Дейвид Балдачи
Виновните (69)

69

— Е, този човек определено не е богат — заяви Роби, когато навлязоха в квартала, в който Емит Барксдейл живееше под името Тед Бънсън.

Домовете и дворовете изглеждаха в добро състояние, но самите къщи бяха стари и скромни.

— Значи теорията ми за наследството отива по дяволите.

Спряха на алеята пред дома на Барксдейл. Отпред бе паркирана десетгодишна тойота. Дворът беше малък, но добре поддържан, а на верандата бяха наредени саксии, макар цветята в тях да изглеждаха оклюмали от жегата. Излязоха от колата и тръгнаха към къщата. Роби погледна наляво и видя жена да полива леха с цветя. Вдясно мъж ремонтираше колата си на алеята пред дома си. Никой от тях не обърна особено внимание на Роби и Рийл.

Роби почука на входната врата. И зачака. Отвътре не се чу никакъв звук. Почука отново. И пак нищо.

— Смяташ ли, че има повече от една кола? — попита Рийл.

— Не знам. Навесът е прекалено малък за две.

— Тед ли търсите?

Извърнаха се и видяха жената, която поливаше цветята, да се взира в тях с маркуча в ръка.

— Да — отвърна Рийл. — Имате ли представа дали си е у дома?

— Би трябвало. Има само една кола.

— Виждали ли сте го скоро?

Жената се замисли.

— Може би преди два-три дни. Паметта ми не е толкова добра, колкото беше.

— Може да е заминал някъде със семейството си предположи Рийл.

— О, той няма семейство. Нито жена, нито деца.

— Добре ли го познавате? — попита Роби.

Жената се намръщи.

— Не чак толкова. Той е мил и любезен, но и доста затворен.

— А знаете ли какво работи?

— Кои сте вие?

— Опитваме се да открием Тед, за да го попитаме за Джейн Смит.

Жената ги изгледа объркано.

— Той е неин попечител. Тя е пациентка в психиатрична клиника. Разполагаме с информация, която трябва да предадем на господин Бънсън.

— Опитахте ли по телефона или по имейла?

— Информацията трябва да бъде предадена лично — отвърна Роби. — Въпросът е сериозен.

— О, разбирам. Не знам какво да ви кажа. Нямах представа, че е нечий попечител.

— Мисля, че може да си е вкъщи — обади се мъжът, който поправяше колата си.

Изтри ръце в един парцал и закрачи към тях.

— Полицаи ли сте? Да не би Тед да е загазил?

— Не мога да кажа. Трябва да разговаряме с него. Смятате, че си е у дома? Защо?

— Колата е в абсолютно същото положение, в което беше и преди два дни. Тед обикновено паркира под навеса. Така слънцето не я напича. А и щях да чуя, ако беше запалил двигателя. Спя много леко.

— Не сте ли излизали от вкъщи?

— Не и през последните три дни. Съкратиха ме, затова си запълвам времето, като поправям разни неща у дома. Изобщо не съм излизал.

— Видяхте ли Тед да си идва? — попита Рийл.

— Да, преди два дни. И колата му не е помръдната от тогава.

— Как можете да сте сигурен? — попита Роби и хвърли поглед към автомобила.

— Аз съм монтьор. Имам набито око за такива неща. Виждате ли задната лява гума? Тя е лепена. Има едни жълти знаци отстрани. Виждате ли онази жълта стрелка? Тя сочи право надолу. Остана в това положение, когато Тед паркира колата. Направи ми впечатление, защото го попитах какво се е случило с гумата. Отговори ми, че се е забил пирон и се е наложило да я залепи. Отидох и огледах кръпката, за да се уверя, че всичко е наред. Тогава видях и стрелката. Каква е вероятността да я паркира втори път и стрелката да остане в абсолютно същото положение?

— Нищожна — призна Роби. — Наистина имате набито око.

Той погледна към входната врата, после към Рийл.

— Какво мислиш? — попита я.

— Мисля, че трябва да проверим дали си вкъщи.

— Смятате ли, че може да му се е случило нещо? — попита жената.

В отговор Роби и Рийл извадиха оръжията си.

— Ако не се върнем след пет минути, извикайте ченгетата — каза Роби.

Жената изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент, но мъжът отвърна:

— Ясно, пет минути.

Погледна часовника си, когато Роби се запъти към входната врата, а Рийл заобиколи къщата, за да мине отзад.

 

 

Роби отключи вратата за секунди. Рийл счупи един от стъклените панели на задната врата, пресегна се и завъртя топката на бравата. Срещнаха се по средата на първия етаж, след като всеки бе проверил своята половина от партера.

Погледнаха стълбата към втория етаж.

— Господин Бънсън? — извика Роби. — Трябва да говорим с вас. Всичко наред ли е?

Единственият отговор бе тишината.

— Става все по-странно — отбеляза Рийл.

Заизкачваха стъпалата с насочени напред пистолети.

Влязоха първо в едната спалня, после в другата. Накрая стигнаха банята в дъното на коридора и търсенето им приключи.

Бънсън лежеше във ваната. В нея нямаше вода, но той беше гол. Очите му бяха отворени. Не дишаше. И то от доста време. Между краката му имаше засъхнала кръв.

Пристъпиха по-близо.

— По дяволите! — възкликна Роби.

Гениталиите на мъжа бяха отрязани.

— Това Емит ли е? — попита Рийл.

— Определено прилича на него. И на мъжа, когото видях да се крие в храстите около „Дъбовете“.

— Не виждам други рани. Като изключим факта, че някой го е превърнал в евнух. Съмнявам се, че е умрял от загуба на кръв.

Роби се наведе и докосна ръката на мъртвеца.

— Не се е вкочанил.

— Случило се е през последните двайсет и четири часа.

Рийл извади телефона си и набра 911. Въздъхна уморено и каза:

— Така ще се запознаем с всяко ченге в Мисисипи.