал от небрежен и безрадостен труд, от ненавиждан и прокълнат труд. В прегради от груби дъски висяха на пирони градските дрехи на работниците, размесени с платнено работно облекло и кожени престилки. Цялата тази мрачна нищета се позлатяваше от някакво сияние само когато някой майстор-пудльор отваряше вратата на пещта си, откъдето бликваше ослепителен блясък, който като лъч на звездно тяло пронизваше мрака на цялото хале.

Когато Люк влезе, Бонер за последен път разбъркваше топящия се метал, двестата килограма чугун, който пещта и трудът щяха да превърнат в стомана. Целият процес протичаше за четири часа и най-тежкият труд беше това разбъркване след разтопяването на метала. Хванал с две ръце ръжена, тежък петдесет ливри, майсторът-пудльор разбъркваше в продължение на двадесет минути нажежения метал в пещта. С куката на ръжена той стържеше дъното, размесваше огромната топка, наподобяваща слънце, която само той можеше да гледа със загрубелите си от пламъка очи, преценявайки по цвета й докъде е стигнал процесът. Изваден от пещта, ръженът червенееше, обсипан с искри.

Бонер с жест нареди на своя огняр да засили огъня, а в същото време другият работник, неговият помощник, взе ръжен, за да направи и той „едно месене“, както се изразяваха помежду си.

— Нали вие сте господин Бонер? — попита Люк, като се приближи до него.

Изненадан, работникът кимна утвърдително с глава. Облечен с риза и обикновена работническа дреха, той беше великолепен с белия си врат и розовото си лице, победно напрегнато и озарено от блясъка на работата. На възраст не повече от тридесет и пет години, той беше рус исполин с ниско остригана коса, широко, грубо и спокойно лице. Голямата му решителна уста и големите му спокойни очи излъчваха чистосърдечие и доброта.

— Не зная дали ще ме познаете — продължи Люк. — Аз ви видях тук миналото лято и разговарях с вас.

— Точно така — отвърна най-сетне майсторът-пудльор. — Вие сте приятел на господин Жордан.

Но когато Люк му обясни с известно смущение причините на посещението си, като му разказа как бе срещнал и видял нещастната Жозин на улицата, и го помоли за доброто дело, което без съмнение само той можеше да направи, работникът на свой ред се почувствува затруднен и не отговори. И двамата мълчаха, изчакваха да стихне гръмкият танц на механичния чук, който обслужваше тук двете съседни пещи. После, когато най-сетне можеха да се чуят, майсторът-пудльор каза просто:

— Добре, ще направя каквото мога, щом свърша след три четвърти час, ще отидем заедно.

Макар че часът вече наближаваше единадесет, Люк реши да чака; най-напред той прояви интерес към една механична ножица в тъмен ъгъл, която режеше на прътове излязлата от пещта за пудлуване стомана така спокойно и леко, сякаш режеше масло. При всеки удар на челюстите й падаше по едно парче и купчината бързо растеше; отнасяха тия парчета с ръчна количка в отделението за товарене, а оттам, пакетирани по тридесет килограма в сандъци, ги прехвърляха в халето за леене. И за да запълни времето си, Люк мина в това съседно хале, привлечен от силната розова светлина, която го осветяваше.

Това хале беше просторна и висока зала, също така лошо поддържана, също така разнебитена и тъмна; от неравния му под, отрупан с отпадъци, се издигаха шест пещи-батерии, всяка от които имаше по три отделения. Тия пещи наподобяваха тесни и дълги пламтящи ями, чиито тухлени основи заемаха цялото подземие; нагряваха се със смес от въздух и запален газ, притока на който майсторът-леяр сам регулираше с помощта на една въртяща се на ос вратичка. Така че в набраздената и утъпкана земя на просторната мрачна зала шест напречни отвора зееха към вътрешния ад, към вечно действуващия вулкан, в който бучеше подземният огън. Капаци във форма на продълговати плочи, направени от тухли, споени с железни скоби, бяха поставени върху пещите. Но тези капаци не бяха плътни, през пролуките бликаше розова светлина, сякаш нагряваха небесни светила; големи лъчи се издигаха от пода и на снопове стигаха чак до прашните прозорци на тавана. И когато във връзка с процеса вдигаха някой капак, човек би казал, че някое звездно светило е напълно изплувало над препятствията и озарило с блясъка си цялата зала.

Люк можа да проследи процеса. В момента работници зареждаха една пещ; той видя как вкарват потите от огнеупорна глина, нагрети предварително до червено, и как после ги пълнят с помощта на фуния със съдържанието на сандъчетата — по едно сандъче от тридесет килограма във всяка пота. Разтопяването щеше да стане за три-четири часа. След това щяха да извадят и изпразнят потите; изваждането и изпразването беше убийствена работа. А когато се приближи до една друга пещ, където помощниците бяха установили с дълги прътове, че топенето е напълно завършено, в работника, натоварен да изважда потите, той позна Фошар. Смъртно бледен, изсушен, със слабо и обгоряло лице, Фошар бе запазил само херкулесовите си крака и ръце. Физически обезобразен от ужасната и винаги еднообразна работа, която извършваше вече от четиринадесет години, той още повече бе пострадал умствено от този механичен труд с вечно еднакви движения, без да се замисля, без да влага нещо лично, сам превърнал се в елемент от борбата с огъня. Той съзнаваше, че беше не само с физически недъзи — превити рамене, хипертрофирани крайници, обгорени и обезцветени от пламъка очи, но че и умствено е затъпял, защото бе погълнат от чудовището още от шестнадесетгодишна възраст, преди да завърши основно образование, което прекрати внезапно, и си спомняше, че е бил интелигентен, обаче сега тази интелигентност блещукаше и угасваше под неумолимия воденичен камък, който въртеше като сляпо животно под бремето на отравящия и разрушаващ занаят. И той вече имаше само една нужда, една радост: да пие, да изпие своите четири литра през деня или през нощта, когато работи, да пие, за да не би пещта да изгори изсушената му кожа като стара кора; да пие, за да не се превърне в пепел; за да изпита едно последно блаженство и за да завърши живота си в щастливо оглупяване от непрекъснато пиянство.

Тази вечер Фошар много се страхуваше, че кръвта му пак ще кипне малко от огъня. Но още в осем часа той бе приятно изненадан, като видя, че Натали, жена му, му носи четирите литра, взети на кредит от Кафио, на които вече не разчиташе. Тя се извини, че не може да му даде парче месо, защото Дашьо бил неумолим. Опечалена от непрекъснатите си несполуки, тя се тревожеше, защото не знаеше какво ще ядат утре. Но той беше много доволен, че има вино, и я изпрати, като й обеща, че ще поиска като другарите си аванс от администрацията. На него му стигаше кора хляб, а пиеше ли, стоеше здраво на краката си. Когато настъпи моментът за изваждане на потите, той изпи на един дъх още половин литър и намокри във водата на общия басейн голямата платнена престилка, с която беше обвит. После с крака, обути в големи дървени обуща, с ръце в мокри ръкавици, хванали дълги железни щипки, той се доближи до пещта, постави десния си крак върху капака, който бяха вдигнали, и застана с корем и гърди срещу страхотната топлина, излизаща от полуотворения вулкан. За миг стана съвсем червен, самият пламнал от жаравата като факел. Дървените му обуща димяха, престилката и ръкавиците му димяха, като че ли цялото му тяло се топеше. Но той, без да бърза, с очи, свикнали на пламъка, търсеше потата в дъното на огнената яма, като се наведе малко, за да я хване с дългите щипки; и с едно рязко изправяне на гърдите, с три ритмични и гъвкави движения, като едната му ръка се разтвори и се плъзна надолу, а другата я настигна, издърпа потата, извади леко този товар от петдесет килограма, включително щипките и потата, и го постави на земята като някакво парче от ослепително бяло слънце, което веднага стана розово. И в увеличения пламък на огнените маси продължи да вади една след друга потите с още по-голяма сръчност, отколкото със сила, като се движеше насам-натам сред тия огньове, без да се изгори, без дори да даде вид, че чувствува непоносимата топлина.

Щяха да изливат малки снаряди от по шестдесет килограма. Леярските калъпи в бутилковидна форма бяха наредени в две редици. Когато помощниците почистиха потите от шлак с помощта на железен лост, който, изваден от разтопената стомана, димеше, обсипан с пяна, майсторът-леяр хващаше пъргаво потите с големите си кръгли клещи и изпразваше по две във всеки калъп; и металът течеше със струя като бяла лава, едва розовееща, и пращеше с дребни сини искрици, нежни като цветя. Би казал човек, че преливат бистри ликьори, украсени със златни звездички; всичко това се вършеше безшумно, с леки и точни движения, с една проста красота в блясъка и топлината на огъня, който превръщаше цялото хале в голямо огнище.

Люк, който не бе свикнал, се задушаваше, не можеше повече да стои там. На четири-пет метра от пещите лицето му изгаряше, пареща пот обливаше тялото му. Той прояви интерес към снарядите, гледаше ги как изстиват и се питаше къде са хората, които те ще убият може би един ден. А когато мина в съседното хале, той се намери в помещението на механичните чукове и ковашката преса, заспала в този час с чудовищните си съоръжения; пресата беше със сила от две хиляди тона, с по-малка сила бяха наредените един до друг механични чукове, чиито черни, ниски и дебели профили наподобяваха в дъното на полумрака варварски богове. Точно тук той пак видя снаряди, други снаряди, които през деня бяха излени и очукани след закаляване от най-малкия механичен чук. После прояви интерес към дулото на едно голямо морско оръдие, дълго шест метра, топло още след минаването под пресата, от която слитъците стомана от хиляда килограма се удължаваха и фасонираха, сякаш бяха от меко тесто; и дулото чакаше, обвързано с вериги, готово да бъде вдигнато и натоварено от мощните кранове, за да бъде отнесено в стругарския цех, който се намираше по-нататък, след халето на мартеновата пещ и стоманолеярната.

Люк отиде до края, прекоси и това хале, най-просторното от всички, където се изливаха най-големи оръдия. Мартеновата пещ позволяваше да се излива в калъпи значителни количества разтопена стомана; на височина осем метра два подвижни електрически моста с лекота пренасяха по всички посоки огромни дула, тежки няколко тона. И Люк влезе в стругарския цех, един огромен затворен хангар, малко по-добре поддържан от другите; в два реда бяха монтирани прекрасни машини, изящни и безподобни по сила. Имаше фрези за корабните брони, които фасонираха метала, както дърводелското ренде изглажда дървото. Най-много бяха прецизните стругове със сложен механизъм, красиви като бижута и занимателни като играчки. През нощта само някои от тях бяха в движение, осветени с по една електрическа лампа; те вдигаха малко шум, подобен на нежно бръмчене в голямата тишина. И тук намери още снаряди: един снаряд, на който бяха отрязали горната и долната част след изваждането на калъпа, беше закрепен на струг, за да го калибрират отначало външно. Той се въртеше с необикновена бързина и под неподвижната фина ножовка хвърчаха стоманени стружки, подобни на сребърни къдрици. Оставаше само да се продълбае вътрешността, да се закали и довърши; а къде бяха хората, които ще убива, когато го заредят? От целия този героичен човешки труд, от укротения и подчинен огън на властта на човека, победителя на природните сили, Люк видя да се издига видението на унищожението, червената лудост на бойното поле. Той се отдалечи и по-нататък попадна пред голям струг, където се въртеше едно оръдие, подобно на това, чието дуло бе видял; но това беше вече външно огладено и блестеше като нова монета. Под управлението на един младеж, почти дете, внимателен, наведен над машината като часовникар над часовник, оръдието се въртеше, въртеше се безспир с леко бръмчене, докато във вътрешността ножовката го дълбаеше с такава точност, че отклонението не беше по-голямо от една десета от милиметъра. И това оръдие, когато бъде закалено в петролна маслена баня горе на кулата, на кое бойно поле ще отиде да убива хората, каква свирепа жътва на души ще отиде да прави това оръдие, изковано от тази стомана, от която побратимените хора биха могли да произвеждат само релси и плугове?

Люк блъсна една врата, излезе за миг навън. Нощта беше прохладно влажна, той задиша дълбоко, щастлив, че духа вятър. Вдигна очи и не забеляза нито една звезда над уплашено бягащите облаци. Но в дворовете глобусите на силните лампи, доста отдалечени една от друга, заместваха забулената луна; той отново видя комините под бледите пушеци и замърсеното от въглища небе, което беше прорязано във всички посоки от мрежата на електропроводите, наподобяваща огромна паяжина. Точно по това време в едно новопостроено помещение работеха машините, които произвеждаха електрическа енергия, две много красиви машини. Там имаше още: една тухларница за производство на тухли и поти от огнеупорна глина; една дърводелска работилница за моделите и амбалажа; множество складове за стоманите и за търговската железария. И Люк, загубил се в този малък град, щастлив, че бе намерил безлюдни убежища, тъмни и спокойни кътчета в дворове, където чувствуваше, че се възвръща към живота, изведнъж се стресна, сякаш беше влязъл в ада, когато забеляза, че се е върнал в халето с пещите за топене на стомана.

Там извършваха друга операция — седемдесет поти бяха извадени наведнъж за отливането на едно оръдие, което щеше да тежи хиляда и осемстотин килограма. В съседното хале, в дъното на яма, беше изправен калъпът с фунията. И много бързо с участието на всички помощни работници беше организирано шествие; разпределени по двама души, те вдигаха всяка пота с помощта на двойни щипки и я отнасяха с големи и пъргави крачки. Една пота, после друга, после трета — така една след друга седемдесет поти се нижеха в ослепително блестяща процесия.

Би казал човек, че това е празничен балет, венециански оранжево-червени фенери, понесени с леки стъпки от двойки неясно очертаващи се танцьорки; и удивителна бе необикновената бързина, отличната увереност на отмерените движения, с които те играеха сред огъня, като тичаха, като се докосваха, като отиваха и се връщаха, сякаш жонглираха с разтопени звезди. За по-малко от три минути седемдесетте поти бяха изсипани в калъпи, от които се издигна златен сноп, един все повече нарастващ букет от искри.

Когато след половинчасова разходка най-сетне се върна в халето на пещите за пудлуване и валцувачните машини, Люк намери Бонер да довършва работата си.

— Господине, след минута съм на ваше разположение.

На пода, зачервен от пещта, през чиято отворена врата излизаше пламък, той вече на три пъти бе вадил по петдесет килограма, една четвърт от нагорещения метал, който търкаляше и фасонираше във форма на топка с помощта на един ръжен. Трите четвърти една след друга бяха отишли под механичния чук; сега обработваше четвъртата четвъртина, последната. От двадесет минути стоеше така пред тази ненаситна паст, гърдите му пукаха в горещината, ръцете му въртяха тежкия ръжен, очите му гледаха ясно в ослепителния пламък, за да завърши добре работата си. Той гледаше втренчено в жаравата огнената стоманена топка, която въргаляше с непрекъснато движение, и изглеждаше огромен, подобен на творец на звезди, създател на светове в пламтящото отражение, което позлатяваше голямото му розово тяло, очертано върху черния фон на мрака. И като привърши, той извади зачервения ръжен и предаде на помощника си последните петдесет килограма метал.

Огнярят беше там и чакаше с малката желязна количка. Помощникът му, въоръжен с клещи, хвана топката, която приличаше на голяма горяща гъба, изхвърлена от някой вулканичен кратер; с един напън я вдигна и я хвърли в количката, която огнярят бързо изтласка до механичния чук. Там пък един работник-ковач я прихвана с клещите си, за да я занесе и обърне под чука, който веднага започна да танцува. Вдигна се оглушителен шум, блесна ослепителна светлина. Земята затрепери, разнесе се звънтене, а ковачът с кожените ръкавици и кожената престилка чезнеше в урагана от искри. Понякога пръските бяха толкова големи, че избухваха във всички посоки като картечни куршуми. Невъзмутим сред тази канонада, той въртеше гъбата на всички страни, за да я превърне в така наречения стоманен хляб, който след това щеше да отиде във валцувачките. Чукът му се подчиняваше, удряше ту тук, ту там, забавяше или усилваше ударите, без той да говори, без дори да се долавят заповедите, които даваше със знак на един машинист, седнал горе в кабината си и стиснал с ръка лоста за управление.

Люк, който се бе приближил до кулата, докато Бонер се преобличаше, позна малкия Фортюне, шурея на Фошар; кацнал горе неподвижно в продължение на часове и проявяващ живот само чрез машиналния жест на ръката си, която предизвикваше оглушителен шум. Лостът надясно, за да падне чукът, лостът наляво, за да се издигне — и това бе всичко, в което беше съсредоточена мисълта на детето в това тясно пространство. При силната светлина на искрите човек можеше за миг да види това толкова нежно и слабо, с бледо лице, с обезцветени очи и с неспокойни очи бедно същество, на което суровата, непривлекателна и неизбежна работа спираше физическия и духовен растеж.

— Ако господинът желае, можем да тръгнем, аз съм готов — каза Бонер, щом механичният чук най-сетне заглъхна.

Люк бързо се обърна и се намери с лице срещу майстора-пудльор, облечен в работническа блуза и сако от груб вълнен плат и стиснал под ръка малък вързоп — работните си дрехи и дребни лични предмети, целия си багаж, тъй като напускаше завода и нямаше да се върне.

— Това е, да се измъкнем бързо.

Но Бонер се забави още. Сякаш можеше да забрави нещо, той хвърли последен поглед в дъсчената барака, която служеше за съблекалня. После погледна пещта, от чийто пламък живееше, като побеждаваше хиляди килограми стомана, която изпращаше на валцувачните машини. Понеже си отиваше по собствено желание с мисълта, че това е негов дълг в интерес на другарите и на самия него, то разделянето беше още по-героично. И като потисна вълнението, което стискаше гърлото му, той тръгна пръв.

— Пазете се, господине, това парче е още топло, ще изгори обувките ви.

И двамата мълчаха. Преминаха двата двора, осветени смътно от луната, преминаха край ниските огради, където беснееха парните чукове. И щом излязоха от „Бездната“ и тъмната нощ ги погълна, почувствуваха как зад тях отслабват пламъците и тътнежите на чудовището. Вятърът продължаваше да духа и да носи в небето разкъсаните облаци. От другата страна на моста брегът на Миона беше пуст, без нито една жива душа.

Когато Люк намери Жозин там, на пейката, където я беше оставил, да седи неподвижно и с широко отворени очи в тъмнината да притиска към слабите си гърди главата на заспалия Нане, той поиска да се оттегли, защото считаше, че задачата му е изпълнена, тъй като Бонер сега се заемаше да осигури подслон на бедното същество. Но Бонер изведнъж му се видя объркан, обзет от безпокойство при мисълта за страшната сцена, която го очакваше в квартирата, ако жена му, ужасната Свадливка, го види, че се прибира с тази „никаквица“. При това още не беше й съобщил решението си да напусне завода и предвиждаше голяма караница, когато узнае, че е останал без работа, доброволно на улицата.

— Искате ли да ви придружа? — предложи Люк. Ще обясня случая.

— Наистина, господине — отвърна успокоен той, — така може би ще бъде по-добре.

Бонер и Жозин не си размениха нито една дума. Тя като че ли се срамуваше от майстора-пудльор; а той, макар и да се отнасяше към нея с някакво бащинско милосърдие и снизхождение на добър човек, който всъщност знае, че страда с Рагю, все пак не можеше да не я обвинява, че се е отдала на този лош момък. Видяла, че двамата мъже идват, тя бе събудила Нане; после, окуражени от Люк, тя и детето тръгнаха след тях като крачеха мълчаливо в сянката им. Така четиримата, вървейки вдясно, покрай железопътния насип, влязоха в Стария Боклер, чиито къщурки се простираха като зловонна локва в равното поле от подножието на Монбльозите до новия квартал на града. Това бе една криволичеща плетеница от тесни улички без въздух, без светлина, всички вмирисани от една централна вада, измивани само от поройните дъждове. Не можеше да се обясни подобно струпване на бедно население в едно толкова тясно пространство, когато насреща се разстилаше просторната равнина Руман, където свободните дихания на небето духаха като върху море. Само ожесточеността на борбите за пари и собственост можеше да ограничи така скъпернически правото на хората върху земята — общата им майка — и да им отмери едва по няколко метра, необходими за всекидневния живот. Спекуланти се бяха намесили, един или два века мизерен живот беше превърнал в клоака тези евтини жилища, от които често изпъждаха хората, макар че наемите на някои бърлоги бяха толкова ниски и в тях не би трябвало да се настаняват дори животни. По тия места бяха изникнали в безпорядък мрачни къщурки, влажни жилища, огнища на паразити и епидемии; и дълбока тъга навяваше в този нощен час под злокобното небе прокълнатият град на труда, мрачен, задушен, нечист, като някаква страхотна рожба на социалната несправедливост.

Бонер, който вървеше напред, тръгна по една уличка, зави по друга и най-сетне стигна до улица „Три луни“. Тя беше една от най-тесните, без тротоар, постлана с остри камъни, извадени от коритото на Миона. Къщата, в която той заемаше първия етаж, беше тъмна, напукана, един ден се беше така внезапно наклонила, че трябваше да подпре фасадата с четири големи греди; а Рагю живееше с Жозин в трите стаи на втория етаж, чийто издънен под се крепеше от тия греди. Долу нямаше преддверие и стръмното стълбище започваше направо от прага на вратата.

— Хайде, господине — каза най-сетне Бонер на Люк, — ще ми направите удоволствието да се качите с мене.

Той отново беше смутен. Жозин разбра, че не смееше да я въведе в дома си, страхувайки се от някакъв скандал, но и не искаше да я остави пак на улицата с детето. И тя разреши въпроса, като кротко се примири:

— Няма нужда да влизаме ние. Ще чакаме горе на стълбата, на някое стъпало.

Бонер веднага се съгласи.

— Така, имайте малко търпение, седнете, а ако намеря ключа, ще ви го донеса, за да си легнете да спите.

Жозин и Нане бързо изчезнаха в гъстия мрак на стълбището. Не се чуваше дори дишането им. Бяха се скрили някъде там горе. После Бонер тръгна, като водеше Люк, предупреждаваше го за височината на стъпалата и го съветваше да се държи здраво за мазното въже, което служеше като парапет.

— Тук, господине, стигнахме. Не мърдайте. Ах, господи, площадките не са широки и ако човек падне, хубаво ще се изтърколи.

Той отвори вратата, накара го от учтивост да влезе пръв в доста голяма стая, която една газена лампа осветяваше с жълтеникава светлина. Въпреки късния час Свадливката още работеше пред тази лампа — кърпеше бельо; а баща й, старият Люно, потънал в сянка, беше заспал с угаснала лула в устата. На едно легло в един от ъглите на стаята спяха двете деца, Люсиен и Антоанет, едното на шест години, другото на четири, много силни и много красиви за годините им. Освен тази стая, която служеше за кухня и трапезария, в жилището имаше други две помещения — стаята на дядо Люно и спалнята на родителите.

Изумена, че съпругът й се прибира в този час, Свадливката, която не беше предупредена, вдигна глава.

— Нима се прибираш!

Той не искаше да започва голяма кавга, като й каже веднага, че напуска „Бездната“, и като предпочете да уреди най-напред въпроса на Жозин и Нане, отвърна уклончиво:

— Да, свърших си работата, прибирам се.

После, без да й даде време да постави друг въпрос, й представи Люк.

— Виж какво, този господин, приятел на господин Жордан, е дошъл да иска нещо… той ще ти обясни.

Обзета от все повече нарастващо учудване и недоверие, Свадливката се обърна към младия мъж, който можа да забележи, че много прилича на брат си Рагю. Дребна и злобна, тя имаше изразително лице, гъста черна коса, ниско чело, тънък нос и груби челюсти. Само блестящият й рижав тен, чиято свежест я правеше още приятна, млада на вид при нейните двадесет и осем години, обясняваше защо Бонер се бе решил да се ожени за нея, въпреки че знаеше отвратителния й характер. А след брака, когато тя започна да разстройва семейството с непрекъснатите си гневни избухвания, той трябваше да се превива пред нея по всички дреболии на всекидневието, за да има мир. Кокетна, измъчвана от единствената амбиция да бъде добре облечена и да има бижута, тя се укротяваше само когато получаваше подарък нова рокля.

Заставен да говори пръв, Люк почувствува, че е необходимо най-напред да я спечели с някакъв комплимент. Още с влизането си стаята му се бе видяла много чиста поради добрите грижи на домакинята и въпреки бедната мебелировка. И затова той се доближи до леглото и извика:

— О, колко хубави деца! Спят като ангели! Свадливката се усмихна, но го гледаше втренчено и чакаше, като ясно съзнаваше, че този господин е дошъл тук, за да иска нещо значително от нея. Когато той стигна до целта си, когато й разказа как бе намерил Жозин на пейката, умираща от глад, изоставена в нощта, тя направи рязък жест, грубите й челюсти се стиснаха. И без да отговори на господина, тя се обърна разгневена към съпруга си:

— Какво? Каква е пък сега тази история? Нима това ме засяга?

Принуден да се намеси, Бонер се помъчи да я успокои с добродушния си и примирителен тон.

— Все пак, ако Рагю ти е оставил ключа, трябва да го дадем на тази нещастница, понеже той е там, у Кафио, където е способен да прекара нощта. Не може да се оставят една жена и едно дете да преспят навън.

Тогава Свадливката избухна:

— Да, ключът е у мене! Да! Рагю ми го даде, и то именно за да не дойде тази курва отново да се настани в дома му с тоя негодник — брат й! Но никак не ме интересуват всички тия мръсотии! Аз зная само едно — Рагю ми е дал ключа си и ще го върна само на Рагю.

После, понеже съпругът й още се опитваше да я умилостиви, тя грубо го накара да мълчи и продължи с увеличаваща се сприхавост:

— В края на краищата нима ще ме принудиш да се сприятеля с метресата на брат ми? Тя може да иде да пукне някъде по-далече, щом е била толкова наивна да му се отдаде!… Чиста работа, нали? А и тоя малък брат, когото влачи навсякъде и който спеше горе в една тъмна стаичка до нея и Рагю… Не, не! Всеки за себе си, нека си остане в уличния канал, рано или късно там й е мястото!

Люк я слушаше с примряло сърце, възмутен. Той откриваше у нея тази грубост на честните жени от народа, толкова безпощадни към момичетата, които пропадат в суровата борба за съществуването си. А освен това тя изпитваше тайна ревност, омраза към това очарователно момиче, създадено за любов, което мъжете харесват и на което биха дали златни верижки и копринени поли, стига да ги съблазни. Тя не преставаше да се гневи от деня, в който бе узнала, че брат й е купил на Жозин малък сребърен пръстен.

— Трябва да бъдем добри, госпожо — задоволи се да каже Люк с разтреперан от състрадание глас.

Но Свадливката не успя да отговори, по стълбището се разнесе шум от тежки залитащи стъпки и вратата се отвори с опипващи ръце. Беше Рагю, придружен от Бурон, който не бе го напуснал; те вървяха един след друг като добри пияници, които не могат да се разделят, когато са пили заедно.

Обаче Рагю доста благоразумно се бе измъкнал от Кафио под предлог, че все пак утре трябва да отидат на работа. И той идваше при сестра си заедно със своя другар, за да си вземе ключа.

— Твоя ключ! — извика Свадливката рязко. Дръж, ето го… И да знаеш, друг път няма да го взема, точно сега дойдоха да ми разправят глупости, за да го дам на тази никаквица… Когато ще искаш да изхвърляш момичета навън, сам си върши работата.

Рагю, навярно разнежен от виното, започна да се смее.

— Глупава е тази Жозин… Ако беше по-мила, вместо да хленчи, щеше да дойде да пие една чаша с нас… Жените никога не знаят как да спечелят мъжете.

Но той не можа да продължи, да изкаже цялата си мисъл, защото Бурон, който се бе строполил на един стол, се смееше без причина; слаб, с продълговато лице и винаги в добро настроение, той каза на Бонер:

— Значи, истина е, че напускаш завода? Свадливката се обърна с подскок, сякаш биха гръмнали зад нея.

— Как, той напуска завода!

Настъпи мълчание. После Бонер смело съобщи решението си:

— Да, напускам завода, не мога да постъпя по друг начин.

— Напускаш завода, напускаш завода! — крещеше тя разярена и обезумяла, като се изправи пред него. — Не ти ли стига, че изнесе тази мръсна стачка, която в продължение на два месеца ни принуди да изядем всичките спестявания? А сега пък трябва да плащаш счупените грънци… Значи, ще умрем от глад, а аз пък ще тръгна съвсем гола!

Без да се разсърди, той отговори кротко:

— Възможно е, може би ти няма да имаш нова рокля за нова година и може би ще трябва да стягаме коланите… Но повтарям ти, че правя това, което трябва да направя.

Тя не се успокои, приближи се и му извика в лицето:

— Аха, разбира се! Нима мислиш, че ще ти бъдат благодарни! Другарите вече не се стесняват да казват, че ако не е била твоята стачка, нямало цели два месеца да мрат от глад. И знаеш ли какво ще кажат, като научат, че си напуснал завода? Ще кажат, че много добре си направил и че си глупак… Никога няма да те оставя да направиш подобна глупост. Чуваш ли! Утре ще се върнеш на работа.

Бонер я гледаше втренчено с ясния си и прям поглед. Той обикновено отстъпваше при домашните въпроси, оставяше я да царува деспотично в семейството, но биваше неумолим, когато въпросът се отнасяше до съвестта му. Така че, без да повиши тон, с господарски глас, който тя добре познаваше, той се задоволи да каже:

— Направи ми удоволствието да млъкнеш… Това е наша, мъжка работа, която жените като тебе никак не разбират и по-добре е да не се занимават с нея… Ти си много мила, но по-добре ще направиш да продължиш да кърпиш бельото, ако не искаш да се караме.

И той я блъсна към стола близо до лампата, принуди я да седне. Укротена, разтреперана от безсилен гняв, тя отново взе иглата и се престори, че не я интересуват въпросите, от които така ясно я отстраниха. Събуден от шума на гласовете, дядо Люно, без да се учуди, че вижда всички тия хора, запали лулата си и се вслуша с вид на стар, отчаян философ. А и в малкото легло децата, Люсиен и Антоанет, също разбудени, отвориха широко очи, сякаш се мъчеха да разберат сериозните неща, за които говореха големите хора.

Бонер се обърна към все още стоящия прав Люк като към свидетел:

— Та, господине, нали всеки за своята чест?… Стачката беше неизбежна, а ако трябва да се вдигне отново, ще я вдигна; искам да кажа, че с всичките си възможности ще тласкам другарите да се борят за правата си. Не можем да се оставим да ни унищожат, трудът трябва да бъде платен справедливо, освен ако се примирим да бъдем обикновени роби. Ние бяхме толкова прави, че господин Делаво беше принуден да отстъпи по всички точки и да приеме нашата нова тарифа… Сега забелязвам, че този човек е разярен и че трябва, както казва жена ми, някой да плати счупените грънци. Ако аз не си отида доброволно днес, той ще намери причина утре да ме изхвърли навън. Тогава какво? Трябва ли да упорствувам и да стоя, за да бъда непрекъснато повод за спорове? Не, не, върху другарите ще се струпат всевъзможни неприятности, ще бъде много лоша от моя страна… Аз се престорих, че започвам работа, защото другарите казваха, че ще продължат стачката, ако не се върна. Но сега, когато те са успокоени и отново на работа, предпочитам да изчезна, защото е необходимо. Така всичко ще се уреди, никой друг не ще мръдне, а пък аз ще съм направил това, което трябва да направя. Това е моята чест, господине, всеки с честта си.

Той казваше тия неща с такова непринудено величие, толкова естествено и смело, че Люк дълбоко се развълнува. От този работник, когото бе видял да работи изцапан и мълчалив така упорито при своята пещ, от този толкова добър и нежен човек, когото току-що видя да проявява такава примиримост и отстъпчивост в своето семейство, израстваше герой на труда, един от тези борци в сянка, които изцяло са се отдали на правдата и от братски чувства са готови мълчаливо да загинат заради другите.

Без да престане да боде с иглата си, Свадливката грубо повтори:

— А ние ще умрем от глад!

— Ще умрем от глад — твърде е възможно — каза Бонер. — Но спокойно ще спя.

Рагю започна да се киска.

— О, да се мре от глад е излишно — това никога нищо не е допринасяло. Не че защищавам господарите, тая прословута шайка! Само че, понеже имаме нужда от тях, налага се винаги да се спогаждаме и почти да правим това, което те искат.

Той продължи и като се шегуваше, разкри цялата си душа. Беше от типа на средния работник, нито добър, нито лош, едно покварено дете на наемния труд, рожба на сегашната организация на труда. Той наистина крещеше срещу капиталистическия режим, гневеше се срещу последиците от принудителния труд, дори бе способен малко да се бунтува. Но дългият атавизъм го беше превил, притежаваше робска душа, която уважаваше установената традиция, завиждаше на работодателя, върховния господар, който притежава и се наслаждава на всички блага, хранеше смътна амбиция да го замести един хубав ден, за да владее и да се наслаждава на свой ред. Накратко, идеалът му беше да не работи нищо, да бъде господар, за да не работи.

— Ах, тази свиня Делаво, бих искал да бъда осем дни на негово място, а той на моето. Много ще ми бъде забавно да го гледам как следобед размесва стоманата, а пък аз да пуша дебели пури. Нали знаете, че всичко се случва, ние всички можем да станем господари при една бъдеща бъркотия.

Тази мисъл изумително развесели Бурон, който винаги зяпаше с възторг Рагю, когато бяха пили заедно.

— Ах, това наистина е така! Точно така, дявол да го вземе! Как хубаво ще си гуляем, когато станем господари.

Но Бонер вдигаше рамене, възмутен от това погрешно разбиране на бъдещата победа на работниците над експлоататорите. Той беше чел, беше разсъждавал, мислеше, че знае. Възбуден от всичко, което бяха казали, той заговори, убеден, че казва истината. Люк разбра, че той излага идеята за колективизма така, както тя бе формулирана от непримиримите привърженици на това учение. Най-напред трябвало народът отново да влезе във владение на земята и на средствата за производство, за да ги обобществи, за да ги направи обща собственост. После трудът щял да бъде реорганизиран, направен общ и задължителен, така че заплащането да бъде пропорционално на часовете положен труд от всеки. Бонер обаче смътно си представяше как практически, със закони, ще стане това обобществяване и най-вече как свободно ще функционира системата, след като бъде осъществена на практика, когато ще са необходими цял един сложен механизъм за управление и контрол и една строга и сурова държавна полиция. И Люк, който в хуманитарните си разбирания не беше стигнал толкова далече, му направи някои възражения, на които Бонер отговори със спокойната вяра на убеден човек.

— Всичко ни принадлежи, всичко ще си върнем, за да може всеки да има своя законен дял на труд и почивка, на мъка и радост. Няма друго разумно решение, неправдата и страданието станаха много големи.

С това се съгласиха дори Рагю и Бурон. Нима наемният труд не беше всичко покварил, всичко отровил? Той именно раздухваше гнева и злобата, като разпалваше класовата борба, продължителната война за масово изтребление, която водят капиталът и трудът. Чрез него човекът бе станал вълк за човека в конфликта между егоистите, в тази чудовищна тирания на един социален строй, основан върху неравенството. Мизерията нямаше друга причина, наемният труд беше лошият квас, който пораждаше глада с всичките му пагубни последици — кражбата, убийството, проституцията; той бе причина мъжът и жената да са обезправени, да се бунтуват, да са чужди на любовта, да са изхвърлени като покварени и разрушителни сили от обществото, което е тяхна жестока мащеха. И затова нямаше друго възможно лечение освен разрушаването на наемния труд, който ще заменят с нов ред, с нещо друго, мечтано, което утрешният ден държеше в тайна. Тук започваше спорът между системите, всяка от които вярваше, че притежава щастието на бъдещия век, жестоката политическа препирня беше причинена от сблъскването на социалистическите партии, всяка от които се мъчеше да наложи своята програма за реорганизацията на труда и за справедливото разпределение на богатството. Но наемният труд в сегашната му форма беше осъден от всички, нищо не можеше да го спаси, беше си изживял времето, щеше да изчезне, както някога бе изчезнало робството, когато едно от човешките общества отмря поради непрекъснатото развитие напред. Той беше вече един мъртъв организъм, който застрашаваше да отрови цялото тяло, но животът на народите ще го изхвърли, за да избегне един трагичен край.

— Всъщност — продължи Бонер — тия Кюриньонови, които основаха „Бездната“, не бяха лоши хора. Последният, Мишел, чийто край беше толкова печален, се беше помъчил да подобри положението на работника. На него се дължи създаването на една пенсионна каса, на която той даде първите сто хиляди франка, като се задължи после да дава всяка година двойно от това, което участниците са внесли в касата. Той учреди също така библиотека, читалня, лазарет, където два пъти седмично се дават безплатни консултации, работилница за шев и бродерия и детско училище. И господин Делаво, макар че не е толкова чувствителен, трябваше естествено да уважи всичко това. Ето че от години тия неща съществуват, но каква полза? В края на краищата това е, както се казва, пластир върху дървен крак. Благодеяния, а не справедливост. Те могат да функционират още години и години, без да премахнат глада, без да изчезне завинаги мизерията. Не, не, така положението не се облекчава, злото трябва окончателно да се изкорени.

В този момент дядо Люно, когото смятаха отново заспал, каза от сянката:

— Кюриньонови ли? Аз ги познавах.

Люк се обърна и го забеляза на стола как смучи напразно угасналата си лула. Беше на петдесет години, близо тридесет години бе работил в „Бездната“ като пещар. Дребен на ръст, пълен, с подпухнало и бледо лице, сякаш огънят го бе издул, вместо да го изсуши. Може би от водата, с която се обливаше, за да не изгори, когато работеше, бе хванал ревматизъм. Краката му се бяха схванали твърде рано, той ходеше с мъка. И понеже дори не отговаряше на условията, за да получи смешната пенсия от триста франка годишно, каквато щяха да получават по-късно новите работници, той щеше да умре от глад на улицата като старо изтощено животно, ако Свадливката, дъщеря му, не бе го прибрала по съвета на Бонер, за което Люно й се отплащаше, като понасяше непрекъснати упреци и всевъзможни лишения.

— Ах, да — повтори бавно той, — познавах ги аз тия Кюриньонови!… Имаше един господин Мишел, мъртъв вече, който беше пет години по-възрастен от мене. А има и господин Жером, по време на когото аз влязох в завода на осемнадесет години, когато той бе вече на четиридесет и пет, което не пречи да живее още… Но преди господин Жером е имало господин Блез, основателя, този, който дошъл да се настани в „Бездната“ със своите два механични чука преди осемдесет години. Него аз не познавам. Моят баща Жан Рагю и моят дядо Пиер Рагю са работили с него; дори може да се каже, че Пиер Рагю е бил негов другар, понеже и двамата са били работници пещари; не са имали нито едно су в джоба си, когато заедно започнали работа в клисурата на Монбльозите, тогава необитаема местност, където на брега на Миона имало водопад… Кюриньонови натрупаха голямо богатство, а аз, Жак Рагю, съм винаги без пари, с болни крака, а и моят син Огюст Рагю няма да бъде по-богат от мене след тридесет години работа, пък да не говорим за дъщеря ми, нито за нейните деца, заплашени да умрат от глад, както всички от рода Рагю умират от сто години насам.

Той разказваше всички тия неща, без да се гневи, с примирен вид на старо изтощено животно. За миг изгледа лулата си, изненадан, че не изпуска вече дим. После, когато видя, че Люк го слуша с интерес и съжаление, заключи, като вдигна рамене:

— Да, господине, такава е съдбата на нас, бедните хора!… Ще има винаги господари и работници… Дядо ми и баща ми са били такива, какъвто ме виждате мене, и синът ми ще бъде такъв, какъвто съм аз. За какво да се бунтуваме? Всеки изтегля своя жребий още когато се ражда… Все пак това, което би могло да се желае, е поне да имаш с какво да си купиш достатъчно тютюн, когато остарееш.

— Тютюн! — извика Свадливката. — Ти днес пак изпуши за две су. Нима мислиш, че ще те поддържам с тютюн и сега, когато няма да имаме дори какво да ядем!

Тя го снабдяваше с тютюн на малки дажби, което най-много отчайваше дядо Люно, който отново напразно се опита да запали лулата си, където имаше само пепел. И Люк, чието сърце се изпълваше с все по-голямо състрадание, продължаваше да гледа стареца, свит на стола си. Наемният труд довеждаше до такова плачевно състояние — жалък работник, съсипан още на петдесет години, цял живот пещар, обезобразен, отънял, доведен до слабоумие и парализа от машинална работа. Нищо не бе останало от това бедно същество освен фаталното чувство за собствено робство.

Но Бонер чудесно възрази:

— Не, не! Няма да бъде винаги така, няма винаги да има господари и работници, ще дойде ден, когато ще има само свободни и радостни хора… Нашите деца може би ще видят този ден и заслужава си ние, бащите, още да страдаме, щом като искаме да спечелим утрешното им щастие.

— Дявол да го вземе! — наблегна Бурон, изпаднал в захлас. — Запазвам си мястото.

С отчаян жест дядо Люно го накара да млъкне, за да добави:

— Оставете тия работи, когато е млад, човек се надява. Главата му е пълна с глупости, въобразява си, че може да промени света. А пък светът продължава да е същият и го измита с другите. Аз не се сърдя на никого. Понякога, когато мога да изляза навън, случва се да срещна господин Жером в неговата малка количка, бутана от слуга. Поздравявам го, защото така сме длъжни да се отнасяме към всеки човек, който ни е давал работа и когато е толкова богат. Мисля, че той не си спомня за мене, защото само ме поглежда с очите си, пълни сякаш с бистра вода… Кюриньонови изтеглиха най-голямата печалба и заслужават да бъдат уважавани, добро няма да види този, който вдигне ръка срещу тия, които имат пари.

Тогава Рагю разказа, че тази вечер, на излизане от завода, той и Бурон видели господин Жером да минава в малката си количка. Поздравили го, това било естествено. Какво друго могат да направят, щом не са невъзпитани? Но все пак се вбесяваш, когато един Рагю върви пеш в калта и с празен стомах поздравява един Кюриньон, богат, с корем, завит в одеяло, когото слуга разхожда като много дебело бебе — това те кара да захвърлиш инструментите във водата и да принудиш богатите да разделят с тебе богатството си, за да можеш и ти да не работиш нищо.

— Нищо да не работиш, не, не! Това би било смърт — подзе Бонер. — Всички трябва да работят и тогава щастието ще бъде извоювано, а несправедливата мизерия най-сетне победена… На тия Кюриньонови не трябва да завиждаме. Когато ни ги дават за пример и ни казват: „Нали виждате, че един работник може да спечели голямо богатство с интелигентност, труд и икономия“, аз малко се разгневявам, защото зная, че всички тия пари са спечелени от експлоатацията на другарите, с кражба от хляба и свободата им; но това отвратително нещо ще се заплати един ден. Никога щастието на всички не може да се съгласува с голямото благополучие само на един човек… Така че трябва да чакаме, ако искаме да видим какво носи бъдещето на всеки от нас. Но аз ви казах моята мисъл: тя е тия две деца в леглото, които ни слушат, нека един ден бъдат по-щастливи, отколкото съм бил аз; и техните деца на свой ред да бъдат по-щастливи от самите тях… Затова трябва да разчитаме на справедливостта, да се разбираме като братя и да я завоюваме дори с цената на още по-голяма мизерия.

Наистина Люсиен и Антоанет не бяха още отново заспали, проявяваха интерес към всички тия хора, които разговаряха толкова късно, и от хубавите им розови детски главички, неподвижни върху възглавницата, гледаха замечтано големи очи, които сякаш разбираха.

— По-щастливи от нас един ден — каза сухо Свадливката. — Да, ако утре не умрат от глад, защото ти не ще можеш да им дадеш хляб.

Думите й паднаха като удар на брадва. Бонер залитна, разтърсен в своята мечта от резкия студ на мизерията, която сам бе пожелал, напускайки завода. Тогава и Люк почувствува как тръпката на тази мизерия преминава в просторната гола стая, в която тежко димеше газената лампа. Нима борбата беше невъзможна, нима дядото, бащата и майката, а също така и двете деца ще бъдат осъдени на близка смърт, ако наемният работник упорствува в своя немощен протест срещу капитала? Възцари се тежко мълчание, голяма черна сянка замрази стаята и помрачи за миг лицата.

Но на вратата се почука, чу се смях и в стаята влезе Бабет, жената на Бурон, която имаше румено, винаги весело лице. Закръглена, с бяла кожа и с коса с цвят на жито, тя сияеше като вечна пролет. Понеже не беше намерила Бурон у Кафио, тя бе дошла да търси своя съпруг, знаейки, че той трудно може да се прибере, ако не го води. Впрочем тя не ругаеше, напротив — усмихваше се, сякаш беше доволна, че мъжът й малко се е позабавлявал.

— Ах, ето къде си, гуляйджийо! — извика весело тя, като го видя. — Не се съмнявах, че не си се разделил с Рагю и че ще те намеря тук… Знаеш ли, мили мой, че е късно? Приспах Март и Себастиан, а сега и тебе трябва да сложа в леглото.

Бурон също никога не се сърдеше, толкова добродушно тя го откъсваше от другарите му.

— Силна жена, брей! Чухте ли, жена ми ме слага да спя… Хайде да вървим, съгласен съм, защото винаги такъв е краят.

Той беше станал, а Бабет, като разбра по мрачните лица на всички, че настроението е много тъжно, че може би е имало караница, се помъчи да оправи положението. В дома си тя пееше от сутрин до вечер, обичаше съпруга си, утешаваше го, като му разказваше весели неща за бъдещето, когато той биваше отчаян. Мизерията, отвратителната мъка, в която живееше от детинство, не можеха да развалят постоянно хубавото й настроение. Тя беше непоколебимо уверена, че всичко ще се уреди много добре, и непрекъснато летеше към рая.

— Какво ви е на всички вас? Да не би децата да са болни?

След като Свадливката отново избухна и й разказа, че Бонер напуска завода, че след по-малко от една седмица всички щели да умрат от глад, пък и същата участ очаквала целия Боклер, защото хората били много нещастни и нямали повече сили да живеят, Бабет възрази и със свойствената си веселост предсказа дни на благоденствие.

— Нищо подобно, нищо подобно, не се тревожете, скъпа моя. Ще видите, че всичко ще се уреди. Всички ще работят и всички ще бъдат щастливи.

И тя отведе мъжа си, като го забавляваше и му разказваше толкова смешни и нежни неща, че той я следваше покорно и сам се шегуваше в своето пиянство, но вече укротено и безопасно.

Люк реши да си тръгне, когато Свадливката, подреждайки нещата си върху масата, намери ключа и го хвърли на брат си; той не го взе веднага.

— Е добре! Ще го вземеш ли най-сетне? Ще се качиш ли да спиш?… Нали ти казаха, че твоята никаквица те чака тук някъде. Можеш да си я прибереш пак, ако искаш да се забавляваш.

Рагю се усмихна и завъртя един миг ключа на палеца си. Цялата вечер той бе крещял в лицето на Бурон, че нямал намерение да храни една мързелана, която е имала глупостта да остави някаква машина да премаже пръста й, без да накара да й заплатят стойността му. Той имал това момиче, както имал много други такива, които искали да му се отдадат. Това било просто удоволствие и за двамата, а когато се насищали — сбогом, и всеки спокойно се връщал у дома си. Но откак живееше тук, той отрезняваше и не беше вече така упорито лош. А и сестра му го озлобяваше, като винаги му диктуваше какво поведение да има.

— Разбира се, че ще я прибера, ако ми е приятно да я прибера… В края на краищата тя е по-добра от другите. И да я убиеш, няма да ти каже нито една лоша дума.

И като се обърна към Бонер, който мълчеше:

— Глупава е тая Жозин, че винаги се страхува… Къде ли се е завряла?

— Тя чака на стълбата заедно с Нане — каза майсторът пудльор.

Тогава Рагю отвори широко вратата и силно извика:

— Жозин! Жозин!

Никой не отвърна, в гъстия мрак на стълбището не се чуваше никакво дишане. Но в слабата светлина, която газената лампа хвърляше на площадката, се очерта Нане, изправен сякаш дебнеше и чакаше.

— Аха, ето те тебе, малчуган такъв! — извика Рагю. — Какво търсиш тук?

Детето не се смути, не направи дори крачка назад. Изпъчило се с целия си малък ръст, висок колкото един ботуш, то отговори смело:

— Подслушвах, за да разбера какво става.

— А сестра ти къде е? Защо не отговаря, когато я викат?

— Сестра ми беше с мене горе, седеше на едно стъпало. Но като те чу да влизаш тук, уплаши се да не би да се качиш и да я набиеш; предпочете да слезе долу, за да може по-лесно да избяга, ако се ядосаш.

Рагю се разсмя. Смелостта на детето го развесели.

— А ти, ти не се ли страхуваш?

— Аз, ако ме пипнеш, така силно ще се развикам, че ще предупредя сестра си и тя ще избяга.

Напълно размекнат, Рагю се наведе и отново повика:

— Жозин! Жозин!… Хайде, качи се горе, не бъди глупава. Много добре знаеш, че няма да те убия.

Същата мъртва тишина, нищо не помръдна, нищо не се изкачи из мрака. И Люк, чието присъствие не беше вече необходимо, се сбогува; като се разделяше със Свадливката, тя със свити устни наведе рязко глава. Децата бяха отново заспали. Дядо Люно, с угаснала лула в устата, беше станал и като се опираше на стените, вървеше към малката стаичка, в която спеше. А Бонер, отпуснал се на един стол, смълчан сред тъжната стая и със зареяни очи в далечината, в нещастното бъдеще, чакаше да отиде да легне в леглото до ужасната си жена.

— Бъди смел! — каза Люк, като стисна силно ръката му.

На площадката Рагю продължаваше да вика с умоляващ глас:

— Жозин! Хайде, Жозин!… Нали ти казвам, че не съм вече сърдит!

И понеже от мрака никой не отговаряше, той се обърна към Нане, който стоеше безучастен, оставяйки сестра си да постъпи, както си иска.

— Да не би да е избягала?

— О, не! Къде може да отиде?… Трябва пак да е седнала на някое стъпало.

Люк започна да слиза, като се държеше за мазното въже и опипваше с крак стръмните и високи стъпала от страх да не падне, толкова гъста беше тъмнината. Струваше му се, че затъва в тъмна бездна по тясната стълба между две влажни стени. И докато слизаше, като че ли чу заглушени стенания, идващи отдолу, от тъжното дъно на мрака.

Горе решителният глас на Рагю подзе:

— Жозин! Жозин!… Щом не се качваш, значи, искаш да тръгна да те търся!

Люк се спря, почувствувал полъха на леко дишане. Нежна топлинка напредваше, лека жива тръпка, едва доловима, се приближаваше разтреперана. Той се прилепи към стената, защото разбра, че ще мине някакво невидимо същество, което ще познае само по лекото докосване до неговото тяло.

— Аз съм, Жозин — каза той съвсем тихо, за да не я изплаши.

Лекото дишане продължаваше да се изкачва, без да отговори. И като едва доловимо го докосна, отчаяното и нещастно същество мина край него. Една малка гореща ръка хвана неговата, две изгарящи устни се прилепиха върху ръката му, целунаха я пламенно в изблик на безкрайна благодарност и всеотдайност. Тя му благодареше, отдаваше му се, невидима, скрита в мрака, прелестна като дете. Не си размениха нито дума, само тази безмълвна, облята с горещи сълзи целувка в мрака.

Малкото дихание премина и неуловимото видение продължаваше да се изкачва. А Люк се развълнува, обзет изцяло от това докосване като насън; целувката на устата, която не беше видял, беше стигнала до сърцето му. Една приятна и силна наслада нахлу във вените му, той искаше просто да се чувствува щастлив, че най-сетне бе успял да осигури на Жозин покрив, за да спи тази нощ. Но защо е плакала тя, седнала на последното стъпало, на прага пред улицата? Защо толкова се е бавела да отговори на повика на мъжа горе, който отново й даваше жилище? Нима ужасно е съжалявала, ридаела е за някакъв невъзможен блян и най-сетне е склонила да се изкачи горе от необходимост да продължи живота, на който бе обречена?

Отгоре за последен път се чу гласът на Рагю:

— Ах, ето те най-сетне… Хайде, глупачке, ела да си легнеш. Няма да те изям и тази вечер.

Люк беше толкова отчаян, че не потърси причината за страшната мъка, в която бе изпаднал. Докато трудно намираше пътя си в тъмния лабиринт на мръсните улички на стария Боклер, той размишляваше и се разнежваше. Бедното момиче! То беше жертва на средата, не би се отдало на Рагю, ако не бе потискащата и развращаваща мизерия; с каква дълбока оран би трябвало да се преобърне човечеството, за да стане трудът отново чест и радост, за да може чистата и силна любов отново да разцъфти в голямата жътва на истина и справедливост! Докато дочака този ден, по-добре беше тъжното момиче да остане при Рагю, стига той да не я измъчва толкова. В небето буреносният вятър беше стихнал, между тежките неподвижни облаци проблясваха звезди. Но каква тъмна нощ и в каква голяма тъга мракът потапяше сърцето!

После изведнъж Люк стигна до брега на Миона, близо до дървения мост. Срещу него непрекъснато работещата „Бездна“ глухо бучеше от ясния танц на парните чукове, които се врязваха в по-гръмките удари на механичните чукове. От време на време огньове пронизваха мрака, големи оловносини пушеци, като минаваха през лъчите на електрическите лампи, очертаваха над завода един буреносен хоризонт. И този нощен живот на чудовището, през който пещите не угасваха никога, отново го накара да види убийствения труд, наложен като каторга и освен това платен с недоверие и презрение. През ума му мина хубавият образ на Бонер, той го видя такъв, какъвто го бе оставил в тъмната стая, потиснат като победен пред неизвестното бъдеще. После, веднага след това, той си спомни още нещо от тази вечер — вглъбения профил на Ланж, грънчаря, който като пророк произнесе пламенното си проклятие за гибелта на Боклер под тежестта на собствените си престъпления. Но в този час изплашеният Боклер спеше, простираше се в началото на равнината като смътна черна маса, в която не блестеше нито една светлинка. Съществуваше само „Бездната“, която живееше своя пъклен, безсънен живот, в която кънтяха непрекъснати гръмотевични трясъци, в която неугасващите пламъци унищожаваха живота на хората.

Някъде в мрака далечен часовник удари полунощ. Едва тогава Люк премина моста, тръгна по пътя за Бриа, за да се прибере в Крешри, където го чакаше леглото му. Когато стигна там, силен пламък освети изведнъж цялата околност, двата склона на Монбльозите, покривите на заспалия град и далечните ниви на равнината Руман. Блясъкът беше пак от потока разтопен метал на високата пещ, чийто черен профил се очерта като при пожар. И като вдигна очи, на Люк отново се стори, че вижда червена заря, изгрева на звездата, която ще озари мечтаното от него ново човешко общество.