Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (1)

Сградата има златни колони и масивна врата, стенопис, изобразяващ гиганти, от чиито уста като провиснали цигари стърчат малки тела. Очевидно не съм единствената, която се интересува от Гоя. „Банка на Апокалипсиса“ гласи ръкописна табела. Тя е закрепена върху купчина боклуци развалини и оглозгани човешки кости. В нея различавам врати и прозорци, части от камини, плочки, метални тръби, дъски, табели с надпис „Просрочена ипотека“. Домовете на толкова много скелети. Хора, които някога са се борели за последната кифла с боровинки, коленичили са, за да чистят пода на банята и са се целували за лека нощ, мислейки, че поне са в относителна безопасност. Сега те са само прах на боклука.

Катеря се по отломките към вратата. Отнема ми доста време, достатъчно, за да може един гигант да ме види през червения стъклопис и да посегне да ме смачка в ръката си, която е с размери на трактор.

Майка ми изобщо не предвиди тази опасност. Тя се страхуваше, че ще се разболеем, защото пием вода от чешмата, ядем генетично модифицирани плодове и зеленчуци и дори защото дишаме въздуха. Трябваше да се мажем със слънцезащитен крем всеки ден заради онази дупка в озоновия слой, която й пречеше да спи нощем. Даваше ни витамини и ни купуваше само шампоани без химикали, макар че от тях косата ми никога не ставаше мека и чиста като на Мойра. Тогава мразех нейния страх и това, че ми го предава и на мен. Сега го разбирам, но вече не мога да бъда като нея. Трябва да се боря.

Таваните са толкова високи, че не виждам къде свършват, а единствената светлина прониква през кървавочервеното око на стенописа. Навсякъде около мене има сводове като в крипта. Цялото място е мавзолей.

— Ето я — казва един глас.

Не гигант, а Кронен излиза от сянката, облечен с внимателно изграден костюм от малки парченца изсушена грапава материя. Налагам си да го посрещна смело. Сабята в ръцете ми прилича на игла, дори и на мен, макар че Кронен е само няколко сантиметра по-висок.

— Ти се върна? — казва той и се усмихва. Това още повече изкривява несиметричните части на лицето му. — Знаех си, че ще се върнеш.

— Искам си приятелите — отговарям аз. — Ти получи окото ми. Взе майка ми. Искам да знам какво е станало с нея и приятелите ми. И с брат ми.

— Приятелите са важни. Братята са важни. Синовете, синовете са важни.

— Знам — казвам аз. — Съжалявам за онова, което извърших, но ти си отмъсти. Око за око.

— Какво ще ми направиш, ако не ти помогна да ги намериш? Ще забиеш нещо в окото ми? — замислено пита той.

Не позволявам на ръката си да докосне празната очна кухина под превръзката. Няма да мисля как това око го няма, как всяка творба на изкуството, всяко любимо лице, които то е отразило, са изчезнали заедно с него. И преди бях видяла лудостта в лицето на Кронен, но сега тя се пръска като цирей. Този отвратителен костюм изглежда е направен от изсушена кожа.

— Ако не ми кажеш, ако не ми ги върнеш невредими, ще те убия — отговарям аз.

Кронен гали космите по брадичката си с маниер, който изглежда твърде интимен, почти сексуален. Върти очи замислено.

— Не знам къде са приятелите ти — казва весело той. — Милата ти майка умря от естествена смърт, горкичката. Брат ти избяга от мен. — После гласът му се променя, става по-дълбок, очите му пронизват лицето ми. — И не можеш да ме убиеш, колкото и да искаш. Забравила ли си кой съм аз? Какво съм сътворил? Какво съм унищожил?

От смеха му земята започва да се тресе, но причината са стъпките на влизащия в стаята гигант.

Сега сабята ми наистина е игла. А цветът на страха, който преминава по вените ми? Както пише старият ми приятел Омир, страхът е зелен.