Робин Хоб
Съдбовният кораб (27)

Глава двадесет и пета
Поправяне

— И така. Отново на плажа — отбеляза Парагон.

— Няма да е за дълго — увери го Янтар. Опря облечената си в ръкавица ръка за кратко в палубата му. Беше жест на доброта, но само жест. Беше спала дълбоко много дълго време и той беше очаквал с нетърпение събуждането й и онова усещане за връзка, която бяха споделили за кратко. Но не беше писано. Не можеше да я достигне и я усещаше едва-едва. Беше сам както винаги.

Брашън вече му нямаше доверие. Парагон се беше опитал да му каже, че няма поражения под ватерлинията, но Брашън бе настоял да го изкара на плажа. Капитанът се бе извинил сковано, но каза, че би направил същото с всеки кораб, понесъл подобни щети. А после бе изкарал обгореното тяло на Парагон върху песъчливия плаж. Приливът се бе отдръпнал, оставяйки го пленен там, като по-голямата част от корпуса му стоеше оголена. Поне беше извън обсега на змията и безкрайното й обикаляне. Неспирното баене на създанието за отмъщение беше влудяващо.

Брашън стегнато бе казал на остатъка от екипажа да се захване с поправките. Крачеше по палубата и командваше с присъствието си, но почти не продумваше, а работата продължаваше, макар мъжете да се движеха без ентусиазъм. Резервната мачта беше изкарана и поставена. Вериги и друга арматура бяха спасени от потъването, здрави парчета от сплетени заедно въжета, резервно платно и други средства бяха изнесени на палубата. Опропастени припаси с храна бяха изхвърлени през борда. Счупените прозорци в капитанската каюта бяха заковани с дъски. На брега беше изпратена група, която да насече дърва за реи. Суровият дървен материал щеше да е мъчен за работа, но нямаха друг избор. Нямаше разговори, нито песни, нито закачки. Дори Клеф беше затворен и мълчалив. Никой не се беше опитал да изтрие кървавите петна от палубата му. Заобикаляха ги или стъпваха отгоре им. Змийската отрова бе оставила ями и назъбени участъци в магическото му дърво. Беше нашарила лицето му и оставила резки надолу по гърдите му. Още белези, които да носи.

Янтар, облечена в свободно облекло, направено от чаршаф, се бе трудила наравно с останалите, докато Брашън не й бе отправил остро нареждане да си вземе почивка. Известно време беше лежала безмълвно в койката си. После се бе надигнала сякаш не можеше да изтърпи да стои мирно. Сега седеше на бака и вадеше инструменти за следващата си задача. Движеше се неловко, тъй като щадеше попарената страна на тялото си. Беше свикнал тя да споделя всичко, което правеше, но днес беше тиха. Парагон чувстваше умислеността й, но не можеше да я проумее.

Кенит и Вивачия бяха изчезнали сякаш никога не се бяха намирали там. Само една змия бе останала от ордата, която го беше нападнала. Меките дни, откакто бе преминала бурята, караха всичко да изглежда като сън. Но не беше. Драконите се спотайваха в него, току под повърхността. Нова кръв бележеше палубата му. Някои мъже от екипажа все още му бяха ядосани. Или изплашени. Понякога при хората беше трудно да се долови разликата. Най-много го нараняваше, че Янтар се държеше резервирано.

— Не можах да се сдържа — отново се оплака той.

— Наистина ли? — безчувствено го попита тя.

Държеше се така целия следобед. Не го обвиняваше, но и не приемаше нищо, което казваше. Той избухна.

— Не. Не можах! И след като се рови из спомените ми, би трябвало да го разбираш. За мен Кенит е семейство. Вече знаеш това. Вече знаеш всичко. Всички тайни, които се заклех, че ще опазя — и ти ги открадна.

Той замлъкна, в него отново се надигна вина. Не можеше да бъде верен. Ако беше верен на Кенит, беше нелоялен едновременно към Янтар и към драконовите си същности. Кенит беше негово семейство и въпреки това той за пореден път се бе провалил в обещанието си към него. Беше неверен и нечестив. По-лошо, беше облекчен. Чувствата му се сменяха като ветропоказател. Не беше искал наистина да умре, нито да убие всичките си хора. Янтар трябваше да го знае. Вече знаеше всичко. Изпитваше срамна утеха от споделянето на ужасното знание, защото беше доволен, че най-накрая някой друг знаеше всичко. Една детинска част от него се надяваше, че сега тя ще му каже какво трябва да направи. Твърде дълго се беше борил с тези тайни, без да знае какво да прави с такива плашещи и срамни спомени. Криенето им толкова време трябваше да ги е прогонило, трябваше да ги е лишило от значение. Вместо това те бяха забрали като цирей и точно когато се бе сдобил с нов живот, старата рана се бе отворила и бе отровила всичко. Почти беше убила всички им.

— Трябваше да ни кажеш. — Думите й прозвучаха сковано, сякаш й се искаше да ги възпре. — През цялото това време си знаел толкова много, което можеше да ни помогне, а ти го премълча. Защо, Парагон? Защо?

Известно време той остана смълчан. Можеше да усети какво прави тя — подсигуряваше въже в кнехт. Изпробва тежестта си спрямо него. После отиде до парапета и вдървено се покачи отгоре му. Прехвърли се отвъд носа, люшна се пред него и без предупреждение се приземи чевръсто върху гърдите му. Ръцете му рефлексивно се вдигнаха, за да я хванат. Тя застина в хватката му, а после заговори примирено:

— Знам. Можеш да ме убиеш тук и сега, ако поискаш. Но от самото начало нямахме друг избор, освен да ти поверим живота си. Надявах се, че това доверие важи и в обратна посока, но очевидно не е така. Ти показа, че си способен да убиеш всички ни. При това положение не виждам смисъл да се боя повече от теб. Или ще ни убиеш, или няма да го направиш. Ти ми показа, че нямам власт над това. Всичко, което мога да направя, е да държа собствения си живот под контрол и да сторя онова, за което съм предопределена.

— Може би това е всичко, което и аз мога да направя — отвърна той. Оформи платформа с ръцете си, на която тя да застане, както беше сторил и за момчето Кенит преди толкова години.

Тя като че ли пренебрегна думите му. Пъхнатите й в ръкавици ръце се движеха леко по лицето му и не само опипваха новите белези, но и докосваха бузите, носа и брадата му.

Той не можеше да остави тишината на мира.

— Онази нощ ме обичаше. Беше готова да загубиш живота си, за да спасиш моя. Как може сега да си ми толкова ядосана?

— Не съм ядосана — отрече тя. — Не мога да спра да мисля, че нещата можеха да се развият по друг начин. Аз съм… наранена. Не. Поразена. От всичко, което не направи, предвид че ние сторихме всичко по силите си за теб. От всичко, което скри от нас. И вероятно силата на това чувство е тясно свързана с това колко много наистина те обичам. Защо не можа да ни се довериш, Парагон? Ако беше споделил тайните си, всичко можеше да се развие по друг начин.

Известно време той размишляваше над думите й, докато тя го ръчкаше по врата и челюстта.

— Ти също имаш много тайни — неочаквано я обвини той. — Неща, които никога не си споделяла с никого от нас. Как можеш да ме презираш за същото?

Внезапно тонът й стана официален.

— Тайните, които тая, са мои. Пазенето им не вреди на никого.

Парагон долови съмненията й.

— Не си сигурна. Моите тайни щяха да са също толкова опасни, ако ги бях споделил, колкото и като ги затаих. Но както каза, моите тайни си бяха мои. Вероятно единственото нещо в света, което е истински мое.

Тя мълча дълго време.

— Къде са драконите? — попита накрая. — Какво са драконите и защо в теб има дракони? Заради теб ли сънувах змии и дракони? Призоваванията ми всъщност към теб ли ме водеха?

Той се замисли за момент.

— Какво ще ми дадеш в замяна на отговор? Някоя от твоите тайни? За да покажеш, че ми вярваш, колкото и аз на теб?

— Не знам дали мога — отвърна бавно Янтар. Бе спряла да докосва лицето му. — Тайните ми са моята броня. Без тях съм уязвима за всякакъв вид болка. Дори такава, каквато хората не причиняват нарочно.

— Виждаш ли? Значи наистина разбираш — бързо отговори Парагон. Усети как кукичката попада в целта.

Тя пое дъх и заговори бързо, сякаш се гмуркаше в студена вода.

— Трудно е за обяснение. Когато бях много по-млада и говорех за това, хората си мислеха, че съм твърде самонадеяна. Опитаха се да ми кажат, че няма как да съм онова, което знаех, че съм. В крайна сметка избягах от тях. И когато го направих, си обещах, че повече няма да се страхувам какво си мислят другите за мен. Щях да запазя за себе си бъдещето, което знаех, че ме очаква. Споделила съм мечтите си с много малко други.

— Казваш ми едно нищо с много думи — нетърпеливо изтъкна Парагон. — Какво точно си ти?

Тя се засмя леко, без следа от радост.

— Не знам как да ти го кажа с една дума. Наричали са ме глупачка толкова често, колкото и пророчица. Винаги съм знаела, че има неща, които трябва да направя за света, неща, които никой друг не може да свърши. Е, същото важи и за всеки човек, не се съмнявам. И въпреки това аз следвам път, който не мога да видя ясно. Срещат се неща, които да ме направляват, но не винаги мога да ги открия. Започнах с търсенето на момче роб с девет пръста. — Тя поклати глава. Той го почувства.

— Вместо това намерих Алтея и въпреки че тя не е момче, нито е роб и си има всички десет пръста, през нея почувствах някаква връзка. И й помогнах. Нека боговете ми простят, но й помогнах да подири смъртта си. После попаднах на Малта и се почудих дали тя не е тази, на която трябваше да помогна. Продължавам напред, Парагон, през мъгла от време към знаци, които стават хора, и хора, които се колебаят на ръба на легендата. Тук има някаква задача, която трябва да изпълня, но каква е, остава скрито за мен. Всичко, което мога да направя, е да напирам към нея и да се надявам, че когато времето настъпи, ще я разпозная и ще постъпя правилно. Макар че вече има малка надежда за това. — Тя си пое дъх. — Защо в теб има дракони? — настоя.

Парагон почувства, че Янтар нарочно смени темата, но все пак й отговори:

— Защото аз трябваше да съм дракони. Онова, което наричате магическо дърво, всъщност е защитна обвивка, с която морските змии се обгръщат, преди да започнат да се променят в дракони. Дъждовните търговци попаднаха на опашкулени дракони сред руините на древен град. Убиха ги, но използваха обвивките, богати на драконови спомени, за да построят кораби. Наричат ни живи кораби, но в действителност сме мъртви. Все пак, докато паметта е жива, ние сме обречени на половин живот, пленени в неудобно тяло, което не може да бъде задвижено без помощта на човеците. Аз съм по-нещастен от повечето, тъй като за изграждането ми са използвани два пашкула. От времето на създаването ми, драконите в мен се борят за надмощие един над друг. — Той поклати огромната си глава. — Разбираш ли, пробудих се твърде рано. Не бях попил достатъчно човешки спомени, за да се съсредоточа силно в тях. От мига, в който отворих очите си за първи път, бях разкъсан.

— Не разбирам. Защо тогава си Парагон, а не дракон?

Парагон се засмя горчиво.

— Какво друго мислиш, че е Парагон, освен човешка облицовка от спомени върху съревноваващи се дракони? В препирането си за превъзходство те ми позволиха да изплувам на повърхността. Когато казвам „аз“ почти не знам какво имам предвид. — Изведнъж въздъхна. — Това е, което ми даде Кенит и което ще ми липсва най-много. Усещането за себе си. Усещането за родство. Когато беше на борда ми, нямах съмнение спрямо същността си. Ти го виждаш като кръвопролитен пират. Аз най-напред си го спомням като буйно и жизнено момче, изпълнено с радост пред вятъра и вълните. Смееше се с глас, люшкаше се по въжетата на такелажа и не ме оставяше на мира. Отказа да се страхува от мен. Беше роден на борда ми. Представяш ли си? Единственото раждане, на което съм бил свидетел, беше способно да заличи всичката смърт, която го беше предшествала. Баща му ми го предложи, рождената му кръв още покриваше кожата му. „Никога не си бил моят кораб, Парагон. Не и в сърцето си. Но може би ще можеш да бъдеш негов, както той е твой.“ И той беше. Държеше драконите под контрол. Ти, ти ги освободи и сега всички трябва да понесем последствията.

— Изглеждат спокойни. Спящи — осмели се Янтар. — Ти изглеждаш като себе си, само че по-… открит.

— Именно. Отворен и разкриващ тайните си. Какво правиш? — Беше решил, че тя го проверява за щети от пожара. Очакваше, че ще се придвижи по корпуса му, а не че ще обходи цялото му тяло.

— Спазвам думата си — към теб и към драконите. Ще ти издялам очи. Опитвам се да реша откъде да започна с поправките.

— Недей.

— Сигурен ли си? — тихо го попита Янтар. Парагон усети тревогата й. Беше го обещала на драконите. Какво щеше да прави, ако сега Парагон го забранеше?

— Не. Имам предвид да не поправяш лицето ми. Направи ми ново. Някое, което да е цялото от мен.

За щастие, тя не го попита какво имаше предвид с това, а само:

— Сигурен ли си?

Замисли се за момент.

— Мисля… Не искам да съм дракон. Така де, искам, но искам да бъда и двата, ако се налага. Но да бъда и Парагон. Да бъда, както ти каза, трима, слети в едно. Искам… — Той се поколеба. Ако го кажеше и тя се засмееше, щеше да е по-лошо от смъртта, тъй като животът винаги беше по-жесток и по-труден от смъртта. — Дай ми лице, което би могла да обичаш — помоли я тихо.

Тя се успокои и се отпусна в ръцете му. Напрежението, което бе усещал да вибрира сред мускулите й, изчезна. Парагон я почувства, че прави нещо, и тогава голите й ръце затанцуваха леко по лицето му. Чрез допира си Янтар едновременно го преценяваше и се отваряше за него. Кожа до кожа, тя вече не се криеше. Той докосваше достатъчно, за да знае, че това беше най-смелото нещо, което някога беше правила. Потисна любопитството си и се опита да отвърне на доверието й. Не се пресегна вътре в нея да ограби тайните й. Щеше да чака и да приеме само онова, което тя му предоставеше.

Почувства как ръцете й обхождат лицето му, отмерващи пропорции. Тогава тя докосна бузата му с длан.

— Мога да го направя. Всъщност така ще е по-лесно. — Прочисти гърло. — Работата няма да е малко, но по времето, когато отново доплаваме до Бингтаун, ще носиш ново лице.

— Бингтаун? — Той беше удивен. — Връщаме се у дома?

— Къде другаде? Какъв е смисълът отново да предизвикваме Кенит? Вивачия, изглежда, е доволна да бъде в ръцете му. А дори и да не беше, какво бихме могли да сторим?

— А Алтея? — възрази той.

Янтар спря дейността си. Облегна чело на бузата му и сподели цялата си болка.

— Всичко това беше заради Алтея, корабе. Без нея, каквато и задача да имах, става безсмислена. Брашън няма желание да продължи, нито този екипаж има желание за мъст. Алтея е мъртва, а аз се провалих.

— Алтея? Алтея не е мъртва. Кенит я качи.

— Какво? — Янтар се вцепени. Тя постави длани върху лицето му.

Парагон беше смаян. Как можеше да не знае това?

— Кенит я качи. Змията ми каза. Мисля, че се опитваше да ме разгневи. Каза, че Кенит е откраднал двама от човеците ми, и двете — женски. — Той се спря. Почувства как нещо струи от нея. Беше сякаш някаква черупка около нея се пропука и от нея се заизливаха топлина и радост.

— Джек също! — Тя пое дълбок, треперлив дъх, сякаш не бе могла да намери въздух от много време. Заговори на себе си. — Винаги, винаги губя вяра твърде лесно. Досега трябваше да знам по-добре. Смъртта не побеждава. Заплашва, но не може да покори бъдещето. Каквото трябва да стане, ще стане. — Тя го целуна по бузата, като го запрати в ступор от изумление, след което задърпа брадата му. — Нагоре! Нагоре! Качи ме на палубата! Брашън! Клеф! Алтея не е мъртва. Кенит я е качил. Така казва Парагон! Брашън! Брашън!

Той се затича по посока на дивия вик на Янтар, като се боеше, че Парагон я е наранил. Вместо това Брашън видя как фигурата нежно я пуска върху обгорения бак. Тя направи нестабилна крачка към него, дрънкайки нещо за Алтея, след което се строполи на колене.

— Казах ти да си вземеш почивка! — гневно я скастри той. Нараняванията й от змийската отрова бяха ужасяващо видими. Светлокафявата й коса висеше на кичури от обелен, червен скалп. Лявата страна на лицето и врата й аленееха. Той не беше сигурен колко надолу по тялото й се простират нараняванията. Тя вървеше с подчертано куцане и държеше лявата си ръка близо до тялото. Всеки път, в който я видеше, се шокираше, че изобщо беше станала от леглото.

Забърза към нея и сграбчи дясната й ръка, за да я спре. Янтар се облегна на него.

— Какво има? Добре ли си?

— Алтея е жива. Змия казала на Парагон, че Кенит е качил и двете жени от нашия кораб. Държи Алтея и Джек. Можем да си ги върнем. — Думите се изсипваха от устните й, докато Брашън я придържаше. Клеф се забърза нагоре, челото му се бе сбръчкало от объркване. Брашън се опита да извлече смисъл от думите. Алтея беше жива. Не. Не можеше да има това предвид. Мъката и загубата му го бяха пронизали чак до костите. Това предложение за радост го преряза твърде остро. Не можеше да му се довери. Той изрече грубите думи.

— Не вярвам.

— Аз вярвам — опря му се Янтар. — Начинът, по който Парагон ми каза, не оставя никакво съмнение в мен. Бялата змия му е казала. Видяла е как Кенит качва две жени от нашия кораб. Алтея и Джек.

— Думите на една змия, предадени чрез един луд кораб — присмя се Брашън. Но противно на думите си, в него болезнено лумна надежда. — Можем ли да сме сигурни, че змията знае за какво говори? Били ли са живи, когато Кенит ги е качил, все още ли са живи? И дори да са, каква надежда имаме да ги спасим?

Янтар се засмя. Хвана рамото му със здравата си ръка и се опита да го разтърси.

— Брашън, те са живи! Дай си минутка да се насладиш на това! След като поемеш дъх и кажеш „Алтея е жива“, всички други препятствия ще бъдат сведени до прости неприятности. Кажи го.

Златнокафявите й очи бяха покоряващи. Поради някаква причина, не можеше да й откаже.

— Алтея е жива — изпробва думите на глас. Янтар му се ухили, а Клеф заподскача весело насам-натам по палубата.

— Алтея е жива — повтори момчето.

— Повярвай — окуражи го Парагон. — Змията няма причина да лъже.

Нещо мъртво в него се размърда за живот. Може би, въпреки поражението му, тя все още беше жива. Бе приел бремето на смъртта й като резултат от провалите си. Опитът да живее с тази вина го беше слисал. Това помилване го беше трогнало до сълзи. Разтърси го нещо много подобно на ридание и въпреки удивения поглед на Клеф, плачът, който си бе забранил при смъртта й, внезапно си проби път навън. Брашън бързо избърса сълзите от очите си, но не можа да овладее обзелото го треперене.

Клеф беше достатъчно дързък да хване китката му и да го задърпа.

— Капитане, не ’азби’ате ли? Тя е жива. Ня’а нужда д’ плачитье.

Той неочаквано се засмя, звукът излъчваше мъка като от ридание.

— Знам. Знам. Просто… — Думите му го изоставиха. Как можеше да обясни на едно момче изблика на чувства, който съпътстваше възстановяването на света му?

Янтар му добави още мисли за размисъл.

— Кенит нямаше да си прави труда да я качва на борда само за да я убие. Трябва да възнамерява да я даде за откуп. Това е единственият логичен отговор. Може да нямаме достатъчно да откупим Вивачия, нито мощта и умението да си я върнем със сила, но имаме достатъчно, за да отправим подобаващо предложение за Алтея и Джек.

— Ще трябва да идем до Заграба. — Умът на Брашън препускаше. — Кенит вярва, че е потопил Парагон. Ако се появим отново… — Той поклати глава. — Няма как да сме сигурни какво посрещане ще получим.

— Той нико’а не йе виждал мен и Янтар. Мо’ем да подкараме корабната лодка нагоре по тресавището, докат’ приливът е в най-високата си точка, да отпра’им предложеньето и…

Брашън поклати глава и се усмихна на храброто предложение на Клеф.

— Това е смела идея, но няма да проработи, момче. Нищо няма да им попречи да вземат откупа, а после и вас двамата. Не. Боя се, че ще трябва да има битка.

— Не можеш да я спечелиш обратно с битка — ненадейно се намеси Парагон. — Нито ще я откупиш. Златото ти не го интересуваше и последния път, когато се срещнахте. Не. Той няма да я продаде. — Фигурата обърна белязания си лик към тях.

— Откъде знаеш? — настоя да знае Брашън.

Парагон извърна погледа си от тях, гласът му стана по-дълбок.

— Защото знам как бих постъпил аз. Ще се страхувам, че тя знае тайните ми. Подобно знание е твърде опасно, та Кенит да я пусне да си тръгне жива. Ще я убие, преди да позволи да му бъде отнета. Но и не разбирам защо изобщо я е взел. За него щеше да е много по-безопасно да я остави да се удави. Така че има част от пъзела, с която не разполагам.

Брашън задържа дъха си. Преди корабът никога не беше бил така откровен с него. Беше почти сякаш с гласа на Парагон говореше непознат.

Парагон продължи да размишлява.

— Ако е при него, ще я държи само за себе си — съкровище, което златото не би могло да откупи. А има само едно място, където Кенит държи подобни съкровища. В крайна сметка ще я заведе там. Само едно място е достатъчно безопасно да скрие онова, което е твърде ценно, че да бъде убито.

— Можеш ли да ни заведеш до там? Можем ли да го причакаме? — попита Брашън.

Корабът се обърна встрани от тях. Сведе глава надолу към гърдите си. Мускулите на гърба му внезапно изпъкнаха сякаш водеше някаква страшна битка със себе си.

— Сър? — поде Клеф, но Брашън му даде знак да замълчи. Всички зачакаха.

— Ще отплаваме при следващия прилив — неочаквано обяви Парагон с мъжкия си глас. — Ще го направя. Каквото златото не може да купи, кръвта може и да успее. Ще ви отведа до ключа към сърцето на Кенит.