Робин Хоб
Съдбовният кораб (39)

Глава тридесет и седма
Драконова воля

Мокрите плавеи не искаха да се разпалят. Докато Рейн се бореше с прахан, който вятърът продължаваше да си присвоява, Малта свали наметалото си и го завря в плетеницата от дървесина. Той вдигна поглед при внезапния трясък, щом тя разби фенера им в купчината. Миг по-късно пламъци облизаха краищата на наметалото й. Рейн се боеше, че огънят ще угасне там, но след няколко мига чу приятното пропукване на разгарящо се дърво. По това време Малта вече беше дошла под укритието на неговия плащ. Брат й им отправи особен поглед, при който тя вирна брадичка и предизвикателно устоя на погледа му. Притисна мокрото си, треперещо тяло плътно до това на Рейн. В прикритието на мрака той я задържа в обятията си, подушвайки аромата на косата й. Рейн смело я целуна по главата. Фините й люспи одраха бузата му и Малта неволно потрепери. Той почувства как тялото й ненадейно се изпълва с топлина. Тя вдигна поглед към него, бледото сияние на Дъждовните й очи беше подсилено от изненада.

— Рейн — ахна тя, приклещена между наслада и позор. — Не бива да правиш това — смъмри го превзето.

— Сигурна ли си? — попита в ухото й.

— Не и когато брат ми ни гледа — поправи се задъхано.

Кладата вече гореше задоволително. Рейн вдигна тревожен поглед към небето. От известно време не беше чувал Тинтаглия да преминава над тях, но напрежението й се усещаше силно и му действаше заразително. Тя все още беше някъде там горе. Той огледа хората, които бяха дошли на плажа с тях. Миризливият остров заслужаваше името си. Всичко представляваше тор до колене и Ред — за негово голямо отвращение, беше паднал сред мръсотията и вероятно съжаляваше за желанието си да види дракон отблизо.

От първата клада беше разпалена втора. Корабите в морето изведнъж извикаха и драцената им отвърна от разстояние. Рейн огласи предупреждението й:

— Махнете се от пътя й!

Тинтаглия се приземи с тежко размахване на крила, като се бореше едновременно с дъжда и поривите на вятъра. Необременена от човешки товар, Рейн очакваше, че ще може да кацне грациозно. Но както Соркор беше предсказал, мръсотията беше хлъзгава. Стегнатите крака на драцената се хлъзнаха и от бясно плющящата й опашка и махащите криле се разлетя кал. Тя се заплъзга и спря почти в кладата. Очите й проблеснаха гневно заради засегнатото й достойнство. Тинтаглия разтърси капещите си криле, с което плисна още повече кал върху човеците.

— Кой идиот избра този плаж? — изиска яростно. Със следващия си дъх попита настоятелно: — Няма ли готова храна?

Не спря да се оплаква през цялото време, докато опустошаваше две бъчви с осолено месо.

— Отвратително, лепкаво нещо, твърде дребно за порядъчна хапка — заяви в края на храненето си и се отдалечи към един извор наблизо.

— Тя е огромна — удивено възкликна Соркор.

Рейн осъзна, че е свикнал с великолепието й. Малта разполагаше със спомените си от сънната кутия, но за останалите това беше първата възможност да видят дракон, който не беше в полет.

— Изпълнена е с красота, във фигура и в движение — прошепна Янтар. — Сега разбирам какво имаше предвид Парагон. Единствено истински роденият дракон е дракон. Всички други са просто неумели имитации.

Джек хвърли пренебрежителен поглед на Янтар.

— Драконите на Шестте херцогства си ми бяха достатъчно годни. И ти щеше да смяташ така, ако живееше в страх да не бъдеш Претопена. Но — призна неохотно, — тя е възхитителна. — Рейн се извърна от неразбираемия им разговор.

— Чудя се как ли щеше да изглежда Вивачия — тихо каза Алтея. Докато се взираше в сенчестия силует на драцената, в очите й танцуваше светлината от огъня.

— Или драконите на Парагон — предано вмъкна Брашън.

При думите им Рейн почувства остра вина. Семейството му беше превръщало дракони в кораби. Дали някой ден щеше да им бъде потърсена сметка за това? Той изтласка мисълта.

Когато Тинтаглия се върна от извора, беше изчистила по-голямата част от мръсотията от крилете и корема си. Със своите въртящи се, сребърни очи тя отправи гибелен поглед към Рейн.

— Казах „пясък“ — смъмри го тя. Изви огромната си глава, за да огледа събралите се човеци. — Добре — одобри драцената. Гладко премина от оплакване към изискване. — Ще трябва да стъкмите още един огън, по-далеч от вълните, където торта става на камък. От него не става най-доброто легло, но е за предпочитане пред калта, а тази нощ трябва да си почина. — После мерна Малта. Очите й се завихриха по-пъргаво и заблестяха като пълни луни.

— Пристъпи в светлината, малка сестро. Позволи ми да те видя.

Рейн се боеше, че Малта ще обиди драцената, като се поколебае, но тя излезе смело, за да застане пред нея. Очите на Тинтаглия я обходиха от глава до пети. Драцената обяви с топъл глас:

— Виждам, че си била добре възнаградена за участието си в освобождаването ми, млада кралице. Алена корона. Ще извлечеш голямо удоволствие от това. — Малта се изчерви озадачено, при което драцената се изкиска топло. — Какво, още не си го открила? Ще го направиш. И ще се радваш на дълъг живот, в който да му се наслаждаваш.

Тя премести погледа си върху Рейн.

— Направил си добър избор. Тя е подходяща да бъде кралица на Древните и говорител на драконите. Силдин ще бъде възхитен, че тя също се е променила. Той беше леко притеснен, разбираш ли, че тя ще омаловажи неговите промени.

Рейн се усмихна неловко. Той все още не беше уведомил Вестритови за промените на Силдин. Тинтаглия ги разсея от размяната им на озадачени погледи.

— През нощта ще спя, а на сутринта, преди да отлетя, ще се нуждая от още храна. Плетеницата почива далеч на север оттук. Поне за през нощта са в безопасност. — Тя примигна с големите си очи и сребърното се завихри студено. — Разправих се с онези, които дръзнаха да ги заплашват. Но змиите ми са изморени. Даже и змии в отлично състояние не могат да поддържат темпото на дракон в полет. В старите дни щеше да има няколко от нас, които междувременно да се грижат за тях, и няколко змии, притежаващи паметта, които да ги насочват. Те имат само мен и една змия водач.

Драцената вдигна глава. В движението имаше решителност, но под смелостта й Рейн долови отчаяние. Въпреки арогантността й, той й съчувстваше.

— Говорих с живите кораби. Парагон ще съпроводи змиите ми на север. Екипажът на този кораб ще ми помогне да ги защитаваме и ще пуска котва до тях всяка вечер, когато трябва да ида на брега, за да се нахраня и да почивам.

Уинтроу заговори дръзко:

— И двата кораба ще идат на север. Ние вече взехме решения…

— Това въобще не ме интересува! — грубо го прекъсна драцената. — Или мислиш, че все още „притежаваш“ живите кораби? Вивачия ще иде на юг към големия ви град. Моите Древни ще отидат с нея, да говорят от мое име относно уреждането на доставки от зърно и хранителни продукти за работниците, за да наемат инженери по преценка на Рейн, за да уведомят хората на този град за онова, което занапред драконите ще изискват от тях, за да уредят…

— Изискват? — студено се намеси Уинтроу. Беше скован от възмущение.

Драцената вбесено се нахвърли върху Рейн.

— Нищо ли не си им казал? Разполагаше с целия ден!

— Може би забравяш, че ме пусна по средата на морска битка? — раздразнено попита Рейн. — Прекарахме по-голямата част от деня в опити в края му да се окажем живи.

— Спомням си достатъчно добре, че моите змии бяха в опасност заради чисто човешки цели. Човеците винаги се карат и се избиват едни други. — Тя се втренчи във всички им. — Това повече няма да бъде толерирано. Ще оставите подобни неща настрана, докато целите ми не бъдат изпълнени, или рискувате да предизвикате гнева ми. — Отметна глава нависоко и наполовина разгърна криле. — Това също ще бъде въведено от моите Древни. На никой кораб не се позволява да се меси на която и да било змия! Никакви дребни войни няма да бъдат толерирани, ако пречат на доставките за Дъждовните земи. Няма…

Уинтроу беше бесен.

— Какво създание си ти, че да се разпореждаш с животите ни насила? Нима нашите мечти, нашите планове, нашите амбиции не се броят за нищо в твоя по-висш замисъл за нещата?

Драцената се спря и извърна глава сякаш сериозно обмисляше въпросите му. После наведе голямата си глава близо до него, толкова близо, че дрехите му се раздвижиха от струята на дъха й.

— Аз съм дракон, човеко. В по-висшия замисъл на нещата вашите мечти, планове и амбиции са на крачка от нищото. Вие просто не живеете достатъчно дълго, че да има значение. — Направи пауза. Когато заговори отново, Рейн можеше да познае, че се опитва да придаде любезност на гласа си. — Като изключим, разбира се, когато служите на драконите. Щом приключите с тази задача, моят вид ще помни службата ви с поколения. Нима хората могат да се надяват на по-голяма чест?

— Може би се надяваме да изживеем незначителните си, мимолетни животи както преценим — не й остана длъжен Уинтроу. Не отстъпи и крачка от дракона, на когото се противопоставяше. Рейн разпозна стойката на раменете му и начина, по който държеше устата си. Братът на Малта споделяше упоритата й жилка. Гърдите на драцената бяха започнали да се издуват.

Малта побърза да застане между брат си и драцената. Погледна безстрашно от единия към другия.

— Всички сме изморени, твърде изморени, че да се пазарим подобаващо тази вечер.

— Да се пазарим! — презрително изпръхтя драцената. — О, не отново! Хората и тяхното пазарене.

— Много по-лесно е да убиеш някого, който не е съгласен с теб, нали? — язвително предложи Уинтроу.

Малта постави ръка върху тази на брат си, за да го възпре.

— Всички трябва да спим — предложи твърдо. — Дори ти се нуждаеш от почивка, Тинтаглия. На сутринта всички ще сме отпочинали и всеки ще може да заяви от какво се нуждае. Това е единственият начин, по който можем да разрешим въпроса.

 

 

Драконът, помисли Алтея, беше единственият, който успя да поспи. Хората се събраха за пореден път — този път на борда на Мотли, тъй като капитан Ред се беше похвалил, че има кафе, както и малко по-голяма стая за карти. Алтея започваше да изпитва завистливо възхищение към умението на Малта да преговаря. Племенницата й беше наследила малко от търговската вещина на Роника, но голяма част се дължеше на присъщия за Малта чар. Първото й постижение беше в настояването джамаилските благородници да седнат на масата с тях. Алтея чу няколко думи от прошепнатия й спор с обидения сатрап.

— … обвържи ги да ти служат чрез техните собствени интереси. Ако ги принизиш твърде много, те завинаги ще си останат неверни помияри, които да ти дишат във врата. Това ще подсигури, че по-късно няма да се отрекат от споразумението — разгорещено беше настояла тя.

За почуда, сатрапът се беше съгласил с изискванията й. Второто й гениално хрумване беше да уреди храна за всички, преди да се свика събранието. Когато най-накрая се събраха около масата на капитан Ред, духовете бяха успокоени. Малта и Рейн се бяха посъветвали и насаме, тъй като тя се изправи и обяви, че не могат да продължат, преди да уведоми всички по-подробно за събитията в Бингтаун. Въпреки собствения си интерес в разказа на Малта, Алтея се усети, че гледа лицата на другите. Джамаилските благородници изглеждаха поразени, когато осъзнаха напълно степента на калсидското предателство. Ета слушаше мълчаливо, но внимателно. Янтар се взираше маниакално в Уинтроу, с почти трагична замисленост на лице. До нея, Брашън беше неестествено мълчалив, но ръката му под масата беше топла в нейната. Единственият път, в който се обади, беше когато Рейн започна да обсъжда щетите от труса в Трехог. Брашън се приведе напред, за да привлече вниманието с леко плясване по масата. Думите му бяха насочени само към Рейн, когато попита:

— Нима работата на Дъждовните Търговци се обсъжда толкова открито пред външни лица?

Рейн не се засегна. Той сведе мрачно глава при притеснението на Брашън и отвърна:

— Установихме, че трябва да станем част от по-широкия свят, ако не искаме да погинем. Не казвам нищо, за което вече да не се е говорило открито на една градска среща в Бингтаун. Времето да споделим тайните си или да умрем заедно с тях настъпи.

— Разбирам — печално отвърна Брашън и се облегна обратно назад в стола си.

След като Рейн приключи да говори, Уинтроу поиска думата, като се изправи. На Алтея й изглеждаше твърде изморен, за да остане прав. Примирено-веселият тон в гласа му я изненада.

— Като се има предвид казаното от Рейн и естеството на живите кораби, вярвам, че трябва да следваме желанията на Тинтаглия.

— Ако живите кораби са съгласни с нея, не виждам да имаме някакъв избор — съгласи се Алтея.

Рейн заговори на Малта, но всички чуха:

— Би ли предпочела да се прибереш директно у дома в Бингтаун, вместо да ходиш до Джамаилия?

Погледът й премина бързо през брат й и леля й. Очите й недвусмислено срещнаха неговите, не снижи гласа си.

— Ще ида, където отидеш и ти.

Кратка тишина последва думите й. Тя смело я наруши, като се обърна към лорд Криат:

— Сега. Както сте чули, драцената желае да преговаряме за хранителни продукти, които да бъдат откарани в Дъждовните земи. Остава да се види кои от преданите благородници на сатрапа ще спечелят привилегията да ни снабдяват.

Криат преплете объркано вежди. Малта продължи да се взира спокойно в очите му, чакайки го да осъзнае какво предлага. Тогава лорд Криат прочисти гърло. Той кимна на другарите си наоколо в търсене на подкрепа, и заговори:

— Велеславни сатрап Косго. Мисля, че не съм единственият, който в този момент признава мъдростта на съюза ви. Всъщност — той се усмихна на Малта, — бих искал да предложа съдействие на представителите на дракона. Земите ми в Джамаилия включват житни поля и добре хранен добитък. Взаимноизгодна търговия с Дъждовния народ може да стигне далеч в компенсирането на загубите, с които трябва да се примиря, заради отричането от подарените ми бингтаунски земи.

Докато се пазаряха, най-тъмната част на нощта премина. Алтея остана мълчалива, стъписана от осъзнаването, че е свидетел на пренареждането на света. Тинтаглия беше постъпила мъдро да изпрати „своите Древни“ в Джамаилия, за да говорят от нейно име. Те не само щяха да отворят търговски пътища между Джамаилия и Дъждовните земи, но в люспестата визия на Рейн джамаилците щяха да се изправят пред медноокото бъдеще на света. Тя почувства, че се носи по повърхността на изтощението си, откъсната от случващото се около нея. Промяна във възприятието я накара да разбере, че биваше загърбен един силно критичен момент, а напред ги очакваше бързо течение. Този нов свят на хора и дракони щеше да бъде предопределен от преговори, а не от войни. Тук, в тази стая те полагаха този прецедент. Внезапно тя разбра и се опита да улови погледа на Янтар, за да го потвърди, но дърводелката унило съзерцаваше Уинтроу.

Джамаилските благородници надушваха единствено печалба и власт. Не след дълго вече яростно се надпреварваха помежду си, за да поставят цени на зърното, и отново се опитваха да предявят някакви права над Бингтаун. И Рейн, и Малта твърдо теглиха чертата. Алтея беше облекчена, че те все още преговаряха за собствения си вид все така опърничаво, както го правеха за дракона. Докато нощта се изнизваше, по-голямата част от преговорите беше между благородници, които уреждаха уточняващи споразумения с други благородници, сатрапът определяше процента от печалбата им, който щеше да влезе в хазната, капитаните подкрепиха Уинтроу и Ета, когато те напомниха на останалите, че ще има тарифа за преминаването на стоки през Пиратските острови…

Алтея рязко се разбуди, когато Брашън я сръга с лакът.

— Приключиха — прошепна той. Около масата се подписваха документи, а Уинтроу предлагаше ръката си на Ета. Тя я игнорира и се изправи сама, раздвижвайки рамене.

Алтея се опита да се протегне ненатрапчиво. Колко ли време очите й бяха били затворени?

— Имаше ли нещо, касаещо нас? — попита тихо.

— Не бой се. И Рейн, и Малта се застъпиха подобаващо за Бингтаун, а когато се стигна до остри реплики, Бингтаун и Пиратските острови застанаха рамо до рамо. — Той издаде кратък смях. — Чудя се какво ли щеше да си помисли баща ти за това? Щеше да е изключително горд от Малта, това го знам. Тази жена е най-изкусната Търговка, която някога съм виждал.

Алтея почувства леко погъделичкване на завист заради възхищението му към племенницата й.

— И сега? — попита го тихо. Всички се изправяха. Сънен юнга събираше чаши за кафе върху сребърен поднос.

— И сега разполагаме с няколко часа сън, преди да станем, да си вземем довиждане и отново да опънем платната. — Той не гледаше към нея, докато говореше. Тя го последва на палубата. Хладният нощен въздух беше добре дошъл след задушното помещение. Дъждът беше спрял.

— Мислиш ли, че драконът ще приеме условията ни?

Брашън потърка изморено очи.

— Молим за помощта й само в онова, което тя вече каза, че трябва да свършим. Да сложим край на битките за територия във Вътрешния проход. Най-добрият начин да го сторим е като прогоним калсидците оттук. След онова, което вчера са направили на „нейните“ змии, мисля, че с радост ще ни помогне. Всичко останало бяха препирни между другите групи. — Той поклати глава. — Мисля, че всичко приключи, като изключим, че тя трябва да ни каже какво иска от нас.

— И аз се тревожа за това — съгласи се Алтея. — Положихме толкова много усилия и стигнахме толкова далеч, при все че всичко беше така несигурно, само за да дойде някакъв дракон и внезапно да заяви: „Така ще протече животът ви.“ Не ми харесва да определя действията ни и да казва кой къде да ходи. И все пак — тя сви рамене и почти се засмя, — по някакъв странен начин почти ще е облекчаващо тези решения да ни бъдат отнети. Ще е освобождаване от едно бреме.

— Някои може и да го виждат така — кисело отвърна Брашън.

— Хей, Бингтаун! — Поздравът на Соркор я разсея. — Внимавайте с течението — предупреди ги пиратският капитан, докато се спускаше в лодката си. — Тук, когато приливът се обръща, тече измамно. По-добре проверете котвите си и поставете опитен мъж на вахта.

— Благодаря — отвърна от името на двама им Алтея. От онова, което беше видяла от стария плещест пират, заключи, че го харесва. Сега го наблюдаваше как дразни Ета, като се уверява, че ще се качи безопасно в лодката на Вивачия. Малта се беше облегнала на рамото на Рейн, докато чакаха Уинтроу. Алтея се свъси при вида на това, но нещо по-особено привлече вниманието й. За нейна изненада, Янтар също беше в лодката на Вивачия.

— Чух я да казва на Уинтроу, че има да обсъди нещо важно с него. Той не гореше от желание, но тя беше настоятелна. Знаеш колко изнервяща може да бъде, когато добие този израз на лицето си. — Тези вести бяха от Джек, която се беше появила до рамото на Алтея.

— Значи само ние тримата се връщаме на Парагон за през нощта?

— Двама — поправи я Джек с ухилена гримаса. — Поканиха ме да остана на борда на Мотли.

Алтея се огледа наоколо и видя хубав пират, облегнал се на една мачта. Изчакваше.

— Двама — съгласи се тя и се обърна да размени погледи с Брашън. Него го нямаше. Тя погледна през борда и го видя как закрепва веслата по местата им в лодката на Парагон. — Хей! — извика раздразнено. Повече се плъзна по стълбата, отколкото заслиза, и нарочно разклати малката лодка, щом се спусна в нея. — Можеше да кажеш, че си готов за тръгване — уведоми го жлъчно.

Той се вторачи в нея. После погледна към лодката на Вивачия.

— Когато Янтар се качи в лодката, реших, че и двете ще отидете.

Тя погледна подир лодката, а после към мястото, където знаеше, че Вивачия се поклаща на котва. Беше твърде тъмно дори да различи силуета й. Последна нощ на борда на кораба си, преди да й пожелае всичко най-хубаво? Може би трябваше. Странен отзвук от спомен внезапно я сполетя сякаш и преди беше вземала това решение. В деня, когато Вивачия за първи път се беше пробудила, тя беше спорила с Кайл и шеметно беше напуснала кораба, за да прекара вечерта, напивайки се с Брашън. Тогава не беше разменила последни думи с кораба си. Беше съжалявала за това през цялото време. Ако беше прекарала онази първа нощ с нея, дали всичко, което беше последвало, щеше да се случи другояче? Погледна обратно към Брашън, седящ с провесените над водата весла. Щеше ли да се върне назад и да промени случилото се, ако то значеше, че няма да се събере с него?

Това обаче беше миналото. Вивачия вече не беше нейният кораб. И двете го бяха признали. Какво оставаше да й каже, освен довиждане?

Алтея се пусна от Мотли и се закатери мъчно през лодката, за да седне до Брашън.

— Дай ми едно весло.

Той мълчаливо й подаде едното и заедно двамата загребаха към Парагон. Соркор беше прав да ги предупреди. Течението беше измамно и на Алтея й коства всяка частица от оставащата й енергия, за да поддържа малката лодка в правилния курс. Брашън очевидно се чувстваше също толкова изтощен, защото не продума и дума през целия обратен път. Сънен Клеф хвана въжето им, а Симой ги приветства навъсено на борда. Брашън предаде предупреждението на Соркор относно течението по време на смяната на прилива и му каза да постави двама мъже на вахта и да поспи.

— Отиваме на север — незабавно прецени Парагон.

— Най-вероятно — уморено потвърди Брашън. — Ще придружаваме морски змии. Последното нещо, което някога съм очаквал да правя. Но пък малко от нещата напоследък се случиха както очаквах.

Парагон избухна:

— Нищо ли няма да кажеш за дракона? Първият ти поглед отблизо на дракон и не казваш нищо за нея?

Бавна усмивка се разля по лицето на Брашън. Както често правеше, осъзна Алтея, той хвана парапета, докато говореше с кораба. Говореше пламенно.

— Корабе, тя е неописуема. Както един жив кораб е неописуем и то основно поради същата причина.

Сърцето на Алтея се изпълни с гордост. Колкото и да беше изморен, Брашън беше достатъчно разумен, че да признае връзката между дракона и живия кораб, но предпазливо не каза нищо, което да накара Парагон да почувства по-остро загубата на истинската си форма.

— А ти, Алтея?

Не Кенит. Не Кенит. Парагон. Парагон, на който си беше играла като дете, Парагон, който я бе отвел толкова далеч и беше изтърпял толкова много в името на безумното й дирене. Тя намери думи за този Парагон.

— Тя е невероятно красива… люспите й са като проблясващи скъпоценности, очите — като пълна луна, отразена в морето. И все пак, за да съм напълно честна, арогантността й беше нетърпима. Спокойното й предположение, че животите ни й принадлежат, за да се разпорежда с тях, беше трудно за възприемане.

Парагон се засмя.

— Постъпваш мъдро, като приучаваш речта си на ласкавост, защото кралици като Тинтаглия се хранят от хвалебствия така, както от месо. Що се отнася до арогантността й, време е хората да си спомнят какво е да получават подобни заповеди, освен да ги раздават.

Брашън почти се засмя.

— Това е справедливо, корабе. Това е справедливо. Дръж под око котвата си тази вечер, става ли?

— Разбира се. Лека нощ.

Имаше ли нотка ирония в това пожелание? Алтея хвърли поглед назад към него. Той я наблюдаваше с бледосините си очи. Намигна й. Беше типично за Парагон да направи и да каже подобно нещо, каза си тя. Той не беше Кенит. Тя вдигна вежди, щом откри, че всичките й принадлежности бяха струпани в един ъгъл в каютата на Брашън.

— Трябваше да настаня Майка в твоята — почти се извини той. Настъпи неловкост. Тогава тя видя леглото на капитана с по-великодушния му матрак и дебелите завивки и всичко, за което можеше да мисли, беше да спи, докато някой не я принудеше да се събуди. С пристигането на дракона изглеждаше, че решенията са извън контрола й. Можеше да се възползва да спи, докато някой не й кажеше какво предстои да се случи.

Седна на койката с въздишка и свали ботушите си. По кожата й бе засъхнала пот, а мръсотията от плажа се беше провряла под дрехите й. Чувстваше се лепкава. Не я интересуваше.

— Няма да се мия — предупреди го. — Твърде изморена съм.

— Разбираемо. — Гласът му беше станал изключително дълбок. Той седна до нея. Нежно отпусна косата, която тя беше оплела, докато я бе махала от пътя си. Седеше неподвижно под допира му, докато не осъзна, че е стиснала зъби. Пое си дъх. Можеше да преодолее това. С времето. Протегна се, за да хване нежно ръцете му.

— Толкова съм изморена. Може ли просто да спя до теб тази вечер?

За момент той изглеждаше стъписан. После измъкна ръцете си от нейните.

— Щом така искаш. — Внезапно се изправи. — Или ако предпочиташ, можеш да се разполагаш с цялото легло.

Рязкото му отдръпване и безцеремонният му тон я нараниха.

— Не — сопна се тя. — Не го предпочитам. Това е глупаво. — Тя се чу и опита да поправи нещата. — Колкото е глупаво и да започваме караница, когато и двамата сме твърде изморени да мислим. — Премести се върху леглото. — Брашън. Моля те. Толкова съм изморена.

За момент той просто се взираше в нея безмълвно. После раменете му се увесиха победено. Върна се до леглото и седна на ръба. Навън дъждът се върна с внезапен порой. Той трополеше по стената и проникваше през счупения прозорец. Утре трябваше да го оправят. Може би утре всичко можеше да се оправи. Да погребат пират. Да се сбогуват с жив кораб. Да оставят всичко зад гърба си.

Докато изуваше ботушите си, Брашън отбеляза мрачно:

— Може би не ми е останала гордост. Ако всичко, което ми предлагаш тази последна нощ, е да спиш до мен, ще го приема. — Започна да разкопчава ризата си. Не искаше да я погледне.

— Не говориш смислено — оплака се тя. Трябваше да е изморен поне колкото нея. — Нека просто да спим. Днес ни се случи твърде много, че който и да е от нас да се справи с него както трябва. Утре ще е по-добре, а утре вечер — още по-добре. — Надяваше се да е така.

Той й отправи изключително наранен поглед. Тъмните му очи никога не бяха изглеждали толкова уязвими. Ръцете му бяха замръзнали върху ризата.

— Брашън. Моля те. — Тя побутна ръцете му настрани и сама разкопча последните три копчета. После се помести, като зае частта от леглото до стената, макар да не й се нравеше да бъде притисната. Придърпа рамото му назад, за да легне до нея. Той се опита да се извърне от нея, но тя го бутна по гръб и положи глава върху рамото му, за да го задържи легнал. — Сега заспивай — изръмжа му.

Брашън мълчеше. Алтея можеше да усети как се взира в тъмния таван. Тя затвори очи. Той миришеше добре. Изведнъж всичко беше спокойно и познато и беше хубаво да е тук. Силното му тяло стоеше между нея и останалия свят. Можеше да се отпусне. Въздъхна дълбоко и положи ръка върху гърдите му.

Тогава той се извъртя към нея и я обви с ръка. Всичките й опасения се надигнаха отново. Това беше глупаво. Това беше Брашън. Тя се принуди да го целуне, като си каза: „Това ми принадлежи, това е Брашън.“ Той я придърпа по-близо и я целуна по-дълбоко. Но тежестта на ръката му върху нея и звукът на дишането му внезапно й дойдоха в повече. Той беше по-едър и по-силен от нея. Ако поискаше, можеше да я принуди, можеше да я притисне. Отново щеше да е приклещена. Тя постави ръката си на гърдите му и леко се отблъсна от него.

— Толкова съм изморена, любов моя.

Брашън стоеше изключително неподвижен. После каза тихо:

— Любов моя. — Той бавно се изтърколи по гръб. Тя леко се отдръпна от него. Той не помръдваше, а тя се взираше в тъмнината. Затвори очи, но сънят не идваше. Можеше да почувства щетите, които причиняваше тайната й. С всеки отминаващ момент неразбирателството се разрастваше все повече и повече. Една нощ, каза си тя. Нуждая се само от една нощ. Утре ще е по-добре. Ще гледам как Кенит се спуска през борда и ще знам, че си е отишъл завинаги. Да иска една нощ от него, извини се тя, не беше твърде много.

Не се получи. Можеше да усети как болката се излъчва от Брашън като топлина. С въздишка, тя леко се извърна от него. Утре щеше да поправи нещата между тях. Можеше да преодолее това, знаеше, че може.

 

 

Жената беше странна. Дори не беше красива, макар Ета да признаваше, че беше очарователна по един мистериозен начин. Змийско изгаряне беше обезобразило лицето й и беше оставило косата й да виси на неравномерни кичури. Слаб блясък на мъх върху черепа й показваше, че все някога щеше да израсте наново, но засега несъмнено не беше красавица. И все пак Уинтроу й беше хвърлял коси погледи цяла вечер. В разгара на вземането на най-важните решения в живота му, тя пак беше имала способността да го разсейва. Никой не беше казал коя е или защо беше включена в разговорите.

Ета беше лежала на леглото на Кенит, положила глава върху възглавничките, които миришеха на лавандула, сгушила се сред одеялата му. Не можеше да спи. Колкото повече се потапяше сред нещата му, толкова по-изолирана се чувстваше. Беше почти облекчаващо да размишлява над Янтар. Не че за нея имаше значение, но да, имаше. Как можеше Уинтроу да отдава вниманието си на жена в момент като този? Не осъзнаваше ли важността на задачите, които Кенит му беше оставил?

Дори по-обезпокоително от начина, по който Уинтроу бе гледал Янтар, беше било нейното искрено очарование от него. Жената го беше изучавала с особените си очи. Не беше откритата похот, която русата варварка беше демонстрирала цяла вечер. Янтар беше наблюдавала Уинтроу както котка наблюдава птичка. Или както майка наблюдава детето си.

Не беше попитала дали може да отиде с тях на Вивачия. Просто беше чакала в лодката.

— Трябва да говоря с Уинтроу Вестрит. Насаме. — Без извинение, без обяснение. А Уинтроу, предвид цялото му очевидно изтощение, беше кимнал любезно на искането й.

Та защо я притесняваше? С един мъртъв мъж, толкова ли бързо търсеше друг? Тя нямаше права над Уинтроу. Нямаше права над никого. Но беше разчитала на него, осъзна смутено. В полуизтъканите й мечти за детето на Кенит Уинтроу винаги го учеше да чете и пише, Уинтроу беше до него, за да уравновесява равнодушието на Кенит и нейната собствена несигурност. Тази вечер Уинтроу я беше именувал кралица и никой не беше посмял да го оспори. Но това не означаваше, че ще остане до нея. Тази вечер го беше погледнала жена и Ета знаеше, че той може просто да я напусне, за да създаде свой собствен живот.

Ета прокарваше гребен през тъмната си коса. Зърна образа си в огледалото на Кенит и внезапно се зачуди: защо? Защо да си прави труда да реши косата си, защо да си прави труда да спи или да диша? Главата й затуптя от болка заради мислите й. Защо да си прави труда да мисли? Тя отново отпусна глава в ръцете си. Не й бяха останали сълзи. Очите й бяха пълни с пясък, гърлото й дращеше грубо в скръбта й, но не й донасяше никаква утеха. Нито сълзи, нито крясъци можеха да облекчат тази болка. Кенит беше мъртъв. Агонията я проряза отново.

Но детето му не е.

Мисълта я застигна ясно, сякаш самият Кенит беше прошепнал думите. Тя изправи рамене и пое дъх. Щеше да направи един кръг на палубата, за да се успокои. После щеше да легне и поне да си почине. Утре щеше да се нуждае от съобразителността си, за да следи за интересите на Пиратските острови. Кенит щеше да го очаква от нея.

 

 

— Съжалявам. Ще трябва да говориш с мен тук. Понастоящем нямам стая, която да нарека своя.

— Няма значение къде ще говорим, а само да го направим. — Янтар го изучаваше сякаш беше необичайна книга. — А и понякога публичното е много по-уединено, отколкото уединеното би могло да бъде.

— Моля? — Жената имаше оплетен и сложен начин на изразяване. Уинтроу имаше усещането, че трябва да внимава какво й казва и дори още повече какво тя казва на него. — Много съм изморен — извини се той.

— Всички сме изморени. Твърде много се случи за един ден. Кой би повярвал, че толкова много нишки могат да се съберат на едно място? Но понякога така се случва. А краят на нишката трябва да мине много пъти през плетеницата, преди всичко да се разплете. — Тя му се усмихна. Стояха в мрака на задната палуба. Единствената светлина идваше от далечните клади на плажа. Той не можеше да види чертите й напълно, само менящи се участъци от лицето й. Но знаеше, че се усмихва, докато си играеше с ръкавиците си.

— Съжалявам. Искаше да говориш с мен? — Надяваше се, че ще мине по същество.

— Така е. За да ти кажа онова, което ти ми каза три пъти. Съжалявам. Извинявам се, Уинтроу Вестрит. Не знам как те изпуснах. Търсих те в рамките на повече от две години и половина. Трябва да сме вървели по едни и същи улици в Бингтаун. За известно време можех да те усетя толкова близо, а после изчезна. Вместо това открих леля ти. По-късно намерих сестра ти. Но някак те изпуснах. А ти беше онзи, когото бях предопределена да намеря. И сега стоя близо до теб и го знам без всякакво съмнение. — Тя ненадейно въздъхна и всякакви загадки и лекомисленост изчезнаха от думите й, след като поклати глава и призна: — Не знам дали сторих каквото ми беше отредено. Не знам дали си изпълнил ролята си или само си я започнал. Толкова се изморих да не знам, Уинтроу Вестрит. Толкова се изморих да предполагам и да се надявам, и да давам всичко от себе си. Поне веднъж бих искала да знам, че съм постъпила правилно.

Тялото му трептеше от изтощение. Думите й почти имаха смисъл. Но той нямаше мисли, които да й предложи, единствено любезност.

— Мисля, че се нуждаеш от сън. Знам, че за мен е така. Нямам легло, което да ти предложа, но мога да ти намеря едно-две чисти одеяла.

Не можеше да види очите й, но пак почувства как се взира в неговите. Попита го почти отчаяно:

— Нищо ли няма за теб тук? Когато ме погледнеш, няма ли искра? Някакво чувство за връзка, някакво ехо на пропусната възможност? Някакъв копнеж за непреброден път?

Той почти се засмя на извъртените й думи. Какъв отговор се надяваше да изкопчи от него?

— Точно сега единственото ми съжаление е за едно неизползвано легло — уморено предложи той.

Веднъж в манастира, по време на гръмотевична буря се беше подслонил в една дървена колиба. Докато наблюдаваше бурята, стиснал мократа дървена рамка на вратата, една светкавица беше ударила дърво наблизо. Докато зарядът разцепваше дъба, през него беше преминало усещане за сила и го беше оставило проснат на земята сред падащия дъжд. Подобно чувство го беше поразило и сега. Жената потрепна сякаш я беше ударил. За момент далечните пламъци на кладите скочиха в очите й.

— Неизползвано легло и неомъжена жена. Леглото е твое по право, но жената, макар вероятно с времето да дойде при теб, не ти принадлежи напълно. Детето обаче е твое, защото то принадлежи не на онзи, който го прави, а на онзи, който го приеме.

Навсякъде около него танцуваха значения, като пръскащия дъжд, който започна да вали. С него беше примесена и лека градушка, която отскачаше от палубата и рамената на Уинтроу.

— Говориш за детето на Ета, нали?

— Дали? — Тя килна глава. — Ти ще знаеш по-добре от мен. Думите идват при мен, но смисълът им принадлежи на друг. Но забележи как го наричаш. Детето на Ета. Когато всички останали го наричат детето на Кенит.

Думите й го жегнаха.

— Защо да не го наричам неин? Нужни са двама за създаването на едно дете. Стойността му не се изразява само в това, че Кенит му е баща. Когато го наричат така, те омаловажават Ета. Казвам ти го, страннице. В много отношения тя е по-подходяща да бъде майката на крал, отколкото беше Кенит да отгледа такъв.

— Трябва да останеш близо до него, защото ще си от малцината, които го знаят.

— Коя си ти? Какво си? — настоя той.

Поройният дъжд внезапно се изсипа с рев, който удави говора, а градушката стана по-едра.

— Вътре! — извика Уинтроу и поведе тичайки. Задържа вратата отворена и я зачака да го последва. Само че закачулената фигура, която побърза да се скрие от пороя не беше Янтар, а Ета. Той погледна покрай нея, но не видя никого.

Ета свали качулката си. Тъмната й коса беше прилепнала за скалпа, а очите й бяха широко отворени. Тя затаи дъх. Гласът й изникна от дълбините на душата й.

— Уинтроу. Имам да ти казвам нещо. — Пое си още един дъх. Внезапно сбърчи лице и по него, заедно с дъжда, започнаха да се стичат сълзи. — Не искам да отгледам това дете сама.

Той не я пое в обятията си. Беше по-умен от това. Но думите му дойдоха с лекота.

— Обещавам, че няма да ти се наложи.

 

 

Той я нападна в мрака, тежестта му я притисна надолу. Скова я страх. Алтея се задъха за въздух, опитваща се да изкрещи. Не можеше даже да изписка. Замята се в опит да му избяга, но успя единствено да удари главата си в стената. Нямаше въздух. Не можеше да го пребори. С удивително усилие освободи едната си ръка и го удари.

— Алтея!

Възмутеният му вик я събуди. Тя рязко се върна в съзнание. Сивотата на ранна зора се процеждаше през счупения прозорец. Брашън седна изправен в леглото, хванал се за лицето. Тя успя да вдиша, сетне прокара задъхано още един дъх. Прегърна се здраво, опитвайки се да успокои собственото си треперене.

— Какво? Защо ме събуди? — настоятелно попита тя. Опита се да улови съня си, но намери единствено разкъсаните краища на терзание.

— Защо аз събудих теб? — Брашън гледаше невярващо. — Едва не ми счупи челюстта!

Тя преглътна пресипнало.

— Съжалявам. Мисля, че сънувах кошмар.

— Предполагам — саркастично се съгласи Брашън. Той я погледна и тя ненавиждаше как очите му омекнаха съчувствено. Не искаше съжалението му. — Вече добре ли си? — попита нежно. — Каквото и да беше, трябва да е било доста зле.

— Беше просто сън, Брашън — отхвърли загрижеността му тя.

Той погледна встрани, прикриващ чувствата си.

— Е, тогава… Предполагам, че вече е утрин, или почти. Ще взема направо да ставам. — Гласът му беше безизразен.

Тя се принуди да се усмихне.

— Вече е друг ден. Трябва да е по-добър от вчерашния. — Изправи се и се протегна. Всяко мускулче я болеше, главата й туптеше и леко й се гадеше. — Все още съм изморена. Но очаквам с нетърпение да отплаваме. — Това поне беше вярно.

 

 

— Браво на теб — изръмжа й Брашън. Обърна й гръб. Отиде до сандъка си с дрехи и започна да рови из него. Днес тя щеше да си получи кораба обратно. Нищо чудно, че беше изпълнена с очакване. Радваше се за нея. Наистина, радваше се. Спомняше си какво е да се изкачи до командването. Намери риза и я измъкна. Тя щеше да се справи добре. Гордееше се с нея. Тя се беше радвала за него, когато беше поел управлението на Парагон. Сега той се радваше за нея. Честно. Обърна й гръб. Тя приклекна на пода до чантата си, заобиколена от разпилени дрехи. Погледът, който му хвърли, беше измъчен. Изглеждаше толкова повехнала, че Брашън изпита прилив на разкаяние. — Съжалявам, че съм толкова рязък — каза навъсено. — Просто съм много изморен.

— И двамата сме изморени. Няма нужда да се извиняваш. — После се усмихна и му предложи: — Можеш да се върнеш обратно в леглото. Няма съществена причина, поради която и двамата да ставаме толкова рано.

Нима това трябваше да го накара да се чувства по-добре? Че тя беше склонна просто да си тръгне и да го остави да спи в леглото си? Това твърде силно му напомни за грубия начин, по който се бяха разделили в Кандило. Може би просто така Алтея Вестрит казваше довиждане на мъжете си.

— Трябва да си проспала тази част снощи. Уинтроу ни предупреди, че всички ще трябва да станем рано, за да хванем прилива и да преминем безпрепятствено. Симой е добър моряк, но искам аз самият да изкарам Парагон от този лабиринт.

— Мисля, че мога да лавирам толкова добре, колкото и ти. — Тя леко се поклати на пети, за да му отправи оскърбен поглед.

— Знам, че можеш — излая й обратно. — Но това няма да е от особена полза за Парагон, щом се намираш зад руля на Вивачия — изрепчи се той.

Алтея го погледна с празен поглед. После изражението й се промени. Осени я разбиране.

— О, Брашън. — Тя се изправи на крака. — Мислеше си, че днес си заминавам. На Вивачия.

— Не е ли така? — Ненавиждаше леката дрезгавост в гласа си. Погледна я начумерено, като отказваше да се надява.

Тя бавно поклати глава. Видя отблясък на загуба в очите й.

— Там няма място за мен, Брашън. Вчера ми се изясни. Винаги ще я обичам, но тя е корабът на Уинтроу. Да му я отнема би било… идентично с онова, което Кайл причини на мен. Грешно.

Той напасна думите.

— Значи оставаш на Парагон?

— Да.

— И с мен?

— Така предполагах. — Тя килна глава към него. — Мислех, че и двамата искаме това. Да бъдем заедно. — Сведе поглед. — Знам, че аз го искам. Въпреки че губя живия си кораб, знам, че искам да съм с теб.

— Алтея, толкова съжалявам. — Брашън се опита да овладее изражението си. — Наистина, така е. Знам какво значеше за теб Вивачия, какво все още означава за теб.

В очите й едновременно заблестяха развеселеност и раздразнение.

— Ще изглеждаш по-искрен, ако спреш да се хилиш.

— Бих, стига да можех — искрено я увери той. Тя направи три крачки и се озова в обятията му. Той я прегърна. Оставаше с него. Искаше да остане с него. Всичко щеше да е наред. За известно време просто я прегръщаше. След един продължителен момент я попита: — И ще се омъжиш за мен? В Бингтаун, в Търговската зала?

— Такъв беше планът — съгласи се тя.

— О.

 

 

Тя погледна нагоре към лицето му. Очите и сърцето му бяха така разтворени за нея в този момент. Алтея видя цялата несигурност и болка, които несъзнателно му беше причинила. Изобщо не беше имала подобно намерение. Той й се усмихна и тя успя да му се усмихне в отговор. Хватката му около нея се стегна и тя устоя на порива да се освободи внимателно от нея. Това беше Брашън. Обичаше го.

Пое си дъх. Никога не си беше представяла, че ще й се наложи да изтърпява допира му. Но този път, само този път, щеше, и за двама им. Можеше да се отпусне и да го понесе. Той се нуждаеше от това уверение в любовта й. А тя се нуждаеше да си докаже, че Кенит не я беше унищожил. Само този път можеше да симулира желание. За доброто на Брашън. Тя вдигна устата си към неговата и му позволи да я целуне.