Дейвид Балдачи
Виновните (48)

48

Роби и Рийл потеглиха два часа преди срещата на Сара.

Небето бе облачно, в далечината се чуваше глух тътен, а вятърът бе толкова горещ и въздухът толкова натежал от влага, че силната буря и съпътстващият я тропически порой изглеждаха неизбежни.

Паркираха на няколкостотин метра от мястото и тръгнаха пеша. Когато стигнаха до него, се разделиха и заеха позиции.

Бяха въоръжени с пистолети, снайперската пушка на Рийл и прибори за нощно виждане, които тя бе донесла със себе си. Разполагаха и с радиостанции, за да поддържат връзка.

Роби бе приклекнал зад някакъв храст. Погледът му обхващаше мястото, където бе срещнал Сара за пръв път. В ухото му прозвуча гласът на Рийл.

— Заех позиция — каза тя. — Веднага щом видя нещо, ще ти дам знак.

— Разбрано.

Роби се шмугна зад храста и започна да оглежда периметъра. Виждаше всичко в зелено през оптичния прибор. Нямаше представа срещу кого ще се изправят тази вечер. Бяха нанесли тежък удар на хората, които евентуално бяха свързани с казино „Ребъл Йел“. Те възнамеряваха да убият Сара Чизъм веднага след като я използват като примамка, за да пипнат него. Не вярваше, че момичето ще се окаже толкова глупаво, че отново да попадне в капана им. И все пак не биваше да забравя, че някои хора са способни на невероятни глупости.

Погледна часовника си. Оставаха две минути.

Издиша продължително. Нямаше да постигне абсолютния покой, но бе сигурен в едно.

Аз съм там, където трябва. И правя това, което трябва.

В далечината се чу шум от приближаващ се автомобил. Движеше се по черния път. Щеше да продължи по него, докъдето може. После човекът щеше да слезе от колата и да измине пеша останалата част от пътя. Също както Роби, когато бе дошъл тук и се бе натъкнал на Сара.

Но къде беше тя? Предположи, че ще дойде пеша или с колело.

Попита в микрофона:

— Чу ли това?

— Виждаш ли нещо?

— Нямам видимост към пътя. Да сменя ли позицията?

— Не, остани на място. Би трябвало да се срещнат на поляната. Шофьорът ще трябва да излезе от колата и да дойде пеша.

— Смяташ ли, че Сара ще дойде с кола?

— Едва ли.

Макар че не можеше да види колата. Роби я чу да спира. Очакваше да чуе също така изключването на двигателя, отварянето на вратата и шляпащите в калта стъпки на шофьора.

Това обаче не се случи.

Прозвуча изстрел, който разцепи нощта.

Роби незабавно попита по радиостанцията:

— Видя ли откъде дойде изстрелът?

— Дулен пламък от запад.

Това бе право пред него. Посоката, от която бе дошла колата.

Роби се измъкна от скривалището си, приведе се ниско и тръгна, насочил пистолета пред себе си. След секунди в ухото му прозвуча гласът на Рийл:

— Аз съм вляво от теб. На осем часа.

Роби продължи към мястото, откъдето бе прозвучал изстрелът. Не искаше да се втурва слепешката. Знаеше, че и Рийл няма да го направи. Трябваше да се движи бързо, но обмислено.

Когато обаче чу двигателят на колата да форсира, хукна към мястото. Излезе от гората и погледна наляво. В този миг на поляната изскочи и Рийл. Намираше се на трийсетина метра вляво от него. В ръцете си държеше снайперската пушка. Бе сложила прибора си за нощно виждане.

Роби й направи знак с ръка. Знаеше, че ще го види и не изчака потвърждение. Продължи да тича напред, зави наляво и излезе на черния път.

Видя две неща.

Първо, тялото на Сара Чизъм. Тя лежеше по гръб сред тревата, само едното й рамо бе на пътя.

Второ, чифт стопове, които чезнеха в мрака.

Вдигна пистолета и стреля шест пъти след отдалечаващия се автомобил. Шансовете да попадне в целта при тези условия и от това разстояние бяха нищожни. Но реши, че поне един от куршумите му е поразил мишената. Стори му се, че чу удар на метал в метал.

Рийл изскочи на пътя секунда след Роби. Вдигна пушката. Шансовете й да попадне в целта бяха по-големи, но преди да натисне спусъка, колата зави и се скри от погледите им. Колкото и добър стрелец да бе Джесика Рийл, не можеше да накара куршума да наруши законите на гравитацията и да измени траекторията си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, за да попадне в целта.

— По дяволите! — възкликна Рийл.

Роби вече бе приклекнал до Сара Чизъм. Постави пръст върху каротидната й артерия, но не усети пулс. Извади фенерчето от джоба на якето си и освети тялото й. Видя петно от кръв в лявата част на главата, точно зад ухото. Пристъпи по-близо, като внимаваше да не докосва тялото, и освети раната.

Рийл дотича до него и също коленичи.

— Мъртва ли е?

Той кимна.

— Огнестрелна рана в лявата част на главата. Без изходно отверстие. Куршумът е вътре. Плесна фенерчето в дланта на ръката си и възкликна: — Не мога да повярвам! Това не беше мястото на срещата!

— Нищо не можехме да направим, Роби. Може да са променили плановете си. Или шофьорът и Сара са пристигнали по едно и също време. Тя направи своя избор и той й струваше живота.

Роби я погледна и попита:

— Успя ли да видиш номерата?

— Не.

— Мисля, че поне един от изстрелите ми попадна в целта.

— В такъв случай ще остане следа. Разпозна ли модела?

Роби поклати глава.

— Видях само червени стопове. Беше прекалено далече, а и много тъмно, за да различа подробности, но мисля, че беше джип.

— Какво ще правим сега?

Роби затвори очите на Сара Чизъм, извади телефона си и каза:

— Ще позвъним на ченгетата и ще се надяваме да не ни арестуват.

— Ако ли пък ни арестуват, двамата с баща ти ще имате възможност да си говорите надълго и нашироко.

— Не съм убеден, че това е възможно.