Джузепе Гарибалди
Моите спомени (20)

Военен живот на суша; победа и поражение

Сред не малкото превратни събития в бурния си живот аз съм имал и хубави моменти: такъв беше моментът, когато начело на малко хора, оцелели от много битки и които заслужено можеха да бъдат наречени смели, яздех на кон, придружен от любимата си жена, достойна за всеобщо възхищение, като навлизах в едно поприще, което ме привличаше повече от морското. Що от туй, че имах само дрехите, които бяха на гърба ми, и че служех на една бедна република, която не можеше да даде никому нито петаче?

Аз имах една сабя и една карабина, прикрепена напреки на предната част на седлото. Моето съкровище беше моята Анита, запалена не по-малко от мене от каузата на народите и от авантюристичния ни живот. Тя гледаше на сраженията като на играчка и на трудностите на походния живот като на развлечения; тъй че каквото и да се случеше, бъдещето ни се усмихваше щастливо и колкото по-диви ни се представяха пустинните американски пространства, толкова по-приятни и по-красиви ни изглеждаха те. После, струваше ми се, че съм изпълнил дълга си в различните и опасни военни акции, в които бях взел участие, и че съм заслужил уважението на войнствените синове на Рио Гранде.

И тъй, ние отстъпихме до Лас Торес, граница на двете области, където спряхме на стан. Неприятелят се задоволи да завладее лагуната и не продължи да ни преследва.

Обаче комбинирано с корпуса на Андреа, дивизията „Акуна“ напредваше по Сера (планини и гори). Дошла от провинцията Сан Паоло, за да отреже отстъплението ни, тя се насочваше към Чима да Сера, окръг в планините, принадлежащ на областта Рио Гранде.

Притиснати от превишаващите ги сили, серанците поискаха съдействие от генерал Канабаро и той подготви в тяхна помощ една експедиция под заповедите на полковник Теиксейра. Ние участвувахме в експедицията. Присъединени към серанците, командувани от полковник Арана, ние сразихме при Санта Витория дивизията „Акуна“. В реката Пелотас загина неприятелският генерал, а по-голямата част от войската му ни се предаде.

Тая победа постави под властта на републиката трите окръга Лагес, Вакария и Чима да Сера. След няколко дни влязохме ликуващи в Лагес (януари 1840).

Между това нахлуването на неприятеля бе повдигнало монархическото движение в Мисионес и монархическият полковник Мело бе увеличил в тая област корпуса си на около петстотин кавалеристи.

Генерал Бенто Мануел, комуто бе възложено да се сражава с него, се бе задоволил да изпрати подполковник Портинос, който, като не разполагал с достатъчно сили, се ограничил само да наблюдава Мело, който се отправил към Сан Паоло. Нашата позиция и нашата сила ни позволяваха не само да се противопоставим на минаването на Мело, но и да го сразим. Ала съдбата не поиска така.

Понеже полковник Теиксейра не беше уверен дали неприятелят ще дойде през Вакария или по другия път, наречен Коритабани, раздели силите на две: полковник Арана, с най-добрата част от кавалерията, изпрати във Вакария, а той с пехотата и с част от кавалерията, съставена предимно от пленници при Санта Витория, потегли към Коритабани; тъкмо към тая част се отправи и неприятелят.

Разделянето на силите ни излезе за нас фатално. Скорошната наша победа, смелият характер на нашия началник и на републиканците изобщо и получените сведения за неприятеля, според които силите и духът му не бяха на особена висота, ни накараха да го подценим извън всяка мярка. След тридневен поход стигнахме в Коритабани и се спряхме на стан на известно разстояние от прохода Маромба, откъдето предполагахме да пристигне неприятелят. На тоя проход и на други места поставихме да бди стража.

Към полунощ охраната на прохода бе нападната от неприятеля с такава ярост, че едва има време да отстъпи, като размени няколко изстрела. От тоя момент до зори стояхме с всичките си сили готови за сражение.

Неприятелят не закъсня да се появи; преминал реката с всичките си хора, той се бе наредил също тъй в боен ред. Всеки друг на мястото на Теиксейра, веднъж забелязал превъзходството на неприятеля, би изпратил веднага да повикат полковник Арана, като се погрижи да задържи неприятеля до пристигането му. Но пресмелият републиканец се побоя да не му избегне неприятелят и да изгуби случая да го бие. Следователно — в пристъп! Въпреки благоприятната позиция на неприятеля!

Използувайки неравността на терена, Мело бе подредил първата си бойна линия върху един доста висок хълм, пред който имаше дълбока долина, осеяна с гъсти храсталаци, които спъваха движението; на фланговете си той бе прикрил няколко взвода кавалерия, които ние не виждахме. Теиксейра заповяда да го нападнем в пехотна верига, като използуваме препятствията на долината. Когато пристъпихме към нападението, неприятелят се престори, че отстъпва, но докато нашата верига, преминала долината, го преследваше със залпове, тя бе нападната отстрана от един скрит ескадрон, който я принуди да отстъпи в безредие към основното ядро на войската ни.

Подсилена, веригата се отправи с повече решителност срещу врага, който най-сетне започна да отстъпва, като остави един труп на полесражението. Малко бяха ранените и от двете страни, понеже и от двете страни малко хора взеха участие в битката. Между това неприятелят се оттегляше бързо и ние го преследвахме непрекъснато.

Двете кавалерийски вериги — на нашия авангард и на неприятелския ариергард — водеха схватки, и то на едно разстояние от около девет мили. Естествено пехотата бе останала много назад. Неприятелят се възползува от това положение.

Когато нашият авангард стигна височината на прохода Маромба, нашият командир Джачинто изпрати пратеник до полковника, за да го уведоми, че неприятелят минава брода и че вече ганадо^[1] и каваладос^[2] са на другата страна — признак, че неприятелят продължава да се оттегля. Смелият Теиксейра не се поколеба нито за миг и заповяда нашите кавалерийски взводове да препуснат, за да могат да нападнат неприятеля от височината на прохода и да го унищожат; на мене също тъй заповяда да направя последно усилие с пехотата, за да го следвам. Хитрият Мело бе маневрирал, за да ни заблуди: той бе заповядал неговите взводове да се движат много бързо, за да ги откъсне от погледа ни, и когато стигнал близо до реката Коритабани, заповядал да прекарат на другия бряг воловете и конете, а войската наредил вляво от нас, зад хълмове, които я скриваха напълно. Като видял, че нашата пехота е много надалеч, той оставил един взвод за защита на веригата от стрелци и се върнал назад, от лявата ни страна, под прикритието на високите хълмове. След един обход отляво той нападна един след друг нашите взводове в двата фланга и ги унищожи напълно. Нашият взвод в подкрепа на веригата ни, която преследваше неприятеля с копия, пръв забеляза грешката, но понеже нема време да направи обход, сподели участта на всички други. Същото се случи с всички, въпреки смелостта на Теиксейра и на няколко много храбри офицери от Рио Гранде: и в късо време нашата кавалерия представляваше стадо от бягащи овце.

На мене не ми беше приятно да оставя толкова назад кавалерията ни, понеже, тя беше съставена от съмнителни хора, повечето пленени при Санта Витория. Затова с всички сили подтиквах пехотинците си да влязат в сражение, но напразно. Когато стигнах на една височина, видях ужасното положение на нашите и разбрах, че вече няма време да повлияя върху победата и трябваше да се погрижа да не загубим всичко.

Извиках дванадесет от най-силните и най-смелите си моряци, които веднага се затичаха, щом чуха гласа ми, въпреки че бяха изморени от дългия и усилен поход, и ги накарах да заемат позиция върху място много изгодно за пехотата; беше не само високо, но и осеяно с остри скали и храсталаци. От това място започнахме съпротивата срещу неприятеля, като му дадохме да разбере, че не е навсякъде победител.

На това място се оттегли полковникът с неколцина смелчаци, след като бе проявил върховни усилия и неизказана смелост да спре бегълците. Пехотата с майор Пеиксото, който беше мой подчинен, също тъй се присъедини към нас. Нашата защита беше страхотна и гибелна за неприятеля. Ние изгубихме много пехотинци от ония, които, останали назад, се смесиха с бегълците ни кавалеристи и почти всички бяха избити. Между това ние, възлизащи на седемдесет и трима души, залегнали на силна позиция, водехме битката с неприятеля в наша полза, понеже той беше лишен от пехота и беше слабо привикнал към този род войска. Ала нашата позиция бе откъсната и трябваше да потърсим по-сигурно убежище, откъдето да можем да се оттеглим, без да бъдем обезпокоявани от неприятеля; и най-вече — да не дадем на неприятеля победител време да събере отново всичките си сили и на нашите — да загубят пламъка си.

Пред нас, на около една миля, се виждаше един капон (гъста горичка); ние започнахме да се оттегляме в посока към него. Неприятелят се опитваше да ни загради по пътя и ни нападаше винаги, когато теренът му позволяваше. Благодарение на това че нашите офицери, все изпечени воини, бяха въоръжени е карабини, ние отблъсвахме твърдо нападенията на неприятеля. По този начин успяхме да се промъкнем в горичката. Там избрахме една полянка, където се спряхме да починем в очакване на нощта. На няколко пъти неприятелят извън горичката ни предложи да се предадем, но ние не му отговорихме.