Дейвид Балдачи
Виновните (63)

63

Приличаш на мъртвец, който е станал от гроба — каза Рийл, докато излизаха от кабинета на доктор Холоуей.

Той огледа шевовете на врата й, лейкопласта на лицето й и бинтовете на двете й ръце.

— И ти изглеждаш ужасно — отвърна Роби.

Върнаха се в „Дъбовете“. Дан Роби ги посрещна на верандата.

— Мили боже! — възкликна той. — Виждал съм пехотинци да се връщат от сражение във Виетнам с по-малко рани от вас двамата.

— Попаднахме в трудна ситуация — призна Роби.

— Тагърт ми се обади — каза Дан. — Разказа ми в общи линии какво се е случило. — Той погледна превръзката, обездвижила ръката на сина му. Толкова ли е зле?

— Ще се наложи да се погрижа за нея в някакъв момент.

— Този момент трябва да настъпи скоро — добави Рийл. — В противен случай уврежданията ще станат необратими.

Роби я погледна.

— Стоях от другата страна на вратата, която бе открехната, и чух какво ти каза Холоуей. Признавам, че съм любопитна.

Дан ги подкани да влязат и настоя да им приготви закуска. Присила завела Тайлър на подстригване, а Виктория не била станала, тъй като имала мигрена.

Дан им сервира яйца, бекон, овесена каша, курабийки и кафе и тримата седнаха край масата.

— Разкажете ми какво се случи — каза Дан.

Роби и Рийл се редуваха да му описват имението на Кланси. Дан поклати глава.

— Значи при убийството на Сара е използван неговият роувър. Мина ми през ума, когато изхвърчахте, щом споменах, че Кланси има същата кола.

— Думите ти ме накараха да се замисля — каза Роби. — Посещението ни там едва не ни коства живота. Но поне открихме дупката от куршум върху роувъра.

— Ами семейство Уендъл? — възкликна Дан. — Кой да предположи, че са се забъркали с подобни престъпници?

— И в най-добрите семейства се случват лоши неща — отбеляза Рийл.

— Знам, но очаквах Боби да постъпи по-умно. Наемането на убийци не решава проблема. Заиграеш ли се със змии, трябва да очакваш да те ухапят.

— Е, той вече е ухапан.

Роби остави чашата си с кафе, извади снимката на Лора и я плъзна към баща си. Дан я взе и впери поглед в нея.

— Къде я намери?

— В бентлито на Шърман.

— Какво ли е правила там?

— И аз се чудя същото.

Думите бяха изречени с тон, който накара баща му да вдигне поглед.

— Защо просто не кажеш това, което си мислиш, вместо да увърташ, както винаги? — рече строго Дан.

— Какво се случи със семейство Барксдейл?

— Казах ти, че не знам.

— След като не искаш да увъртам, ти заявявам направо, че не ти вярвам.

— Обвиняваш ме в лъжа?

— Наречи го както щеш — отвърна спокойно Роби.

Дан стана от стола си и изрече заплашително:

— Искаш ли да продължим отвън, момче?

— Не съм момче.

— Освен това не е в достатъчно добра форма за ръкопашен бой, Дан — изтъкна Рийл. — На няколко пъти рискува живота си с надеждата да ти помогне. Не смяташ ли, че трябва да му отдадеш дължимото?

Дан примигна и лицето му смени цвета си. Той седна и заби поглед в покривката на масата.

— Семейство Барксдейл? — подкани го Роби.

Баща му изръмжа:

— Та това беше преди двайсет години. Какво значение има?

— Може да е свързано със сегашните събития.

Дан го погледна изненадано.

— Защо реши така?

— Снимката е била у Кланси. А той е бил изнудвач. Не мога да се сетя за друга причина да я държи. Доколкото знам, дори не е познавал семейство Барксдейл. Те са се движели в съвсем други среди.

— Вярно. А тук в Мисисипи различните среди нямат допирни точки.

— В случая не е така. Научихме, че Нелсън Уендъл е използвал онази барака във фермата на Шърман за тайните си забавления с деца. Именно по този начин Шърм е разбрал какво прави Уендъл и е започнал да го изнудва.

Дан изглеждаше отвратен.

— Ама че отрепка! Трябвало е да се обърне към ченгетата.

— Интересувал се е как да изкара пари, а не как е редно да постъпи — отбеляза Рийл.

Роби добави:

— Според Пит баща му смятал, че Уендъл ще използва бараката, за да води там любовниците си. Вероятно тогава пак е щял да го изнудва. Но това с децата е несравнимо по-лошо от любовница. Да се върнем на семейство Барксдейл.

— Смяташ, че е изнудвал и тях ли? — попита Дан.

— Имало ли е с какво?

— Как бих могъл да знам? По онова време бях скромен адвокат в Кантрел. И аз като Кланси нямах допирни точки с Барксдейл. Казах ти го вече!

— Аз обаче бях гадже на Лора. Нещо повече, исках да избягам с нея.

Баща и син впериха погледи един в друг, седнали от двете страни на масата, докато Рийл следеше ту единия, ту другия.

— Това било значи — каза Дан с обвинителен тон. — Благодаря ти, че най-после ми каза.

— Не се получи, защото Лора реши да остане. Заминах сам.

Дан го изгледа изпитателно.

— А защо го направи? Получи стипендия от Университета на Мисисипи, където трябваше да играеш футбол. Вярно, че беше малко дребен за куотърбек, но пък компенсираше със спортна злоба. Така щеше да получиш образование и да постигнеш нещо.

— Вече съм постигнал нещо.

— Но не тук — възрази баща му. — Постигна го, като избяга. Заряза и мен, и майка си.

— Тя вече ни бе напуснала, татко. Много преди това. Благодарение на теб.

Рийл стана. И двамата я погледнаха.

— Мисля, че това е разговор, който трябва да проведете сами. Без странични лица. Когато приключите, ще те чакам отвън, Роби. — Спря се и попита: — Трябва ли да ви претърся за оръжия?

Шегуваше се, но не съвсем.

— Всичко ще бъде наред — успокои я Роби.

Тя го изгледа многозначително и излезе навън. Роби се обърна към баща си и каза:

— Трябваше да напусна Кантрел.

— Защо?

— Много добре знаеш. Защото ти беше тук!

— Така ли? — отвърна рязко Дан. — Събра си багажа и замина, без да кажеш нито дума.

— Ти също си избягал от къщи. Защо на теб да ти е позволено, а не мен — не?

Дан избухна:

— Защото моят баща беше…

— Какъв беше? — прекъсна го Роби. — Гадняр, превърнал живота на сина си в същински ад? Баща, който се е държал толкова зле, че собствената му съпруга не е могла да понесе живота с него и е избягала, зарязвайки сина си?

— Току-що принизи два живота, Уил, моя и твоя — каза Дан.

— Очевидно те са идентични — отвърна Роби.

— Не можеш да разбереш. Не знаеш нищо за…

— Защо тогава не ми обясниш? Защото аз съм тук сега. И те слушам.

— Ти не искаш да чуеш нищо от онова, което казвам — засмя се горчиво баща му.

— В интерес на истината, това е причината да се върна тук.

— Глупости!

Роби продължи с равен и спокоен тон. Говореше така, сякаш през целия си живот бе репетирал какво ще каже в този момент.

— Върша трудна и сложна работа, която изисква от мен да бъда безпогрешен. На последните си две мисии обаче допуснах грешки. Сериозни грешки. — Роби замълча, а когато продължи, не успя да скрие напрежението в гласа си. — Убих човешко същество, което не биваше да убивам. А следващия път видях дете, което изобщо не беше там. Малко момченце и баща му. Те обаче не бяха там. Бяха единствено в главата ми.

Опита се да продължи, но думите му убягваха. Толкова много пъти бе обмислял какво ще каже. А сега, когато имаше тази възможност, не успяваше да се възползва от нея.

Салонният часовник във фоайето отмерваше секундите, в които двамата мъже се взираха един в друг. Имаха чувството, че е минала цяла вечност.

Накрая Дан призна:

— Казах на Лора, че си заминал без нея.

Роби имаше чувството, че куршум е пронизал мозъка му.

— Какво? — попита тихо той.

Полагаше огромни усилия да овладее разбушувалите се емоции, защото не успееше ли, не знаеше какво може да последва.

— Казах й, че искаш да започнеш живота си на чисто далече от тук.

— Кога?

— Появи се няколко дни след като ти замина. Попита дали знам къде си. Видях, че нещата ти ги няма. Таратайката ти също. Разбрах какво се е случило. Въпреки че ти не си направи труда да ми оставиш бележка. Можеше да ти се е случило какво ли не. Какво ли не!

Дан стовари юмрук върху масата.

— Нямал си право да й казваш каквото и да било!

— Разбира се, че имах! Ти беше мой син, макар да избяга от мен. И след като не я взе със себе си, предположих, че… че си искал да сложиш край на тази връзка. Затова й го казах.

— А тя какво направи?

— Избяга разплакана.

Дан сведе глава, гневът му се стопи, но сякаш преля в Роби, който за частица от секундата си представи как изважда пистолета си и…

— Тя не ти трябваше — продължи Дан.

— Млъкни! — каза Роби с едва доловим шепот.

— Щеше да ти е в тежест. Нали искаше да избягаш от Кантрел? Лора щеше само да ти пречи. А баща й…

Роби се изправи.

— Казах да млъкнеш!

Баща му го погледна с разкривено от гняв лице, но видя изражението му. За пръв път, откакто се бе завърнал от Виетнам, Дан се уплаши за живота си.

А Роби стана и излезе, преди да е направил нещо, за което да съжалява.