Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (25)

24
Малко зелено

Брат ми избягал от Кронен и гигантите. В разгара на Земетръса почувствал, че една ръка вдигнала него и майка ми и ги извадила от водата.

— Не може да е ръка, знаехме, че не може, но все пак го видяхме, това гигантско нещо — казва Венис. — То се канеше да… то почти… Но после видя други тичащи хора, пусна ни и тръгна да гони тях. — Усетих в гласа му високата, сподавена нотка, която се явяваше, когато ми разказваше кошмарите си.

Венис и майка ми тичали няколко мили, докато накрая ги хванал друг гигант и ги отнесъл в Лас Вегас. Брат ми не бил сигурен защо Кронен ги оставил живи, но споменал нещо, че така ще ме примами да отида при него, след като съм ослепила Бул.

Венис успял да избяга пеш.

— Скрих се „в съзнанието си“ — разказва ми брат ми и си спомням, че ми обясняваше, как е правел това в лошите си сънища, използвайки ума си, за да се скрие от чудовищата. Затова Тара не можеше да го види. Но Венис все пак бил хванат в съня си, когато накрая капнал от умора сред развалините на един малък параклис във Вегас и бил откаран до розовата къща в колата на някакъв мистериозен непознат. Мърк.

Първо си помислил, че е умрял и това е Отвъдният свят. Когато разбрал, че е жив, започнал да се надява, че по някакъв начин аз ще дойда и ще го намеря. Само че не съм дошла аз, а Аргос. Аргос пристигнал преди две седмици, куцащ и умиращ от глад, но черните му очи светнали, когато видял брат ми. Отначало Венис си мислел, че халюцинира от глад. Те живеели от малко количество консерви и бутилирана вода, която, обяснява Венис, се появила на верандата няколко дни след пристигането му.

— Какво стана с мама? — пита Венис и крие главата си между коленете — гласът му е приглушен и едва го чувам.

Ръцете ми галят острите ключици под мръсния му тишърт и гърлото ми изгаря от думите, които трябва да произнеса.

— Тя умря, миличък.

— И татко умря — казва ми той.

— Да — отговарям аз и сега не искам Венис да види, че плача.

Той взима и приглажда с малките си, но силни ръце голямата карта от пода до него. Още една карта на света. Тя е почти изцяло оцветена, като се изключи нашият щат.

— Направих я за теб, работя върху нея вече близо месец, откакто съм тук. Знаех, че ще се върнеш, преди да съм я свършил.

— И си бил прав.

Разгледахме я заедно, пъзел от океани и суша.

— Всички ли са умрели? — пита Венис и очите му ме молят за отговор, който няма да го изстреля в стратосферата.

Целувам го по главата. Косата му е мазна, по врата му се е образувала коричка от мръсотия. Искам да му разкажа за Ез и Аш, и особено за Хекс. Хекс, който ме научи да се бия и да обичам, който ме притискаше до гърдите си с надпис Безсърдечен, какъвто той никога не беше. Един ден ще разкажа на Венис за тях.

— Не всички. Ние сме тук. И Аргос.

Като чува името си, кучето ми ме близва по лицето и следва с очи оранжевите пеперуди.

— И те — казвам аз и посочвам пеперудите. — Те все още са тук.

— Защо? — пита Венис и вдига глава. Очите му са зачервени, но сдържа сълзите си. Той е смел. Някога се питах дали натискът да не плаче не е твърде голям и вреден за него. Родителите ми никога не са му казвали да не плаче, но той е научил това в училище и на бейзболното игрище. Когато беше негов ред да посрещне топката, аз се молех да успее и ако не успееше, се обръщах на другата страна, за да не го гледам как тича с наведена глава и прехапани устни. Знаех, че си повтаря: Не плачи. Момчетата не плачат. Те ще плачат сега, в този нов свят. Исках да му кажа, че няма нищо лошо в това да остави сълзите си да потекат. — Защо пеперудите са още тук?

— Не знам. Но ние сме тук и трябва да продължим да се борим. Може би там някъде има още хора. Не можем да се откажем сега.

Той вдига ръка към лицето ми и си спомням превързаното си око. Колко би го ужасило, ако го види.

— Как стана?

— Ще ти разкажа някой път, по-късно. Всичко е наред. Имам друго.

— Боли ли те?

— Не, вече дори не се сещам за него. Мога да виждам. Другото няма значение.

Галя го по бузата, а той поглежда през прозореца към спускащата се тъмнина.

— Кои са тези неща, тези чудовища? Те са тук също. Защо са тук?

— Онзи човек Кронен ги е създал по някакъв начин чрез генетично инженерство.

— Как?

Спомням си колко ме дразнеха въпросите на Венис — толкова много въпроси, на които знаеше и на които не знаеше отговорите, — а сега ги желая, и едните, и другите.

— Не знам точно. Мисля, че им е сменил хромозомите и после ги е клонирал.

— Той спомена нещо за татко.

— Татко е работил за него. Опитал се е да го спре. Затова Кронен ни мрази. Още повече след като ослепих един от гигантите му. Но Кронен е мъртъв и мисля, че те повече не ни заплашват.

— Сигурна ли си?

— Не. Но мисля, че не трябва да се тревожим за това сега.

Настъпва мълчание. И после:

— Пенелопи! — Венис ме хваща за ръката. — Какво ще ядем?

Неговите запаси са почти свършили, а аз имам съвсем малко храна, останала от Тара и Мърк. Няма да ни стигне за дълго. Дори и не си помислих за това, когато Мърк ме докара.

Вдигам кутията с кости, която съм оставила до нас на пода. Поглеждам орхидеята с малките зелени листенца на стъбло, което иначе изглежда изсъхнало.

— Видял ли си това? — питам го аз.

— Да, расте. Не знам как. Орхидеите ядат ли се?

— Погрижил ли си се за нея?

— Намерих вода навън — казва Венис. — Нещо като извор. Мен ме е страх да я пия, но на растението му харесва.

— Имам една идея — казвам аз.

Отиваме до бараката зад къщата. Там мирише на гнило и мухъл. Но пакетите със семена на зеленчуци и пръстта за разсад все още са там сред керамичните саксии и градинарските инструменти. Предполагам, че на мъжете, който дойдоха с Мърк, не им е хрумнало, че има шанс някой ден нещо да поникне тук.

— Покажи ми водата — казвам аз.

Взимаме гребла, лопати и пакети със семена и отиваме от другата страна на къщата, където Венис сочи към земята. Между няколко камъка тънка струйка вода — не застояла, а прясна — блика от земята.

Коленичим и започваме да копаем, така както правехме, когато баща ни ни караше да работим с него в градината през уикендите.

— Какво е това? — пита Венис, когато отварям кутията.

— Кости. На едно момиче на име Тара.

— Тя умряла ли е? — пита той и очите му са пълни със скръб.

— Да. Но ще се върне — казвам аз, без да знам защо изричам тези думи.

— Как?

— Не знам. Но ще се върне.

Спомням си как Венис вярваше в Дядо Коледа и Великденското зайче. Дори и когато беше очевидно, че мама и татко пълнеха чорапа, ядяха сладките, пиеха млякото и криеха пластмасовите яйца, пълни с „Джели Бийнс“. Аз винаги се опитвах да ги хвана, когато бях малка, но Венис никога не ги поставяше под съмнение, а ако се усъмнеше, приемаше най-тъпите им обяснения (Защо Великденското зайче е взело яйцата от хладилника? То има същите, миличък!), при което очите му се пълнеха с възхищение, а не с тъга. Той искаше да вярва.

Заравяме костите със семената под земята, поливаме ги с вода от извора, прибавяме няколко капки от стъкленото шишенце на Тара. Иска ми се през нощта заедно със семената от земята да пораснат и приятелите ми. Като благословия рецитирам няколко реда, които си спомням от Одисеята, когато Одисей се завръща и кара баща му Лаерт да го познае.

Питах за всяка фиданка и тия зовеше по име.

Даде ми круши тринайсет и ябълки десет отбрани,

и четирийсет смокини, лози петдесет на редици —

цяла година подред плодоносеха те непрестанно,

всякакви гроздове зрели и днес ги отрупват, когато

хорите, щерки на Зевса, ги дъхнат отгоре с лъха си.

Двамата с Венис влизаме вкъщи и си разделяме един плодов коктейл от запасите, които Мърк е оставил на верандата. После си разделяме с Аргос и една консерва риба тон. След това всички лягаме на матрака и аз изпявам песента, която мама ми пееше преди сън; казваше се „Малко зелено“ Венис заспива.

* * *

Венис винаги е имал по-добро чувство за време от мен. Аз се отказах да броя дните след загубата на окото си, но брат ми поддържаше точен летопис за периода след Земетръса, като му се губеше само времето, през което Мърк го е докарал вкъщи. По неговия календар днес е първи май.

Сутрин се опитвам да удължа състоянието на полусън, като си представям, че ние двамата седим на дървената маса с майка ми и баща ми, Мойра и Ноуи, Ез и Аш, и Хекс. Аргос е седнал на задни крака и проси храна или лежи по гръб и събира предните си лапи като тюлените в цирка, докато Мойра чеше коремчето му с голия си крак. Венис строи кула с блокчетата лего, а до него седи Ез, който му помага да я изгради като небостъргач, добавяйки пластове от фигури, които се държат за ръце. Баща ми разказва на Ноуи за зеленчуците, които е набрал за салатата и как краставиците изглеждат сбръчкани, но са много вкусни. Има и други неща за ядене, може би сладки картофи и ньоки със салвия или индонезийски енчилади с лимонова трева.

Аш пита майка ми какво има в супата от тиква и орехи.

— Само зеленчуци — казва тя. — Тиква, моркови, сладки картофи, лук и малко зехтин.

Хекс седи до мен и кльощавото му коляно се допира до моето през плата на черните му джинси под масата. След вечеря ще четем заедно от Одисеята на светлината на старинната лампа от „Тифани“ с основа от вито кехлибарено стъкло и син абажур. После ще се качим по стълбите към моята таванска стая, ще си легнем в леглото под репродукциите на старите майстори, ще се целуваме до забрава, но все пак само до сутринта. После ще се върнем към света.

Пак затварям очи.

Сега сме само аз, Венис и Аргос, но може би един ден Хекс, и Ез, и Аш ще дойдат тук при нас. Щом открих моя сивоок брат сред цялото това опустошение, всичко може да се случи.

Нещо прехвърча пред лицето ми като падащи листенца, понесени от топлия ветрец от пустинята. Оранжевите пеперуди са се върнали в стаята ми. Те кръжат около главата ми и после се преместват на прозореца. Ставам от матрака и отивам до прозореца; поглеждам през стъклото с паяжинените орнаменти към градината и виждам, между кафявото и сивото, нещо зелено.

Викам на Венис да дойде с мен, тичам надолу по стълбите и излитам навън, където падам на колене, а Аргос застава до мен и души ръцете ми с влажния си нос. Зелени стръкове излизат от земята. Плахи, игриви и свежи. И осъзнавам, че тук растат неща. Колкото и да е невъзможно (макар че какво е възможно или невъзможно тези дни?), на това място растат неща. Венис също коленичи и протяга ръка, за да докосне нежните стръкове. Поглежда ме, като се мъчи да не покаже зъбите си в усмивка, и накланя глава настрани, както прави Аргос понякога.

— Магия ли е?

— Да — казвам аз. — Истинска магия. Животът.

После Аргос се надига, изправя се разтреперан на късите си крака и поглежда към хоризонта, като души с нос във въздуха. Опашката му се развява напред-назад като знаме.

— Пенелопи? — казва Венис.

Аз поглеждам, като присвивам единственото си око, за да виждам по-ясно. През мъглата се приближават три фигури. Високата е с кафяви къдрици, другата е червенокоса, а третата е слаб човек с перчем, черен като мастилото на татуировките, които разказват живота му. Те спират за миг. После хукват през голата земя с протегнати ръце, към розовата къща, към нас.