Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (8)

7
Братът на Бул

Оставаме тук с дни, не съм сигурна точно колко — престанала съм да броя. Преди отбелязвах с червени черти на стената. Тук единствените червени черти са по тялото ми, но те вече са станали черни и лилави. Пием сока на невъзможно живите червени цветя, които берем от цепнатините в пода на фоайето, а те напукват устните ни, оцветяват езиците ни и успокояват душите ни. Понякога някое от момчетата и момичетата от хотела идва в нашата стая, сяда по турски на леглото при нас, а дългите му коси се спускат по слабите му рамене. Понякога те целуват Хекс в устата, а част от мен се пита дали това би ме притеснило, ако не бях толкова надрусана.

— Коя си ти? — питам аз едно момиче със скъсани копринени гащи. Очите й са толкова бледи и замъглени, че изглеждат като слепи, или може би като ясновидски.

Тя се навежда към мен и забива нокти в ръката ми, затова се дърпам назад.

— Елфовете от хотел „Лотос“ Ние излязохме изпод земята.

По някаква причина това ми се струва суперлогично.

— Защо всички ние оцеляхме след Земетръса? И никой друг? — питам аз.

— О, ние сме специални — казва тя. — Избрани. От клановете на земята, водата, огъня и въздуха. Самата аз спрях огъня, също като него.

Тя целува Хекс по устните и си тръгва. Той се навежда, обляга глава на раменете ми и се взира в тавана; аз галя твърдата му черна коса.

— Какъв огън?

— Аз съм нещо като уличница — казва той, като не обръща внимание на въпроса ми. — Признавам, че манипулирам хората със сексуалния си чар. За оцеляването ми е. Съжалявам.

Нищо не ме тревожи. Усмихвам се отново и прокарвам ръце по белещите се, грапави тапети. Малки, кадифени листа и цветя, мотив, който се опитвам да анализирам, за да разбера къде започва да се повтаря, макар че е трудно да се каже. Може да се побъркаш, докато опитваш, мисля си и се смея на глас.

Момичето се връща с китара в ръце. Подава я на Хекс и пак си отива. Забелязвам, че носи маратонки и рокля с презрамки. Смътно си спомням нещо, което не искам да си спомня, и се чудя дали обувките му някога ще се разложат.

Хекс хваща китарата като бебе и прокарва пръсти по струните. После свири за мен. Песента ми се струва смътно позната, но не съм сигурна. Гласът му е груб, но успокояващ.

— Забавно е как в поп песните може да заместиш думата „момиче“ с „катеричка“ — казва той. — И също „ръце“ с „лапи“. И става: „Целунах катеричката и ми хареса“. Или: „Вдигни лапи във въздуха“. Искаш ли да пробваме? Забавно е.

— Май не си спомням никакви песни — казвам аз.

— „Секси“ винаги е „Хекси“. Аз съм „хекси“ и си го знам! Пробвай и ти, Пен!

Смея се и имам чувството, че гласът му гъделичка врата ми като с пръсти.

— „Бейби“ става „баба“. „Малък“ — „жалък“. „Ти“ е „п…“

— Добре, разбрах. Разбрах.

— А какво ще кажеш за някоя песен за края на света? Това е моят специалитет. „Кървав спорт“ на „Сникър Пимпс“ „Дим и огледала“ на RJD2. „Линейка“ на TV on the Radio, а и ето нещо от старата школа… „Дорс“: — Той удря струните силно и пее с дълбок глас: — „Това е краят, приятелю“.

Гласът му е страхотен, но по гърба ми пробягват ледени тръпки.

— Дали тук е безопасно? — питам аз.

Точно тогава стаята започва да се тресе и дори в топлотата от дрогата прониква онзи страх, от който изтръпваш и изстиваш, а аз си мисля. Още един Земетръс, но не е. Не като онзи. А може и да са еднакви. Хекс спомена, че гигантите са разместили земните пластове.

Отдолу някой пищи и надничаме в коридора. Хекс слага ръце на раменете ми. Отиваме до площадката. Момчетата и момичетата бягат нагоре по стълбите. Нещо огромно тромаво се движи във фоайето, удря се в полилеите от матово стъкло и те се клатят над отломките, водата и лотосите.

— Кой ослепи Бул? — реве съществото. — Кой ослепи брат ми? — Гласът звучи като сирена на линейка, само че е по-плътен.

Братът на Бул. Масивното същество вдига един свещник и го размахва из стаята. Всичко започва да прилича на черно-бял филм на ужасите, проблясващ на телевизионен екран.

— Едно от децата на Кронен — казва Хекс, докато гигантът вдига свещника към скъсаните завеси. Почти в същия миг те пламват и цялото фоайе се превръща в червен кадифен пожар.

Хекс нарамва черна кожена раница, украсена с много ципове като рокерско яке и бягаме през пожарния изход — железните стълби около сградата и скачаме от последните стъпала на изкъртения паваж долу.

От хотела се чуват писъци и чупене на стъкло.

Внезапен порив на вятъра пренася пожара от тухлената сграда във вътрешния двор, където подпалва изсъхналите дървета. Купчина дървени греди на улицата гори с червени искри и препречва пътя ни към вана. Пушекът ме заслепява и задушава.

Хекс ме хваща за ръката. Не виждам добре, но ми се струва, че протяга другата си ръка с дланта напред към пламъците и мърмори нещо. Те моментално изгасват. Какво направи. Да няма пожарогасител?

Тичаме към вана. Полупияни. Очите и гърлото ме смъдят. Как ще мога да карам в това състояние? Хекс грабва ключа от ръката ми. Не че той самият би могъл да върви по права линия. Недей да пиеш, ако ще караш проблясва предупреждението с неонови букви пред очите ми, но Преди не се е налагало да бягаме от гигантски човекоядци. Както на нас сега.

— Да тръгваме — казва Хекс, сякаш говори на себе си, и подкарва колата. — Давай, давай, давай.

Земетресение. Наводнение. Пожар. Гиганти кани бали.

Тръгваме на път.