Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (21)

20
Ясновидство

Аш съзнавал, че е по-вероятно да го спаси красотата, а не интелигентността му, за която са му казали, че е пренебрежима, нито дори музикалният му талант, който никой не е забелязал, освен диригента на хора Аутър. Но и диригентът на хора също се интересувал повече от външността на Аш. Будещата завист светлокафява кожа, „правилният“ нос и бадемовите зелени очи с предизвикателните „момичешки“ мигли, високият ръст, широките рамене, естествено мускулестото тяло.

— Трябва да станеш модел — казал му диригентът на хора, вместо да му каже: „Трябва да станеш професионален певец. Музикант“ Диригентът на хора го наблюдавал през цялото време и Аш се чувствал неудобно от това, но все пак му харесвала идеята един ден да стане модел. Мислел си, не би бил доста добър в тази работа, защото имал силно въображение (за което майка му често му се карала) и бил забелязал, че най-добрите модели изглежда имали способността да се пренасят от едно място на друго. Той можел да лети в ума си. Особено когато пеел.

Един ден майката на Аш се върнала от работа по-рано в едностайния им апартамент и го заварила, че е избягал от училище, пуши трева, пее и свири на пиано за красивото, тъмнокожо момче Даръл Уайт. Тя започнала да чупи пианото на Аш — пианото, което диригентът на хора му бил дал, най-ценното му притежание, единствената вещ, която го карала да се чувства вкъщи. После го нарекла тъп педал и го изгонила от дома им.

Аш останал да спи при Даръл Уайт няколко нощи, но после семейството му станало подозрително и го помолило да напусне. Той отишъл в дома на диригента на хора, който живеел сам в един от добрите квартали на града. Аутър се усмихнал широко, когато видял Аш на прага и го поканил да влезе. Аш за пръв път бил благодарен, но и се срамувал от „правилните“ си черти и светлокафява кожа. Останал при Аутър до нощта, когато последният влязъл в спалнята му. Аш отишъл в приют, където живял до деня, в който получил първият си ангажимент като модел за известно мъжко списание. Цял живот си бил представял този момент, обаче на първата му фотосесия настъпил краят на света.

* * *

Ез бил кръстен на Езра Паунд, а Елиът — на Т. С. Елиът, двама велики поети модернисти. Логичен избор за родителите им, които били професори по английска литература и поети. Червенокосите близнаци наследили цвета от ирландската си майка, Шон, и елегантната структура на костите от руско-еврейския си баща Марк. Когато станал по-голям и изучавал творчеството на съименника си, Езра понякога съжалявал, че родителите му са му избрали това име, защото, макар че бил несъмнено блестящ поет, Езра Паунд в по-късните си години се проявил като фашист и луд човек.

В своята бяла, огряна от слънцето спалня в доста изисканата им къща в испански стил една сутрин през късната пролет четиринайсетгодишният Ез попитал четиринайсетгодишния Елиът дали може да му каже нещо. Те стояли един до друг пред огледалото с дъбова рамка и се приготвяли да тръгват за частното училище в Уестсайд, където Елиът бил много добър спортист и ученик, а Ез мечтаел и неудържимо рисувал голи мъжки тела в час, въпреки опасността да бъде разкрит. Две толкова различни момчета, макар и еднояйчни близнаци, облечени с училищната униформа — бели ризи и тъмни панталони. Ез носел червена вратовръзка, макар че не се изисквало. Косата му била по-дълга и естествено къдрава, докато Елиът приглаждал своята назад. Това бил техният сутрешен ритуал — да се разглеждат пред огледалото, преди да тръгнат за училище. Изпълнявали го още от ранно детство. Но все още намирали за забавно, че толкова си приличат, а са толкова различни. Понякога Ез се гледал в огледалото сам и си мислел: „Мразя те. Какво не е наред с теб? Защо просто не се махнеш?“

В онази сутрин Ез нямал намерение да казва на брат си. Но по някаква причина, като гледал двамата в огледалото, не можел да се сдържи. Непреодолимите импулси били негова характерна черта. Затова не можел да се спре да рисува голите мъжки тела. Затова не можел да се сдържи да яде прекалено много сладко. Не можел да се спре, въпреки че знаел всичко за доброто хранене и дори на четиринайсет готвел по-хубаво и по-здравословно ядене от всички в къщата. Той научил Елиът да яде суперхрани, което още повече засилило атлетичните му способности. Но често, след като сготвел боб мунг и салата от кейл за семейството си, Ез тайно изяждал една-две кутии сладолед с аромат на тропически плодове.

— Знаеш ли, аз съм гей — казал Ез на отражението на Елиът в огледалото.

Елиът не трепнал.

— Знам това, Ез — казал нежно той.

— Знаеш?

— Аха. Мисля, че повечето хора знаят.

— Мама и татко?

— Мисля, че да.

— О-о…

Елиът се обърнал с лице към Ез, а красивият му профил се оглеждал в огледалото.

— Тези рисунки на голи мъже? Те някак го издават. Много добре изпълнени, между другото.

— О, да — казал Ез. — Рисунките.

Те се засмели, първо се кикотели, после избухнали в истеричен смях и накрая в безпогрешно и напълно идентично пръхтене. Майка им трябвало да дойде да чука на вратата, за да ги предупреди, че ще закъснеят за училище.

* * *

Името на момичето било Икста. Икста казала на Александрия, че то означава принцеса. Александрия си помислила, че тя наистина прилича на принцеса. Момиче от приказките с бяло-руси плитки, очи като светулки и нежно, бледо лице. Дори и блузите й били като на принцеса, розови и искрящи. Александрия имала цял шкаф с такива блузи, повечето покрити с розови искрящи сърца, но не желаела да ги носи.

Александрия казала на Икста:

— Наричай ме Лекс.

Икста и Лекс. Харесвало й звученето на имената им заедно, „кс“-тата.

През нощта, преди Икста да дойде на гости за пръв път, Лекс толкова се вълнувала, че почти не спала и изгризала ноктите си, макар че била обещала на майка си да се откаже от този „гаден навик“.

Икста и Лекс влезли в голямата жълто-бяла къща с розовата градина на Лекс. Тя се намирала много близо до училището, но Леке не била сигурна, че родителите на Икста ще са съгласни момичетата да се прибират сами. Те вероятно допуснали, че родителите на Леке или бавачката й ще ги вземат, само че бавачката чистела вкъщи, а родителите ги нямало, както винаги. Все пак Леке била сигурна, че ще може да защити Икста, ако някой непознат ги безпокои.

Когато стигнали до къщата на Леке, момичетата се качили в нейната стая. Тя била обзаведена в розово. На Леке това никак не й харесвало, но майка й се наложила.

— Това е стая за принцеса! — възкликнала Икста.

Леке вдигнала рамене.

— Ако беше твоя, щеше да е така. Аз съм по-скоро дракон.

Икста взела инкрустираната с черупки от морски охлюви четка за коса и погледнала приятелката си. Косата на Леке била гъста, къдрава и дълга, макар че постоянно молела майка си да й разреши да я подстриже.

— Мога и теб да те превърна в принцеса — казала Икста. — Толкова си хубава.

Обикновено Леке не искала да изглежда красива, но този път през стомаха й минали приятни тръпки. Тя оставила Икста да среше заплетената й коса и да лакира ноктите й с яркия розов лак, който майка й й била купила. Въпреки че не обичала лак, защото миришел лошо и от него я заболявала главата, тя отворила прозореца и не се оплакала. Икста имала толкова сериозен вид и работела толкова съсредоточено с малките си пръсти по изгризаните и мръсни нокти на Леке. Поради миризмата на цитрусовите дървета от двора и хлора от басейна стаята ухаела на лято, което и без това скоро щяло да настъпи.

— Имате толкова много лимони! Може ли да направим лимонада? — попитала Икста.

Слезли в задния двор и Лекс разгледала дървото, за да избере най-хубавите, най-жълтите лимони за Икста. После двете момичета отишли в кухнята и направили лимонада, която сервирали в кукленски порцеланови чашки за чай.

Лекс никога не си и помисляла, че някой ден ще направи чаено парти, а още по-малко, че ще пие от кукленски чашки, които ще държи с лакирани с бляскав розов лак пръсти. Но Икста направила така, че всичко изглеждало съвсем естествено.

— Виждаш ли, ти си принцеса — казала Икста.

— Аз все още предпочитам да съм дракон.

— Знам. Ти не си нито дракон, нито принцеса. — Икста посочила своя тишърт, който, разбира се, бил розов, и на него имало искрящ лавандулов еднорог.

За първи път през този ден Леке се усмихнала. Тя не знаела, че тази усмивка била още по-магическа от нейния порцеланов чаен сервиз, от огледалното бюро, изцапано с лак за нокти във всички нюанси на розовото, от нейното лимоново дърво, от дългата й, къдрава коса. Да, тя би могла да бъде еднорог. Еднорозите имат остър рог и могат да се бият.

Тогава тя все още не знаела, че дори и с магическия си рог няма да успее да защити Икста от хапчетата, които се предлагали почти в толкова нюанси, колкото и лакът за нокти на огледалното бюро. Нито че в известен смисъл смъртта от свръхдоза може да се разглежда като милостива, като се има предвид какво щяло да стане със света.

* * *

В съня си под упойка ги виждам всички тях в миналото; знам какво им се е случило, сякаш съм присъствала и съм гледала. Но не мога да видя какво им се е случило, след като сме се разделили и къде са отишли.