Робин Хоб
Съдбовният кораб (29)

Глава двадесет и седма
Ключалковият остров

Верен на собственото си нареждане, Парагон бе отплавал с прилива. Не елегантно, нито плавно, но щом покачващата се вода го повдигна от пясъците, сплетените въжета повдигнаха кърпените му платна на гредите от суров дървен материал. Половината от хората в намалелия му екипаж носеха рани — големи или малки, и много от тях бяха обезсърчени, но отплаваха.

Парагон навигираше. Янтар все още не беше издялала новото му лице, камо ли очите му. Беше нахвърляла амбициите си сред работна суетня, като си отбелязваше и вземаше мерки. Поради подтик от страна на кораба беше оставила тази работа настрана, за да приключи с по-наложителни задачи. Корабът плаваше сляп и все пак не сляп, защото разполагаше с очите на Янтар.

Тя се подпираше на парапета, косата й се вееше на вятъра, и говореше за всичко, което виждаше. Предаваше му усещането за островите, които подминаваха, през голите си ръце. Споделяше му не гледката, а осезанието си за океана и разпръснатите острови. В замяна, той споделяше с нея. Бялата змия определяше темпото им и подканваше кораба напред по собствения си, побъркан начин. Парагон подозираше, че се опитва да пробуди драконите в него, но те вече бяха будни и се размърдваха все повече с всеки изминал ден. Мислите им се смесваха с неговите. Драконите достигаха през него до Янтар, като едновременно с това го променяха. Те се превръщаха в него и той се превръщаше в тях.

— Летим — промълви Янтар. Силен дъжд пръскаше лицето й и мокреше откъслеците коса. Тя се взираше напред с широко отворени очи и заедно с него си представяше как бяха изглеждали тези острови някога.

— Някога летях. Но тогава това не бяха острови, а върхове на планини. Първата верига наричахме Великата вътрешна стена. Отвъд нея бяха Ниските земи, а след тях Морските планини — неспокойно, тътнещо място. Някои от планините пушеха, плюеха и бълваха течна маса, обръщайки лято в зима и ден в здрач. Сега са удавени. Върховете на Морските планини са онова, което вие наричате Преград, Остара и подобните им. Островите, през които преминаваме, са потъналите висини на Великата вътрешна стена.

— Когато говориш така за тях, мога да си ги представя в съзнанието си.

— Мм. Сега трябва да ги видим, както ги е видял Игрот и както ги е видял Лъкто Лъдчънс. Той беше син на Седж Лъдчънс. На Пиратските острови всички му викаха Лъки Лъдчънс. А Кенит беше син на Лъки. Той се възползва от това име. — За известно време Парагон остана смълчан, умът му се скиташе из годините. — Късмет. Винаги беше толкова важен за него.

Янтар заговори внимателно:

— Когато Алтея ми каза историята ти, спомена, че си напуснал Бингтаун със Седж Лъдчънс.

— Лъкто беше най-големият син на Седж. Той плаваше с баща си, но между двамата неизменно имаше напрежение. Седж имаше въображението на камък. Купуваше евтино и продаваше скъпо. Това беше единствената му етика в живота, етиката на Лъдчънс. Плащаше на хората си колкото може по-малко и сменяше екипажа често, защото беше твърде груб с хората. За него животите им винаги струваха по-малко, отколкото товарът му. Никога не спря да се замисли дали животът не може да е по-различен. Не се боеше от мен, защото му липсваше въображението да разбере на какво съм способен.

— Лъкто, синът му, беше по-различен. Беше мечтател, млад мъж, който се наслаждаваше на удоволствията на живота. Привичките, нравите и традициите на Бингтаун го задушаваха. Именно той придума Седж за малко странична търговия на Пиратските острови. Лъкто имаше подход към хората извън закона. Отпускаше се сред тях и те го харесваха заради това. Той помогна за повторното благоденствие на семейното богатство. Това се хареса на баща му. За да го възнагради, му уреди изгоден брак с най-малката дъщеря на много пристоен Търговец. Но Лъкто имаше сърце и то вече принадлежеше на момиче от Пиратските острови. Беше някъде на двадесет и две, когато баща му падна мъртъв на масата за пазарене в Заграба. Лъкто скърбеше за него, но не достатъчно, че да се върне в Бингтаун и да подеме скучния живот, който беше планиран за него. Погреба баща си на брега и никога повече не се върна у дома. Екипажът беше достатъчно доволен да го следва, тъй като Лъкто харесваше уискито колкото и те и го раздаваше с широка ръка. Беше щедро момче, но не толкова предпазливо, колкото можеше да бъде. Ожени се за момичето си от Пиратските острови и се закле, че ще живее като крал в собствения си малък свят.

Парагон поклати глава.

— Търгуваше добре и живееше нашироко. Построи за себе си и хората си тайно убежище. Доверяваше се на добрата воля на екипажа да пази света му в безопасност. Но винаги съществуват алчни мъже, такива, за които само дял от благосъстоянието не е достатъчен. И един такъв мъж доведе Игрот в света на Лъки. Игрот вече имаше репутацията на пират, който вършеше неща, които другите мъже дори не можеха и да си представят. Дойде при Лъки с небивалицата, че ще бъдат партньори в търговията и пиратството. Лъкто му повярва. Но посред празненството на съюза им, Игрот се обърна срещу него. Плени баща ми, за да ме покори, и взе Кенит за заложник, за да ме контролира, и всички трябваше да му се подчиняваме от страх, че може да нарани останалите. Отряза езика на майка ми…

— Парагон, Парагон. — Гласът на Янтар беше мек, но настоятелен. — Не твоят баща. На Кенит. Не твоята майка. На Кенит.

Корабът се усмихна горчиво в дъжда.

— Определяш граници там, където не съществуват. Точно това не разбираш, Янтар. Когато говориш с Парагон, говориш с човешките спомени, съхранени в мен. Когато с Кенит ме убихме, това беше нашето самоубийство.

— Това е нещо, което никога няма да разбера — с нисък глас отбеляза Янтар. — Как може някой толкова да мрази себе си, че да е готов да убие тази си същност?

Корабът поклати глава и от кичурите му коса се разхвърчаха капки дъжд.

— Точно тук ти е грешката. Никой не иска същността да умре. Исках само да накарам всичко останало да спре. Единственият начин да го постигна беше да поставя между света и себе си смъртта.

Внезапно той извърна ослепеното си лице към някакъв остров.

— Ето. Този там.

— Това е Ключалковият остров? — Звучеше скептично. — Парагон, там няма къде да се слезе на сушата. Островите се издигат право нагоре от водата като крепост с дървета.

— Не, това не е Ключалковият. Това е Катанецът. От тукашния основен канал изглежда като всеки друг остров, но ако напуснеш канала и заобиколиш острова, ще откриеш пролука в тази стена. Островът е оформен като почти затворен полумесец. Докато не навлезеш в него, изглежда като необещаващ проток. Но Катанецът опасва залив. Вътре в този залив има по-малък остров. Ключът в Катанеца. На задната страна на Ключалковия остров има заливче с добро място за закотвяне. Преди имаше пристан и вълнолом, но предполагам, че вече отдавна ги няма. Отправили сме се натам.

 

 

Брашън беше на руля. Той видя широкото помахване на Янтар и кимна, че е видял посочения остров. Тази област от Пиратските острови беше нашарена с малки островчета, рязко издигащи се от вълните; този не изглеждаше много по-различен. Парагон беше много потаен относно какво го правеше толкова специален. Циничната част от душата на Брашън се изсмя, но той все пак извика заповедта си към екипажа и докато мъжете изместваха мокрите платна, завъртя руля да обърне кораба. Досега, постоянният вятър ги бе облагодетелствал. От тук насетне щеше да последва дълга поредица от изтощително лавиране, за да отведе Парагон, накъдето сочеше Янтар.

Намалелият екипаж беше в рисково положение. Голяма част от храната се беше съсипала, когато трюмовете се наводниха. Болезнените наранявания, намалената и еднообразна диета и тежките задължения по управлението на кораба с твърде малко хора бяха достатъчно деморализиращи. Но освен това те знаеха, че Брашън възнамерява да се изправят повторно в битка срещу Кенит, поради което и не бързаха да се хвърлят към гибелта си. Мореплавателните им умения бяха станали свидливи и небрежни. Ако корабът не плаваше с такава охота, задачата щеше да е безнадеждна.

Клеф се забърза към капитана, сините му очи мижаха срещу дъжда. Като цяло, момчето изглеждаше възстановено от нараняванията си, макар че продължаваше да щади попарената си ръка.

— Сър! Янтар казва, че корабът казва, че трябва да следим за пролука откъм подветрената страна на острова. Отваря се към залив вътре в острова, а в залива има друг остров. От своя страна, на този остров ще има удобно място за пускане на котва откъм подветрената страна. Парагон казва да пуснем котва там.

— Разбирам. А после? — Въпросът беше реторичен; не очакваше Клеф да отговори.

— Той казва, че ако и’аме късмет, старата жена, коят’ живее там, щяла да е все още жива. Трябва да я ’земем като заложница, сър. Тя е ключът към самия Кенит. Той ще даде ’сичко, за да си я върне. Дори Алтея. — Момчето вдиша дълбоко и изтърси: — Тя е майката на Кенит. Така казва корабът.

Брашън вдигна вежда, щом чу това. След малко се съвзе.

— А това е нещо, което е най-добре да запазиш за себе си, момче. Иди кажи на Кипрос да поеме руля за малко. Сам ще чуя всичко, което Янтар има да ми каже.

 

 

Дъждът понамаля тъкмо когато Брашън откри мястото за закотвяне на Ключалковия остров, но дори пробилите облачната пелена на деня слънчеви лъчи не успяха да го разведрят. Както Парагон бе предсказал, в залива се врязваше провиснал вълнолом, но времето бе килнало стълбовете и бе направило дупки в дъските му. Дрънченето на спускащата се котва сякаш разцепи зимния покой на острова. Докато гледаше тихия горист хълм над дока, Брашън реши, че подобни тревоги вероятно са излишни. Дори някога тук да бяха живели хора, единствената следа, останала от тях, беше разнебитеният пристан. Не виждаше никакви къщи. В края на пристана, отворът на обрасъл път изчезваше сред дърветата.

— Не изглежда кат’ нещо особено. — Клеф изрече на глас мислите на капитана си.

— Не, не изглежда. Но така и така сме тук, ще хвърлим един поглед. Ще слезем на брега с корабната лодка. Не вярвам на този кей.

— Ние? — ухилено попита Клеф.

— Ние. Оставям Янтар на борда с Парагон и шепа мъже. Останалите ще взема със себе си. Ще им се отрази добре да слязат за известно време от кораба. Може да открием някакъв дивеч и да си набавим прясна вода. Ако тук някога са живели хора, островът трябва да е задоволявал някои от нуждите им. — Не каза на Клеф, че взема по-голямата част от екипажа със себе си, за да не могат да избягат с кораба, докато него го няма.

Мъжете се събраха унило, но се ободриха при възможността да слязат на брега. Той ги накара да теглят чоп кой да остане на борда, след което нареди на останалите да се качват по лодките. Някои щяха да ловуват и да търсят храна, а други — специално подбрани, щяха да последват пътя заедно с него. Докато мъжете подготвяха лодките, той бавно и с престорено безгрижие се отправи към Парагон.

— Ще ми кажеш ли какво да очаквам?

— Малко ходене като за начало. Лъкто не искаше малкото му кралство да се забелязва лесно от водата. Имам спомените на Кенит за пътя. Ще се качиш нагоре по хълма, но щом го прехвърлиш и започнеш да се спускаш, бъди нащрек. Пътят най-напред преминава през една овощна градина и после стига до двора. Там имаше голяма къща и редица малки колиби. Лъкто се грижеше добре за хората си; в по-добри времена тук живееха жените и децата им, докато Игрот не изби по-голямата част от тях. Останалите отведе като роби.

Парагон се спря. Той се взря сляпо в острова. Брашън чакаше.

— Последният път, когато отплавах оттук, Майка беше все още жива. Лъкто беше починал. Игрот беше стигнал твърде далеч с игрите си и татко умря. Когато се разделихме, Майка бе изоставена сама. Това, мисля, забавляваше Игрот. Но Кенит се зарече, че ще се върне при нея. Вярвам, че е спазил клетвата си. Тя беше храбра жена. Макар и толкова пребита, колкото беше, тя би избрала да живее. Може да е още жива. Ако я намериш… когато я намериш, разкажи й историята си. Бъди честен с нея. Поне толкова заслужава. Кажи й защо си дошъл при нея. — Момчешкият глас на кораба внезапно се задави. — Не я мъчи или наранявай. В живота си е изпитала достатъчно от това. Помоли я да дойде с нас. Мисля, че е възможно да го стори доброволно.

Брашън пое дълбоко дъх и смело посрещна подлия аспект в плана на кораба. Засрами се.

— Ще дам най-доброто от себе си — обеща на Парагон. Най-доброто от себе си. Можеше ли думата „добро“ изобщо да се отнесе към тази задача — отвличането и размяната на една възрастна жена? Не мислеше така, но независимо от това щеше да го направи, за да си върне благополучно Алтея. Опита се да се утеши; щеше да се погрижи нищо лошо да не се случи на старицата. Несъмнено собствената майка на Кенит нямаше причина да се бои от пирата.

Той изтъкна най-голямата дупка в плана.

— А ако майката на Кенит вече не е… там?

— Тогава ще чакаме — предложи корабът. — Рано или късно той ще дойде.

Е, това вече беше успокояваща мисъл.

 

 

Брашън поведе отряда си въоръжени мъже нагоре по обраслата пътека. Падналите листа образуваха гъст килим под краката му. Над главата му, утринният дъжд капеше и от оголени, и от листати клони. От едната страна на колана му висеше меч, а двама от хората му бяха с готови лъкове в ръце. Предпазната мярка беше по-скоро срещу прасета, чиито дири от копита и изпражнения изобилстваха, отколкото срещу някаква предполагаема съпротива. Според казаното от Парагон, ако жената все още беше жива, живееше сама. Той се почуди дали щеше да е луда. Колко дълго можеше да живее един човек в пълна изолация и да запази разсъдъка си?

Изкачиха върха и започнаха да се спускат от другата страна. Дърветата бяха все така гъсти, макар че порядъчно големите пънове показваха, че някога този склон е бил изсечен за дървен материал. Оттогава гората си го беше възвърнала. В дъното на хълма се озоваха сред овощна градина. Висока, влажна трева мокреше Брашън до бедрата, докато си проправяше път през нея. Хората му го последваха през голите плодови дръвчета. Някои от дърветата лежаха там, където бяха паднали. Други се протягаха да преплетат мокри черни клони над главите им.

На половината на овощната градина обаче разпрострелите се нашироко клони на дърветата показваха, че са сезонно окастряни. Тревата беше отъпкана и Брашън долови лек мирис на пушек във въздуха. Сега вече виждаше онова, което преплетените дървета бяха скривали. Голяма, варосана в бяло къща господстваше над долината, а отстрани я ограждаха ред колиби по краищата на обработваемите земи. Той спря рязко и хората му спряха с него, мърморещи изненадано. Плевнята предполагаше добитък; той вдигна поглед към усамотените овце и кози, пасящи на срещуположния хълм. Това беше твърде много работа за единствен чифт ръце. Тук имаше хора. Щеше да има сблъсък.

Брашън погледна назад към следващите го мъже.

— Следвайте примера ми. Стига да е възможно, искам да се справим със ситуацията с приказки. Корабът каза, че тя ще дойде с нас доброволно. Да се надяваме да е така.

Докато говореше, жена, носеща дете, затича към една от колибите и затръшна вратата след себе си. Миг по-късно вратата се отвори отново. Отвъд прага пристъпи едър мъж, забеляза ги и се шмугна обратно в колибата. Когато се появи отново, носеше дърварска брадва. Повдигна я целенасочено и се загледа в тях. Един от стрелците на Брашън повдигна лъка си.

— Стой — заповяда Брашън с нисък глас. Разпери собствените си ръце, за да покаже мирните си намерения. Мъжът при колибата не изглеждаше впечатлен. Нито пък жената, която се появи зад него. Сега вместо бебето, носеше голям нож.

Брашън взе тежко решение.

— Дръжте лъковете си снижени. Последвайте ме, но на двадесет крачки зад мен. Никой да не стреля, освен ако не заповядам. Разбрано?

— Разбрано, сър — отвърна един от мъжете, а останалите измърмориха колебливи отговори. Последният му опит за мирни преговори все още беше пресен в съзнанията им.

Брашън повдигна ръцете си встрани от прибрания в ножницата меч и извика към хората до колибата:

— Слизам долу. Не ви мисля злото. Просто искам да поговоря с вас. — Започна да върви напред.

— Стой където си! — извика в отговор жената. — Говори с нас оттам!

Брашън направи още няколко крачки, за да види как ще реагират. Мъжът се приближи да го посрещне, брадвата му беше в готовност. Беше едър, широките му бузи бяха татуирани чак до ушите. Брашън разпозна неговия тип от сбиванията: нямаше да се бие особено добре, но щеше да е труден за убиване. С отслабваща увереност разбра, че не беше способен на подобно нещо. Нямаше да убие някого, докато необгрижваното му дете плаче в колибата. Самата Алтея не би поискала това от него. Трябваше да има друг начин.

— Жената Лъдчънс! — извика той. Прииска му се Парагон да му беше казал името на майката. — Вдовицата на Лъки. Искам да говоря с нея. Затова сме дошли.

Мъжът спря несигурно. Погледна назад към жената. Тя вирна брадичка.

— Ние сме единствените тук. Вървете си и забравете, че някога сте идвали.

Значи знаеше, че шансовете са срещу тях. Ако хората му се разпръснеха, можеха да ги приклещят в колибата. Той реши да се възползва от преимуществото си.

— Слизам. Искам само да се уверя, че казвате истината. Ако тя не е тук, ще си тръгнем. Не искаме никакво кръвопролитие. Просто искам да говоря с жената Лъдчънс.

Мъжът погледна назад към жена си. Брашън разчете колебливост в стойката й и се надяваше да е прав. Като държеше ръцете си далеч от меча, той запристъпва бавно към къщата. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се съмняваше, че те са единствените хора на острова. Най-малко още една колиба имаше добре утъпкана пътека до вратата си, а от комина й се издигаше блед дим. Съвсем лекото помръдване на главата на жената го предупреди. Той се извърна точно когато стройна млада жена се спусна от едно дърво. Беше боса и невъоръжена, но яростта й й служеше за оръжие.

— Нашественици. Нашественици. Мръсни нашественици! — зави тя, докато нападаше с юмруците и ноктите си. Той вдигна ръка да защити лицето си от ноктите й.

— Куца! Не! Не, спри, бягай! — изпищя другата жена. Тя се спусна към тях в тромав бяг, вдигнала ножа си високо, а мъжът беше само на крачка зад нея.

— Ние не сме поробители! — каза й Брашън, но Куцата само се настърви. Той се преви надалеч от нея, след което се извъртя, за да я сграбчи през кръста. Успя да хване една от китките й. Тя задраска и задърпа коса с другата си ръка, докато той не хвана и нея. Беше като да прегръщаш бясна котка. Босите й крака го удряха по пищялите, а тя го захапа за рамото. Жилетката му беше дебела, но не притъпи свирепостта на атаката й. — Спри! — извика й. — Не сме поробители. Просто се нуждая да говоря с майката на Кенит Лъдчънс. Това е всичко.

При споменаването на Кенит, момичето в ръцете му се отпусна. Той се възползва от момента, за да я хвърли към жената с ножа. Тя я хвана с една ръка и я избута зад себе си. Вдигна ръка, за да спре стремглавия щурм на мъжа с брадвата.

— Кенит? — настоя тя. — Кенит ви е изпратил?

Моментът не изглеждаше подходящ да я поправя.

— Нося съобщение за майка му.

— Лъжец. Лъжец. Лъжец! — Момичето заподскача гневно и му се озъби. — Убий го, Сайла. Убий го. Убий го. — За първи път Брашън осъзна, че нещо с ума й не беше наред. Мъжът с брадвата разсеяно сложи ръка на рамото й, за да я успокои. В жеста му имаше нещо бащинско. Тя се успокои, но продължи да му прави физиономии. Нямаше размяна на погледи; жената очевидно размишляваше и той вече знаеше кой командва.

— Елате — каза най-после Сайла и посочи към колибата. — Куца, иди доведи Майка. Сега да не я притесниш, просто кажи, че един мъж е дошъл със съобщение от Кенит. Върви. — Тя се обърна обратно към Брашън. — Мъжът ми Дедж ще остане тук и ще наблюдава хората ти. Ако някой от тях мръдне, ще ви убием. Ясно?

— Разбира се. — Той се извърна към мъжете. — Останете там. Не правете нищо. Ще се върна.

Няколко глави кимнаха в съгласие. Никой от тях не изглеждаше особено щастлив от това.

Куцата изчезна с бяг. Краката й надигаха облаци прах, докато прекосяваше градина, чиито плодове бяха обрани. Дедж скръсти ръце на гърдите си и прикова втренчения си поглед в мъжете на Брашън. Брашън тръгна с жената.

Кукуригането на петел прониза сивия следобед и накара Брашън да подскочи. Внезапно се зачуди дали не беше сбъркал напълно в преценката си. Обработена земя, кокошки, овце, кози, прасета… островът можеше да поддържа сериозно селище.

— Побързай — сопна му се жената.

При вратата на колибата тя мина пред него. Веднъж влезли вътре, жената грабна врещящо с пълно гърло бебе и го притисна към себе си, като все още държеше ножа в готовност.

— Седни — нареди му тя.

Той седна, оглеждайки се любопитно из стаята. Мебелировката говореше за хора, разполагащи с повече време, отколкото с умение. Масата, столовете и леглото в ъгъла изглеждаха дело на собствените им ръце. Всичко беше здраво, ако не елегантно. По свой си начин стаята беше уютна. В огнището гореше малък огън и той осъзна, че е благодарен за топлината след мразовития ден. Бебето притихна в обятията на майка си. Жената поде универсалното подрусващо люлеене на жените, държащи деца.

— Имаш хубав дом — каза глупаво.

Очите й се разшириха объркано.

— Става — отвърна тя без желание.

— И съм сигурен, че е по-добър от много други места, на които и двамата сме били.

— Така е — призна тя.

Той впрегна най-добрите си бингтаунски обноски. Непринуден разговор, докато чакаха господарката на къщата. Опита се да седи сякаш бе уверен в гостоприемството й.

— Мястото е добро за отглеждане на момче. Има къде да тича на воля, множество неща за изследване. Изглежда здрав, така че няма да мине много време, преди да преброди целия остров.

— Най-вероятно — съгласи се тя и за миг сведе поглед към лицето на бебето.

— Той е на… колко, около година? — осмели се да предположи Брашън.

Това извика усмивка на лицето й.

— Едва. — Сайла любящо подрусна бебето. — Но мисля, че е едър за годините си.

Звук, идващ отвъд вратата, я постави отново нащрек, но Брашън дръзна да се надява, че е обезоръжил част от недоверието й. Опита се да запази отпусната поза, когато Куцата пъхна главата си в стаята. Тя се загледа в него и посочи.

— Нашественик. Лъжец — заяви яростно.

— Куца, излез навън — нареди й Сайла. По-младата жена отстъпи и Брашън чу странно мънкане от другата страна на вратата. В стаята влезе по-възрастна жена и един поглед му бе достатъчен да разбере, че тя е тази, която търси. Кенит имаше очите на майка си. Жената килна въпросително главата си към него. На едната си ръка носеше кошница; в нея лъщяха кафяви гъби с широкополи гугли.

Тя отправи въпросителен звук към Сайла, която посочи с ножа си към Брашън.

— Появи се откъм заливчето с шестима мъже. Казва, че има съобщение за теб от Кенит. Но попита за теб като вдовицата на Лъки, жената Лъдчънс.

Възрастната жена погледна недоверчиво Брашън. Повдигна вежди в пресилен жест на изненада и замърмори нещо. Липсата на език нямаше да направи положението по-лесно. Той погледна към Сайла, чудейки се как най-добре да продължи. Парагон му беше казал да бъде искрен, но важеше ли това и за пред свидетели?

Пое си дъх.

— Парагон ме доведе тук — каза тихо.

Трябваше да се е подготвил за шока й. Майката на Кенит се олюля на мястото си, но после се хвана за ръба на масата. Сайла нададе вик и пристъпи да подхване старата жена.

— Имаме нужда от помощта ти. Парагон иска да дойдеш с нас да видиш Кенит.

— Не можеш да я отведеш от острова! Не и сама! — гневно извика Сайла.

— Може да вземе със себе си когото поиска — безразсъдно каза Брашън. — Не й мислим злото. Продължавам да ти го повтарям. Тук съм, за да я отведа при Кенит.

Майката на Кенит повдигна лице и се взря в Брашън. Кротките й сини очи го пронизаха с проницателността си. Тя знаеше, че никой, който споменаваше Парагон, не е изпратен от Кенит. Знаеше, че независимо дали мислеше да я нарани, или не, щеше да я вкара в беда. Очите й бяха древните очи на мъченица, но срещнаха неговите с твърд, продължителен поглед. Жената кимна.

— Казва, че ще дойде с теб — ненужно го уведоми Сайла.

Майката на Кенит й направи друг знак. Татуираната жена изглеждаше стъписана.

— Него? Не можеш да го вземеш със себе си.

Майката на Кенит се изправи и тропна с крак, за да наблегне на решението си. Отново направи странния знак, извъртащо движение на главата й. Сайла погледна строго към Брашън.

— Сигурен ли си, че може да вземе когото поиска? Това беше част от съобщението?

Брашън кимна и се зачуди в какво ли се забъркваше. Беше твърде опасно сега да започне да си противоречи. Срещна погледа на възрастната жена.

— Парагон каза да ти се доверя — каза й.

За момент майката на Кенит притвори очи. Когато ги отвори отново, в тях плуваха сълзи. Тя заклати яростно глава, а после се извърна от него към Сайла. Заговори й бързо и неясно, като подсилваше звуците си с ръчни жестове. Другата жена се навъси, докато превеждаше:

— Трябва да събере някои неща. Казва, че трябва да се върнеш в заливчето, ние ще дойдем там.

Можеше ли да е толкова лесно? Брашън срещна бледосините й очи още веднъж и жената му кимна подчертано. Искаше да го направи по нейния начин. Много добре.

— Ще те чакам там — каза й сериозно. Изправи се и се поклони формално.

— Чакай малко — предупреди го Сайла, след което провря главата си през вратата. — Куца! Пусни това! Майка казва, че трябва да го пуснем да се върне в заливчето. Ако го удариш с това, ще те наложа с колана. Сериозно говоря!

Точно пред вратата на пода презрително бе захвърлен тежък прът за разпалване.

Татуираната жена издаде още заповеди.

— Изтичай и кажи на Дедж, че майка каза да го пусне да мине. Кажи му, че всичко е наред. Хайде, върви.

Брашън гледаше как момичето се затича. Ако беше пристъпил през вратата, щеше да му разбие главата. При тази мисъл почувства как по гръбнака му пробягаха студени тръпки.

— Откакто я оковаха, не е съвсем наред, но се оправя. Не може да се контролира! — Жената изрече последните думи отбранително, сякаш Брашън я бе изкритикувал.

— Не я виня — каза тихо и установи, че наистина е така. Брашън гледаше как момичето тича. Не можеше да е на повече от шестнадесет. Имаше ясно изразено накуцване, докато бързаше към Дедж. Той я изслуша, след което прие съобщението с кимване към Сайла.

Брашън напусна колибата с пореден поклон. Куцата му направи физиономия, докато ги подминаваше и зажестикулира бясно и неприлично. Дедж не каза нито дума. Очите му не се откъснаха от Брашън. Брашън му кимна сериозно, докато минаваше покрай него, но лицето на мъжа остана безизразно. Зачуди се какво щеше да каже или направи Дедж, когато му кажеха, че майката на Кенит планира да го вземе с нея.

 

 

— И колко време ще чакаме? — попита го Янтар.

Брашън сви рамене. Беше се върнал на кораба незабавно и й бе разказал всичко. Беше заварил хората си да кормят тържествуващо две космати прасета, които бяха повалили с копия. Бяха искали да ловуват по-дълго, но той бе настоял целият екипаж да се върне на борда. Нямаше да поема рискове за каквато и да било възможност за измама.

Парагон беше останал мълчалив по време на разказа му. Янтар бе изглеждала дълбоко замислена. Сега корабът проговори:

— Не се притеснявай. Ще дойде. — Той извърна лице сякаш засрамен да не би да разчетат изражението му. — Тя обича Кенит колкото го обичах и аз.

Сякаш думите му я призоваха — Брашън забеляза раздвижване по сенчестата пътека. Миг по-късно майката на Кенит изникна на плажа. Тя погледна нагоре към Парагон и ръцете й литнаха към устата без език. Загледа се в него. Зад нея се появи Дедж. Беше преметнал през рамо чувал, а в свободната си ръка държеше края на верига. В другия й край се тътреше същинска развалина — мъж с дълга коса, блед и слаб като наръч съчки. Окованият мъж извърна очите си от светлината и замижа сякаш му причиняваше болка.

— Какво е това? — ужасено попита Янтар.

— Предполагам, че скоро ще разберем.

Зад тях изникна Сайла, бутаща количка с картофи и ряпа. Няколко привързани петли крякаха шумно върху зеленчуците. Янтар незабавно прозря за какво е всичко и скочи на крака.

— Ще видя какво можем да заделим за размяна. Щедри ли сме, или пестеливи?

Брашън сви рамене.

— Прецени. Съмнявам се, че имаме кой знае какво, но вероятно всичко, което не могат да си набавят сами, ще ги задоволи.

В крайна сметка целият обмен протече много лесно. Майката на Кенит беше качена на борда и незабавно се отправи към бака. Със себе си носеше опаковано платно. По-трудно беше да качат окования мъж. Той не успяваше да се покатери по стълбата и накрая трябваше да бъде пренесен на борда като товар. Вече на палубата, той се сви на кълбо и застена тихо. Белязаните му предмишници покриха главата му сякаш всеки миг очакваше удар. Брашън предположи, че му е коствало цялата му сила да стигне дотук. Янтар беше твърде щедра в търгуването си, като им даде игли и подобни принадлежности, а също и закопчалки, тъй като реши, че може да задели няколко от корабното сандъче с инструменти, както и дрехи и платове от сандъците на мъртвите моряци. Брашън се опита да не мисли за закупуването на храна за живите с притежанията на мъртвите, но това като че ли не притесняваше екипажа, а и Сайла беше възхитена. Щедростта на Янтар стигна далеч, за да обезоръжи враждебността и подозрението й.

— Ще се грижите добре за Майка, нали? — попита тя, докато се приготвяха да отпътуват.

— Изключително добре — искрено обеща Брашън.

Сайла и Дедж ги гледаха от брега, докато заминаваха. Брашън стоеше на бака до майката на Кенит, докато вдигаха котвата. Зачуди се как щеше да се отнесе Кенит към хората на острова, след като откриеше колко лесно са предали майка му. После погледна към старата жена. Изглеждаше спокойна и с чиста съвест. Може би и той можеше да го постигне. Обърна се към Янтар.

— Премести нещата на Алтея от каютата на първия помощник в моята. Там ще настаним Майка. И махни оковите на този нещастник и го нахрани. Са знае защо тя го повлече с нас, но съм сигурен, че си има причина.

— Сигурна съм, че е така — отвърна Янтар с толкова странен тон, че Брашън се зарадва, щом тя пое по задачите си.

Докато котвата биваше вдигана и Брашън отправяше заповедите си, майката на Кенит остана на мястото си на бака. Извръщането на главата й и одобрителните кимвания, докато екипажът изпълняваше задълженията си, показваха, че е запозната с дейностите на един кораб. Парагон започна да се движи и тя вдигна глава, ръцете й, с изпъкнали по тях вени, пробягаха по предната част на парапета като лекото потупване на горда майка по раменете на сина й.

Вятърът подхвана Парагон и той започна да пори вълните по пътя си извън заливчето, а старицата разопакова товара си. Брашън отново се присъедини към нея на бака. От жълтеникавото платно изникнаха три дебели, овехтели книги. Брашън свъси вежди.

— Корабни дневници — възкликна той. — „Дневниците на Парагон, Търговски жив кораб от Бингтаун на Прокълнатите брегове“. Парагон, това са твоите дневници!

— Знам — мрачно отвърна корабът. — Знам.

Зад него изхриптя дрезгав глас:

— Трел. Брашън Трел.

Брашън се обърна смаяно. Янтар подкрепяше приличния на скелет затворник от Ключалковия остров.

— Настоя, че трябва да говори с теб — започна с нисък глас майсторката.

Затворникът заговори през думите й. Сините му очи се навлажниха, щом фиксира Брашън с печален поглед. Главата му се поклащаше неуморно в безцелен кръг. Ръцете му също потрепваха сковано.

— Аз съм Кайл Хейвън — прегракнало каза той, — и искам да се прибера у дома. Просто искам да се прибера у дома.