Джузепе Гарибалди
Моите спомени (76)

Ментана. 3 ноември 1867 година

На 31 октомври 1867 г. се върнахме в Монтеротондо, дето останахме до 3 ноември.

Това време използувахме да облечем, обуем и въоръжим някои по-нуждаещи се доброволци.

Заповядах да бъдат завзети силните позиции на Сант Анджело, Монтечели и Паломбара от три дружини, командувани от полковник Паджи. Тиволи бе завзет от полковник Пианчани с една дружина. Генерал Ачерби завзе Витербо с хиляда души, генерал Никотера завзе Велетри с други хиляда, а майор Андреуци действуваше на десния бряг на Тибър с двеста души.

Преди 31 октомври много доброволци се стекоха да увеличат колоните, командувани от Меноти, които така наброяваха вече шест хиляди души.

Така че, ако положението на доброволческите отреди не беше блестящо, нямаше да е все пак окаяно, ако бяхме могли с подкрепата на страната да завършим въоръжаването и да набавим всичко, от което се нуждаеха нашите бедни доброволци.

Папската войска беше деморализирана; една част от нея ние бяхме сразили при Монтеротондо, а другата част се беше съсредоточила в Рим, откъдето не смееше да излезе, въпреки че я предизвиквахме.

Римският народ, подтискан и избиван при опитите си за въстание, издигаше глас за отмъщение и се подготвяше ободрен, предвождан от Куки и други смелчаци, да сътрудничи с освободителите си отвън и да свърши веднъж завинаги с поповете и наемниците. Най-сетне всичко обещаваше провалянето на попщината, неприятел на човешкия род.

Но геният на злото бдеше още върху запазването на главната му опора; първосвещеника на лъжата! От бреговете на Сена, дето също властвува, за нещастие на Франция и на света, той отправяше заплахи срещу Арно, обвиняваше в малодушие зайците и възбуждаше смелостта на страха и на недобросъвестността. При гласа на господаря, мъжете, които тъй недостойно управляват Италия, покривайки лицето си с единствената маска на патриотизма, измамиха нацията, като нахлуха в римската територия и извикаха: „Ето ни! Ние удържахме думата си. При първите пушечни изстрели на Рим ние се притичваме на помощ на братята!“

Лъжа! Лъжа! Вие се завтекохте, но за да избиете братята си, в случай че постигнеха крайната победа. И вие се завтекоха, когато бяхте уверени, че римските патриоти са смазани, измрели.

Лъжа! Лъжа! Вие и вашият великодушен съюзник завзехте Рим и територията му, за да оставите поразената войска на наемниците на папата свободна, цяла, да тежи с всичките си сили, с предимството на оръжията и средствата си над шепа доброволци, крайно зле въоръжени и лишени от всичко необходимо, които искахте да видите победени. И ако папската войска не бъдеше достатъчна, както действително не беше, там имаше други готови — войниците на Бонапарт, а също тъй (просто се ужасявам, като си го помисля!) и ония, които имат нещастието да ви се подчиняват.

През 1860 г. не маршируваха ли срещу нас, за да ни бият? (Телеграмата на Фарини до Бонапарт). И защо не трябваше да стане същото през 1867 г.? Мептанските хълмове бяха покрити с трупове на смели синове на Италия, смесени с трупове на чуждите наемници, както бяха покрити капуанските равнини преди седем години. И каузата, за която се биеха доброволците, които имах честта да командувам, беше свята като каузата, заради която бяхме отишли да се бием под стените на древната столица на света!

Тук със скръб трябва да припомня друга една причина за нещастието при Ментана. Мацинианците бяха започнали една разлагаща пропаганда, откакто се заоттегляхме от Казино дей Паци; при това подбудата за тази пропаганда беше напълно неоснователна. За оногова, който има ум, е лесно да разбере, че не можехме да удържим позицията си под стените на Рим при пристигането на французите поради състава на силите, които командувах, лишени от всичко, без артилерия и кавалерия, неспособни изобщо да се противопоставят на една сериозна вилазка, дори само на папска войска; при това, както бяхме без средства, ако ни бяха нападнали, нямаше да можем да изтраем два дни. Обаче като владетели на Монтеротондо, който се вижда от Рим, ние бяхме в средището на малкото си сили, с господствуващи позиции и на разстояние, което ни позволяваше да усетим навреме, щом неприятелят се опита да ни нападне.

Не стигаха безчестната и яростна позиция на правителството, мощта на попщината и подкрепата на Бонапарт. Не! Трябваше да дойдат и мацинианците да ритнат оногова, който се вдъхновяваше само от един стремеж — освобождение на братята си роби. „Ние ще я свършим по-добре“ — ми казваха в Лугано през 1848 г. хората от сектата, които днес са хора на монархията. Виждате, че мацинианците са започнали отдавна срещу мене войната си с оскърбления. „Да отидем по домовете си, да обявим републиката и да издигнем барикади“ — казваха на доброволците ми в околностите на Рим през 1867 г. И наистина, много по-удобно беше за ония момчета, които ме придружаваха, да се завърнат вкъщи, отколкото да останат с мене през месец ноември, лишени от най-необходимото, да се бият срещу нашата войска, срещу французите и папските войници.

Под влиянието на тези мациниански хитрувания, при оттеглянето ни от Казино дей Паци до Ментана от редиците ни избягаха около три хиляди младежи; предоставям на читателя да си представи какъв морал и какво доверие в задачата са могли да имат останалите в една войска от около шест хиляди души, която е била напусната от половината си доброволци, като при това те са заявили на всеослушание защо я напускат.

Безкрайни са вредите, които ми причиниха тези мацинианци; и ако бяха причинени лично на мене, а не на националната кауза, щях да ги забравя. Но как мога да ги забравя, как мога да не ги припомня на онази избрана част от младежта ни, заблудена от тях?

Безспорно Мацини беше по-добър от последователите си и в едно писмо, отправено до мене на 11 февруари 1870 г. относно случая с Ментана, ми писа: „Вие знаете, че аз не вярвах в успеха и бях убеден, че ще бъде по-добре да се съсредоточат всичките сили в едно движение срещу Рим (план напълно отхвърлен от приятелите ни в Рим — б.Гар.), отколкото да се нахлува в провинцията; но щом веднъж се пристъпи към делото, аз допринесох, доколкото можах“.

Аз не се съмнявам в твърдението на Мацини, но вредата беше сторена. Или той не е сварил да уведоми привържениците си, или те са поискали да продължат да вредят.

Ричоти не намери в Англия средства, които можеха да се очакват, защото сред тамошните наши приятели се беше промъкнало мнението: „Защо да се катурва папското управление, за да се замества с друго по-лошо?“

И в околностите на Рим последователите на същото, както казах, сееха сред доброволците ми униние и предизвикваха масови бягства, които без съмнение бяха главната причина за провалянето ни при Ментана. От височината на кулата сградата Пиомбино в Монтеротондо, дето прекарвах по-голямата част от деня, като наблюдавах упражненията на доброволците ни в равнината и всяко движение в полето, виждах шествието от наши хора, които се отправяха към Пасо ди Корезе, т.е., които си отиваха по домовете. И на другарите си, които ми заговорваха за бегълците, отвръщах: „Хайде де! Тия, гдето си отиват, не са ваши, а селяни, които отиват или се връщат от работа“. Но в душата ми се надигаше гняв срещу тази долна постъпка и се силех да го скрия или смекча пред ония, които бяха около мене.

При това морално състояние на хората ми и при невъзможността да си набавим необходимото отвъд северната граница, която беше за нас херметически затворена от корпусите на италианската войска, ние трябваше да потърсим друго поле за действие и други бази, за да можем да живеем, да се задържим и да дочакаме събитията, които най-сетне трябваше да разрешат римския въпрос. Решихме да тръгнем по реката вляво от Тиволи, да оставим зад нас Апенините и да се приближим към южните области.

Решено бе да тръгнем на 3 ноември заранта, но поради разпределянето на обувки бяхме готови за път едва по пладне през този ден.

Поехме пътя за Тиволи.

За нещастие малкото наши конни разузнавачи, изглежда, попаднаха в ръцете на неприятеля; така че папските войници, идвайки по пътя „Номентана“, почти изненадаха авангарда ни и го нападнаха.

След като прекосихме селото Ментана, се разнесоха пушечните изстрели на неприятеля. Да отстъпим, когато вече бяхме нападнати от неприятеля, значеше да бягаме; не оставаше друго, освен да приемем сражението, като заемем силните позиции, които бяха до нас.

И тъй, изпратих до Меноти, който беше в авангарда, заповед да заеме силните позиции и да се съпротивлява. Последователно изпратих напред останалите колони, като ги разгънах вляво и вдясно в подкрепа на първите, а няколко дружини оставих в колона на десния фланг за резерва.

Пътят, който води от Ментана за Монтеротондо, наша линия на действие през този ден, е добър, но е каменист и нисък, тъй че трябваше да потърся в десния ни фланг удобна позиция, за да поставя там двете оръдия, взети от неприятеля.

Това стана много мъчно поради липсата на опитни хора и коне, и поради много неравната почва, осеяна с лозя и живи плетища.

Между това сражението се разгаряше кръвопролитие по цялата линия. Ние бяхме заели позиции, изгодни като тези на неприятеля, дори по-добри, защото той не можа да покаже артилерията си през деня, и за известно време нашите позиции се задържаха, въпреки че неприятелят ни превъзхождаше извънредно много по оръжие и по брой на хората си.

Обаче трябва да призная, че доброволците, деморализирани от многото бягства, тоя ден не се показаха достойни за славата си. Отличните офицери и шепа смелчаци, които ги следваха, проливаха ценната си кръв, без да отстъпят педя земя; ала масата не се състоеше от обикновените ни храбреци и отстъпваше отлични позиции, без да прояви оная съпротива, която можех да очаквам.

Сражението започна към един часа по обед и към три часа, от позиция на позиция, неприятелят ни бе изгонил хиляда метра назад към селото Ментана.

Към три часа ние можахме да сложим оръдията на изгодна позиция в десния ни фланг и те започнаха да стрелят ефикасно срещу неприятеля.

Едно нападение на щик, извършено от цялата ни линия, и изстрелите отблизо на нашите, скрити в ментанските къщи, посяха земята с трупове на папски войници. Неприятелят се разбяга, ние заехме отново изгубените си позиции, до четири часа следобед победата се усмихваше на борците на италианската свобода и ние бяхме господари на полесражението. Но, повтарям, една гибелна деморализация се бе промъкнала в редиците ни. Ние бяхме нанесли силен удар на неприятеля, а липсваше волята да се завърши победата, като се преследва неприятелят, който бе оставил бойното поле. Сред доброволците се носеха слухове за някакви французки колони, които уж идели към нас; нямаше време да се открие произходът на тези слухове, но естествено той беше вражески. Знаеше се, че италианската войска е против нас, че спира нашите на границата и задържа всяка пратка за нас, както и всяко съобщение. Най-сетне италианското правителство, поповете и мацинианците бяха успели да хвърлят сред редиците ни униние, срещу което не всеки човек може да се бори.

Към четири часа следобед слухът, според който две хиляди войници на Бонапарт нападнали ариергарда ни, разтърси из основи твърдостта на доброволците; при това този слух излезе лъжлив. Обаче вярно беше, че експедиционният корпус на Де Феи бе пристигнал на помощ на сразените войници на папата.

Позициите, завзети повторно с толкова храброст, бяха пак изоставени и тълпа от бегълци започна да се трупа на пътя. Напразно аз и много мои храбри офицери се опитвахме да ги поставим отново в ред. Напразно! Упреците не помагаха. Всички се отправяха към Монтеротондо, като оставиха едно оръдие, което попадна в ръцете на врага едва на следния ден, и шепа храбреци, които от къщите на Ментана косяха враговете.

На 3 ноември, привечер, се оттеглихме към Пасо ди Корезе (по онова време Корезкият мост разделяше римската територия от италианската) и остатъка от нощта минахме на римска територия, в кръчмата и около нея. Някои началници ми съобщиха, че част от доброволците били разположени да не хвърлят оръжието и да опитат още веднъж щастието, но заранта се убедих, че такова разположение не е съществувало или пък вече не съществуваше.

Заранта на четвърти ноември сложихме оръжие върху моста и обезоръжените доброволци напуснаха папската територия.

По време на пътуването, естествено, бях обграден от обичайните правителствени мерки. Пътувахме с много голяма бързина и най-сетне стигнахме във Вариняно, дето ме оставиха по-късно да се завърна в своята Капрера.