Робин Хоб
Съдбовният кораб (37)

Глава тридесет и пета
Трудни решения

— Ела долу, за да мога да превържа това — настоя Малта. — Велики, не бива да поемаш рискове за себе си. — Тя трепна, щом във водата зад тях се приземи камък. Малта се обърна назад и Рейн последва погледа й. Прицелът им ставаше по-добър. Джамаилските кораби се приближаваха.

— Не. Още не. — Сатрапът се държеше за парапета и злорадо се взираше надолу. Малта стоеше до него и притискаше дрипата върху раната му. Самият сатрап отказваше да я докосне. Единствено Малта щеше да свърши работа за това задължение, но Рейн отказваше да ревнува. Косго се беше вкопчил в присъствието й сякаш на него се крепеше светът му, но също така отказваше да признае зависимостта си от нея. Рейн се удивляваше, че мъжът не чуваше фалша в ласкавостта на Малта към него. Изведнъж сатрапът се приведе напред и събра ръце в шепи пред устата си, така че изкрещените му думи да отнесат радостното му доволство до мъжете на потъващия джамаилски кораб.

— Сбогом, лорд Криат. Сега давай добрите си съвети на бялата ми змия. Ще се уверя семейството ти в град Джамаилия да узнае за смелите ти викове за милост. Какво, Фердио? Не можеш да плуваш? Нека това не те тревожи. Няма да си дълго във водата, а в корема на змията няма нужда да плуваш. Вземам те под внимание, лорд Кейо. Синовете ти няма да видят наследството си. Ще изгубят всичко — не само даренията ми в Бингтаун, но и имотите ти в Джамаилия. И ти, Пийтън от Широки хълм, ти, най-добрият сред другарите за пушене! Твоите гори и градини ще запушат в твоя памет! Ах, благородни Весет, ще скриеш ли лице в ръцете си? Не бой се, няма да бъдеш пренебрегнат! Оставяш дъщеря, не е ли така?

Благородните заговорници се взираха нагоре към него. Някои се молеха, някои гледаха упорито, а други му крещяха обиди в отговор. Всички щяха да срещнат един и същи край. Бяха отказали да се спуснат във водата с корабните лодки, докато змията дебнеше толкова близо, и екипажът ги беше изоставил. Недоверието им към корабните лодки беше основателно. Сега те представляваха плаващи отломки. Рейн не беше видял нито един оцелял моряк.

На Дъждовника му дойде в повече.

— Присмиваш се на умиращите — порица той сатрапа.

— Присмивам се на изменниците! — свирепо го поправи сатрапът. — И мъстта ми ще е сладка! — извика силно над водата. Очите му жадно се задържаха върху джамаилските благородници, които стояха безпомощно на палубата на потъващия кораб. Вече беше достигнал нивото на водата. Сатрапът мълвеше имена, очевидно съхраняващ ги в паметта си, за да може по-късно да отмъсти на семействата им. Рейн размени невярващ поглед с Малта. Това жестоко, безмилостно момче беше велеславният лорд сатрап на цяла Джамаилия? Косго отново отвори уста, за да изкрещи: — О, змийо, не си отивай, ето ти крехка… Ох!

Той внезапно изохка и се преви над раната си.

Малта гледаше невинно като бебе, докато притискаше здраво парчето плат към раната и заяви:

— О, лорд сатрапе, трябва да спреш това крещене. Погледни, накара те отново да закървиш. Ела, трябва да слезем долу. Остави ги на правосъдието на Са.

— Отново кървя… ох, предателските страхливци заслужават да умрат още по-бавно. Кенит беше прав. Той ме спаси, знаеш ли? — Без да иска разрешение, той стисна ръката на Рейн и се облегна на него, докато го водеха несигурно към корабната рубка. — Накрая прие, че моето оцеляване е по-важно от неговото. Смел човек! Аз се опълчих на онези предатели, но когато нанесоха смъртоносния удар, смелият Кенит пое моята смърт. Ето ти име, което ще бъде помнено с почит. Крал Кенит от Пиратските острови.

Значи сатрапът искаше да се увенчае с делата и репутацията на Кенит. Рейн разкраси надутата му илюзия за него:

— Без съмнение менестрелите ще създадат чудни песни, разказващи за великото ти приключение. От Бингтаун до Дъждовните земи смелият млад сатрап пътувал. Да бъде спасен накрая от неегоистичния пиратски крал, който със закъснение признал първостепенното значение на сатрапа на цяла Джамаилия, е единственият подходящ край за подобна песен. — Рейн говореше провлачено и обожаваше как Малта трябваше да положи усилия, за да сдържи усмивката си. Между тях, лицето на сатрапа се озари от доволство.

— Да, да. Чудесна представа. И цял стих, посветен на имената на онези, които ме предадоха, и начина, по който загинаха — разкъсани от змиите, назначени от Кенит да ме пазят. Това ще накара бъдещите изменници да се замислят, преди да заговорничат против мен.

— Несъмнено — съгласи се Малта. — Но сега трябва да слезем долу. — Тя го поведе решително със себе си. Тревожните й очи срещнаха тези на Рейн и споделиха страха й, че може и да не преживеят деня. Въпреки мрачността на чувството, Рейн милееше за това колко много от изпитваното от нея можеше да усети само като стои в нейна близост. Събра силите си и заизлъчва спокойствие към нея. Без съмнение Кенит се беше озовавал и в по-лоши ситуации. Екипажът му щеше да знае как да ги измъкне.

 

 

— Ще постеля платно за саван — предложи Янтар.

— Добре — вцепенено се съгласи Брашън. Гледаше надолу към тялото на Кенит. Пиратът, който насмалко да убие всички им, беше умрял на палубата му. Майка му го люлееше, плачейки безмълвно, с треперлива усмивка на устните. След като бе предал Кенит на майка му, Парагон бе останал изключително неподвижен. Брашън се боеше да го заговори, да не би да не отговори. Усещаше, че вътре в кораба му се случваше нещо. Каквото и да беше, Парагон го пазеше внимателно. Брашън се страхуваше какво можеше да е.

— Ш’ са ма’аме ли оттука? — прагматично попита Клеф.

Брашън сведе поглед към момчето до себе си.

— Не знам — отговори кратко. — Ще се опитаме.

Момчето огледа критично вражеските кораби.

— ’що с’ д’ржат на разстояние?

— Подозирам, че се боят от живите кораби. Защо да рискуват животи, когато камъните ще свършат работа?

Джамаилският кораб потъваше. Няколко отчаяни души бяха избягали нагоре по такелажа, тъй като бялата змия им беше показала, че корабните им лодки няма да им осигурят бягство. Другите два кораба на Кенит се занимаваха със съседни джамаилски кораби и се опитваха да пробият пролука в кръга от заобикалящите ги съдове. Пореден снаряд се стовари неприятно близо. Парагон леко се заклатушка. Без съмнение, щом се отдалечаха от джамаилския кораб, останалата част от флотата щеше да действа по-смело със залповете си.

— Ако успеем да накараме бялата змия да помогне на онези два пиратски съда, може и да успеем да се измъкнем. Но тогава ще трябва и да надбягаме флотата.

— Не изглежда добре — реши Клеф.

— Не — мрачно се съгласи Брашън, после се усмихна. — Но и още не сме мъртви.

Непозната жена слизаше от ръцете на Парагон върху парапета. Дори не погледна към Брашън, а тихо се настани до падналия пират. Неизразима скръб замъгляваше черните й очи. Тя вдигна ръката на Кенит и я задържа до бузата си. Майка се протегна над Кенит, за да положи набръчкана ръка върху рамото й. Погледите на жените се срещнаха над тялото му. За момент чернокосата жена изучаваше лицето на Майка. После заговори тихо:

— Аз го обичах. Вярвам, че и той ме обичаше. Нося детето му.

Жената приглади назад къдриците на Кенит от застиналото му лице. Почувствал се като натрапник, Брашън отмести поглед към отстъпващата Вивачия. Уинтроу и Алтея стояха заедно на бака и обсъждаха нещо. Сърцето на Брашън подскочи при вида й. Проклинайки се какъв е глупак, той ненадейно скочи върху парапета. Щом една жена можеше да прекоси, значи можеше и друга.

— Алтея! — извика той, но двата кораба вече се бяха отдалечили. Въпреки това, при вика му, тя се обърна и бясно се затича към носа. Сърцето му се качи в гърлото, когато я видя да скача обезумяло върху рамото на фигурата. Шокът върху лицето на Вивачия не можеше да се сбърка. Тя хвана Алтея в стремглавия й полет.

Думите й към кораба се понесоха ясно над водата и до него. Сърцето му литна.

— Моля те, Вивачия. Ти не се нуждаеш от мен. Искам да отида при него.

Вивачия хвърли поглед към Парагон, после гласът й зазвънтя отчетливо над водата.

— Парагон! Тази също я давам на теб!

Както родител игриво подхвърля дете, Вивачия залюля Алтея високо, ниско и пак високо и я пусна да полети към слепия кораб. Тялото й описа дъга във въздуха.

— Не! — ужасено изрева Брашън, стиснал перилата.

— Ще я хвана! — успокоително извика Парагон, след което — като по чудо, го направи.

Той я хвана и я залюля с инерцията й, като я завъртя, преди внезапно да я предаде в протегнатите ръце на Брашън. Тя залитна върху парапета и се отпусна в обятията му. Той даже не се опита да заговори — не му беше останал дъх. Вдигна очи нагоре към кораба и Парагон отвърна на погледа му. Бледосините му очи се сбръчкаха в ухилена гримаса. Брашън беше онемял.

— Добре дошла на борда и ’айде да се ма’аме оттука, ако мо’ем! — поздрави я Клеф.

— О, Брашън — потръпващо каза Алтея в гърдите му. Гласът й изтръгна Брашън от потреса му. Тя вдигна лице, за да погледне нагоре към него, но го задържа по-близо от всякога. Пое си дълбоко въздух: — Планът на Уинтроу: ако успеем да се измъкнем, да побегнем на север към Заграба. Пристанището там вече е защитимо. Ще можем да удържим колкото ни е необходимо, докато птиците не доведат другите кораби на Кенит да ни помогнат.

Тя внезапно спря потока си от думи. Втренчи се в безжизненото тяло на Кенит. Старата жена и Ета, застанали от двете му страни, сякаш не забелязваха никой друг.

— Мъртъв е — прошепна в косите й Брашън. — Умря в ръцете на Парагон. — Алтея се беше вкопчила в него както никога преди. Той я държеше в обятията си, като му се искаше да имаха време за себе си. Но нямаха. Смъртта дебнеше навсякъде около тях. — Да се измъкнем — промълви скептично. — Как?

Изведнъж Парагон проговори. Той погледна над приведената глава на Алтея към Брашън и заговори сякаш бяха напълно сами:

— Веднъж ти обещах да не те убивам. Бях луд и ти го знаеше, но въпреки това ми повярва. — Корабът се озърна, за да огледа ситуацията им със студени сини очи. — Вече съм цял. Сега отправям ново обещание, и към двама ви: ще направя всичко по силите си, за да ви запазя живи.

 

 

— Качете ги горе!

Заповедта дойде иззад тях. Малта, Рейн и сатрапът се обърнаха в тази посока. Уинтроу — ризата му беше почервеняла от кръвта на Кенит, сочеше към отчаяните благородници в потъващия кораб. Джола се забърза към него.

— Да спуснем лодка? — попита невярващо.

— Не. Няма да рискувам никоя от моите заради тях. — Той повиши гласа си към джамаилските благородници: — Ще ви хвърлим въже! Онези, които са достатъчно смели да прекосят, може и да оцелеят. Изборът е ваш. Флотата ви не ни дава време, за да ви спасим. Джола, погрижи се. — Той отново закрачи към бака.

Сред благородниците настъпи хаос. Те се струпаха от едната страна на накланящия се кораб. Един стар мъж вдигна ръце и помоли Са да бъде милостив. По-практичен, спретнат млад мъж изтича към другата страна на кораба, където заразмахва плаща си и завика към корабите им да спрат атаката си. Никой не му обърна внимание. Вълните вече плискаха над върха на парапета. Джола приготви въже за мятане и го хвърли. Всички мъже запротягаха ръце да го грабнат, а един незабавно се опита да пролази нагоре по него.

— Не така, глупаци! — извика им помощникът. — Подсигурете другия край и се качете по него на ръце.

Но някои бяха сивобради, а други — свикнали на живот без работа. Малцина можеха да се изкачат без помощ. В крайна сметка им отне няколко въжета и малко усърдно, но бързо издигане, за да ги качат на борда. По времето, когато се качиха, останалото от премяната им беше на парцали.

— Бъдете благодарни, че тя е жив кораб — безсърдечно ги информира Джола. — По тях не се лепят ракообразни както по нормалното дърво. Изкарахте по-гладко влачене от повечето.

Те стояха пред сатрапа, дузина мъже, които той познаваше по име, мъже, с които беше делил трапеза, мъже, на които се беше доверявал. Малта му призна наличието на малко кураж. Той стоеше лице в лице с тях. Някои срещаха погледа му непоклатимо, но повечето се взираха в краката си или към хоризонта. Сатрапът заговори и това беше последното, което Малта беше очаквала да чуе от него.

— Защо? — попита той. Погледна всеки от тях по ред. Малта, все още притискаща парцала към корема му, можеше да почувства лекото му треперене. Тя вдигна поглед към лицето му и видя истина, която може би никой друг не забелязваше. Косго беше наранен от предателството им. — Толкова много ли ме мразите, че да търсите смъртта ми чрез коварство?

Онзи, когото беше нарекъл лорд Криат, вдигна сивите си очи, за да се втренчи в него.

— Погледни се — изръмжа той. — Ти си слаб и глупав. Не мислиш за друго, освен за себе си. Ошушка съкровищницата и остави града да се руши. Какво друго да сторим, освен да те убием? Никога не си бил истински сатрап.

Сатрап Косго срещна прямо погледа му.

— Ти си мой доверен съветник още откакто бях на петнайсет — отвърна тъжно. — Вслушвах се в теб, Криат. Фердио, ти беше министър на съкровищницата. Пийтън, Крейо, не ми ли предлагахте и вие съветите си? Съвети, в които винаги се вслушвах, въпреки онова, което някои от съветничките ми казваха, защото исках да имате добро мнение за мен. — Очите му ги обходиха. — Разбирам, че това е било моя грешка. Оценявах се според това колко ласкави бяха комплиментите ви към мен. Аз съм онова, което ме научихте да бъда, господа. Или бях. — Той издаде челюст. — Времето, прекарано навън, сред истински мъже, беше много просветляващо. Вече не съм момчето, което манипулирахте и предадохте, господа. Както скоро сами ще откриете. — Сякаш властта беше в неговите ръце, той инструктира Джола: — Затворете ги долу. Не е нужно да им е много удобно.

— Не. — Уинтроу се беше върнал. Той отмени заповедта, без да се извинява. — Привържи ги към корабната рубка, Джола. Искам да бъдат видими за флотата им. Може да обезкуражат някои от стрелите и камъните, които ще се понесат към нас, когато се измъкнем. — Хвърли поглед към сестра си, но тя едва го разпозна. Скръб беше прокарала бразди по лицето му и беше охладила погледа му. Опита се да смекчи гласа си, но думите му пак прозвучаха като заповед: — Малта, ще си на по-сигурно в капитанската каюта. Рейн, ще я заведеш ли там? И сатрапа, разбира се.

Тя погледна за последно към потъващия джамаилски кораб. Не се задържа, за да наблюдава как връзват благородниците като жив щит. Това беше война, каза си грубо. Уинтроу правеше каквото е нужно, за да се опита да спаси всички им. Ако се случеше така, че благородниците да умрат, щеше да е защото собствените им хора стреляха по тях. Смъртта беше риск, който бяха избрали да поемат, когато бяха решили да заговорничат срещу сатрапа.

Това не означаваше, че изпита някакво задоволство от положението. Горчиво си помисли, че множество бингтаунци — роби и обикновени занаятчии, както и Търговци, бяха умрели заради амбициите им. Ако заговорът им беше успял, самият Бингтаун щеше да падне и рано или късно — Дъждовните земи също. Може би беше време да почувстват какво е да се изправят пред опасност, която не могат да избегнат.

 

 

От върха на Парагоновата мачта, Алтея разполагаше с всеобхватна гледка над битката. Беше казала на Брашън, че ще се качи, за да се опита да намери изход от ситуацията им. Той й беше повярвал, без да знае, че беше избягала от синеокия взор на Парагон и от Брашъновия собственически допир върху нея. Комбинацията внезапно я беше изпълнила с неудобство. Брашън не беше забелязал. Беше възложил на Симой да организира намалелия екипаж на Парагон в защита, докато той самият беше на щурвала. Беше я заболяло сърцето да види колко много от моряците бяха загинали и колко много от оцелелите бяха ранени. Попареното лице на Янтар и изгореният й скалп, както и все още белещите се изгаряния на Клеф я ужасяваха. Чувстваше се странно засрамена, че не е споделила опасността с тях.

От удобната си позиция тя сведе поглед към сцена на бедствие и битка. Видя екипажи, които изоставяха повредените си от змиите кораби, и други, борещи се с паднали такелажи и ранени мъже. Но онези сред джамаилската флота, които все още функционираха, изглеждаха решени да продължат сражението. Доколкото можеше да види, нямаше лесен път за бягство. Мотли се беше забил в един кораб, който се беше опитал да го отблъсне. Сега двата кораба бяха заклещени един в друг, такелажите им се бяха оплели и на двете палуби кипеше кървава битка. Алтея подозираше, че без значение кой излезеше победител, и двата кораба бяха обречени. Мариета можеше да се промъкне покрай тях и да избяга, но Соркор я беше задържал назад в опит да помогне на Мотли. Залп след залп от стрели политаха от палубата й и поваляха джамаилските моряци един по един, докато собственият й, малък катапулт изстрелваше камъни към заобикалящите ги кораби в напразни усилия да ги задържи на разстояние.

Беше твърде неравностойно съревнование и ставаше все по-лошо. Сега, след като Вивачия и Парагон се бяха раздвижили, единствено желанието да държат катапултите си в подходящ обхват пречеше на джамаилските кораби да обградят напълно двата живи кораба. Бялата змия, която се виеше из водата до Парагон, възпираше някои от корабите, а резултатите от по-ранната змийска атака забавяха други. Алтея видя как гротът на един от съдовете внезапно рухна и предположи, че по-ранно опръскване на змийска плюнка най-накрая беше прояло платната.

Единствената им надежда беше да си проправят път през кръга и да избягат към Заграба. Уинтроу беше казал, че градът е защитим, но защитим не означаваше, че може да издържи на продължителна обсада. Подозираше, че докато сатрапът беше жив, джамаилската флота нямаше да се откаже. А щом умреше, щяха да елиминират всички свидетели. Щяха ли да се въздържат от изтребването на цяло пиратско селище? Не мислеше.

Долу на палубата мъже преместваха тялото на Кенит. Старата жена се тътреше след него, но Ета беше останала на бака, стиснала парапета и взряла се покрай рамото на фигурата, незаинтересована от битката около тях. Може би и тя усещаше, че по-голяма част от Кенит оставаше във фигурата, отколкото в отпуснатото тяло. Сега Кенит беше част от Парагон. Беше умрял на палубата на Парагон и корабът го беше приветствал. Тя все още не можеше да разбере защо.

Изведнъж изпод нея заговори Янтар:

— Най-добре слез долу. Брашън е сигурен, че насам ще полети камък и ще те отнесе със себе си.

Парагон вече беше поел един здрав удар, който беше откършил част от парапета му и беше надраскал палубата му.

— Най-добре аз също да сляза — продължи Янтар. — Звучи сякаш Кайл фучи заради присъствието на тялото на Кенит.

— Кайл? — Думата неочаквано се изплъзна от Алтея.

— Брашън не ти ли каза? Майката на Кенит го доведе на борда със себе си. Очевидно Кенит го беше скрил на Ключалковия остров.

— Не, не ми е казал. Не ни остана много време за разговори. — Това беше меко казано. Майката на Кенит? Ключалковия остров? Алтея се заспуска по мачтата, като подмина Янтар, за да стъпи отново на палубата. Беше смятала, че нищо не може да усложни този ден още повече. Беше сбъркала.

Кайл Хейвън, изчезналият съпруг на Кефрия, стоеше в рамката на вратата на Парагоновата рубка и препречваше пътя. Алтея разпозна гласа му.

— Хвърлете го през борда! — настоя грубо. — Убиец! Крадлив г-г-главорез! — запелтечи пресипнало в яростта си. — Заслужаваше да умре! Дайте го на змиите… както той ги нахрани с екипажа ми.

Двамата мъже, които носеха тялото, явно бяха недоволни, но старата жена, която трябваше да е майката на Кенит, изглеждаше потресена. Тя все още стискаше ръката на мъртвия си син.

Алтея стъпи леко на палубата и се забърза натам.

— Остави я да мине, Кайл. Няма да промениш нищо от стореното от Кенит, като тормозиш нея. — Докато изричаше думите, неочаквано осъзна истината в тях. Погледна безстрастно към мъртвото лице на Кенит. Вече беше отвъд обхвата на отмъщението й и тя нямаше да изкара горчивината си върху тази скърбяща възрастна жена. Кайл обаче не беше извън обсега й. Беше чакала дълго за тази конфронтация. Арогантността и егоизмът му почти бяха съсипали живота й.

Въпреки това, щом той се обърна, за да се вторачи в нея, омразата й се стопи в ужас. Гневната му увереност беше изчезнала в мига, в който го беше предизвикала. Ръцете му трепкаха конвулсивно, докато се взираше в нея, без да разбира.

— Какво? — попита раздразнено. — Кой?

— Алтея Вестрит — каза тихо. Тя го гледаше втренчено.

Той носеше следите от множество побоища. Липсваха му зъби и белези набраздяваха лицето му. Несресаната му руса коса беше прошарена в сиво. Удари в главата му бяха отнели контрола върху главата и ръцете. Движеше се с треперене и корекции на движенията като много възрастен човек.

Точно зад Алтея стоеше Янтар. Тя заговори меко, със същата интонация, която използваше, когато Парагон беше в едно от настроенията си.

— Остави, Кайл. Той е мъртъв. Вече няма значение. Сега си в безопасност.

— Няма значение!? — изплю яростно той. — Има значение! Погледни ме. Проклета развалина. Ти си виновна! — заяви неочаквано, сочейки Алтея с треперлив, изкривен пръст. Усуканите му ръце я караха да чувства слабост при вида му. Те носеха белезите на систематично счупване. — Ти си виновна… ти неестествено… желаеща да бъдеш мъж. Посрами семейството. Накара кораба да ме мрази. Ти си виновна. Ти си виновна.

Алтея едва чуваше думите му. Вместо това видя как той се мъчеше да намери думи и ги изричаше с усилие. Кайл пое дълбоко дъх, лицето му почервеня от усилието.

— Проклинам ви! Умрете на този луд кораб! Проклинам ви с лош късмет. Мъртъв мъж на борда. Ще умрете на тази палуба. Помнете това! Проклинам ви! Всичките! Проклинам ви! — Той разпери широко треперещите си ръце, а от устните му пръскаше слюнка.

Алтея се взираше безмълвно в него. Истинското проклятие беше, че той беше съпругът на Кефрия, бащата на Уинтроу, Малта и Силдин. Неин дълг беше да го върне при тях. Мисълта накара кръвта й да се смрази. Нима Малта не беше страдала достатъчно? Тя беше идеализирала този мъж. Трябваше ли да върне тази огорчена останка на сестра си?

Когато думите му не накараха сестрата на жена му да трепне, лицето му се набръчка от ярост. Той плю на палубата пред нея с намерението да я обиди, но плюнката само закапа по брадичката му и тя почувства единствено потрес. Намери думи и ги изрече спокойно.

— Кайл. Пусни го в името на майчината му скръб. Пусни ги да минат.

Докато Кайл се взираше в нея в бавно осъзнаване, мъжете се промъкнаха покрай него с тялото на Кенит. Майка ги последва, като отправи един укорителен поглед назад към него. Ета вече бе застанала до нея. За момент погледът й срещна този на Алтея. Нямаше думи за това, което премина помежду им.

— Благодаря. — Думите бяха сковани и възмутени. В очите на Ета все още гореше омраза, но тази омраза не беше към Алтея. Беше към срамната истина, която измъчваше и двете им. Алтея се извърна настрани от това изгарящо знание. Кенит я беше изнасилил. Ета го знаеше и признанието беше като кол в сърцето на спомените й за него. Нито една от жените не можеше да избяга от стореното им от него.

Алтея извърна очи само за да спре погледа си върху Кайл. Все още мърморещ и немощно поклащащ юмруци в израз на гняв, той жестикулираше бясно, докато се преместваше надалеч от тях. Левият му крак се извиваше мъчително.

Янтар заговори тихо:

— Нощем в стаята ни ти казваше, че копнееш да го срещнеш само още веднъж. Само за да можеш да го конфронтираш относно деянията му.

— Той ми открадна кораба. Съсипа мечтите ми — изрече тя старото обвинение. Сега й звучеше невъзможно. Алтея не можеше да извърне поглед от залитащата фигура. — Са да спаси всички ни. — Срещата беше отнела едва няколко секунди, но тя се чувстваше с години по-стара. Откъсна очи от Кайл, за да погледне към приятелката си.

— Два пъти в един ден мъстта ми убягна — отбеляза с колеблив глас.

Янтар я погледна изненадано.

— Наистина ли се чувстваш така?

— Не. Не, изобщо. — Алтея претърси сърцето си и беше изненадана от онова, което чувстваше. — Благодарна. За живота си, за непокътнатото ми тяло. За мъж като Брашън в живота ми. В името на Са, Янтар, нямам за какво да се оплаквам. — Внезапно погледна нагоре сякаш се събуждаше от кошмар. — Трябва да преживеем това, Янтар. Трябва. Имам живот за живеене.

— Всеки от нас има — отвърна Янтар. Тя погледна над водата към мястото, където по палубите на заклещените кораби се биеха мъже. — Както и смърт за умиране — добави по-тихо.

 

 

— Какво би направил сега Кенит? — промърмори на себе си Уинтроу, докато оглеждаше затягащия се обръч от кораби. Беше качил мъжете от джамаилския кораб, защото нямаше сърце да ги остави да се удавят или да бъдат изядени. Слабост, щеше да каже Кенит. Беше пропиляно ценно време, когато трябваше да отвежда кораба си надалеч. По негова команда, Джола ги оковаваше чинно. От мисълта му се догади, но нямаше време да се колебае. Трябваше да се оправя сам. Кенит беше мъртъв, а Ета беше отпратена да го оплаква. Алтея беше преминала на Парагон. Той беше поел командването на Вивачия, тъй като не можеше да понася Джола да я ръководи. Сега, след като я имаше, се страхуваше, че ще изгуби и нея, и екипажа. Съзнанието му се понесе назад към последния път, когато беше поел командването на кораба. Тогава беше замествал баща си, за да я преведе през буря. Сега пристъпи да заеме мястото на Кенит в разгара на битката. Въпреки изминалото време, той пак се чувстваше несигурно. — Какво би направил Кенит? — запита се отново. Умът му отказваше да работи.

— Кенит е мъртъв. — Вивачия изрече грубите думи меко. — Ти си жив. Уинтроу Вестрит, от теб зависи. Спаси и двама ни.

— Как? Не знам как. — Той се озърна наоколо. Трябваше да действа и то бързо. Екипажът вярваше в него. Бяха се отзовавали на всяка негова заповед с готовност, а сега той стоеше парализиран, докато смъртта се прокрадваше все по-близо до тях. Кенит щеше да знае какво да прави.

— Престани — заговори тя и в сърцето му, и на глас. — Ти не си Кенит. Не можеш да командваш като него. Трябва да командваш като Уинтроу Вестрит. Казваш, че се боиш от провал. Какво казваше на Ета толкова често, че кънти из костите ми? Когато се боиш от провал, се боиш от нещо, което още не се е случило. Предсказваш собствения си провал и чрез бездействие се обричаш на него. Не й ли казваше точно така?

— Стотици пъти — отвърна той, като почти се усмихна. — В дните, когато дори не искаше да се опита да чете. И в други случаи.

— И?

Той пое дъх и се съсредоточи. Отново огледа битката. Най-отдавнашното му обучение изведнъж изплува на повърхността. Още веднъж пое дълбоко дъх. Когато го изпусна, заедно с въздуха се освободи и от съмнението. Внезапно видя битката като едно от игралните табла на Ета.

— По време на конфликт възниква слабост. Ще проникнем именно оттам. — Той посочи към Мариета и Мотли, вече навлезли в борба с джамаилските кораби. Няколко от другите се придвижваха да се присъединят към битката.

— Там? — попита Вивачия, внезапно разколебана.

— Там. И ще дадем най-доброто от себе си да ги освободим заедно с нас. — Той повиши глас в неочаквана заповед: — Джола! Обърни кораба. Стрелците да са в готовност. Махаме се оттук!

Не беше онова, което очакваха, но щом осъзна, че не може да изостави приятелите си, решението беше просто. Вивачия с готовност се подчини на щурвала и за щастие, вятърът беше благоприятен. Парагон ги последва без колебание. Мерна Трел на щурвала на живия кораб. Този прост израз на увереност възвърна вярата на Уинтроу в самия него.

— Не се колебай! — насърчи той кораба. — Ще ги накараме да отстъпят пред нас.

Един джамаилски кораб промени посоката си, за да ги нападне откъм фланга. Беше по-малък съд, плитък и подвижен, по перилата му се бяха наредили стрелци. При виковете на заложниците му стрелците се поколебаха, но миг по-късно стрелите полетяха, Уинтроу се хвърли на пода, за да избегне две от тях, прицелени в него. Друга уцели рамото на Вивачия, но отскочи безобидно. Тя изрева в израз на гняв — вик, пронизителен като на змия. Магическото дърво нямаше причина да се бои от обикновена стрела. Катранени гърнета и пламъци щяха да са нещо друго, но Уинтроу правилно беше преценил, че те ще се боят да ги използват при такава претъпкана обстановка. Буйният вятър щеше с готовност да отнесе парчета горящи платна от един съд на друг. Стрелците на Вивачия отвърнаха на залпа с далеч по-голяма точност. По-малкият съд се отклони. Уинтроу се надяваше, че вестта за заложниците им ще се разпространи.

Тъкмо когато си мислеше, че са избягали невредими, един мъж падна от въжетата. Стрелата беше пронизала гърлото му; Ганкис беше умрял, без да издаде звук. Старият мъж беше сред хората от първоначалния екипаж на Кенит. Тялото падна на палубата и Вивачия изпищя. Не беше женски вик, а надигащият се писък на разярен дракон. Гневът, който се надигаше в нея, завладя и Уинтроу. Ответен рев дойде и откъм Парагон, отразен от пронизителното тръбене на бялата змия.

Голям кораб се придвижваше неотклонно, за да застане на пътя им. Без съмнение капитанът се опитваше да принуди Вивачия да се върне обратно сред гъмжилото на флотата. Уинтроу прецени възможностите им.

— Скъси разстоянието колкото можеш повече, милейди — заповяда й той. — Докарай кормчията до сълзи, ако се налага. — Той стисна парапета и се занадява да не ги води към смъртта им. С всички платна вдигнати и издути, това се превърна в състезание по нерви между двата кораба. В последния възможен момент другият капитан отпусна платната си и се отклони. Вивачия профуча току под носа му. Уинтроу осъзна, че бялата змия се бе придвижила напред, за да определя скоростта им, едва когато тя изрева и напръска кораба, докато го подминаваше.

Строеният за бой Мотли беше точно пред тях. Едно от ярко оцветените му платна се беше свлякло и висеше безполезно. Екипажът беше разчистил по-голямата част на палубата от нашественици, но двата кораба все още бяха прикрепени и оплетени. Вивачия връхлетя връз тях, пищяща като дракон, със стрелци в готовност. Мариета се отмести, за да им направи място. Запасите на Соркор от стрели и сачми вероятно бяха на привършване.

— Виж! — ненадейно възкликна Уинтроу. Бялата змия беше изплувала на повърхността до джамаилския кораб, който беше закачен за Мотли. Сякаш знаеща плановете им, тя изрева, след което разтвори широко челюстите си и напръска палубата с отрова. Закрещяха мъже. Змията беше твърде близо, за да има някаква полза от катапултите им. Залповете им от стрели безвредно се отърсваха от нея. Белият изчезна под вълните, после се показа отново до носа на кораба. Отново изпръска кораба, след което изви голямата си глава, за да опре чело в дървото на корпуса. Забута яростно, като в шибащите си усилия силно разпени морето. Уинтроу чу стона на дървото. Големите шпангоути, пушещи от змийската отрова, се извиха под натиска. На борда на Мотли мъжете се мъчеха да освободят кораба си. Оплетените въжета се опъваха над главите им, но моряци с брадви вече се изкачваха нагоре. Освободиха ги, като ги прерязаха с безразсъдна невъздържаност. Корабите се разделиха с накланяне.

Докато пиратите на Мотли надаваха колебливи радостни викове, змията се издигна още веднъж, за да опръска другия кораб с отрова. Един самотен стрелец, крещящ от болка заради изгарянията си, пусна една-единствена стрела. Тя уцели бялата змия точно под ръба на челюстта. Стрелата потъна, изчезвайки от поглед, и змията изрева в агония. Замята бясно глава сякаш се опитваше да извади стрелата. С ужас Уинтроу видя как на врата на змията ненадейно се появи рана. Бликнаха кръв и бели, парещи токсини. Собствената й отрова разяждаше кожата й. Вивачия нададе писък на ярост и ужас.

Внезапно покрай тях мина Парагон. С пълно пренебрежение спрямо фигурата, корабът се заби в джамаилския съд. Докато корабът удряше другия в средата му, Парагон изкрещя в безмълвна ярост. Той сграбчи парапета на другия съд и го откърти.

На Уинтроу никога не му беше хрумвало да измери силата на фигурата на един жив кораб. Пред очите му един разярен Парагон използва корабния парапет като бухалка, с която да заудря по злочестия съд. При всеки удар хвърчаха трески. Разбягаха се мъже, търсещи подслон от летящите парчета дърво. Когато парапетът поддаде, Парагон грабна бойната брадва от колана си. Развъртя я с две ръце. С всеки рушащ замах Парагон изреваваше. Дъските на палубата поддадоха и тогава той се пресегна нагоре, за да разкъса платната и въжетата. С брадвата и ръцете си той сведе кораба до останка току пред невярващите очи на Уинтроу. На палубата на Парагон собственият му екипаж се втурна да търси прикритие, крещейки ужасено.

 

 

Другите джамаилски кораби се бяха дръпнали отбранително назад. Парагон продължи да ги замерва с парчета отломки. Котва, влачеща къс верига, се разби сред такелажа на един от корабите. Корабна лодка, хвърлена с дива сила, разчисти половината палуба на друг. В припряността си да се махне от обсега му, един джамаилски кораб се беше врязал в друг. Те се носеха в кръг, преплели въжета. Дивата атака на Парагон им беше отворила пролука. Нямаше да им е от голяма полза, но Алтея наблюдаваше как Мариета премина през нея, следвана от накуцващия Мотли. Поне те щяха да избягат.

— Парагон! Парагон! — С пресипнал глас, Брашън викаше името на кораба откъм щурвала. Нямаше полза. В него гореше яростта на дракон и с всеки бесен удар я оповестяваше с рев. Вивачия се плъзна през процепа в кръга.

— След мен, след мен! — извика тя на Парагон, докато се измъкваше, но той, изглежда, не чуваше. Платната му се опънаха, за да го избутат напред, но той сграбчи джамаилския кораб с една ръка и продължи да го наказва с другата. Двата съда застенаха един срещу друг. Върху кърмата им се сгромоляса камък, което напомни на Алтея, че джамаилските кораби все още ги обстрелваха. Друг камък удари задната палуба и откърти парче от перилото на Парагон. Ако разбиеха руля им, щяха да бъдат обречени. Уцели ги пореден камък. Смъртта се пресягаше към тях.

Кайл Хейвън беше излязъл от укритието си. На главната палуба, в центъра на хаоса, той танцуваше танца на луд човек.

— Умрете тук, умрете тук! — пискливо скандираше той. — Умрете, както всички заслужавате, всеки един от вас! Пада ви се! Донесохте тялото му на борда! Ще го отнесем с нас на дъното.

Ета се беше уединила с Майка. Сега се появи и решително се втурна надолу по палубата. Докато тичаше, покрай тях мина малък кораб, същият, който по-рано беше тормозил Вивачия.

— Залегни! — извика Алтея, когато редицата стрелци пуснаха залпа си.

Ета я чу. Кайл не.

Той падна, гърчейки се, с две стрели, забити в тялото му. Ета не му обърна внимание. Тя се надигна и се затича. Достигна бака и изкрещя думите си заедно с надигналия се внезапно студен вятър.

— Вероломни корабе! Отнеси ни оттук! Иначе детето на Кенит ще умре неродено, дете, което той ми повели да нарека „Парагон“.

Фигурата се извъртя, за да я погледне. Широко отворените му сини очи блестяха лудешки. Той се втренчи в нея и настъпи внезапна тишина. В едната си ръка стискаше греда от разтрошения кораб. Парагон я повдигна високо над главата си, след което я запрати сред такелажа на приближаващ джамаилски кораб. Затъкна брадвата обратно в бронята си. Накрая сграбчи очуканата развалина с две ръце и яростно се избута от нея. Устремът ги насочи към затварящата се пролука и тласна отломката на пътя на други два кораба. Изведнъж оказали се невъзпрепятствани, изпълнените му платна го изстреляха напред. Бърз колкото беше по силите само на един жив кораб, той премина шеметно покрай носа на един джамаилски кораб и излезе на свобода.

Като благословия от Са, пред тях изведнъж се разгърна откритият океан. Парагон се плъзна в него. Вятърът ги забърза, докато се измъкваха след Вивачия. На палубата, кръвта на Кайл Хейвън образуваше застояли локви.