Робин Хоб
Съдбовният кораб (31)

Глава двадесет и девета
Жените на Кенит

Помнещата и Молкин не спореха. На Шривър почти й се искаше да го правеха. Това щеше да означава, че поне единият от тях бе достигнал решение. Вместо това те обсъждаха до безкрай какво се беше случило, какво можеше да се случи и какво можеше да означава. През приливите, откакто плетеницата на Молкин бе отказала да убие другия кораб, змиите се бяха влачили след Мълния и чакаха да видят какво ще последва. Самата Мълния почти не им говореше, въпреки натякващите въпроси на Помнещата. Сребърното същество изглеждаше погълнато от някаква собствена дилема. Губеща търпение заради нерешителността, сдържаността й се олющваше като остаряла кожа. С всеки следващ прилив тя изпитваше чувство на загуба. Времето течеше и оставяше змиите след себе си. Тя губеше сила и телесна маса. И по-лошото беше, че не можеше да задържи мислите си ясни.

— Стопявам се — каза на Сесурея, докато се полюшваше заедно с морето. Бяха се закотвили един до друг за през нощта. Течението тук беше леко неприятно; непрекъснато разбъркваше тинята и правеше водата мътна. — Прилив след прилив следваме този кораб. Докога? Молкин и Помнещата винаги плуват в сянката й и говорят само помежду си. Токсините, които изпускат към корпуса на кораба, имат особен вкус и не ни носят плячка. Многократно ни обясняват, че трябва да сме търпеливи. Търпение имам, но изгубих издръжливост. Докато стигнат до решение, ще съм твърде слаба да пътувам с плетеницата. Какво чака Молкин?

Известно време Сесурея мълча. Когато синята змия най-накрая заговори, в гласа й имаше повече почуда, отколкото укор.

— Никога не съм си представял, че ще те чуя да критикуваш Молкин.

— Следваме го отдавна и никога не съм поставяла под съмнение мъдростта му — отвърна тя. Покри за кратко очите си против носещата се тиня. — Иска ми се отново да ни поведе. Него бих следвала, докато плътта ми вече не може да придържа костите ми в едно цяло. Сега обаче той се съобразява и с Помнещата, и със сребристия кораб. Приемам мъдростта на Помнещата, но кое е сребристото създание, че да трябва да се бавим, за да изпълним волята й, докато сезонът ни за опашкулване изтича?

— Не кое е сребристото създание, а какво. — Неочаквано до тях се появи Молкин. Фалшивите му очи-петна сияеха слабо в мътната вода. Той се закотви, след което се уви веднъж около двамата. Шривър благодарно отпусна хватката си върху камъка. Щеше да си почива по-пълноценно, докато Молкин я държеше.

— Изморена съм — извини се тя. — Не се съмнявам в теб, Молкин.

Водачът им й заговори меко:

— Ти не се съмняваше в мен дори когато се двоумях. Знам, че си платила за тази си преданост. Боя се, че цената, която всички плащаме за нерешителността ми, е твърде висока. Помнещата вече ми го изтъкна. Плетеницата ни се състои предимно от мъжки. Няма да постигнем много, като се опашкулим и излюпим, ако сме отлагали толкова дълго, че нито една кралица да не се възроди.

— Отлагали? — тихо попита Шривър.

— Това обсъждаме. Всеки прилив, прекаран в мотаене, ни отслабва. Но без водач няма смисъл да продължаваме, защото този свят не отговаря на спомените ни. Дори Помнещата не е сигурна за пътя. Нуждаем се от насоката на Мълния, така че трябва да я изчакаме. Предвид колко сме отслабнали, ще се нуждаем и от закрилата й.

— Защо ни кара да чакаме? — Сесурея, прям както винаги, премина към същината на проблема.

Молкин изпусна отвратен звук и от гривата му се понесе облак отрови.

— На този въпрос ни е дала множество отговори и пак не ни е отговорила. Помнещата мисли, че е по-зависима от променчивата помощ на човеците, отколкото признава. Както ти казах, всичко се свежда до това какво е. Тя настоява, че е дракон. Ние знаем, че не е.

— Не е? — протръби смаяно Сесурея. — Тогава какво е?

— Какво значение има? — изстена Шривър. — Защо не може просто да ни помогне, както каза?

Молкин заговори успокояващо, но думите му бяха предупредителни.

— За да ни помогне, ще трябва да измоли помощ от човеците. Макар че настоява, че е пълноценен дракон, не мисля, че може да се унизи да го направи. — Той говореше бавно. — Преди да може да ни помогне, трябва да приеме онова, което е. Помнещата я насърчава да го направи. Тя знае много за един двукрак, който е на борда. Уинтроу й помогнал да избяга от Чуждите. Като го докоснала, го познала. Той бил пълен с познание за един кораб, мисли, които Помнещата по онова време не могла да схване изцяло. Сега започва да навързва нещата. Опитваме се да пробудим другата част от кораба, да й дадем сили да изплува отново. Да накараш подобно създание да се събуди, е бавен процес. Била е едновременно и слаба, и непроявяваща желание. Но в последно време започна да се размърдва. Все още може и да успеем.

 

 

Кенит балансираше подноса в едната си ръка и завъртя ключа в ключалката с другата. Не беше лесно, тъй като сръчността му се нарушаваше от ясно изразено треперене. Една нощ и един ден бяха минали от последния път, в който влезе в тази стая. Оттогава не беше спал и почти не беше ял. Беше избягвал бака и фигурата, беше избягвал Ета и Уинтроу. Не можеше напълно да си спомни как бе прекарал тези часове. Някои от тях беше прекарал на мачтата. Наскоро Соркор му беше дал дървен крак, който отдолу си имаше врязани жлебове. Това беше бил първият път, в който ги бе изпробвал напълно, и беше останал доволен. От наблюдателницата можеше да обхване с поглед цялото си владение. Змиите играеха в гребените на вълните около кораба, а вятърът го засилваше напред. С вятър в лицето той бе сънувал, наслаждавайки се многократно на прекараното време насаме с Алтея Вестрит. Не само дисциплината и въздържанието го държаха надалеч от нея. Очакването си имаше собствен чар. Бе изчакал страстта му отново да достигне връхната си точка, преди да се върне тук. Сега стоеше пред вратата, разтърсван от копнеж.

Щеше ли да я вземе отново? Още не беше решил. Възнамеряваше да отрече всичко, ако тя беше достатъчно будна да го обвини. Щеше да е толкова състрадателен, толкова загрижен за страховете й. В контролирането на нечия чужда реалност имаше такава власт… Никога преди не беше го осъзнавал.

— Какъв ужасен кошмар — прошепна с престорено съчувствие и почувства напиращата самодоволна усмивка, която заплашваше да покори лицето му. Той овладя изражението си и се опита да се успокои. Няколко дълбоки вдишвания по-късно Кенит отвори вратата и влезе в полумрака.

Гаснещият зимен следобед слабо осветяваше стаята. Тя се беше сгушила под завивките на леглото, дълбоко заспала. Малката стая беше наситена с острата миризма на повръщано. Той се облегна на патерицата си, за да затвори вратата, и сбърчи нос заради смрадта. Така нямаше да стане; подобна миризма беше крайно непривлекателна. Разваляше всичко. Щеше да му се наложи да й даде допълнителна доза от успокоителното с мак и мандрагора и да изпрати корабния юнга да изтърка хубаво стаята, докато Алтея спеше. Горчиво разочарован, Кенит остави подноса на масата.

Цялата й тежест се стовари между плешките му. Той се строполи — поднос, патерица, храна, всичко падна заедно с него в дрънчаща бъркотия. Главата му се удари в ръба на масата, докато падаше. Ръцете й стиснаха гърлото му. Кенит се замята насам-натам, като прибра брадичка към гърдите си, за да й попречи да го стисне по-здраво. Бе опряла коляно в кръста му, но той се претърколи и тя падна с него. Рефлексите й бяха бавни, притъпени от опиатите. Ако той все още имаше два крака, нямаше да има шанс срещу него. При настоящото положение обаче Кенит успя да хване китката й за съвсем кратко, преди тя да се отдръпне рязко от него. Издърпа се на крака, задъхана и олюляваща се, и отстъпи от него в малкото помещение, докато той се изправяше на ръце и коляно. Очите й бяха широко отворени и черни. Патерицата му беше паднала далеч от досега му. Той се запромъква към нея.

— Копеле! — изхриптя задъхано тя. — Безсърдечно животно!

Той изимитира недоумение.

— Алтея, какво те прихваща?

— Ти ме изнасили! — дрезгаво изграчи тя. Думите й се извисиха до вик, без да се интересува кой може да чуе. — Ти ме изнасили. Уби екипажа ми и изгори кораба ми. Ти уби Брашън! Плени Вивачия! Всичко е твое дело!

— Не говориш смислено. Скъпа моя, умът ти е объркан. Успокой се! Не искаш да се посрамиш пред целия екипаж, нали?

Кенит я видя как се оглежда наоколо за оръжие. Не беше преценил добре колко опасна беше. Въпреки остатъчното действие на опиата, с което се бореше, мускулите й се стегнаха конвулсивно. Той познаваше погледа на убийството; беше го виждал достатъчно често в огледалото. Хвърли се към патерицата си, но в следващия миг Алтея скочи не към него, а към вратата. Тя тромаво се захвана с резето, след което рязко отвори вратата и се блъсна в касата, докато се олюляваше отвъд прага. Видя я как се удря в отсрещната стена, задържа се, а после се заклатушка нагоре по стълбата към палубата.

Фигурата. Опитваше се да се добере до фигурата. Кенит постави патерицата под мишница, хвана се за ръба на масата и се издърпа на крака. Алтея щеше да получи изненада, ако стигнеше чак до бака. Там нямаше да открие Вивачия, която да помоли за помощ. Изкушаваше се да й го позволи, но не можеше да допусне да фучи и беснее пред екипажа му. Ами ако Уинтроу и Ета я чуеха?

Кенит достигна вратата и надникна навън. Алтея бе забавила крачка. Подпираше се на стената и се препъваше упорито напред. Тъмната й коса висеше като провиснала завеса около лицето й. Беше облечена в дрехите на Уинтроу, напоени с разсипана храна и повръщано. Вероятно се беше събудила, облякла, а после се беше свила там, в очакване да се появи. Завиден план, предвид колко мак й беше дал. Почти й се възхищаваше. Трябваше да увеличи дозата.

Силуетът на моряк се появи в рамката на вратата в края на помещението. Кенит повиши заповедно глас:

— Задръж я. Върни я в стаята й. Тя не е добре. Нападна ме.

Фигурата направи две крачки в мрачната кабина и Кенит внезапно осъзна грешката си. Морякът беше Уинтроу.

— Лельо Алтея? — попита невярващо Уинтроу. Той й предложи ръката си за опора, но тя го отхвърли презрително. Кенит се съмняваше, че го е разпознала. Вместо това Алтея вдигна трепереща ръка, за да посочи Кенит.

— Той ме изнасили! — Тя отметна глава, за да погледне през разчорлената си коса към момчето. — А корабът ми е приклещен надълбоко в мрака. Упоена съм. Болна съм. Помогни ми. Помогни на нея. — Думите й се отцедиха заедно със силата й. Тя се опря в стената и се свлече надолу по нея, Уинтроу стоеше прикован от ужас. Главата й се залюля като на отровена котка. За почуда на Кенит, бе пристигнал друг моряк. Тогава, по-лошо от всичко, той чу гласа на Ета зад себе си.

— Какво каза тази кучка? — попита бясно тя.

Кенит се извърна бързо към нея.

— Тя е болна. Не говори смислено. Нападна ме. — Поклати глава. — Изглежда, загубата на спътниците й я е накарала да полудее.

Очите на Ета се ококориха.

— Кенит, ти кървиш! — възкликна ужасено.

Той вдигна ръка към челото си и пръстите му се обагриха в червено. Беше си ударил главата по-силно, отколкото предполагаше.

— Нищо не е. Ще се оправя. — Той се овладя и заговори едновременно заповедно и загрижено: — Уинтроу. Бъди предпазлив, но нежен с нея. Тя не знае какво говори. Гледката на горящия Парагон е объркала ума й.

— Достатъчно здравомислеща съм, изнасилвач, убиец такъв! — изръмжа Алтея. Думите й се сливаха. Тя се замята наоколо в опит да се изправи.

— Лельо Алтея! — Уинтроу беше шокиран. Кенит можеше да види ужаса, изписан по лицето на момчето. То приклекна и помогна на жената да се изправи. — Имаш нужда от почивка — състрадателно предложи той. — Изживяла си голям стрес.

Алтея се хвана за раменете на Уинтроу и го погледна сякаш беше насекомо. Той смаяно се взираше в нея. Като се изключеха израженията им, двамата много си приличаха. Това напомни на Кенит за старите изображения на Са, мъжко и женско, лице в лице върху древните монети. Тогава Алтея извърна отвратения си поглед към Кенит. Той видя как взе решение и беше подготвен за тромавата й атака. Помисли си, че може да избегне замаяното й нападение, но не му се наложи да опитва. С яростен писък, Ета скочи пред него.

Курвата беше по-едра от Алтея, беше чевръста и имаше повече опит в боя. Тя с лекота събори бингтаунската жена на земята, след което я възседна и притисна ръцете й към тялото. Алтея нададе яростен рев с цяло гърло и се забори, но Ета я задържа с лекота.

— Млъкни! — изпищя курвата. — Затвори си лъжливата уста! Не знам защо Кенит си е правил труда да спасява безполезния ти живот. Млъкни или ще ти счупя зъбите.

Кенит се взираше в ужасено очарование. И преди беше виждал жени да се бият — в Заграба беше толкова често срещана гледка, че не беше нищо забележително, но винаги го беше намирал за безвкусно зрелище. Това някак го унижи.

— Ета. Стани. Уинтроу. Заведи Алтея обратно в стаята й — нареди той.

Алтея изпъшка думите си изпод тежестта на Ета:

— Аз ли съм глупава кучка? Той ме изнасили. Тук, на собствения ми семеен кораб! А ти, жена, го защитаваш? — Тя завъртя глава и се вторачи диво в Уинтроу. — Той е погребал кораба ни! Как може да го гледаш и да не виждаш какъв е? Как може да си толкова глупав?

— Млъкни! Млъкни! — Гласът на Ета се покачи с една октава и се пречупи, достигнал истерия. Тя зашлеви Алтея — удар с разтворена длан, който зазвънтя в тясното пространство.

— Ета! Казах да спреш! — извика ужасено Кенит. Той сграбчи вдигнатата ръка на курвата за китката и се опита да я извлече от тялото на Алтея. Единственото, което постигна, беше, че Ета я удари с другата си ръка, а после — за негово пълно недоумение, избухна в сълзи. Кенит вдигна поглед, за да открие половин дузина моряци, тълпящи се в края на коридора, взиращи се с отворена уста, в почуда пред това зрелище.

— Разделете ги! — сопна се той. Най-накрая няколко мъже се размърдаха, за да изпълнят заповедта му. Уинтроу хвана Ета за ръката и я издърпа от Алтея. Като по чудо, тя не се съпротивлява, а му позволи да я задържи настрана. — Заведи Ета в каютата ми, докато се успокои — насочи той Уинтроу. — Вие другите, заведете Алтея обратно в стаята й и я заключете. Ще се разправям с нея по-късно.

Кратката борба на Алтея с Ета бе погълнала съпротивата й. Очите й бяха отворени, но главата клюмаше на врата й, докато двама мъже я издърпваха на крака.

— Ще… те… убия — обеща му задъхано тя, докато я влачеха покрай него. Наистина го мислеше.

Кенит извади кърпичката си от джоба и попи челото си. Кръвта по плата беше по-тъмна; съсирваше се. Вероятно представляваше страшна гледка. Перспективата да влезе в конфликт с Ета не му се нравеше, но не можеше да се избегне. Нямаше да се разхожда наоколо със стичаща се по лицето му кръв и изцапани с храна дрехи. Той се надигна. Хората му вече се връщаха, заключили Алтея, и той успя да им се усмихне иронично. Поклати глава заговорнически.

— Жени. Мястото им просто не е на борда на кораб. — Един моряк му се ухили в отговор, но другите изглеждаха смутени. Това не беше добре. Чак толкова много ли харесваха Ета? Трябваше да направи нещо по въпроса. Трябваше да направи нещо относно цялата тази ситуация. Как всичко бе станало такава неразбория? Той изправи смачканата си куртка и изтупа ръкава си от храната.

— Капитан Кенит, сър?

Кенит вдигна раздразнено поглед към поредния разтърсен моряк.

— Какво сега? — тросна се той.

Мъжът облиза устни.

— Става дума за кораба, сър. За фигурата. Казва, че иска да ви види, сър. — Морякът преглътна и продължи: — Казва: „Кажи му веднага. Веднага!“ Без да проявявам неуважение, сър, но така говореше тя, сър.

— Така ли? — Кенит успя да задържи гласа си хладно развеселен. — Е, тогава можеш да й кажеш, без да проявявам неуважение, че капитанът трябва да се погрижи за нещо друго, но скоро ще я посети. Веднага щом му се удаде възможност.

— Сър! — Мъжът се опита да подхване отчаян протест. Кенит го прониза със студен поглед. — Да, сър — отстъпи той и се заотдалечава, като влачеше крака.

Кенит не завиждаше на поръчението му, но не можеше да позволи корабът да го види така, камо ли пък един обикновен моряк да го види как се устремява да се отзове на повика на фигурата. Повдигна ръка да приглади мустаците си.

— Бавно. Спокойно. Непоклатимо. Поеми отново контрол — посъветва се той.

Едно тънко гласче обаче се обади откъм китката му в подигравателен контрапункт:

— Бързо. Безпорядъчно. Всичко се разпада на парчета. Накрая, скъпи ми господине, няма да имаш контрол дори над себе си. Не повече, отколкото имаше Игрот, когато срещна участта си от твоите ръце. Защото, когато се превърнеш в звяра, малки Кенит, се обричаш да споделиш и неговия край.

 

 

— Ета. Ета, моля те — умоляваше я Уинтроу, безнадеждно разкъсван. Трябваше да се грижи за Алтея. Беше изглеждала болна и умопомрачена, но как можеше да остави Ета в подобно състояние? Тя не обръщаше внимание на нищо. Продължаваше да плаче сред възглавниците сякаш не можеше да се спре. Никога преди не беше виждал някой да плаче така. В задъханите й ридания имаше ужасяваща несдържаност, като че тялото й се опитваше да се прочисти от тъгата, но мъката се простираше твърде надълбоко, за да бъде уталожена от сълзите.

— Ета, моля те, Ета — опита отново. Тя сякаш дори не го чуваше. Той я потупа плахо по гърба. Имаше мъгливи спомени как майка му потупваше така малката му сестра, когато Малта дотолкова се беше разстроила, че не можеше да се успокои.

— Хайде, хайде — каза утешително. — Вече всичко свърши. Всичко свърши. — Движеше ръката си в малки, успокоителни кръгове.

Тя вдиша дълбоко.

— Всичко свърши — потвърди Ета и избухна в нова вълна ридание. Това беше толкова нетипично за нея, че сякаш се опитваше да успокои непознат. Поведението й беше също толкова неразбираемо, колкото това на Алтея.

Сцената с Алтея беше ужасна. Нещо сериозно не беше наред с леля му и той трябваше да говори с нея, независимо от заповедта на Кенит. Налудничавите й обвинения в изнасилване и странните приказки за погребан кораб събуждаха дълбоки опасения за разсъдъка й. Изобщо не биваше да позволява на Кенит да го спира да я види. Изолацията не й беше позволила да си почине, а я беше оставила сама със скръбта й. Как можеше да е толкова глупав?

Но Ета продължаваше да плаче и той не можеше да я остави. Защо побърканите приказки на Алтея я бяха разстроили толкова много? Тогава отговорът му се изясни: тя беше бременна. Жените винаги се държаха странно, когато бяха бременни. Почувства се почти зашеметен от облекчение. Обгърна я с ръка и заговори до ухото й:

— Всичко е наред, Ета. Изплачи си всичко. В твоето състояние тези емоционални бури са нещо очаквано.

Тя се изправи рязко в леглото, лицето й бе нашарено от червени и бели петна, страните й блестяха от размазани сълзи. И тогава замахна. Уинтроу видя как стиснатият й юмрук се приближава и почти успя да избегне удара. Той се стовари в края на брадичката му, зъбите му изтракаха едни в други и пред очите му заискряха звезди. Уинтроу се отдръпна и вдигна ръка към челюстта си, докато се изправяше.

— За какво беше това? — настоя шокирано.

— За това, че се държиш глупаво. За това, че си сляп, както казват, че са слепи жените. Ти си идиот, Уинтроу Вестрит! Не знам защо изобщо си губих времето с теб. Знаеш толкова много, но не си научил абсолютно нищо. Нищо! — Внезапно лицето й се сгърчи отново. Тя отпусна глава към коленете си и се залюля като неутешимо дете. — Как можах да съм толкова глупава? — простена тя. Седна изправено и се протегна към него.

Уинтроу седна колебливо на леглото до нея. Опита се да я потупа по рамото, но вместо това Ета се отпусна в обятията му. Положи лице върху рамото му и зарида, раменете й се затресоха. Той я държа, отначало предпазливо, а после по-уверено. Никога преди не беше държал жена в ръцете си.

— Ета — каза нежно. — Ета, скъпа моя. — Осмели се да погали лъскавата й коса.

Вратата се отвори. Уинтроу се стресна, но не я пусна. Нямаше от какво да се срамува, нямаше защо да изпитва вина.

— Ета не е на себе си — каза припряно на Кенит.

— Несъмнено. Това може да е облекчение, стига тази, която е сега, да може да се държи по-добре от истинската Ета — отвърна грубо. — Да се боричка в коридора като прост гамен. — Ета не повдигна глава от рамото на Уинтроу, затова Кенит продължи саркастично: — Наистина се надявам, че не ви прекъсвам. Не бива да се притеснявате от нещо толкова незначително като кървящото ми лице или мръсните ми дрехи.

За изумление на Уинтроу, Ета повдигна бавно глава. Погледна към Кенит сякаш никога преди не беше го виждала. Нещо премина между тях с този поглед, нещо, в което Уинтроу не беше посветен. То, изглежда, пречупи жената, ала тя не проплака повече.

— Приключих — каза съкрушено. — Ще стана да намеря…

— Не си прави труда — озъби се Кенит, щом тя се изправи. — Мога сам да се погрижа за нуждите си. Вместо това иди при Джола. Кажи му да сигнализира на капитан Соркор да ти изпрати лодка. Мисля, че ще е по-добре, ако за известно време останеш на борда на Мариета.

Уинтроу очакваше избухване при тези думи, но Ета стоеше мълчаливо. Изглеждаше различна. Той бавно осъзна настъпилата промяна. Обикновено, когато гледаше към Кенит, очите й блестяха и я обливаше сияние от любов. Сега се взираше в него и сякаш животът се отцеждаше от нея. Тя заговори и капитулацията й беше пълна:

— Прав си. Да. Така ще е най-добре. — Повдигна ръце и избърса лицето си сякаш се събуждаше от дълъг сън. После, без да каже нищо повече или да го погледне отново, напусна стаята.

Уинтроу гледаше втренчено подир нея. Това не можеше да се случва. В нищо от това нямаше смисъл.

— Е? — ледено попита Кенит. Студеният му син взор огледа Уинтроу от глава до пети.

Уинтроу се изправи на крака. Устата му беше суха.

— Сър, не мисля, че трябва да отпращате Ета, било то и заради собствената й безопасност. Вместо това възможно най-скоро трябва да отстраним Алтея от кораба. Изгубила е разсъдъка си. Моля ви, сър, смилете се над горката жена и ми позволете да я изпратя обратно у дома. Само на няколко дни сме от Заграба. Мога да й платя прехода до вкъщи на някой от търговските съдове, които вече идват в Заграба. Колкото по-рано си замине, толкова по-добре за всички ни.

— Така ли? — сухо попита Кенит. — И какво те кара да мислиш, че имаш каквото и да било право на глас относно намеренията ми спрямо Алтея?

Уинтроу стоеше смълчан, вцепенен от думите на Кенит.

— Тя е моя, Уинтроу. Ще правя с нея каквото си поискам. — Кенит се извърна от него и започна да се разсъблича. — Сега. Донеси ми риза. В момента това е единственото, което искам от теб. Не да мислиш, не да вземаш решения, не дори да ми се молиш. Донеси ми чиста риза и ми извади панталони. И ми дай нещо, с което да промия тази рана. — Докато говореше, Кенит разкопчаваше напоената си риза. Куртката му вече лежеше на пода. Без да се замисля, Уинтроу тръгна да му се подчини. Гневът, който кипеше в него, изпепеляваше всякаква мисъл. Той извади чистите дрехи, след което намери парче плат и хладка вода за Кенит. Прорезната рана беше малка и вече се затваряше. Кенит изтри кръвта от челото си и пренебрежително захвърли мокрото парче на пода. Уинтроу го взе мълчаливо. Извърна се към легена с вода и успя да се овладее достатъчно, за да проговори:

— Сър, моментът не е подходящ да отпращате Ета. Тя трябва да е тук, с вас.

— Не мисля — лениво отбеляза Кенит. Протегна китките си напред, за да може Уинтроу да закопчае маншетите му. — Предпочитам Алтея. Възнамерявам да я задържа, Уинтроу. Най-добре свикни с тази мисъл.

Уинтроу беше втрещен.

— Нима ще задържиш Алтея против волята й и ще прогониш Ета на кораба на Соркор?

— Няма да е против волята й, ако това те тревожи. Леля ти вече показа, че ме намира за красив мъж. С времето ще приеме ролята си до мен. Днешният малък… инцидент беше леко отклонение. Тя просто се нуждае от повече време, за да си почине и да свикне с промените в живота си. Не бива да се притесняваш за нея.

— Ще я видя. Ще говоря… Какво беше това? — Уинтроу вдигна глава.

— Нищо не чух — пренебрежително отвърна Кенит. — Може би трябва да се присъединиш към Ета на борда на Мариета, докато… — Беше негов ред да се спре по средата на изречението. Очите му се разшириха.

— Ти също го почувства — обвинително му каза Уинтроу. — Борба. Вътре в самия кораб.

— Не съм почувствал нищо подобно! — разгорещено отвърна Кенит.

— Нещо се случва — заяви Уинтроу. Мълния го бе приучила да се ужасява от връзката си с кораба. Усети как връзката му с нея се размътва от вълнение, но въпреки това той се боеше да се пресегне към нея.

— Нищо не усещам — пренебрежително заяви пиратът. — Въобразяваш си.

— Кенит! Кенит! — Беше продължителен, протяжен вик, заплашителен в силата си. Уинтроу почувства как косъмчетата по врата му настръхват.

Кенит припряно навлече новата си куртка и оправи яката и маншетите си.

— Предполагам, че трябва да ида да видя за какво е всичко това — каза той, но Уинтроу можеше да види, че безгрижието му е престорено. — Вероятно малката врява в коридора е разстроила кораба.

Уинтроу не отвърна, освен че му отвори вратата. Пиратът забърза покрай него. Уинтроу го последва по-бавно. Докато минаваше покрай вратата на Алтея, чу тихо мърморене. Спря се да се ослуша, поставил ухо близо до подпората. Горката жена си говореше сама, гласът й беше толкова тих и забързан, че той не можеше да различи и една дума.

— Алтея? — Опита вратата, но ключалката не помръдваше. Постоя нерешително за момент, след което забърза след Кенит.

Почти бе достигнал вратата, когато в кабината влезе Ета. Вървеше изключително изправена и уверена, лицето й беше безизразно. Той вдигна поглед, за да срещне очите й.

— Добре ли си? — попита.

— Разбира се, че не. — Гласът й беше тих и равен. — Соркор е изпратил лодка. Трябва да събера някои неща.

— Ета, говорих с Кенит. Помолих го да не те отпраща.

Тя като че ли изчезна сред неподвижност. Гласът й дойде от много далеч.

— Предполагам, че си го направил с добри намерения.

— Ета, трябва да му кажеш, че носиш дете. Това може да промени всичко.

— Да промени всичко? — Усмивката й беше крехка. — О, Кенит вече промени всичко, Уинтроу. Няма нужда аз да се намесвам.

Тя започна да се отдалечава. Той дръзна да се протегне и да хване ръката й, за да я задържи.

— Ета, моля те. Кажи му. — Уинтроу стисна зъби, за да се възпре да не каже още нещо. Може би ако Кенит знаеше, че е бременна, нямаше да я загърби и да поиска Алтея. Със сигурност това би променило решението му. Кой мъж не би бил трогнат от подобна новина?

Ета поклати бавно глава почти сякаш можеше да чуе мислите му.

— Уинтроу, Уинтроу. Продължаваш да не разбираш, нали? Защо мислиш, че бяха така разтърсена? Защото съм бременна? Защото тя удари Кенит и го накара да кърви?

Уинтроу вдигна рамене в безпомощно мълчание. Ета приведе глава по-близо до неговата.

— Исках да я убия. Исках да й сторя каквото е необходимо, за да я накарам да млъкне. Защото говореше истината и аз не можех да понеса да я чуя. Леля ти не е луда, Уинтроу. Поне не повече, отколкото която и да е жена, след като бъде изнасилена. Тя казваше истината.

— Не можеш да си сигурна. — Устата му беше толкова суха, че едва изричаше думите.

Ета затвори очи за момент.

— За жените има една определена ярост, която не може да бъде провокирана по никакъв друг начин. Погледнах към Алтея Вестрит и я познах. Виждала съм я твърде често. Самата аз съм я изпитвала.

Уинтроу погледна към заключената врата. Предателството го вцепени. Толкова болеше да й повярва. Остана вкопчен в съмнението.

— Но защо не му се опълчи?

Тя се взря дълбоко в очите му и наклони глава сякаш се опитваше да разбере как може да е толкова глупав.

— Уинтроу. Казах ти. Беше достатъчно лошо да чуя истината. Не искам да я изживявам. Кенит е прав. Ще е най-добре за известно време да остана на борда на Мариета.

— Докога? — настоя Уинтроу.

Ета повдигна сковано едното си рамо. Очите й отново заблестяха от налелите се в тях сълзи. Гласът й беше стегнат, когато заговори тихо:

— Може би ще се отегчи от нея. Може да ме поиска обратно. — Тя се извърна настрана. — Трябва да си събера нещата — прошепна дрезгаво.

Този път, когато се отдръпна от него, той я пусна.

 

 

Всички го гледаха. Кенит можеше да усети как погледът на всеки от моряците му следи приближаването му, докато вървеше напред. Не смееше да бърза. Дърленето между двете жени беше било достатъчно лошо. Нямаше да станат свидетели как тича да се отзове на повика на кораба, независимо колко спешно беше.

— Кенит! — Фигурата отметна глава назад и изрева думата. В сумрачните води около кораба змиите се появяваха, извивайки се, на повърхността, след което отново се гмуркаха, плющейки с опашки. Морето наоколо кипеше наравно с вълнението на кораба. Той стисна зъби, за да запази изражението си отпуснато, и продължи да куцука.

Алтея му беше оставила няколко синини, които започваха да се обаждат. Стълбата към бака беше досада, както винаги, и през цялото време, докато се мъчеше, корабът крещеше името му. По времето, когато я достигна, бе облян в пот.

Пое си дъх, за да успокои гласа си.

— Корабе, тук съм. Какво искаш?

Фигурата се завъртя, за да го погледне, и той ахна. Очите й бяха станали зелени, не змийско зелени, а човешко зелени, а чертите й бяха изгубили влечугоподобния си вид, който бяха приели в последно време. Не изглеждаше напълно като Вивачия, но това със сигурност не беше Мълния. Кенит почти отстъпи назад от нея.

— Аз също съм тук. Какво искам ли? Искам Алтея Вестрит, тук, навън, на бака. Искам и спътничката й Джек. И ги искам тук веднага.

Умът му запрепуска.

— Боя се, че това е неосъществимо, Мълния — дръзна той. Нарочно използва името и зачака отговора й.

Корабът го погледна с възможно най-презрителния поглед, който някога беше получавал от женско лице.

— Знаеш, че не съм Мълния — отвърна тя.

— Вивачия ли си тогава? — сдържано попита той.

— Аз съм аз, в пълната си цялост — отвърна му тя. — Ако трябва да ме назовеш по име, тогава ме наричай Вивачия, тъй като тя е така неразделна част от мен, както дъските, от които съм изградена. Но не те повиках, за да обсъждаме името или личността ми. Искам Алтея и Джек да бъдат доведени тук. Веднага.

— Защо? — контрира Кенит, гласът му беше сдържан като нейния.

— За да се убедя сама. За да се уверя, че не са малтретирани.

— Никоя от двете не е малтретирана! — възмутено заяви той.

Устните на кораба оформиха две тънки линии.

— Знам какво направи — каза тя прямо.

За момент Кенит стоеше в центъра на огромно затишие. Всички посоки водеха към бедствие. Нима късметът му най-накрая го бе изоставил? Беше ли допуснал най-накрая единствената непоправима грешка? Пое си дъх.

— Толкова бързо ли си готова да повярваш, че съм способен на подобна злина?

Вивачия се взираше в него.

— Как може да ме питаш подобно нещо?

Не беше напълно сигурна. Разчете го в отговора й. Някога я беше грижа за него, по по-нежен начин, отколкото Мълния. Можеше ли отново да събуди това у нея? Прокара успокояващо ръка по парапета.

— Защото не гледаш с очите, а със сърцето си. Алтея вярва, че е преживяла нещо ужасно. И затова ти й вярваш. — Направи драматична пауза. Позволи на гласа си да се снижи. — Корабе, ти ме познаваш. Била си в съзнанието ми. Познаваш ме както никой друг не би могъл. — Той пое риск. — Можеш ли да повярваш, че съм способен на такова нещо?

Тя не му отговори пряко.

— Това е най-голямото прегрешение, което може да бъде извършено спрямо една женска — човек или дракон. То ме обижда и отвращава по всеки възможен начин. Кенит, ако си го сторил, е непоправимо. Дори смъртта ти не може да го компенсира. — В гласа й се съдържаше нещо повече от сдържана човешка ярост: съдържаше студената неумолимост на влечуго. Тя се простираше отвъд отмъщението и отплатата до унищожението. Това предизвика хладни тръпки по гръбнака му. Кенит стисна перилата й, за да се закрепи. Гласът му беше стегнат от самооправдателност, щом заговори:

— Уверявам те, че не мисля никакво зло на Алтея Вестрит. Да я нараня или обидя, е напълно противоположно на надеждите ми спрямо нея. — Той пое дълбоко въздух и сподели с кораба: — Честно казано, за краткото време, откакто е на борда, развих силна привързаност към нея. Чувствата ми ме озадачават и объркват. Не съм сигурен как да се справя с тях. — Поне в тези му думи звучеше искреност.

Последва продължителна тишина. Тогава тя го попита тихо:

— А Ета?

Коя беше по-ясно изразената в кораба — Мълния или Вивачия? Мълния, изглежда, харесваше Ета; Вивачия никога не бе крила завистта си към нея.

— Разкъсван съм — призна Кенит. — Ета беше до мен дълго време. Наблюдавах я как израства далеч над простата курва, която спасих от публичния дом на Бетел. Станала е по-добра в много отношения, но не може да се сравни с Алтея. — Той спря и леко въздъхна. — Като цяло Алтея е друг тип жена. Произходът и възпитанието й си личат във всяко нейно действие. Въпреки това у нея има компетентност, която намирам за много привлекателна. Тя прилича повече на… теб. И признавам, част от привлекателността й е, че до голяма степен е част от теб. Същото семейство, което е оформило теб, е създало и нея. В някакъв смисъл, да бъда с нея е като да бъда с теб. — Надяваше се, че тя ще намери това за ласкателно. Кенит задържа дъха си в очакване.

Нощта около тях се задълбочи. Змиите се превърнаха в безплътни звуци, странното им пеене се смеси с произволното плискане от преминаването им. Докато мракът ставаше абсолютен, кратките проблясъци на искрящите им люспести тела осветяваха водите около кораба.

— Ти уби Парагон — тихо каза тя. — Знам го. Мълния го видя. Притежавам спомените й.

Той поклати глава.

— Помогнах на Парагон да умре. Той сам го искаше. Беше се опитвал да го направи за себе си много пъти. Аз само го улесних.

— Брашън ми беше скъп. — Гласът на кораба беше задавен.

— Съжалявам. Не го осъзнавах. Във всеки случай, мъжът беше истински капитан до самия край. Не искаше да изостави кораба си. — В гласа му имаше съжаление и възхищение. Той продължи по-тихо: — Притежаваш спомените на Мълния. Тогава ще си спомниш, че тя искаше Алтея мъртва. Аз й отказах. Какво си спомня тя от „изнасилването“ на Алтея? — Устните му едва докоснаха думата.

— Нищо — призна корабът. — Тя отказваше да докосне съзнания с Алтея. Но знам какво си спомня Алтея.

Облекчението зареди гласа му с любезност.

— А Алтея си спомня един кошмар, маков сън, не реалност. Подобни сънища са особено ярки. Не я виня, нито пък теб, че вярвате, че кошмарът й е истински. Виня себе си. Не биваше да й давам маков сироп. Нямах нищо лошо предвид, само да й помогна да си почине и да й дам време да осъзнае трагедията, която промени живота й.

— Кенит, Кенит — избухна корабът с измъчен глас. — Ти стана безценен за мен. Боли ме дори да се опитвам да повярвам на подобни неща за теб. Да призная подобна ужасяваща постъпка от твоя страна означава да приема, че съм била измамена за онова, което си. Ако е вярно, то ще превърне всички истини, които някога е имало между нас, в лъжи. — Гласът й стихна до шепот. — Моля те, моля те, кажи ми, че е сгрешила. Кажи ми, че не е възможно да си направил подобно ненавистно нещо.

Онова, в което някой отчаяно се опитва да повярва, става истина.

— Ще ти покажа доказателството си. Ще ти доведа Алтея и Джек. Сама ще видиш, че под моята грижа не им се е случило нищо лошо. Алтея може да се е сдобила с няколко синини, но — той се изкикоти омаловажително, — вероятно по-малко, отколкото тя ми направи на мен. Не е едра, но е духовита.

Бледа усмивка изникна на лицето на кораба.

— Такава е. Винаги е била такава. Ще я доведеш тук?

— Незабавно — обеща той. Извъртя глава в момента, в който Уинтроу се качи на бака. Кенит наблюдаваше лицето му, докато зърваше за първи път преобразената фигура. Тъмните му очи, така разтревожени преди малко, светнаха. Жизнеността се върна на лицето му, вливайки се в него сякаш беше пробуждаща се ваяна статуя. Той нетърпеливо се спусна напред. Кенит залитна да застане между тях. Така нямаше да стане. Корабът беше негов; не можеше да позволи на Уинтроу отново да предяви претенции към нея.

Кенит бързо извади връзка ключове от джоба си.

— Ето, момче — извика и ги хвърли. Ключовете проблеснаха под светлината на корабния фенер, преди Уинтроу да ги хване. Погледите им се срещнаха, радостната светлина в очите му, породена от Вивачия, помръкна. Отправи към Кенит необичайно преценяващ поглед. Кенит го разчете ясно. Уинтроу се чудеше на кого да вярва. Пиратът го подмина. Да се чудиш не беше да знаеш. Късметът му все още беше с него. Огледа момчето сред тъмнината. С мъка се зачуди дали би могъл да се раздели с Уинтроу, ако му се наложеше. Идеята го порази. Но ако Уинтроу го принудеше, трябваше да бъде направено така, че да не изложи на риск късмета си или да отчужди екипажа от себе си. Може би можеше да умре в самоотвержена служба на Кенит. Това сигурно можеше да се уреди. Можеше да се отрази вдъхновяващо на екипажа да стане свидетел на подобна отдаденост. Погледна към него, като вече го оплакваше, след което се стегна за жестокостите на живота.

— Уинтроу — извика сърцато Кенит. — Както виждаш, Вивачия отново е сред нас. Тя желае да види леля ти Алтея. Придружи нея и Джек до бака, моля. Погрижи се да им е удобно, докато са тук. Самият аз ще се погрижа старата стая на Алтея да бъде по-подходящо пригодена за двете им. — Той отново се обърна към кораба, но думите му бяха предназначени и за Уинтроу. — Ще направя всичко по силите си да им е удобно. В идните дни ще видиш, че те са мои почетни гости, а не затворници.

 

 

Предполагаше, че е проява на страхливост, но най-напред освободи Джек от оковите й.

— Вивачия иска двете ви с Алтея на бака — поде той, но преди да успее да обясни по-нататък, русата жена грабна ключовете от ръцете му и започна да обработва ключалката. Щом се освободи, скочи на крака и го погледна отвисоко със студени сини очи. Змийската отрова бе прояла дрехите й и оголваше наранената й кожа. Въпреки раните си, тя беше страховита и силна жена.

— Къде е Алтея? — настоятелно попита тя.

Последва го през кораба и го избута настрана, щом стигнаха вратата. Освободи ключалката и отвори вратата само за да може Алтея да се втурне към нея. Рамото на леля му удари високата жена в гръдната кост.

— Алтея! — извика Джек и обви по-дребната жена с ръце, като задържа нейните, мятащи се бясно. — Аз съм, Джек, успокой се!

След момент Алтея спря да се бори. Отметна глава назад, за да погледне нагоре към Джек. Косата й беше разрошена, зениците — разширени до черни ями. От дъха й се носеше вонята на повръщано.

— Трябва да го убия — изръмжа Алтея. Главата й се залюля. Тя се хвана за рамото на приятелката си. — Обещай ми, че ще ми помогнеш да го убия.

— Алтея, какво ти е? — Джек извърна бесен поглед към Уинтроу. — Какво й е било сторено?

— Той ме изнасили — задъхано каза Алтея. — Кенит ме изнасили. Продължи да идва в стаята ми с престорена любезност и ме целуваше, а после… И моят кораб, държал е кораба ми натикан там, откъдето тя не е можела да вижда или да усеща вятъра…

Джек погледна над превитата глава на Алтея към Уинтроу, ужасена от блуждаещото състояние на приятелката си.

— Сега вече ще се оправиш — каза едва-едва тя. Очите й излъчваха несигурност.

— Вивачия те вика, точно сега — припряно й каза Уинтроу. Беше най-утешителното нещо, което се сещаше да каже. — Иска да идеш при нея незабавно.

— Моят кораб — почти проплака Алтея. Тя се освободи залитащо от прегръдката на Джек и се закандилка надолу по коридора.

— Какво й е? — изиска Джек от Уинтроу. В очите й имаше ледена ярост.

— Твърде много мак — обясни той, а после установи, че говори на въздуха. Тя бе забързала след Алтея.

 

 

Бакът никога не се бе намирал по-далеч. Алтея се движеше като насън. Въздухът около нея беше замръзнал, но ако се подпреше на него, той поддаваше с прекалена лекота. С усилие си запроправя път надолу по коридора, опряла рамо в стената. Достигна откритата палуба — тя се простираше с левги напред. Алтея се осмели се да излезе насреща й. Тогава до нея се появи Джек и хвана ръката й. Без да продума, тя се облегна на нея и започна да изминава разстоянието крачка по крачка.

Сълзи опариха очите й. Чувстваше се сякаш, освен че изминава разстояние, върви и през времето. Най-накрая обръщаше гръб на глупавите решения и се насочваше към мястото, за което бе предопределена. Беше изгубила Брашън и горкия Парагон, и всички, които бяха дошли с тях толкова далеч. Кенит беше изтормозил тялото й, корабът й още беше в ръцете му, но някак, ако просто успееше да достигне бака и да се взре още веднъж в очите на Вивачия, щеше да се справи с всичко. Нямаше да боли по-малко, скръбта нямаше да се уталожи, но в живота й все още щеше да има нещо, заслужаващо си усилието да живее.

Този кучи син Кенит продължаваше да стои на бака. Имаше наглостта да погледне надолу към нея и да й се усмихне приветствено. Отдръпна се от стълбата, щом тя я достигна. Вероятно знаеше, че ако стои твърде близо, тя ще се опита да го дръпне и да му счупи врата.

— Сега премести другия си крак — тихо каза Джек. — Повдигни го до следващото стъпало.

— Какво? — За какво говореше тя?

— Ето — предложи помощта си Джек и ненадейно Алтея се почувства повдигната и избутана нагоре по стълбата. Тя задрапа леко по нея, хвана се, а после Джек безцеремонно я избута през останалата част от разстоянието до горе. Алтея изпълзя на бака на ръце и колене, като знаеше, че поради някаква причина това не беше добре, но не можа да измисли друг начин да се справи. Тогава до нея застана Джек и я вдигна на крака.

— Пусни ме — открито й каза Алтея. — Искам да отида сама.

— Не си добре — съчувствено каза Кенит. — Не те държа отговорна за нищо от това.

— Копеле — заплю го тя и си помисли, че се беше преместил по-близо. Замахна към него и изведнъж той се озова обратно там, където се беше намирал през цялото време, страхливецът. — Все още възнамерявам да те убия — обеща му тя, — но не където ще кървиш върху палубата ми.

— Алтея!

Обичният глас беше шокиран от тревога по нея, но имаше и нещо друго, нещо, което не можеше да назове. Алтея се обърна и след един размазан момент откри, че Вивачия също гледа към нея. Трябваше да изглежда радостна, а не угрижена.

— Всичко ще бъде наред — увери я тя. — Вече съм тук. — Опита се да изтича до нея, но се получи залитане. Внезапно Джек отново беше до нея и й помагаше да стигне до парапета. — Вече съм тук, корабе — каза й най-накрая, след всичките месеци. А после: — Какво ти е сторил? Какво ти е сторил?

Беше Вивачия и не беше. Всичките й черти леко се бяха изменили. Очите й бяха твърде зелени, а извивката на веждите й — твърде изразена. Косата й беше като грива, дива около лицето й. Въпреки всичко разликата беше в онова, което усети, щом се хвана за перилото. Някога си бяха пасвали като допълващи се части на пъзел и се допълваха една друга. Сега беше сякаш държеше ръцете на Джек или парапета на Парагон. Беше Вивачия, но беше цялостна без Алтея.

Но Алтея не беше цялостна без нея. Местата, които беше очаквала корабът да запълни, продължаваха да са празни и се обаждаха по-настойчиво от когато и да било.

— Вече съм цялостна — меко потвърди корабът. — Спомените на семейството ти се сляха с дракона. Трябваше да стане, Алтея. Не можех да се върна назад и да я отрека, не повече, отколкото тя можеше да съществува истински без мен. Не ми се сърдиш за това, нали? Че отново съм цяла?

— Но аз се нуждая от теб! — Думите й се изплъзнаха, преди да успее да обмисли смисъла им. Беше ужасно да издрънкаш пред всички истина, която досега сам не си осъзнавал. — Как бих могла да бъда себе си без теб?

— Както си била и досега — отвърна корабът и Алтея чу мъдростта на баща си в тези думи, както и една по-старша велемъдрост.

— Но аз съм ранена — чу се да казва. Думите се изливаха от нея като кръв от рана.

— Ще се излекуваш — увери я Вивачия.

— Ти не се нуждаеш от мен… — Знанието я замая. Да измине целия този път, така силно устремена и изгубила толкова много, само за да разкрие това.

— Любовта може да съществува без нужда — нежно изтъкна Вивачия. В морето под носа се бяха надигнали няколко змии, за да ги огледат сериозно. Или очите й продължаваха да я мамят, или жълто-зелената беше деформирана.

Отнякъде се бе появил Уинтроу и се държеше за парапета до нея.

— О, корабе, усещането за теб е красиво — възкликна той. Алтея почувства как от него се оттече странна напрегнатост. — Вече… вече разбирам смисъла ти. Ти си цяла.

— Махни се — отчетливо му каза Алтея.

— Имаш нужда от почивка — каза й нежно той. Евфемистично^[1], куха учтивост, точно като тази на Кенит.

Тя замахна към него, но той рязко отдръпна главата си.

— Махай се! — изкрещя му тя. Сълзи, безполезни сълзи започнаха да се стичат по лицето й. Къде се беше дянала силата й? Алтея се олюля, щом осъзна, че корабът не се устреми към нея да я подкрепи в нуждата й.

Вивачия заговори тихо:

— Вече трябва да правиш това сама за себе си, Алтея. Всеки от нас трябва.

Сякаш собствената й майка я беше отблъснала.

— Но ти беше с мен. Знаеш какво ми причини той, как ме нарани…

— Не съвсем — нежно отвърна корабът и чрез тези думи раздялата беше пълна. Вивачия вече беше отделно от нея създание и беше също толкова способна да я разбере погрешно, колкото всяко човешко същество. Също толкова способна да не й повярва.

— Знам колко истинска е болката ти и колко истинска беше — предложи й Вивачия. — Просто… може би те познавам твърде добре, Алтея. Всички тези години, през които живя на борда ми, всички сънища, които сънува с мен, преди да се събудя. Аз ги споделях, знаеш ли? И това не е първият път, в който подобен кошмар те измъчва. — Настъпи неловка тишина, сетне добави: — Девън извърши голяма неправда спрямо теб, Алтея. И не беше по твоя вина. Никога не е било. Смъртта на Брашън също. — Тя снижи гласа си до шепот. — Не заслужаваш да бъдеш наказана.

Вивачия бе стигнала твърде близо до истина, която Алтея не искаше да чува. Беше истина, която точно сега не можеше да понесе. Всички връзки между болката и вината, между проклетото й своеволие и смъртта на онези, които беше обичала, както и лошите неща, които й се бяха случили, защото заслужаваше лоши неща… Причина и следствие внезапно се завъртяха замайващо около нея. Ако не се беше противопоставила на майка си и не беше се качила на кораба с баща си, майка й щеше да я обича повече и нямаше да даде кораба на Кефрия; и ако Девън не беше отнел девствеността й, тя нямаше да каже на Кефрия и Кефрия нямаше да я презира всички тези години, и нищо от това нямаше дори да започне, и Парагон нямаше да е потънал, Брашън нямаше да е мъртъв, и Янтар, и младият Клеф, как можеше дори да мисли за него…

— Трябва да се върна в стаята си — примоли се пресипнало.

— Ще те заведа — каза Джек.

 

 

Уинтроу почука внимателно на вратата на стаята си, а после отскочи, щом Джек я отвори рязко. За момент остана мълчаливо загледан нагоре към севернячката. После се осъзна.

— Кенит реши, че може да искате някакви женски дрехи.

Тя се намръщи сякаш вече я беше обидил, но се отдръпна и му махна да влезе. Алтея седеше на койката, прибрала колене до гърдите си. На пода беше приготвен сламеник за Джек. Алтея изглеждаше по-добре, по един измъчен, но буден начин. Напрежението в стаята предполагаше, че е прекъснал някакъв спор. Леля му хвърли презрителен поглед към товара му от хлъзгав плат.

— Отнеси ги. Не приемам нищо от него.

— Почакай — намеси се Джек. Тя погледна извинително Алтея. — В тези дрехи съм, откакто паднахме във водата. Омръзна ми да се надушвам. — Тя направи гримаса, след което добави неохотно: — Теб също. Дрехите ти миришат на повръщано.

— Не виждаш ли какво представляват тези рокли? — разгневи се Алтея. — Те са подкуп. И ако облека някоя от тях, ще бъда гледана като курва, купена с дрехи. Никой никога няма да повярва на онова, което той ми стори.

— Не мисля, че той има това предвид — тихо каза Уинтроу. Предполагаше, че подаръкът е по-скоро, за да спечели одобрението на кораба, отколкото на Алтея, но погледът, с който тя го стрелна, го смълча. Не знаеше как да започне разговор с нея. Дай й време, каза си. Нека тя бъде тази, която да започне да говори. Той затвори вратата след себе си, преди да постави наръча от дрехи върху крака на койката. Свали от себе си и тежестта на сандъче с бижута и няколко шишенца с благовония.

Джек повдигна вежда към находката, след което върна погледа си върху Алтея.

— Ще имаш ли нещо против да го прегледам?

— Не ме интересува — излъга Алтея. — Вече ясно показа, че се съмняваш в разказа ми.

Джек отвори капака на сандъчето с бижута. Докато разглеждаше блещукащото съдържание, тя заговори:

— Не лъжеш, Алтея. — Джек поклати глава и призна неохотно: — Обстоятелствата са онова, което ме кара да… имам съмнения. В цялата работа просто няма смисъл. Защо му е да те изнасилва? Има си собствена жена, забранил е изнасилването на борда на кораба и репутацията му е на джентълмен. В Заграба никой не говореше лошо за него. Идваше при мен два пъти на ден и като се изключат оковите, се отнасяше любезно с мен. Дори самият кораб е шокиран от идеята, че той може да направи подобно нещо. — Тя затършува из дрехите и наложи върху себе си бледосиня пола. — Не бих работила сред такелажа в това — отбеляза извън темата. Алтея не се подлъга по хумора й.

— Значи вярваш, че всичко е било маков сън? — яростно попита тя.

Джек вдигна рамене.

— Той ми даде маков сироп с бренди за обгарянията ми. Това помогна. Но наистина ми донесе ярки сънища. — Тя свъси вежди. — Мразя мъжа, Алтея. Ако не беше той, приятелите ми все още щяха да са живи. И все пак той показва чувство за чест, което…

— Не беше сън. — Алтея насочи обвинителния си поглед към Уинтроу. — Не ми вярваш, нали? Станал си негов малък, кротък последовател, не е ли така? Предал си му семейния ни кораб без борба.

Преди Уинтроу да успее да се защити, заговори Джек:

— Постави се на мое място, Алтея. Ами ако ти кажех, че Брашън ме е нападнал? Помисли колко трудно би ти било да го приемеш. Алтея. Преживя ужасяващи неща. Почти удавена и спасена само за да откриеш, че корабът ти и всички моряци, и Брашън са се удавили. Ти скърбиш. Нормално е да мразиш Кенит и да вярваш, че е способен на всякакво зло. Такова нещо може да подлуди всекиго.

— Теб не те е подлудило.

Джек замълча за момент. Продължи с по-тих глас:

— Аз скърбя по свой си начин. Янтар не беше някоя случайно срещната. Отрязах си кичур коса, за да я оплача, не че очаквам от теб да разбереш. Но аз загубих приятел, не любовника си. Ти загуби Брашън. Разбираемо е да те засегне по-силно.

Смисълът на думите на Джек достигна до Уинтроу и го стъписа. Той се вторачи в леля си, неспособен да си представи подобно нещо. Тя се взря в скандализираното му изражение.

— Да, спях с Трел. Предполагам, че споделяш мнението на майка си относно това. Не можеш да изнасилиш курва, нали, Уинтроу?

Несправедливостта на думите й разпали собствения му гняв. Той отстоя позицията си. Издържането на нрава на Ета поне го беше научило на малко кураж.

— Не съм те осъждал — защити се той. — Просто се изненадах. Имам право да бъда шокиран. Човек не очаква подобно нещо от дъщерята на Търговец. Но това не означава, че аз…

— Майната ти, Уинтроу — бясно му отвърна Алтея. — Защото ти си точно това, което бих очаквала от сина на Кайл Хейвън.

Тези думи го нараниха повече, отколкото им се полагаше. Уинтроу положи усилие да не повиши глас:

— Това не беше честно. Искаш да си ядосана на всички, затова влагаш в думите ми смисъл, какъвто не съм имал. Не си ми дала никаква възможност да говоря. Не съм казал, че не ти вярвам.

— Не е нужно да го казваш. Фактът, че заемаш страната на Кенит, доказва в какво вярваш. Излез. И вземи това с теб. — Алтея протегна крак и презрително изрита сандъчето на пода.

Уинтроу отиде до вратата.

— Може би не заемам страната на Кенит. Може би заемам страната на кораба си.

— Млъкни! — изкрещя тя. — Не искам да слушам извиненията ти. Чух достатъчно.

— Ако продължиш да се държиш като луда, хората ще се отнасят с теб като с луда — грубо я предупреди той. Затвори вратата плътно след себе си. Чу трясъка и издрънчаването на шишенце парфюм, разбило се в нея. В мрачния коридор Уинтроу затвори очи за миг. Принуди се да признае, че някои от обвиненията й бяха справедливи. Той не би й повярвал. Историята й звучеше нелогично и неправдоподобно. Съмняваше се, че някой друг на борда вярваше на онова, което казваше за Кенит. Освен него. И не нейната дума го беше накарала да й повярва, а тази на Ета.