Дейвид Балдачи
Виновните (78)

78

— Събуди се, сънливецо!

Роби бавно отвори очи. Ефектът от упойката започваше да отминава. Не беше спал толкова добре от години. Когато зрението му се избистри, видя пред себе си Шийла Тагърт, която не беше в униформа.

— Според доктора всичко е минало добре — каза тя.

Роби кимна. Много неща се бяха случили, след като баща му се бе появил на брега на реката и бе стрелял във Виктория. Някои от тях си спомняше съвсем смътно, други се отличаваха с кристална яснота.

Бяха се върнали в бараката, за да вземат Рийл, след което се бяха качили в същата линейка, с която по-рано баща му бе напуснал имението. Докато Дан бе шофирал с Тайлър на седалката до него, Роби бе позвънил на Тагърт и бе превързал Рийл на път за болницата. Веднага след пристигането им я бяха вкарали в операционната. Едва когато се бе уверил, че Рийл вече е в сигурни ръце, Роби бе припаднал от загуба на кръв. Лекарите откриха счупена ключица и перфорирана артерия на ръката, която едва не се бе разкъсала.

Когато състоянието му бе стабилизирано, Роби бе откаран с хеликоптер до болницата в Джаксън, където да се погрижат за всичките му наранявания.

Роби впери поглед в Тагърт и попита с дрезгав глас:

— Джесика?

— Ще се оправи. Излезе от операционната. Всичко е наред, Уил.

Той затвори очи и издиша продължително. Когато ги отвори отново, попита:

— Баща ми дойде с линейка. Какво е станало?

Тагърт придърпа един стол и седна до него.

— Според моя колега в един момент баща ти се изправил на носилката, обезоръжил го, накарал всички да слязат и отпрашил нанякъде с линейката.

— Но как е разбрал къде да ни открие?

— Нямам представа.

— Къде е той сега?

— У дома. С Тай.

Макар въздействието на упойката да отминаваше, мисълта на Роби се луташе като в мъгла. Това не му харесваше. Притесняваше го.

— Тай добре ли е?

— Физически? Да. Емоционално? Може да мине известно време, докато се съвземе. Разбрах някои неща, но ти си единственият, който знае всички подробности. Ще трябва да дадеш показания, когато състоянието ти позволи.

— Знам — отвърна уморено Роби. — Не се притеснявай. Няма да забравя нито една подробност. Никога.

— Значи Лора Барксдейл, а? Кой да си го помисли?

— Да — отвърна Роби. — Кой да си го помисли?

Роби се върна в Кантрел седмица по-късно и прекара няколко часа с шериф Монда и агент Уърцбъргър. Агентите на ФБР бяха сравнили уликите, събрани от местопрестъпленията в различни щати, с проби, взети от тялото на Виктория. Бяха получили пълно съвпадение и бяха приключили всички случаи на серийния убиец. Оказа се, че Виктория наистина е била доста заета през последните години.

На следващия ден Роби се срещна и с Рийл.

Тя седеше в инвалиден стол. Изглеждаше бледа и уморена. Куршумът на Виктория бе причинил по-сериозни увреждания, отколкото изглеждаше на пръв поглед. За пълното й възстановяване щяха да са необходими поне още няколко седмици, което й се струваше твърде много.

Роби й разказа всичко в една от стаите на полицейското управление на Кантрел.

— Мисисипи не се оказа добро място за нас отбеляза Рийл и трепна леко, докато се наместваше по-удобно на инвалидния си стол.

— Така е — каза Роби и впери поглед в пода.

Едната му ръка лежеше в обездвижващата превръзка, която трябваше да носи известно време.

— Какво има? — попита тя най-сетне.

— Зарязах те, Джес. Аз…

— Не си имал избор, Роби. Озовал си се между чука и наковалнята. Взел си Тай и си го спасил от това… чудовище.

— Щях да се върна за теб.

— Не се и съмнявам. Съжалявам единствено, че не я застрелях аз.

— Когато видях баща ми… това беше най-голяма изненада в живота ми.

Замълча отново, мрачен и замислен.

Рийл забеляза това и каза:

— Тя вече не е била Лора, осъзнаваш това, нали? Вече не е била твоята… Жулиета.

— Може никога да не е била.

— Както сам казваш, хората могат да намерят оправдание на всичко.

— Продължавам да мисля, че това нямаше да се случи, ако бях влязъл в дома им в онази нощ и я бях отвел с мен. Аз обаче продължих сам към новия си живот и я изоставих. Или поне тя така е смятала. Може да е била права.

Рийл се замисли върху думите му.

— Не можеш да поемеш този товар на раменете си, Роби. Не можеш да живееш нечий чужд живот. По дяволите, достатъчно трудно е да живееш собствения си живот.

— Предполагам — отвърна той, макар да не звучеше убедено.

Рийл сведе поглед към ръцете си.

— Случилото се с нея е ужасно.

Той я погледна изненадан.

— Сега пък я защитаваш?

— Не. Никога не бих го направила. Но мисля, че разбирам как е могло да се случи всичко това. Хората са различни. Едни са по-силни, други по-слаби. Никога не знаем кой от нас ще се пречупи.

Вратата се отвори и в стаята надникна Тагърт.

— Готов ли си?

— Готов? За какво? — попита Роби.

— Да се видиш с баща си.