Робин Хоб
Съдбовният кораб (9)

Глава седма
Драконов кораб

В един момент беше свит сред неяснота, почиващ в прилична на утроба празнота. Уинтроу не усещаше нищо друго, освен физическото си тяло. Работеше по него както някога с цветното стъкло. Разликата беше, че сегашното бе повече възстановяване, отколкото създаване. Откриваше в работата си тиха наслада, носеща със себе си смътно ехо от спомени как реди блокчета като много малък. Задачите, пред които бе изправен, бяха прости и ясни, работата — повтаряща се; той само насочваше тялото си да направи това, което то в крайна сметка щеше да направи и само, но по-бързо. Средоточието на съзнанието му, отзоваващо се с готовност, забързваше усилията на тялото му. Останалата част от живота му беше застинала в абсолютна неподвижност. Не се интересуваше от нищо друго, освен да поправи животното, което обитаваше. Беше като да си в малка уютна стая, докато навън бушува буря.

Достатъчно, изръмжа драцената.

Уинтроу се сви още повече пред раздразнението й.

— Не съм приключил — примоли се той.

Не. Останалото ще се погрижи само за себе си, ако подхранваш тялото си и от време на време го поощряваш. Отлагах твърде дълго заради теб. Сега си достатъчно силен за всички ни, за да се изправиш пред това, което сме. А ние ще се изправим пред него.

Сякаш беше сграбчен и захвърлен във въздуха. Заразмахва крайници и задраска във всички посоки като паникьосано коте в търсене на нещо, каквото и да е, за което да се хване. И намери Вивачия.

Уинтроу!

Възклицанието й не беше гласен израз на радост, а по-скоро внезапен порив на връзка — беше го открила. Отново бяха събрани и за пореден път станаха цели. Тя можеше да го усети; можеше да почувства емоциите му да вдиша миризмите с неговия нос, да вкуси с устата му и да усеща чрез неговата кожа. Позна болката му, изпълнила я с мъка. Узна мислите му и…

Когато някой пада в съня си, винаги се събужда преди удара. Не и този път. Събуждането на Уинтроу беше ударът. Любовта и всеотдайността на Вивачия към него се сблъскаха с мъчителното знание за това, което беше. Мислите му бяха огледало, изправено пред безжизненото й лице. Веднъж взряла се в него, тя не можеше да откъсне поглед. Той беше пленен в това съзерцание заедно с нея и се почувства притеглян все по-надълбоко и по-надълбоко в отчаянието й. Потопи се в бездната с нея.

Тя не беше Вивачия, не и наистина. Никога не бе била друго, освен откраднатия живот на един дракон. Нейният псевдоживот бе прикрепен към останките от драконовата смърт. Нямаше право да съществува. Работниците от Дъждовните земи бяха разцепили пашкула на превъплътяващия се дракон на две. Зародишът му бе изхвърлен, оставен да погине, гърчейки се на студения каменен под, докато нишките спомени и познание, които го бяха обгръщали, бяха изтеглени и нарязани на дъски, за да бъдат построени живи кораби.

Животът се бори да продължи каквото и да става. Вихрушка запраща дърво на горския под; от дънера му се възправят фиданки. Крехко семенце сред камъчета и пясък все пак ще поеме капка влага и ще изстреля нагоре упорит зелен филиз. Потънали в солена вода, бомбардирани от спомените и чувствата на хората, на които принадлежеше, нишките памет в дъските й бяха търсили начин, по който да се подредят. Бяха приели даденото й име; бяха се стремили да открият смисъла на това, което преживяваха сега. Накрая Вивачия се бе пробудила. Но гордият кораб и великолепната му фигура не бяха наистина част от рода Вестрит. Не. Нейният живот бе откраднат. Тя беше полусъздание, дори по-малко от това, същество заместител, грубо съшито от човешки воли и погребани драконови спомени, безполово, безсмъртно и в крайна сметка — безполезно. Роб. Бяха използвали откраднатите спомени на някой дракон, за да си създадат голям дървен роб.

Викът, откъснал се от Вивачия, запрати Уинтроу в пълно съзнание. Той се извъртя и падна на пода, приземявайки се тежко на колене до койката си. Ета се събуди стреснато на мястото си в малката стая, откъдето го наблюдаваше.

— Уинтроу! — извика тя с ужас, докато той се изправяше на крака. — Чакай! Недей, не си добре. Легни, върни се!

Думите й го последваха, докато залиташе през вратата и се отправяше към бака. Чу шумове от каютата на капитана — Кенит крещеше да му донесат патерицата, а също и едно по-тихо „По дяволите, Ета, къде си, когато ми трябваш?“, но Уинтроу и за това не се спря. Куцукаше гол, само по чаршаф, а нощният въздух пареше заздравяващата му плът. Стъписани, моряците от нощната вахта си заподвикваха. Един сграбчи фенер и го последва. Уинтроу не му обърна внимание. Взе стъпалата до бака по две, което разкъса зарасналата му кожа, и се хвърли напред, провесил се наполовина през парапета.

— Вивачия! — извика. — Моля те. Ти не си виновна, нищо от това не е по твоя вина. Вивачия!

Фигурата се разкъсваше. Големите й дървени пръсти се бяха оплели в черните, буйни къдрици и се опитваха да ги изтръгнат от главата й. Ноктите драскаха бузите й и се впиваха в очите й.

— Не аз! — извика тя към нощното небе. — Никога аз! О, Велики Са, каква скверна подигравка съм аз, какво изчадие в очите ти! Пусни ме тогава! Нека умра!

Последвалият Уинтроу бе Ганкис.

— Какво те тревожи, момче? Какво наранява кораба? — настоятелно запита старият пират, но Уинтроу имаше очи само за фигурата. Жълтата светлина на фенера разкриваше нещо ужасяващо. Нишките плът се затваряха толкова бързо, колкото ноктите на Вивачия прорязваха бразди в идеалните й бузи. Косата, която отскубваше от скалпа си, се вливаше в ръцете й, погълната, и гривата й си оставаше все така гъста и лъскава като преди. Уинтроу се взираше с ужас в този цикъл на разрушение и прераждане.

— Вивачия! — извика отново и хвърли съществото си към нейното в опит да я утеши, да я успокои.

Там чакаше драцената. Тя го отблъсна така лесно, както и обвиваше и задържаше Вивачия в обятията си. Нейният дух се противеше на желанието на кораба да умре. Не. Не и след всички години на потисничество, всички епохи тишина и неподвижност. Няма да умра. Ако това е единственият живот, който можем да имаме, така да бъде. Стой мирно, малка робиньо. Сподели този живот с мен или друг няма да видиш!

Уинтроу беше онемял. На място, което можеше да достигне единствено със съзнанието си, се разгръщаше страшен конфликт. Драцената се бореше за живот, докато корабът се опитваше да отрече и на двете им правото на такъв. Уинтроу почувства собственото си дребно същество като парцал, сграбчен от два териера. Дърпаха го помежду си, разкъсван в хватката им, докато всяка се опитваше да претендира за верността му и да понесе съзнанието му с нейното. Вивачия го обгърна с любовта и отчаянието си. Познаваше го толкова добре, той също я познаваше така добре… как можеше сърцето му да се противи на нейното? Тя го повлече със себе си. Олюляваха се на ръба на волен скок към смъртта. Забвението ги подканваше примамливо. Тя го убеждаваше, че това е единственото решение. Какво друго можеше да има за тях? Това безкрайно чувство за неправда, това ужасно бреме на откраднат живот, това ли щеше да избере?

— Уинтроу! — Кенит издиша името, докато се тътреше нагоре по стълбата към бака. Уинтроу се обърна вяло да наблюдава приближаването му. Нощната риза на пирата, наполовина затъкната в панталоните, се вееше около него на нощния бриз. Единият му крак беше бос. Малка част от съзнанието на Уинтроу отбеляза, че никога преди не бе виждал Кенит в такова раздърпано състояние. Във винаги спокойния и язвителен поглед на капитана личеше паника. Той ни усеща, помисли си Уинтроу. Започва да се свързва с нас; усеща част от случващото се и то го плаши.

Ета подаде патерицата на капитана. Той я сграбчи и прекоси палубата с бързи крачки, за да се озове до Уинтроу. Внезапното стисване на рамото му бе хватката на живота, възпираща го от смъртта.

— Какво правиш, момче? — ядосано настоя Кенит. После се загледа с ужас покрай Уинтроу и гласът му се промени. — Господарю на рибите, какво си направил на кораба ми!

Уинтроу се обърна към фигурата. Вивачия се бе извърнала, за да насочи на свой ред погледа си към събиращата се на бака тълпа от обезпокоени моряци. Един мъж изпищя шумно, тъй като очите й изведнъж грейнаха в зелено. Цветът им се завихри във водовъртеж, а в центъра се простираше чернота, по-тъмна от всяка нощ. Човечността напусна лицето й. Черните й коси, развяващи се на нощния вятър, приличаха повече на гнездо гърчещи се змии. Зъбите, които оголи към тях в пародия на усмивка, бяха твърде бели.

— Ако аз не мога да спечеля — устните дадоха глас на драконовите мисли, — тогава никой няма да го стори.

Тя бавно се извърна от тях. Ръцете й се разпериха широко сякаш за да прегърне нощното море. Сетне ги отпусна бавно, за да хване корпуса на кораба зад нея.

Уинтроу! Уинтроу, помогни ми! Вивачия се молеше единствено наум; устата и гласът на фигурата вече не бяха под неин контрол. Умри с мен, примоли му се тя. И той за малко да го направи. За малко да я последва в бездната. Но в последния момент не можа.

— Искам да живея! — чу се да крещи към нощта. — Моля те, моля те, позволи ни да живеем! — За момент си помисли, че е успял да разколебае решимостта й да умре.

Необичайна тишина последва думите му. Дори нощният вятър като че ли сдържаше дъха си. Уинтроу осъзна, че някъде моряк ломотеше детска молитва, но ушите му уловиха друг, по-тих звук. Беше пробягващ, крехък звук, като при пропукващ се по повърхността на езеро лед, когато се осмелиш да пристъпиш твърде навътре.

— Няма я. — Ета си пое дъх. — Вивачия я няма.

Така беше. Дори под слабата светлина на фенера промяната беше очевидна. Всякакъв цвят и подобие на живот се бяха оттекли от фигурата. Дървото на гърба и косата й беше сиво като надгробен камък. Никакъв жизнен дъх не я размърдваше. Издяланите й къдрици бяха застинали и неподвластни на докосването на вятъра. Кожата й изглеждаше закоравяла като остаряваща ограда. Уинтроу я затърси със съзнанието си. Улови избледняваща следа от отчаянието й, като чезнеща миризма във въздуха. После дори това изчезна, сякаш някаква непроницаема врата се бе затворила между тях.

— Драцената? — промълви на себе си, но ако тя все още се намираше вътре в него, се беше скрила твърде добре за досега на слабите му сетива.

Уинтроу пое дълбоко дъх и го изпусна. Беше отново сам в съзнанието си. Колко време бе минало, откакто мислите му бяха били единственото нещо в главата му? След миг усети и тялото си. Хладният въздух щипеше заздравяващите му изгаряния. Коленете му омекнаха и щеше да се свлече на земята, ако Ета не го беше обгърнала с ръка. Той се облегна на нея. Новата му кожа крещеше под допира й, но беше твърде слаб дори да трепне.

Ета се загледа покрай него. Погледът й жалееше за Кенит. Очите на Уинтроу последваха нейните — никога не бе виждал някого така опечален. Пиратът силно се надвеси над парапета, за да се вгледа в профила на Вивачия, а чертите му бяха застинали в измъчено изражение. Линии, които Уинтроу не бе забелязвал преди, бяха като изваяни върху лицето му. Лъскавата му черна коса и мустаци изглеждаха стряскащо върху бледната му кожа. Смъртта на Вивачия бе принизила Кенит така, както загубата на крака му не бе могла. Мъжът се бе състарил пред очите на Уинтроу.

Кенит извърна глава, за да срещне погледа му.

— Мъртва ли е? — вдървено попита той. — Може ли жив кораб да умре? — Очите му молеха да не е така.

— Не зная — неохотно призна Уинтроу. — Не мога да я усетя. Изобщо. — Празнотата в него беше твърде ужасяваща, за да я изучава. Беше по-лошо от паднал зъб, по-осакатяващо от липсващия му пръст. Да бъде без нея пораждаше ужасен, зеещ недостатък в него. Нима наистина някога си бе пожелавал това? Бил е луд.

Кенит внезапно се извъртя назад към фигурата.

— Вивачия? — обърна се към нея въпросително. А след това: — Вивачия! — изрева той; гневният, останал нечут повик на отритнат любовник. — Не можеш да ме изоставиш сега! Не може да те няма!

Дори лекият нощен ветрец бавно застина. Тишината на корабната палуба бе пълна. Екипажът изглеждаше стъписан от скръбта на капитана по живия кораб. Ета беше тази, която наруши тишината.

— Ела — каза на Кенит. — Тук няма какво да се направи. Двамата с Уинтроу трябва да слезете долу и да поговорите за това. Той се нуждае от храна и питие, а и все още трябва да е на легло. Заедно, двамата можете да разрешите загадката какво да се направи оттук насетне.

Уинтроу ясно разбираше какво се опитва да направи. Поведението на капитана предизвикваше вълнение сред екипажа. Най-добре беше да е извън полезрението им, докато се възстановеше.

— Моля те — изграчи Уинтроу, добавяйки молбата си към тази на Ета. Трябваше да се махне от тази ужасна, застинала фигура. Да гледа сивата глава беше по-лошо, отколкото да се взира в разлагащ се труп.

Кенит ги погледна сякаш бяха непознати. Докато се вземаше в ръце, в очите му се появи внезапна отегчителност.

— Добре тогава. Заведи го долу и се погрижи за него. — Гласът му бе лишен от всякакво чувство. Очите му пробягаха по екипажа. — Връщайте се на постовете си — изропта към тях. За момент те не реагираха. Няколко лица показваха съчувствие към техния капитан, но повечето гледаха объркано сякаш не го познаваха. Тогава той отсече грубо:

— Веднага! — Не повиши глас, но заповедта в изреченото накара мъжете да се подчинят припряно. Само след миг бакът беше празен, с изключение на Уинтроу, Ета и Кенит.

Ета изчакваше Кенит. Капитанът се раздвижи неловко, намествайки патерицата, докато накрая не я постави под мишница. С подскоци се отдели от перваза и започна да залита по пътя към стълбата.

— Иди му помогни — прошепна Уинтроу. — Аз ще се оправя.

Ета само кимна в съгласие. Остави го, за да отиде при Кенит. Еднокракият мъж прие помощта й без възражения. Това бе също толкова нетипично за него, колкото и по-ранната му проява на емоция. Докато наблюдаваше нежността, с която жената му помагаше да слезе по късата стълба, Уинтроу почувства самотата си още по-остро.

— Вивачия? — запита тихо нощта. Вятърът премина с въздишка покрай него, напомняйки му за изгорената кожа и собствената му голота. Ала Вивачия бе отделена от него също толкова болезнено, колкото бе и собствената му кожа, оставила усещането за друг вид болка. Голотата на тялото му бе малко неудобство в сравнение със самотата му в нощта. В един замаян миг той осъзна колко необятни бяха морето и светът около него. Той не беше нищо повече от дребна мушица живот на тази дървена палуба, поклащаща се сред водата. Преди винаги бе усещал големината и силата на Вивачия около себе си, закриляйки го от света в открито море. Откакто бе напуснал дома си като дете, не се бе чувствал толкова дребен и незначителен.

— Са — прошепна, знаейки, че би трябвало да може да се обърне към бога си за утеха. Са винаги беше бил до него, много преди да се качи на кораба и да се свърже с нея. Някога беше сигурен, че е предопределен да стане жрец. Сега, докато се опитваше с дума да достигне божественото благоговение, осъзна, че името на устните му бе всъщност молитва Вивачия да му бъде върната. Почувства срам. Нима корабът бе заменил бога му? Наистина ли вярваше, че не може да продължи без нея? Внезапно коленичи на потъмнелия под, но не за да се моли. Ръцете му преминаха пипнешком по дървото. Ето тук. Петната трябваше да са тук, където кръвта му се бе вляла в гредите й и ги бе сляла във връзка, която не споделяше с никой друг. Но осакатената му ръка откри собствения си кървав отпечатък чрез поглед, не чрез допир. Не чувстваше нищо друго под дланта си, освен фината текстура на магическото дърво. Не чувстваше нищо.

— Уинтроу?

Ета се бе върнала за него. Стоеше на стълбата и го наблюдаваше от другия край на бака, превит, застанал на ръце и колене.

— Идвам — отвърна и със залитане се изправи на крака.

 

 

— Още вино? — попита Ета.

Момчето поклати безмълвно глава. Момче, защото именно на такова приличаше, увит в нови чаршафи и то от леглото на Кенит. Ета ги бе взела и му ги бе предложила, след като го беше въвела залитащ в каютата. Белещата се кожа все още не можеше да понесе допира на истински дрехи. Сега младежът стоеше неудобно на стол от другата страна на масата, където беше Кенит. За Ета беше очевидно, че не може да си намери подходяща поза, която да щади раните му. Беше изял част от храната, която бе поставила пред него, но почти нямаше промяна в състоянието му. Кожата, където отровата го бе попарила, лъщеше и стоеше на червени петна. Голите червени парчета кожа върху остриганата му глава й напомняха за краставо куче. Най-лош от всичко обаче беше празният му поглед. Той отразяваше загубата и чувството на изоставеност в очите на Кенит.

Пиратът седеше срещу Уинтроу, черната му коса бе разрошена, ризата му — само наполовина закопчана. Кенит, винаги така внимателен относно външния си вид, сякаш беше забравил за него напълно. Тя едва се сдържаше да гледа мъжа, когото бе обичала. През годините, откакто го познаваше, той първо бе бил неин клиент, а после — мъжът, по когото бе копняла. Когато я беше отвел, си бе помислила, че нищо не би могло да й донесе повече радост. Нощта, в която й беше казал, че го е грижа за нея, бе преобърнала живота й. Беше го наблюдавала как израства от капитан на един съд до командир на цяла флота пиратски кораби. И още повече — хората сега го приветстваха като крал на Пиратските острови. Беше си помислила, че го е изгубила в бурята, когато бе подчинил на волята си морето и морската змия, защото не беше достойна за мъж, чиято велика съдба бе предопределена от Са. Беше оплакала величието му, помисли си засрамено. Той се бе извисил и тя бе завиждала от страх, че заради това ще го изгуби.

Но това… това беше хиляди пъти по-зле.

Никаква битка, рана или буря не бе успяла да го извади извън контрол. До тази нощ никога не бе го виждала толкова несигурен или в недоумение. Дори сега седеше изправен на масата, пиеше брендито си чисто, с изпънати рамене и стабилна ръка. И въпреки това нещо го беше напуснало. Беше го видяла да си отива, да отлита надалеч заедно с живота на кораба. Сега той беше толкова дървен, колко бе станала и Вивачия. Боеше се да го докосне, за да не открие, че кожата му е станала твърда и неподдаваща се на допир като палубата.

Той прочисти гърло. Очите на Уинтроу се стрелнаха към него почти уплашено.

— Тъй. — Кратката дума беше остра като бръснач. — Мислиш, че е мъртва. Как? Какво я уби?

Беше ред на Уинтроу да прочисти гърло, с лек и треперлив звук.

— Аз бях. Имам предвид, че това, което разбрах, я уби. Или я запрати толкова дълбоко в самата нея, че тя не можа да намери обратния път към нас. — Той преглътна, вероятно борейки се да спре сълзите. — Може би просто осъзна, че винаги е била мъртва. Може би единствено вярата ми в противното я беше задържала жива.

Кенит рязко свали чашката си и тя издрънча шумно по масата.

— Говори смислено — изръмжа той на пророка си.

— Съжалявам, сър. Опитвам се. — Момчето повдигна трепереща ръка да разтърка очите си. — Дълго е и е объркващо. Спомените ми са се слели със сънищата ми. Мисля, че винаги съм подозирал голяма част от това. Щом влязох в контакт със змията, всичките ми подозрения се допълниха от нейните знания. И разбрах. — Уинтроу повдигна очи, за да срещне тези на Кенит и пребледня от сляпата ярост, изписана на лицето му. Започна да говори по-бързо: — Когато намерих затворената змия на Острова на Чуждите, помислих, че е просто пленено животно. Нищо повече. Беше нещастно и реших да го освободя, както бих постъпил с всяко създание. Никое творение на Са не бива да бъде държано в такъв жесток затвор. Докато работех, ми се стори, че змията е по-интелигентна от мечка или котка. Знаеше какво правех. Щом бях премахнал достатъчно прегради, така че да може да избяга, тя го направи. Докато минаваше покрай мен обаче, кожата й се отърка в моята и ме изгори. Ала в този миг я познах. Сякаш между нас бе създаден мост, като връзката, която споделям с кораба. Познах мислите й и тя моите.

Той си пое дълбоко дъх и се наведе напред през масата. В очите му личеше отчаянието да накара пирата да му повярва.

— Кенит, змиите са потомци на дракони. Някак са били пленени в морската си форма, неспособни да се завърнат в земите на промяната, за да станат истински дракони. Не можах да разбера всичко. Видях изображения — мисля, че бяха мислите й, но е трудно да ги преведа в човешки понятия. Когато се върнах на борда на Вивачия, знаех, че живият кораб бе предназначен да бъде дракон. Не знам как точно. Има някакъв етап между змия и дракон, период, в който змията е обвита в нещо като твърда кожа. Мисля, че това е магическото дърво: обвивката на дракон, преди да стане дракон. Вместо това по някакъв начин Дъждовните Търговци са я превърнали в кораб. Убили са дракона и са нарязали обвивката на дъски, за да построят жив кораб.

Кенит се протегна за бутилката с бренди. Сграбчи гърлото сякаш щеше да я души.

— В думите ти няма никакъв смисъл! Това, което казваш, не може да е истина! — Той повдигна бутилката и за един плашещ момент Ета реши, че ще разбие главата на момчето. По погледа на Уинтроу разбра, че и той се боеше от същото. При все това младежът не трепна. Седеше тихо, в очакване на удара, като че щеше да приветства смъртта си. Вместо това Кенит наля бренди в чашата си. Малка част от течността прехвърли ръба и падна върху бялата покривка. Пиратът я игнорира. Повдигна чашата си и я изпразни на един дъх.

Гневът му е твърде силен, внезапно си помисли Ета. Тук има и нещо друго, нещо по-дълбоко и по-болезнено от загубата на Вивачия.

Уинтроу пое накъсано дъх.

— Мога да кажа само какво вярвам, сър. Ако не беше истина, не смятам, че Вивачия щеше да го приеме толкова навътре, че да умре. Част от нея винаги е знаела. В нея винаги е спял дракон. Досегът ни със змията го пробуди. Драконът беше бесен, след като откри в какво се е превърнал. Докато бях в безсъзнание, той настоя да му помогна да сподели живота на кораба. Аз… — Момчето се поколеба. Остави нещо недоизказано и продължи: — Драконът ме събуди днес. Събуди ме и ме принуди да вляза в пълен контакт с Вивачия. Бях се задържал далече от нея, защото не исках да осъзнае това, което разбрах аз — че никога не е била истински жива. Тя беше мъртвата черупка на забравен дракон, която моето семейство някак бе пригодило за целите си.

Кенит рязко си пое дъх през носа. Облегна се назад в стола си и повдигна повеляващо длан, възпирайки думите на момчето.

— И това е тайната на живите кораби? — присмя се той. — Не е възможно. Всеки, който някога е познавал жив кораб, ще отрече тези дрънканици. Дракон в нея! Кораб, направен от драконова кожа. Смахнал си се, момче. Болестта ти е изпържила мозъка.

Но Ета му вярваше. Присъствието на кораба й бе опъвало нервите, откакто се бе качила на борда. Сега вече добиваше смисъл. Като струните на музикален инструмент, настроени точно, теорията беше в хармония с усещанията й. Беше вярно. Във Вивачия винаги бе имало дракон.

И Кенит го знаеше. Ета го бе виждала да лъже; беше го чувала да лъже нея. Никога преди обаче не го беше виждала да лъже себе си. Не беше много добър в това. Пролича си в мига, в който ръката му затрепери, докато си наливаше поредната глътка бренди.

Върна чашата си на масата и ненадейно заяви:

— За това, което трябва да направя, ми е необходим жив кораб. Трябва да я съживя.

— Не мисля, че можеш — меко каза Уинтроу.

Кенит изсумтя.

— Колко бързо губиш вярата си в мен. Само преди дни вярваше, че съм избран от Са. Само преди седмици говореше в моя полза пред всички и казваше, че съм предопределен да стана техен крал, ако са достойни за мен. Ха! Такава дребна, крехка вяра, скършена при първото изпитание. Чуй ме, Уинтроу Вестрит. Обходил съм бреговете на Острова на Чуждите и техните предвещания потвърдиха съдбата ми. След една моя дума утихна буря. Заповядвал съм на морска змия, чиято воля се пречупи пред моята. Само преди ден те призовах от самата бездна на смъртта, неблагодарен нещастнико! А сега седиш там и ми се присмиваш. Казваш, че не мога да върна собствения си кораб към живот! Как смееш? Да не би да се опитваш да подкопаеш влиянието ми? Нима онзи, с когото съм се отнасял като със син, вдига ръка срещу мен?

Ета остана на мястото си, извън кръга светлина от фенера над масата, и наблюдаваше двамата мъже. Редица емоции преминаха през лицето на Уинтроу. Удиви я колко лесно можеше да ги разчете. Кога бе свалила гарда си дотолкова, че да опознае някого толкова добре? И по-лошото — изведнъж я заболя за него. И той като нея беше приклещен между любовта към мъжа, когото бяха следвали толкова дълго, и страха от могъщото същество, в което се превръщаше. Задържа дъха си, надявайки се, че Уинтроу ще намери правилните думи. Не го разгневявай, безмълвно се помоли тя. Разгневиш ли го, няма да те чуе.

Уинтроу пое дълбоко дъх. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Истината е, че ти се отнасяше с мен по-добре, отколкото собственият ми баща. Когато стъпи на борда на Вивачия, очаквах да срещна смъртта си от твоите ръце. Вместо това ти всеки ден ме предизвикваше да открия как бих искал да живея живота си и да го направя. Кенит, ти си повече от капитан за мен. Наистина вярвам, без съмнение, че ти си средство на Са, предназначено за изпълнението на волята му. Както сме и всички ние, разбира се, но мисля, че за теб е заделил съдба, по-значима от тази на повечето. Въпреки това, когато говориш за връщането на Вивачия към живот… не се съмнявам в теб, капитане мой. По-скоро се съмнявам, че тя въобще някога е била жива, поне не в смисъла, в който сме аз и ти. Вивачия беше фабрикация, създание, съставено от спомените на моите предци. Драцената някога е била истинска. Но ако Вивачия не е била истинска, а драцената е умряла при нейното сътворяване, кой е останал, та да го призовеш обратно към живот?

По лицето на Кенит, по-бързо от стрелването на змийски език, премина несигурност. Дали Уинтроу беше видял?

Младият мъж остана неподвижен. Въпросът му все още висеше във въздуха между тях. Ета с неверие наблюдаваше как ръката му се повдигна леко от масата. Много бавно, той започна да се протяга през масата като че щеше да докосне ръката на Кенит в проява на… какво? Съчувствие? О, Уинтроу, недей да правиш тази грешка!

Кенит не даде никакъв признак, че е забелязал реещата се ръка. Думите на Уинтроу, изглежда, изобщо не го бяха впечатлили. Той се взираше в момчето и Ета можа ясно да види как достигна до някакво решение. Бавно повдигна бутилката с бренди и наля в чашата си още една глътка. После се пресегна и взе празната чаша на Уинтроу. Изля щедро количество бренди в нея и я постави обратно пред него.

— Изпий това — безцеремонно нареди той. — Може би ще разпали поне малко кръвта ти. После ми говори, че не мога да го направя. Ти по-скоро ми кажи как ще ми помогнеш. — Повдигна собствената си чаша и я свали обратно. — Защото тя беше жива, Уинтроу. Всички знаем това. Така че, каквото и да беше онова, което я оживяваше, именно него ще призовем обратно.

Ръката на Уинтроу бавно се приближи до чашата. Повдигна я, после отново я постави на масата.

— А ако този живот вече не съществува, за да бъде призован обратно, сър? Ако нея просто я няма?

Кенит се засмя и Ета я побиха тръпки. Така се смееше мъж, подложен на изтезание, защото виковете вече не бяха достатъчни да изразят болката му.

— Ти се съмняваш в мен, Уинтроу. Така е, защото не знаеш каквото знам аз. Това не е първият жив кораб, който някога съм познавал. Те не умират толкова лесно. Обещавам ти. Сега изпий това бренди… да, добро момче. Ета! Къде си? От какво се безпокоиш, че си поставила почти празна бутилка на масата? Донеси друга, и по-бързо.

 

 

Момчето не можеше да пие. Кенит лесно го бе вкарал под масата, а грижите за него щяха да занимават курвата.

— Заведи го в стаята му — каза на Ета и търпеливо наблюдаваше как го вдига на крака. Той се запрепъва сляпо до нея, като опипваше пътя пред себе си надолу по коридора. Кенит гледаше как си отиват. Убеден, че сега разполагаше с малко време за себе си, решително постави патерицата под мишница и се изправи. С тромави, предпазливи стъпки извървя пътя до палубата. Може би и самият той бе леко пиян.

Нощта все още беше приятна. Звездите бяха далечни, омара от облаци забулваше блясъка им. Морето се бе надигнало леко, носещо се срещу тях, но здравият корпус на Вивачия прорязваше всяка вълна с ритмична грация. Вятърът бе постоянен и по-силен от преди. Докато минаваше покрай платната, в него дори се долавяше слабо виене. Кенит смръщено нададе ухо, но докато стоеше така заслушан, звукът отшумя.

Кенит бавно обиколи палубата. Първият помощник беше на руля; поздрави капитана си с кимване, но не продума. Това беше добре. Сред такелажа щеше да има човек, който да бди, но той оставаше невидим в тъмнината, която приглушените корабни фенери не успяваха да пробият. Кенит се придвижваше бавно, почукването на патерицата му беше контрапункт на меките му стъпки. Неговият кораб. Вивачия беше негова и той щеше да я съживи отново. И щом го направеше, тя щеше да знае, че той е нейният господар и щеше да му принадлежи по начин, по който никога не бе принадлежала на Уинтроу. Негов собствен жив кораб, какъвто винаги бе заслужавал. Точно така, той винаги бе заслужавал свой собствен жив кораб. Нищо нямаше да му я отнеме сега. Нищо.

Беше започнал да мрази късата стълба, водеща от главната палуба към издигнатия бак. Изкачи я, при това не твърде непохватно, след което поседя за момент, за да си поеме дъх, като се преструваше, че всъщност изучава нощта. Най-накрая придърпа патерицата, стъпи отново на крака и се приближи до парапета при носа. Загледа се над морето пред тях. Далечните острови бяха ниски черни хълмчета на хоризонта. Хвърли поглед към посивялата глава на фигурата, след което го насочи покрай нея, над морето.

— Добър вечер, мила морска лейди — поздрави я. — Вечерта е приятна и вятърът в гърбовете ни е благоприятен. Какво повече можем да желаем?

Вслуша се в нейната застиналост сякаш му беше отговорила.

— Да. Добре е. И аз като теб съм облекчен да видя Уинтроу отново на крака. Нахрани се прилично, пи малко вино и много бренди. Реших, че един дълбок сън ще му се отрази добре, за да оздравее. И разбира се, възложих на Ета да бди над него. Това ни дава минутка-две насаме, принцесо моя. Сега. Какво би ти доставило удоволствие тази вечер? Спомних си една прекрасна стара история от Южните острови. Би ли искала да я чуеш?

Отвърнаха му единствено вятърът и водата. Отчаяние и гняв се разбунтуваха в него, но той не им даде гласност. Вместо това се усмихна любезно.

— Чудесно. Това е стара история, от времето преди Джамаилия. Някои казват, че в действителност е от Прокълнатите острови, разказана на Южните острови, които в последствие си я присвоили. — Той прочисти гърло, притвори очите си наполовина и заговори, като заразказва с думите на майка си и с гласа на разказвач. Както тя бе разказвала толкова отдавна, преди Игрот да й отреже езика, прерязвайки думите й завинаги.

— Някога, в онова далечно време толкова отдавна, имало една млада жена с остър ум, но малко богатство. Родителите й били възрастни и след като починели, малкото, което имали, щяло да стане нейно. Това може би й било достатъчно, но поради старческото си слабоумие, те решили да уредят брак за дъщеря си. Избраният от тях мъж бил земеделец, с голямо богатство, но без капка духовитост в себе си. Дъщерята отведнъж разбрала, че никога нямало да намери щастието с него, нито пък можела да го търпи. Тъй че Едрила, това било името й, напуснала родители, къща и…

— Ерлида беше името й, дръвнико. — Вивачия се обърна бавно, за да го погледне. Движението запрати ледени тръпки нагоре по гръбнака на Кенит. Тя се изви като змия, тялото й — необвързано от човешки ограничения. Косата й, станала внезапно смолисточерна, просветна със сребристи отблясъци. В златните очи, срещнали неговите, попаднаха слабите лъчи на корабния фенер и отразиха светлината обратно към него. Тя му се усмихна и устните й се разтеглиха твърде широко, а зъбите, които му показа, изглеждаха едновременно по-бели и по-малки от преди. Устните й бяха твърде червени. Животът, който се движеше сега в нея, искреше със змийска лъскавина. Гласът й беше гърлен и муден. — Ако ще ме отегчаваш с хилядагодишна история, поне я разказвай правилно.

Дъхът му секна в гърлото. Започна да отговаря, но после се спря. Не казвай нищо. Накрай я тя да говори. Нека първо се издаде пред него. Впитият в него взор на съществото беше като острие, опряно в гърлото му, но той отказа да покаже страх. Направи всичко по силите си да срещне погледа й, без да поглежда встрани.

— Ерлида — настоя тя. — И не беше земевладелец, а крайречен грънчар, на когото бе дадена. Мъж, който по цял ден оформяше с ръце мокра глина. Правеше тежки, груби грънци, годни само за събиране на отпадна вода и за нощни гърнета. — Тя се извърна от него, за да се загледа напред, над черното море. — Така се казва в историята. А аз я знам добре. Познавах Ерлида.

Кенит позволи на тишината да се разгърне, докато не изтъня и не стана по-опъната и от нишките на паяжина.

— Как? — дрезгаво попита накрая. — Как е възможно да си познавала Ерлида?

Фигурата изсумтя презрително.

— Защото не сме толкова глупави като хората, които забравят всичко, случило им се преди индивидуалното им раждане. Паметта на майка ми и на нейната майка, както и тази на майката на майката на майка ми, всички те са мои. Бяха вплетени в нишки от пясък на паметта и слюнката на тези, които помогнаха да се затворя в пашкула си. Те бяха заделени за мен, мое наследство, което да си върна, щом се събудя като дракон. Спомените на стотици животи са мои. И въпреки това съм пленена в смъртта, нищо повече от мисли, изпълнени с копнеж.

— Не разбирам — сковано се осмели да каже Кенит, щом стана ясно, че тя е приключила да говори.

— Защото си глупав — озъби му се ожесточено.

Той се беше зарекъл, че никой никога повече нямаше да му говори така. Тогава бе изчистил кръвта им от ръцете си и досега бе спазвал обещанието си. Винаги. Дори сега. Кенит се надигна да се изправи.

— Глупав. Може да ме мислиш за глупав и да ме наричаш глупав. Поне съм истински. А ти не си. — И постави патерицата под мишница, готов да се отдалечи.

Тя отново се обърна към него, крайчецът на устата й се повдигна в подигравателна усмивка.

— Ах, значи насекомото има все пак някакво жило. Остани тогава. Говори ми, пирате. Мислиш, че не съм истинска? Достатъчно истинска съм. Достатъчно, за да разтворя спойката си за морето във всеки един момент, в който реша. Може би искаш да помислиш над това.

Кенит плю през перилата.

— Самохвалство и надувки. Това трябва да ме впечатли или да ме изплаши? Вивачия беше по-смела и силна от теб, корабе, каквото и да си. Криеш се зад преимуществото на побойника: да унищожиш това, което можеш. Давай тогава, унищожи ни и да приключваме. Много добре знаеш, че не мога да те спра. Пожелавам ти приятно прекарване, когато станеш потънала отломка на дъното. — Той решително се извърна от нея. Сега трябваше да си тръгне, знаеше го. Просто да се обърне и да започне да върви, иначе тя въобще нямаше да го уважава. Почти бе стигнал края на бака и тогава целият кораб изведнъж се наклони. Див вик се разнесе от наблюдателницата сред такелажа, а от екипажа долу в хамаците се надигна хор от изненадано мърморене. Помощникът, стоящ на руля, изкрещя гневен въпрос. Патерицата на Кенит се хлъзна по гладката палуба и изхвърча изпод него. Той падна, разперил крайници, лактите му удариха тежко пода. Падането му изкара въздуха.

Докато лежеше така, борещ се да си поеме дъх, корабът се изравни. За миг всичко се върна както си беше, освен питащите гласове на екипажа, извисили се в пристъп на паника. Мекият, мелодичен смях, идващ откъм фигурата, го предизвикваше. По-слабо гласче проговори до ухото на Кенит. Дребният талисман от магическо дърво, привързан за китката му, внезапно проговори:

— Не си тръгвай, глупако. Никога не обръщай гръб на дракон. Ако го направиш, тя ще си помисли, че си толкова глупав, че заслужаваш унищожение.

Кенит въздъхна болезнено.

— И трябва да повярвам на теб? — изсумтя той. Успя да седне. — Ти самият си отчасти дракон, ако казаното от нея е вярно.

— Има дракони и дракони. А този със сигурност не би предпочел да прекара вечността, привързан за купчина кости. Върни се. Опълчи й се. Предизвикай я.

— Млъкни — изсъска към безполезното нещо.

— Какво ми каза? — попита корабът с отровно сладък глас.

С усилие, той успя да се изправи. Постави патерицата си на място и се понесе по палубата към парапета.

— Казах „Млъкни!“ — повтори той за нея. Хвана перилото и се надвеси над него. Остави всяка частица от страха си да разцъфне в гняв. — По-добре бъди дърво, ако си неспособна да бъдеш Вивачия.

— Вивачия? Това безгръбначно, поробено нещо, това треперещо, примирено, пълзящо творение на човеците? По-скоро ще мълча навеки, отколкото да бъда нея.

Кенит сграбчи възможността.

— Значи ти не си нея? Нито частица от теб не се съдържаше в нея?

Фигурата наклони главата си назад. Ако беше змия, Кенит щеше да се закълне, че е готова да нападне. Той не отстъпи и на крачка. Нямаше да покаже страх. Освен това не мислеше, че може да го достигне. Устата й се разтвори, но от нея не излязоха никакви думи. В очите й блесна гняв.

— Ако не е теб, то тогава тя има също толкова право да бъде животът на този кораб, колкото и ти. А ако тя е теб… е, тогава се присмиваш и критикуваш себе си. Във всеки случай за мен няма никакво значение. Предложението ми пред този жив кораб остава. Малко ме интересува коя от двете ще го приеме.

Така. Беше използвал всичко, с което разполагаше. Щеше или да спечели, или да бъде съсипан. Между двете крайности нямаше нищо друго. Но пък и никога не бе имало.

Тя внезапно издиша — нещо средно между съскане и въздишка.

— Какво предложение? — изиска тя.

Кенит се усмихна с ъгълчето на устата си.

— Какво предложение? Имаш предвид, че не знаеш? Така, така. Мислех, че винаги си се спотайвала под кожата на Вивачия. Изглежда, че по-скоро си будна отскоро. — Наблюдаваше я внимателно, докато леко й се подиграваше. Не трябваше да стига дотам, че да я разгневи, но и не искаше да изглежда твърде нетърпелив да преговаря с нея. Очите й започнаха да се присвиват и той смени тактиката. — Пиратствай с мен. Бъди моята кралица на моретата. Ако наистина си дракон, покажи ми тази си същност. Нека плячкосваме, където пожелаем, и присвоим тези острови за свои.

Въпреки надменния й поглед, той бе забелязал краткото разширяване на очите, издало интереса й. Следващите й думи го накараха да се усмихне:

— Какво печеля аз?

— Какво искаш?

Тя го наблюдаваше. Той застана изправен и посрещна необичайния й поглед с леката си усмивка. Тя пробяга с поглед по него сякаш беше гола курва в салона на евтин бардак. Очите й се задържаха малко повече върху липсващия му крак, но той не позволи на това да го изнерви. Изчака я.

— Искам каквото искам, когато го поискам. Щом дойде времето да си го взема, ще ти кажа какво е. — Тя захвърли думите си като предизвикателство.

— Леле. — Той задърпа мустаците си сякаш беше развеселен. В действителност думите й предизвикаха тръпки, пробягали по гърба му като ледена вода. — Наистина ли очакваш да се съглася на подобни условия?

Беше неин ред да се засмее — гърлен кикот, който му напомняше за напевното ръмжене на ловуващ тигър. Никак не го успокои. Нито пък думите й.

— Разбира се, че ще се съгласиш. Какво друго би могъл да сториш? Колкото и да не ти се иска да го признаеш, мога да унищожа и теб, и целия ти екипаж, когато пожелая. Трябва да си доволен, че засега намирам пиратстването с теб за забавно. Недей да искаш повече от това, което можеш да получиш.

Кенит отказа да бъде обезсърчен.

— Унищожи ме и ще унищожиш себе си. Или мислиш, че ще е по-забавно да потънеш на дъното и да стоиш там, в калта? Пиратствай с мен и екипажът ми ще ти даде криле от платна. С нас можеш да летиш през вълните. Можеш отново да ловуваш, драконе. Ако има нещо вярно в старите легенди, то това трябва да е повече от развлекателно за теб.

Тя отново се изкиска.

— Значи приемаш условията ми?

Кенит се изпъна.

— Значи, че ще помисля една нощ.

— Приемаш ги — каза тя на нощта.

Той не благоволи да отговори. Вместо това стисна патерицата и започна внимателно да се придвижва по палубата. При стълбата, макар и малко неумело, успя да се справи със стъпалата и да се смъкне на долната палуба. Кимна отсечено на двама моряци, докато ги подминаваше. Ако бяха дочули някаква част от разговора му с кораба, имаха благоразумието да не го показват.

Докато прекосяваше главната палуба, най-сетне си позволи да почувства триумфа си. Беше го направил. Беше призовал кораба обратно към живот и тя отново щеше да му служи. Избута настрани нейната част от уговорката. Можеше ли да съществува нещо, което тя да иска за себе си? Нямаше необходимост да се съвкупява, нито да яде или спи. Какво можеше да поиска от него, което той да не можеше да й даде с лекота? Беше добра сделка.

— По-мъдра, отколкото си мислиш — каза собственият му, но по-тънък глас. — Съглашение за величие дори.

— Така ли? — промърмори Кенит. Не би рискувал да покаже въодушевлението си дори пред собствения си талисман. — Чудя се. Още повече щом ти одобряваш.

— Повярвай ми — предложи талисманът. — Някога давал ли съм ти грешни насоки?

— Да вярвам на теб значи да вярвам на един дракон — меко отвърна Кенит. Той се озърна наоколо, за да е сигурен, че никой не го гледа или подслушва. Вдигна китката пред лицето си — на лунната светлина не можа да различи нищо от чертите на талисмана, освен светещите му в червено очи. — Прав ли е Уинтроу? Наистина ли си остатък от мъртвороден дракон?

Настъпи миг тишина, по-красноречив от всякакви думи.

— И ако съм? — гладко попита талисманът. — Нима все още не нося твоето лице? Запитай се следното: ти ли прикриваш дракона, или драконът прикрива теб?

Сърцето на Кенит прескочи един удар. Някакъв трик на вятъра предизвика ниско стенание сред такелажа. Косата на Кенит настръхна.

— Не говориш смислено — измънка той към талисмана. Свали ръката си и здраво стисна патерицата. Докато се движеше из кораба към собствената си каюта и почивката, пренебрегна едноминутния хилеж на нещото, привързано за китката му.

 

 

Гласът й беше хриплив. Беше пяла и преди, на себе си, във влудяващия плен на пещерата и водния басейн. Гласът й — тогава писклив и дрезгав, бе разбивал съпротивата й в каменните стени и железните прегради, които я ограничаваха.

Но това беше различно. Сега извисяваше гласа си в нощта и пееше древна песен за призоваване.

— Ела — казваше на всеки, който можеше да чуе. — Ела. Времето за събиране настъпи. Ела да споделиш спомени, ела да изминем разстоянието заедно, обратно към мястото на началата. Ела.

Беше проста песен, предназначена да бъде радостна. Предназначена за множество гласове. Изпята само от един, звучеше слабо и жалко. Премести се от Обилието нагоре в Недостига и я изпя под нощното небе, но там звучеше още по-слабо. Пое отново дъх и я изпя отново, по-силно и настоятелно. Не можеше да каже кого призовава; нямаше пресни следи от змийска миризма във водата — само влудяващото ухание на кораба, който следваше. Имаше нещо в този кораб, напомнящо за някакво сродство с нея. Не можеше да си представи как е възможно да е родственичка на кораб и все пак не можеше да отрече дразнещите токсини, носещи се от корпуса му. Пое си дъх да запее отново.

— Ела, присъедини се към родството си и заеми сила на по-слабите. Заедно, заедно изминаваме разстоянието, обратно към нашите начала и нашите завършеци. Съберете се, родени на брега създания на морето, за да се завърнем отново по бреговете. Донесете мечтите си за небе и крила; елате да споделим спомените от нашите животи. Нашето време настъпи, нашето време настъпи.

Последните тръбящи звуци на песента заглъхнаха, отнесени от вятъра. Помнещата изчака за отговор. Нищо. И все пак, докато потъваше безутешно обратно под вълните, й се стори, че токсините, идващи уклончиво от кораба пред нея, станаха по-наситени и отчетливи.

Сама си се присмивам и се дразня, скастри се тя. Може би наистина беше луда. Може би отново бе свободна само за да стане свидетел на края на целия си вид. Обгърна я безутешност, опитала се да я повлече надолу. Вместо това тя отново зае позиция зад кораба, за да го последва накъдето я отведеше.