Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (7)

6
Хотел „Лотос“

Венис сънуваше кошмари за края на света. Знаех, защото го чувах да вика и тичах при него. Той говореше неща като: „Ние сме виновни за всичко“ или „Полярната мечка ми каза, че ледът ще се стопи“. Или „Гигантът се събуди и извика: «Стига вече!»“. Веднъж ми обясни, че понякога насън трябва да се крие в съзнанието си, за да не го намерят ужасните чудовища. Това беше трудна работа; на сутринта той се събуждаше изморен и имаше дълбоки сенки под очите си. Понякога се изпишкваше в леглото, а аз чувах виковете му преди майка ми. Свалях чаршафите и му помагах да се преоблече, а после той искаше да дойде да спи при мен. Лягаше по гръб, свиваше колене, обръщаше се към мен, а аз го прегръщах през кръста и заравях лице във врата му. Кожата му беше толкова топла и мека, като се изключат сухите груби места по коленете и лактите. Сърцето му биеше ускорено за известно време, а аз натисках нежното място в сгъвката между палеца и показалеца му, за да го релаксирам, както ме беше учила майка ми, и му разказвах приказки за момчета, които магически карат растенията да растат или поправят дупките в небето, докато той се успокои и заспи.

Пазех Венис като луда от времето, когато беше бебе и спешно го откарахме в болницата. Аз стоях до него, докато майка ми рисуваше долу; той имаше треска — мислехме, че е болен от грип — слагах студен компрес на челото му, когато получи гърчовете. Като гледах как тялото му се движи от невидима сила, изпитах същото чувство като в кошмара с гиганта. Изкрещях на майка ми и отидохме в болницата, където ни казаха, че той има вирусен менингит. Исках да остана през нощта при него и да го държа в прегръдките си, докато вливат течности във вените му, за да свалят температурата, но не ми позволиха. Майка ми остана в болницата, а ние с баща ми се прибрахме вкъщи. Не спах цяла нощ.

По-късно, когато Венис играеше бейзбол, удряше топката и обикаляше игрището с наведена настрани глава, или когато децата го дразнеха, че е много умен и е любимец на учителя, пред очите ми изникваше гърчещото се бебе и имах желание да го скрия и предпазя от неприятности. Като че ли имах такава власт.

Венис никога не ми каза какво точно виждаше в кошмарите си, споделяше само страха си, че ще настъпи краят на света. Отговарях му, че това няма стане; че сме в безопасност.

* * *

Подкарах вана и възможно най-бързо се отдалечих от зловещия магазин. Сега съм заредена с продукти, които успях да нахвърлям в багажника, преди да избягам от ослепения гигант. Пронизва ме болка, когато мръдна тялото си по определен начин, а по ръцете ми и по термалната ми риза има засъхнала кръв. „Не е нужно да си цапаме ръцете с още кръв“ беше казал човекът. Аз предпочитам да умра, вместо да живея в такъв свят. През цялото време мисля, че пак ще повърна, а ръцете ми не спират да треперят, колкото и силно да стискам волана; сякаш имам висока температура, която се мъчи да изгори болестта, предизвикана от това, което видях и в което ще се превърна. Ослепих някого. Нещо. Прободох го. Съществото. Отбивам колата и повръщам скъпоценните хранителни продукти на улицата.

* * *

Части от улицата около хотела са наводнени с мръсна, мътна вода. Кой знае какво има под нея? Тя се стича покрай мен, черна и развълнувана. В далечината от време на време се чуват изстрели, единствената лампа неспокойно свети сред купчини боклук.

Застанала съм на по-високата част от пътя. Трудно ми е да определя къде съм, защото толкова много сгради липсват. Все пак разпознавам ъгловата тухлена постройка със странна форма, която се издига сред развалините като гигантско парче торта. Оранжева пеперуда прелита пред предното стъкло. Паркирам, излизам от колата и куцайки, тръгвам към хотела.

Майка ми ни водеше в хотел „Кълвър“ да разгледаме фоайето с полилеи от матово стъкло и ламперии от тъмно дърво, кадифени канапета с купища брокатови възглавници върху тях. Актьорите, които играеха джуджетата, отсядали там по време на снимките на Магьосникът от Оз. Те се спускали от полилеите и пожарните изходи, разказваше майка ми. Тези щури, пияни малки човечета. А ние се смеехме. Майка ми обичаше това място. И сега я виждам как се радва на някой старинен стол или стъклен абажур, сякаш е открила рядък артефакт. Дори само заради любовта й към това място, ще вляза вътре; ще посрещна всички опасности, които крие. Кой знае, може и тя да е някъде наблизо?

Слагам ключа от вана около врата си и вървя бавно, куцайки поради многобройните рани от падането. Скоро по кожата ми ще се появят тъмносини цветя. Усещам мускулите си като кърваво месо, което покрива костите ми. Тъмно е. Във високите овални прозорци със стъклописи се отразява светлина от свещи. Макар че вече не виждам пеперудата, вървя към сградата. Сякаш оранжевите криле ме водят насам. Сякаш по някакъв начин ще намеря майка си тук.

Влизам през вратата.

Първата ми мисъл, че хората, налягали по канапетата на светлината на свещите, са оцелели след Земетръса и не са си изцапали ръцете с кръв, поне доколкото мога да видя. С мен нещата не стоят така; на мен са ми нужни хиляда душа, за да махна тази гадна, засъхнала по кожата ми кръв и да изтрия онова, което извърших.

Налягалите наоколо момчета и момичета изглеждат дрогирани, полуголи, засмени. Някои плачат, но някак си артистично и театрално, сякаш от голямо щастие. Няма кръв, но те всички са мръсни. Студен вятър нахлува през счупените витражни стъкла и разнася миризма на мухъл и кал, примесена с нещо друго — нещо сладникаво — втъкано в нея; канапетата са просмукани от дъждовна вода. Високите етажерки с книги са празни. На една стена на хотела има огромен стъклопис, изобразяващ полугола млада жена, седнала с кръстосани крака на един лотос. Тя е яркочервена, блести като рубин и има огромни сиви очи. Сиви като на майка ми, като на брат ми. Разпознавам я от познанията си по митология като Тара, тибетската богиня на пустотата, действието и състраданието. Тя се е родила от сълзите на съчувствие, потекли от очите на бодхисатва. Когато все още била принцеса, монасите й казали, че може да се прероди като мъж, по тя избрала тялото на жена като носител на оздравяване. Божеството Тара се явява в много цветове, но червената Тара е магнит за всички добри неща, макар че не съм сигурна дали нещо добро още съществува.

— Здравей, красавице — казва някой.

Обръщам се и виждам млад мъж в черни дрехи. Той има гъста черна коса и замечтани зелени очи. Слаб и дребен е, но раменете му са широки. На врата му има татуировка, мастилен надпис, който не мога да разчета. Не изпитвам страх като го виждам, само облекчение. Той ме гледа в лицето с премрежен поглед и пита:

— Ти как дойде тук?

— Къде е тук?

— Хотел „Лотос“ — казва той. — Нали виждаш? — Сочи към нещо, което расте от процепите в мраморния под. Големи червени цветя със заострени цветчета, изникнали навсякъде като плевели. Те са първото растящо нещо, което виждам след Земетръса.

— Няма ли да си вземеш малко, искряща принцесо?

Подава ми чаша, пълна с червена течност.

Помирисвам я.

— Какво е това?

— Пунш! — смее се той. — Не знам. Нещо силно. Имаме нужда от нещо дяволски силно, не мислиш ли? Краят на света наистина дойде. Както в Апокалипсиса? По-добре е да пийнем нещо силно.

— Какво се случи? — питам аз. — Не беше само земетресение и наводнение. Защо всички изчезнаха?

Той свива рамене.

— Не всички. Не и ние.

Защо не и ние, питам се аз. Защо аз съм жива, защо е жив той?

— Не и наистина големите — добавя той.

— Какво означава това? — питам аз и си спомням гиганта с отровното медузено око.

— Говори се, че човек на име Кронен разработвал някакво откачено, суперсекретно, генетично модифицирано оръжие в склад в центъра на града и част от творенията му избягали. Те разцепили земните пластове, или някаква подобна гадост. Изяли почти всички.

— Какво? — питам аз и в главата си виждам желето, което изтича от очната кухина на гиганта. — Той ги е създал? Човек не създава чудовища просто така.

— Кой знае? Чувала ли си за овцата, която клонираха?

Кимам, знам. Баща ми, който беше учен, веднъж ми показа видеозапис. Бяха взели клетка от млечната жлеза на една овца, бяха извадили ядрото й и го бяха заместили с ядрото от клетка на друго животно, а после бяха имплантирали хибридната клетка в трета овца, която я беше износила. Соматично присаждане на клетъчно ядро.

Баща ми. Трябва да го намеря, си мисля аз, и за малко да го кажа на глас, но изведнъж съм толкова уморена. И жадна.

— Да допуснем, че някой е клонирал стволови клетки от човек, който е бил генетично модифициран? — Младежът вдигна към мен чашата си и се усмихна. — Но ти не се тревожи за това сега. Тук сме в безопасност. Наздраве.

Той звучи като чаровен луд, само че важната дума в случая е „чаровен“, а аз кога за последен път съм се поддавала на нечий чар? Освен това съм толкова, толкова жадна. Ще му разкажа за семейството си по-късно. Затова отпивам от течността, първото прясно нещо, което вкусвам от шейсет и осем дни насам. Леко щипе, устата изтръпва като от нар или стипчиви сливи, или прекалено много спанак. Веднага усещам как острата болка в костите ми намалява. И после си мисля, това е всичко, което искам. Всичко, което искам, е да забравя случилото се с гиганта току-що, да забравя случилото се преди това, да остана тук. Да остана тук и да се дрогирам, докато умра. Безплатно питие от лотос и сладки момчета и момичета около мен. Всичко толкова достъпно, само да протегнеш ръка. И какво значение има, че е малко студено; имам термална риза и суичър. Засъхналата кръв по тях вече няма значение.

— Ела — казва той и ме хваща за ръка. Неговата е учудващо малка и усещам костите й като пръчици, обвити с плът. Тичаме през фоайето и после по извитата стълба нагоре по коридор, от двете страни на който има ред стаи. Вратите им са отворени и вътре се виждат хора, спящи или прегръщащи се, оцелели като нас. Подът е покрит със счупени бутилки и дрехи. Едно момиче се е свило на кълбо, прегърнало е коленете си, свири с уста и сочи към празната стена. Друго стиска червеното цветче, така че сокът му капе направо в устата й или се стича по врата й на малки струйки. Младежът ме отвежда в стая с обгорени черни пердета и все още доловим мирис на изгоряло във въздуха. От прозореца се виждат наводнените улици долу. Много тъмно е; ако има звезди, те са замъглени от дима и облаците.

— Обичам те — казва новият ми приятел. — Как се казваш?

* * *

Неговото име е Хекс („съкратено от Хексан“, обяснява той с нежна усмивка, „въглеводород, който е леко токсичен, но предизвиква еуфория и сомнолентност“), обаче не си спомня как е получил това име и как е дошъл тук. Изглежда, че никой от обитателите на хотела не си спомня. Те са тук и това им е достатъчно. По цял ден берат странните цветя, които необезпокоявано растат от процепите, стискат дебелите сочни листа и пият сока, който изтича в чашите им. Изглежда, че искат да останат дрогирани през цялото време и да мислят, че Земетръсът е бил само лош сън, поради което не желаят да спрат да пият и да установят, че грешат.

Той събува черните рокерски ботуши, сяда на леглото с полуизгорялата покривка в осветената от свещи стая, която нарича „Лагер Хекс“, и ми прави знак да го последвам. Гледаме се един друг над чашите, пълни с червено питие. Може да е токсично, радиоактивно, родено от опустошената земя, но не ме интересува. То пари гърлото ми, пълни очите ми със сълзи и умът ми разцъфтява. Да, разцъфтява. Хекс ме пита откъде съм и аз му разказвам за едноокия гигант и за мъжа, който ми даде вана. Не говоря нищо за семейството си, защото сега това ми се струва далечен сън; и колкото повече пия, толкова по-далечен ми се струва този сън. Но казвам:

— Аз обаче търся някого.

— Всичко, от което имаш нужда, е тук, Пен.

Клатя глава и поглеждам надолу към кървавите петна по ръцете си. Искам да взема душ. И да ям. Но не искам да излизам навън и да отида до вана.

Вече започвам да забравям кой…

— Мисля, че има едно момче — казвам аз. Много живо, с големи очи, с устни, които лесно се цупят и лесно се разтягат в усмивка, която скоро ще има нужда от шини. Какво е това шини?

Хекс кима. Лицето му, също като ръцете му, е слабо и бледо, с няколко зарастващи белега по бузите.

— Всички тях ги няма. Безсмислено е. Изпий си чашата.

Отпивам още една глътка. Сокът от цветето се стича в стомаха ми, влива се в кръвта ми. Вие ми се свят. Из стаята са пръснати купища книги. Библии и списания. Имам чувството, че едно време щях да поискам да ги прочета, но сега само ги гледам.

— Събирам всичко за четене, което успея да намеря — казва Хекс. — Главно от етажерките във фоайето. Никой друг не се интересува, изглежда. Това е най-ценното ми притежание. — Той ми показва книга, чиито страници са изцапани и повредени от водата. Одисеята.

— Той ми я четеше за приспиване всяка вечер — казвам аз.

— Кой?

Не си спомням кой. Някой. Никой?

— Всичко е свързано с виното — казва Хекс, който държи книгата в малките си ръце, промушил палци през дупките на широкия си черен пуловер. — Морето, виното, гостоприемството, верността, смелостта, клеос. Което значи слава. Твоята книга за какво би била?

— Розовата къща на брега на морето — отговарям му аз, макар и да не знам какво означава това. — Гигантите, кръвта, очите, пеперудите.

По някаква причина думата „пеперуда“ ме кара пак да погледна към думите, татуирани на врата му.

— Хей, какво пише там?

— Non sum quails eram. Не съм онзи, който бях преди.

— Готино.

— То е от една книга, която обичам.

— Това ти ли си?

— Какво?

— Каквото си бил преди.

— Не мога да си спомня.

Хилим се, малки бомбички избухват в слънчевия ми сплит.

— Може би някои от тези неща ще освежат паметта ти.

Разхождам се и разглеждам колекцията му — батерии, кламери, моливи, пирони, пила за нокти. Има и един мобилен телефон. Взимам го и набирам някакви номера, които ми се струват важни, но нищо не се случва.

— Обичам да си играя с електроника, да я разглобявам и сглобявам. Действа ми успокоително — казва той и ми се усмихва. Има малки вампирски зъбки и червени устни, сякаш е сложил глос.

После взима един глобус на света, завърта го и бледите цветове се сливат. Иска ми се да взема глобуса в прегръдките си. Иска ми се да видя една стая, пълна с карти, стените, покрити с карти със същите меки тонове като тези на глобуса, на огромните бледосини океани, на назъбените масиви, създадени от древни движения на земната кора. Но къде беше тази стая? И какво се е случило с цялата тази земя?

— Чудя се дали все още е тук — казва Хекс, сякаш чете мислите ми. — Може би сме останали само ние в хотел „Лотос“

През счупеното стъкло на прозореца влиза оранжева пеперуда и за секунда каца на китката на Хекс, а след това излита навън. Двамата примигваме така, сякаш я мислим за халюцинация.

— Аз имам още една — казва той.

— Още една какво?

Той протяга ръка и навива ръкава си. Още една татуировка — думите Без вяра са изписани с черно мастило на бледата му кожа.

Той може да е без вяра, но аз му вярвам. Мисля, че е алхимик, като една от онези издължени безполови фигури от испанските сюрреалистични картини, които, струва ми се, обичах (или съм ги сънувала), същество, живеещо в изкривена кула с подове, покрити с черно-бял паркет, взиращо се в бледата луна. Хекс и чете на глас от Одисеята.

Който опитвал веднъж плодовете му меденосладки,

Вече не искал назад да се връща и вест да изпраща,

Но пожелавал сред тези мъже лотофаги навеки

Лотосов цвят да бере и забравял за връщане вкъщи.

Забравял за връщане вкъщи. Пробожда ме лека тревога, но тя е съвсем слаба, както когато си излязъл от къщи и мислиш, че може би си забравил да изключиш печката, но знаеш, че всъщност си я изключил, и затова не се връщаш (а трябва ли?). После Хекс започва да си тананика разни песни, които смътно си спомням — за това как ще бъдеш обичана до края на света — облягам се на него и забравям за неизключения въображаем котлон на въображаемата печка. Пуловерът му е толкова мек, мисля си аз, докато заспивам на леглото. Чаршафи, които миришат на пушек, на стари книги и на него.