Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (11)

10
Худ

През следващите три дни (започнах пак да отбелязвам дните с червени черти по стената на вана) Ез лежи на рамото ми и плаче за торта, а Хекс кара. Когато Хекс не гледа, храня Ез с половината от моите порции консерви от праскови и черен боб, които той понякога повръща, докато аз му държа челото. Виждам, че Хекс се дразни, че Ез е толкова безпомощен и е допълнителен проблем, с който трябва да се справяме. Но знам, че когато състоянието му се подобри, Хекс ще се радва да има кой да му помага. Надявам се.

— Елиът — промърморва Ез на сън през третата нощ.

— Кой е Елиът? — питам аз, като си спомням видението си — момче, което играе баскетбол — и Ез се събужда, сякаш съм изкрещяла въпрос в ухото му.

Двамата сме на задната седалка във вана, а Хекс е зад волана.

— Какво каза?

— Ти говореше в съня си. Произнесе името Елиът. Това ли е твоят брат близнак?

Той слага ръка на устата си. Отгатвам сподавеното ридание по движението на адамовата му ябълка.

Говоря му тихо.

— Разбирам те. Имах брат. Имам. Толкова ми липсва.

Изражението на Ез се променя. Очите му идват на фокус като на човек, който дълго време е гледал през лупа.

— Съжалявам.

— Ще го намерим — отговарям аз, сякаш свирепият ми тон може да направи това реалност.

— Какъв е той?

— Той е перфектен. Десетгодишен. Мислеше си, че е много нисък, че предните му зъби са прекалено големи, че не е добър в баскетбола, но беше перфектен във всяко отношение. А аз не му казвах това. Понякога му се карах. Той беше мил, и учтив, и грижовен. Всички го обичаха.

— Според мен, ако си много близък с брат си или сестра си — казва Ез, — си мислиш, че винаги ще има някой до тебе, през цялото време, някой, който те разбира. Аз винаги се мъчех да намеря в кого да се влюбя.

— И намери ли? — попитах аз.

Той пак започва да гледа с празен поглед.

— На седемнайсет съм и това така и не се случи. Дойде краят на света и сега никога няма да се случи. Понякога мислех, че съм влюбен, но те не отвръщаха на чувствата ми.

— Разбирам те — казвам аз и си спомням как веднъж целунах Мойра по устните. Бяхме пияни и танцувахме, устните ни се докоснаха за тази наелектризирана наносекунда, а после тя се усмихна на някакви момчета, които ни наблюдаваха, засмя се и се отдалечи от мен, танцувайки, сякаш това беше шега. Но аз получих просветление, макар и да не го възприех напълно в момента. Имах желание да целувам момичета. И това не беше шега.

— Аз ще ти бъда брат засега. Докато го намерим.

— А аз ще бъда твоят.

Струва ми се, че чувам как Хекс изпуска въздух чрез своите оформени за целувка устни и ни се ядосва.

* * *

Когато идва моят ред да карам, хвърлям поглед през страничното стъкло на фолксвагена към мрачните купища смърт. Чудя се дали там някъде съществува любов, или събралото се между стените на лимоненозеления ван е всичко, което някога ще познаем.

Хекс спи на задната седалка, завит с грубо, твърдо като дърво одеяло, без да е събул обувките си. Представям си как дългите му мигли потрепват при всяко поемане на въздух. Навремето Мойра се оплакваше, че е излишна разточителност момчетата да имат такива мигли. Понякога, докато Хекс спи, ми се иска да се наведа над него и да усетя как миглите му се докосват до бузата ми в открадната ескимоска целувка.

Благодарна съм, че Хекс е тук с мен и че не остана при Биатрикс. Можеше да се поддаде на магията й като Фрек, да се омагьоса от онези лилави очи и вени, от блестящата бяла кожа и устни като розови листенца с блясък от сутринна роса. Но аз го подценявам, нали така? Той все пак не е Фрек. И не е повърхностен. Макар и да каза, че е готов на всичко за едно красиво момиче. Няма значение, Пен; той е тук.

Ез седи на пътническото място до мен. Чувам екота от гладен стомах, но не съм сигурна дали идва от моя или от неговия. Запасите, които бяха във вана и онези, които взех от магазина на гиганта, намаляват. Всички ние миришем доста лошо. Но може би тази странна конфигурация от тела е любов; любов е тя наистина.

* * *

На сутринта Ез не е толкова плачлив и отнесен и изглежда, че магията е развалена. Той прави подробна инвентаризация на запасите ни от храна и вода.

— Трийсет и три консерви, дванайсет кутии с кракери и сто и осемдесет литра вода. Според Червения кръст един човек има нужда от четири литра на ден. Имаме достатъчно от всичко за две седмици, ако внимаваме.

Хекс извърта очи и Ез добавя:

— Благодаря, че ме взехте. Знам, че не бяхте длъжни да го правите.

Опитвам се да не мисля какво ще се случи, когато запасите ни свършат. Може би Хекс беше прав, не трябваше да взимаме Ез, но пък какво щеше да стане с него, ако го бяхме оставили? А ако започнем да живеем всеки за себе си, какво щеше да показва това за нас, за състоянието на душите ни?

Все пак трябва да ядем. Макар че може би след време ще намерим още консервирана храна и бутилирана вода, какво ще стана, когато запасите свършат? Нищо не расте, няма никакви животни, които да убиваме и да ядем, макар че колкото и да съм гладна в момента, трудно мога да си представя, че ще правим това. Ез вероятно също не би могъл, затова, предполагам, само Хекс ще ходи на лов.

Ез рисува прецъфтели столистни рози и раирани бели лалета, изящни като в холандските и фламандските ренесансови натюрморти, сервира консервите боб на метални чинии и ни ги поднася така, сякаш ни дава гастрономически шедьоври.

— Сър, мадмоазел, обядът ви. Варен боб а ла консерв кутия от кухнята на Езра Гурмето.

Бас държа, че е бил страхотен готвач. Разказва ни как се използва куркумата, за да стане оризът златист и зърната да не се слепват, как се киснат богатите на антиоксиданти годжи бери във вода, за да набъбнат и после да се прибавят към киноа, като се използва чиа и конопено семе за протеин.

— Каквото искаш, само не споменавай боклучеста храна — изохква Хекс, — защото трябва да вкарам в стомаха си малко от тази гадост сега!

— Можеше да подушиш лучените кръгчета от кило метър разстояние — казва Езра. — Токсичен отпадък. Имам предвид мазнината.

— Хайде, хайде — казва Хекс. — Не ме лишавай от токсичната мазнина. Което е токсична мазнина за един човек, е здрава храна за друг. А сега ме караш да говоря на тази тема, което те помолих да не правиш. — Той захапва кокалчето на пръста си. — След малко сигурно ще заговориш за цигари.

— Ще ти говоря за спирулина на прах — казва Ез. Богата на протеини суперхрана от зелено алджи.

— Гадост. Това е по-добре.

След Земетръса понякога получавам такива болки в стомаха, сякаш отвътре някой го боде с миниатюрни сабички. Изгребвам с лъжицата последните капки кафяв сос и дори се каня да го оближа, не се отказвам. Не че Ез и Хекс биха ми казали нещо.

Ез си изяжда боба и започва да рови из вана за скрити консерви, енергийни блокчета и каквото и да е друго за ядене. Намира едно вградено чекмедже и го отваря.

— Какво е това? — пита той. Изважда голяма дървена кутия, боядисана в черно. В нея има карта.

Картите винаги ми напомнят за брат ми и как покриваше стените на стаята си с безплатните карти, които получавахме по пощата и други, които много прецизно рисуваше и оцветяваше сам. И още нещо. Мърк спомена някаква карта. Трябва да ги намериш. Във вана има карта. Бях забравила за това.

На картата е отбелязан маршрут с жълт неонов маркер, който започва от Лос Анджелис, минава през пустинята и свършва в Лас Вегас.

— Мъжът спомена картата, нали, Пен? — попита Хекс, докато разглежда маршрута. — Изглежда доста целенасочено ти е дал вана. Според мен трябва да тръгнем към Вегас.

— Не мисля така. Кой знае какво е искал този човек? Може да е някакъв капан — каза Ез.

Хекс го поглежда отстрани. Гласът му е делови, нетърпелив.

— Той е дал на Пен автомобил с гориво и вода. Това на мен не ми прилича на капан.

— Каза ми, че семейството ми може да е там — обяснявам аз. — И без това, къде другаде да отидем?

Но преди да тръгнем по очертания на картата маршрут, решаваме да се качим на хълмовете и да погледнем отгоре града, за да знаем какво ни очаква, ако заминем. И тримата не желаем да видим истината, но сега не е време да си затваряме очите.

Изкачваме се по някогашния Бийчуд Каниън — сега напукан циментов път, покрит с паднали палми и кипариси, ограден от двете страни с рушащи се къщи в стил крафтсман, испански кирпичени постройки и нормандски замъци в различна степен на срутване и разпад. Стигаме до противопожарния ров, който води към надписа Холивудленд, но буквите са паднали преди десетилетия и сега липсват О, Л, И и В. Останало е само Х-У-Д.

Паркираме колата зад някакви камъни, мажем се със слънцезащитен крем от магазина на гиганта и продължаваме пеш. Под нас, докъдето погледът стига, се простира ХУД — огромно тъмно пространство с паднали дървета и сгради, които изглеждат като направени от смачкан картон; нищо зелено; на места избухват малки пожари, дори и в момента. Въздухът щипе очите ми, а устата ми е пълна със сажди. Тук-там, мисля, че виждам да се движи нещо голямо, тромаво и месесто, но може би само така ми се струва.

Няма нищо, което да не е засегнато от бедствието. Питам се дали това щяхме да видим, ако можехме да погледнем от по-високо града, страната, планетата.

Ез стои в кататонен ступор, вперил поглед в пространството под нас.

— Ез? — казвам му аз, обхваната от страх; прилича като да се е върнал в транса, предизвикан от тортата. — Добре ли си?

Той не отговаря.

— Ез?

Хекс го хваща за раменете и го разтърсва.

— Стегни се, човече, нямаме време за такива неща.

— Не съзнавах, че е толкова лошо — казва той.

— Земетръсът — отговарям му аз.

— Но всички хора? Къде са отишли всички те?

— Спомняш ли си Фрек? — питам аз. — Има още като него.

— Мислех, че съм халюцинирал това. Имам предвид гиганти със свински глави?

— За съжаление не си — казва Хекс. — Нещата са зле на булеварда. Веднъж видях такъв надпис на една стена.

Ез закрива лицето си с ръце и започва да плаче. Издава тихи хрипове и се тресе.

Прегръщам го. Двамата сме толкова слаби, че ключиците ни се удрят силно.

— Всичко ще се оправи.

— Не, няма. Семейството ми е мъртво. Брат ми…

Опитвам се да издавам успокоителни звуци, но си мисля за моето семейство — какво са изпитвали, когато са видели прииждащата вълна, ужасът, когато гигантът те държи на дланта си — и ми е трудно да го успокоя.

— Искаш ли да говориш за това?

— Не! — Ез ме поглежда така, сякаш съм го ударила. — Не искам да говоря. Искам да умра. Животът и преди беше тежък.

Хекс счупва едно клонче с крак.

— Радвай се, че ти не си мъртъв. Ние имаме късмет.

— Късмет? — Ез го поглежда през сълзи. — Късмет за какво?

— Ти си имал семейство — озъбва се Хекс. — Не всеки е имал. Изгубил си го, но си жив. Ти имаш шанс. Те нямат.

— Слушайте, я стига! — викам аз и звуча като майка ми, която се опитва да спре караницата между Венис и мен, когато бяхме малки. — Стига! Хайде да се махаме оттук.

Има още едно място, което искам да видя, преди да напуснем този град.