Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (15)

14
Любов по време на глобално затопляне

Хекс е бесен, разбира се.

— Какво е това, дявол да го вземе, момиче?

По-приятно ми е когато ме нарича „искряща принцесо“. Но разбирам защо е бесен. Още един разкъсван от глад стомах, още една изплашена душа с нас по пътя.

Двамата стоим до колата, докато Ез и Аш разговарят, застанали плътно един до друг, под сянката на динозаврите.

— Ез има нужда от него — казвам аз. — Погледни ги само.

— Ез има нужда от него? Ез има нужда от храна и вода. Както и ние.

— Но ние сме… — Щях да кажа заедно. Не по-малки важно от храната и водата, но все още не мога да ги призная пред него. — Там имаше оранжева пеперуда.

— Имаше какво? — Под татуировката сухожилията из врата му се изопват.

— Когато те срещнах. И Ез. А сега и Аш. Оранжеви пеперуди. Появяват се. — Не съм ги споменавала досега от страх, че ще ме помисли за луда. Може и да съм. — Забрави.

Обръщам му гръб, но той ме хваща за ръката и ме издърпва към себе си.

Между нас преминава топлинна вълна и просеква, както става, когато пуснеш нещо мокро в тиган с нагорещено олио.

— Спомням си я в хотела. Също и когато срещнахме Ез. Мислиш, че това е някакъв знак?

Да.

— Майка ми ги обичаше. Имаше татуировки с пеперуди. Правеше колажи от крилете им. — Знам, че думите ми звучат налудничаво.

Аш и Ез се приближават към нас, а Хекс рита пръста в краката си; вдига се прах и започвам да кашлям.

Аш вади манерка от джоба си и ми я подава.

— Искаш ли вода? — пита той. — Намерих чешма в казиното, но сега водата е почти свършила.

Благодаря му и отговарям, че си имаме вода. Той настоява, затова приемам да отпия една глътка.

* * *

Там има едно момче, което свири на пиано. Пианото заема цялата стая. Момчето е затворило очи. Свири все по-бързо и по-силно, като че ли иска да заглуши шума от чупенето на стъкло в кухнята. Сълзите се стичат по лицето му и му влизат в устата, но той не ги изтрива.

* * *

Това е Аш, осъзнавам аз. Аш като дете. Още едно видение, като виденията за Хекс и Ез. И всеки път е като че ли намирам липсващо парче от пъзела. Или само още едно потвърждение, че лудостта ме завладява. Но какво е лудост в настоящия свят? Поглеждам и очите на Хекс. Моля те.

— Мисля, че знам къде има още вода — казва Аш. — Долавям мириса й във вятъра. — Той затваря очи и диша дълбоко като благородно куче, което е подало глава през прозореца на движеща се кола (Аргос, помня те, не съм те забравила) и сочи към далечината. — Ако изобщо има питейна вода някъде, това ще е там. В оазиса Туентинайн Палмс. Но нямам кола.

Моля те, Хекс. Желанието на Ез е толкова силно, че почти го чувам.

— Знам го това място — казва Хекс и се обръща към мен. — Той може би е прав. И ни е на път.

За потвърждение, сякаш невидим магьосник е щракнал с пръсти, се появява една оранжева пеперуда и каца на масурите на Аш като цветна шнола. Хекс среща погледа ми и хвърля ключовете на Аш.

— Ние сме скапани. Ти карай, пич.

Ез грабва ръката ми и я стиска. Благодари на Хекс, който само вдига рамене.

— Задължена съм ти — каквато и магия да направи там в музея… Сега сме квит.

Без да се замисля, пристъпвам и го целувам по бузата. Тя е гладка като на дете.

— Хайде — казва той, без да ме погледне. Обръща се и размахва ръце. — Какво чакаме? Краят на света?

* * *

През по-голямата част от последния ден пътуваме и разговаряме. Говорим главно за ядене, музика, изкуство и книги, нещата, който ни липсват от Преди. Понякога Хекс ни чете от Одисеята, макар че това ме плаши, поради сходствата. Избягваме да споменаваме Земетръса, докато караме покрай прохода, където преди бяха вятърните мелници. Сега повечето са разрушени и са се превърнали в купчина развалини, сякаш някакво огромно дете се е разгневило на играчките си и ги е изпочупило.

Опитваме се да не мислим за опасността, на която се излагаме, като излизаме толкова на открито. Пътят през пустинята всъщност с нищо не е по-безопасен от градските пътища, но липсата на развалини (само няколко паднали билбордове и скелети на изоставени коли) ни кара да се чувстваме по-уязвими.

— Като дете ядях главно боклучеста храна — признава си Хекс, след като си тръгваме от едно старо заведение за бързо хранене, което е било ограбено — останали са само тенекии с гранясало зеленчуково олио, които взехме за гориво. (Когато ги намерихме, Хекс забоде сабята в земята и вдигна триумфално ръце, а аз прошепнах: „Може би този човек ни носи късмет“, на което той отговори: „Хайде да не преувеличаваме.“)

— От най-лошия вид — продължи Хекс. — Чийзбургери, пържени картофи и подобни боклуци. Понякога сънувам, че държа един гигантски чийзбургер, от който капе розов сос, и се събуждам облян в сълзи. Заклевам се, че мога да помириша мазнината.

— Моите родители не ни позволяваха да ядем боклучеста храна — казах аз и после попитах: — А твоите?

Осъзнах, че досега не е ставало дума за тях.

Той се изсмя, но смехът му приличаше по-скоро ми задавяне от прахта наоколо.

— През повечето време ги нямаше. На работа, на парти. Бях сам в голямата къща с много кеш и фалшива лична карта. Така че си купувах уиски, дрога и боклучеста храна. Беше страхотно. Добри времена. Докато изричаше това, погледът му стана твърд.

— И на моята майка не й пукаше — каза Аш, докато несъзнателно прокарваше дълги пръсти през масурите си. — Тя беше на работа, затова аз приготвях замразена пица или студени мюсли за вечеря. Когато започнах да работя, харчех всичките си пари по ресторанти.

Ез каза, че обича сурови и вегански неща.

— Просо, нахут, кокосово олио, ленено семе, акай бери.

Минахме покрай още една грамадна купчина с оглозгани кости, но никой не каза нищо. Може би беше извратено да говорим за ядене, но така касапницата по някакъв начин изглеждаше по-малко реална.

— Опитвали ли сте суровите десерти? — попита Ез, почти като предизвикателство, помислих си аз, към купчината кости. — Сладолед с кашу? Беше безумно. И аз го правех. Моят беше дори по-добър. Кокосово мляко, фурми…

— Спри. Огладнявам, като говориш така — казах аз.

— Пен мисли, че това звучи блажествено — дразни ме Хекс, а аз го удрям. Не силно.

— Сурови какаови трюфели? — продължи Ез. — Някога опитвали ли сте ги?

— Ако можехте да си поръчате каквото искате за вечеря днес, какво бихте си избрали? — попита Аш.

— Сигурно щях да взема киноа…

— Какво? Аз дори не знам как се пиша това?

— Това е суперхрана, Хекс. Нека да свърша. Кейл, и душен в кокосово олио, рулца суши с кафяв ориз и авокадо. — Ез замълча. — Шоколадова торта, ванилова торта с ягодов крем, мока фъдж. По цял ден торта. Сега не ми се ядат никакви здравословни сурови десерти. Не и когато си фантазираме. Лимонова торта от целувки.

Не се учудих за тортите, като се сетих за Биатрикс. Тази вещица знаеше слабостите му. За щастие Хекс знаеше нейната слабост, която беше секси млади мъже. Все още не знам какво се беше случило между тях двамата, но се досещам и понякога от това сърцето ми толкова се разтуптява, че не мога да дишам.

— Пай — поправи го Хекс. — Лимонов пай от целувки.

— Не, торта беше. Купих си я веднъж от една пекарница, която се казваше ангелски еди-какво си. Пълнежът беше небесен. Напълно безумна торта.

— Аз искам чийзбургер, пържени картофи и млечен шейк с шоколадови пръчици — каза Хекс. — И диетична кола.

— Диетична кола? — изцвърчах аз. — Това е най-лошото нещо за теб. И защо диетична? Погледни се само! — Ощипах го по ребрата, а той отблъсна ръката ми и се захили. — Тя има вкус на химикали и развалена риба.

— Какво? Ти се тревожиш за моята въображаема кола? Наистина ли? Предполагам, че няма да ми позволиш да изпуша и въображаемата си цигара?

Изплезих му се, а той ми намигна.

— По-добре е от боклуците, които вкарвах в тялото си, повярвай ми.

— Аз пък на този етап ще приема замразена пица и студени мюсли — каза Аш.

— А ти, Пен?

Спомних си вечерите на майка ми, всяко нейно ястие, заредено с любов. Тя правеше спаначен кит с гъби шийтаке и маслена коричка, супа леща, коя то сервираше с домашен царевичен хляб, доматено рататуй с борови ядки, пушен баба гануш, крокети от дива сьомга със сос от уасаби и мед. Стомахът ме болеше — жестоко — и поклатих глава.

По-късно Хекс ни прочете на глас:

Но позволете да хапна, макар и с душа натъжена.

Няма по-кучешко нещо в света от стомаха ни глождещ

Щем не щем, той постоянно за своето право напомня

въпреки нашата тежка несрета и горест в душата.

Ето сега се измъчвам в душата си аз, а стомахът

силом ме кара да ям и да пия, дори да забравя

всичките мъки, едно само иска — да бъде наситен.

— Нека повече да не говорим за стомаха, моля ви — казах аз, макар че всъщност исках да кажа „за дома си“.

И Хекс се прехвърли на музика.

— Измислена е, за да могат хората да говорят с Бог — каза той.

— Вярваш ли в Бог? — попита Аш. За пръв път споменавахме темата.

Хекс замълча за момент.

— Вярвам в музиката. Тя е генетично заложена в нас. Има дори и ген за музика. Също като при пойните птички.

И като пойни птички ние прекарахме остатъка от деня в пеене. Пеехме един за друг, пеехме любимите си мелодии. Хекс знаеше всички текстове. Те звучаха екзотично, бяха магически и странни, тези популярни песни за любовта, при които единственото нещо, заложено на карта, беше сърцето.

Аш имаше приятен глас; когато го попитахме каква е любимата му музика, той отговори:

— Обичам Годишните времена на Вивалди.

Хекс и Ез го изгледаха учудено. Аз не чак толкова; помнех видението, в което той свиреше на пиано…

— Какво? — попита той отбранително.

— Просто не изглеждаш типа, който слуша класическа музика — каза Хекс. — Бих предположил инди, арт, емо.

Аш вдигна рамене и забарабани с дългите си кафяви пръсти по таблото.

— Мислите ли, че никога повече няма да чуем някое кончерто?

Като че ли в отговор, нещо притъмня — слънцето беше залязло, или дъждовен облак го беше закрил? — но когато погледнахме, видяхме на хоризонта масивна фигура, неподвижна като камък, със затворени очи, сякаш спи.

* * *

Сега сме паркирали зад едно скално възвишение. Обикновено не спираме, един от нас кара, а останалите спят. Но понякога имаме нужда да спрем и да почувстваме, че земята под нас не се движи, докато си почиваме. Искам да изляза от претъпкания, миришещ на пот ван и да вдъхна пясъка и въздуха на пустинята, но си спомням, че не можем да рискуваме да останем без малката протекция, която имаме, в случай че нещо дойде, в случай че гигантът на вече далечния хълм се събуди. Освен това, когато е толкова студено, колкото в момента, имаш чувството, че пръстите ти са подути и така те болят, че ще се откъснат, ако ги разтъркаш, за да ги стоплиш. Сякаш е чул мислите ми, Хекс хваща ръцете ми и ги държи в скута си, така че усещам дебелия деним на джинсите му.

— Добре ли си?

— Да. Ти?

— Не си добре — казва той.

Искам да ме целуне. Искам да му кажа, че понякога и го представям с Биатрикс в направеното от клони легло. Благодарна съм му, че ни освободи, но ми е неприятна мисълта, че той лежи там на произвола на нейните порнографско уголемени устни, опиянен от черната й коса.

Поглеждам назад към Ез и Аш, които спят прегърнати и Ез е положил глава под брадичката на Аш.

— Благодаря ти, че се съгласи да вземем Аш — казвам аз.

— Не ми харесва този превзет костюм, който носи.

— Показвал го е като модел на модно ревю. А и вече няма кой знае колко голям избор за дрехи.

Хекс ми намигва толкова бързо, че не съм сигурна дали съм го видяла.

— Не зависеше от мен. Гласовете за него бяха повече.

— Да, но ти си най-силният сред нас, прекрасни принце.

— Как ме нарече?

— Щом ти можеш да ме наричаш искряща принцеса… Искам да кажа, крайното решение беше твое.

Той свива рамене.

— Ти си по-силна, отколкото мислиш. А и тези пеперуди, все пак.

Усмихвам се, без да го погледна и съм му благодарна, че разбира.

— Ез греши за любовта — казах аз. — Според мен чудесата на любовта все още се случват.

Хекс кима. Сега говори със сериозен, почти тържествен глас.

— Разбира се, Пен. Ти отказала ли си се?

Аз гледам как вятърът разклаща един храст.

— Аз съм се отказала от всичко.

— Дори и от мен?

— Понякога си мисля за случилото се с Биатрикс.

— Ревнуваш ли? — Хекс се усмихва и виждам как проблясват вампирските му резци. Върхът на носа му е перфектно моделиран и над всяка ноздра има малки костички.

— Не ревнувам, просто…

— Това беше битка — казва той. — Стратегия, нищи друго.

Той се отпуска на седалката и прокарва ръце по бедрата си.

— Добре.

— Направих това, което трябваше да направя. Беше тъмно. — Той замълчава и потупва джобовете си, сякаш търси цигара. — Пен, аз не съм точно този човек, който мислиш, че съм.

— Какво значи това? — Нямам нужда от още изненади. Искам всичко да остане доколкото е възможни същото в границите на вана, където вече сме установили някаква безопасност.

— Бил съм с много хора още от най-ранна възраст.

— Добре — казвам. — Досетих се за това. Красиви момичета и тъй нататък…

Вятърът разклаща вана и аз се напрягам, защото в първия миг си мисля, че го клати ръка.

— Дори не съм броил колко. Не можех много добре да спазвам цялата тази работа с моногамията.

Сега напрежението не е поради мисълта, че сме в ръцете на гиганта. Поне не истински гигант.

— Добре — казвам аз за трети път и се намествам на седалката.

— Но сега искам.

Не смея да го погледна; струва ми се, че погледите ни могат да подпалят нещо.

— А и невинаги бях момче — добавя той. — Името ми беше Александрия. В началото се наричах Леке.

Non sum quails eram. Не съм онзи, който бях преди. Написано смело по цялото му тяло.

По-шокирана съм от първото изявление, отколкото от второто. Той иска да бъде моногамен? С мен? Не е бил винаги мъж. И какво от това? Видението, което имах за него в розовата стая, беше първата следа, която сочеше натам. Non sum quails eram. Не съм онзи, който бях преди.

Сещам се за Мойра. Как изпитвах удивление от начина, по който клетките й са се обединили и са създали чудото Мойра. А сега тази любов беше само още една загуба в океана, където бълбукаха труповете на безброй загуби. Моето влюбване беше изгубило значение, защото всичко беше свършило и сега изглеждаше, че е било безсмислено да се тревожа за сексуалната си идентичност, особено в семейство, толкова свободно от предразсъдъци. Но, от друга страна, политиците и проповедниците постоянно надаваха такъв вой за семейните ценности и ада, че ме бяха накарали да се усъмня в себе си, макар и да знаех, че не са прави. Престанах да се тревожа за всичко това, когато ме заля истинската загуба и скръб. Бях забравила всичките си мисли за сексуалността, освен че ми беше приятно да бъда близо до Хекс, че обичам да чувам гласа му, да го гледам как кляка, как се взира в развалините на хоризонта, как рита калта по земята с металния връх на рокерските си ботуши, сякаш се опитва да намери нещо, заровено там. Полът му изглеждаше без значение. Знаех само, че не искам той да се докосва до никой друг, дори и като стратегия.

Хекс дърпа тишърта около врата си, сякаш му е много горещо и извивката с латинския надпис го задушава. После се поколебава, поглежда ме проницателно и съблича тишърта. Ребрата му се броят, гръдния му кош е слаб и много бял под огромната татуировка на анатомично правилно нарисувано човешко сърце и думата Безсърдечен.

— Това е единственото нещо, което ти не си — казвам.

— Не съм онзи, който бях преди.

— Изобщо не ми пука какво си бил и какво не си бил. Само не искам да си отидеш. Никога. — Сълзите бликват от изсъхналите ми от пустинята очи и се стичат по прашното ми лице.

Хекс протяга ръце и гали наболата коса по главата ми. Част от мен желае пак да имам коса, дълга коса, като Преди, иска да имам коса като на Биатрикс, като на красиво момиче, в която той може да се скрие. Но това няма значение. Усещам как той целува лицето ми, как облизва с език сълзите ми. Тя. Няма значение.

— Обичам те, Пен — казва Хекс. — Ти си човекът, когото обичам.

Когато устните ми се сливат с неговите, става така, сякаш стотици оранжеви криле на пеперуди се събуждат и разпалват съвършен огън. Виждам как огънят похваща планетата, но това не е унищожителен пожар, а пожар на обновлението, санитарно действие, каквото фермерите понякога предприемат, за да изчистят отпадъците, да отстранят гнилото и мъртвото, и да дадат възможност на новата реколта да се роди и порасне.