Робин Хоб
Съдбовният кораб (25)

Глава двадесет и трета
Полети

Рейн не беше вярвал, че може да заспи в ноктите на драцената, но го беше сторил. Събуди се внезапно, след което нададе полугласен вик при вида на поклащащите му се над нищото крака. В отговор почувства лек кикот откъм драцената, но освен това тя не каза нищо.

Започваха да се опознават добре. Той можеше да усети изтощението й по ритъма на махащите й криле. Скоро трябваше да почива. Беше му казала, че ако не беше неговото присъствие, би могла да се гмурне в плитчините близо до някой остров, като позволи на водата да поеме удара. Тъй като Рейн заемаше предните й лапи, тя търсеше плаж, достатъчно отворен, че да позволи приземяване с тежко размахване на крила. Не беше лесно да открие такъв сред Пиратските острови. Малките острови под тях бяха стръмни и заострени, като върховете на планина, изскачащи от морето. Няколко имаха меки пясъчни плажове. За всеки почивен период тя избираше място и се спускаше с отвратителни кръгове. След като се доближеше до земята, започваше да маха с големите си жилави криле толкова яростно, че движението им изкарваше дъха от дробовете на Рейн, като в същото време изпълваше въздуха с прах и пясък. Стъпила веднъж на земята, тя го захвърляше небрежно на пясъка и го подканваше да се махне от пътя й. Независимо дали го направеше, или не, тя отново се понасяше в полет. Турбуленцията от преминаването й беше достатъчна да го събори на земята. Щеше да отсъства няколко часа или половин ден, за да ловува, да се храни, да спи и понякога отново да се храни.

Рейн използваше часовете усамотение, за да запали огън и да яде от намаляващите си провизии, а после се увиваше в плаща си да спи — ако не можеше да заспи, се тормозеше с мисли за Малта или се чудеше какво ще се случи с него, ако драцената не се върнеше.

В чезнещата светлина на зимния следобед, сред изпъкналости от черна скала Рейн забеляза плаж от черен пясък. Тинтаглия наклони криле и се извъртя към него. Докато се въртяха, няколко от черните камъни, застилащи плажа, се размърдаха. Дремещи морски бозайници повдигнаха масивните си глави. Гледката на дракона ги запрати в усилен бяг към вълните. Тинтаглия прокле и завърши с:

— Ако не те носех, сега щях да имам чудесна, тлъста вечеря в ноктите си. Рядко се намират морски бикове толкова на север по това време на годината. Няма да имам друга такава възможност!

Пластът от черен пясък върху черната скала се оказа по-тънък, отколкото изглеждаше. Тинтаглия се приземи, но без възвишеност, тъй като големите й нокти задращиха по плажа като кучешки нокти по покрит с плочки под. Тя почти падна отгоре му, докато размахваше опашка, за да запази равновесие, но успя да се спре.

След като го свали на плажа, той побърза да се дръпне встрани от нея, но тя не отлетя веднага. Все още си мърмореше безутешно за хубавите, тлъсти морски бикове.

— Крехко, тъмночервено месо и слоеве мас, и о, хранителността на черния дроб, нищо не може да се сравни с него, мек и топъл в устата — жалееше тя.

Рейн погледна назад към гъсто залесения остров.

— Сигурен съм, че ще намериш и друга плячка тук — увери я той.

Тя обаче не се успокои.

— О, ще намеря аз. Множество измършавели зайци или пък някоя сърна, на която й се броят ребрата. За друго жадувам, Рейн. Това месо би ме заситило, но тялото ми крещи от желание да расте. Ако се бях излюпила през пролетта, както трябваше, щях да разполагам с цялото лято да ловувам. Щях да стана силна, после дебела, после отново силна и още по-дебела, докато не разполагах със запасите да преживявам с подобни мършави и костеливи същества, щом наближеше зимно време. Но не стана така. — Тя отърси крила и се огледа печално. — Постоянно съм гладна, Рейн. И когато утоля този глад за кратко, тялото ми настоява за сън, за да може да укрепне. Но аз знам, че не мога да спя, да ловувам и да ям колкото би трябвало. Защото трябва да спазя обещанието си към теб, ако искам да спася това, което е останало от вида ми.

Рейн стоеше, без да може да продума — виждаше едно напълно различно същество в сравнение с онова отпреди няколко минути. Тя беше млада и все още растяща, макар че беше живяла стотици животи. Какво ли беше усещането да пристъпи към живот след безкрайно чакане само за да бъде сграбчена от необходимостта за самоотверженост? Той неочаквано изпита съжаление към нея.

Трябваше да е доловила чувствата му, но очите й се завъртяха студено. Прибра крилете си обратно към тялото.

— Махни се от пътя ми — предупреди го, но не му даде достатъчно време да се мръдне. Полъхът, предизвикан от крилете й, запрати жилещ облак от пясък към измъчената му плът.

Когато се осмели отново да отвори очи, тя беше синя ивица, чиито цветове се преливаха като тези на колибри, и все още се издигаше към небето. За момент сърцето му запя пред чистата красота на подобно създание. Какво право имаше той да забавя мисията й да запази вида си? Тогава си помисли за Малта и решимостта му стана по-твърда. Веднъж след като тя беше в безопасност, той щеше да бъде склонен да посвети всичките си усилия в помощ на Тинтаглия.

Избра заслонено място в прикритието на няколко камъка. Зимният ден беше ясен, слабата слънчева светлина — почти топла. Той похапна пестеливо от изсушената си храна и пи вода от манерката си. Опита се да поспи, но натъртванията от ноктите на драцената го боляха, а и слънцето беше твърде ярко под клепачите му. Наблюдаваше небето за завръщането й, но виждаше единствено кръжащи чайки. Примирен, че ще чака дълго, той си позволи да навлезе в гората, за да потърси прясна вода.

Странно беше да върви по твърда земя под дърветата. Буйната Дъждовна растителност, извисяваща се над блата, беше единствената гора, която познаваше. Тук клоните на дърветата се спускаха ниско, а ниската растителност беше по-гъста. Окапалите листа бяха нагъсто под краката му. Чу птици, но видя малко признаци за дребен дивеч и никакви за сърна или прасе. Може би този остров не разполагаше с никакви големи животни. Ако беше така, тогава Тинтаглия можеше да се върне с толкова празен стомах, с колкото бе отлетяла. Теренът стана по-стръмен и той скоро се усъмни, че ще намери поток. Неохотно се върна обратно към плажа.

Докато се приближаваше към мястото, където тъмнината на гората се разкъсваше от светлината на открития отвъд плаж, Рейн чу странен звук. Дълбок и резониращ, звукът му напомняше за голям тъпан, удрян с мек предмет. Той забави крачка и надникна иззад храста, преди да излезе на открито.

Морските бикове се бяха върнали. Половин дузина от тях се грееха на пясъка. Един повдигна муцуната си, дебелият му врат действаше като духало и възпроизвеждаше звука. Рейн се взираше очаровано. Никога не беше виждал толкова големи същества толкова отблизо. Създанието приведе масивната си глава и шумно подуши пясъка, очевидно озадачено от непознатата миризма на дракон. Оголи дебели, жълти бивни в отвращение, поклати глава и за пореден път се изтегна на пясъка. Останалите дремещи същества го игнорираха. Едно от тях се обърна по гръб и лениво размаха плавници пред лицето си. Обърна главата си към Рейн и разшири ноздри. Той помисли, че незабавно ще се претърколи обратно на крака и ще се завъргаля към морето, но то затвори очи и отново заспа.

В главата на Рейн се оформи план. Той се отдръпна тихо от плажа; пръчките под дърветата бяха в изобилие и той подбра една права, дебела и дълга, след което здраво привърза ножа си в единия й край. Никога преди не беше ловувал, камо ли да убива за месо, но това не го безпокоеше. Колко трудно можеше да бъде да се промъкне до някое от дебелите, кротки животни и да сложи край на живота му? Единствен удар с копието във врата щеше да осигури прясно месо и за двама им. Щом остана доволен от импровизираното копие, подостри друг кол, който да го подкрепи, след което заброди през дърветата към далечния край на плажа. Излезе от гората на пясъка, приведе се ниско и се затича по плажа, за да застане между създанията и възможността им за отстъпление към водата.

Бе очаквал да предизвика някаква тревога, щом го видят. Едно-две извърнаха глава да го погледнат, но по-голямата част от стадото продължи да дреме и да се пече. Дори онзи нервният, който по-рано бе издал звука при миризмата на драцената, го пренебрегна. Окуражен, Рейн избра мишената си в края на разпръснатото стадо: отличен, дебел екземпляр, белязан от дълъг живот. Месото нямаше да е крехко, но щеше да е в голямо количество и той прецени, че това щеше да е по-важно за Тинтаглия.

Приклекналата му, дебнеща поза беше загуба на време. Морският бик дори не си направи труда да отвори око чак докато Рейн не беше на едно копие разстояние от него. Той почти изпита срам от убийството на подобна мудна плячка и отдръпна ръката си. Набръчканата кожа на създанието изглеждаше дебела. Искаше да му даде бърза смърт. Пое дълбоко дъх и вложи цялата си тежест зад промушващия натиск.

Миг преди върхът да докосне плътта му, морският бик се извъртя на крака и изрева. Рейн моментално разбра, че е сбъркал в преценката си относно темперамента на съществата. Копието, което бе прицелил във врата на животното, потъна дълбоко зад рамото му. От ноздрите на бика запръска кръв — беше пронизал дроба на жертвата си. Вкопчи се здраво в копието и се опита да го забие по-надълбоко, докато цялото стадо се размърдваше във внезапна дейност.

С рев животното се завъртя, за да се изправи срещу него. Рейн беше повлечен заедно с копието си, краката му се влачеха по пясъка. Едва успя да задържи хватката си върху подострения кол. Сега изглеждаше толкова ефективно, колкото шепа маргаритки, но беше единственото оръжие, което имаше. За една крачка успя да прибере крака под себе си. Използва тласъка си, за да натисне копието по-надълбоко. Животното изрева повторно, от устата му, както и от ноздрите, започна да блика кръв. Щеше да спечели. Можеше да усети през дръжката на копието как силата на съществото намалява.

Тогава друг морски бик успя да захапе плаща му и подкоси краката му. Рейн изпусна хватката си върху копието и докато падаше, раненото животно се обърна към него. Големите му, притъпени бивни изведнъж вече изглеждаха остри и мощни, щом се хвърли към Рейн с широко разтворени челюсти. Той се извъртя от обсега на атаката, но движението уви наметалото му около него. С усилие измъкна заострения кол от пленилия го плат, а после отдръпна крака си от изщракващата паст. Опита се да се изправи, но другото животно все още стискаше края на плаща му. То размаха глава наляво-надясно и събори Рейн на колене. Още морски бикове се приближаваха бързо. Рейн се опита да се освободи от наметалото си и да избяга, но връзките му се противяха. Някак бе успял да изгуби заострения си кол. Друго животно го блъсна с глава и го запрати връз бика, който продължаваше да стиска наметката му. Улови за кратко гледката на жертвата си, която се просна мъртва на пясъка. Това сега не му беше от особена полза.

Пронизителното ки-и-и на Тинтаглия разцепи зимното небе. Без да пуска наметалото му, животното, което го държеше, извъртя глава, за да се взре в небето. Миг по-късно цялото стадо препускаше в галоп към водата. Рейн беше повлечен с тях, наметалото му се бе закачило за бивните на морския бик.

Драцената удари животното и Рейн си помисли, че вратът му ще се прекърши. Двамата се захлъзгаха заедно по пясъка, морският бик квичеше с невероятна пронизителност, докато челюстите на Тинтаглия се сключваха около врата му. С едно захапване тя отдели наполовина главата от дебелите му рамене. Главата, която все още стискаше плаща на Рейн в захапката си, се килна от едната страна на потрепващото под задните крака на Тинтаглия тяло. Замаян, той пропълзя към него и освободи наметката си от бивните му.

— Моя! — изрева Тинтаглия, като заплашително стрелна главата си към него. — Моят улов! Моята храна! Махни се от нея.

Докато той припряно се запрепъва да се отдръпне, тя сниши челюсти над корема на животното. Захапа само веднъж, след което повдигна глава, за да откъсне и да погълне висящите вътрешности. Полъх от вонята на черва се понесе към Рейн. Тя преглътна.

— Моето месо! — предупреди го отново и сведе глава за поредната хапка.

— Там има още един. Можеш да изядеш и него — каза й Рейн. Той махна с ръка към морския бик със забитото в него копие. Свлече се на пясъка и най-накрая успя да развърже връзките на плаща си. Сграбчи го и го захвърли с погнуса. Какво го беше накарало да си помисли, че може да ловува? Той беше копач, мислител, изследовател. Не ловец.

Тинтаглия бе застинала, от челюстите й висеше къс капещи вътрешности. Тя се взираше в него — сребристото на очите й лъщеше. После отметна глава назад, погълна залъка си и настоя:

— Мога да изям и твоя улов? Това ли каза?

— Убих го за теб. Нали не мислиш, че мога да изям животно с подобни размери?

Тя наклони глава сякаш той беше нещо, което виждаше за първи път.

— Откровено казано, бях изумена, че можеш да убиеш подобно животно. Мислех, че си бил много гладен, за да опиташ.

— Не. За теб е. Каза, че си гладна. Макар че може би бих могъл да взема малко от месото за утре. — Вероятно дотогава гледката как се храни и миризмата на кръв нямаше да изглеждат толкова противни.

Тя обърна глава настрани, за да среже по-голямата част от вратната издатина на морския бик. Предъвка два пъти и глътна.

— Предвидил си го за мен? Когато си го убил?

— Да.

— И какво искаш в замяна? — предпазливо попита тя.

— Нищо повече от това, за което вече се разбрахме: да ми помогнеш да намеря Малта. Видях, че няма да намериш много дивеч наоколо. Ще пътуваме по-добре, ако си добре нахранена. Това е всичко, което си мислех.

— Нима.

Той не можеше да разчете особената й интонация. Докуцука до животното, което беше убил, и успя — на третия си опит — да извади копието. Взе обратно ножа си, почисти го и го върна в канията.

Тинтаглия сведе улова си до купчина кости, преди да подхване неговия. Рейн я гледаше с нещо като страхопочитание. Не си беше представял, че коремът й може да побере толкова много. Наполовина привършила с плячката му, тя забави прегладнялото си, лакомо поглъщане. Сграбчи със зъби и нокти останалото от мъртвото животно и го завлече нагоре по плажа, извън обсега на наближаващия прилив и непосредствено до неговия огън. Без да каже и дума, тя се сви покровителствено около мършата и потъна в дълбок сън.

Рейн се събуди треперещ сред пълен мрак. Студът и влагата на нощта бяха проникнали през малтретираното му наметало и огънят му бе изгорял до въглени. Той го разпали отново и внезапно осъзна, че е гладен. Мина на пръсти покрай извивката на Тинтаглиевата опашка и се приведе в мрака над надъвкания труп. Докато продължаваше да се опитва да намери някакво месо, което не бе докосвано от зъбите и слюнката на драцената, тя отвори едното си огромно око. Изгледа го без изненада.

— Оставих ти двата предни плавника — каза му тя и отново затвори очи.

Рейн подозираше, че му е заделила най-неапетитната част от животното, но отряза и двата, огромни колкото голяма чиния, крайника. Дебелите розови, безкосмести плавници с техните затъпени, черни нокти не подбуждаха особено апетита му, но той наниза един на пръчка и постави месото над огъня. След недълго нощта се изпълни с приятната миризма на печащо се, тлъсто месо. По времето, когато беше готово, стомахът му оповестяваше глада му с къркорене. Тлъстините бяха хрупкави и преливащи от мазнина, а месото на смалилите се пръсти беше също толкова богато на вкус, колкото всичко друго, което беше ял. Остави другия плавник да се пече, преди да приключи с яденето на първия.

Тинтаглия се събуди, душейки, точно когато той свали втората перка от огъня.

— Искаш ли малко? — неохотно попита той.

— Едва ли — отвърна тя с известна доза хумор. Докато той ядеше втория плавник, тя приключи с останалата част от животното. Сега ядеше по-спокойно и насладата й беше явна. Рейн оглозга и последното месо по кокалите и ги хвърли в жарта. Изми мазнината от пръстите си в ледената прегръдка на вълните. После се върна и разпали огъня срещу засилващия се хлад на нощта. Тинтаглия въздъхна доволно и се изтегна с корем, обърнат към огъня. Рейн, който седеше между дракона и огъня, установи, че е обгърнат от унасяща топлина. Легна връз наметалото си и затвори очи.

— Ти си различен от онова, което очаквах да бъде един човек — отбеляза Тинтаглия.

— Ти не си това, което очаквах, че ще бъде един дракон — отвърна Рейн. Той въздъхна от преситеност. — На зазоряване ли ще отлетим?

— Разбира се. Макар че, ако имах избор, щях да остана тук и да изловя един по един още няколко от тези морски бикове.

— Не е възможно все още да си гладна.

— Сега не, но винаги трябва да имаш грижа и за утрешния ден.

За известно време между тях се възцари тишина. Тогава Рейн трябваше да попита:

— Ще станеш ли още по-голяма, отколкото си сега?

— Разбира се. Защо да не стана?

— Просто си помислих… ами, ти и сега изглеждаш доста огромна. Колко големи могат да станат драконите?

— Докато живеем, все растем. Така че зависи колко дълго живеем.

— Колко дълго очакваш да живееш?

Тя изпръхтя с веселие.

— Колкото мога повече. Колко дълго очакваш ти да живееш?

— Ами… осемдесет години би бил добър, дълъг живот. Но малко Дъждовници преживяват толкова дълго. — Той се опита да се изправи смело пред собствената си смъртност. — Баща ми умря, когато беше на четиридесет и три. Ако имам късмет, се надявам да живея с двайсет години отгоре. Достатъчно, че да имам деца и да ги съпроводя и в годините след детството им.

— Нищо повече от миг във времето. — Тинтаглия се протегна небрежно. — Подозирам, че сега, след като си пътешествал с дракон, годините ти ще се разпрострат далеч отвъд това.

— Имаш предвид, че просто така ще изглежда ли? — попита Рейн в опит да прозвучи лекомислено в отговор на объркващите й думи.

— Не. Нищо подобно. Нищо ли не знаеш? Нима мислиш, че малко люспи или бронзови очи е всичко, което един дракон може да сподели със своя спътник? Докато продължаваш да придобиваш още от моите черти, годините ти също ще се увеличават. Няма да се учудя, ако преживееш отвъд края на века и крайниците ти въпреки това продължат да ти служат. Поне така беше с Древните. Някои от тях достигаха три, дори четири столетия. Но разбира се, те имаха поколения драконски допир, от който да черпят. Ти може и да не живееш толкова дълго, но е много вероятно децата ти да живеят.

Рейн се изправи до седнало положение, внезапно разсънен.

— Шегуваш ли се с мен?

— Разбира се, че не. Защо да го правя?

— Нищо. Просто… Не съм сигурен, че искам да живея толкова дълго. — За известно време остана смълчан. Представи си, че гледа как майка му и големият му брат умират. Това беше поносимо; човек очакваше да види смъртта на родителите си. Но ако се наложеше да гледа как Малта остарява и умира? А ако имаха деца и трябваше да гледа как те също стават слаби и повяхват, докато той самият оставаше здрав и жизнен? Удължен живот беше подозрителна награда за съмнителната чест да бъдеш драконов спътник. Той изрази следващата си мисъл гласно: — Бих дал всички години, които се надявам да видя, за една-единствена гарантирана с Малта.

Изговарянето на името й беше като магическо призоваване. Видя я в крайчеца на ума си, лъскавината на черната й коса и как очите й бяха засияли, когато бе погледнала нагоре към него. Предателската му памет го отнесе назад към летния бал, как я държеше в обятията си, докато се носеха по дансинга. Беше нейният Представителен бал, а той й бе запазил само един танц, преди да се втурне да спасява света. А вместо да го стори, беше изгубил всичко — включително и Малта.

Ръката му си спомни дребните й пръсти в неговите. Главата й стигаше само до брадичката му. Яростно избута мисълта за нея на калсидска галера. Разбирането на калсидските мъже за незащитените жени беше добре известно. През него се стрелнаха ужасяващ страх и буен гняв. След като отшумяха, той се почувства слаб и нехаен. Негова беше вината, че бе застрашена по този начин. Тя нямаше да му прости. Дори нямаше да посмее да я помоли. Съмняваше се, че тя някога щеше да може отново да изтърпи присъствието му, дори да я спасеше и отведеше у дома. В него се надигна отчаяние.

— Каква буря от емоции може да породи един човек, при това само на базата на въображението — снизходително отбеляза драцената. После попита с по-разсъдлив глас: — Защото живеете толкова кратък живот ли правите това? Въобразявате си измислени истории какво може да се случи утре и изпитвате всички чувства от събития, които никога няма да се случат? Може би за да компенсирате за миналите животи, които не можете да си спомните, си измисляте бъдещи моменти, които няма да просъществуват.

— Може би — съгласи се без особено желание Рейн. Заболя го от веселието й. — Предполагам, че на драконите никога не им се налага да си представят бъдещето, защото притежават изобилие от минали моменти, които да си припомнят.

Драцената издаде странен, гърлен звук. Той не беше сигурен дали е развеселена или подразнена от хапливата му забележка.

— Нямам нужда да си представям някакво бъдеще. Знам бъдещето, което ще се осъществи. Драконите ще се върнат на полагащото им се място като Господари на Трите царства. За пореден път ще властваме над небето, морето и земята. — Тя затвори очи.

Рейн се замисли над казаното от нея.

— И къде е тази Земя на драконите? По реката нагоре от Трехог, отвъд Дъждовните земи?

Едното й око се отвори наполовина. Този път беше сигурен, че видя развеселеност в сребристите проблясъци.

— Земя на драконите? Като че е само една, пространство, очертано от граници? Ето това е бъдеще, което само човек би могъл да си въобрази. Ние владеем небето. Владеем морето. И владеем земята. Цялата земя, навсякъде. — Окото започна да се затваря отново.

— Ами ние? А нашите градове, ферми, нашите поля и лозя?

Окото отново се отвори.

— Какво за тях? Хората ще продължат да се карат с други хора относно кой къде може да отглежда растения и коя крава на кого принадлежи. Това е начинът на човечеството. Драконите знаят по-добре. Онова, което е на земята, принадлежи на онзи, който го изяде пръв. Моят улов е моя храна. Твоят улов е твоя храна. Всичко е много просто.

По-рано през деня почти бе изпитал обич към нея. Бе се дивил на синьото й сияние, докато блещукаше на фона на небето. Бе му се притекла на помощ, когато морските бикове щяха да го убият и така да я освободят от обещанието й към него. Дори сега той почиваше в прикритието, което бе образувала от тялото си и огъня. Но всеки път, когато се доближаха до истинско приятелство, тя казваше нещо толкова арогантно и чуждо, че единственото, което той можеше да изпитва към нея, беше предпазливост. Рейн затвори очи, но не можа да заспи заради мисълта какво беше отприщил сред света. Ако спазеше думата си и спасеше Малта, тогава и той щеше да удържи на своята. Представи си змии, излюпващи се в дракони, и други дракони, излизащи от погребания град. Дали не продаваше човечеството в робство заради една жена?

Колкото и да се опитваше, не можа да се принуди да го възприеме като твърде висока цена.

 

 

Малта почука на вратата и побърза да влезе, без да изчака отговор. Възкликна от раздразнение към тъмнината. Две крачки я отведоха в другия край на стаята, където дръпна завесите.

— Не бива да се търкаляш в тъмното и да се самосъжаляваш — каза строго на Косго.

Той погледна нагоре към нея от сламеника си. Очите му бяха почти затворени.

— Умирам — дрезгаво се оплака той. — И никой не го е грижа. Той нарочно кара кораба да се люлее, знам го. Само за да може да ми се подиграва пред екипажа.

— Не е вярно. Мотли просто така се движи. Показа ми го снощи на вечеря. Дължи се на начина, по който е проектиран корпусът. Ако се качиш на палубата, подишаш малко свеж въздух и погледаш към водата, движението няма да ти пречи толкова много.

— Казваш го просто така. Знам какво ще ми помогне. Да пуша. Това е изпитано средство против морска болест.

— Казвам ти истината. Беше ми лошо първите два дни на борда. Капитан Ред ми каза да опитам, а аз бях толкова отчаяна, че го направих. Работи. Той каза, че е свързано с това да гледаш как се движи корабът спрямо водата. Когато седиш тук вътре и гледаш стените или се свиваш в тъмното, коремът ти не може да осмисли какво усеща главата ти.

— Може би коремът ми не може да осмисли какво знае главата ми — отвърна Косго. — Аз съм велеславният сатрап на цяла Джамаилия. Въпреки това една банда пиратска измет ме държи като пленник в потресаващи условия. Аз държа Перления трон: аз съм Любимец на Са. Наследник съм на хиляди мъдри владетели, простиращи се назад чак до зората на света. А ти ми говориш сякаш съм дете и дори не ми оказваш уважението да се обръщаш подобаващо към мен. — Обърна лицето си към стената. — Смъртта е за предпочитане. Остави ме да умра, а после света ще се надигне гневно и ще накаже всички ви за стореното.

И последната капка съчувствие, което Малта изпитваше към него, изчезна под неговата вълна самосъжаление. Потресаващи условия, как пък не. Имаше предвид, че стаята му е малка и че го обслужва само тя. Най-много го дразнеше, че й бяха дали собствена стая. Мотли не беше просторен кораб, но точно тези пирати отдаваха голямо значение на удобството. Тя бе решила да го придума да дойде на масата на капитана. Изостави тази идея, но направи последен опит:

— Ще постъпиш добре, ако покажеш малко духовитост, вместо да се цупиш като дете и да си представяш някакво бъдещо отмъщение от името на мъртвото ти тяло. В момента името, което носиш, е единственото, което те прави ценен за тях. Стани и им покажи, че зад тази титла стои мъж. Тогава може и да те уважават.

— Уважението на пирати, убийци и крадци! Ето една възвишена цел за мен. — Той се претърколи, за да я погледне. Лицето му беше бледо и слабо. Очите му пробягаха нагоре-надолу по нея с отвращение. — А теб уважават ли те за това колко бързо се обърна срещу мен? Уважават ли колко бързо им се пусна, за да спасиш живота си?

Старата Малта щеше да зашлеви нагло втренченото му лице. Но новата Малта можеше да пренебрегне обидите, да преглътне нападките и да се адаптира към всяка ситуация. Тази Малта щеше да оцелее. Изтръска ярките поли, които носеше — червен слой над жълт, а той над син. Дългите й чорапи бяха на червени и бели райета и много топли. Ризата й беше бяла, но плътно закопчаната отгоре жилетка беше хем жълта, хем червена. Беше я съшила сама снощи. Парчетата от дрехите, които бе използвала да я направи, съставляваха новата й шапка за коса.

— Ще закъснея — каза му спокойно. — По-късно ще ти донеса нещо за ядене.

— Няма да имам особен апетит за огризките ти — каза й кисело той. Тя достигна вратата и той добави: — „Шапката“ не ти пасва добре. Не покрива белега ти.

— Не е предвидена да го прави. — Не погледна назад към него.

— Вместо това ми донеси треви за пушене! — извика внезапно той. — Знам, че имат малко на борда. Трябва да имат! Лъжеш, като казваш, че нямат. Те са единственото, което може да успокои стомаха ми и ти нарочно ги криеш от мен. Малоумна курва! Тъпа жена!

Вече излязла, с плътно затворена зад нея врата, тя се облегна на стената и вдиша дълбоко. После повдигна полите си и побягна. Капитан Ред не харесваше хората да закъсняват за трапезата му.

Стигна вратата и се спря да си поеме дъх. По навик от един друг свят защипа бузите си, за да ги зачерви, и оправи косата си. Припряно приглади полите си и влезе. Всички вече бяха седнали на масата. Капитан Ред я прикова с мрачен поглед. Тя приклекна в дълбок реверанс.

— Извинете ме, господа. Задържаха ме.

— Нима. — Самотната дума на капитана беше единственият му отговор. Тя забърза да заеме мястото си от лявата му страна. Първият помощник — сложно татуиран от челото до гърлото мъж, седеше от дясната. Собствената татуировка на капитан Ред беше по-фина, направена от жълто мастило, което едва се забелязваше, освен ако човек не знаеше да гледа за нея. Макар че робските артисти и музиканти бяха считани за притежания, собствениците им обикновено се въздържаха явно да показват достоянието си чрез татуировки, които могат да разсейват другите от техните представления. Екипажът на Мотли се състоеше основно от актьорска трупа, освободена от капитан Кенит.

След знак от капитана, юнгата се раздвижи и започна да слага масата. Снежнобялата покривка, тежкият порцелан и блещукащият кристал опровергаваха простотата на храната. Малта беше заключила, че корабната храна не се различаваше особено от един кораб на друг. Хлябът беше твърд, месото солено, а зеленчуците — кореноплодни. Поне на Мотли храната й не представляваше нечии чужди огризки и ядеше на маса с прибори. Виното — скорошна придобивка от калсидския съд, далеч надминаваше храната, която придружаваше.

На масата се водеше и разговор и макар да не беше винаги възвишен, поне беше вежлив и изтънчен заради състава на екипажа. Нито робството, нито пиратството бяха подрили тяхната интелигентност или пък тяхното самохвалство. Лишени от театър, масата се превръщаше в сцена за техните представления, а Малта — в тяхна публика. Те се съревноваваха да я накарат да се засмее или да възкликне шокирано. На масата се очакваше духовитост и отлични маниери. Ако не знаеше, Малта никога не би предположила, че тези мъже, които се шегуваха и се сражаваха с думи, бяха и пирати, изцапали ръцете си с кръв, способни да избият всяка душа на един кораб. Когато вечеряше сред тях, се чувстваше сякаш стъпва по тънък лед. Те любезно й бяха предоставили компанията си, но въпреки това Малта никога не си позволяваше да забрави, че тя също е тяхна пленница. Никога не си беше представяла, че салонните маниери, които беше научила като дъщеря на бингтаунска Търговка, може да й бъдат толкова полезни.

И все пак, докато те беседваха с острите си като бръснач умове върху истинското значение на вдовишкия син от комедиите на Ридюеф или дебатираха относно Салдоновото владеене на езика в сравнение с плачевната му липса на драматично темпо, тя копнееше да насочи разговора в по-осведомителна насока. Не й се удаде възможност чак до края на вечерята. Другите бяха извинени и отпратени от масата и капитанът насочи вниманието си към Малта.

— Значи нашият велеславен сатрап Косго отново намери за добре да не се присъедини към нас на трапезата?

Малта потупа устни, без да бърза да отговори.

— Капитане, боя се, че той все още е неразположен. Възпитанието му не го е научило да се справя със суровостите по време на едно пътуване по вода.

— Възпитанието му не го е научило да се справя с каквито и да било суровости. По-скоро кажи, че ненавижда нашата компания.

— Здравето му е деликатно и положението на нещата го измъчва — с лекота отвърна Малта, решена да не говори критично за сатрапа. Ако се обърнеше срещу него, вече нямаше да гледат на нея като на вярната му, може би и ценна, придружителка. Тя леко прочисти гърло. — Той отново поиска билки за пушене за облекчаване на морската му болест.

— Пфу! Те не вършат работа срещу морска болест, освен че дотолкова замайват човек, че да не му пречи. Казах ти, че на борда са забранени. Именно натрупаният заради опиатите и други подобни забавления дълг доведе компанията ни пред татуистите.

— Казах му го, капитане, но се боя, че не ми вярва.

— Той така копнее за тях, че не може да си представи, че не ги използваме — присмя се капитанът, след което на свой ред прочисти гърло. Държанието му се промени. — Ще постъпи добре утре да се присъедини към нас. Бихме искали да обсъдим с него, благовъзпитано, условията за откупа му. Насърчи го да присъства.

— Ще го направя — добросъвестно отвърна Малта. — Но се боя, че не мога да го убедя, че това ще подобри положението на неговото пленничество. Вероятно бихте могли да ми позволите да действам като посредник относно вашите условия. Аз съм свикнала с неговия темперамент.

— По-добре кажи, че си свикнала с яда, арогантността и детинското му държане напук. Що се отнася до това да ти доверя намеренията си, е, всички се съгласихме, че сатрапът на цяла Джамаилия ще бъде отличен подарък за Кенит, краля на Пиратските острови. Много от нас ще сметнат за забавно нашето момче сатрап да прекара остатъка от дните си с татуиран редом до носа му гарван и с окови на краката. Вероятно би могъл да бъде обучен да сервира на трапезата на Кенит.

— Но Кенит има склонност към по-голям прагматизъм. Подозирам, че крал Кенит ще позволи на Негова височайша разглезеност да бъде откупен от който го поиска. На Косго ще подобава да измисли кой би могъл да бъде това. За мен ще бъде удоволствие да го представя на Кенит със списък с имена, които да бъдат поканени, за да наддават за тази награда.

Кенит. Името на мъжа, който бе пленил баща й и кораба му. Какво можеше да означава това? Можеше ли в крайна сметка тя да се изправи пред мъжа и някак да спазари освобождаването на баща си? Неочаквано сатрап Косго придоби нова значимост в очите й. Пое дъх и успя да се усмихне.

— Ще го убедя да състави подобен списък с имена — увери капитана. Очите й последваха помощника; той беше последният от компанията, който напускаше стаята. — Ако ме извините, ще видя дали не мога да започна още тази вечер. — Вратата се затвори плътно след мъжа. Тя прокле усиления пулс на сърцето си, тъй като знаеше, че кръвта предателски се качваше нагоре по лицето й. Усмихна се, докато се изместваше към вратата.

— Толкова ли бързаш да ме напуснеш? — попита капитан Ред с престорена тъга. Той се изправи и тръгна да заобикаля масата към нея.

— Бързам да изпълня повелята ви — отвърна Малта. Тя се усмихна и позволи в очите й да се появи искрица кокетност. Трябваше да подходи внимателно към този мъж. Имаше голямо самочувствие, което беше в нейна полза. Доставяше му удоволствие да си мисли, че тя го желае, а той се наслаждаваше на своята гонитба и на драматичните възможности, които му предлагаше. Излагаше на показ ухажването си спрямо нея пред екипажа. Белегът й също не го смущаваше. Може би, помисли си тя, веднъж щом собственото лице на някого бъдеше белязано против волята му, той вече не обръщаше особено внимание на белезите по лицата на другите.

— Не можеш ли да останеш тук и пак да изпълниш повелята ми? — попита я с топла усмивка. Беше много красив мъж, с красиви порядки. Една студена, твърда част от нея си помисли, че ако стане любовница на този мъж, ще може да го използва срещу Кенит. Но не. Не беше заради внезапния спомен за широките рамене на Рейн или ръката й, почиваща в неговата силна длан, докато танцуваха. Изобщо. Бе оставила всички мисли за Дъждовника настрана, като бъдеще, което никога нямаше да се случи. Беше завинаги съсипана за брак с подобен мъж. Но ако беше достатъчно безскрупулна, все още беше възможно да спаси баща си. Въпреки всичко, което я бе сполетяло, той пак щеше да я обича, с вярната обич на един баща.

Беше се разсеяла прекалено. Капитан Ред хвана ръцете й и се загледа развеселено в нея.

— Наистина трябва да вървя — промълви тя, имитирайки нежелание. — Все още не съм занесла никаква вечеря на сатрапа. Ако закъснея, ще предизвикам лошия му нрав и тогава сдобиването с онези имена за вас може да се окаже…

— Нека умре от глад — безцеремонно предложи капитан Ред, погледът му обхождаше лицето й. — Обзалагам се, че никой друг не е изпробвал тази тактика върху него: може да се окаже точно това, от което се нуждае, за да прояви повече разум.

Тя успя нежно да освободи една ръка.

— Ако здравето му не беше така деликатно, несъмнено бих се изкушила да изпробвам подобна тактика. Но той е сатрапът, владетел на цяла Джамаилия. Мъж с такава важност трябва да се поддържа в цветущо здраве. Не сте ли съгласен?

В отговор, свободната му ръка неочаквано обгърна кръста й. Придърпа я по-близо и се приведе да я целуне. Тя затвори очи и сдържа дъха си. Опита се да накара устата си да се задвижи сякаш го приветстваше, но всичко, което можеше да си представи, беше как ще свърши. Внезапно той беше калсидският моряк, смъкнал се на едно коляно между краката й. Тя се отскубна от него и проплака:

— Не. Моля ви, моля ви, не!

Той спря незабавно. Във веселието му като че ли имаше следа от жалост.

— Така и подозирах. Ти си една малка, умела актриса. Ако и двамата бяхме в Джамаилия, аз бях свободен мъж, а ти небелязана, можехме да направим нещо с теб. Но сме тук, скъпа моя, на борда на Мотли. Подобен екипаж като онзи, който ви държеше, вероятно се е възползвал от теб. Много зле ли беше?

Не можеше да схване, че мъж е способен да я попита подобно нещо.

— Бях заплашена, но само заплашена — успя да каже. Отклони погледа си.

Той не й повярва.

— Няма да те принуждавам. Никога не се страхувай за това. Нямам нуждата да принуждавам която и да е жена. Но няма да възразя да ти помогна да превъзмогнеш страха си. Няма и да те пришпорвам. — Протегна ръка и проследи линията на челюстта й. — Поведението и маниерите ти показват, че си добре отгледана. Но и двамата сме това, което ни е направил животът. Няма връщане назад към невинното минало. Може да ти се струва като суров съвет, но произлиза от собствения ми опит. Вече не си девствената дъщеря на баща си, която се пази за добре договорен брак. Това вече го няма. Така че приеми този нов живот с цялото си сърце. Наслади се на удоволствията и свободата, които ти предлага в замяна на старите ти мечти за подобаващ брак и място в улегнало общество. Малта, дъщерята на бингтаунски Търговец, вече я няма. Стани Малта от Пиратските острови. Може да откриеш, че този живот е по-сладък от предишния. — Пръстите му леко се придвижиха от линията на челюстта й към вдлъбнатината на гърлото й.

Тя се принуди да стои спокойно, докато разкриваше последното си оръжие.

— Готвачът ми каза, че имате жена и три деца в Биволски залив. Боя се, че хората ще се разприказват. Жена ви може да бъде наранена.

— Хората винаги говорят — успокои я той. Пръстите му се заиграха с яката й. — Жена ми не им обръща внимание. Казва, че това е цената, която плаща, за да има такъв хубав и умен съпруг. Не мисли за тях, както правя и аз. Те нямат нищо общо със случващото се на този кораб.

— Нима? — попита го тихо тя. — А ако дъщеря ти бъде отвлечена от калсидски търговци на роби, ще одобриш ли същия съвет и спрямо нея? Да стане на драго сърце онова, в което я превърнат? Ще й кажеш ли, че баща й никога няма да я приеме обратно, защото вече не е неговата „девствена дъщеря“? Няма ли вече да има значение за теб колко пъти са я имали или пък кой? — Тя повдигна брадичка.

— Проклета да си — наруга я той, но с възхищение. В очите му проблясваше раздразнение, но я пусна. Тя отстъпи крачка назад с облекчение.

— Ще взема имената от сатрапа — предложи му като компенсация. — Ще се погрижа да разбере, че животът му зависи от това колко може да изстиска от благородниците си. Той оценява живота си изключително високо. Сигурна съм, че ще бъде щедър с монетите им.

— И по-добре да бъде. — Капитан Ред бе възвърнал част от апломба си. — За да обезщети твоето скъперничество с женската разменна монета.

Малта му се усмихна — искрена усмивка, и вкара малко напереност в походката си, докато напускаше стаята му.