Джузепе Гарибалди
Моите спомени (59)

ОТ Калатафими за Палермо

Калатафими, опразнен от неприятеля, завзехме на 16 май 1860 г. По-голямата част от ранените пренесохме във Вита. В Калатафими заварихме най-тежко ранените от неприятеля, към които се отнесохме братски.

На 17 май пристигнахме в Алкамо, важен град, дето бяхме посрещнати с голямо въодушевление. В Партинико народът беше бурно възторжен. Този народ е бил много измъчван от бурбонските войници преди битката при Калатафими. Обаче след битката, когато бурбонците се върнали, прогонени в града, народът се нахвърлил върху тях, избил колкото можал и преследвал оцелелите към Палермо. Жалка гледка! Ние заварихме по улиците трупове на бурбонски войници, разкъсани от кучета! Това бяха трупове на италианци, които, ако бяха израснали като свободни граждани, щяха да послужат с полза на каузата на потиснатата страна и нямаше да завършат земния си път разкъсани от собствените си братя с такава ярост, която би ужасила дори хиените!

От хубавите равнини на Алкамо и на Партинико колоната се изкачи през Борджето на Ренското плато, което господствува над Златната долина (долината на Палермо, която изглежда позлатена по времето, когато зреят портокалите) и над прекрасния бунтовнишки град. Ако Италия имаше половин дузина градове като Палермо, чужденецът нямаше да тъпче земята ни и положително правителствата на полицаите и шпионите щяха да вървят по правия път или дявол щеше да ги вземе.

Едно ядро от храбреци, водено от Тюкери и Мисори, напредваше като авангард. В него влизаха Нуло, Енрико Кайроли, Вико Пелицари, Тадей, Поджи, Скопини, Узиел, Перла, Гнеко и други храбреци, чиито имена, за съжаление, не си спомням. Това ядро, избрано измежду Хилядата, нямаше броя, барикадите, оръдията, които наемниците на Бурбона бяха струпали около Порта Термини. То се хвърли върху неприятелските аванпостове при Адмиралския мост, прогони ги и продължи по-нататък.

Гордият авангард премина вихром барикадите при Порта Термини, и колоните на Хилядата и ядрата на пичиотите го следваха отблизо, като се надпреварваха в геройство.

Нищо не помогна крепката съпротива на многобройните неприятели по всички точки, не помогна стрелбата на артилерията от суша и море, нито пък повлия с нещо върху хода на борбата дружината стрелци, настанени в господствуващия манастир Сант Антонио, покрай който на близко разстояние минаваха нападателите. Нищо не помогна: победата се усмихна на смелостта и справедливостта и в късо време средището на Палермо бе завладяно от воините на италианската свобода.

Населението беше съвсем невъоръжено и в началото не можеше да се излага на обстрелванията, които бяха страхотни, понеже действуваше не само артилерията на войската и на укрепленията, но и артилерията на бурбонския флот, която просто метеше улиците. Всеки знае, че когато артилеристите могат да обстрелват, необезпокоявани, някой нещастен град, тяхната канибалска храброст достига до крайните си предели.

Обаче много скоро населението на Палермо се затече да издигне ония градски укрепления, които карат наемниците да бледнеят — барикадите! Като ръководител при издигането на барикадите се отличи полковник Ачерби от Хилядата, смел воин при всичките сражения.

Хората от народа, въоръжени с всякакви сечива, като се почне от ножа и се свърши с брадвата, през следващите дни представляваха ония внушителни маси, срещу които не може да удържи никоя войска, колкото и добре да е организирана.

От Порта Термини стигнах във Фиера Векиа и оттам на площад „Болоня“, дето, като видях, че е трудно да бъде съсредоточено едно силно ядро от нашите, пръснати из града, слязох от коня си и се настаних във входа на едно здание.

Като слагах на земята седлото на кобилата си Марсала и кобурите, един пищов падна и се възпламени; куршумът профуча над десния ми крак, като отнесе парче от крачола на панталона. „Щастието не идва само“ — казах си аз.

С революционния комитет в Палермо, съставен от пламенни патриоти, решихме да установим главната си квартира в Съдебната сграда, средищна точка на града.

Палермо не ни даде голям контингент от въоръжени хора, понеже бурбонците се бяха погрижили да го държат напълно невъоръжен. Обаче, трябва да призная, че въодушевлението у тия добри граждани не намаля за миг — нито поради кръвопролитните боеве из улиците, нито поради свирепата бомбардировка на неприятелския флот, на укрепленията на Кастелмаре и кралския дворец. Напротив, мнозина поради липса на пушки, идваха при нас въоръжени с ками, ножове, ръжени и разни други сечива. Пичиотите се биеха също тъй храбро и попълваха намалелия брой на Хилядата. Жените също бяха увлечени от патриотичния порив: сред оня ад от бомби и пушечни изстрели, те насърчаваха нашите с бурни одобрения и възгласи: „Да живее!“ Те хвърляха от прозорците столове, дюшеци и всякаква друга покъщнина за барикадите и много от тях слизаха по улиците за издигането им. Отначало населението се смая от смелото ни влизане в града, но след като попретръпна, започна да става все по-смело и по-смело. Барикадите изникнаха от земята като по чудо и Палермо бе задръстен от барикади. Техният брой може би беше прекален, но без съмнение те допринесоха твърде много народът да се освободи, а бурбонските войски да се изплашат. После, този непрекъснат труд държеше всички в движение и подхранваше въодушевлението им.

Една от най-големите мъчнотии за нас беше липсата на снаряжения. Обаче намерихме работилница за барут; ден и нощ се произвеждаха и патрони. Ала производството не достигаше, понеже непрекъснато се водеха сражения срещу многобройните бурбонски войски, които бяха завзели главните точки на града. Нашите войници и особено пичиотите стреляха много, снаряженията не им достигаха и постоянно ме разпъваха на кръст с исканията си.

Въпреки всичко бурбонците се бяха прибрали в укреплението на Кастелмаре, във финансовото министерство, в кралския дворец и в няколко съседни къщи, и ние бяхме господари на целия град.

Най-много неприятелски войници се бяха приютили в кралския дворец, дето се намираше главнокомандуващият генерал Ланца; но те нямаха връзка с морето и другите свои позиции.

Някои наши ядра заемаха изходните точки на града, така че войските от кралския дворец с генерал Ланца бяха съвсем откъснати. След три дни те започнаха да чувствуват недостиг от хранителни припаси и да се чудят къде да дянат ранените. Генерал Ланца се принуди да влезе в преговори с нас за погребването на убитите, които бяха започнали да се разлагат, и за преместването на ранените на борда на флота, за да бъдат пренесени в Неапол.

Сключихме двадесет и четири часово примирие, от което впрочем и ние имахме голяма нужда за производството на барут и патрони.

Тук трябва да припомня, че не получихме никаква помощ в оръжие и снаряжение от корабите, закотвени на пристанището, включително и от италианската фрегата, през ония дни, когато бяхме готови да заплатим със съответно тегло кръв за всяка пачка патрони. Доколкото си спомням, купихме само един стар железен топ от гръцки кораб. При появата на бурбонските колони на фон Мекел и Боско, които, след като бяха продължили по следите ни към Карлеоне, се връщаха към столицата, неприятелският генерал без малко щеше да промени решението. Действително появата на поменатите пълководци, начело на пет или шест хилядна отбрана войска, беше много важен факт, който можеше да бъде съдбоносен за нас. Измамени в надеждата си да ни изненадат и разпръснат и научили се за влизането ни в Палермо, те дойдоха разярени и нападнаха смело града.

Малкото мои сили, разгънати по цялата повърхнина на града, не бяха достатъчни, за да се противопоставят на нахлуващия неприятел. Въпреки че нашите при Порта Термини бяха малко на брой, те се защищаваха храбро и терена до Фиера Векиа отстъпиха педя по педя.

Като ме уведомиха за напредването на неприятеля, събрах няколко дружини от нашите и се спуснах натам. Из пътя ми съобщиха, че генерал Ланца желаел да продължи преговорите на борда на английския адмиралски кораб, който се намираше в Палермското пристанище.

Поверих командуването на града на генерал Сиртори, моя началник-щаб, и отидох на поменатия параход, дето заварих генералите Летиция и Хретиен, които бяха дошли да преговарят с мене от страна на главнокомандуващия неприятелската войска.

Нямам под ръка предложенията, направени ми от генерал Летиция, но си спомням много добре, че се отнасяха до размяната на пленници, до пренасянето на ранените на борда на флота, до позволението да внесат хранителни припаси на ония, които бяха в кралския дворец, до съсредоточаването на неприятелските сили при Куатровенти, позиция с големи сгради, свързани с морето, и, накрай, до засвидетелствуването от страна на града на уважение и подчиненост към негово величество Франсоа II.

Изслушах търпеливо първите членове на предложението, но когато читателят стигна до унизителния член за Палермо, станах разгневен и заявих на генерал Летиция, че той знае много добре, че има работа с хора, които умеят да се бият, и че друго няма какво да му отговарям.

Той ми поиска двадесет и четири часово примирие, за да пренесат ранените: дадох го, и така нашите преговори свършиха.

Трябва да отбележа, пътем, че водачът на Хилядата, към когото дотогава се отнасяха като към авантюрист, изведнъж стана „превъзходителство“, титла, от която е бил винаги отегчаван при следващите спогодби и която винаги е презирал. Такава е низостта на силните на земята, когато бъдат поразени от нещастието!

Във всеки случай, положението съвсем не беше розово: Палермо не разполагаше с оръжие и снаряжение; бомбите бяха разрушили част от града; неприятелят се намираше в него с най-добрите си войски, а с останалите си войници заемаше най-силните позиции; флотът обстрелваше улиците с артилерията си и оръдията на кралския дворец и на Кастеламаре я подпомагаха в разрушителното дело.

Аз влязох в Съдебната сграда, дето заварих видните граждани, които ме очакваха. С острия си южняшки поглед те се опитаха да прочетат в очите ми резултатите от преговорите. Изложих им откровено условията, предложени от неприятеля; моите слушатели не изпаднаха в униние. Казаха ми да говоря на народа, който се бе събрал под балконите; и аз говорих.

Признавам, че не бях обезсърчен, както не съм бил обезсърчен и при други може би по-трудни обстоятелства, но като имах пред вид, от една страна, силата и броя на неприятеля и, от друга, незначителните ни средства, у мене се породи известна колебливост за решението, което трябваше да взема, т.е. дали да продължим защитата на града или пък да съберем силите си и да хванем отново полето.

Тази последна мисъл ми мина през ума като мора̀, ала я отпъдих с гняв: това означаваше да изоставя града на произвола на вилнеещия неприятел! Така, почти ядосан на самия себе си, аз се явих пред народа и му разкрих снизходителността си към всичките условия, предложени от неприятеля; когато обаче стигнах до последното, заявих, че съм го отхвърлил с презрение. Единодушен рев на негодувание и одобрение се изтръгна от тълпата; и тоя рев реши съдбата на два народа и постанови падането на един тиранин. Аз се ободрих и от този миг изчезна всяко колебание: воини и граждани се надпреварваха в работа и смелост. Барикадите се умножаваха, всеки балкон, всяка тераса се покриваше със сламеници за защита, пълнеха се с камъни и др. за смазването на врага. Производството на барут и патрони също тъй вървеше трескаво; няколко стари оръдия, изровени дявол знае откъде, положихме на добри позиции; други оръдия купихме от търговски кораби. Жени от всички съсловия се явяваха из улиците да насърчават работниците и всички, които се готвеха за сражението.

Английските и американските офицери, които се намираха на пристанището, подариха на нашите револвери и ловни пушки. Някои от сардинските офицери също тъй проявиха симпатии към святата кауза на народа, а моряците от италианската фрегата изгаряха от желание да споделят опасностите на братята си, като заплашваха, че ще избягат от кораба. Само ония, които бяха послушни на студените пресметачи от министерството в Торино, не се трогваха от внушителното зрелище и оставаха безстрастни свидетели на разрушението на един от най-благородните италиански градове, като очакваха заповеди; а може би те вече бяха получили заповед да ни дадат ритник, ако бъдем победени, или да се отнесат към нас като към големи приятели, ако излезем победители.

На един млад сицилианец от почтено семейство, когото изпратих на борда на сардинската фрегата и който, докато стигне дотам, трябваше да мине през доста опасности, отвърнаха със следните думи: „Вие може да сте шпионин“; и не му дадоха снаряженията, за които го бях изпратил.

Във всеки случай неприятелят забеляза нашата решителност и решителността на града. Не се предизвиква безнаказано един народ, който е решил да се бори докрай! После, деспотизмът се лъже много, като охранва щедро проконсулите си, които естествено не могат да се решат да изложат благоутробието си на опасност сред барикадите на презрените тълпи.

Преди да изтече двадесет и четири часовото примирие, яви се нов пратеник. Той ми поиска тридневно примирие, понеже двадесет и четирите часа не били достатъчни за пренасянето на труповете на борда. Дадох и него. Между това ние използувахме всеки миг за производството на барут и патрони, като продължавахме и работата си около барикадите. Ядрата близо до столицата увеличаваха силите ни и заплашваха гърба на неприятеля. Орсини с останалите оръдия също тъй беше дошъл; с него бяха дошли и други ядра. Нашето положение всеки ден се подобряваше и намаляваше волята у бурбонците да ни нападнат.

На една нова среща с генерал Летиция разрешихме въпроса за оттеглянето на войските, които се намираха в кралския дворец и при Порта Термини, за да бъдат събрани всички на Куатровенти и на вълнолома. От това, естествено, ние спечелихме.

Преустановяването на враждебните действия и оттеглянето на бурбонските войски към морето изпълниха населението с доверие и смелост дотолкова, че бяхме принудени да поставим при предните постове червеноризци, за да избегнем сблъскването на сицилианците с бурбонските войници, срещу които омразата беше безкрайна. Най-сетне водихме преговори и за отпътуването на бурбонските войски, понеже не можеха да останат много дни на заетите тесни позиции, и за пълното опразване на града и на укрепленията.

Храбростта на Хилядата и изобщо на защитниците на Палермо беше голяма. Поведението на Хилядата и на населението не се промени нито за миг. Всички бяха готови да загинат под развалините на красивата столица. Тая обща готовност за саможертва даде великолепен плод.

Двадесет хиляди войници на деспотизма капитулираха пред шепа граждани, обрекли се на жертва и мъченичество. Това беше цяло чудо, понеже бурбонските войски се биеха добре. Ликувайте мъже, жени и деца, които допринесохте за освобождението на отечеството! Палермо е свободен и тираните са изгонени: заслужено можете да се гордеете и да ликувате! Гордата столица на Сицилия, подобно на своите вулкани, изпраща далеко трусовете си и при юнашкия и рев се огъват разклатените тронове на лъжата и тиранията!

В Палермо загубихме храбрия Тюкери, унгарец. Между ранените храбреци бяха: Биксио, двамата Кайроли и др.