Джузепе Гарибалди
Моите спомени (68)

Сражение при Казерта Вения, 2 октомври 1860 година

Изморен и изгладнял (през целия ден не бях турил хапка в устата си), на 1 октомври се завърнах в Сант Анджело, дето заварих храбрите си генуезки карабинери у дома на енорийския свещеник. Нахраних се богато, пих кафе и после се изтегнах сладко не помня къде.

Ала не ми било писано да си почина и през тази нощ. Тъкмо се бях изтегнал и получих известие, че една неприятелска колона от четири до пет хиляди души се намирала в Казерта Векия и заплашвала да слезе в Казерта. Известието не беше за пренебрегване и аз заповядах на генуезките карабинери да бъдат готови за два часа след полунощ с триста и петдесет души от корпуса на Спангаро и с шестдесет планинци от Везувий. С тази сила потеглих в казания час за Казерта, по пътя от планината за Сан Леучио. Преди да стигна в Казерта, полковник Мисори, когото бях натоварил да открие неприятеля с неколцина храбри водачи, ме уведоми, че неприятелят се бил разположил по височините на Казерта Векия и се разгъвал към Казерта нещо, в което можах сам да се уверя след малко.

Отидох в Казерта, за да се споразумеем с генерал Сиртори по какъв начин да нападнем неприятеля, когото не смятах за толкова смел, че да се реши да нападне главната ни квартира. Но, както скоро ще се види, аз се излъгах в преценката си.

Споразумяхме се с генерала да съберем всичките сили, които ни бяха под ръка, и да се отправим срещу неприятеля откъм десния му фланг, т.е. да го нападнем по височините на парка на Казерта, като го поставим така между нас, бригадата на Саки в Сан Леучио и дивизията на Биксио, комуто бях изпратил заповед да нападне неприятеля откъм Мадалони.

Като забелязаха от височините малко хора в Казерта, бурбонците решиха да я завладеят, не знаейки по всяка вероятност резултата от сражението през предния ден. Те хвърлиха половината от силите си върху този град, като го притиснаха здравата. Така че докато аз се движех прикрит, за да обходя десния им фланг, две хиляди души от тях се спуснаха от височините върху главната ни квартира и може би щяха да я овладеят, ако генерал Сиртори, застанал начело на шепа храбреци, които се намираха в града, не беше ги отблъснал. Между това аз напредвах с калабрийците на генерал Стоко, с четири дружини от редовната италианска войска (майорът, който командуваше тези дружини, предложи да ме придружи и аз приех на драго сърце предложението) и с няколко други корпусни части към десния фланг на неприятеля, когото заварих в боеви ред на височината, дето бе останал като резерва на ония, които нападаха Казерта. Без съмнение появяването ни беше съвсем неочаквано за неприятеля.

Изненаданите бурбонци се съпротивляваха малко; те бяха отблъснати почти бегом и смелите калабрийци ги преследваха чак до Казерта Векия. Някои се задържаха в това село, като откриха огън от прозорците и от някакви развалини, които им послужиха за защитни укрепления, но скоро бяха заобиколени и пленени. Ония, които избягаха на юг, попаднаха във властта на корпусите на Биксио, който след като се бе сражавал храбро и бе победил на 1 октомври в Мадалони, стигна със светкавична бързина на новото полесражение. Ония, които се отправиха на север, капитулираха пред генерал Саки, комуто бях заповядал да следва колоната ми. Така че от целия неприятелски корпус, който основателно ни бе поизплашил, малцина успяха да се спасят. Тоя корпус бе нападнал и сразил малката дружина на майор Бронцети в Кастел Мароне; геройската защита на майора и шепата му храбреци го бе задържала през по-голямата част от деня на 1 октомври, като му попречи да се яви зад гърба ни при ожесточеното сражение.

Корпусът на Саки допринесе не малко за задържането на поменатата неприятелска колона отвъд парка на Казерта през деня на 1 октомври, като я отблъсна храбро.

С победата при Казерта Векиа на 2 октомври 1860 г. се приключва славният период на войната през 1860 г. Италианската войска от север, която Фарини и другарите му изпратиха, за да се бие заедно с нас, въплътителите на революцията, намери в наше лице братя и на тази войска се падна грижата да привърши с унищожението на бурбонщината в двете Сицилии. За да уредя положението на бойните си другари, поисках южната войска да бъде призната като част от националната войска; ала искането ми не бе удовлетворено и с това се извърши една несправедливост. Искаха да се ползуват от плода на завоеванието, а не искаха завоевателите.

Като разбрах това, сложих в ръцете на Виктор Емануил диктатурата^[1], която ми бе дадена от народа, като го обявих крал на Италия. Нему поверих и смелите си братя по оръжие.

Аз оставих оная благородна младеж, която се бе хвърлила през Средиземно море, изпълнена с доверие към мене, презирайки всички спънки, опасности и мъчнотии, срещайки лице с лице смъртта в десетки яростни боеве с единствена надежда за същата оная награда, постигната в Ломбардия и Централна Италия; одобрението на чистата и съвест и одобрението на света, свидетел на смайващи дела.

С такива другари, на чиято смелост дължа по-голямата част от успехите си, не ще и дума, на драго сърце бих се заловил и с най-мъчното дело!