Емил Зола
Труд (13)

III

Изминаха още десет години и любовта, която бе събрала двойките, победната и плодотворна любов, стана причина във всяка къща да се народят и да израснат рояци деца, нов тласък към бъдещето. При всяко ново поколение трябваше да се разливат и да господствуват в света все повече истина, справедливост и мир.

Люк, навършил вече шестдесет и пет години, колкото повече старееше, толкова по-страстно обикваше децата. Сега строителят на града, създателят на новия народ в него виждаше как се изгражда мечтаният Град и започна най-много да се занимава с подрастващите поколения, ходеше при малките деца, посвещаваше им времето си с мисълта, че те са бъдещето. Именно те, децата на техните деца и най-вече децата на техните внуци, ще бъдат един ден умното и мъдро поколение, по време на което ще се осъществи всичко, което бе искал — равенството и добротата. Не могат да се превъзпитат зрелите хора, живели и обвързали се с вярата и навиците на миналото. Но на децата може да се въздействува, като се освобождават от фалшиви представи, като им се помага да растат и да се развиват съобразно естествените закони на еволюцията, които те носят със себе си. Той добре знаеше, че всяко поколение трябва да бъде една крачка напред, защото е по-уверено и създава повече мир и щастие. Той обикновено обичаше да казва с добродушна усмивка, че в неговия малък народ в поход децата са най-могъщите и най-победоносни завоеватели.

Два пъти в седмицата Люк продължаваше да прави сутрин обиколка на своя град; той отдаваше най-голямо внимание и посвещаваше най-много време на училищата, най-вече на детските ясли, в които се отглеждаха най-малките. Обикновено започваше оттам, преди да отиде в работилниците, в магазините, така че още от изгрев-слънце се радваше на този здрав и засмян детски свят. Тъй като всяка седмица провеждаше в различни дни обиколките си за надзор и насърчение, той, без да бъде очакван, създаваше приятни изненади на този шумен детски свят, в който всички го обожаваха като свой весел и много добър дядо.

Веднъж във вторник, в една прекрасна пролетна утрин, Люк реши да посети своите мили деца, както ги наричаше, и се отправи към училищата още в осем часа. Слънцето сипеше като златен дъжд лъчите си над младата зеленина. Той вървеше с бавни крачки по една от алеите и когато минаваше пред дома на Боажеленови, чу, че го вика един мил глас, и се спря.

Видяла го, че се задава, Сюзан беше излязла пред вратата на градината.

— Ах, моля ви, приятелю мой, влезте за момент… Този нещастен човек пак има пристъп и аз много се безпокоя.

Тя говореше за съпруга си Боажелен. Преди известно време той се бе опитал да работи, защото му беше неловко да бездействува сред този кошер, който гъмжеше от труда на всички. Мързелът бе започнал да му тежи много, ловът и ездата вече не можеха да запълват времето му. И затова Люк, по молба на Сюзан, която се надяваше, че съпругът й ще се преустрои, му беше поверил една малка инспекторска длъжност в главните складове. Но човек, който никога нищо не е вършил с десетте си пръста, човек, който е бездействувал от рождение, не може да бъде господар на волята си, не може да се подчинява на правилник и метод. Боажелен бързо трябваше да се убеди, че е неспособен за едно системно задължение. Умът му се разсейваше, ръцете и краката не искаха да му се подчиняват, обземаше го сънливост и безсилие. Тази ужасна немощ силно го измъчваше, той бавно се връщаше към предишното си празно съществуване, към прекарване в безделие все едни и същи безполезни дни. Но тъй като не можеше да се разсейва с развлечения и разкош, Боажелен изпадна в страшно голяма, непрекъснато увеличаваща се скука, от която нищо не можеше да го измъкне. И той започна да старее в това вцепеняване, в това затъпяване от непредвидени, необикновени неща, които ставаха около него и на които беше чужд като паднал от друга планета човек.

— Има ли пристъп на буйство? — попита Люк.

— О, не — отвърна Сюзан. — Той просто е много мрачен, много мнителен и аз се безпокоя, че отново го обхваща лудостта.

И наистина разумът на Боажелен като че ли бе помрачен от празния живот, който водеше в този град на активност и труд. От сутрин до вечер го срещаха бледен и изплашен, скитащ като призрак на мързела по оживените улици, край гъмжащите училища, из оглушителните работилници; при всяка крачка той отстъпваше встрани от страх да не бъде залян и отвлечен от човешкия поток. Самият той не правеше нищо, докато всички други бяха заети, бързаха за някъде, изпълнени с радост и здраве, които трудът създава. Той не се беше приспособил, той се беше умопобъркал в този нов свят; като виждаше, че сред този трудолюбив народ само той не работи, постепенно започна да си въобразява, че е господар, че е цар и че този народ е народ от роби, които работят за негова сметка, трупат несметни богатства, с които само той разполага за свое, лично удоволствие. Когато старото общество умираше, неговата мечта за богатство оцеля въпреки всичко и той оставаше един луд капиталист, един капиталист-бог, притежател на всички капитали на земята, превърнал всички хора в роби, нещастни ковачи на егоистичното му щастие.

Люк срещна Боажелен на прага на къщата, облечен все така грижливо и изискано както преди. Макар и седемдесетгодишен, той си оставаше предишният суетен красавец с обръснато лице и монокъл. Само блуждаещият му поглед и разтворената му и отпусната уста говореха за душевното му опустошение. С тръстиков бастун в ръка и с леко накривена шапка, той се готвеше да излезе.

— О, нима вече сте готов и на път! — извика Люк с привидно весело настроение.

— Какво да се прави, драги мой — отвърна Боажелен, като го изгледа подозрително. — Когато всички ме лъжат, как мога да спя спокойно при тия няколко милиона, които всеки ден ми носи моят капитал и които ми печели този народ от работници? Принуден съм да си правя сметка, да следя как вървят работите, за да предотвратя загубата на стотици хиляди франка в час.

Сюзан направи отчаян знак на Люк и се намеси в разговора:

— Аз го съветвах да не излиза днес. За какво е това безпокойство?

Съпругът й я накара да млъкне.

— Загрижен съм не само за днешния доход, но и за натрупаното богатство, за милиардите, които се увеличават всеки ден с милиони. Аз не мога вече да се позная, но зная как да живея с това огромно състояние. Нали трябва да го вложа някъде? Трябва да се грижа за него, да го пазя, за да не ме крадат на едро. О, вие нямате ни най-малка представа за тази работа, която ме прави нещастен, о, безкрайно нещастен, по-нещастен от бедняците без огън и без хляб.

Гласът му беше започнал да трепери от неизразима мъка, едри сълзи се търкулнаха от очите му. Той стана жалък и Люк, който страдаше от него като от някаква аномалия в своя Град на труда, дълбоко се трогна.

— Все пак вие можете да си починете един ден — каза му той. — Съгласен съм със съпругата ви, на ваше място не бих излязъл, бих гледал как цъфтят розите в градината й.

Боажелен отново го погледна с недоверие. После, сякаш отстъпвайки пред нуждата да се довери на близък човек, каза:

— Не, не, налага се да изляза… Не се касае само до надзора на моите работници и до доброто стопанисване на моето състояние, а до въпроса къде да вложа парите си. Помислете си само — милиарди, много милиарди! Затрупват ме, няма толкова големи помещения, където да ги съхранявам. Така че съм решил да отида да потърся някоя достатъчно дълбока яма… Само че нито дума, никой не трябва да знае.

И когато Люк, изтръпнал и ужасен, гледаше пребледнялата Сюзан, която едва сдържаше сълзите си, Боажелен използува вцепенението й, за да мине между тях и да се измъкне. С доста бързи крачки той тръгна по обляния от слънцето булевард и изчезна. Люк поиска да изтича подир него и насила да го върне.

— Уверявам ви, драга моя, че правите грешка, като го оставяте така свободно да скита, където си иска. Когато го срещам да броди навред — около училищата, из работилниците и магазините, боя се да не се случи някакво нещастие, някаква страшна катастрофа.

Това безпокойство го измъчваше отдавна и сега той използува случая да го сподели със Сюзан. За него нямаше нищо по-тягостно от това да гледа как този безумен, вдетинен старец, полудял от безделие и разкошен живот, се разхожда сред неговия малък народ в поход. Когато го срещаше, Люк гледаше на него като на последен протест на миналото и се безпокоеше за този умопобъркан човек, бродещ призрак на умиращото общество.

Но Сюзан се помъчи да го успокои:

— Той е безопасен, уверявам ви. Аз се тревожа за него само защото понякога е толкова мрачен, толкова нещастен с тия пари, които го затрупват, че изведнъж може да посегне на живота си. Но нима имам сили да го затворя? Той е щастлив само навън, излишно е да се проявява жестокост към него, защото никога с никого не говори, саможив и страхлив е като избягало от училище момче.

И тя заплака, не можеше да задържи повече сълзите си.

— Ах, нещастникът! Много съм страдала от него, но никога не съм се измъчвала толкова, колкото сега!

После, като узна, че Люк отива в училищата, тя пожела да го придружи. И тя беше в напреднала възраст, на шестдесет и осем години вече, но все още беше здрава, подвижна, много дейна, отзивчива към нуждите на другите, готова да се изразходва за добри дела. Откакто живееше в Крешри, откакто не се грижеше за сина си Пол, който бе женен и баща на няколко деца, тя разшири семейството си, като стана преподавателка по солфеж и пеене на най-малките от началните класове. Това занимание я правеше щастлива, приятно й беше да възпитава музикално тия чисти детски души. Тя беше добра музикантка, но амбицията й всъщност бе не да им дава много знания, а просто да създава у тях естествен навик да пеят като птиците в гората, като всички същества, които живеят свободни и весели. Беше постигнала прекрасни резултати, нейният клас звънеше весело като ято птички, учениците, които обучаваше, след това изпълваха с непрекъснато радостно чуруликане горните класове, после работилниците, целия град.

— Но нали днес нямате часове? — забеляза Люк.

— Да, нямам, обаче искам да използувам междучасието, за да репетирам една песен с моите ангелчета. Освен това трябва да решим нещо със Сьорет и Жозин.

Трите жени бяха станали големи, неразделни приятелки. Сьорет беше запазила за себе си ръководството на централните ясли, където наблюдаваше целия малък свят, пеленачетата и тези, които прохождаха. Жозин пък ръководеше ателието за шев и домакинство и от всички момичета, които още се обучаваха в училище, правеше добри съпруги, добри майки, способни домакини. Освен това трите образуваха нещо като съвет, който имаше за задача да обсъжда най-важните задачи, които интересуваха жените от новия Град.

Люк и Сюзан тръгнаха по булеварда и излязоха на широк площад, където се издигаше Общественият дом, заобиколен с морава, изпъстрена с храсти и цветни лехи. Сега домът не беше предишното скромно здание, за него бе построен един истински дворец с широка многоцветна фасада, по която за радост на очите декоративната керамика и цветният фаянс се съчетаваха с желязото. Просторни зали за събрания, игри и представления даваха възможност на хората да се чувствуват свободно като у дома си, да се побратимяват в честите празници между работните дни. Хубаво беше, че извън семейния живот, който всички прекарваха по свое желание, в малките си уютни къщички, обществените прояви бяха общи, животът на всеки се сливаше с живота на всички и по този начин се постигаше малко по малко бленуваната хармония. И поради това малките къщи бяха скромни, обаче Общественият дом блестеше от разкош, богатство и красота като дворец на народа-владетел. Домът толкова много се разширяваше непрекъснато съобразно растящите нужди, че се превръщаше на град в града. Зад него се издигаха отделни сгради за библиотеките, лабораториите, залите за курсове и конференции, така че всеки имаше възможност свободно да се образова, да прави научни изследвания и опити, да разпространява установените вече истини. Имаше също помещения за физически упражнения, независимо от прекрасните безплатни бани с вани и плувни басейни, напълнени със свежа и чиста изворна, каптирана от складовете на Монбльозите вода, която с неизчерпаемото си изобилие беше източник на чистота, здраве и вечна радост на раждащия се голям Град. Най-многобройни бяха училищата, които се помещаваха в множество сгради до Обществения дом; в тях се учеха няколко хиляди деца. За да се избегне вредното натрупване на много деца на едно място, бяха изградени множество сектори, всеки в отделна постройка с прозорци и веранди към градината. Всичко това наподобяваше градче за децата и младежите, като се почне от най-малките в люлките и се стигне до големите момчета и момичета, завършващи професионалните курсове след преминаване на петокласното училище, в което им се даваше завършено образование и възпитание.

— О — заговори Люк с добродушна усмивка, — аз започвам с началото — най-напред влизам при моите малки приятелчета, които още сучат.

— Така трябва да бъде — отвърна Сюзан, развеселена от думите му. — Ще вляза заедно с вас.

В първата сграда вдясно, сред градина с рози, Сьорет властвуваше над стотина люлки и още толкова малки столчета с колелца. Тя наблюдаваше и съседните отдели, но най-много се задържаше тук, където бяха трите внучки и едното внуче на Люк, които тя обожаваше. Люк и Жозин, които знаеха колко благотворно е за Града това общо отглеждане на децата, даваха пример — децата на техните деца още при първите им стъпки се възпитаваха с децата на другите.

Точно по това време там, при Сьорет, беше Жозин. И двете не бяха вече млади — Жозин на петдесет и осем години, Сьорет на шестдесет и пет. Жозин беше както преди стройна, гъвкава, нежна, с прекрасна коса, чийто златист цвят беше само малко избелял; а пък Сьорет, както обикновено става с онеправданите, слаби чернооки момичета, като че ли не бе остаряла, годините й придаваха чара на неувяхващата младост, на голямата доброта. Сюзан със своите шестдесет и осем години беше най-възрастната от трите; старостта разкрасяваше и тази жена, която се отличаваше не толкова с красота, колкото с добросърдечност, възвишен ум и благосклонна снизходителност. Трите заобиколиха Люк като три верни сестри — едната любеща съпруга, другите две страстно предани другарки.

Когато Люк и Сюзан влязоха, Жозин държеше на коленете си едно едва навършило две години момченце, чиято дясна ръчичка разглеждаше Сьорет.

— Какво му е на моя малък Оливие? — попита разтревожено той. — Да не се е наранил?

Това беше най-малкият му внук Оливие Фроман, рожба на първородния му син Илер Фроман и Колет, дъщерята на Нане и Низ. Всички бракове, които бяха сключени, даваха вече плодове, пълнеха яслите и училищата с непрекъснато увеличаваща се вълна от русокоси и чернокоси главички — малкият народ, който безспирно растеше за тържеството на утрешния ден.

— О, това е обикновена драскотина, навярно от облегалката на стола му… Ето на, мина му вече!

Детето леко извика, а после започна да се смее. В това време едно четиригодишно момиченце, пуснато на свобода, дотича с разтворени ръце, сякаш искаше да хване и понесе момченцето.

— Я го остави на спокойствие, Мариет! — извика изплашено Жозин. — Не може да си играеш с братчето си като с кукла!

Мариет възрази, каза, че била послушна. И Жозин, като примирила се добра баба, погледна Люк; двамата се усмихнаха, щастливи сред този малък народ, плод на тяхната любов. В това време Сюзан им доведе две руси момиченца — Елен и Берт, две четиригодишни близначки, също техни внучки. Те бяха деца на втората им дъщеря Полин, омъжена за Андре Жоливе, отгледан от дядо си, председателя Гом, след изчезването на майка му Люсил и трагичната смърт на баща му капитан Жоливе. От петте деца на Люк и Жозин три бяха женени — Илер, Терез и Полин, а другите две — Шарл и Жюл — бяха само сгодени.

— А нима забравихте тия мили момиченца! — каза весело Сюзан.

Двете близначки Елен и Берт се хвърлиха на врата на Люк, когото обожаваха. Мариет също го нападна, започна да се катери по краката му; в същото време и малкият Оливие, протегнал излекуваните си ръчички, с оглушителен вик изразяваше желание да го вдигне дядо му на раменете си. Задъхвайки се от прегръдките, Люк се пошегува:

— Добре ме подредихте, драга моя. Остава да доведете и Морис, вашето славейче, както го наричате. Петимата ще се нахвърлят да ме разкъсат. Боже мой, какво ще стане с мене, когато станат няколко дузини?

И като остави на земята близначетата и Мариет — тези прелестни, червенобузести деца с бистри очи, той взе за малко Оливие и го подхвърли много високо във въздуха. Детето запищя от възторг. После, след като го настани на стола, той каза:

— Хайде, бъдете благоразумни! Не мога да играя непрекъснато с вас, трябва да се грижа и за другите.

Воден от Сьорет и следван от Жозин и Сюзан, Люк обиколи залите. Прелестни бяха тия детски домове с бели стени, бели люлки, бели деца, всичко в бяло, огряно от веселото слънце, което нахлуваше през високите прозорци. Тук също бликаше вода, чувствуваше се кристалната й свежест, чуваше се ромоленето й, сякаш бистри потоци поддържаха изключителната чистота, която блестеше навред. Миришеше на невинност и здраве. Понякога от люлките долитаха писъци, но непрекъснато се чуваше веселото бърборене и звънливият смях на проходилите вече деца, които изпълваха залите с постоянното си възторжено чуруликане. Тук царуваше и друг един безмълвен, наивен и комичен народ — играчките — кукли, палячовци, дървени кончета и колички. Те принадлежаха на всички — на момчетата, както и на момичетата, които събирани в едно и също семейство, растяха заедно още от пелени като сестри и братя, като бъдещи съпруги и съпрузи, които до гроб щяха да водят съвместен живот.

Люк често се спираше и викаше от радост: „О, хубавото ми момиченце! О, хубавото ми момченце!“ Понякога сбъркваше и се смееше, защото момченцето се оказваше момиченце или обратното.

— Какво е това! — каза той, като се спря пред една люлка. — Още две близначки? Колко мили деца и колко много си приличат!

— Нищо подобно! — извика развеселена Сьорет. — Това е едно момиченце, на което едно момченце от съседната люлка е дошло на гости. Щом проходят, те започват да се събират по три-четири и се хващат за ръце.

Всички се развеселиха пред тази богата жътва на дружба и любов, която зрееше. Сюзан, която отначало беше проявила голямо съмнение, дори отвращение към съвместното обучение и възпитание на двата пола, сега се удивляваше на получените прекрасни резултати. Преди тия момчета и тия момичета оставяха до седем-осемгодишна възраст да играят заедно, а после ги разделяха с непреодолима стена и растяха, без да се познават помежду си, станали чужди, неприятели дори и в брачната нощ, когато по най-груб начин хвърляха жената в обятията на мъжа. Начинът на мисленето им беше като на хора от различни раси. Загатването възбуждаше сластолюбиво желание, поривът на самеца и престорената въздържаност на самката предизвикваха цяла борба между две враждуващи същества с различни разбирания и противоположни интереси. А сега в младите семейства Сюзан можеше да види настъпилия вече щастлив мир, един много по-тесен съюз на разума и чувствата, добро разбирателство, братска любов. Освен това дори в училищата тя се учудваше на добрия резултат от съвместното обучение на двата пола, което пораждаше едно ново съревнование — момчетата ставаха по-любезни, а момичетата по-решителни, което ги подготвяше да проникват един в друг, свободно да се опознават изцяло, да се сливат напълно в една душа и в единно тяло в семейното огнище. В досегашния опит нямаше нито един случай на плътска възбуда, а напротив — моралът растеше; и беше чудесно да се гледа как тия момичета и тия момчета, на които е предоставена свобода, сами отиват да изучават оная специалност, която ще им бъде най-полезна съобразно техните желания и стремежи в бъдещето.

Шегувайки се, Сюзан каза:

— Годежите стават още в люлката и така се избягват разводите, защото децата толкова добре се опознават, че не правят прибързан избор… Хайде, мили Люк, междучасието настъпи, искам да чуете как пеят моите ученици.

Сьорет остана сред малките си питомци, беше време за къпане; Жозин трябваше да отиде в шивашката работилница, където момичетата предпочитаха да прекарат междучасието и с удоволствие се учеха да шият рокли за куклите си. А Люк тръгна след Сюзан по закрития коридор, откъдето се вливаше в петте класа.

Тези класове станаха извънредно големи. Те трябваше да се разделят и за всеки клас да се изградят по-просторни сгради, да се разширят също така и спомагателните помещения, гимнастическите салони, занаятчийските работилници, градините, в които на всеки два часа децата бяха пускани на свобода. След известни търсения окончателно се утвърди методът на обучението и възпитанието; свободното преподаване правеше учебните занятия привлекателни, развиваше индивидуалността на ученика, от когото според възможностите му се изискваше да полага усилие за усвояването на избраните по негово желание предмети; методът даваше прекрасни резултати, всяка година увеличаваше Града с едно ново поколение, което все повече се приближаваше към истината и справедливостта. Това беше хубавият, единственият начин за ускоряване на бъдещето, за възпитаване на хора, способни да осъществят утрешния ден, хора, отърсени от лъжливи догми, израснали в необходимите реални условия, усвоили положителни научни знания, съвкупността на които създава непоколебима увереност. Сега беше много по-логично и по-целесъобразно да не се потиска цял един клас от строгия надзор на един учител, който да налага собствените си възгледи на петдесетина ученици с различни интелектуални възможности и с различни темпераменти. Сега беше съвсем естествено в тия ученици да се разпалва само желанието да се учат, а после да бъдат насочвани в техните търсения и да им се помага за развитието на индивидуалните им способности. Така петте класа бяха станали опитни полета, където децата с постепенно увеличаваща се скорост се запознаваха с научните постижения на човека, и то не за да ги поглъщат лакомо, без да разбират нищо, а за да може в процеса на обучението всяко дете да прояви собствената си индивидуална енергия и да възприеме това, което е по силите му, а най-вече да се определи към оная специалност, към която чувствува най-голямо влечение. Напълно се доказваше верността на израза, че „децата са тук, за да се научат да учат“. Методът имаше за цел да избистри младите мозъци, да насочи всяко дете към правилен избор в необятните човешки знания, да го накара по най-добрия логичен начин да прилага по-късно придобитите знания и енергия. Всичко това се постигаше благодарение на притегателната сила на занятията, на здравата и плодотворна свобода, на постоянните междучасия за радост и възстановяване на силите между часовете на труд.

Люк и Сюзан трябваше да почакат малко до завършването на часа. От закрития коридор, по който бавно се разхождаха, те можеха да гледат големите класни стаи, в които за всеки ученик имаше една малка маса и един стол. Бяха се отказали от многоместните пейки и чинове, за да вдъхнат у децата чувство на самостоятелност. Колко весела беше картината на тези смесени класове от момичета и момчета, които седяха едно до друго! И с какво страстно внимание слушаха те изправения сред тях учител, който отиваше ту при един, ту при друг ученик, като превръщаше урока си в беседа и понякога предизвикваше възражения! Тъй като наказанията и наградите бяха отменени, жаждата си за слава учениците удовлетворяваха в борба кой по-добре да разбере урока. Често пъти учителят предоставяше думата на най-увлечения в темата ученик и тогава урокът се превръщаше в непрекъснато подновявана дискусия. По най-различни начини се преследваше една-единствена цел — да се направят учебните занятия по-живи, да се отърсят от мъртвите книжни знания, да се свържат с живота, със страстта на идеите. Така се пораждаше удоволствието, удоволствието да се учи, да се усвояват знания; в петте класа последователно се разкриваха на учениците човешките знания подобно на някаква вълнуваща, действителна драма на обширния свят, с която всеки от нас трябва да се запознае, ако иска да работи и да бъде щастлив.

Чу се радостен вик — най-сетне междучасие. Всеки два часа в градините нахлуваше веселата врява на пуснатите на свобода ученици, един поток от момчета и момичета, които братски общуваха като добри приятели! Навсякъде те бяха заедно, заедно играеха или разговаряха, някои предпочитаха гимнастическите салони, други отиваха в занаятчийските работилници. Разнасяше се искрен и чист смях. Само една игра беше остаряла за тях, престанали бяха да играят на „майка и баща“, нали тук бяха вече само другари. В живота ще имат време и за това, тъй като отсега нататък пак няма да се разделят и ще растат заедно, за да могат по-добре да се опознаят и по-силно да се обикнат.

Една много хубаво и много здраво деветгодишно момченце се хвърли в прегръдките на Люк, като извика:

— Добър ден, дядо!

Беше Морис, синът на Терез Фроман, която беше женена за Раймон Морфен, сина на добрия великан Малкия Да и Онорин Кафио.

— О! — каза радостно Сюзан. — Ето го моя славей… Ей, деца! Искате ли да изпеем нашата хубава песен тук, на моравата между тия високи кестени?

Цяла група бързо я заобиколи. Сред хубавите и засмени деца бяха две момченца и едно момиченце, които Люк целуна. Единадесетгодишният Людвик Боажелен беше син на Бол Боажелен и Антоанет Бонер, чийто брак бе тържество на победоносната любов, която след много други сватби най-сетне беше завършила сливането на класите. Навършилият четиринадесет години Фелисиен Бонер беше дете на Северен Бонер и Леони, дъщерята на Ахил Гурие и Синеоката, двойката на свободната любов, разцъфнала сред дивите и благоухаещи скали на Монбльозите. А шестнадесетгодишната Жермен Ивоно беше внучка на Огюст Лабок и Март Бурон, тоест дъщеря на техния син Адолф и Зое Бонер; в това хубаво, засмяно чернооко момиче се бе сляла и сдобрила братската кръв на безкрайно враждуващите някога работник, селянин и дребен търговец. На Люк му беше забавно да разплита сложния възел на тия бракове, на това непрекъснато кръстосване; той много добре познаваше тия млади глави, възхищаваше се от все по-новите поколения, които се размножаваха с тия бракове и увеличаваха неговия град.

— Вие сега ще ги чуете — каза Сюзан. — Пеем един химн на изгряващото слънце, един детски поздрав към светилото, извора на плодородието.

На моравата сред големите кестенови дървета се събраха около петдесет деца и се разнесе много свежа, много чиста и много весела песен. Без да има особено големи музикални претенции, това беше обикновена сюита от редуващи се куплети, изпълнявани соло от едно момченце и едно момиченце с припев от хор. Но радостта беше толкова голяма, чувството толкова наситено с наивна вяра в източника на доброта и светлина, че тънките, малко остри детски гласчета звучаха с нежно очарование. Малкото момче Морис Морфен, което отвръщаше на момиченцето Жермен Ивоно, наистина имаше, както казваше Сюзан, кристалночист ангелски глас с прелестни височини като на флейта. После запяваше хорът — едно чуруликане на волни птици между клоните. Нищо по-забавно от пеенето на този хор.

Люк се смееше като очарован добър дядо, а Морис, тържествуващ, отново се хвърли в прегръдките му.

— Ама наистина, момчето ми, ти пееш като горски славей! Това е много хубаво, защото при трудни в живота ти часове ще пееш и ще си даваш кураж. Никога не трябва да се плаче, винаги трябва да се пее.

— И аз така им казвам — извика Сюзан с присъщата й нежна смелост. — Всички трябва да пеят; аз ги уча, за да пеят първо тук, в училището, а по-късно в работилниците и през целия си живот. Народ, който пее, е здрав и весел народ.

Тя се развесели. Преподаваше нежно, без каквато и да било грубост и суета, сред зеленината на градината, просто доволна, че разкрива на тия малки души красотата на братската песен, рядката красота на хармонията. Обичаше да казва, че в деня, когато ще тържествуват справедливостта и мирът, под небето ще пее целият щастлив Град.

— Хайде, мили деца, още веднъж, но в такт, не бързайте, имаме време.

Отново прозвуча песента. Но към края децата нето се смутиха. Между кестеновите дървета, зад един храсталак, се появи озъртащ се човек, който обърна гръб и се скри. Все пак Люк позна Боажелен и се изненада от необикновеното му поведение, когато го видя, че се навежда и рови из тревата, сякаш търси някакво скривалище, някаква неизвестна дупка. После той изведнъж разбра, нещастникът навярно се безпокоеше, в лудостта си търсеше някое тайно място, където би могъл да струпа неизчислимото си богатство, за да не го ограбят. Често го срещаха силно развълнуван, треперещ от страх, незнаещ в дъното на коя пропаст да зарови огромното, смазващо го с тежестта си богатство. Люк потръпна от голямо съжаление, видял как от този зловещ призрак децата се изплашиха като ято весели птички, подгонени от нощна птица.

Сюзан, малко пребледняла, повтори с много висок глас:

— В такт, в такт, мили мои! Запейте високо финала, с всички сили, с все сърце!

Озъртайки се недоверчиво, загриженият Боажелен изчезна като черна сянка сред разцъфтелите храсти. И след като успокоените деца с весел глас приветствуваха всемогъщото слънце, Люк и Сюзан ги поздравиха и ги пуснаха да играят. Останали сами, те се отправиха към занаятчийските работилници, които се намираха на другия край на градината.

— Нали го видяхте — каза тихо след кратко мълчание тя. — Ах, нещастникът! Колко много грижи ми създава.

И понеже Люк изказа съжаление, че не се е помъчил да настигне Боажелен и да го върне в дома му, тя пак възрази:

— Но той нямаше да тръгне с вас. Ако пък опитате със сила, ще направи скандал. Пак ви повтарям, тревожи ме само мисълта, че един ден ще го намеря мъртъв с разбит череп в дъното на някоя дупка.

Смълчани стигнаха в занаятчийските работилници. Много ученици прекарваха тук част от свободното си време да се учат да обработват дървото и желязото, да шият и да бродират; в същото време в една съседна нива други се учеха да копаят, да засяват, да плевят. Намериха Жозин в просторна зала, където една до друга работеха шевни машини, тъкачни станове и плетачни машини, управлявани от момичета и момчета; и след завършване на училищното обучение те пак щяха да бъдат заедно, щяха да продължат съвместния живот, щяха да делят труда и удоволствията, задълженията и правата, както преди учението. Ехтяха песни, весело съревнование кипеше в тази работилница.

— Нали чувате, че пеят — подзе радостно Сюзан. — Винаги ще пеят тия мои пойни птици.

Жозин показваше на едно голямо, шестнадесетгодишно момиче, Клементин Бурон, как да бродира с шевна машина. Друго едно по-малка момиче, деветгодишната Алин Боажелен, чакаше да го научат как се прави подгъв при шиене на ръка. Клементин, дъщерята на Себастиан Бурон и Агат Фошар, беше по майчина линия внучка на Фошар, а по бащина линия на пудльора Бурон. Алин, малката сестра на Людовик, дъщеря на Пол Боажелен и Антоанет Бонер, нежно се засмя, като видя баба си Сюзан, която я обожаваше.

— О, бабо, знаеш ли, още не мога да подшивам много добре, но правя шевовете съвсем прави… Нали, приятелко Жозин?

Сюзан я целуна, после погледна Жозин, която правеше за показ един подгъв. Люк също прояви интерес към тази малка подробност, съзнавайки, че няма нищо незначително, че щастливият живот е изграден от приятно използуване на времето, от пълно съсредоточаване на физическите и умствените сили към разумен и нормален живот. Сьорет ги настигна, когато Люк се канеше да се раздели с Жозин и Сюзан, за да отиде в завода; в цъфналата градина Люк остана за миг с трите жени, трите страстно привързани към него сърца, които му оказваха голяма помощ в осъществяването на неговата мечта за тържеството на доброто и справедливостта.

Те си поговориха на сянка, разпределиха си работата и обсъдиха какви решения предстои да вземат. Техният малък свят растеше така весело, без много сътресения, благодарение на основния принцип на преподавателите и възпитателите: в човека няма лоши страсти, има само сили, защото и всички страсти са прекрасни сили, само че трябва да се използуват за щастието на самите хора и на цялото общество. Нима желанието, това желание, осъдено от религията, което с векове аскетизмът е преследвал, за да го унищожи като хищен звяр, това гонено и смазвано в мъжа и жената желание не тържествува все пак? Нима това желание не е животворният огън на света, лостът, който движи небесните тела и целия свят? Нима ако това желание изчезне, слънцето няма да угасне и земята няма да потъне в ледения мрак на небитието? Няма сластолюбци, има само пламенни сърца, които мечтаят за безкрайност в радостта на любовта. Няма сърдити хора, няма алчни хора, няма лъжливи, лакоми, мързеливи, завистливи и високомерни хора, има само хора, на които не са правилно насочени вътрешните сили, необузданите сили, жаждата за действие, за борба и за победа. От един скъперник може да се направи благоразумен, пестелив човек. От един невъздържан, завистлив и горделив човек може да се направи герой, готов напълно да се пожертвува за малко слава. Да лишиш човека от една страст, значи да му отсечеш ръка или крак — той вече не е пълноценен, а немощен, с отнета кръв и сила. Удивително е, че човечеството е останало живо под тия убийствени религии, които толкова отдавна с ожесточение са се стремили да убият човека в човека в желанието си да го подчинят на един бог на жестокостта и на лъжата, бог, който да властвува над праха на човечеството.

В училищата, в учебните работилници и дори в детските ясли не потискаха, а използуваха зараждащите се страсти на децата. Лекуваха мързеливите като болни и се мъчеха да пробудят и тях амбиция и воля, като ги приучваха да се занимават усърдно с предметите, които свободно сами са си избрали, усвоили и обикнали; силата на буйните използуваха за по-тежка работа; превъзпитаваха скъперниците в разумна и системна пестеливост, а интелектуалните възможности на завистливите и високомерните биваха насочвани към най-трудните задачи. Това, което ограниченият морал на лицемерите наричаше най-низки човешки инстинкти, сега ставаше разгоряло се огнище, от което животът черпеше своя неугасим пламък. Всички живи сили се поставяха на местата им, всички същества се нареждаха в строен ред и пълновластният поток на живота отнасяше човечеството в щастливия Град. Вместо глупавото въображение за първородния грях, за лошия човек, когото против всяка логика някакъв бог наказва, а после спасява при всяка крачка, плашейки го с детски ад и обещавайки му лъжлив рай, създаваше се представа за естественото развитие на висшите същества, които просто водят борба срещу силите на природата, за да ги победят и подчинят за свое щастие в деня, в който, прекратявайки братоубийствената война, те ще заживеят като всесилни братя, завоювали с мъчителна борба истината, справедливостта и мира.

— Много добре — каза най-сетне Люк, когато заедно с Жозин, Сьорет и Сюзан установи програмата на деня. — Вървете, мили мои, и дано със сърцата си извършите останалото.

Трите го бяха обкръжили като истинско въплъщение на сърдечната солидарност, на всемирната любов, която той мечтаеше да разпространи сред хората. Хванали се за ръце, и трите му се усмихваха; макар вече възрастни, с побелели коси, те бяха много мили, още много хубави, необикновено хубави и безкрайно добри. И след като се раздели с тях, за да отиде в завода, те дълго гледаха подир него с нежните си очи.

В завода разширените халета и работилници бяха залени от весело слънце и свеж въздух. Навсякъде течащата в изобилие вода миеше циментовите плочки, отнасяше и най-малкия прах, така че този дом на труда, който някога бе толкова черен, толкова кален и толкова зловонен, сега навсякъде блестеше от удивителна чистота. Под огромните светли стъкла заводът приличаше на добре устроено, жизнерадостно и богато селище… Сега машините извършваха почти цялата работа. Задвижени от електричеството, те бяха подредени плътно една до друга като армия от послушни, неуморими работници, винаги готови да се трудят. Когато металните им ръце се изхабяваха, просто ги подновяваха; те не познаваха мъката, те отчасти бяха премахнали човешката мъка. Сега машината вече беше приятел, а не както в миналото съперник, който увеличаваше глада на работника, като намаляваше надниците; сега тази машина-освободител беше станала универсално оръдие, което се трудеше за човека, докато той почиваше. Около тези мощни труженици имаше само машинисти, надзиратели, чиято единствена задача беше да маневрират с лостовете за управление, да следят за правилното движение на механизмите. Тук хората работеха по четири часа дневно; всеки работник изпълняваше определена задача само в продължение на два часа, после биваше сменяван, за да премине на друга работа в завода, в селското стопанство или за да извърши някаква обществена задача. Повсеместното приложение на електрическата енергия почти премахна някогашния шум, който кънтеше из халетата; сега работните помещения се огласяха само от песните на работниците, от това пеещо ликуване, донесено от училището като разцъфнала хармония, която украсява целия им живот. И тия хора, които пееха около тези толкова кротки и толкова мощни в своето мълчание машини с блестящи части от стомана и мед, изразяваха радостта от справедливия, тържествуващ и спасителен труд.

Минавайки през халето с пещите за пудлуване, Люк се спря за миг, за да размени няколко приятелски думи с едно силно двадесетгодишно момче, което само управляваше една от пещите.

— Е, как е, Адолф, върви ли? Доволен ли сте?

— Разбира се, че съм доволен, господин Люк. Приключвам двучасовата си задача, металът може да се извади от пещта.

Адолф, синът на Огюст Лабок и Март Бурон, беше пудльор като дядо си по майчина лунния, пенсионера Бурон; но той не извършваше по същия начини убийствената работа, не въртеше с ръжен топката разтопен метал над пламтящия огън. Сега пречистването се правеше механически, после автоматична система изваждаше искрящата топка от пещта и я товареше на движеща се количка, която откарваше метала под механичния чук без посредничеството на работника.

Адолф подзе весело:

— Сега ще видите, качеството е превъзходно, а работата е толкова проста и приятна.

Той натисна един лост, вратата на пещта се разтвори, в количката падна огнена топка, която с блясъка си освети всичко наоколо. Адолф продължаваше да се усмихва, лицето му беше свежо без нито капка пот, а ръцете му бяха тънки и гъвкави като на човек, който не се изморява. Количката бързо отиде да остави товара си под механичния чук, който беше от нов модел, движеше се с електрическа енергия и сам извършваше целия процес; ковачът само направляваше чука, който работеше автоматически и го избавяше от убийствения труд да върти по всички посоки метала. Подскачането на чука беше така леко и така звънко, че наподобяваше музика, съпровождаща хубавото настроение на работниците.

— Бързам — каза Адолф, след като си изми ръцете, — защото трябва да довърша един модел на маса, който много ме вълнува, така че следващите два часа ще прекарам в дърводелските работилници.

Всъщност Адолф не беше само пудльор, но едновременно и дърводелец; както всички младежи на неговата възраст, той владееше няколко професии, за да не затъпява в една тясна специалност. Така, като непрекъснато се разнообразяваше, трудът се превръщаше в радост в развлечение.

— Приятно удоволствие! — извика му Люк, зарадван от радостта на Адолф.

— Благодаря, господин Люк. Хубаво го казахте, приятната работа е приятно удоволствие!

Но най-щастливи минути Люк прекарваше при сутрешните си обиколки в леярското хале. Тук се чувствуваше колко далече бе отишъл новият завод от някогашния ад, от леярските пещи на „Бездната“, от ония ревящи като вулкан ями, от които при адска горещина нещастните работници трябваше да извличат с ръце по сто ливри разтопен метал. Вместо тъмното, прашно и зловонно мръсно помещение сега имаше една просторна, остъклена с големи прозорци слънчева галерия, постлана с широки плочи, върху които се издигаха симетрично разположените батерии на електрическите пещи. Захранвани с електричество, батериите бяха студени, мълчаливи и блестящо чисти. И тук също машинните извършваха цялата работа: сваляха леярските поти, вдигаха ги, изпразваха ги в калъпите, а работниците машинисти само наблюдаваха процесите. Дори жени работеха тук при разпределянето на електрическата енергия, защото бе констатирано, че жените проявяват по-голяма грижа и повече прецизност при работа с измервателните уреди.

Люк се приближи до едно високо и красиво момиче, двадесетгодишната Лор Фошар, дъщеря на Луи Фошар и Жюлиен Дашьо; тя много внимателно се беше изправила пред един апарат и подаваше ток на една пещ по указанията на млад работник, наблюдаващ топенето.

— Е, Лор, не сте ли уморена? — попита я той.

— О, не, господни Люк, много ми е забавно. Мога ли да се изморя, като само въртя това малко кормило?

Младият работник, Иполит Митен, навършил вече двадесет и пет години, се приближи до тях. Той беше син на Еварист Митен и Олимп Ланфан. Казваха, че Лор Фошар му е годеница.

— Господин Люк, ако искате, можете да погледнете как се стопяват слитъците, ние сме готови.

Пусната в действие, машината леко и спокойно извади огнеупорните поти, изля съдържанието им в леярските калъпи, които автоматически се придвижиха един след друг. Работниците само наблюдаваха процеса, който за пет минути беше напълно завършен и пещта можеше да бъде отново заредена.

— Готово! — каза със смях Лор. — А само като си спомня страшните истории, с които моят нещастен дядо Фошар ме приспиваше през детството ми! Главата му не беше съвсем в ред, разказваше страхотии за работата си при пещта, сякаш бе прекарал целия си живот в огъня и пламъците бяха разяли цялото му тяло. Всички бивши леяри намират, че сега сме много щастливи.

Люк беше станал сериозен, очите му сълзяха от вълнение.

— Да, да, вашите дядовци са страдали много. И затова животът на внуците им е по-добър… Работете много, обичайте се много и животът на вашите синове и дъщери ще бъде още по-хубав!

Люк продължи обиколката си и навред, където мина в различните халета — в стоманолеярното, в ковашкото, в това на големите и малките кули, намери същата чистота, същата пееща радост, същия лесен и приятен труд благодарение на разнообразието на изпълняваните задачи и извънредно голямата помощ на машинните. Работникът, който вече не беше товарно животно, смазано и презряно, беше отново станал съзнателен и разумен човек, вече свободен и горд. И когато завърши утринната си обиколка в халето на валцувачните машини, което беше в съседство с пещите за пудлуване, Люк пак се спря, за да размени няколко приятелски думи с един момък на около двадесет и шест години, с току-що влизащия Александър Фейа.

— Да, господин Люк, аз идвам от Комбет, където помагам на баща си. Трябваше да довършим сеитбата, та затова работих там два часа… Сега и тук ще работя два часа, защото има да се изпълнява една срочна поръчка за релси.

Той беше син на Леон Фейа и Еужени Ивоно. Беше надарен с богато въображение и затова след задължителните четири часа работа рисуваше за собствено удоволствие орнаменти за ателиетата на грънчаря Ланж.

Александър веднага се залови за работа, задачата му беше да наблюдава една поточна линия от валцувачни машини, които изработваха релси. Щастлив, Люк го гледаше доброжелателно. Откакто използуваха електричеството за двигателна сила, ужасният шум изчезна, машините работеха леко като по масло, чуваше се само сребристият звън на всяка произведена релса, падаща върху купа изстиващи релси. Това беше характерното за мирните епохи производство — релси и само релси, за да бъдат преодолени всички граници, за да могат сближените народи да се слеят в единен народ върху земното кълбо, цялото прорязано от пътища. Освен релси произвеждаха стоманени части за големи кораби, не за ужасните военни кораби, носещи опустошение и смърт, а за корабите на солидарността и братството, разменящи стоки между континентите и по този начин увеличаващи богатството на човешкото семейство, за да има навред необикновено изобилие. Произвеждаха и мостове, които също така улесняваха съобщенията, и греди и металически скели за множество сгради, необходими за обществения живот на помирилите се помежду си граждани — Обществени домове, библиотеки, музеи, приюти за малолетни и за възрастни, огромни централни магазини, складове и хамбари, осигуряващи живота и издръжката на обединените нации. Произвеждаха се най-сетне и безброй машини, които навред във всяко отношение заместваха човешките ръце — машини за обработка на земята, машини за промишлено производство, машини, които непрекъснато се движат по пътищата, водната шир и в небесата. Люк се радваше на това желязо, станало миротворец, на този победоносен метал, от който човечеството така дълго време бе ковало само мечове за кървави битки, от който по-късно, по време на последните войни, бе правило оръдия и снаряди и с който сега, когато мирът бе извоюван, строеше своя братски дом, дома на справедливостта и щастието.

Преди да се прибере, Люк поиска да хвърли още един поглед върху батерията от електрически пещи, която бе заместила високата пещ на Морфен. Точно по това време батерията работеше под навеса със светли стъкла, през които нахлуваха слънчевите лъчи. Всеки пет минути механизмът зареждаше пешите, след като движещата се лента бе отнесла десетте поти, чийто блясък бледнееше под веселите лъчи на слънцето. И тук при електрическите уреди работеха две млади момичета на около двадесет години; едното беше очарователната блондинка Клодин, дъщеря на Люсиен Бонер и Луиз Мазел, а другото — прелестната брюнетка Селин, дъщеря на Арсен Ланфан и Еулали Лабок. Заети всецяло с пускането и спирането на тока, те само се усмихнаха на Люк. Но по време на почивката се приближиха към входа и когато видяха на прага една група деца, които с любопитство разглеждаха цеха, извикаха:

— Здравей, мой малък Морис! Здравей, мой малък Людовик! Здравей, моя малка Алин!… Свършиха ли занятията, че сте дошли да ни видите?

По време на междучасията на учениците позволяваха да обикалят свободно завода, като смятаха, че така те се сближават с труда и едновременно добиват елементарни познания.

Щастлив, че пак вижда своя внук Морис, Люк накара цялата група да влезе. Той отговори на множество въпроси, обясни устройството на пещите, дори накара да пуснат съоръженията, за да покаже на децата как Клодин или Селен трябва само да дръпнат един малък лост, за да се разтопи рудата и металът да потече с ослепителна струя.

— О, аз зная! Виждал съм вече — каза Морис важно като малък мъж, който много знаеше за своите девет години. — Дядо Морфен един ден ми показа всичко… Но кажи ми, дядо Фроман, истина ли е, че преди е имало пещи, високи като планини, и е трябвало ден и нощ да се печеш край тях, за да добиеш метал?

Всички започнаха да се смеят. Клодин отговори:

— Разбира се! Дядо Бонер често ми е разказвал за това; ти, драги мой малък Морис, трябва да научиш историята и да разбереш, че твоят прадядо, големият Морфен, както още го наричат, последен се е борил геройски с огъня. Той живееше там горе в една дупка в скалите, никога не слизаше в града, по цяла година бдеше над своята гигантска пещ, чудовището, чиито останки, подобни на кула от разрушен древен замък, още се виждат на склона на планината.

Разтворил широко от удивление очи, Морис слушаше със страстния интерес на дете, на което разказват някаква вълшебна приказка.

— О, зная, зная! Дядо Морфен вече ми е разказвал за своя баща и за високата като планина пещ. Но аз си мислех, че той измисля това, за да ме забавлява, защото често измисля други истории, когато иска да ни разсмее… Значи е вярно?

— Ами да, вярно е! — продължи Клодин. — Горе при пещта е имало работници, които са я зареждали, като са изсипвали в нея колички с минерал и с въглища, а пък долу е имало други работници, които непрекъснато са бдели, за да не получи чудовището разстройство и да се обърка работата.

— И това е продължавало седем или осем години — подзе другото момиче, Селин. — В продължение на седем-осем години чудовището горяло, винаги пламтяло като кратер; никога не са го оставяли да угасне, защото причинявало голяма загуба, ако изстинело, трябвало е да разтварят търбуха му, да го почистват и да го зидат почти отново.

— Така че — заговори пак Клодин, — мили мой Морис, големият Морфен, твоят прадядо, е извършвал тежка работа, не е изоставил огъня в продължение на тези седем-осем години, да не говорим за това, че на всеки пет часа е трябвало да отпушва отвора на пещта, за да може да изтече огненият поток на разтопения метал, на който хората се пекли като патица на шиш.

И изведнъж трите деца, които дотогава слушаха изумени, избухнаха в смях. „О, патица на шиш, големият Морфен да се пече като патица!“

— Разбирам! — каза Людовик Боажелен. — Не е било весело тогава да се работи! Трябва да е било много трудно.

— Разбира се — каза сестра му Алин. — Добре че съм родена по-късно, толкова е приятно да се работи днес.

Морис стана сериозен и се замисли, като прехвърляше в малката си глава невероятните неща, които му разказваха. Накрая каза:

— Няма нищо, трябва да е бил ужасно силен бащата на дядо ми и за да е днес по-хубаво, навярно се е трудил тогава.

Люк, който досега само слушаше и се усмихваше, беше очарован от това хубаво размишление. Той вдигна на ръце Морис и го целуна по двете бузи като му каза:

— Имаш право, момченце! И ти ако сега работиш от все сърце, твоите правнучета ще бъдат още по-щастливи… Нали виждаш, никой вече не се пече като, патица.

После той даде нареждане да пуснат в действие батерията от електрически пещи. Клодин и Селин с обикновени движения пускаха или прекъсваха тока. Пещите биваха зареждани, рудата се топеше и на всеки пет минути движещата се лента поемаше и отнасяше десетте нажежени поти. Децата поискаха сами да пуснат в движение механизма и изпитаха неописуема радост от тази толкова лека работа в сравнение с легендарния труд на Морфен, който им се виждаше като труд на гигант-мъченик от един изчезнал свят.

Но появи се едно видение, разхождащите се ученици се изплашиха и отлетяха като птички. Люк пак забеляза Боажелен, който, облегнал се на една от вратите на хангара, дебнеше, наблюдаваше работата с подозрителен и гневен поглед като на разтревожен господар, вечно опасяващ се, че ще го ограбят. Често го срещаха така по всички краища, разстроен, че не може изведнъж да инспектира огромния завод, и все повече обезумяващ от мисълта за милионите, които всеки ден губи, като не може да контролира работата на този народ, който му печелеше милиарди. Работниците бяха много, той не успяваше да види всички, не можеше да управлява това несметно състояние, което го смазваше, сякаш небето бе паднало върху главата му. И този Боажелен, който никога нищо не бе вършил с ръцете си, сега беше толкова подивял, толкова изтощен от това излишно обикаляне на работните помещения, че Люк го съжали и този път реши да отиде при него, да се помъчи да го успокои и внимателно да го заведе у дома му. Но Боажелен беше нащрек, отскочи назад и с бързи крачки изчезна по посока на огромните халета.

Приключил утринната си разходка, Люк се прибра вкъщи. Той не можеше да обходи всичко наведнъж, откакто градът му непрекъснато се разширяваше; из многобройните квартали се разхождаше после, но вече като успокоен и щастлив създател, който се радва, че творението му расте от само себе си и постепенно завладява цялата равнинна. Този ден следобед той най-напред обиколи централните складове и привечер отиде за един час у Жорданови. В малкия салон към парка намери Сьорет в компания с преподавателя Ермелин и абата Марл; Жордан, загърнат в голям шал, лежеше на едно канапе и замечтан, както винаги, гледаше как слънцето залязва на хоризонта. Милият доктор Новар неотдавна бе починал сред розите на своята градина; той се бе мъчил няколко часа и умря, съжалявайки само, че не можа да види осъществяването на толкова хубавите неща, в които отначало не вярваше. Така че сега Сьорет посрещаше в дома си само учителя и кюрето, и то от навреме на време, когато те скланяха по стария навик да се срещнат при нея. Седемдесетгодишният Ермелин беше пенсионер, изживяваше дните си в ужасно страдание, в непрекъснато увеличаваща са злоба срещу всичко, което ставаше пред очите му. Дори стигна дотам, че считаше абата Марл, който беше пет години по-голям от него, за равнодушен към събитията, защото отецът се бе усамотил в мъчително благородство, във все по-високомерно мълчание, откак видя как църквата му се изпразва и неговият бог умира.

Когато Люк седна до мълчаливата, кротка и търпелива Сьорет, учителят, който искаше да засегне абата, подхвана старите си обвинения, обвинения на републиканец сектант, авторитарист:

— Хайде, хайде, абате, подкрепете ме, понеже говоря като вас… Настъпва краят на света, щом като насърчават в децата страстите, тия плевели, които някога ние, преподавателите, имахме за задача да изкореняваме. Може ли държавата да има дисциплинирани, достойни да й служат граждани, когато децата се изоставят на техния индивидуален анархизъм?… Ако ние, привържениците на разумния метод на възпитание, не спасим републиката, тя ще загине.

Откакто говореше така за спасението на републиката от тези, които наричаше социалисти и анархисти, Ермелин бе минал в редовете на реакцията, като се присъедини към свещеника в омразата си към всичко, което беше озарено от свободата без негова помощ, но не споделяше тесните му якобински разбирания.

Той продължи с още по-голямо настървение:

— Казвам ви, абате, че вашата църква ще бъде пометена, ако не се защищавате… Разбира се, аз никога не съм бил привърженик на вашата религия. Но винаги съм признавал необходимостта от религия за народа и несъмнено е, че католицизмът беше едно превъзходно оръдие за управление… Хайде, действувайте де! Ние сме вече с вас, ще се дообясним после, когато заедно отново извоюваме душите и телата.

Абатът Марл отначало само продължително клатеше глава. Той не отвръщаше, не се сърдеше вече. Най-сетне каза с бавен глас:

— Аз изпълнявам напълно моя дълг, в олтара съм всяка сутрин, дори когато църквата ми е празна, и моля бога да извърши чудо… Той положително ще извърши чудото, ако отсъди, че е необходимо.

Тези думи до крайна степен възмутиха учителя.

— Хайде, трябва да се помогне на вашия бог! Бездействието в случая е равносилно на малодушие!

Проявявайки търпимост към тия победени бивши хора, Сьорет се усмихна и реши да се намеси:

— Ако милият доктор беше тук, щеше да ви помоли да не се помирявате до такава степен, защото вашето помирение изостря спора ви. Отчайвате ме, драги приятели, бих била много щастлива не толкова, ако ви убедя в нашите идеи, колкото, ако поне ви чуя да признаете великата, доказана вече от практиката полза, която те осъществиха в този край.

Към тази блага и свята жена двамата изпитваха голямо уважение, а присъствието им в малкия салон на дома й, който се намираше в самото сърце на новия Град, свидетелствуваше за приятелското влияние, което тя продължаваше да оказва върху тях. Тук те дори понасяха Люк, победоносния противник, който всъщност от скромност избягваше да тържествува пред тази жалка и жестока агония на стария свят. Този път той също така не се намеси, слушайки как Ермелин яростно отрича всичко, което бе създал, само защото всичко бе успяло. Това беше последният бунт на авторитарната система срещу личната свобода и социалното разкрепостяване на човека; това беше другото лице на потисничеството — всемогъщата държава и всемогъщата църква, които хищно са си оспорвали господството над народите, сега, когато виждаха, че изпускаха гражданското и религиозното владичество, бяха готови да се споразумеят, да се съюзят, за да си ги възвърнат.

— Но — извика Ермелин, — ако вие, абате, се признаете за победен, тогава край! Тогава и аз ще трябва да мълча и да умра като вас!

Свещеникът отново поклати глава тъжно и мълчаливо. Все пак той заяви за последен път:

— Бог не може да бъде победен, бог трябва да действува.

Нощта бавно се спускаше над градината, малкият салон се изпълваше с мрак, всички замълчаха, изтръпнали сякаш от полъха на печалното минало. Учителят стана и се сбогува. После, когато и свещеникът стана да си върви, Сьорет незабелязано се опита да сложи в ръката му сумата, която при всяко посещение му даваше за бедните. Но той отказа тази помощ, която бе приемал в продължение на повече от четиридесет години, като каза бавно е тих глас:

— Не, благодаря ви, госпожице, задръжте парите си, не зная какво да правя с тях, няма вече бедни.

О, колко радостни бяха тия думи за Люк — няма вече бедни! Сърцето му трепна в гърдите. Няма бедни, няма гладни в Боклер, в този град, който някога бе толкова мрачен, толкова мизерен с прокълнатото си население от работници, умиращи от глад! Нима страшните рани от наемния труд щяха да бъдат излекуван? Нима с мизерията щяха да изчезнат позорът и престъплението? Достатъчно бе да се реорганизира трудът на справедливи начала, за да се постигне едно по-добро разпределение на богатството. А когато трудът стане чест, здраве и радост, тогава най-сетне щастливият Град ще бъде населен от едно мирно и братско човечество.

На канапето увитият в шала си Жордан не бе помръднал, блуждаеше в безкрайното пространство, където се рееше погледът му. Той се пробуди едва когато абатът Марл и Ермелин си отидоха. И без да изпуска от погледа си залязващото слънце, чието бавно изчезване сякаш следеше с голямо увлечение, той каза като насън:

— Когато гледам как слънцето залязва, всеки път ме обзема безкрайна тъга и жестоко безпокойство. Ако то не се върне, ако то пак не изгрее над черната и вледенена земя, каква страшна смърт ще бъде за всичко живо! То е бащата, то е оплодителят, то е животворецът, без който посевите биха изсъхнали и загнили. Към него трябва да отправяме нашите надежди за облекчаване и за щастие в бъдещето, защото, ако то не ни помага, животът ще пресъхне един ден.

Люк започна да се усмихва. Той знаеше, че Жордан въпреки напредналата си възраст (скоро щеше да навърши седемдесет и пет години) от много време се занимава с трудната задача да улови слънчевата енергия по такъв начин, че да я съхранява в големи резервоари, откъдето след това да я разпределя като единствена, велика и вечна животворна сила. Ще дойде ден, когато ще се свършат каменните въглища в мините, тогава откъде ще се взема необходимата енергия, електрическият поток, станал необходимост в живота? Благодарение на първите си открития той бе успял да добива електрическа енергия почти без пари. Но каква победа ще бъде, ако успееше да направи от слънцето универсален двигател, ако изтръгнеше направо от него такава топлинна мощност, каквато се крие във въглищата, ако сполучеше да направи слънцето единствен животворец, истински вечен баща на безсмъртния живот! Оставаше му да направи само това последно откритие, за да завърши делото си и да умре.

— Бъдете спокойни — каза весело Люк, — слънцето ще изгрее утре и вие ще успеете да задигнете свещеният му огън, божествения пламък, вечния творец и труженик.

Сьорет, обезпокоена от слабия вечерен вятър, чийто свеж полъх влизаше през прозореца, попита брат си:

— Не ти ли е студено, не искаш ли да затворя?

Но той отказа с жест, позволи само да го завият до главата с големия шал. Той като че ли живееше по чудо, защото искаше да живее, отлагайки смъртта за последния си трудов ден, за тържествуващата вечер, когато, изпълнил задачата си, завършил делото си, най-сетне ще може да заспи като честен, доволен от себе си работник. Сестра му удвояваше предпазните мерки, увеличаваше грижите си за него, за да удължава живота му и той да може да работи по два часа дневно с необходимите физически и интелектуални сили, които методически използуваше прекрасно, без да губи нито минута. И това нещастно, хилаво и много остаряло и полумъртво същество, което и най-слабото течение можеше да погуби, продължаваше да завладява и да управлява света само с упоритостта на работник, който не изоставя работата си.

— Вие ще живеете сто години — каза Люк като сърдечно се смееше.

Развесели се и Жордан:

— Разбира се, ако ми трябват сто години, сто години ще живея.

Отново настъпи пълна тишина в малкия, изпълнен с интимна задушевност салон. Беше много приятно в бавно падащия прохладен здрач, който нахлуваше в парка, чиито дълбоки алеи все повече потъваха в мрак. Моравите плуваха в бледа светлина, но в сивата далечина големите дървета изглеждаха като трепкащи леки видения. Беше настъпил часът на влюбените, за които паркът на Крешри бе широко отворен; тук те идваха в края на деня, след работа и след привършване на всекидневните си задължения. Никой не се безпокоеше за разхождащите се двойки, за притискащите се сенки, които постепенно се сливаха и изчезваха в зеленината. Те бяха поверени да ги охраняват приятелски вековните дъбове, разчиташе се, че свободната любов ще ги направи кротки и целомъдрени, а като бъдещи съпрузи прегръдката им ще бъде неразривна, щом като взаимно я желаят. За да се влюбят завинаги, младите трябва да знаят защо и как да се обичат. Тия, които съзнателно и доброволно се събират, никога не се разделят. И сега при стихващия трепет на земята и при свежите благоухания на пролетта из тъмните алеи и полянки бродеха двойки, изпълващи като бавни видения мрака, който ставаше все по-тайнствен.

Непрекъснато идваха двойки; Люк позна много от тях — момчета и момичета, които бе видял сутринта в цеховете. Не бяха ли Адолф Лабок и Жермен Ивоно тия две движещи се, силно притиснати една към друга сенки, които сякаш летяха над тревата? А пък другите две, чиито опрени една до друга глави бяха смесили косите си, не бяха ли Иполит Митен и Лор Фошар? А следващите две сенки не бяха ли Александър Фейа и Клементин Бурон, чиито сплетени около кръста ръце сякаш никога нямаше да се разплетат? Люк още по-силно се развълнува, когато му се стори, че позна двама от синовете си — Шарл, притиснал към гърдите си чернооката Селин Ланфан, и Жюл, на чийто врат бе увиснала русокосата Клодин Бонер. Ах, тия хубави млади хора, предвестници на новата пролет, родени за любов! В тях се възпламеняваше неутолимото желание, факелът на живота, който поколенията си предават едно на друго. Те бяха още в плен на целомъдрената тръпка от първите прошепнати думи, на невинни милувки, на една прегръдка, в която още неопитните сърца се търсят, на една мимолетна целувка, сладостта на която отваря небето. Но скоро жаждата за деца ще ги съедини в своя всемогъщ огън, ще ги слее един в друг, за да се родят от тях нови труженици на любовта, нови двойки, които по-късно ще дойдат в този парк да разходят чаровното пробуждане на техните чувства. Отсега нататък ще има повече щастие и по-голяма свобода на страстта, стремяща се към повече хармония. Прииждаха непрекъснато все нови и нови двойки, постепенно паркът се изпълни с всички влюбени от щастливия Град; след хубавия трудов ден всеки искаше да се наслади на чаровната нощ сред приказните полянки и горички, потънали в тайнственост и благоухания, където се чуваше само тихото шумолене от смях и целувки.

В този момент пред салона се спря една сянка. Беше Сюзан; разтревожена, тя търсеше Люк, за да сподели с него грижата си: Боажелен не се беше прибрал и това я безпокоеше, тъй като никога досега той не бе закъснявал толкова много.

— Вие имахте право — повтаряше тя, — не трябваше да давам такава свобода на лудостта му… Ах, нещастното голямо дете!

Споделяйки безпокойството й, Люк я накара да се върне у дома си.

— Той всяка минута може да се прибере, най-добре е да сте там… Аз ще обходя околностите и ще ви осведомявам за резултатите.

Той повика двама души и заедно с тях веднага прекоси парка с цел да започне издирванията си откъм страната на цеховете. Но едва бе направил триста крачки и трябваше да се спре под върбите край малкото езеро, едно приказно красиво място, защото чу лек вик на уплаха. От храсталака излезе изплашена любовна двойка, в която той позна сина си Жюл и русокосата Клодин Бонер.

— Какво стана? Какво ви е? — извика им той.

Те не отвърнаха, побягнаха безшумно, понесени сякаш от полъх на ужас като изплашени влюбени птички. Той реши да види сам и навлезе в гъсталака по тясната пътечка, но след миг извика ужасен. Почти се сблъска с увиснало на един клон тяло, което препречваше пътеката. Под умиращата светлина на небето, по което започваха да блестят звезди, той позна Боажелен.

— Ах, нещастникът, голямото дете! — прошепна той също като Сюзан, разстроен и отчаян от тази жестока драма, която щеше да й причини голяма мъка.

Бързо, подпомогнат от двамата си придружители, той откачи обесения и го просна по гръб на земята. Но тялото беше вече изстинало, самоубийството вероятно бе станало в първите часове на следобеда, веднага след безцелната обиколка из завода. Люк разбра всичко, когато забеляза до стъблото на дървото една голяма яма, която Боажелен с настървение бе дълбал с ръце, с нокти, за да скрие, за да закопае огромното състояние, спечелено от неговите работници, от целия трудещ се Град, което той вече не можеше да управлява и дори нямаше къде да съхранява. После, отчаял се навярно, че не може да направи ямата достатъчно голяма и да вмести в нея грамадното си съкровище, той бе решил да умре тук, смазан от чудовищния товар на един неизчислим капитал, който непрекъснато се увеличава. Безцелните скитания по цял ден и лудостта на маниак, който не може да живее повече в новия Град на справедливия труд, бяха довели Боажелен до тази трагична смърт. А в прохладната брачна нощ паркът се изпълваше с шум от ласки и шепот на влюбени гласове.

За да не изплаши влюбените, чиито леки сенки се плъзгаха между дърветата около него, Люк изпрати двамата си придружители в Крешри за носилка, като ги помоли да не казват на никого за злокобната находка. Когато те се върнаха, положиха тялото под сивите завески на носилката и траурното шествие тръгна по най-тъмните пътеки, за да не бъде забелязано. Така тази страшна смърт, забулена в мрак, премина безмълвно през прекрасния в пролетното си пробуждане парк, тръпнещ от нов живот. Като че ли навред никнеха влюбени, изскачаха от завоите на всяка алея, от всеки храст, от гъстите фиданки, които повдигаха копнеещата земя. Въздухът благоухаеше от аромата на цветята, ръцете се търсеха една друга, устните се сливаха в неуловимия шум на разпукваща се пъпка. Това беше непрекъснато разширяващият се поток на живота, безспирно растящото утре, устремено към повече истина, справедливост и щастие.

Пред вратата на къщата чакаше Сюзан, силно разтревожена, устремила поглед далеч в нощта. Като видя носилката, тя веднага разбра и глухо изстена. И след като Люк с няколко думи й разказа за жалкия край на този излишен човек, тя си припомни целия му празен, отровен и отравящ живот, от който толкова много бе страдала.

— Ах, нещастникът! Ах, това голямо дете! — можа само да каже тя.

Станаха и други катастрофи във фаталното разпадане на прогнилото старо общество, осъдено на изчезване. През следващия месец най-забележителна от тях беше срутването на покрива на старата църква „Сен Венсан“; това се случи в една ясна слънчева утрин, когато абатът Марл отслужваше в олтара литургия само за летящите из безлюдната църква врабци.

Кюрето отдавна знаеше, че един ден църквата ще се срути върху главата му. Храмът, отличаващ се с голямо изящество, построен през седемнадесетия век, беше много повреден — навред стените бяха пропукани. Преди четиридесет години бяха поправяли камбанарията, но поради липса на средства бяха отложили ремонта на покрива, чиито полуизгнили греди вече се огъваха; и оттогава всички искания за парични средства оставаха без последствие. Изнемогваща под бремето на дълговете, държавата остави църквата в този загубен край на собствената й съдба. Град Боклер отказваше каквато и да било помощ, а кметът Гурие никога не се спогаждаше със свещениците. Така че кюрето, оставено без средства, в края на краищата лично трябваше да проведе акция за набиране на голямата сума, защото всеки ден растеше опасността божият дом да се срути върху раменете му. Но той напразно чукаше по вратите на богатите, броят на богомолците все повече намаляваше, вярата им изстиваше. Докато бе жива, жената на кмета, красивата Леонор, оказваше ценна подкрепа на абата и със своята голяма набожност компенсираше атеизма на съпруга си. После му остана само госпожа Мазел, но тя не бе нито толкова благочестива, нито толкова щедра. А по-късно, когато стана ясно, че рентите й са застрашени, тя все по-рядко ходеше на църква; в нейно лице абатът загуби последната богаташка от енорията си и оттогава в църквата влизаха само няколко бедни жени, които в мизерията си упорито се молеха за някакъв по-добър живот. А накрая, откакто в града нямаше вече бедни, църквата му напълно опустя и той заживя усамотено, съвсем изоставен от хората, напуснали неговия бог на заблудата и нищетата.

И тогава абатът Марл почувствува, че е дошъл краят на неговия свят. Снизходителността му не бе успяла да спаси лъжливата, отравящата и проядената от злото на неравенството буржоазия. Напразно той бе прикривал агонията й с мантията на религията, тя бе загинала от позорна смърт. Освен това той напразно се придържаше стриктно към буквите на догмата, като не искаше да отстъпи пред истините на науката, макар и да чувствуваше, че науката е в последния си победоносен щурм за унищожаване на многовековната сграда на католицизма. Науката довършваше пробива, догмата окончателно бе разбита, царството божие щеше да бъде сринато наравно със земята в името на тържествуващата справедливост. Една нова религия, религията на най-сетне осъзналия се човек, свободен и господар на своята съдба, измиташе старите митове, символите, в които се бяха заблуждавали хората в страха си по време на своята продължителна борба срещу природата. След храмовете на древните идолопоклонници на свой ред изчезваше и католическата църква днес, когато един братски народ намираше безпогрешно щастието си единствено в животворната сила на солидарността, без да чувствува, нужда от една хитродействуваща система от наказания и награди. Откакто изповедалнята и светият престол обезлюдяха, откакто църквата опустяваше, при литургия свещеникът всеки ден виждаше как пукнатините по стените се увеличаваха и чуваше как все по-силно трещят гредите на покрива. Това беше непрекъснато ронене, подмолна работа на разрушението, на близката гибел, на която долавяше и най-слабите шумове-предвестници. Понеже не бе успял да повика майстори зидари дори за най-неотложните поправки, той трябваше да остави разрушителното дело на смъртта да следва своя път, да стигне до естествения край на всичко земно: и сега, докато се рушеше сводът над олтара, той просто чакаше, продължаваше да служи литургия като герой на вярата, останал сам със своя бог, изоставен от хората.

Точно тази сутрин абатът Марл забеляза, че през нощта по свода на църквата се е образувала една нова, грамадна пукнатина. И макар да беше уверен, че срутването ще стане, както очакваше от месеци, той започна да отслужва последната си литургия, облечен в най-разкошните си свещенически одежди. Много висок, много силен и с орлов нос, абатът, въпреки че беше в напреднала възраст, още се държеше изправен и твърд. Служеше сам, без помощници, отиваше и се връщаше, произнасяше обредните думи, правеше свети кръстове, сякаш пред него имаше огромна тълпа, жадна да слуша смирено гласа му. В пълната пустош стърчаха само разнебитени столове по плочите като жалки, черни градински пейки, изоставени на дъжда през зимата. Бурени растяха в основата на обраслите с мъх колони. През счупените прозорци нахлуваха ветрове от всички посоки, а през полуразбитата входна врата влизаха животните от околността. Но в този хубав ясен ден само слънцето победно влизаше, сякаш животът триумфално нахлуваше и завладяваше тази жалка развалина, в която хвърчаха птици, където див овес класеше чак по каменните статуи на старите светци. Над олтара все още висеше едно голямо, позлатено дървено разпятие; бледото, измъчено тяло на Христос беше опръскано с черна кръв, чиито капки се стичаха като сълзи.

Когато четеше евангелието, абатът Марл чу един по-силен трясък. Прахоляци и парчета от мазилка паднаха върху олтара. После по време на дароприношението отново се чу пронизителен, зловещо рязък трясък и се почувствува люлеене, сякаш сградата се клатушкаше, преди да се срине. Тогава свещеникът, издигнал просфората и потира, събра всички сили на вярата си и с цялата си душа започна да моли бога да извърши това ослепително славно и спасително чудо, което очакваше толкова отдавна. Ако бог иска, църквата ще си възвърне своята младежка сила, мощните си колони, които крепят нерушимото кубе. Нямаше да има нужда от зидари, достатъчно бе божественото всемогъщество, за да се възстанови храмът със златни олтари, с пурпурни стъкла на прозорците, с прекрасни дървени ламперии, с блестящи мраморни статуи и един коленичил верующ народ ще пее кантати за възкресението сред хиляди свещи и гръмогласния звън на камбаните. О, ти, всемогъщи и вечни боже, само с един жест издигни отново своя височайши дом! Само ти можеш да го възправиш и да го изпълниш отново със спечелени поклонници, ако не искаш сам да бъдеш унищожен под развалините му. И когато свещеникът издигаше потира, не стана исканото чудо, а срутването. Той се беше изправил и вдигнал двете си ръце с великолепен жест на героичната вяра, предизвиквайки всевишния да умре заедно с него, ако е настъпил краят на религията. Сводът рухна като ударен от гръм и покривът падна сред върхушка от отломки със страхотен трясък. Разклатена, камбанарията също се срути, като повлече остатъците от разрушените стени и довърши срутването на църквата. И под ясното слънце остана само един огромен куп от развалини, в които не можаха дори да намерят трупа на абата Марл, чиито плът и кръв изглежда бяха погълнати от праха на смазания олтар. Не откриха нищо и от голямото разпятие от позлатено дърво, също поразено от гърма и превърнато в прах. Умряла бе още една религия, умрял бе последният свещеник, отслужващ последната си литургия в последната църква.

В продължение на няколко дни след това виждаха стария Ермелин, бившия преподавател, да броди около развалините и да говори много високо на себе си така, както правят много старите хора, обзети от някаква идея-фикс. Думите му не се разбираха добре, но изглежда продължаваше да спори, да обвинява абата, че не е измолил от своя бог спасителното чудо. После, една сутрин, го намериха умрял в леглото му. А по-късно, когато разчистиха развалините, там беше направена градина с хубави дървета, сенчести алеи през благоухаещите морави. И тук в приятните вечери идваха влюбени както в парка на Крешри. Щастливият Град продължаваше да се разширява, децата растяха, образуваха нови влюбени двойки, чиито целувки в мрака създаваха други деца за бъдещите непрекъснати жътви. След радостния работен ден зад всеки храст разцъфтяваха рози. И в тази прелестна градина, под която спеше прахът на една религия на нищетата и смъртта, сега растеше човешката радост, буйният цъфтеж на живота.