Джузепе Гарибалди
Моите спомени (79)

1871 Г. Отстъпление. Бордо. Капрера

Победата при Отен повдигна отново малко понижения дух у нашите млади войници, и ония прусаци, които ни бяха отблъснали в Дижон, бяха на свой ред отблъснати от нас и прогонени в безредие.

Първо известията за примирието, после известията за капитулацията на Париж и най-сетне емигрирането на войската на Бурбаки в Швейцария промениха облика на нещата и известна неувереност и уплаха обхванаха населението, което основателно се надяваше на едно подобрение на условията във Франция. У повечето хора впечатлението беше благоприятно и те очакваха в скоро време края на тая ужасна война.

Както ми се е случвало винаги в Италия, при приближаването на края правителството на защитата стана много щедро към нас с хора и оръжия.

Нашата малка войска, с присъединяването на петнадесет хиляди души от мобилизираните на генерал Пелисие, наброяваше вече около четиридесет хиляди. Така или иначе неприятелят, освободен от Париж и от източната войска, минала в Швейцария, започна да трупа срещу ни внушителни сили и въпреки извършените от нас защитни работи и численото ни нарастване, той щеше да ни смаже и обгради, както бе сторил с френските войски в Мец, в Седан и Париж.

Прусаците след шумните си успехи естествено постъпваха като вълци; примирието в Париж и цяла Франция не важеше за нас.

Освен това една разграничителна линия, която прекосяваше Бургон, определи много зле неутралната зона между неприятелските и нашите линии и ни изгони безцеремонно от Дижон и от всичките позиции, заети дотогава, като ни отхвърли на юг.

С постоянното получаване на все нови подкрепления неприятелят ставаше все по-нахален. Под един или друг предлог той се опита на няколко пъти да обгради аванпостовете ни и да ги плени, но не успя, понеже имаше работа с хора, които не му се доверяваха.

По заповед на правителството в Бордо трябваше да преговаряме с прусаците по примирието, по разграничителната линия и пр., и генерал Бордон, началник на щаба, ходи на няколко пъти в неприятелския стан с тази цел обаче както казах, за нас примирието не важеше.

От 23 януари до 1 февруари се задържахме, както можахме, в столицата на Бургония и на другите позиции срещу напиращия противник. От уроците, които получи от нас при сраженията в продължение на три дни, той разбра, че за да ни раздруса, не са достатъчни малко сили и започна тихомълком да ги увеличава. Към края на януари ги увеличи толкова, че колоните му започнаха да превземат фронта ни, като същевременно се разгъваха, за да обходят фланговете ни. Войската на Мантойфел, освободена от източната ни войска, се спусна към долината на Родан и заплашваше линията ни за отстъпление.

На 31 януари сутринта започна боят на левия фланг и продължи до късна нощ. Неприятелят ни опипваше на разни точки, като заемаше позиции извън Дижон за едно генерално нападение. Няколко пруски корпуса се показаха в долината на Саон, като заплашваха да ударят дясното ни крило.

Нямаше време за губене. Ние бяхме последният залък, който силно мамеше голямата войска, победителка на Франция. Без съмнение тая войска искаше да ни отмъсти, задето бяхме дръзнали да й оспорим за миг победата.

Бе заповядано отстъплението да стане в три колони. Първата бригада, командувана след смъртта на Босак от Канцио, към която се бе присъединила и петата, трябваше да се спусне успоредно на железопътната линия за Лион, като закриля тежката ни артилерия и всичкия ни материал, натоварени на вагони. Третата бригада на Меноти се отправи по долината на Уш към Отен. Четвъртата потегли по десния бряг на Саон към Вердюн.

Главната квартира потегли с влака. Определихме Шани за сборна средищна точка на войската. Разни други корпуси и стрелкови дружина, откъснати от бригадите, се отправиха също към новата база. Всичко бе извършено при най-добрия възможен ред благодарение на началник-щаба, на главния началник на артилерията, полковник Оливие, и изобщо на началниците на корпусите, без да бъдем обезпокоени от неприятеля и с много по-малка бъркотия от оная, която би могло да се очаква от една нова войска при нощно отстъпление.

Отстъплението стана през нощта на 31 януари срещу 1 февруари, а неприятелят завзе Дижон към осем часа заранта на 1 февруари.

От Шани главната квартира се премести в Шалон на Саон, после в Курсел, в един замък близо до тоя град. Понеже капитулацията на Париж беше свършен факт и примирието се бе превърнало в предварително съглашение за мир, а при това ме бяха избрали за народен представител в Народното събрание в Бордо, реших да отида в тоя град с единственото намерение — да отнеса обета си на нещастната Република. За свой временен заместник оставих Меноти.

Всички знаят как бях приет от мнозинството на народните представители; като се уверих, че няма да мога повече да сторя нещо за нещастната страна, на която бях дошъл да помогна, реших да се прехвърля в Марсилия и оттам в Капрера, дето стигнах на 16 февруари 1871 г.

Вогезката войска, съставена от републиканци, естествено беше омразна на Тиер и бе разпусната.