Робин Хоб
Съдбовният кораб (24)

Глава двадесет и втора
Семейна среща

Уинтроу премигна срещу проливния дъжд и се загледа.

— Не разбирам — каза отново, тихо. Мислеше, че говори на себе си, и се стресна от отговора на Ета. Не беше чул меките й стъпки през шибащия палубата порой.

— Спри да се опитваш да разгадаеш какво се е случило. Кенит ще обясни всичко, следващия път щом го видим.

— Просто искам да знам какво се случи — инатливо каза той. Взираше се безутешно в бледото петно от пламъци, което бе представлявало Парагон. Беше наблюдавал битката, но все още не можеше да осъзнае какво се бе случило. Защо Парагон бе предизвикал толкова глупаво и змиите, и Вивачия? Как бе пламнал огънят и защо Кенит бе изоставил подобна ценна придобивка? Беше ли взел пленници? Празнотата от незнанието заплашваше да го погълне.

Бурята, която ги беше заплашвала цял ден, най-накрая се разрази. Силният дъжд беше падаща на талази, сива завеса между тях и горящия Парагон. Той стоеше на палубата, измръзнал и подгизнал, и се взираше в потъващия кораб, който семейството му бе изпратило. Щеше да завлече надеждите им за откуп и спасение на дъното. Дъждът беше разтуха. Той не бе могъл да възпроизведе свои собствени сълзи.

— Ела вътре — предложи Ета, ръката й беше топла на рамото му. Той се обърна, за да я погледне. Ако в мизерния му живот изобщо бе останала някаква утеха, това беше Ета. Тя бе нахлузила мушамата на Соркор, която стоеше огромна върху стройната й фигура. Гледаше го изпод дебрите на качулката. Няколко дъждовни капки бяха намерили лицето й и красяха миглите й. Тя мигна и капките се спуснаха надолу по него в престорени сълзи. Той се взираше в нея, онемял от желание и с нуждата никога да не признае това желание. Ета отново го подръпна за ръката и той й позволи да го отведе.

Соркор й беше предал собствената си стая. Уинтроу бе трогнат от поставения на масата чайник, от който се издигаше пара, и от двете очакващи чашки. Тя бе приготвила това и го беше довела да го споделят. Ета посочи към един стол и той седна — дрехите му капеха, а тя окачи мушамата на закачалката. Някога тази стая бе принадлежала на Кенит и част от мебелировката беше останала. Навсякъде другаде предпочитанията на Соркор към яркото и крещящото надделяваше над по-скромните решения на Кенит. Бродираната покривка с пискюли закриваше елегантните, неукрасени линии на масата отдолу. Ета изтръска няколко капки вода от косата си и зае другия стол.

— Изглеждаш окаян като улично куче — изкоментира тя, докато наливаше чая. Избута чашата му към него и добави укорително: — Не разбирам защо трябва да ти напомням да имаш вяра в Кенит. Каквото и да се е случило, трябва да се доверим на преценката му. Преди време ти ми каза, че е избран от Са. Нима вече не го вярваш?

Той отпи от чая и вкуси топлината на канела. Въпреки дълбоката му меланхолия, това му донесе наслада. Ета, изглежда, добре знаеше, че малките удоволствия на плътта понякога бяха най-мощното лекарство срещу дълбоките болки на душата.

— Вече не знам на какво вярвам — изморено призна той. — Виждал съм доброто, което е направил навсякъде. Той е мощна сила за свобода и подобряване на хорските животи. Може да си построи великолепна къща, изпълнена с богатства и прислужници, и хората пак ще го величаят, но той продължава да плава, да води битки с робските кораби и да освобождава затворниците. Предвид всичко това, как бих могъл да се съмнявам във величието на душата му?

— Но го правиш, нали?

Уинтроу въздъхна.

— Да. Така е. Понякога, нощем, когато се опитам да медитирам, когато се опитам да намеря мястото си в неговия свят, не мога да накарам всичко да си пасне. — Той избута мократа коса от лицето си и я погледна открито. — Нещо в Кенит липсва. Усещам го, но не мога да го назова.

По лицето й премина сянка на гняв.

— Може би липсата не идва от него, а от теб. Може би губиш вяра всеки път, когато отреденият ти от Са път те отведе някъде, където не искаш да отидеш.

Думите й го вцепениха. Никога не бе очаквал да чуе подобен укор от нея, камо ли да му прозвучи толкова вярно. Тя продължи:

— Кенит има своите недостатъци. Но трябва да гледаме какво постига въпреки всички свои съмнения и мъки. — Очите й се стрелнаха обвинително нагоре към неговите. — Или мислиш, че един мъж първо трябва да стане съвършен, преди да може да прави добро?

— Ръката на Са пасва около всеки инструмент — промълви той. После, миг по-късно, избухна: — Но защо трябва да ми отнема кораба? Не само да ми я вземе, а и да я промени в създание, което дори не разпознавам? Защо трябва да убива онези, които дойдоха просто да ни отведат у дома? Това е, което не разбирам, Ета, и никога няма да го разбера!

— Може би защото вече си решил, че няма да го разбереш? — Тя удържа погледа му. — Прочетох в една книга, която ти ми даде, че думите ни оформят нашата реалност. Погледни какво направиха думите ти на битието точно сега. Ти го преправи така, че да го превърнеш в несправедливост спрямо теб. Твоят кораб казваш. Така ли е? Била ли е някога нечий кораб? Или е била живо същество, пленено в непознато тяло, а после обявено за притежание? Променил ли я е Кенит, или просто я е освободил да стане отново истинското си аз? Откъде знаеш, че е убил онези, които са дошли да те освободят, ако наистина такова е било намерението им? Засега не знаем нищо. Въпреки това ти вече си решил, че ти е направена несправедливост, за да можеш да подхраниш гнева си и да се почувстваш оправдан. Това е толкова добре, колкото и да тънеш в самосъжаление. — Гласът й бе ставал все по-гневен. Сега стисна здраво устни и се извърна от него. — Исках да споделя нещо с теб, нещо, което трябва да остане в тайна между нас. Сега се питам дали смея или дали ти ще намериш начин да го превърнеш в нещо, което не е.

Всичко, което можеше да направи, бе да се взира в нея. Въпреки че беше имал пръст в преобразяването й, промените в нея все още успяваха да го удивят. Тя вече не го нападаше, щом престъпеше волята й. Нямаше нужда — острият й език режеше като което и да било острие. Бе познал нейната интелигентност и уважаваше хитростта и куража й от първия ден, в който я беше срещнал. Сега зад интелекта имаше школовка, а зад куража — етика. Те подсилваха красотата й. Той обърна ръката си с дланта нагоре върху масата, за да покаже, че се предава. За негова изненада, тя се приведе напред и постави ръката си в неговата. Пръстите му се затвориха около нея и Ета се усмихна. Не бе предполагал, че може да бъде по-красива, но внезапно лицето й засия. Тя се приближи, за да прошепне следващите си думи.

— Бременна съм. Нося детето на Кенит.

Тези думи затръшнаха вратата помежду им и го откъснаха от живота и светлината й. Тя беше на Кенит, винаги бе принадлежала на Кенит и винаги щеше да бъде на Кенит. Уинтроу щеше да остане сам завинаги.

— Първоначално не бях сигурна. Но от една определена нощ насам имам чувството, че е така. А днес, когато той ме отпрати както никога досега, си помислих, че може би има причина. Затова седнах и се тествах с игла на конец, която задържах над дланта си. Завъртя се толкова неудържимо, че не може да има съмнение. Всичко сочи, че нося син, мъж, който да последва примера му. — Ета отдръпна ръката си от неговата и гордо я постави върху плоския си корем.

Уинтроу бе скован от мъка.

— Сигурно си много щастлива — принуди се да изрече той през давещата болка.

Усмивката й леко помръкна.

— И това е всичко, което имаш да ми кажеш? — попита го.

Това беше всичко, което смееше да каже. Всяка друга мисъл беше по-добре да бъде оставена неизречена. Уинтроу прехапа език и я погледна в безпомощно мълчание.

Тя изпусна кратка въздишка и погледна встрани.

— Надявах се на повече. Глупаво, предполагам. Но Кенит толкова често те нарича свой пророк, че аз — не се смей — аз се надявах, че щом ти кажа, че нося сина на краля на пиратите, ти ще, ох, не знам, ще кажеш нещо, което предсказва величието му, или… — Гласът й затихна. Бледа руменина изби по бузите й.

— Като в старите истории — успя да каже Уинтроу. — Предсказания за бъдещи чудеса.

Тя се извърна от него, ненадейно засрамена да има такива големи мечти за детето си. Уинтроу направи храбро усилие да остави настрана нараненото момче и да й заговори едновременно като мъж и жрец.

— Нямам никакви пророчества за теб, Ета. Никакви пратени от Са предсказания, никакво проникновено предзнаменование. Вярвам, че ако това дете е предопределено за величие, наследството му ще дойде точно толкова от теб, колкото и от баща му. Точно сега виждам това в теб: че независимо какво видят или не видят другите хора в детето ти, то винаги ще властва над твоето сърце. Ти ще видиш неговата значимост много преди всички останали и ще знаеш, че най-добрата отличителна черта, която ще притежава, ще е просто да бъде себе си. Едно дете се утвърждава заради одобрението на родителите си. Твоето бебе вече има този дар от теб.

Думите му я завладяха сякаш бе изрекъл пророчество. Тя засия.

— Нямам търпение да видя изражението на Кенит, когато му кажа.

Уинтроу пое дълбоко въздух. Изпълни го увереност и ако Са изобщо го вдъхновяваше да говори, той бе уверен, че това беше именно тогава.

— Съветвам те да запазиш новината в тайна за известно време. В момента съзнанието му е изпълнено с тревоги. Изчакай време, когато наистина ще се нуждае да го чуе.

— Вероятно си прав — каза тя със съжаление.

Уинтроу се съмняваше, че ще го послуша.

 

 

Неочакваната буря, която ги бе заплашвала цял ден, ги беше застигнала. Парагон вдигна лице нагоре и вкуси последния дъжд, който някога щеше да усети. Развълнуваните вълни се блъскаха в него, но не успяваха да го разтърсят, тъй като тежкото му тяло потъваше все по-надълбоко. Тропането по капака на люка беше отслабнало. Подхранваните с масло пламъци, които Кенит бе разпалил, димяха и воняха в дъжда, но продължаваха да горят. От време на време се чуваше трясък, тъй като обгорени части от такелажа се отделяха и падаха на палубата му. Той игнорираше всичко. Потъваше вътре в себе си, към място, по-дълбоко от което и да е океанско дъно.

Янтар плачеше вътре в него. Това беше трудно за понасяне. Не бе осъзнал колко много беше започнал да я цени. И Клеф. И Брашън, така горд да бъде негов капитан. Той решително изблъска подобни мисли настрана. Не биваше да им се поддава сега. Под палубата, майсторката бе допълзяла колкото може по-напред към носа му. Въпреки болката от изгарянията й, тя се бе завлякла през студената вода, която пълнеше трюма му. Искаше му се да се беше предала на вкочаняващата вода — щеше да бъде по-милостив край. Но тя беше жива, вкопчена във форщевена му, и говореше едва-едва. Той се задържаше настрани от нея.

В него се бутна една змия.

— Ей! Глупако! Нима просто ще ги оставиш да ти причинят това? — Тонът на създанието беше презрителен. — Събуди се. Имаш толкова право да живееш, колкото и тя.

— Имам също толкова право и да умра — отвърна Парагон и му се прииска да не беше се разбуждал, за да проговори, тъй като сега до него достигаха и измъчените думи на Янтар.

— Парагон. Парагон, не искам да умра. Не така. Не и като оставям всичката си работа недовършена. Моля те, корабе. Моля те, не го прави. — Тя плачеше и сълзите й го пареха силно като змийска отрова.

— Никой няма правото да умира безполезно — обяви змията. Сега Парагон разпозна гласа му. Той беше този, който бе изкрещял подигравателно на другите змии, докато те го нападаха. Змията отново мушна Парагон с глава. Беше досадно.

— Умирането е най-полезното нещо, което мога да направя за Кенит — напомни си Парагон и направи усилие отново да се успокои.

Змията притисна глава в наклонения корпус на Парагон и натисна силно.

— Не говоря за „Кенит“. Говоря за това да бъдеш полезен на вида си. Мълния се хвали, че само тя може да ни отведе у дома и да ни защити. Аз не й вярвам. Спомените ми помнят много водачи и пазители. Несъмнено това, което един може да направи добре, двама могат още по-добре. Защо е така готова да те убие, за да задоволи този „Кенит“? Защо който и да е от двама ви изобщо го е грижа за него?

— Тя иска да умра, за да задоволи Кенит? — Думите се отрониха бавно от Парагон. Не можеше да им придаде усещане. Със сигурност това беше печалната воля на Кенит за него и нямаше нищо общо с Вивачия или Мълния, както се зовеше сега.

Освен ако не искаше Кенит за себе си. Освен ако не искаше да разкара Парагон, за да няма съперници. Може би Кенит го бе заблудил. Може би Кенит го искаше мъртъв, за да може да бъде с Вивачия.

Предателската мисъл го шокира.

— Махни се! Това е мое решение.

— И кой си ти, че да решаваш? — притисна го змията.

— Парагон. Аз съм Парагон Лъдчънс! — Името беше талисман, за да държи другите идентичности под контрол.

Змията се отърка в него — продължителна милувка, кожа в корпус.

— И кой друг? — настоя.

Почувства в себе си внезапния допир на голите ръце на Янтар, опрени в него.

— Не! — изкрещя и към двамата. — Не! Аз съм Парагон Лъдчънс. Само това.

Но вътре в него, от мрак, по-дълбок, отколкото във всяка човешка душа, заговориха други гласове и Янтар се заслуша в тях.

 

 

Алтея отвори очи и зачака лошият сън да се разсее. Изглежда, беше на борда на Вивачия, в старата си каюта. Стаята изглеждаше правилно, но я усещаше едва доловимо грешно. В нея изплува спомен от Жътвар. Онзи кораб създаваше подобно усещане. На мъртво дърво. Тя не получаваше абсолютно никакво усещане от живия кораб. Протегна се, но почувства единствено движението на съда. Бяха ли превзели кораба? Брашън ли беше на руля, водещ ги към дома?

Изправи се твърде рязко. Разтърси я неудържим пристъп на кашлица. Един заблуден спомен изплува като от сън: просната на палубата на Вивачия, премръзнала, кашляща морска вода. Вкусът на солена вода още беше в устата й и щипеше носа й. Това беше истинско. Палубата под нея бе била много твърда и то не само по начина, по който беше едно дърво. Бе почувствала отхвърляне в дъските под ръцете си. Джек беше с нея, но сега не беше тук. Косата й беше още мокра, така че не бе минало много време. В прозореца се виждаше здрачът на ранна зимна вечер, притъмняла още повече заради плющящата буря. От една кука висеше фенер, излъчващ бледа светлина.

Алтея стоеше неподвижно и се опитваше да сглоби времето. Змиите бяха връхлетели малката лодка, а после една от тях я бе ударила странично. Лодката и всички в нея бяха отскочили от превития гръбнак на змията. Тя си спомняше плисъка на водата, когато падна в нея. Беше се съпротивлявала под водата, като бе изула ботушите си, но студеното море бе задърпало тежкия плат на дрехата й, а всяка следваща вълна я потапяше за все по-дълго. Не си спомняше как Джек я сграбчва, но беше сигурна, че високата жена й се бе притекла на помощ. Двете бяха извадени от водата, върху палубата на Вивачия.

И сега беше тук. Някой я бе преоблякъл в мъжка нощна риза от много фин плат, а топли, вълнени одеяла покриваха краката й. Някой се бе отнесъл грижливо към нея. Тя го прие като знак — мирните преговори бяха преминали благополучно. Вероятно точно сега Брашън беше на борда и говореше с капитан Кенит. Това обясняваше защо не беше върната на Парагон. Щеше да се облече и да иде да ги намери веднага след като отидеше да види фигурата. Беше отделена от нея за твърде дълго. Щом разменеше думи с Вивачия, със сигурност щеше да може да премахне преградата, която ги разделяше.

Тя огледа стаята, но не видя и следа от собствените си дрехи. Ризи и панталони обаче висяха на колчета и изглеждаха някъде нейния размер. Не беше време за свенливост. По-късно щеше да благодари на онзи, който й бе отстъпил стаята и дрехите си. Вероятно помощника. Книгите по лавицата показваха, че е мъж с някакво образование. Уважението й към Кенит нарасна. Качеството на екипажа говореше много за капитана. Очакваше, че ще се разбира чудесно с пирата. С привичен жест, датиращ още от детството й на борда на кораба, Алтея се протегна нагоре и постави длани върху откритата греда от магическо дърво.

— Вивачия — поздрави я топло тя. — Върнах се. Дойдох да те отведа у дома.

Сблъсъкът я запрати обратно върху матрака. Тя лежеше по гръб, замаяна, загледана нагоре към тавана. Главата ли си беше ударила? В това нямаше смисъл. Нищо не я бе ударило, но усещането беше също толкова зашеметяващо. Погледна към дланите си, наполовина в очакване да ги види зачервени.

— Вивачия? — попита предпазливо. Отново се опита да усети кораба, но не почувства нищо.

Събра кураж и отново се протегна към гредата. Беше на косъм да я докосне, но се спря. От дървото се излъчваше враждебност като топлина от огън. Тя се допря до него. Беше като да пъхне ръка в утъпкан сняг. Пръстите й бяха обхванати едновременно от студ и парене, последвани от разпростираща се скованост. Тя стисна зъби и продължи.

— Вивачия — раздразнено каза тя. — Корабе, аз съм. Алтея Вестрит. Дойдох за теб. — Съпротивата под допира й единствено стана по-силна.

Тя чу ключ, завъртян в ключалка, и вратата се отвори. Хвърли поглед към мъжа в рамката на входа. Висок мъж, красив и добре облечен. Мирисът на сандалово дърво дойде заедно с него. Носеше поднос с купа, от която се вдигаше пара. Блестящата му черна коса лъщеше, а мустаците му бяха изкусно извити. При гърлото и по маншетите имаше бяла дантела, на ухото му блещукаше диамант, на който всяко конте щеше да завиди, но широките рамене на добре скроената му синя куртка го определяха като далеч от превзет. Облягаше се на патерица от месинг и полирано дърво — добре подбран аксесоар, а не средство на сакат. Това трябваше да е Кенит.

— Недей! — предупреди я той. Затвори вратата зад себе си, остави подноса на масата и прекоси стаята на две полегати крачки. — Казах недей. Тя само ще те нарани. — Той хвана китките й в силните си ръце и ги дръпна надалеч от гредата. Изведнъж Алтея се почувства замаяна от усилието и от вцепеняващото отхвърляне. Знаеше какво й бе сторила Вивачия. Корабът съвсем леко бе надигнал всяко съмнение, което Алтея някога бе таяла към себе си, и бе събудил в съзнанието й всеки спомен за лоша преценка, егоизъм или глупост, на която бе ставал свидетел. Изгаряше от срам заради това колко долна беше като човек, въпреки опитите на логиката да се самоизтъкне.

— Тя само ще те нарани — повтори Кенит. Той продължаваше да държи китките й. След един опит да се освободи от него, Алтея утихна. Беше силен. По-добре да се държи с достойнство, отколкото да реагира като разстроено дете.

Срещна воднистосините очи. Той й се усмихна успокоително и зачака.

— Защо? — настоя тя. — Защо да се опитва да ме наранява? Тя е моят кораб.

Усмивката му се разшири.

— Аз също се радвам да се запознаем, Алтея Вестрит. Надявам се, че се чувстваш по-добре. — Очите му открито се плъзнаха по нея. — Изглеждаш много по-добре, в сравнение с първия път, когато те извадих от водата. Повърна сериозно количество морска вода върху чистата ми палуба.

Беше точната смесица от подправени с ирония коментари, така че да й припомни за маниерите, ситуацията и дълга й към него. Тя остави ръцете си да се отпуснат и веднага щом го направи, той освободи китките й, след което потупа успокояващо ръцете й. Страните й пламнаха.

— Моля за извинение — изключително искрено каза тя. — Предполагам, ти си капитан Кенит. Сигурна съм, че си спасил живота ми, и наистина ти благодаря. Но да ме отхвърли така собственият ми кораб е… — Затърси подходящата дума. — Отвъд наскърбяващо — завърши тромаво.

— О, сигурен съм, че е опустошително. — Пресегна се небрежно и нежно постави дланта си върху сребърносивото дърво над главата си. — И за двете ви. Трябва да си дадете време. Сигурен съм, че не си тази, която си била последния път, когато беше на борда на този кораб. Корабът със сигурност не е. — Той свали ръката си и додаде тихо: — Никое създание, притежаващо някаква чувствителност, не би могло да понесе това, което тя е преживяла, и да не бъде променено от него. — Той се приближи по-близо, за да добави с шепот: — Дай й време. Ще ти е необходимо, за да се срещнеш с нея и да я приемеш такава, каквато е. И бъди толерантна спрямо гнева й. Той е добре вкоренен и справедлив. — Топлият му дъх ухаеше на карамфил. Без да се церемони, той седна на леглото до нея. — Засега ми кажи следното: по-добре ли се чувстваш?

— Много по-добре, благодаря. Къде е Джек, жената, която беше с мен? Брашън на борда ли е? Змиите много ли повредиха Парагон? Как ги прогони? Племенникът ми, Уинтроу, жив и здрав ли е? — След всеки следващ въпрос, който зададеше, се оформяше друг, докато Кенит не се приведе напред, за да допре два пръста до устните й. Алтея настръхна при допира, след което го издържа, като се принуди да приеме, че той вероятно нямаше нищо предвид с него.

— Тихо — нежно каза той. — Тихо. Едно по едно, макар че не би трябвало да се тревожиш с такива неща. Преживя достатъчно за един ден. Джек спи много дълбоко. Някоя змия трябва да я е докоснала леко — единият крак и ребрата й са попарени, но съм уверен, че ще се оправи. Дадох й малко сироп от мак за болката. Предлагам засега да не я безпокоим.

Ненадейно в нея се надигна притеснителен въпрос.

— Тогава кой се е погрижил за мен? Кой ме е положил на леглото тук? — Ръката й неволно се насочи към закопчаната яка на нощната риза.

— Аз — изрече го тихо, без да я поглежда. Лека усмивка играеше в крайчеца на устата му, но той я сдържа. — Едва ли можех да го възложа на моряците си, а на борда няма жени.

Лицето на Алтея пламна.

— Донесох ти нещо. — Той се надигна, докато говореше, и пъхна патерицата си обратно под мишница. Прекоси стаята до масата, взе подноса, който беше донесъл, и го отнесе обратно до леглото й. Въпреки липсващия си крак, се движеше с подвижната елегантност на истински моряк. Тя помръдна краката си, за да направи място за подноса. Той го остави и седна до него. — Това са вино и бренди, затоплени с подправки. Стара заграбска рецепта, изключително загряваща, изключително възстановяваща и чудесна за болката. Опитай я, докато говоря. Най-добра е, докато е гореща.

Тя повдигна купата с две ръце. Надигащите се па̀ри сами по себе си бяха облекчаващи. На дъното на кехлибарената течност плуваха тъмни подправки. Тя я повдигна към устата си и отпи. В нея се разля топлина, която освобождаваше напрежението, и през тялото й пробяга внезапна тръпка, караща ръцете й да настръхнат. Сякаш тялото й бе пленило студа на морето в себе си и едва сега го освобождаваше.

— Така е по-добре — каза окуражаващо Кенит. — Сега, да видим. В момента Уинтроу не е на борда на този кораб. Служи на Мариета под ръководството на Соркор, моя заместник. Открих, че местенето на обещаващ мъж от кораб на кораб и възлагането му на менящи се отговорности го насърчават да развие мореплавателските си умения и способността да мисли сам. Несъмнено си осъзнала, че сега заемаш неговата стая и неговото легло. Не се притеснявай за това. Той се чувства изключително удобно там, където е в момента, и знам, че няма да се скъпи за нищо спрямо теб.

— Благодаря — каза предпазливо тя. Опита се да си събере мислите. Кенит очевидно мислеше за Уинтроу като за негов, някой, когото да обучи за по-тежки отговорности, като син в семейния бизнес. Тя никога не си бе представяла тази ситуация и не можеше да реши как да реагира. — Много мило от твоя страна да му предоставиш подобни възможности — чу се да казва. Част от нея бе шокирана от думите. Беше мило от негова страна да предостави на Уинтроу възможността да стане по-добър пират? Помъчи се да въдвори ред в мислите си.

— Трябва да попитам следното. Как реагира Вивачия на липсата на Уинтроу? Не е добре за един жив кораб да бъде оставян за дълго без член на семейството на борда.

— Моля те. Пий това, докато е топло — насърчи я той. Тя се подчини, а той погледна надолу към леглото между тях сякаш се страхуваше, че следващите му думи няма да й харесат. — Вивачия е добре. Уинтроу не липсва толкова много на кораба. Виждаш ли, тя има мен. — Той отново се протегна, за да погали сребристосивата греда. — Установих, че за един кораб е не толкова важно „семейството“, колкото една сродна душа. Двамата с Вивачия споделяме много общи качества: любов към приключението, омраза към робската търговия, желание за…

— Мисля, че познавам собствения си кораб — намеси се Алтея, но мекият син поглед на Кенит нежно я смъмри. Тя повдигна купата и пи, за да прикрие смущението си. Топлината на течността вече се разливаше из нея и я отпускаше. Заля я вълна на замаяност. Усети как ръцете на Кенит стабилизират купата, която държеше.

— По-изморена си, отколкото мислиш — каза той съчувствено. — Доста дълго време беше в много студена вода. А сега и невнимателните ми думи те разстроиха. Сигурен съм, че ти е трудно да се изправиш пред това. Вероятно си мислила, че идваш да спасиш кораба и племенника си. Вместо това откриваш, че ще ги откъснеш от свят, който те обичат. Моля те. Почивай известно време, преди пак да поговорим. Изтощението те кара да виждаш най-лошото във всичко. Уинтроу е силен и щастлив, и е убеден, че е открил волята на Са за себе си. Корабът е ненаситен в преследването си на робски кораби и се наслаждава на приключението от живота, който водим. Трябва да се радваш за тях. А ти си в безопасност на борда на семейния си кораб. За момента нещата за теб могат само да се подобряват.

Тя пи, докато подправките на дъното не се удариха в устните й. Той взе купата от ръцете й и я хвана, когато се олюля. Миришеше приятно. Сандалово дърво. Карамфили. Облегна глава на рамото в изтънчения син жакет. Дантелата на врата му гъделичкаше лицето й. Малко дантела щеше да стои добре на Брашън. И жакет като този.

— Харесвам дантела по един мъж — наблюдателно каза тя. Кенит прочисти гърло. Тя усети, че се изчервява. — Замаяна съм — извини се и се опита да си върне благоприличието. — Не трябваше да го изпивам толкова бързо. Удари ме право в главата.

— Не, не, всичко е наред. Очакваш твърде много от себе си. Ела. Полегни. — Джентълмен до мозъка на костите си, той отбягна стеснението й.

Подскочи от койката, за да застане на крака си, докато изправяше възглавницата й за нея. Тя послушно полегна назад. Каютата се залюля около нея.

— Бурята усилва ли се? — тревожно попита тя.

— Тук на Пиратските острови смятаме това само за шквал^[1]. Скоро ще излезем от него. Ще пуснем котва в едно заслонено заливче и ще го оставим да премине. Не се притеснявай. Вивачия може да понесе много по-силен порив от този.

— Знам. Помня. — Тя очакваше от него да си тръгне. Вместо това той се върна до леглото й. В съзнанието й се завихриха спомени за друг висок, тъмнокос мъж, който стоеше до койката й. Баща й, с Алтея на борда, бе превел Вивачия през множество бури. Когато беше малка, този кораб беше бил най-сигурното място на света. Вивачия беше светът на баща й, където той контролираше всичко и никога не позволяваше да й се случи нещо. Всички щяха да са в безопасност, всичко щеше да е наред. Начело на кораба стоеше силен мъж, а руля се държеше от здрава ръка. Тя затвори натежалите си очи. Беше минало доста време, откакто се бе чувствала в такава безопасност.

 

 

Кенит погледна надолу към нея. Косата й, къдреща се от влагата, се заплиташе върху възглавницата. Миглите на фона на бузите й не бяха така дълги като на Уинтроу, но дори отблизо приликата беше необичайна. Той повдигна одеялата и ги уви плътно около нея. Тя не помръдна. Не се учудваше. Вече беше изпробвал смесицата от мак и мандрагора в бренди върху Джек. Щеше да спи дълбоко, а той щеше да има време да обмисли ролята си и как да се справи с въпросите й.

Парагон бе погинал заедно с всички на борда си. Толкова тъжно. Змиите бяха нападнали в отговор на стрелите на Брашън. Това можеше да сработи, стига тя да не говореше с никого от екипажа. Можеше ли да я държи така изолирана, без да събуди подозрението й? Щеше да е трудно да състави правилните лъжи, но все нещо щеше да измисли.

Той се задържа още малко загледан в нея. Тя беше Уинтроу в женски вид. Проследи с показалеца си извивката на бузата й, свода на веждата, разширяването на ноздрите й. Бингтаунски Търговски материал, с добър произход и добре отгледан. Не можеше да сбърка собствената си порода. Той се наведе и я целуна, отпуснатите й устни бяха меки. Неотзивчивата й уста дразнеше неговата с вкуса на подправки и бренди. Можеше да я вземе на мига, ако пожелаеше. Никой друг нямаше да разбере — тя самата можеше да не осъзнае, че го е направил. Подобна весела мисъл изви устните му в искрена усмивка. Пръстите му започнаха от най-горното копче на нощната риза. Собствената му нощна риза, помисли си той, беше сякаш разсъблича себе си. Тя дишаше дълбоко и равномерно.

— Искаш я само защото прилича на момчето — подигравателно каза талисманът.

Кенит замръзна. Той се втренчи надолу към пакостливото нещо. Малките му очички блестяха насреща му. Наистина ли в издяланото дърво имаше сини искри, или само си въобразяваше? Издълбаната уста се сви презрително.

— А искаш момчето само защото толкова ти напомня за теб самия на тази възраст. Само че в действителност ти беше много по-млад, когато Игрот те завлачи в леглото си.

— Млъкни! — изсъска Кенит. Тези спомени бяха забранени. Всички бяха отишли на дъното с Парагон. За какво иначе бе всичко, ако не да ги унищожи? Това, че талисманът говореше подобни неща, застрашаваше всичко. Всичко. Вече знаеше, че трябва да унищожи нещото.

— Няма да помогне — подигра му се личицето. — Унищожи ме и Мълния ще разбере защо. Но ще ти кажа следното: вземи тази жена против волята й и целият кораб ще разбере защо си я поискал. Аз ще се погрижа. И ще се погрижа Уинтроу да е първият разбрал.

— Защо? Какво искаш от мен? — Въпросът на Кенит представляваше бесен шепот.

— Искам Ета да се върне на кораба. И Уинтроу. По мои собствени причини. Предупреждавам те. И двамата с Мълния намираме изнасилването за невероятно отблъскващо. Това между дракони не се прави.

— Едно парченце талисман, не по-голямо от орех, претендира да е дракон!

— Не е нужно да си с размерите на дракон, за да имаш душата на дракон. Махни си ръцете от нея.

Кенит отстъпи бавно. Изправи се, взе патерицата си и отбеляза:

— Не ме е страх от теб. Що се отнася до Алтея, ще я имам. По нейна собствена воля. Ще видиш. — Той издиша дълго и бавно. — Кораб, жена и момче. Всичко ще бъде мое.

 

 

Как беше разбрала? — ужасено се чудеше Парагон. Как Янтар бе знаела къде точно да постави ръцете си, за да достигне всеки от тях, и двамата, всяка част от него едновременно? Голите й пръсти притискаха дървото му и сега вече беше отворена за него. Ако бе искал, можеше да се протегне в нея и да изкопчи всичките й тайни. Но не искаше да познае повече от нея, отколкото вече беше познал. Искаше единствено тя да се откаже и да умре спокойно. Защо не желаеше да направи това за него? Той винаги беше бил неин приятел. Но сега го игнорираше, протягаше се през него, за да говори с другите, които споделяха дървото му. Говореше на него, но те слушаха и слушането им кънтеше през него, разтрисайки душата му.

— Трябва да живея — умоляваше тя. — Само ти можеш да ми помогнеш. Има още толкова много, което трябва да направя в живота си. Моля те. Ако можем да сключим каквато и да е сделка, кажи ми. Поискай всичко от мен и ако е по силите ми, твое е. Но ни помогни да оживеем. Затвори процепите си и спри наплива на студената вода. Остави ме да живея.

— Янтар. Янтар — въпреки всякакъв разум, той й заговори. — Моля те. Просто се откажи. Стой мирно. Замълчи. Ще умрем заедно.

— Корабе. Парагон. Защо? Защо трябва да умрем? Какво се промени, защо правиш това? Защо не можем да живеем?

Тя никога не би разбрала. Той знаеше, че е глупаво, но все пак се опита.

— Спомените трябва да умрат. Ако никой вече не ги помни, тогава той може да живее сякаш никога не са се случвали. Затова Кенит даде спомените на мен и аз трябваше да умра с тях. За да може един от нас да живее свободно.

Те продължаваха да слушат, и двамата. Внезапно Великия заговори, мислите му зазвънтяха из неговата част от корпуса.

— Не става така. Заглушаването на спомените не ги кара да спрат да съществуват. Събитията не могат да бъдат върнати назад като ги забравиш.

Той почувства шока на Янтар. Тя смело се опита да го преодолее. Заговори му сякаш не бе почувствала Великия.

— Защо Кенит ти причинява това? Как може? Какво означава той за теб?

— Той е моето семейство. — Парагон не можеше да скрие любовта си към пирата. — Той е Лъдчънс като мен. Последният от рода си, роден на Пиратските острови. Син на бингтаунски Търговец си взел невяста от Пиратските острови. Кенит е тяхното дете, неговият син, неговият принц. И мой другар. Този, който най-накрая ме обичаше заради мен.

— Ти не си Лъдчънс — прекъсна го Великия. — Ние сме дракони.

— Да, дракони сме и искаме да живеем. — Това беше Низшия, успял да вмъкне собствена мисъл.

— Тишина! — спря го Великия. Наклонът на Парагон стана по-подчертан, щом Великия установи своя контрол.

— Кой си ти? — объркано попита Янтар. — Парагон, защо в теб има дракони?

Великия се засмя. Парагон не беше толкова глупав, че да се опитва да отговори.

— Моля ви — примоли им се Янтар. — Моля ви, помогнете ни да живеем.

— Заслужаваш ли да живееш? — изиска от нея Великия. Говореше с устата на Парагон и с гласа на Парагон, като вземаше контрол над фигурата и гласът му бумтеше на вятъра. За него нямаше значение, че Янтар го чу през ръцете си. Парагон знаеше, че говори така, за да докаже на кораба колко силен е станал. — Ако беше така, щеше да видиш, че точно сега ти притежаваш силата да спасиш всички ни. Но ако си твърде глупава, за да видиш как, мисля, че всички трябва да умрем тук, заедно.

— Кажи й как — примоли се Низшия. — Нашето време е, настъпи отново, а ти ще ни оставиш да умрем, защото някакъв човек е глупав? Не! Кажи й. Нека ни спаси, за да можем да продължим и…

— Тихо, слабако! Твърде дълго си бил в компанията на човеци. Силните оцеляват. Както сме пленени в това тяло, ако хората на борда ни са глупави, по-добре да сме мъртви. Така че нека я оставим да ни покаже, че може да направи живота ни смислен. Ако може да проумее как да оживее, ще й позволим отново да ни даде очи. Ще бъдем Парагон, но не Парагон от Лъдчънсите, а Парагон от Драконите. Два, събрани в един.

— Ами аз? — бясно извика Парагон. Надолу по сляпото лице и гърдите му се спускаше дъжд. Той сграбчи брадата си и яростно я задърпа. — Какво ще стане с мен?

— Бъди с нас — каза Великия. — Или недей. Това е единственият избор, който ти остава. Змията говореше истината. Имаме задължение към своите и никой друг дракон или направен от дракон кораб няма правото да ни го отнема. Можем да бъдем само един. Бъди един от нас — или недей.

— Ние умираме! — извика Янтар. Гласът й беше слаб, пресипнал от дима, който дишаше. — Над нас гори огън, а трюмът се пълни с вода. Как бих могла да спася вас или себе си?

— Мисли — заповяда й Великия. — Докажи, че си достойна.

За момент Янтар се окопити. Протегна се решително след Великия сякаш щеше да открадне от него онова, което трябваше да знае. Тогава я разтърси пристъп на кашлица. Всеки спазъм караше попарената й кожа да закрещи. Докато кашлицата преминаваше, Янтар избледня от осезанието на Парагон. Усети я как преминава в прозрачност, а после в нищото. Докато тя умираше, той почувства едновременно тъга и облекчение. Тежестта на студената вода в него го завличаше надолу. Вълните ставаха по-високи. Скоро щяха да замият палубата му. Пламъците щяха да угаснат, щом вълните го потопяха надолу, но това беше добре. Огънят и димът бяха изпълнили задачата си.

Тогава, като стрела, попадаща право в целта, Янтар неочаквано беше сред него. Тя ахна, когато се гмурна надълбоко в спомените на драконовия вид. Парагон я усети как затъва, залята от неспирния низ от спомени, преминаваща от дракон към змия към дракон към змия, назад чак до най-първото яйце. Не можеше да побере всичко. Почувства я как се дави в спомените. Тя се забори ожесточено, като търсеше онова, което Великия криеше от нея, докато позволяваше на спомените му да я залеят.

— Не е в моите спомени, а в твоите, малки шуте — каза й той. Наблюдаваше я как се мъчи, както се гледа дървесен сок, който се стича и пленява мравка.

Янтар се отскубна от него сякаш откъсна ръцете си от краищата. Парагон почувства как тя пада и знаеше, че поема дъх след дъх дим, като се стремеше да поеме чист въздух, който не беше там. Започна отново да избледнява, плъзвайки се отвъд съзнанието. Тогава тя бавно повдигна глава.

— Знам какво е — обяви. — Знам как да ни спася. Няма да откупя живота си за сметка на Парагон. Ще ни спася, ако ми обещаете следното: няма да бъдете две, а три в едно. Парагон трябва да бъде запазен във вас.

Той можеше да усети страха й. Излъчваше се от нея заедно с потта, издишваше го с всеки дъх. Беше поразен до онемяване от идеята, че някой би бил склонен да умре, вместо да го предаде.

— Дадено! — оповести Великия. Бледа нишка на възхищение проблесна в думите му. — Тази има сърце, достойно за партньор на един драконов кораб. Сега нека докаже, че също така има и ум.

Парагон почувства как Янтар се опитва да се надигне, но беше изразходвала и последната си частичка сила. Падна назад върху него. Заради нея, той се опита да затвори процепите си. Не можа. Драконите не му позволиха. Затова й предаде колкото сила можа, изливайки я от дървото си в крехкото тяло, което почиваше отгоре му. Тя повдигна глава в димната тъмнина.

— Клеф! — извика. Огромното й усилие произведе само слаб вик. — Клеф!

 

 

— Вложете гръб, да му се не види! — изрева Брашън, след което изпадна в пристъп на кашлица. Остави импровизирания таран на палубата. Мъжете, които му помагаха да блъска по долната част на люка, се свлякоха около него. Люкът горе не се предаваше, а времето минаваше. Той избута паниката си настрана. Магическото дърво беше трудно за възпламеняване. Все още имаше малко време, някакъв шанс да оцелеят, но само ако продължеше да опитва.

— Не се размотавайте с помпането! Удавянето не е по-добро от изгарянето. — Той чу как групата по изпомпване се отзовава на извиканата команда и се връща на работа, но темпото беше без особен ентусиазъм. Твърде много от мъжете бяха убити, твърде много ранени. Корабът беше оживен от злокобни звуци: работата на трюмните помпи, стоновете на ранените и приглушеното пукане на пламъците горе. Водата в трюма се покачваше и донасяше със себе си и вонята си. С колкото повече вода се пълнеше Парагон, толкова по-ясно изразен ставаше наклонът на палубата. Димът, който се събираше долу в трюма, също ставаше по-плътен. Времето им изтичаше.

— Всички отново на тарана. — Трима от мъжете се изправиха нестабилно на крака и взеха в ръце гредата, която използваха.

В този момент вниманието на Брашън беше отвлечено от подръпване на ръкава му. Той погледна надолу и видя Клеф. Момчето придържаше ранената си ръка на корема.

— Янтар, сър. — Лицето му беше бледо от болка и страх под неудобната светлина на фенера.

Брашън поклати глава. Потърка парещите си, насълзени очи.

— Направи каквото можеш за нея, момче. Сега не мога да дойда. Трябва да продължа да работя над това.

— Не, сър, нося съобщение от нея. Каза да ви кажа да опитате другия люк. Онзи в каютата ви.

Мина време, преди думите на момчето да достигнат до него. Тогава Брашън изкрещя:

— Хайде! Донесете тарана! — Той грабна един фенер и се заклатушка, без да дочака да види дали някой го следва. Прокле собствената си глупост. Когато Янтар бе живяла на борда на заседналия на сушата Парагон, бе използвала покоите на капитана като своя спалня, но складираше дървообработващите си припаси долу в трюма. За нейно удобство бе изрязала отвор в пода на стаята. Алтея и Брашън се бяха ужасили, когато го откриха. Янтар бе поправила пода, като го бе прихванала отдолу и го бе прикрепила здраво. Но всичките му скоби бяха отдолу и достъпни от това ниво. Капаците на люковете на Парагон бяха изработени да издържат на ударите на морето, но отворът в каютата беше само закован и пристегнат.

Увереността на Брашън отслабна, щом погледна нагоре, към закърпената над него повърхност. Янтар беше умела майсторка, старателна в работата си. Наклонеността на кораба правеше работенето тук сложно. Той блъскаше безцелно една щайга, когато екипажът ги настигна. С тяхна помощ натрупа щайги и варели, след което се покатери върху тях, за да огледа закърпения над него под. Клеф му подаваше инструментите.

С чук и лост Брашън извади скобите. Толкова близо до тавана димът беше по-гъст. Под светлината на фенера той видя как носещите се сиви пипала преминават надолу през пролуките в палубата. Ако пробиеха, имаше вероятност да попаднат на пожар над тях. Той не се поколеба.

— Използвайте тарана, момчета — насочи ги Брашън, докато се спускаше да им направи място.

Зад замаха им нямаше сила, но на четвъртия опит Брашън видя как дъските леко поддават. Той махна на мъжете да се отдръпнат и те се преместиха, кашлящи и хриптящи. Брашън отново се качи по платформата си и заудря с чука по дървото, което го отделяше от живота. То внезапно се предаде и дъските от кръпката западаха свирепо надолу покрай него. Жълта огнена светлина освети мръсните лица под него.

Той скочи, хвана ръба на дупката и се вдигна. Стената на стаята гореше, но пожарът все още не се беше разпрострял.

— Качете се тук! — извика Брашън с толкова сила, колкото можа да събере. — Излезте, докато можете!

Клеф вече беше на входа на отвора. Брашън го сграбчи за здравата ръка и го издърпа нагоре. Момчето го последва, докато се отправяше към палубата отвън. Намокри го студен дъжд. Бърз поглед наоколо му показа, че Парагон е сам във водата. Една-единствена бяла змия го обикаляше любопитно. Проливният дъжд беше съюзник в гасенето на пожара, но сам по себе си нямаше да е достатъчен. Пламъците продължаваха да облизват гротмачтата и плахо се простираха от двете страни на салона на горната палуба. Паднали елементи от такелажа засланяха малки участъци от горящи дърво и платна. Брашън извлачи тлеещите отломки от върха на главния люк, отключи го и го отвори широко.

— Качете се тук! — извика отново. — Качете всички на палубата горе, освен изпомпващата група. Разчистете тези… — Трябваше да спре, за да се изкашля и да прочисти дробовете си. На палубата започнаха да се изкачват мъже. Бялото на очите им изпъкваше потресаващо на покритите им със сажди лица. Отдолу дойдоха стонове и кашляне. — Разчистете горящите парчета. Помогнете на ранените да се качат на палубата, където ще могат да дишат. — Той се обърна и си запроправя път напред през купчина овъглени отломки. Изхвърли през борда плетеница от въжета и парче от греда, което все още гореше весело. Студеният порой беше също толкова заслепяващ, колкото беше бил и димът, но поне въздухът ставаше за дишане. Всеки дъх, който поемаше, му помагаше да изчисти дробовете си.

Достигна бака.

— Парагон, затвори прослойките си. Защо се опитваш да ни убиеш? Защо?

Фигурата не отговори. Неравномерната светлина от пламъците танцуваше по нея и я осветяваше. Парагон се взираше напред към бурята. Ръцете му бяха прегърнали гръдния кош. Натегнатите мускули на гърба му издаваха напрежението на позата му. Докато Брашън наблюдаваше, бялата змия се надигна пред тях. Килна гривестата си глава и се загледа във фигурата с блестящи в червено очи. Извика към кораба, но не получи отговор.

Неочаквано зад него се обади Клеф:

— Върнах се за Янтар. Вече е в безопасност.

Все още никой не беше в безопасност.

— Парагон! Затвори прослойките си! — изрева още веднъж Брашън.

Клеф задърпа ръкава му. Той погледна надолу към озадаченото, вдигнато нагоре лице на момчето.

— Вече го напра’и. Не го ли усетихте?

— Не, не го усетих. — Брашън сграбчи парапета в опит да установи контакт с фигурата. Нямаше нищо. — Изобщо не го усещам.

— Аз, да. Усещам и двамата — каза загадъчно Клеф. Миг по-късно предупреди: — Дръжте се здраво, сър!

С изненадваща внезапност корабът се уравновеси. Плискането на водата го остави да се клатушка. Докато клатенето се успокояваше, от палубата зад него Брашън чу диви клетви на изумление, а той се ухили в тъмното. Плаваха ниско във водата, но се бяха нивелирали. Ако корабът бе затворил пролуките си, ако трюмните помпи продължаха да работят, ако бурята не се разраснеше, щяха да оцелеят.

— Корабе, мой корабе, знаех си, че няма да ни оставиш да умрем.

— Не беше той. Поне не точно. — Гласът на момчето спадаше до мърморене. — То’а са те и той. Драконите. — Брашън хвана момчето, докато слизаше на палубата. — От известно време насам ги съну’ам. Макар че бе’а просто сън.

 

 

— Качете ги — излая Кенит на Джола. Той наблюдаваше раздразнено как Уинтроу и Ета биваха качвани на борда. Чувството за неудовлетвореност заплашваше да го погълне. Бе пуснал котва в това заливче, за да изчака преминаването на шквала и да реши какво иска да прави. Първоначалните му планове да се върне в Заграба вероятно трябваше да се променят. Беше се надявал да има повече време насаме с Алтея, да не говорим за Мълния.

— Не съм те викал — студено поздрави той Ета, докато тя пристъпваше на борда. Не изглеждаше обезсърчена от упрека му.

— Знам. Реших да се възползвам от временното затишие на бурята, за да се върна.

— Независимо дали съм заповядал, или не — кисело отбеляза Кенит.

Тя спря, без да го докосне, очевидно озадачена. В гласа й имаше болка, когато се оплака:

— Не ми хрумна, че може да не искаш да се върна.

Джола го погледна особено. Кенит отлично знаеше, че екипажът харесва Ета и обгръщаше връзката му с курвата в романтична светлина. Предвид колко неуредени бяха нещата в момента, нямаше смисъл да разстройва нито тях, нито нея.

— Въпреки риска за живота ти? — поправи я остро. — Иди в каютата. Подгизнала си. Уинтроу, ти също. Имам новини, които да споделя с вас.

Кенит се обърна и тръгна пред тях. Проклети да са и двамата, че го изкараха навън в този смразяващ дъжд. Ампутираният му крак започна да го боли с натрапчива настойчивост. Щом достигна каютата си, се отпусна в стола и остави патерицата да падне на пода. Ета, от която капеше вода, я вдигна рефлексивно и я постави на мястото й в ъгъла. Той наблюдаваше с неодобрително мълчание, докато двамата изтръскваха мокрите си връхни дрехи.

— Е, вече сте тук. Защо? — предизвика ги той, преди някой да е успял да проговори. Даде им време колкото да съберат мислите си и когато Уинтроу пое дъх, Кенит го прекъсна: — Не си прави труда да отговаряш. Виждам го по лицата ви. След всичко, което преживяхме, вие все още не ми вярвате.

— Кенит! — извика Ета в неподправено изумление.

Той го пренебрегна.

— Какво намирате за толкова съмнително в мен? Преценката ми? Честта ми? — Нагласи чертите на лицето си в горчиво разкаяние. — Боя се, че сте прави. Показах лоша преценка в обещанието си към Уинтроу и малко чест спрямо екипажа си, тъй като рискувах живота им в опита си да спазя това обещание. — Той отправи пронизващ поглед към Уинтроу. — Леля ти е жива и е на борда. Всъщност тя спи в твоята стая. Спри! — нареди той, след като Уинтроу се надигна припряно. — Все още не можеш да идеш при нея. Беше премръзнала и изнемощяла от времето, прекарано в морето. Пи мак, за да я облекчи. Да не прекъсваме почивката й би било проява на елементарна учтивост. Въпреки враждебността, с която ни посрещна Парагон, аз поне ще се придържам към това, което означава мирният флаг. — Той премести погледа си към Ета. — А ти, драга, ще стоиш далеч от Алтея Вестрит и жената воин от Шестте херцогства, която я придружи. Боя се някоя от тях да не ти причини нещо. Жената Вестрит говори любезно, но кой знае какви може да са истинските й намерения?

— Приближили са се под мирно знаме, а после са нападнали? — невярващо попита Уинтроу.

— А, значи си гледал? Те провокираха нашите змии да нападнат, като ги обстрелваха със стрели. Взеха оттеглянето им за бягство. Окуражени от това, те доближиха кораба си, за да ни предизвикат директно. В последната битка надделяхме ние. За съжаление, в процеса бе загубена ценна придобивка. — Той поклати глава. — Корабът беше обречен да загине. — Разказът беше достатъчно неясен, за да може по-късно да промени детайлите както му е удобно, ако Уинтроу се усъмнеше в нещо. Засега го остави пребледнял и скован.

— Нямах представа — непохватно поде Уинтроу, но Кенит го прекъсна с рязко махване на ръката си.

— Разбира се, че си нямал. Защото не си научил нищо, въпреки всичките ми усилия. Аз се поддадох на чувствата си към теб и дадох скъпи обещания. Е, спазих ги. Корабът не е доволен, екипажът беше застрашен и беше изгубена рядка награда. Но удържах на думата си към теб, Уинтроу. Както Ета ме помоли. Боя се, че това няма да донесе радост на никого от двама ви — завърши изморено. Погледна от единия към другия и поклати глава в отвращение от собствената си глупост. — Предполагам, че съм глупак да се надявам, че някой от вас ще изпълни нарежданията ми относно Алтея Вестрит. Докато не установя дали тя не е заплаха за нас, бих искал да я държа изолирана. Сред удобство, но изолирана както от кораба, така и от екипажа. Нямам желание да я убивам, Уинтроу. Но и не мога да рискувам да разбере тайните пътища към Заграба или да подкопае авторитета ми пред кораба. Самото й присъствие в тези води изглежда достатъчно да те настрои срещу мен. — Той отново поклати изморено глава. — Не съм и сънувал, че така бързо ще се усъмниш в мен. Никога. — Той стигна дотам, че да сведе лице в шепите си. Лактите почиваха на коленете му, докато се привеждаше напред в престорена мъка. Чу меките стъпки на Ета по пода, но въпреки това се престори на стреснат, щом ръцете й се отпуснаха на раменете му.

— Кенит, никога не съм се съмнявала в теб. Никога. И ако прецениш, че така ще е най-добре, ще се върна на Мариета, докато не ме повикаш. Макар че не обичам да съм далеч от теб…

— Не, не. — Принуди се да се протегне и да потупа една от ръцете й. — След като вече си тук, може да останеш. Стига да стоиш настрана от Алтея и спътничката й.

— Ако това е волята ти, няма да я оспорвам. Във всичко, което се е отнасяло до мен, досега винаги си бил прав. — Направи пауза. — И съм сигурна, че Уинтроу е съгласен с мен — подсказа тя на нещастното момче.

— Бих искал да видя Алтея — измъчено отвърна Уинтроу. Кенит знаеше какво усилие му коства това и съвсем мъничко се възхити на упоритостта му. Ета не мислеше така.

— Но ще направиш каквото казва Кенит — каза му тя.

Уинтроу сведе пораженчески глава.

— Сигурен съм, че има основателни причини да иска да го направя — съгласи се накрая.

Ръцете на Ета разтриваха врата и раменете на Кенит. Той се отпусна под допира й и остави и последните си тревоги да го напуснат. Беше сторено. Парагон го нямаше, а Алтея Вестрит беше негова.

— Ще се отправим към Заграба — каза тихо. Там щеше да намери подходящо оправдание защо Ета трябва да слезе на брега и да остане там. Погледна към навъсения Уинтроу. С дълбоко съжаление се зачуди дали щеше да му се наложи да се откаже и от момчето. Трябваше да предложи нещо на Мълния в знак на помирение. Можеше да се наложи това да бъде Уинтроу, отпратен да бъде жрец.