Дейвид Балдачи
Виновните (75)

75

Роби позвъни на Уърцбъргър и се уговори да се срещнат в Кантрел, за да му даде клечката за уши.

— Взехме проба от тялото на Емит Барксдейл — каза агентът на ФБР, щом се видяха. — Настоях случаят да получи най-висок приоритет. Разполагаме с лаборатория в Джаксън, която може да извърши анализа много бързо.

След като се разделиха с него, Роби и Рийл се върнаха в „Дъбовете“. Беше късно и не очакваха да заварят никого буден. Но не очакваха цялата къща да е потънала в мрак.

— Ехо? — извика Роби, когато влязоха през открехнатата входна врата.

Прекосиха първия етаж и влязоха в крилото, където живееше Присила. Вратата на спалнята й бе леко отворена.

— Присила? — извика Роби. — Аз съм! Уил Роби!

Никакъв отговор. Роби отвори вратата и се огледа. Рийл стоеше до него и видя тялото първа.

— Там — посочи тя.

Присила лежеше на пода до леглото. Роби се втурна към нея и коленичи.

— По дяволите!

Беше обърната на една страна. От гърба й стърчеше нож.

— Мъртва е — каза той. — Явно острието е пронизало сърцето й.

Докосна кожата й.

— Още е топла. Не е минало много време.

Погледна към вратата и каза:

— Бързо да потърсим другите.

Изскочиха от стаята на Присила, втурнаха се по стълбите и се озоваха първо в спалнята на Дан и Виктория. Беше празна. Но имаше следи от борба. Преобърната масичка, счупена лампа…

Стаята на Тай беше празна. В нея не бе спал никой.

— Какво беше това? — попита Рийл.

Звукът дойде някъде от етажа.

Изскочиха в коридора и се огледаха.

— Онази стая — каза Рийл, когато звукът се чу отново. — Какво има в нея?

— Нямам представа — отвърна Роби. — Никога не съм влизал там.

Чуха звука за трети път. Сега вече ясно различиха, че е стон.

Роби блъсна вратата и се огледа. Озова се в кабинет с бюро, лавици, отрупани с книги, и големи фотьойли.

— Татко! — извика Роби.

Баща му лежеше по очи на пода до бюрото. Темето му бе покрито с кръв, но въпреки това Дан полагаше усилия да се изправи.

Роби и Рийл се втурнаха към него.

— Татко, не мърдай! Какво се случи?

— Някой… някой ме удари. Отзад.

— Боли ли те на друго място?

— Не. С-с-само главата.

— Видя ли кой те удари?

Баща му поклати глава и се отпусна на пода.

Рийл вече набираше 911. Повика линейка, след което се свърза с полицията.

— Идват — обяви тя.

— Дай ми влажна кърпа — извика Роби, като придържаше главата на баща си.

Рийл хукна към банята.

— Спокойно, татко — каза Роби. — Всичко ще се оправи.

— Вик… Виктория? Тай?

— Всичко е наред, стой неподвижно. Линейката идва.

Докато Роби чакаше Рийл, огледа кабинета на баща си. Една от лавиците бе покрита със спортни купи и медали. Когато ги видя, му хрумна нещо.

Рийл се върна с влажната кърпа и Роби я помоли да я притиска към раната, след което изхвърча от стаята и се втурна по стълбите. Изскочи на предната веранда, зави наляво и хукна към задната част на имението. Влезе в гаража и се огледа.

Волвото липсваше. Но рейндж роувърът беше там.

Роби отиде до него и впери поглед в стикера на „Ню Орлиънс Сейнтс“, залепен отзад. Използва ножа си, за да го отлепи.

Под него откри онова, което очакваше.

Дупка от куршум.

Дупка от куршум, изстрелян от моя пистолет по колата, оставила мъртвото тяло на Сара Чизъм.

Дупката върху роувъра в гаража на Шърман Кланси бе изфабрикувана впоследствие. За да бъде намерена. За да доведе до извода, че именно тази кола е била замесена в престъплението и никоя друга.

Линейката пристигна едновременно с полицията. Тагърт бе уведомила Роби, че двамата с шериф Монда са на път към имението. Волвото, Виктория и Тайлър вече бяха обявени за издирване.

Роби доведе Рийл в гаража и й показа дупката от куршум.

— Как я откри? — попита тя.

— Заради лавицата със спортни купи, медали и сувенири на „Далас Каубойс“ в кабинета на баща ми. Защо фен на Каубоите ще си сложи стикер на отбор на Ню Орлиънс?

— Но кой го е поставил?

— Същият, който е убил Сара Чизъм. И е отвлякъл Виктория и Тай.

— Но защо му е било да убива Присила, по дяволите?

— Нямам представа.

Втурнаха се към предната веранда.

— Къде мислиш, че са отвели Виктория и Тай? — попита Рийл.

— Не знам.

— Защо са ги отвлекли?

— И това не знам! — сопна се Роби.

— Добре, добре — отвърна спокойно Рийл. — Може да е Хенри Барксдейл.

— Защо ще идва тук и ще прави подобни неща?

— Това е родният му град. Ако е достатъчно луд да избие всички тези хора, нищо чудно да е нападнал и баща ти, да е убил Присила и да е отвел Виктория и Тай. Може да ги е сметнал за натрапници в родния му дом.

— Ако е бил Барксдейл, може да се е скрил къде ли не — отбеляза Роби.

— Не е точно така. Както каза, тялото на Присила е още топло. Това не се е случило отдавна. Не може да е стигнал далече.

Изражението на Роби се проясни и той каза:

— Може да е отишъл в…

В този момент изнесоха баща му на носилка и Роби и Рийл помогнаха да го качат в линейката.

— Как е той? — попита Роби един от парамедиците.

— Неприятна рана и мозъчно сътресение, но иначе е добре. Жизнените му показатели са в нормата. Изглежда корав мъж.

— Дайте ми една минута — каза Роби, качи се в линейката и седна до баща си. — Ще се оправиш — каза му той. — Добре, че са те ударили по главата. Тя е чугунена.

Баща му го изгледа мрачно.

— Къде са те? Казаха ми, че Виктория и Тайлър са изчезнали.

— Не знаем. Подозираме, че зад това стои Хенри Барксдейл.

— Барксдейл! За какво му е, по дяволите, да отвлича Виктория и сина ми?

Роби постави ръка на рамото на Дан, за да го успокои.

— Ще ги намерим. Подозирам къде може да са. Някъде в старата ферма на Кланси. И, татко, който и да е убил Сара Чизъм, е карал твоя роувър.

— Какво?!

Роби обясни за стикера на „Ню Орлиънс Сейнтс“, покрил дупката от куршума.

Баща му се бе надигнал тревожно от носилката. После бавно се отпусна назад.

— Добре ли си? — попита разтревожен Роби.

— Само… само съм уморен, много уморен. — Той стисна ръката на сина си. — Моля те, намери ги.

— Ще ги намеря, обещавам. Ще ги намеря.

Роби слезе от линейката, парамедиците затвориха вратите и потеглиха, а той хукна към колата. Рийл го следваше по петите.

— Къде отиваме? — извика тя.

— Където е започнало всичко.

 

 

Отне им почти час, за да стигнат там. Спряха колкото се може по-близо до старата барака във фермата на Шърман Кланси, след което продължиха пеша. Луната грееше едва-едва и те се препъваха в мрака.

Дори в този късен час въздухът бе толкова влажен, че дрехите на Роби залепнаха за тялото му. От време на време от гората долиташе шумолене на листа или пукот на клони, но те продължаваха напред.

Забавиха крачка, когато приближиха старата дървена постройка. Беше тъмна и притихнала. Заобиколиха я и се върнаха отпред. Извадиха оръжията си и пристъпиха бавно към вратата.

— Никъде не виждам волвото — прошепна Рийл.

Роби кимна, без да откъсва поглед от бараката. Представяше си малките деца, оставяни вътре навремето. Несъмнено са вярвали, че след като им се е случило нещо ужасно, поне ще ги нахранят и ще се погрижат за тях.

Дъските на малката веранда проскърцаха под краката им. Роби стисна здраво пистолета. Измъкна другата си ръка от превръзката, за да може да използва и нея, ако се наложи.

Рийл застана от другата страна на вратата. Прилепи се до стената и го погледна. С едва доловим шепот изрече:

— Няма задна врата. Това е единствената.

Той кимна, посочи към нея, вдигна три пръста и започна бавно да ги свива един по един. Когато и последният пръст докосна дланта му, Рийл изрита вратата и връхлетя вътре. Роби я последва. Огледаха помещението с насочени напред оръжия.

По средата на стаята седеше Тайлър.

Роби замръзна за миг, когато го зърна. Привидя му се детето, протегнало ръце към баща си. Появи се изневиделица и го прониза като нож в стомаха.

— Роби!

Беше Рийл. Той излезе от ступора си. Но твърде късно.

Прозвуча изстрел. Последваха вик, изохкване, тупване на тяло на земята. Грейна светлина, която заслепи Роби. Сведе поглед и видя Рийл в безсъзнание на пода. Тялото й кървеше.

От мрака прозвуча глас:

— Здрасти, Уил, доста време мина.