Емил Зола
Труд (7)

II

От четири години, откакто заводът на Крешри беше основан, в Боклер се надигаше безмълвна омраза към Люк. Отначало имаше само едно враждебно учудване, плоски и зли шеги; но след като им бяха засегнати интересите, някои хора се разгневиха срещу него, чувствуваха нужда да се защищават яростно, да се защищават с всички средства от врага на обществото.

Първи най-много се разтревожиха дребните търговци. Кооперативните магазини на Крешри, с които се бяха подигравали при откриването им, успяваха, постепенно спечелиха за клиенти не само работниците от завода, но и всички жители на града, които искаха да се включат. Човек можеше да си представи вълнението на постоянните бивши доставчици от тази страшна конкуренция, от тези нови цени, три пъти по-ниски от предишните! Борбата беше невъзможна, предстоеше близко разорение, ако победеше с гибелната си идея за справедливо разпределение на богатството този проклет Люк, който като начало дава възможност на бедните в този свят да заживеят добре и по-евтино. Нима месарите, бакалите, търговците на вина ще бъдат принудени да затворят дюкяните си от момента, в който ще премахнат тяхното посредничество и през ръцете им няма да минават излишни пари? И те ужасно крещяха, че обществото се тресяло и щяло да рухне в деня, в който няма да могат да печелят като паразити и да утежняват мизерията на бедните.

Но най-засегнати бяха търговците на железария Лабокови, тия бивши амбулантни търговци по панаирите, които бяха успели да открият нещо като голям базар на ъгъла на улица „Бриа“ и площада пред общината. Цените на железарските стоки бяха много спаднали в областта, откакто Крешри произвеждаше значителни количества; и най-лошото беше, че поради стремежа за сдружаване на малките съседни фабрики наближаваше моментът, в който потребителите, без да минават през базара на Лабокови, щяха да се снабдяват направо от кооперативните магазини с гвоздеите на „Шодорж“, с косите и сърповете на „Озер“, със земеделските машини и инструментите на „Миранд“. Магазините на Крешри доставяха вече повечето от тези стоки и затова оборотът на базара спадаше всеки ден. И как нямаше да се гневят Лабокови, когато бяха озлобени от това спадане на цените; те се считаха за ограбени от момента, в който попречиха на излишното им посредничество, с което трупаха печалби от чужд труд и за чужда сметка. Естествено те бяха станали активен център на враждебност и опозиция, огнище, в което постепенно се разгаряше цялата омраза, предизвикана от реформите на Люк, чието име се произнасяше само с отвращение. При тях се срещаха месарят Дашьо, който пелтечеше от реакционен бяс, и бакалинът-кръчмар Кафио, който също бе изпълнен със злоба, но умееше да се въздържа и да пази интереса си. Дори красивата госпожа Митен, хлебарката, идваше понякога при тях, за да се оплаква, че губи клиенти, макар че бе склонна към добро разбирателство.

— Нима не знаете — крещеше Лабок, — че този господин Люк, както го наричат, всъщност се стреми да унищожи търговията. Да, той се хвали, той на висок глас изразява чудовищната мисъл, че търговията е кражба и че всички ние сме крадци и трябва да изчезнем. Създал е своя завод в Крешри само за да ни помете.

Дашьо слушаше със зачервено лице и опулени очи.

— Но тогава откъде ще взимаме пари за ядене, за дрехи и за всичко друго?

— Ами казва, че потребителите трябва да се отнасят направо към производителите.

— Ами пари? — питаше месарят.

— Пари! Че той и тях премахва, няма да има вече пари. А? Нима не е глупаво? Като че ли може да се живее без пари!

Дашьо се задъхваше от гняв:

— Нито търговия, нито пари! Той разрушава всичко и няма затвор за един такъв бандит, който ща разори Боклер, ако не вземем мерки!

Но Кафио клатеше сериозно глава:

— Той говори и за много други неща… Първо казва, че всички трябва да работят; ще създаде истинска каторга, в която надзиратели с палки ще принуждават всеки да извършва работата си. Той казва, че не трябва да има нито богати, нито бедни — когато умре, човек ще бъде толкова богат, колкото е бил, когато се е родил; всеки ще яде толкова, колкото е припечелил, впрочем ни повече, ни по-малко от съседа си, дори няма да има право да спестява.

— Как така! Ами наследството? — прекъсваше го отново Дашьо.

— Няма да има наследство.

— Защо да няма наследство? Защо да не мога да оставя на дъщеря си моите пари? Дявол да го вземе! Но това е вече прекалено!

И месарят разклащаше масата, като силно удряше по нея с юмрук.

— Той казва още — продължаваше Кафио, — че няма да има вече никакви власти, нито правителство, нито полиция, нито съд, нито затвор. Всеки ще живее както си иска, ще яде и ще спи колкото си ще… Казва също, че в края на краищата машините ще извършват цялата работа, а работниците ще трябва само да ги управляват. Ще настъпи рай, защото хората вече няма да воюват, няма да има войски и няма да има войни… И накрая той казва, че мъжете и жените, когато се обичат, ще живеят заедно толкова време, колкото им бъде приятно, после ще се разделят доброволно и всеки ще има право да се събере с когото си иска. Ако имат деца, обществото ще ги гледа за своя сметка, ще ги отглежда групово както може, без да има нужда нито от майка, нито от баща.

Смълчана досега, красивата госпожа Митен се възмути:

— О, бедните дечица!… Надявам се, че всяка майка ще има неправото да си отглежда децата. Хубаво ще бъде само за децата, които безсърдечните родители изоставят; те могат да се отглеждат как да е от чужди хора, както в приютите за сираци… Всичко, което разказвате, никак не ми се вижда чисто.

— Кажете направо, че е мръсотия! — крещеше Дашьо, излязъл извън кожата си. — Така става само на тротоара — избираш си някое момиче, вземаш го, после го оставяш. О, като истински публичен дом ще бъде тяхното бъдещо общество!

А Лабок, виждайки колко са застрашени собствените му интереси, казваше в заключение:

— Луд е този господин Люк. Не можем да го оставим така да руши и петни Боклер. Трябва да се разберем и да действуваме.

Но гневът нарасна повече, всички в Боклер се разяриха, когато узнаха, че заразата на Крешри е обхванала съседното село Комбет. Смайване и възмущение предизвика новината, че господин Люк развращава и трови селяните. Ланфан, кметът на Комбет, със съдействието на своя помощник Ивоно, след като помирил и сближил четиристотинте жители на общината, успял да ги склони да обединят земите си с договор, подобен на този, който обединяваше капитала, труда и таланта в новия завод. Там щяло да има само едно грамадно имение, обработвано с машини и богато наторявано, в което щели да отглеждат интензивни култури и като удесеторяват реколтите, да могат да си разпределят големи доходи. А двете сдружения щели да се подкрепят едно друго — селяните ще доставят хляб на работниците, които пък ще им доставят инструменти и други промишлени предмети, необходими за тяхното съществуване, така че от постепенното сближаване на двете класи ще изникне зародишът на един братски народ. Ще настъпи краят на стария свят, ако социализмът спечели селяните, безбройните земеделски работници, считани досега като крепост на егоистичната собственост, пребиващи се от неблагодарен труд за запазване на своите парченца земя, вместо да се съюзяват. Събитието разтърси целия Боклер, който изтръпна, предчувствувайки близката катастрофа.

И отново първи Лабокови бяха засегнати. Те губеха клиентелата от Комбет, при тях не идваха вече нито Ланфан, нито другите, за да купуват лопати, плугове, инструменти и сечива. При последното си посещение Ланфан се пазари, нищо не купи и съвсем открито им заяви, че ще печели тридесет на сто, като не купува повече от тях, защото те увеличават с такава печалба стоките, които си доставяха от съседните заводи. След това всички хора от Комбет започнаха да пазаруват само в Крешри — бяха прикрепени към кооперативните магазини, чието влияние продължаваше да расте. И оттогава ужас обзе дребните търговци в Боклер.

— Трябва да действуваме, трябва да действуваме — повтаряше Лабок с все по-голяма злоба, когато Дашьо и Кафио отиваха при него. — Ще стане много късно, ако чакаме този човек да зарази цялата страна със своите чудовищни теории.

— Какво да правим? — питаше предпазливо Кафио.

Дашьо беше за пряко физическо насилие:

— Можем да го причакаме вечер на ъгъла на някоя улица и да му ударим такъв пердах, че да го накараме да се размисли.

Но дребният и лукав Лабок мечтаеше за по-сигурни средства за убиване на врага:

— Не, не, целият град трябва да се вдигне срещу него. Трябва да издебнем случай, когато на наша страна бъде целият град.

И наистина такъв случай се представи. През стария Боклер от векове течеше една смрадлива рекичка, нещо като открит канал, наречена Клук. Дори не знаеха откъде води началото си, може би започваше изпод древни останки в дефилето Бриа; общото мнение беше, че това е един от тия планински потоци, чиито извори са неизвестни, най-старите хора си спомняха, че някога тази рекичка е била пълноводна. Но от дълги години водата бе намаляла и замърсена от съседните индустриални предприятия. Жените от крайбрежните къщи бяха превърнали Клук в естествен канал, в който хвърляха помиите и мръсотиите, така че рекичката влачеше цялата смет на бедния квартал и през летните дни от нея лъхаше отвратителна миризма. По едно време се разпространиха слухове за сериозна опасност от избухване на епидемия и общинският съвет, по инициатива на кмета, се занима с въпроса дали не биха могли да покрият коритото и водата да тече под земята. Но разходите им се видяха много големи и престанаха да говорят по този въпрос, така че Клук продължи спокойно да усмърдява и замърсява околността. Но ето че изведнъж Клук напълно пресъхна, превърна се в сухо каменисто корито без нито капка вода. Боклер като с магическа пръчка беше освободен от това огнище на зараза, на което преписваха заболяванията от всички лоши трески; сега хората бяха любопитни да узнаят накъде бе тръгнала водата.

Отначало се разнесе само някакъв смътен слух. После фактите се изясниха, установи се положително, че господин Люк е започнал да отклонява водите на рекичката от деня, в който е каптирал изворите по склоновете на Монбльозите, за да вземе за нуждите на Крешри цялата тази бликаща хубава бистра вода, източник на здраве и благосъстояние. Но той беше взел напълно водата на Клук, когато се беше съгласил да даде изтичащите води от препълнените си резервоари на селяните от Комбет, за да създаде тяхното благосъстояние, като окончателно ги склони да образуват щастливото сдружение чрез протеклата за всички благодатна вода, която ги обедини. Скоро бяха събрани много доказателства, че изчезналата вода на Клук тече удесеторена в Гран Жан, разумно се използува и е станала съкровище, вместо да бъде носителка на мръсотии и смърт. Така се увеличиха злобата и гневът срещу този Люк, който нахално разполагаше с това, което не беше негово. Защо впрочем беше откраднал водата на рекичката? С какво право задържаше тази вода и я даваше на своите привърженици? Не може по такъв начин да се отнеме водата на един град, една рекичка, която винаги бе текла тук, с която бяха свикнали, която се използуваше за всичко. Бяха забравили струйката мръсна вода, влачеща отвратителни нечистотии, воняща и разнасяща зараза и смърт. Не говореха вече, че трябва да се покрие, всеки споменаваше за голямата полза, която имаха от нея и за поливане, и за пране, и за всички всекидневни жизнени нужди. Такава кражба не можеше да се прости, Крешри трябваше да върне Клук, смрадливия канал, който замърсяваше града.

Естествено Лабок беше човекът, който вдигна най-много шум. Той направи официално посещение на кмета Гурие, за да разбере какво предложение смята да внесе в общинския съвет при тези толкова сериозни обстоятелства. Той, Лабок, се чувствувал лично засегнат, защото Клук течала зад къщата му, край малката му градина, от която, както твърдеше, имал голяма полза. Нямало съмнение, че ако се наемел да събере подписи, щели да се подпишат всички жители на неговия квартал. Но мисълта му била, че самият град трябва да вземе работата в ръцете си, да заведе дело срещу Крешри за възстановяване на рекичката и заплащане на щетите. Гурие го изслуша и се задоволи да се съгласи само с поклащане на глава, макар че лично изпитваше скрита омраза съм Люк. После каза, че му са необходими няколко дни, за да размисли, защото искал да проучи случая и да се посъветва с хората около него. Той чувствуваше, че Лабок тласка града да поведе борбата, за да не я води самият той. Околийският управител Шатлар, който се страхуваше от усложнения и с когото Гурие разговаря насаме в продължение на два часа, го убеди, че е по-разумно да накараш другите да водят дела; и затова кметът повика Лабок и надълго му обясни, че едно дело, заведено от града, дълго време ще се протака и няма да доведе до сериозен резултат, докато едно дело, заведено от частно лице, ще бъде много по-страшно за Крешри. Особено ако след осъждането на завода и други частни лица започнат да завеждат дела до безкрайност.

Няколко дни по-късно Лабок предяви иск в размер на двадесет и пет хиляди франка за нанесени щети. Във връзка с това той събра у дома си много хора уж по повод на някакъв празник, под невинния предлог да участвуват на закуската, която дъщеря му Еулали и синът му Огюст дават на приятелите си Онорин Кафио, Еварист Митен и Жюлиен Дашьо. Целият този малък свят растеше — Огюст беше на шестнадесет години, а Еулали на девет, четиринадесетгодишният Еварист беше вече сериозен, деветнадесетгодишната Онорин беше вече мома за омъжване и изглеждаше почти майка пред осемгодишната Жюлиен, най-малката от компанията. Децата веднага се настаниха в тясната градина, започнаха да играят и да се смеят като луди, чистосърдечно и весело, чужди на злобата и гнева на техните родители.

— Най-сетне го хванахме! — извика Лабок. Господин Гурие хубаво ми каза, че ако отидем до крайност, ще разорим завода… Да допуснем, че съдът го осъди да заплати десет хиляди франка, а вие сте стотина души, които можете да заведете срещу него подобно дело, тогава той ще трябва да извади от джоба си цяло милионче. Но това не е всичко, той ще трябва да върне водата на Клук, да разруши построените съоръжения и да се лиши от тази хубава свежа вода, с която толкова, много се гордее… Ах, каква хубава работа ще свършим, приятели мои!

Всички тържествуваха при мисълта, че ще разорат завода, особено че ще съсипят Люк, този безумен човек, който искаше да унищожи търговията, наследството, парите — най-важните устои на човешкото общество. Само Кафио размишляваше.

— Аз бих предпочел — каза най-сетне той — градът да заведе дело. Когато трябва да се води борба, тия буржоа винаги предпочитат да се бият другите. Къде са тия сто души, които ще предявят искове срещу Крешри?

Дашьо избухна:

— Ах, с какво удоволствие бих участвувал и аз, ако къщата ми не се намираше на другия край на улицата! Но ще видим, нали Клук тече покрай двора на моята тъща. Трябва да участвувам, дявол да го вземе!

— Но — продължи Лабок — на първо място е госпожа Митен, която е при същите условия като мене и чиято къща страда като моята, откакто рекичката пресъхна… Вие ще предявите иск, нали, госпожо Митен?

Той я беше поканил да дойде със скритото намерение непременно да я принуди да участвува, защото знаеше, че тази добра жена държи за личното си спокойствие и уважава спокойствието на другите. Отначало тя започна да се смее.

— О, вреди, нанесени на моята къща от изчезването на Клук! Не, не, съседе, истината е, че аз бих заповядала да не се използува никога дори една капка от тази замърсена вода от страх да не заразя с някоя болест моята клиентела… Водата беше толкова мръсна и така лошо миришеше, че непременно ще трябва още в деня, в който ще ни бъде върната, да похарчим необходимите пари, за да се отървем от нея, като я вкараме под земята, както ставаше въпрос преди.

Лабок се престори, че не я е чул.

— Но в края на краищата, госпожо Митен, вие сте с нас, вашите интереси се покриват с нашите. Ако аз спечеля моето дело, вие ще тръгнете ли с всички собственици от крайбрежието, заинтересовани от поверения процес?

— Ще видим, ще видим — отвърна красивата хлебарка, станала вече сериозна. — Ще бъда с правосъдието, ако то бъде справедливо.

Лабок трябваше да се задоволи с това условно обещание. Но злобата го беше така безумно възбудила, че вече вярваше в победата, в унищожаването на тия социалистически лудории, чийто опит беше смъкнал наполовина продажбите му през последните четири години. Той отмъщаваше за цялото общество, като удряше с юмрук по масата заедно с Дашьо; обаче предпазливият Кафио водеше сложна дипломация, като чакаше да види кой ще тържествува — старият Боклер или Крешри, преди да вземе открито страна. А на детската маса, където имаше сиропи и сладкиши, малките гости не слушаха разговора за предстоящата битка, а чуруликаха като ято птици, хвръкнали в небето, в свободното бъдеще.

Целият Боклер беше поразен, когато узна за заведеното от Лабок дело, за този иск от двадесет и пет хиляди франка, който беше ултиматум, обявяване на война. Това даде повод за обединяване, разпръснатите врагове се събираха, групираха се в една активна армия, чиито сили влизаха в бой срещу Люк и неговото дело, дяволския завод, в който се ковеше гибелта на древното и почтено общество. Трябваше да се защити властта, частната собственост, религията, семейството. Накрая в борбата се включи целият Боклер, засегнатите търговци насъскваха клиентите си, следваше ги и буржоазията, уплашена от новите идеи. Дори дребният рентиер се чувствуваше застрашен от ужасна катастрофа, която ще унищожи тесноегоистичното му съществуване. Жените се възмущаваха, бунтуваха се, откакто им бяха казали, че ако Крешри победи, градът ще се превърне в един огромен вертеп, където ще бъдат на разположение на всеки минувач, който би ги пожелал. Дори работниците, дори бедняците, умиращи от глад, се безпокояха, започваха да проклинат човека, чиято пламенна мечта беше да ги спаси; те го обвиняваха, че засилва мизерията им, като озлобява собствениците и богаташите. Но най-много отравяше и влудяваше Боклер ожесточената кампания, която водеше местният вестник, листчето, издавано от печатаря Лебльо. По този повод вестникът започна да излиза два пъти седмично. Предполагаха, че капитан Жоливе е автор на злъчните сензационни статии. Атаката всъщност се ограничаваше с бомбардировка от заблуди и лъжи, цялата тази нелепа кал, която се хвърля върху социализма, представяйки в карикатурен вид неговите цели и осквернявайки неговия идеал. Докато една такава тактика има успех само сред слабите умствено и невежи хора, сега като по чудо сложните интриги постепенно възмутиха и обединиха срещу нарушителя на обществения ред всички враждебни класи, разгневени, че са обезпокоени във вековната им клопка с цел да бъдат поведени помирени към непорочния Град, към Града на справедливостта и щастливото бъдеще.

Два дни преди заведеното от Лабок дело да се гледа от гражданския съд в Боклер, в „Бездната“, в дома на Делаво, се състоя голям прием, чиято тайна цел беше да се видят и разберат хората преди сражението. Естествено бяха поканени господин и госпожа Боажелен заедно с кмета Гурие, околийският управител Шатлар, съдията Гом и неговият зет капитан Жоливе и накрая абатът Марл. Дамите присъствуваха, за да се придаде на срещата обичайният интимен характер.

Както правеше обикновено, още в единадесет и половина часа Шатлар отиде в дома на кмета, за да го вземе с жена му, все още красивата Леонор. Откакто Крешри започна да преуспява, Гурие се измъчваше от безпокойство и съмнение. Сред стотиците работници от голямата му обущарска фабрика на улица „Бриа“ отначало той забеляза някакво вълнение — повлия полъх на опасното сдружаване. После се беше попитал дали не е по-добре да отстъпи, сам да съдействува за това сдружаване, чийто успех ще го разори, ако не участвува в него. Но това беше негова вътрешна борба, която криеше, защото имаше открита рана — неприязън към Люк, откакто синът му Ахил, този момък с независим характер, беше скъсал с него, за да отиде да работи в Крешри, където живееше близо до Синеоката, любимата му от сините нощи. Той беше забранил да се произнася в присъствието му името на неблагодарника, дезертьора от буржоазията, преминал към врага на цялата обществена сигурност. И макар че не искаше да признае, отделянето на сина му увеличаваше неговото тайно безпокойство поради смътния страх, че може би един ден и той ще бъде принуден да го последва.

— Ето на — каза той щом Шатлар влезе при него, — дойде най-сетне това дело. Лабок пак беше при мене за някакви удостоверения. Той все още иска да въвлече града, а пък трудно ще е да не бъде подпомогнат, след като го накарахме да предяви иск.

Околийският управител само се усмихна.

— Не, не, приятелю! Послушайте ме, не ангажирайте града. Вие бяхте много благоразумен, като възприехте добрите ми съвети и не заведохте дело, а оставихте да действува този отвратителен Лабок, който жадува за отмъщение и кръвопролитие. Аз ви моля, продължавайте да бъдете обикновен зрител, винаги ще има време да се използува победата, ако той, победи… Ах, приятелю, ако знаехте само колко е изгодно да не се намесва човек в нищо!

И той с жест допълни мисълта си, каза какво спокойствие изпитва в околийското си управление, откакто не се интересува от нищо. Положението в Париж ставало от лошо по-лошо, централната власт можела всеки ден да рухне, близко било времето, когато буржоазното общество щяло или само да се разпадне, или да бъде пометено от революция; а той като добър философ скептик искал само да доживее дотогава, да умре щастлив, без главоболия, в топлото гнездо, което си е избрал. Така че цялата му политика се състояла в това да оставя събитията да се развиват, да се занимава с тях колкото се може по-малко, при това бил убеден, че правителството, агонизиращо под тежестта на трудностите, ще му бъде благодарно за тази тактика. Колко хубаво бе, че един околийски управител, за когото не се говореше, с умствените си способности беше освободил правителството от грижи за Боклер. И много добре преуспяваше, за него си спомняха само когато трябваше да го обсипят с похвали, а същевременно той спокойно продължаваше да закопава умиращото общество, като прекарваше края на живота си в краката на красивата Леонор.

— Чувате ли, приятелю, не се излагайте, защото в едно такова време като нашето човек не знае какво ще се случи утре. Трябва да се очаква всичко и затова най-хубаво е да не се карате с никого. Оставете другите да бягат напред с риск да си счупят кокалите. После ще се ориентирате.

В това време влезе Леонор, облечена в светла коприна, сякаш подмладена, откакто прехвърли четиридесетте години; в своя триъгълник, приет впрочем от целия град, тя величествено блестеше с русата си красота и с невинните си и благочестиви очи. Шатлар пое и целуна ръката й галантно както в първия ден, когато се настани тук завинаги, а пък съпругът нежно ги гледаше с вид на човек, който е освободен от много тежки задължения и има други интереси извън дома си.

— О, ти си готова! Значи тръгваме нали, Шатлар?… И бъдете спокойни, аз съм предпазлив, нямам намерение да се намесвам в бъркотия, която ще наруши спокойствието ми. Но нали разбирате, след малко в дома на Делаво ще трябва да говоря както другите.

В същия час председателят Гом чакаше вкъщи дъщеря си Люсил и зет си капитан Жоливе, които трябваше да дойдат да го вземат, за да отидат заедно на този прием у Делаво. Председателят беше много остарял през тия четири години, като че ли беше станал по-строг и по-тъжен, вманиачен в правото, прекарващ с часове да мотивира с все по-голямо старание своите присъди. Казваха, че дори са го чували вечер да ридае, сякаш всичко се рушеше под него, дори правосъдието, за което отчаяно се бе хванал като удавник за сламка. В потискащия го още мъчителен спомен от интимната му драма — изневярата и жестоката смърт на жена му, той сега страдаше отново, като виждаше как тази драма се повтаря: обожаваната му дъщеря, тази Люсил с това толкова непорочно лице, поразително приличаща на майка си, мамеше своя съпруг така, както майка й бе мамила самия него. Тя само от шест месеца беше съпруга на капитан Жоливе, а му изневеряваше с писаря на един адвокат, едно едро русо момче със сини като на момиче очи, което беше по-младо от нея. Председателят Гом, узнал случайно за тази връзка, ужасно страдаше, сякаш отново се повтаряше измяната, раната, от която още кървеше в сърцето му. Той не искаше да има едно мъчително обяснение с дъщеря си, защото щеше да преживее отново страшния ден, в който жена му се бе самоубила пред него, след като му изповяда грешката си. Но колко отвратителен е този свят, в който го бяха измамили всички, които бе обичал! И как тогава да се вярва на едно правосъдие, когато най-красивите и най-добрите жени те карат да страдаш толкова много?

Замислен и опечален, председателят Гом седеше в кабинета си, където дочиташе „Журнал дьо Боклер“, когато пристигнаха капитанът и Люсил. Беше прочел една дръзка статия против Крешри, която му се видя глупава, непохватна и грубовата. Той каза спокойно:

— Надявам се, драги мой Жоливе, че вие не пишете тези статии, както се носи слух. Няма полза от такова клеветене на противниците.

Смутен, капитанът махна с ръка:

— О, да пиша! Вие добре знаете, че аз не пиша, никога писането не ми е правило удоволствие. Но истината е, че давам идеи на Лебльо, просто бележки, нахвърлени на листчета хартия, които той не знам кого кара да редактира.

И понеже лицето на председателя продължаваше да изразява неодобрение, той продължи:

— Какво да се прави? Всеки се сражава с каквото оръжие има. Ако тази дяволска мадагаскарска малария не ме беше принудила да подам оставката си, щях да се нахвърля със сабята си срещу тези идеолози, които искат да ни погубят със своите криминални утопии… Ах, господи, колко щях да бъда удовлетворен, ако можех да заколя една дузина от тия хора!

Дребната и нежна Люсил мълчеше и загадъчно се усмихваше. Тя отправи толкова ясна иронична усмивка към своя едър мъж с победоносно засукани мустаци, че председателят лесно прочете в нея подигравателното отвращение, което тя изпитваше към тоя храбрец със сабя, с когото нежните й розови ръце си играеха, както котката си играе с мишката.

— О, Шарл — прошепна тя, — не бъди зъл, не казвай неща, които ме плашат!

Но тя срещна очите на баща си, разбра, че се е издала, и затова добави с непорочното си и наивно изражение:

— Нали така, скъпи татко, Шарл греши, като толкова много се разпалва? Ние трябва да живеем спокойно в нашия си кът и може би добрият бог ще ни благослови, като ни дари най-сетне с едно хубаво момченце.

Гом добре разбра, че тя пак се подиграва, и си представи образа на любовника, малкия рус адвокатски писар с момински сини очи, когото бе превърнала в своя порочна кукла.

— Всичко това е много тъжно и много жестоко — каза председателят неопределено. — Какво решение да се вземе и какво да се прави, когато всички се лъжат един друг и се самоизяждат?

Той стана с усилие, взе шапката и ръкавиците си, за да отидат у Делаво. По пътя Люсил, която той обожаваше въпреки страданията, които му причиняваше, го хвана под ръка и той за миг потъна в приятна забрава, сякаш се бе помирил след скарване с любимата.

А от „Бездната“, още от обед, Делаво бе отишъл при Фернанд в малкия салон до трапезарията в приземния етаж на бившия дом на Кюриньонови, където сега живееше като директор на завода. Това беше доста тясно жилище; в този етаж имаше още една стая, превърната от Делаво в кабинет, който чрез една дървена галерия се свързваше със съседните канцеларии на завода. Горе, на първия и втория етаж, бяха спалните стаи. Откакто тук живееше една жена, страстна любителка на лукса, килими и тапети придаваха на старите потъмнели стени малко блясък и великолепие, за каквито мечтаеше Фернанд.

Пръв се появи Боажелен, и то сам.

— Как? — извика с отчаян вид Фернанд. — Нима Сюзан няма да дойде?

— Тя ви моли да я извините — отвърна коректно Боажелен. — От тази сутрин има такава мигрена, че не може да излезе от стаята си.

Всеки път, когато трябваше да ходят у тях, Сюзан винаги намираше повод да избегне тази мъчителна неприятност; всички разбираха това, с изключение на заслепения Делаво.

Впрочем Боажелен веднага смени темата на разговора.

— Ето че сме в навечерието на знаменитото дело. Нали така? Смятам, че въпросът е решен, Крешри е предварително осъден.

Делаво вдигна силните си рамене:

— Осъдят или не завода, нас какво ни засяга! Наистина Крешри ни причинява вреди, като намалява цената на желязото; но ние не сме негови конкуренти, така че работата още не е толкова сериозна.

Чудно красива този ден, Фернанд го изгледа с пламенните си очи.

О, ти не знаеш да мразиш… Този човек сложи преграда на всичките ти проекти, той създаде до тебе един завод съперник, чийто успех ще бъде гибелен за завода, който ти ръководиш; Крешри не престава да бъде бариера и заплаха, а ти не желаеш да загине!… Аз бих била доволна, ако го хвърлят гол в гроба!

Още от първия ден тя ясно разбра, че Люк ще им бъде неприятел, и не можеше да говори без злоба за този човек, който застрашаваше благоденствието й. Това беше голямото му, единствено престъпление, защото за ненаситната й жажда за удоволствия и разкош бяха необходими непрекъснато увеличаващи се печалби, процъфтяващ завод, в който стотици работници да закаляват стоманата пред пламтящите отвори на пещите. Тя именно беше хищникът, който изяждаше хора и пари; „Бездната“ със своите механични чукове и гигантски машини не можеше вече да задоволява нейните апетити. И какво щеше да стане с надеждата й за един бъдещ великолепен живот, с милиони, натрупани за разхищаване, ако „Бездната“ западне, не издържи на конкуренцията? И затова тя не даваше мира нито на съпруга си, нито на Боажелен, караше ги да действуват, безпокоеше ги, използуваше всички случаи, за да изрази гнева и опасенията си.

Боажелен, който от високомерие никога не се занимаваше с работите на завода и който, без да държи сметка за печалбите, харчеше със суетността на красив, обичан мъж, елегантен кавалер и голям ловец, все пак изтръпна, когато Фернанд заговори за някакво възможно разорение. И затова се обърна към Делаво, на когото абсолютно вярваше:

— Ти нали не се боиш, братовчеде?… Нали всичко тук върви добре?

Инженерът отново вдигна рамене.

— Всичко върви добре, нашето предприятие не е още засегнато… Целият град се надига срещу този луд човек. Ще се види колко е непопулярен и аз само затова съм доволен от това дело, защото то ще го унищожи в очите на Боклер. Няколкото работници, които той ми отне преди три месеца, ще дойдат да ме молят да ги взема отново в „Бездната“. Ще видите, ще видите! Най-важното е да имаш власт, а освобождението на труда е една глупост, работникът нито хубаво не може на направи, ако е господар на себе си.

Настъпи мълчание, след което той добави с бавен глас и със сянка на тревога в очите:

— Все пак ние трябва да бъдем предпазливи, Крешри не е незначителен конкурент; безпокои ме фактът, че ако изведнъж стане необходимо да се борим, няма да имаме нужните средства. Ние живеем съвсем ден за ден, трябва да учредим значителен резервен фонд, в който да влагаме например една трета от годишните печалби.

Фернанд задържа един неволен жест на възражение. Тя се страхуваше именно от това да не намалеят доходите на нейния любовник и да не стане нужда да се лишава от радостите и забавленията, които имаше. Тя само погледна Боажелен, който впрочем по своя инициатива отвърна твърдо:

— Не, не, братовчеде! Сега нищо не мога да отделя, имам доста големи нужди. Впрочем благодаря ти още веднъж, защото ти ми даваш срещу вложените пари повече печалби, отколкото обеща… По-късно ще видим, пак ще говорим по този въпрос.

Но Фернанд продължаваше да нервничи и потиснатият й гняв се изсипа върху Низ; камериерката току-що я бе нахранила сама и сега я бе довела при майка й, преди да я заведе да прекара следобеда у една нейна малка приятелка. Низ наближаваше седем години, растеше много нежна, розова и руса, винаги усмихната и с буйна коса като на малка къдрава овца.

— Погледнете, скъпи Боажелен, това непослушно момиченце, от което ще се разболея… Попитайте го какво е направило онзи ден, когато й бяха на гости вашият син Пол и малката Луиз Мазел.

Без ни най-малко да се смути, Низ продължаваше да се усмихва весело, като втренчено гледаше възрастните с бистрите си сини очи.

— О — продължи майката, — тя няма да признае грешката си… Но ето какво! Въпреки десет пъти повторената ми забрана тя пак е отворила старата врата там в дъното на нашата градина и е пуснала всички мръсни дечурлига от Крешри. Сред тях е и малкият Нане, това отвратително хлапе, което тя е обикнала. А и вашият Пол, както и Луиз Мазел са се побратимили с тази банда, играли са с децата на този Бонер, който ни напусна по такъв непочтен начин. Да, Пол с Антоанет, а Луиз с Люсиен, които госпожица Низ и нейният Нане са завели да опустошават нашите лехи!… Вижте я, тя дори не се черви от срам.

— Не е вярно — отвърна непринудено Низ с ясния си глас. — Нищо не сме счупили. Много хубаво си играхме заедно… Нане е толкова забавен!

Този отговор съвсем разсърди Фернанд.

— О, ти го намираш забавен… Слушай, ако пак те хвана с него, ще те лиша от десерт за осем дни. Нямам желание да ме замесваш в някаква гнусна история с хората от другата страна. Те ще започнат да разправят навсякъде, че примамваме децата им, за да ги заразим… Чуваш ли ме, говоря ти сериозно, здравата ще се разправя с тебе, ако пак се срещнеш с Нане.

— Да, мамо — каза Низ спокойно, като се усмихваше.

И когато детето излезе с камериерката, след като целуна всички, майка й продължи:

— Много просто, ще зазидам вратата и ще бъда сигурна, че децата ни няма да се събират с тях. Няма нищо по-лошо от тези хлапашки игри, които са заразителни като чумата.

Не се намесиха нито Делаво, нито Боажелен, които смятаха всичко това за детинщини, но заради добрия ред намираха за необходими строгите мерки. А бъдещето пускаше корени, Низ упорито отнасяше в малкото си сърце образа на Нане, който беше забавен и с когото така мило си играеше.

Най-сетне поканените започнаха да пристигат: господин и госпожа Гурие с Шатлар, после председателят Гом с младото семейство Жоливе. По навик абатът Марл пристигна последен със закъснение. Станаха десет души; съпрузите Мазел, които бяха възпрепятствувани, изрично бяха обещали да дойдат само на кафе. Фернанд постави от дясната си страна околийския управител, а от лявата си председателя; Делаво седна между двете дами Леонор и Люсил. На двата края на масата бяха Гурие и Боажелен, абатът Марл и капитан Жоливе. Бяха пожелали да бъдат в малък интимен състав, за да разговарят по-свободно. Впрочем трапезарията, от която Фернанд се срамуваше, беше толкова тясна, че старият махагонов бюфет пречеше на сервирането, когато на масата имаше повече от дванадесет души.

Още при рибата, прекрасни пъстърви от Миона, разговорът естествено се насочи към завода на Крешри и Люк. И тия образовани буржоа, които си мислеха, че знаят какво е социалистически утопизъм, не бяха нито по-мъдри, нито по-интелигентни в разсъжденията си от Дашьо и Лабок. Единственият, който разбираше от този въпрос, беше Шатлар, но той се шегуваше.

— Знаете ли, момчетата и момичетата растат заедно, учат се в едни и същи класове, работят в едни и същи работилници и мисля, че спят заедно в едни и същи спални, така че този малък град бързо ще се разрасне. Всички като едно семейство, всички татковци и майки на една сюрия общи деца!

— О, ужас! — каза Фернанд с дълбоко отвращение, защото се преструваше на много целомъдрена.

Леонор, която все повече се отдаваше на строгия религиозен морал, се наведе към абата Марл, нейния съсед, и прошепна:

— Такъв позор господ няма да допусне.

Но абатът се задоволи само да вдигне очи нагоре, защото положението му ставаше още по-трудно, тъй като не искаше да скъсва със Сьорет, а искаше да ходи редовно на закуска в Крешри. Той се чувствуваше обвързан с всички хора от неговата енория, особено с тези, които се бяха отказали от църквата и за които предполагаше, че ще се върнат. Той беше, както сам казваше, винаги на пост, за да се бори срещу нахлуването на злия дух. Усилията му да спаси загиващото старо общество бяха напразни и той беше обзет от дълбока скръб, като виждаше по-малко верующи в църквата си.

Боажелен започна да разказва някаква история:

— В една малка обществена колония, която се опитали да създадат, нямало достатъчно жени. И какво мислите направили? Жените се въртели, прекарвали по една нощ с всеки мъж. Наричали това въртележка.

Лекият, нежен смях на Люсил звънна така весело, че всички я погледнаха. Но тя не се смути, запази невинното си изражение и само отправи към съпруга си, капитана, своя проницателен и бистър поглед, за да разбере дали намира, че историята е смешна.

Делаво направи жест на пълно безразличие. Не го интересуваха жените за общо ползуване. Опасното беше премахването на властта, престъпната мечта да се живее без господари.

— Тук има едно гледище, което аз не мога да разбера — каза той. — Как ще се управлява техният Град на бъдещето? Да се спрем само на завода — те казват, че чрез сдружаването ще премахнат надницата и че ще се извърши справедливо разпределение на богатството в деня, в който ще има само работници, всеки от които ще дава своя дял в общността… Не зная по-опасна мечта, защото ми се вижда неосъществима нали, господин Гурие?

Кметът, който ядеше с наведено над чинията си лице, продължително бърса устата си, преди да отговори, защото забеляза, че околийският управител го гледа.

— Неосъществима, разбира се… Само че не трябва да се отрича с такава лекота сдружението. В него има огромна сила, с която може би и ние ще бъдем принудени да си послужим.

Тази предпазливост възмути капитана, който се разгневи:

— И какво? Вие стигате дотам, че не осъждате изцяло отвратителните атентати, които този човек, говоря за този господин Люк, подготвя срещу всичко, което ние обичаме, срещу нашата стара Франция, такава, каквато нашите бащи са я създали с меча си са ни я завещали!

Сервираха агнешки котлети с аспержи, когато се надигна всеобщо възмущение срещу Люк. Това отвратително име беше достатъчно да сближи всички, да ги обедини тясно в страха им за техните застрашени интереси, в непреодолимата нужда от защита и отмъщение. Някой прояви жестокостта да попита Гурие за сина му, за ренегата Ахил; кметът трябваше още веднъж да го прокълне. Само Шатлар продължаваше да лавира, стремеше се да говори с шеговит тон. Но капитанът не преставаше да предрича най-страшни катастрофи, ако веднага не вкарат размирника с ритници в правилния път. И той създаде такава паника, че Боажелен, обзет от тревога, предизвика Делаво да направи успокоителна декларация.

— Положението на нашия човек е вече разклатено — каза директорът на „Бездната“. — Разцветът на Крешри е само привиден и достатъчно е някакво затруднение, за да рухне… Ето впрочем каква подробност ми разкри моята жена…

— Да — продължи разярената Фернанд, щастлива, че може малко да се утеши, — случката ми разказа моята перачка… Тя познава Рагю, един от нашите бивши работници, който ни напусна и отиде в новия завод. И ето какво. Рагю крещи навред, че му дошло до гуша от тяхното мръсно предприятие, в което до смърт е скучно не само на него, и затова един прекрасен ден всички ще се върнат тук… Ах, кой ли ще започне, кой ще нанесе решителния удар, който ще повали и смаже този Люк!

— Ами нали — каза Боажелен, който й се притече на помощ — Лабок заведе дело. Надявам се, че това е достатъчно.

Отново настъпи мълчание, когато поднесоха патица. Делото на Лабок, което беше истинската причина за това приятелско събиране, досега никой не бе се осмелил да спомене поради мълчанието на председателя Гом. Той почти не ядеше, тайните страдания му бяха разстроили стомаха; той само слушаше как другите гости разговарят, като ги гледаше със сивите си и студени очи, в които умишлено угасяваше всички мисли. Никога не го бяха виждали толкова необщителен и се смущаваха от поведението му, защото искаха да знаят неговото становище. Макар че никой не можеше да допусне, че е на страната на Крешри, все пак се надяваха да се заангажира поне с една достатъчно ясна дума.

Капитанът пак поведе атаката:

— Законът е категоричен нали, господин председателю? Всяка нанесена вреда трябва да се обезщетява.

— Разбира се — отвърна Гом.

Очакваха повече. Но той млъкна. Всички започнаха да говорят оживено за Клук, за да го принудят да се изкаже по-съществено. Смрадливата рекичка се превърна в една от красотите на Боклер; не можело така да се открадне водата на един град, за да се даде на селяните, след като толкова ги умопобъркал, че направил от селото им огнище на страшния анархизъм, който заплашва да зарази цялата страна. Прояви се целият страх на буржоазията от факта, че древната и свята собственост сериозно боледува, щом като синовете на някогашните корави селяни са стигнали дотам, че събрали в едно парчетата си земя. Отдавна било време правосъдието да се намеси и да прекрати един подобен скандал.

— Ние сме много спокойни — каза накрая Боажелен с ласкав глас. — Каузата на обществото се намира в сигурни ръце. Няма нищо по-висше от една справедлива присъда, произнесена напълно свободно от една честна личност.

— Няма никакво съмнение — отвърна просто Гом.

Този път трябваше да се задоволят с тези неясни думи, в които искаха да прозрат сигурното осъждане на Люк. Обедът привършваше след руската салата, оставаше да поднесат още ягодов сладолед и десерт. Но хората се бяха развеселили, много се смееха, смятаха се за победители. И когато минаха в салона, за да пият кафе, пристигнаха Мазелови; както винаги, посрещнаха ги с една малко подигравателна сърдечност, защото тия добродушни рентиери, отдали се на наслади и мързел, разнежваха сърцата. Госпожа Мазел беше все още болна, но беше получила от доктор Новар нови хапчета, с които можеше да яде всичко без болки. Тревожеха я само отвратителните истории на Крешри, заплахите, че ще се отменят рентата и наследството. Защо да говорят за неприятни неща? Господин Мазел, който благоговейно бдеше над нея, помоли с намигване присъствуващите да не засягат повече тия жестоки въпроси, които застрашаваха толкова разклатеното здраве на жена му. И стана много забавно, всички побързаха да заживеят пак щастливия живот, живот на благоденствие и наслада.

Най-сетне сред растящата злоба и ненавист дойде денят на прословутия процес. Никога досега Боклер не бе разтърсван от толкова яростни страсти. Отначало Люк беше учуден и се засмя. Искът на Лабок просто го развесели, още повече че сумата от двадесет и пет хиляди франка за нанесени щети му се виждаше неоснователна. Ако Клук беше пресъхнала, много трудно щеше да бъде да се докаже, че това се дължи на факта, че са каптирани и използувани от Крешри водите на някои извори. Всъщност тези извори принадлежаха на имението, собственост на Жорданови, и бяха освободени от всякакви задължения; собственикът имаше пълното право да ги използува, както намери за добре. От друга страна, Лабок трябваше да докаже с факти причинената му щета, което напразно се мъчеше да направи, и то толкова неоснователно, че никой съд в света не би я уважил. Люк казваше шеговито, че би трябвало крайбрежните жители да пуснат подписка в негова полза, защото ги е спасил от отравянето, от което толкова години се оплакват. Сега градът можел да запълни речното корито и да продаде парцелите за строеж и от тази неочаквана печалба в общинската каса ще постъпят няколкостотин хиляди франка. Той се присмиваше, не си представяше, че може да бъде сериозно преследван. Но по-късно, когато над него се сипеха злоба и враждебност от всички страни, той си даде сметка за сериозността на положението и за смъртната опасност, която грозеше делото му.

За Люк това беше първият много мъчителен удар. В своя чист апостолски оптимизъм той не беше толкова наивен, че да не знае за хорската злоба. В борбата, която водеше, той не очакваше, че старият свят ще отстъпи мястото си, без да се разгневи и без да се съпротивлява. И беше готов за кръста на страданието, за камъните и калта, с които неблагодарната тълпа обикновено обсипва предвестниците. Но сърцето му все пак трепна, той почувствува горчивината на глупостите, жестокостите и предателствата. Той ясно разбираше, че зад користната атака на Лабокови и хората от дребната търговия стоеше цялата буржоазия, всички собственици, които не искаха да изтърват нищо от своята собственост. Неговият опит за сдружаване, за коопериране, застрашаваше до такава степен капиталистическото общество, построено върху основата на наемния труд, че той ставаше за него обществен враг, от когото трябваше да се освободи на всяка цена. Така че „Бездната“, имението Гердаш, градът, властта във всичките й форми — работодателски, общински и правителствени — се вълнуваха, надигаха се против него, мъчеха се да го унищожат. Застрашените егоисти потайно се сближаваха, съюзяваха се да действуват, като го обкръжаваха с толкова сложна мрежа от капани и засади, че се чувствуваше загубен при най-малката погрешна стъпка. Ако падне, тази банда ще се хвърли върху него и ще го разкъса. Той добре знаеше имената им, можеше да назове всички — чиновниците, търговците, обикновените рентиери с наглед благодушни лица, които биха го изяли жив, ако го видеха да се строполи на ъгъла на някоя улица. И сподавяйки трепета на сърцето си, той се беше въоръжил за битката, убеден, че нищо не може да се изгради без борба и че великите човешки дела се циментират винаги с кръв.

Беше вторник, пазарен ден, когато започна делото в гражданския съд под председателството на Гом. Боклер гъмжеше, притокът на хора от съседните села увеличаваше още повече възбудата на площада пред общината и на улица „Бриа“. Разтревожена, Сьорет помоли Люк да отиде в съда, придружен от няколко приятели здравеняци. Но той гордо отказа, поиска да отиде сам, а също така и сам да се защити, като само привидно се съгласи да има адвокат. Когато влезе в съдебната зала, много тясна и вече пълна с шумна публика, настъпи внезапна тишина поради острото любопитство, което посрещна самотната и беззащитна жертва, отиваща на заколение. Неговата спокойна храброст още повече вбеси враговете му, които счетоха, че видът му е високомерен. Люк застана прав пред пейката на защитата, погледна спокойно хората, които се притискаха тук един в друг, позна Лабок, Дашьо, Кафио и други търговци сред безименната вълна от тълпата и видя пламнали от гняв лица на врагове, които никога не бе виждал. И малко се утеши, като забеляза, че познатите му от Гердаш и „Бездната“ поне от тактичност не бяха дошли да го видят как е подхвърлен на зверовете.

Очакваха твърде дълги и ожесточени разисквания. Но не стана така. Лабок си бе избрал един от тези известни със злобата си провинциални адвокати, които всяваха ужас в този край. И наистина най-приятният момент за враговете на Люк беше пледоарията на този човек, който, съзнавайки неоснователността на иска за нанесени щети, се задоволи да осмее опитите за реформи в Крешри. Той предизвика голям смях с комичната и злъчна картина на бъдещото общество. Той накара всички да се възмутят, когато заяви, че децата от двата пола се развращават още от люлката, че се унищожава святият институт на брака, че любовта се принизява до животинския инстинкт, като мъжете и жените се събират, за да задоволяват страстите си, и се разделят, когато си искат. Все пак общото мнение беше, че не бе намерил съществено доказателство, за да нанесе удар, който да спечели каузата и да срази противника. И безпокойството в залата нарасна дотолкова, че когато Люк на свой ред започна да говори, всяка негова дума се посрещаше с ропот. Защитата му беше много проста, той дори не отговори на нападките срещу неговото дело, само се задоволи да докаже неоспоримо, че искът на Лабок е неоснователен. Нима не беше направил услуга на Боклер, като оздрави атмосферата на града с пресушаването на вонящата Клук и едновременно с това подари на града добри парцели за строеж? Освен това не беше дори доказано, че извършените мероприятия в Крешри са причинили пресъхването на потока, за което трябва да му бъдат дадени сигурни доказателства. Завършвайки, в речта му пролича малко огорчението на измъченото му сърце, когато заяви, че от никого не иска благодарности за полезното, което счита, че е направил, и че ще бъде щастлив, ако го оставят да продължи мирно делото си, без да предизвикват злонамерени спорове. На няколко пъти председателят Гом трябваше да възстановява тишината в залата; възраженията на адвоката на Лабок бяха много необуздани, той предизвика толкова бурни одобрения, когато нарече Люк анархист, настървен да разруши града, че председателят заплаши, че ще изпразни залата, ако се повторят подобни манифестации. После, след като прокурорът говори по един преднамерено смътен начин, като оправдаваше и обвиняваше едновременно ту едната, ту другата страна, Гом обяви, че съдът ще произнесе решението си в двуседмичен срок.

Две седмици по-късно страстите се бяха още повече разпалили, хората деряха гърлата си на пазара в очакване на това решение. Единодушно беше мнението, че присъдата ще бъде строга — десет до петнадесет хиляди франка за нанесени щети, освен разходите по възстановяване на предишното състояние на Клук. Все пак някои хора клатеха глави, не бяха сигурни в нищо, защото не бяха доволни от поведението на председателя Гом по време на пледоариите. Считаха го за особняк, съмняваха се дори дали винаги е нормален, откакто го виждаха така мрачен, болезнено педантичен към въпросите на правосъдието. Другата причина за безпокойство беше фактът, че още на другия ден след делото той се затвори в дома си под предлог, че е неразположен, казваха обаче, че се чувствувал отлично, но че искал да избегне всякакъв натиск, да не приема никого, за да бъде чиста съдийската му съвест. При затворени врати и прозорци какво ли правеше самотен в дома си, в който дори дъщеря му не влизаше? Каква морална борба, каква вътрешна драма преживяваше той, който бе поразен от всичко, което бе обичал, и от всичко, в което бе вярвал? Съдът щеше да произнесе решението си преди обед, в началото на заседанието. Залата беше още по-препълнена, по-шумна и по-разгорещена. От единия до другия й край се чуваха смехове, предположения и закани. Всички врагове на Люк бяха дошли да присъствуват на неговото унищожение. А той, този път още по-смел, пак не бе пожелал да го придружат, предпочел бе да се яви сам, за да подчертае миролюбието на делото си. Застанал на подсъдимата скамейка, той се усмихваше, гледаше присъствуващите, без дори да подозира, че всички те с целия си гняв ръмжаха срещу него. Най-сетне, точно в определения час, председателят Гом влезе, следван от двама съдебни заседатели и прокурора. Нямаше нужда разсилният да вика за тишина, гласовете изведнъж секнаха, лицата се обтегнаха, пламнали от тревожно любопитство. Председателят седна с текста на присъдата в ръка; за миг той беше неподвижен, смълчан, с очи, устремени в далечината, отвъд тълпата. Накрая с бавен, монотонен глас започна да чете. Четенето продължи дълго, защото „съображенията“ следваха бавно и монотонно, въпросите се разглеждаха от всички страни с цел да се разрешат с най-голяма точност. Аудиторията слушаше без много да разбира, без да може да предвиди какво ще бъде заключението, защото доводите „за“ и „против“ следваха един след друг. Все пак при всеки нов пасаж ставаше ясно, че е възприета тезата на Люк — липса на реално нанесена щета, право на всеки собственик да извършва мероприятия в имението си, щом като не е възпрепятствуван от някакви ограничения. И решението избухна като бомба — Люк печелеше делото.

В залата отначало настъпи момент на изумление. После, когато разбраха, се разнесоха дюдюкания, викове на страшна закана. От ръцете на тълпата, която бяха възбуждали и подлудявали с лъжи в продължение на месеци, сега изтръгваха обещаната жертва; а тълпата настойчиво искаше тази жертва, за да я разкъса, защото съдът, очевидно подкупен, й я отнемаше в последния момент. Не беше ли Люк обществен враг, един чужденец, дошъл кой знае откъде, за да развращава Боклер, за да разсипе търговията му, за да разпали гражданска война, противопоставяйки работниците срещу собствениците? Подбуден от някаква дяволска злоба, не беше ли той откраднал водата на града, пресушил рекичката и причинил бедствие на крайбрежните жители? Тези обвинения „Журнал дьо Боклер“ повтаряше всяка седмица, набиваше ги и в най-дебелите глави, като ги придружаваше със злъчни коментарии за необходимостта от неотложно отмъщение. Освен това всички власти, всички господа от буржоазния квартал ги разпространяваха сред простолюдието и ги раздуваха с авторитета на властта и богатството си. И простолюдието, подложено на тази пропаганда, заслепено, разярено и убедено, че от Крешри идва някаква чума, гледаше на кръв, крещеше „смърт“. Вдигаха се юмруци, увеличаваха се виковете „Смърт, смърт на крадеца, смърт от отровителя!“ Много бледен, със строго изражение на лицето, председателят Гом продължаваше да седи сред тази врява. Той искаше да говори, да опразни залата; но трябваше да се откаже, защото нямаше да го чуят. И просто за да не бъде накърнено достойнството му, той трябваше да закрие заседанието, като се оттегли заедно с двамата съдебни заседатели и прокурора.

Люк, много спокоен на скамейката, продължавате да се усмихва. Той беше изненадан от решението не по-малко от противниците си, защото знаеше в каква порочна атмосфера живееше председателят и го считаше неспособен да раздава правосъдие. А сега за него беше подкрепа тази среща с един справедлив човек сред толкова морално паднали хора. Но когато избухнаха виковете „смърт“, усмивката му стана печална, той се обърна към крещящата тълпа със свито от мъка сърце. Какво впрочем им бе направил на тия дребни буржоа, на тия търговци, на тия работници? Нали бе желал доброто на всички, не се ли трудеше да бъдат щастливи всички, да се обичат, да живеят като братя? Юмруците го заплашваха, виковете го оскърбяваха още по-жестоко: „Смърт! Смърт на крадеца, на отровителя! Смърт!“ Тези заблудени бедни хорица, доведени до лудост от лъжи, му причиняваха дълбока мъка, макар че ги обичаше. Той задържаше сълзите си, искаше да остане прав, смел и горд срещу тия, които го оскърбяваха. Публиката, която се считаше много смела, готова да нападне, щеше в края на краищата да счупи дъбовата преграда, ако стражата не бе успяла най-сетне да я изтика навън и да затвори вратите. Секретарят на съда от името на председателя отиде да помоли Люк да не излиза веднага, за да избегне възможно нещастие; Люк обеща да се спре за няколко минути при портиера на съдебната палата, докато тълпата се разпръсне.

Обаче Люк изпитваше срам и негодувание, че е принуден да се крие така. Той прекара при този портиер най-мъчителния четвърт час от своя живот, считаше се за подлец, че не е тръгнал право срещу тълпата, и не можеше да се примири с това положение на уплашен престъпник, в което го поставяха. И когато хората около палатата се разотидоха, той не послуша никого, поиска да се прибере спокойно пеш у дома си, без да го придружи някой. Беше дошъл сам, ще се върне пак сам. Държеше в ръка само един лек бастун и дори съжаляваше, че го е взел, мислейки, че някои могат да сметнат бастуна като средство за защита. Той бавно закрачи по улиците, за да прекоси целия Боклер, и като че ли никой не го забеляза до площада пред общината. След като го бе чакала няколко минути и се увери, че ще се осмели да излезе едва след няколко часа, публиката, която напусна съда, тръгна да разпространява из целия град новината за неговата победа. Но на площада пред общината, където беше пазарът, хората познаха Люк. Започнаха да го сочат с ръка, да говорят за него, няколко души дори се запътиха подире му, без още да имат лоши намерения, само от желание да видят какво ще стане. На площада имаше само селяни, купувачи, любопитни, които не участвуваха в разправията. Положението започна да става сериозно едва в момента, когато той навлезе в улица „Бриа“, на ъгъла на която пред магазина си разяреният и вбесен от своето поражение Лабок изливаше гнева си сред група хора.

Всички търговци, всички съседни продавачи на дребно бяха дотичали у Лабокови веднага след като научиха съкрушителната новина. И какво? Значи истина беше, че Крешри напълно ще ги разори с кооперативните си магазини, щом като правосъдието го оправдава? Кафио, явно поразен, мълчеше и не разкриваше мислите си. Но месарят Дашьо, със зачервено лице, най-разярен от всички, беше готов да защитава месото на богатите, свещеното месо; той казваше, че би убил целия свят, вместо да намали цените с един сантим. Не беше дошла само госпожа Митен, която винаги беше против делото и чистосърдечно заявяваше, че ще продава хляба си, докато го купуват, а после ще види какво ще прави. Когато за десети път разпалено разказваше на един новодошъл за отвратителното предателство на председателя Гом, Лабок изведнъж видя Люк да върви съвсем спокойно пред неговия железарски магазин, който обричаше на гибел. Тази дързост го възмути до такава степен, че бе готов да се хвърли върху него, но задъхан от злоба, само изръмжа: „Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!“ Стигнал пред магазина, Люк не се спря, а само обърна глава, за да погледне за миг спокойно и смело развълнуваната група хора, откъдето идваха глухите обиди на Лабок. И тогава всички се почувствуваха засегнати, надигна се общ ропот, който се увеличи и се превърна в буря: „Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!“ Люк, сякаш това не се отнасяше за него, продължи мирно своя път, гледайки надясно и наляво, с вид на минувач, който проявява интерес към това, което става на улицата. Почти цялата група тръгна подир него, като удвои дюдюканията, оскърбленията и заканите: „Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!“

Преследването не преставаше, тълпата растеше, хулите се увеличаваха колкото повече той навлизаше в улица „Бриа“ с бавна крачка като при разходка. От всеки магазин излизаха търговци, за да се присъединят към шествието. Пред вратите се показваха жени, които крещяха. Някои от тях притичваха възбудени и започваха да викат заедно с мъжете: „Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!“ Той видя една доста красива руса жена, съпруга на един продавач на плодове, която показваше хубавите си бели зъби, като го ругаеше и отдалеч го заплашваше с розовите си нокти, сякаш искаше да го разкъса. И децата тичаха подир него; едно хлапе на пет-шест години, не по-голямо от ботуш, което крещеше с пресипнал глас, пълзеше почти в краката на Люк, за да го чуе по-добре: „Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!“ Бедното дете, кой ли го бе вече научил да крещи така злобно? Стана още по-лошо, когато стигна горната част на улицата и мина покрай фабриките. Работниците от обувната фабрика на Гурие се показаха на прозорците, пляскаха с ръце и крещяха. Освен тях се появиха и работници от заводите „Шодорж“ и „Миранд“; те пушеха на тротоара по време на почивката и докато чакаха да удари звънецът, се присъединиха към манифестацията, увлечени в своето тъпо робско подчинение.

О, колко тежко му беше да върви нагоре по улица „Бриа“ с тази непрекъснато увеличаваща се банда от врагове по петите му, под тази отвратителна буря от обиди и закани! Люк си спомни вечерта на пристигането си в Боклер преди четири години, когато по същата тази улица трополенето на онеправданите, на бедняците толкова много го умилостиви, че се бе заклел да жертвува живота си за спасението на клетниците. Какво бе направил през тези четири години, та толкова много злоба се бе натрупала против него, за да бъде така преследван от разбеснялата се тълпа, която искаше смъртта му? Той бе станал апостол на утрешния ден, на едно общество на солидарността и братството, преустроено от облагородения труд, регулатор на богатствата. Беше дал пример с Крешри, където се зараждаше Градът на бъдещето и където вече царуваше повече справедливост и щастие. И това беше достатъчно целият град да го счита за злосторник; той го чувствуваше от настроението на тази банда, която лаеше зад гърба му. Но какво огорчение, какво страдание при изкачването на тази голгота под ударите именно на тези хора, които иска да спаси! Той прощаваше на тия буржоа, които го мразят, че смущава спокойното им храносмилане, защото се ужасяват при мисълта, че ще трябва да разделят с други егоистичното си благоденствие. Той прощаваше и на тия търговци, които смятаха, че ги е разорил, докато всъщност само мечтаеше за едно по-добро използуване на социалните сили, за да няма излишно губене на общественото богатство. Прощаваше дори на тия работници, които бе дошъл да спаси от мизерията, за които така трудолюбиво изграждаше своя град на справедливостта, които сега го освиркваха и оскърбяваха, защото толкова много бяха помрачили умовете им и охладили сърцата им. Това беше една невежа тълпа, която се бунтуваше срещу този, който желаеше доброто й, която се отказваше да се измъкне от робството, в което агонизира, която затъваше в глада и във вековната мръсотия, която затваряше очи и уши за раждащото се щастие. Само че докато прощаваше на всички с болезнената си човечност, колко много се свиваше от болка сърцето му, като виждаше, че сред тия, които най-много хулеха, има работници от заводи и работилници, за които полагаше толкова много усилия да ги направи благородни, свободни и щастливи граждани на утрешния ден.

Люк продължаваше на върви, краят на улица „Бриа“ не се виждаше, обезумялата шайка още повече се бе увеличила, виковете не преставаха.

— Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!

За миг той се спря, обърна се и изгледа тия хора, за да не помислят, че бяга от тях. И точно там, пред една строяща се къща, имаше куп камъни; един човек се наведе, взе един камък и го хвърли по него. Веднага и други се наведоха, камъните започнаха да валят и заканите се удвоиха.

— Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!

Сега по него хвърляха камъни. Той не направи нито един жест, продължи да върви, изкачваше се по своята голгота. Ръцете му бяха празни, нямаше никакво друго оръжие освен лекия бастун, който сложи под мишница. Беше много спокоен, убеден, че мисията му го прави неуязвим, ако трябва да я изпълни. Само наболялото му сърце страдаше ужасно, наранено от тия заблудени и умопомрачени хора. Сълзи изпълваха очите му и той с голямо усилие ги задържаше да не потекат по бузите му.

— Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!

Един камък го удари по петата, друг засегна бедрото му. Хвърлянето на камъни се превърна в някаква игра, в която се намесиха и деца. Но те не бяха сръчни, камъните падаха по земята. Обаче два камъка прехвърчаха толкова близо до главата му, че можеше да се предположи, че е засегнат, че черепът му е пръснат. Той повече не се обърна, продължаваше да върви нагоре по улица „Бриа“ със същите крачки на спокойно разхождащ се човек, който се прибира вкъщи. В мъката си от тази толкова страшна неблагодарност той като че ли не искаше да знае какво става зад него по тази мизерна улица, улица на неговото мъченичество. Но най-сетне един камък го удари, разкъса дясното му ухо, а един друг разряза като с нож дланта на лявата му ръка. Бликна кръв, която потече на големи червени капки.

— Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!

Някакво паническо вълнение спря тълпата. Мнозина страхливци побягнаха назад. Жените се развикаха и понесоха в ръце децата си. Само най-яростните още тичаха. Люк, продължавайки своя страдалчески път, само погледна ръката си. Той извади носната си кърпа, избърса ухото си и след това уви с нея кървящата си длан. Но крачките му бяха станали по-бавни, той разбра, че го настигат, и се обърна за последен път, когато почувствува в тила си горещото дишане на шайката, която го преследваше. В първата редица с лудешки устрем тичаше дребният слаб работник с рижата коса и големите неспокойни очи. Май че беше ковач в „Бездната“. Той най-сетне настигна човека, когото гонеше от долния край на улицата, и с все сила, без да може да се разбере откъде идваше тази бясна злоба, плю в лицето му.

— Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!

Люк, който вече беше стигнал горния край на улица „Бриа“, се олюля от това отвратително оскърбление. Той страшно пребледня, цялото му същество се разбунтува и мощният му юмрук, страшен и отмъстителен, неволно се вдигна. Той би могъл с един удар да смаже този малък човек, който изглеждаше като джудже пред могъщ великан. Но силният и добросърдечен Люк има сили и време да се опомни. Той не стовари юмрука си. Само две едри сълзи потекоха по бузите му, тия сълзи на безгранична мъка, които досега има сили да задържи, но вече не можете да скрие при тая горчива чаша, която го караха да изпие. Той оплакваше голямото невежество и неразбиране на този скъп за него нещастен народ, който не иска да бъде спасен. Тълпата подигравателно се изсмя и го остави да се прибере вкъщи окървавен и самотен.

Вечерта Люк се затвори, поиска да бъде сам вкъщичката в края на малкия парк до пътя за Комбет, в която продължаваше да живее. Спечелването на делото съвсем не беше успех, който можеше да го заблуди. Отвратителните изстъпления през този следобед, това нападение на тълпата срещу него показваха каква война му се обявяваше сега, когато целият град се надигаше срещу него. Това бяха последните конвулсии на обществото, което умираше, но не искаше да умре. То ожесточено се съпротивлява, бори се с надежда да спре настъпателното движение на човечеството. Едните, които имаха власт, се надяваха да се спасят с жестоки репресии; другите, сантиментално настроените, призоваваха миналото, поезията на миналото, разчитаха на всичко, за което човек плаче и с което не иска да се раздели; и третите, силно възбудени, се присъединяваха към революционерите, сякаш бързаха да се свърши всичко с един удар. Днес Люк беше почувствувал зад петите си целия Боклер, един малък свят, частица от големия свят. Макар в страшното си огорчение да оставаше смел и решителен в борбата, той беше смъртно тъжен и тази вечер искаше да изживее голямата си мъка, която не трябваше да покаже на никого. В редките часове на безсилие той предпочиташе да се уедини, да изпие до дъно чашата на своето страдание, за да се появи отново здрав и мъжествен. Така че беше затворил врати и прозорци и абсолютно забрани да пускат хора при него.

Към единадесет часа вечерта му се стори, че чува леки стъпки по пътя. После — едва доловимо повикване, което го накара да изтръпне. Той бързо отвори прозореца, погледна през пролуките на капаците и забеляза една малка сянка. Разнесе се и нежен глас:

— Господин Люк, аз съм, трябва веднага да ви кажа нещо.

Беше Жозин. Той дори не се замисли, слезе да й отвори малката врата към пътя. Поведе я горе и като я хвана за ръка, въведе я в затворената си стая, в която запалената лампа хвърляше спокойна светлина. После го обзе страшно безпокойство, когато я погледна и видя, че облеклото й е раздърпано, а лицето й наранено.

— Господи! Какво ви е, Жозин? Какво се е случило?

Тя плачеше, разрошената й коса падаше върху шията, чиято нежна бяла кожа се виждаше през разкъсаната яка на роклята.

— О, господин Люк, исках да ви кажа… Не че ме е бил пак, когато се прибра, но за заканите, които отправи… Вие трябва да ги узнаете!

И тя му разказа, че Рагю, когато научил за това, което станало на улица „Бриа“ — за оскърблението, което са му нанесли, — отишъл в кръчмата на Кафио, като замъкнал със себе си Бурон и други някои другари. Той току-що се бил върнал пиян и се развикал, че му било дошло до гуша от този сироп на Крешри, че нямало да остане нито ден повече в този затвор, където е скучно до смърт и където човек нямал право дори да изпие една чаша повече. После, след като се подигравал с мръсни думи, се опитал да я принуди да прибере веднага багажа им, за да могат още сутринта да офейкат в „Бездната“, където приемали на работа всички работници, напуснали Крешри. И понеже тя поискала да изчакат, той я набил и я изхвърлил навън.

— За мене, господин Люк, не става въпрос. Но за вас, боже мой, вас оскърбяват, на вас искат да причинят такава голяма злина!… Рагю ще си отиде, утре сутринта, нищо не ще може да го задържи, сигурно ще отведе Бурон и още пет-шест другари, които не спомена по име… А аз какво да правя? Ще трябва да го последвам, а това ми причинява такава мъка, че почувствувах нужда да ви разкажа всичко веднага, защото се опасявам, че може никога вече да не ви видя.

Той продължаваше да я гледа и нова вълна от горчивина заля сърцето му. Не беше ли нещастието по-голямо, отколкото предполагаше? Ето че сега неговите работници го напускаха, връщаха се в някогашната си сурова и отвратителна мизерия, тъгувайки за ада, от който с толкова голямо усилие се мъчеше да ги извади! За четири години той не бе повлиял нито на техния разум, нито на тяхната привързаност. И най-лошото бе, че Жозин беше толкова нещастна, както в първия ден — унизена, пребита, изхвърлена на улицата. Значи, още нищо не бе направено, всичко трябваше тепърва да се прави, защото не беше ли Жозин олицетворение на страдащия народ? Той беше решил да действува именно онази вечер, когато я беше срещнал толкова опечалена, толкова изоставена, жертва на прокълнатия труд, наложен като робство. Тя беше най-унижената, най-изпадналата и най-близката до гибелта, а същевременно най-хубавата, най-нежната, най-святата. Докато жената страда, светът няма да бъде спасен.

— О, Жозин, Жозин, каква мъка ми причинявате и колко много ми е жал за вас! — прошепна той с безкрайно ласкав глас и заплака заедно с нея.

Но Жозин още повече се измъчваше, като го гледаше как плаче. Чудеше се как може така горчиво да плаче и да има такава голяма мъка той, който беше нейният бог, той, когото обожаваше като някаква висша сила, която й бе помогнала и изпълнила с радост живота й! Мисълта за оскърбленията, които му бяха нанесени, и за тази жестока голгота по улица „Бриа“ я караше да го обожава двойно повече, приближаваше я към него, пораждаше желание да облекчи раните му, да му се отдаде изцяло, ако това можеше да го успокои за миг. Какво да направи, за да не се измъчва толкова много? С какво да изтрие обидата от лицето му и да се почувствува, че е уважаван, обичан и обожаван? Тя се наведе над него с разтворени обятия и сияещо от любов лице.

— О, господин Люк, толкова се измъчвам, като виждам, че сте нещастен, и много ще бъда щастлива, ако мога да облекча малко вашите мъки!

Те бяха така близко един до друг, че всеки от тях чувствуваше по лицето си топлината от дъха на другия. Взаимното им състрадание ги сближаваше в неизразима нежност. Колко много страдаше тя! Колко много страдаше той! И той мислеше само за нея, както и тя мислеше само за него с неизмеримо състрадание, с огромна жажда за любов и висше щастие.

— Аз не съм за съжаляване, а вие, Жозин, чието страдание е цяло престъпление, от което искам да ви спася.

— Не, не, господин Люк, не се грижете за мене. Вие не трябва да страдате, защото сте нашият добър бог.

В този момент тя се отпусна в ръцете му и той страстно я прегърна. Това беше неизбежно, два огъня се докоснаха, сляха се, за да образуват едно огнище на доброта и сила. И предопределението на съдбата се сбъдна, те се отдадоха един на друг, обзети от едно и също желание да създадат живот и щастие. Всичко ги бе тласкало към това, внезапната любов се бе породила една вечер и после бавно растеше в техните сърца. И сега имаше само две същества, които се сливаха в дългоочаквана целувка, дошла в разцвета на любовта им. Нямаше място за никакво угризение на съвестта, любовта им беше жизнено необходима, за да бъдат здрави, силни и плодовити.

После в тази спокойна и тиха стая, в която продължително държа Жозин в ръцете си, Люк почувствува, че в помощ му е дошла голяма сила. Само любовта ще създаде хармония в Града. Тази прекрасна Жозин, която окончателно бе направил своя, беше неговата близка връзка с онеправдания народ. Съюзът беше подпечатан, като апостол той не биваше да остане безплоден, имаше нужда от жена, за да изкупи греховете на човечеството. И каква морална помощ му носеше тази малка, осквернена и пребита работничка, която бе срещнал умираща от глад и която сега беше на гърдите му като царица на красотата и сладострастието! Тя бе изпитала най-голямото падение и тя ще му помогне да създаде един нов свят на великолепието и радостта. От нея, само от нея той имаше нужда, за да изпълни своята мисия, защото в деня, в който ще спаси жената, ще бъде спасен светът.

Той каза тихо:

— Дай ми ръката си, Жозин, твоята нещастна, ранена ръка.

И тя му даде ръката си, онази ръка, чийто показалец беше откъснат от зъбчатото колело на една машина.

— Много е грозна — каза тя.

— Грозна! О, не, Жозин, тя ми е толкова скъпа, че от цялото ти същество, което обожавам, нея целувам с най-голямо благоговение.

Той беше прилепил устните си към белега и обсипваше с ласки малката нежна обезобразена ръка.

— О, Люк, колко много ме обичате и колко много ви обичам! — извика тя.

Това беше чаровен вик, вик на щастие и надежда, който ги хвърли в нова прегръдка. Навън, в тежко заспалия Боклер, се носеше грохотът на чуковете, кънтенето на стоманата на Крешри и „Бездната“, които воюваха помежду си с нощен труд. Нямаше съмнение, че войната не е приключила, че страхотната битка между миналото и бъдещето ще се ожесточи. Но сред най-тежките мъки беше настъпила блажена почивка; и каквито и да бъдат следващите страдания, безсмъртното семе беше хвърлено за бъдещите жътви.