Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (10)

9
Беатрикс вещицата

Свита на шофьорското място, сънувам сън, който в различни варианти съм сънувала и преди:

 

 

Венис не се връща от училище. Питам майка ми къде е и тя отговаря, че го е оставила да се прибере пеш. Аз й крещя и се обаждам на някакъв телефон. Венис отговаря, казва, че е с приятел и аз искам да говоря с приятеля му. Обажда се мъж и казва, че дъщеря му и Венис са в един клас. Аз го питам как се казва дъщеря му, но той ми затваря телефона. Когато му се обаждам пак, гласът му е дълбок и кух, а когато моля да говоря с Венис — „Моля ви, моля ви, нека да говоря с него“ — той се смее и пита: „Кой? Венис? Венеция? Рим? С кого искате да говорите?“ Аз пищя и късам дрехата на майка ми, като я моля да отиде и да намери Венис, но тя продължава да чисти къщата. Ударила съм си коляното и раната се превръща в кървава дупка. Една врачка циганка седи в окичен с балони купол на хълм в парка. Пита ме дали искам да ми предскаже бъдещето, но аз бягам и пищя, стъпвам в кучешки лайна, търся брат си…

* * *

Когато се събуждам, цялото тяло ме боли така, сякаш във вените ми е инжектирана отрова. Питам се дали планетата се чувства по същия начин след всичко, което сме й причинили.

Някой ме гали по главата с ръце, нежни като ръцете на мама. За миг се питам дали тя не е до мен… В гърдите ми се надига надежда.

Хекс е, седнал на пътническото място. Не ме пита какво съм сънувала и аз съм му благодарна. Не че събуждането ми е по-хубаво от съня. Освен че той е тук.

— Добре ли си? — пита ме той. Гласът му е по-ясен от всякога. Сигурно напълно се е изчистил от лотосовата отрова.

— Сънувах един сън. За брат ми.

— Искаш ли да ми го разкажеш?

Разказвам му го. Разказвам на Хекс за семейството си, как бяхме разделени при Земетръса, как ме беше страх да изляза навън да ги търся, как Мърк дойде и ме изпрати на пътуване, как хотел „Лотос“ ме примами, как продължавам да търся, макар да нямам никакви следи.

— Ще ти помогна — казва той. — Ако мога. — Поглежда настрани и потърква очи. — И аз сънувах нещо. За онези хлапета в хотела. Какво се е случило с тях…

Преглъща така, сякаш се мъчи да прекара през гърлото си нещо голямо и горчиво.

— Съжалявам. — Мисля си, и аз искам да ти помогни, но не му го казвам, защото какво бих могла да направя, за да му помогна? Почти сигурна съм, че онези момичета и момчета вече са мъртви.

Стомахът ми изръмжава, толкова силно, сякаш има някакво животно в колата с нас. Хекс се усмихва и като че ли се радва, че може да говори за друго, докато аз се смущавам от упорития звук на глада ми.

— По-добре е да те нахраним, нали?

Лъхва ме собствената ми миризма, когато сядам. Цялата съм покрита с кал, но това все пак е за предпочитане пред кръвта на гиганта. По-хубаво е, но не много.

— Глад и гадост.

— Г и г. Сега поне сме трезви.

— Това е високо постижение.

Той се мръщи и потупва джобовете си, сякаш търси цигара.

— Струва ми се, че наруших осемнайсет месеца трезвеност, но лотосовият сок брои ли се?

— А ти искаш да не се брои?

— Брои се. Бях друсан в продължение на… колко време?

Пресмятам, че останах в хотел „Лотос“ около две седмици и ако прибавя и времето, което отброявах на стената на розовата къща, са минали близо три месеца от Земетръса.

Хекс ми разказва, че Преди, когато бил дванайсетгодишен, започнал да пие и да се друса, като правел каквото се налага, за да се снабдява. „Доброто старо време“. На тринайсет вече бил завършен наркоман и нещата се влошили, когато започнал да работи като диджей пет години по-късно, защото можел да влиза във всички клубове и винаги му давали безплатно алкохол и дрога.

— Аз бях като мини машина за хапчета и ги пиех с уиски, вместо с вода. Можех да се надпивам с някой пич, два пъти по-едър от мен, докато накрая той падне под масата.

Когато най-добрата му приятелка Икста умряла от свръхдоза, той се завлякъл на лечение и на място отказал дрогата. До края на света.

* * *

Докато говори, виждам картина в главата си, сякаш гледам някой от Старите майстори, които обичам. Тя е на дете, много малко дете, което седи в стая и се мръщи пред огледалото. Слънчевите лъчи се прокрадват през розовите стени. Искам да взема детето на ръце.

* * *

— Сега вече няма значение дали съм трезвен или не, нали? — пита Хекс и ме изкарва от видението, което не разбирам.

Няма значение, осъзнавам аз, сега, когато еуфорията от лотоса се е изчистила; това е единственият начин да оцелеем при пътуването. Но не искам да го разстройвам, че не е „спазил думата си“, както се изрази той, и също така разбирам от сянката, която се спуска по лицето му и от стискането на челюстта, когато започнах да питам, че не иска да говори за приятелката си, която е умряла, нито защо се е друсал на дванайсет.

— Мисля, че сега можем да започнем на чисто — казвам тихо. — Трябва да сме с ума си.

— С ума си за какво? — Той се цупи и клати рамене, и да ме дразни. В момента се радвам, че все още може да ме дразни. — Ти от друг век ли си?

— Понякога ми се струва така. Все пак ти си този, който чете Омир.

— Права си. Но освен да сме с ума си, трябва и да ядем. — Той изважда една консерва с чили и пакет с чипс от запасите в колата.

— Звучи блажествено.

— Какво?

— Понякога си измислям нови думи. Означава божествено.

Той се смее.

— Добре, тогава.

Изяждаме студения боб и стария чипс, а после използваме скъпоценната вода за крайно нужната баня с гъба в задната част на вана. Хекс остава по долна фланелка и боксерки, обръща се с гръб и навежда кльощавите си рамене, докато се мие. Прешлените по гърба му ясно се очертават. Учудвам се, че въпреки цялото му самочувствие, той все пак е по-срамежлив от мен. Може би защото вече не е друсан. Любопитството ми към него е по-силно от притеснението ми за вида на собственото ми кльощаво, осеяно с белези тяло.

Хекс облича чист черен тишърт и джинси, които вади от кожената си раница, както и чифт високи кецове със златни кантове. Оглеждам дрехите му, предполагам, завистливо, защото той изважда друг тишърт и джинси от раницата. Или може би просто не може да ме гледа облечена с покритата със засъхнала кръв и кал термална дреха.

— Само черно ли носиш? — питам го аз.

— Да. Извинявай, нямаш голям избор — отговаря той и ми подхвърля празната раница. — Не сме в универсален магазин.

— Наистина ли? Исках да кажа, благодаря. Чистите дрехи са най-хубавото нещо на света.

— Освен консервите боб с метален вкус.

— Ммммм.

Огребвам последните остатъци от консервата и я слагам в един кашон. Той ме пита какво правя.

— За рециклиране?

— Има ли смисъл изобщо? — пита Хекс.

По навик, предполагам.

— Може би ще успеем да ги използваме за нещо. — Купищата боклук навсякъде нямат нужда от попълнение. — Може би все още има смисъл.

— Това бих искал да разбера. — Посочва вътрешната част на ръката си, където се намира татуировката и после покрива първата дума, така че остава само „вяра“. — На някого няма да му е излишна.

Всъщност не мисля, че аз имам нужда, но поне мога да се преструвам.

* * *

Може би само това, че караме, вместо да се откажем, да се свием в един ъгъл на вана и да чакаме смъртта, е някакъв вид вяра.

— Чакай — казвам аз. — Тук наблизо има място, което бих искала да посетя.

Хекс спира колата пред една рушаща се къща с орнаментна метална порта. Тя виси на пантите и се поклаща на вятъра, който ме прерязва в гърба като нож. Единствената причина, поради която не се страхувам да вляза, е, че зървам оранжевата пеперуда за миг, а после тя изчезва и сянката я поглъща.

Влизаме през портата и вървим по виеща се пътека, която ни отвежда до каменни стъпала. В предния двор има кръгло езерце с фонтан, пълно със застояла вода. Счупените лампи ни гледат като разбити очи.

— Имението „Грейстън“ — казвам аз. — Това е историческата, както се твърди, обитавана от духове къща на Дохени. Майка ми ме доведе тук, когато бях малка, за да ми покаже архитектурата с такова благоговение, сякаш ме въвеждаше в книга с приказки. Затова сега искам да вляза тук. Тя е била тук. Бяхме тук заедно с нея. Но мястото изглежда толкова различно без света наоколо.

Влизаме през огромна арка във входното фоайе. Сивият покрив се е срутил и изсъхнали дървета висят като грабливи ръце над къщата. Някой е окачил счупени кристални полилеи на клоните им. Купчини сухи листа покриват напуканите шахматни плочки на пода. Повтарям си каквото съм за помнила за частите на растенията от енциклопедията — защитни клетки, горен епидермис, восъчна кутикула, стома, палисаден и гъбчест мезофил, долен епидермис — като заклинание за съживяване на флората. В дъното на стаята има масивна камара от счупени статуи и мебели, клони, камъни, бижута, електроника и книги. Има много напукани гравирани каменни плочи, на които са изобразени неприлично състарени плачещи бебета, възседна ли купища плодове.

Там на кожена кушетка с лъвски лапи за крачета, мързеливо се е изтегнала една жена с черна коса, която покрива гърдите й. Тя носи прозрачна рокля с една презрамка в същия лилав цвят като очите й и разлагащите се изсъхнали цветя на пода. Кожата й е много бяла и през нея прозират моравосините вени, с които е осеяно тялото й.

Сещам се за една картина на някой от прерафаелитите, може би Уотърхаус, толкова мила и хубава и в същото време толкова пулсиращо сексуална.

Млад мъж е коленичил на пода, взира се в жената и скицира светкавично в бележника си. До него има голяма триетажна торта — със зелена глазура и украсена с рози — която той тъпче в устата си и в същото време рисува. Лицето и червената му къдрава коса са омазани с торта.

— Кои сте вие? — пита жената, като ни сочи с ръка и предизвикателно вдига брадичка; костите й имат изсечената, симетрична структура на кукла манекен.

— Пен и Хекс.

— Звучи като представление от Лас Вегас. И с еднакви дрехи! — подсмихва се тя и посочва младия човек. — Това е Ез. Той е мой.

Младежът ни гледа и примигва. Очите му са като на Венис, когато е играл видеоигри много дълги часове. Само че тези очи не са сиви; те са дълбоко кафяви, почти кехлибарени. Около врата му има кучешки нашийник с каишка, която жената държи в ръка. Сред масурите му е кацнала оранжева пеперуда и маха с криле като дама, която си вее с ветрило по време на бал с маски.

— Ти не си ли… Знаех си! Ти си тя, нали? — казва Хекс на жената в лилаво.

Поглеждам го и се опитвам да отгатна какво прави. После виждам огромния телевизор — на екрана е залепена снимка на жената и висок, тъмнокос мъж.

Тя се усмихва малко горчиво.

— Бях. Ако звезда от сапунена опера попадне в някаква къща и там няма кой да я види, означава ли това, че не е там? — Тя се смее напрегнато и пали цигара, която върти между пръстите си, сякаш е забравила за нея.

Хекс взима един фас от пода.

— Ще имаш ли нещо против, ако си го запазя за спомен? — По филтъра има червило. — Докосвал се е до устните ти.

— Глупаво момче. Искаш ли цигара? Само една. Жената му подава цигара, а той се приближава и посяга да я вземе. Но тя я задържа за малко по-дълго, а аз осъзнавам, че желая той да се дръпне назад. Вместо това, когато му запалва цигарата, Хекс се навежда още повече към нея и ръцете им почти се докосват.

Никога не съм го виждала да пуши, но той го прави естествено, жадно, като затваря очи и почти трепери от облекчение така, сякаш през цялото време от Земетръса насам е мечтал за този момент. От дима се закашлям, а той бързо го насочва настрани от мен и отстъпва крачка назад.

— Значи това наистина си ти?

— Биатрикс Рей — казва жената. — А ти дойде в моя свят. Това е Ез и той е мой слуга. Както ще бъдеш и ти.

Тя изважда две кожени кучешки каишки.

Каишки.

Забелязвам как малките, но добре оформени бицепси на Хекс потрепват.

— Вече трябва да си тръгваме — казва той.

Жената вдига сребърен звънец, оформен като лилия, държи го за известно време във въздуха и после звъни. Усещаме, че сградата се тресе така, сякаш звънецът го е причинил, и се обръщам към Хекс. Този звук, този грохот означава, че трябва да бягаме. Но не можем.

— Фрек — казва Биатрикс. — Това са новите ни приятели. Погрижи се да бъдат настанени добре.

Краката на гиганта са дебели, голи и подпухнали, като онези подути от водата трупове, които видях веднъж на улицата пред розовата къща. От стъпките му точките на пода още повече се пропукват, като от удар с чук. Когато се опитвам да го погледна, пред очите ми изплуват черни точки, затова приковавам поглед и в земята. Но когато накрая го поглеждам, виждам, че носи груба, яркорозова маска от папиемаше с форма на свинска глава. Че улавя пеперудата, кацнала на главата на Ез. И я размазва между огромните си пръсти.

Хекс ме хваща за ръка и ме повежда към жената. Спомням си думите му, бих направил всичко за красиво момиче. Инстинктивно се дърпам назад, но той стиска пръстите ми и ме поглежда в очите.

Погледът му ми казва: Всичко е наред. Довери ми се.

— Ез — казва тя. — Сложи им каишките.

Ез навежда очи и не обръща лице към нея. Тя разклаща каишката, прикачена към нашийника му. Той издава тих звук и се препъва напред. Тъй като гигантът ни наблюдава (усещам погледа му, макар да не го поглеждам), ние се навеждаме и позволяваме на Ез да сложи нашийниците около вратовете ни и после да завърже каишките на една мраморна колона. Мухлясалият нашийник щипе кожата на гърлото ми и аз преглъщам с усилие, като изведнъж изпадам в паника, че няма да мога да дишам.

— Може ли да ни сложите някъде да спим? — пита Хекс. — Моля те. Много сме изморени. — Той може да бъде очарователен като малко момиченце, когато пожелае.

— Но първо трябва да ядете. — Жената дърпа една завеса и сочи банкетна маса, отрупана с многоцветни торти и други сладкиши. — Дори и моите слуги се хранят. Не е ли така, Фрек?

Чувам звук, подобен на еченето от срутваща се празна сграда, който излиза от гърлото на гиганта.

— Не, не. Те не са твоята вечеря. Хапни си торта. И вие, Пен и Хекс.

Хекс привлича погледа ми и поклаща глава толкова леко, че не съм сигурна дали изобщо я е поклатил.

— О, благодаря ти, Биатрикс. Сега не сме гладни. Но много бихме искали малко да си починем.

— Първо трябва да чуете моята история — казва тя. — И Фрек я харесва. — После ни прошепва: — Аз така го омагьосах.

Поглеждам Ез, който все още се тъпче с глазура и си мисля за хората на Одисей, които вещицата Цирцея превърнала в прасета. Одисеята е нашият пътеводител. Може би точно затова Хекс ми даде знак да не ям торта.

Хекс сяда в краката на Биатрикс и ми посочва да седна зад него. Искам да сложа глава на раменете му, но повече искам да се махна оттук. Имам чувството, че това цели и той, въпреки огромното чудовище, което препречва изхода.

— Изгубих истинската си любов — казва тя. — А да не говорим за кариерата си. Някога бях кралицата на ефира. — Посочва счупения телевизор и снимката й с мъжа. — Това съм аз с другата звезда от филма и мой любовник в истинския живот. Но всичко се промени, затова се подготвих за апокалипсиса. Започнах да практикувам тъмните изкуства тъкмо навреме и сега ще царувам сред развалините!

Тя продължава в този дух, пуши и говори с превзет глас, като понякога преминава на носов британски акцент. Разказва ни за изгубени любовници, главни роли, премиери, скандали и търсенето й из цял свят на магии, с които да остане завинаги млада. Гигантът се върти около вратата и скрива с туловището си останките от дневната светлина. Ез рисува и размазва торта по лицето си. Накрая двамата с Биатрикс заспиват. Гигантът обръща глава и ни наблюдава. Аз си налагам да го погледна право в лицето — той се клати напред-назад и непрекъснато размахва ръце около свинската маска.

— Как ще се измъкнем оттук? — прошепвам в ухото на Хекс. Косата му мирише на дим от цигарата. Стаята без покрив е студена и аз се притискам колкото мога по-близо до него.

— Не се тревожи. Ще се редуваме да спим. Само не яж нищо, мисля, че е омагьосано. И остави на мен да направя, каквото трябва да се направи.

Не ми харесват думите му, но оставам на пост, докато той слага глава в скута ми и затваря очи. Мисля си, че при други обстоятелства щеше да ми е приятно да усещам тежестта му върху скръстените ми крака, но съм замръзнала от ужас и не съм в състояние да почувствам нищо. Дори и значителната телесна топлина на Хекс не може да ме разтопи.

Когато се събужда в студената мъртва зора, Биатрикс отпраща Фрек и пак се опитва да ни храни. Казва на Ез да ни донесе чинии с торта. Гледам пухкавите пластове с пълнеж и крем и започвам да слюноотделям като куче. Хекс, когото събуждам с лакът, учтиво отказва от името на двама ни.

— Но аз искам да ти предложа нещо — казва той.

Тя отваря очи като две еднакви джобни огледалца.

— О, така ли? Наистина ли? Какво е то?

— Ще спя с теб — казва Хекс и пуска порочната усмивка с вампирските зъби. — В замяна на свободата ни.

Тя изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче. Черната й коса се увива около тялото й от внезапно нахлулия през разрушените стени вятър. Отвън долитат листа и падат на пода. Толкова ми е студено, че мускулите на раменете и краката ми са изтръпнали. Не искам Хекс да спи с нея. Слагам ръка на рамото му.

— Налага се — прошепва той, като извръща глава, за да приближи устни до ухото ми. — Иначе ще умрем.

Поглеждам към Ез, изпоцапан с глазура по лицето; той отклонява поглед. Друга пеперуда се върти около него, очевидно без да знае за участта, сполетяла приятелката й.

Кимам на Хекс.

— Защо бих се съгласила с такова нещо? — пита Биатрикс през сълзи.

— Защото го искаш — отговаря й той. — Повярвай ми.

Вече не знам нищо за нещата извън мен, само малко за разрушения си вътрешен пейзаж. Не искам Хекс да отиде с Биатрикс, но не мога да възразя. Отдалечавам се доколкото ми позволява каишката и се свивам до Ез, чието лице и коса са покрити с глазура.

Беатрикс се приближава и докосва лицето на Хекс, после пръстите й бавно започват да го опипват. Спускат се по гърлото му, а аз усещам как моето се свива и запушва. Тя хваща каишката му и я дърпа — почти игриво, бих казала, при дадените обстоятелства.

— Помни, че не трябва да ядеш нищо — прошепва предупреждението Хекс, но очите му сякаш изкрещяват тези думи.

Гледам как тръгва след Биатрикс и се отдалечава. Вещица ли е тя? Спомням си друга картина на Гоя, тази на черен рогат козел, заобиколен от група виещи, деформирани вещици. Биатрикс е красива вещица, но стомахът ми реагира така, както се свива и обръща, когато гледам някое от тези мрачни произведения на изкуството.

После насочвам вниманието си към тортата. През последните четири дни не сме яли нищо друго освен консерви с месо и боб, които оставят тенекиен вкус в устата, и пакетчета чипс с изтекъл срок, които възпаляват венците.

Премествам поглед към Ез.

— Аз съм Пен.

Той не ми отговаря. Кафявите му очи изглеждат като глазирани, като със захарно перде. Продължава да върти ръце около устата си, въпреки че тортата е свършила.

— Добре ли си? Откога си тук?

Той отваря уста, но не проговаря.

— Тя те е хванала в капан? — Вдигам пръсти към кучешкия му нашийник, но той го покрива с ръка, преди да го докосна.

Поглеждам към скицата, която е направил. Тя е на Биатрикс.

Дългият врат, мистичните очи, класическите черти изглеждат толкова прерафаелитски, колкото и самата Биатрикс. Обзалагам се, че Ез знае кой е Уотърхаус. Или поне някога е знаел.

— Ти си голям художник.

Той не отговаря.

— Трябва да дойдеш с нас. Хекс ще се справи с нея.

Когато изричам тези думи, стомахът ми се смъква надолу така, сякаш падам от голяма височина. Аз не желая Хекс да се „справя“ с Биатрикс. Представям си как малките му ръце се заплитат във водните змии на косата й. Тя има вид на човек, който може да го повали, но той всъщност е по-силен, отколкото изглежда.

— Говори ми — казвам на Ез. — Кажи ми името си.

— Имаш ли торта? — пита той. — Къпкейкс с пистачо крем и пресни ягоди или маслени бисквити с анасон? Тя ми даваше много. Имаш ли някакви сладки кифли, пълнени с мармалад от сливи и лавандула? Руло с макадамия и канела? Сладолед с прясна мента и розови листенца?

Глазурата в косата му изведнъж ми изглежда странно апетитна. Той сякаш чете мислите ми, изважда едно топче от сплъстените кичури и го изяжда.

— Как попадна тук? — питам го аз.

— Не знам. Намерила ме е в канавката, казва тя. Изкъпала ме, облякла ме и ми дала бижута. — Той пипа нашийника си. — После ме нахранила. — Очите му гледат в далечината, сигурно към пейзажи от бита сметана и пластове торта. — Винаги имам рожден ден. От мен се иска само да рисувам.

— Трябва да дойдеш с нас — казвам аз. — Ти си неин затворник.

Той ме гледа с празен поглед.

— Да, разбира се. Какво друго бих искал да бъда?

— Спомняш ли си как беше преди? — питам го аз. — Спомняш ли си Преди?

— Преди не съществува — отговаря той.

— Опитай се да си спомниш. Имаше ли семейство?

— Имах близнак — казва Ез. — Бяхме неразделни. После той изчезна. Всичко изчезна.

* * *

Две червенокоси момчета, напълно еднакви, но и напълно различни, на баскетболното игрище зад величествената къща в испански стил. Едното хвърля топка в коша, а другото рисува цветя върху асфалта с тебешир.

* * *

Защо виждам този образ, и то толкова ясно? Също като видението с детето в розовата стая. Възможно ли е това червенокосо момче да е Ез? Възможно ли е другото дете да е Хекс? Но защо ги виждам по този начин. Не си ги представям, а направо ги виждам.

Пресягам се с колебливи пръсти и галя червената коса на Ез, по която все още е залепнала глазура. Не е джинджифилова като на Мойра, а истински червена. Очаквам, че ще се дръпне, което той прави в началото, но после примигва и обръща лице към мен. Продължавам да го галя така, докато… накрая той затваря очи, слага глава на коленете ми и заспива.

В другата стая Хекс е с Биатрикс, а аз си повтарям, че не трябва да си представям как неговото тяло лежи върху нейното, а черните й коси обгръщат и двамата като отровни вълни. Опитвам се да не ям глазурата от косата на Ез, докато спи, но изведнъж искам да вкуся захар. Хекс е мой, мисля си, а после се чудя защо мисля така. Никога не съм го виждала дори гол до кръста. Знам, че кожата на гърдите му сигурно е много светла и гладка, каквато е в останалата част на тялото му; виждам широките му рамене и тясната му талия.

Брат ми Венис го няма и аз не съм мъртва. Но все пак съм до голяма степен ходещ труп без сърце.

Венис все още е моето сърце и сърцето ми липсва. Хекс се е превърнал в мои дробове.

* * *

Когато излиза от стаята на Биатрикс, Хекс е по-блед от всякога, но няма нашийник на врата си. Той върви към мен с безшумните си кецове. Носи нещо в ръка — дълга сабя с извито стоманено острие. Разпознавам я като класическата сабя на японските самураи, или нихонто. Тя има черна дръжка, инкрустирана с бяла кост; на ефеса си има плочка с черен железен дракон.

— Защо носиш това? — го питам аз, докато ме освобождава от оковите.

— Тя ми я даде.

— Знаеш ли как да я използваш?

Той размахва сабята във въздуха бързо и елегантно, сякаш е правил това милион пъти преди.

— Взимах уроци едно време.

Гледам го и си го представям в зала с огледални стени, облечен в самурайски костюм, с вързана отзад коса и черна очна линия.

— Хайде да се махаме. Тя каза, че можем да си тръгнем.

Искам да го попитам какво е направил, за да я убеди да ни пусне и да му даде сабята. Искам да изкрещя: Какво направи? Искам той да бъде мой. Искам да имам право да кажа: Ти си мой, не можеш да бъдеш с никой друг. Вместо това държа главата на Ез в ръце и после я слагам на една възглавница на пода.

— Трябва да го вземем — казвам аз. — Иначе ще умре.

— Нямаме достатъчно провизии.

— Моля те, Хекс.

Той поглежда надолу към Ез и после към мен.

— Ще му дам половината си храна. Моля те.

— Не. Ти и без това вече си толкова слаба.

Ез отваря очи и сяда на земята.

— Можем да вземем тортата! — казва той радостно.

— Никаква торта, ей. Ти си по-зле от мен с пеещите женички — отвръща Хекс, но виждам от омекването в очите му, отразени в острието на сабята, че ще отстъпи.

Извличаме Ез, а на банкетната маса не виждам нищо друго, освен купчини кал.