Дейвид Балдачи
Виновните (18)

18

Беше онази част от нощта, в която мракът е най-непрогледен, точно преди небето на изток да порозовее.

Роби се надигна от леглото в комфортната стая за гости на втория етаж на „Дъбовете“, обу джинсите си и излезе на балкона. Подухваше лек бриз, който довяваше от юг соления дъх на Мексиканския залив и го смесваше с мириса на сладководната Пърл на запад. Аромат, който Роби добре помнеше от своето детство.

Беше се научил да забелязва всичко около себе си, дори някои неща и хора да правеха всичко възможно да останат скрити. Леко движение в лявата част на задния двор привлече вниманието му. Тук несъмнено имаше диви животни, но това беше човек.

Пистолетът на Роби лежеше под възглавницата му. Извади го от там, пъхна го отзад в джинсите си, спусна се ловко по колоната на верандата и пъргаво се приземи. Приклекна. Погледът му заснова ту наляво, ту надясно от мястото, където за последен път бе регистрирал движение. Не забеляза нищо. Нито пък чу стъпки или палене на автомобилен двигател.

Изправи се и се опита да възстанови видяното.

Мъж, висок метър и осемдесет и два-три, а може би и повече. Черна коса, тъмни дрехи. Лицето бе останало скрито. Тегло около деветдесет килограма.

Възможно бе да е Пит Кланси, ръстът и теглото му съответстваха. Нищо чудно да се бе досетил, че Роби ще остане тук, след като бе изгонен от „Данби“. Градчето бе твърде малко. Всички се познаваха.

Пеша ли бе дошъл непознатият? Едва ли, имението бе отдалечено. Роби обаче не бе чул автомобил. Колело? В тишината на нощта би трябвало да чуе гумите му по чакъла на алеята.

Заобиколи къщата и застана пред входа. Взетият под наем шевролет и волвото на Виктория бяха на местата си. Провери волвото. Вратите му бяха отключени. Отвори и надникна.

Някой беше претърсвал колата. Вещите на Виктория бяха разпръснати из купето. Подреди бъркотията и затвори вратата.

После отиде при своята кола. Тя беше заключена. Освен това имаше аларма. Роби щеше да я чуе, ако някой се бе опитал да я отвори.

Обърна се и огледа къщата. Един от прозорците на втория етаж светеше. Виктория премина покрай него и Роби я проследи с поглед.

Новата съпруга на баща му бе станала рано. Може би, за да провери Тай. Или заради нещо друго. Свързано ли бе с мъжа в храстите?

Роби се върна по обратния път, покатери се по колоната до втория етаж и влезе в стаята за гости. Погледна часовника си. Наближаваше пет. Вашингтон бе с един час напред. Взе телефона си и позвъни.

Синия каза:

— Изненадан съм, че се обаждаш чак сега.

Роби му съобщи наученото до момента.

— Възможно ли е да получа информация с какво разполага полицията? Докладът от аутопсията на Кланси. Нещо повече за Джанет Чизъм. Уликите срещу баща ми. Какво то и да било.

— Това несъмнено би представлявало нарушение на професионалната етика. Да не говорим, че нямаме право да действаме на местна почва.

— На кого ги разправяш тия? Възможно ли е?

— Ще видя какво мога да направя. А междувременно си пази гърба. Последното, което искам, е да те гръмнат там.

— Доколкото си спомням, тъкмо ти предложи да дойда тук.

— Въпреки това си отваряй очите на четири.

— Джесика? — попита Роби.

— Още не се е върнала от мисия.

Роби изключи телефона, ослуша се и чу стъпки в коридора. Отвори вратата тъкмо навреме, за да види как Виктория влиза в спалнята си, която бе до неговата. Беше облечена с къс пеньоар, който стигаше до средата на бедрата й. Дългите й крака бяха бели, без следа от слънчев загар.

— Всичко наред ли е? — попита Роби.

— Тай спи неспокойно. А ти защо си станал? Още е рано.

— Не съм се нагодил към тази часова зона.

Запита се дали да каже на Виктория за мъжа в храстите и че колата й е претърсена, но реши да не го прави. Трябваше да помисли. А и не искаше да я тревожи излишно.

— Добре, ще отида да поспя още малко каза тя. Ще се видим по-късно.

Роби се върна в стаята си и седна на леглото.

Виктория бе права за едно. Беше рано. И той разполагаше с достатъчно време преди изслушването. Облече се, излезе навън, качи се в колата си и потегли.