Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (49)

48

Орловат, 28 април

Драги д-р Кирш,

Моля да ми простите, ако любопитството, което ме подтиква да напиша това писмо, ви е неприятно. Измина месец, откакто напуснах Берлин. През това време се опитвах да правя най-доброто за мен, както вие ми препоръчахте: да забравя този град и всичко, което ми се случи там. Но разбирам, че има неща, които трябва да знам, както и неща, които съм длъжна да ви кажа. Защото, въпреки че не съм ваша пациентка или ваша отговорност по някакъв друг начин, аз се страхувам, че моето внезапно заминаване може да Ви е причинило безпокойство или че може да ви е оставило с грешно впечатление за моите чувства или за моето душевно състояние. Мисля често за времето, което Вие посветихте на мен, за вашата закрила и грижи и се терзая от възможността в замяна да съм ви причинила единствено безпокойство.

Първото нещо, в което бих искала да се уверя сега, е, че вие сте добре и сте оздравели от треската. Вашият приятел д-р Шад ме успокои, че сте били на път да оздравеете и аз имах причини да повярвам, че той е бил прав. Температурата ви беше спаднала; вие най-сетне бяхте започнали да се храните и да спите спокойно, без онези ужасни сънища и бълнувания, които така ме плашеха през първите два дни. Сега виждам, че е трябвало да остана по-дълго дори само за да успокоя собствената си тревога, но когато узнаете истината, се надявам, че няма да ме съдите прекалено сурово.

Едно от последните неща, които ми казахте, беше, че не сте направили нищо добро в „Шарите“. Аз останах с впечатлението, че според вас вие не сте успели да ми помогнете, че вашите усилия са отишли на вятъра. Искам да ви информирам, че не бяхте прав. Ако бяхте оздравели малко по-скоро или ако аз бях напуснала Берлин малко по-късно, щяхте сам да се уверите в това. Днес, когато ви пиша, моята памет не се е възстановила напълно. Има някои моменти, някои епизоди от моето близко минало, които още не мога да си спомня ясно, но те са малко и стават все по-малко с времето. Възстанових се по отношение на главното — коя съм аз, без да прибягвам до измислици или спомени от втора ръка. Имах нужда от вътрешна сила, за да направя това, да се обърна с лице към това, което един инстинкт дълбоко в мен ме караше да погреба в най-дълбокото, най-мрачното място на съзнанието си. Обаче тази сила, сега вече знам със сигурност, намерих благодарение на вас. От разстояние ми стана съвсем ясно: без вас аз щях да продължа да съществувам като призрак на самата себе си и вероятно с времето щях да се науча да играя тази роля, но никога да заживея отново истински.

Аз се грижех за вас в къщата на хер Метлер, когато спомените, които бях изгубила, започнаха да изплуват в съзнанието ми. Те се появяваха отново, малко по малко, в неясен ред. Отначало едва забелязвах, че там въобще има неща, които помнех отпреди. Докато вие спяхте през онази първа нощ, изучавах стаята, където бях пребивавала известно време, не много отдавна, и разглеждах вещите, които, както предполагах, са били мои. Намерих пътническия си куфар и прегледах съдържанието му: научните книги, които изведнъж ми се сториха страхотни и познати, многото пощенски картички, които бях купила, но никога не изпратих; албумът за снимки с неговите празни рамки — една нишка от моята история, която показваше, че в нея е скрита много тъга и че аз много настоятелно трябва точно там да търся и да откривам отново истината за себе си. Постепенно паметта ми за това какви са били тези неща и какво са означавали лично за мен се избистряше като нещо, което е сякаш на върха на езика ти, но не може да бъде напълно изречено.

Не влагах прекалено много усилия, за да стигна до спомените за тези неща. Това бяха свободни минути между съня и грижите за себе си и моя пациент, за което занимание бях много благодарна. Знаете ли, че фрау Метлер ми разреши да използвам кухнята и даже ми помагаше да приготвям храна, след като беше разбрала колко болен бяхте вие? Аз се ориентирах много добре в квартала, когато отидох на покупки и при д-р Шад, както ме помолихте. Една сутрин, за да отида втори път при доктора дори прекосих напряко от „Гренадирщрасе“ до кабинета му, без много да му мисля. Това би трябвало да ми подскаже, че паметта ми се възвръща, но аз го разбрах друг път благодарение на нещо по-конкретно.

Приех сериозно това, което ми казахте — че Германия не е вече сигурно място за мен, но нямах представа каква може да бъде заплашващата ме опасност. Хер Метлер ми каза само, че станало нещо обичайно хора да изчезват и че трябва да избягвам улиците през нощта. Аз последвах съвета му и дори когато се осмелявах да изляза през деня — когато, признавам, всичко изглеждаше съвсем нормално — се опитвах да бъда нащрек. Мислех, че ако трябва да изчезна, първо някой трябва да ме хване и да ме доведе до състояние на безпомощност. Затова избягвах най-пустите улички и алеи и изобщо непрекъснато проверявах, поглеждайки назад през рамо, дали някой не ме следва. Понякога самата аз ставах преследвач, въобразявайки си, че съм виждала този или онзи непознат преди. Когато забележех, че някой ме наблюдава, често не можех да направя друго, освен да не се обръщам и да ускорявам крачка. Тогава наистина видях такъв човек, който обаче не ме следеше, а наблюдаваше къщата, в която живеех. Бях го видяла онази сутрин, когато излязох да купя хляб и мляко, да виси около главния вход на еврейското гробище: един грубо изглеждащ мъж с румен цвят на кожата и тежък, втренчен поглед. Той беше там и когато се връщах, не на съвсем същото място, а този път вътре в гробището, движейки се безцелно от един на друг надгробен камък, с ръце в джобовете на мушамата си. Хер Метлер мислеше, че това най-вероятно е репортер. Репортери се появили неотдавна пред неговата къща със стаи под наем, каза той, и задавали нахални, неуместни въпроси. Но мъжът в гробището не ми направи впечатление на човек, който иска да задава въпроси. Той ми заприлича на ловец, чакащ търпеливо жертвата си да се покаже от прикритието си.

Когато се върнах в стаята си, отидох до прозореца. Нямаше и помен от човека в гробището, но аз не вярвах той да си е отишъл. Една част от мен беше уплашена, но друга ми казваше, че моят страх е неразумен. Обаче в дъното на съзнанието ми вероятно вече се беше загнездила мисълта за бягство, защото преценявайки възможностите си за това, отидох до скрина с чекмеджета, където си бях подредила чисти фусти и долни ризи. Без да мисля, стигнах до средата на купчината бельо и извадих един паспорт и шепа банкноти. Ето къде съм ги била скрила преди няколко месеца. И щом ги взех в ръце, разбрах какво беше станало: аз си ги спомних.

Доктор Шад ме посети по-късно онзи ден. Вие бяхте прав да му се доверите, защото той беше много внимателен и ясен в предписанията и съветите си. Аз го попитах за състоянието на вашето подсъзнание и дали това, което сте говорели при бълнуването, когато бяхте повален от треската, е било истина. Може би верен на клетвата си като лекар да не издава тайни от личния живот на пациентите си, той не ми каза много нещо по въпроса. Все пак аз имах впечатление, че той допуска като възможност нещата, които бих чула от него за вашето бълнуване, да предизвикат у мен голям шок, достатъчен да промени чувствата ми към вас, каквито и да са били те досега. След това той каза, че съм била щастлива, защото съм достатъчно млада да се насоча към някой друг. Изглежда, той е под впечатлението, че за вас аз съм нещо повече от пациентка. Аз не коригирах неговите предположения, въпреки че понякога съжалявам за това. Ще разберете, че не поради вашата болест ви напуснах така внезапно.

За всичко по-нататък бяха виновни пощенските картички, онези пощенски картички, които вероятно бях купила, но никога не изпратих. Беше на сутринта на четвъртия ден. Бях излязла от къщата, както обикновено през задния вход, за да купя храна, минавайки през кухнята на хер Метлер. Както обикновено, отидох до малката хлебопекарница на края на „Трескощрасе“, но те бяха свършили хляба и аз се отправих по-нататък по „Пренцлауер Алее“, търсейки друг такъв магазин. Не бях вървяла много, когато минах покрай малко магазинче, където се продаваха вестници и тютюн. Отвън на витринката бяха изложени пощенски картички от Берлин, като тези в моята стая: точно същите изгледи от точно същите места и още няколко други. Това беше магазинчето, където ги бях купила. Нямах никакво предварително намерение да пазарувам нещо, но спрях. Започнах да разглеждам внимателно картичките, особено по-новите, цветните. Беше нещо, което вече имах навика да правя, откакто напуснах родната си страна. Освен улици и паметници, някои от картичките бяха със снимки на животни: кучета, коне и котки с дълга козина и панделки около вратовете. Избрах една картичка с няколко котки и отидох да я платя. Точно в този миг си спомних за кого бяха пощенските картички, за кого бяха предназначени те всичките. Стоях в магазина неподвижна, а спомените изплуваха в моето съзнание един след друг, като отговорите и въпросите следваха с такава скорост, че главата ми се завъртя.

Изпуснах пощенската картичка и избягах навън на улицата. В това време тя беше пълна с хора, отиващи на работа. Те се блъскаха да се качат на трамваите и вървяха на тълпи по тротоарите към станцията на „Александерплац“. Паспортът и парите бяха в палтото ми. Нямаше нищо, което да ме спре да се кача на някой влак там и тогава. Чувствах се сигурна в тълпата, закриляна и скрита от огромния брой хора в нея. Боях се, че ако се върна на „Вьортерщрасе“, никога няма да мога да избягам отново. Тези, които ме следяха, щяха да дойдат и да ме приберат, и вашите предупреждения щяха да отидат на вятъра. Така, когато стигнах „Александерплац“, си купих билет за метрото до спирка Потсдам, а оттам взех трамвай до спирка „Анхалт“. Там имаше влак до Мюнхен, който тръгваше след седем минути. Този късмет ми се стори като потвърждение, че върша нещо правилно. Купих си билет и заминах набързо за чужбина.

Надявам се, че ще разберете необходимостта, която почувствах да си отида, когато ви кажа, че всичките пощенски картички бяха предназначени за едно дете. Точно за нея си спомних в онова малко магазинче, за нея, която не беше чувала нищо за мен от пет дълги месеци. Тя е моята дъщеря. Нейното име е Анна и тя е на девет години. Няколко дни след като напуснах Берлин, ние се събрахме отново. Сега съм твърдо решена, че няма да се разделяме отново.

За мен е много обезпокоително, че всичко толкова скъпоценно е могло да бъде изгонено от моето съзнание. Често се чувствам виновна, че моята любов към Анна се е оказала недостатъчно силна да се задържи здраво в мен дори при мрака, който ме е бил обхванал. Що за майка е тази, която е способна да забрави за детето си? Аз трябва да си припомням, че в този свят твърде често деца са били забравяни и че невинаги хора са изоставяли невинни същества по свой избор. Мнението на обществото е категорично — малко хора имат силата и смелостта да се противопоставят на това.

През по-голямата част от живота си Анна е била принудена поради обстоятелствата на нейното раждане да живее отделно от мен. Трудно е за жена с извънбрачно дете да си намери работа като учителка дори в тези модерни времена. Но както и да е, сега Анна живее с мен. Ние се върнахме обратно в страната, в селото, където съм родена. Тук неодобрението на училищните власти може да бъде преодоляно, защото имат нужда от персонал или поне така ми беше внушено. Във всеки случай, Анна и аз никога няма да се разделим отново.

Вие ме питахте често защо съм дошла в Берлин. Сега мога да ви кажа, че това беше заради нея. Надявах се да разсея една сянка, надвиснала върху целия живот на Анна от самото й раждане, въпреки че тя никога не е знаела нищо по този въпрос и винаги ще бъде така, ако аз вървя по свой собствен път. Моля да ми простите, че не ви пиша сега нищо за естеството на въпроса. Ако имам добрия късмет да ви видя отново, няма да скрия нищо от вас. Но засега е достатъчно да кажа, че се провалих с моята задача. Въпросите останаха без отговори, въпреки че те сега ме тормозят по-малко, отколкото преди. Аз се чудя дали това, както и много други неща, е благодарение на вас. Във всеки случай, сега разбирам по-ясно, че тази сянка, за която говорех, си е моя и само моя. Тя ще умре и ще изчезне с мен. Нито Анна, нито онези, които ще вървят след нея, ще видят това, даже в техните сънища. Светлината не е истинска светлина, докато не бъде наблюдавана от някого, както ни казват големите умове. По същия начин може да се каже, че няма позор в една история, която никога не е станала известна. Моя егоистична мечта е, че един ден вие ще дойдете тук, при нас. Анна е умно и красиво дете, пълно с любопитство и добрата. Има толкова много неща, които тя би била възхитена да научи от вас. Дори ако отреденото ни време е кратко, аз ще се радвам на всеки час от това време, независимо от какви грижи бихте се нуждаели Вие от моя страна. Вие ми казахте, че сте приключили с Берлин. Може би това невероятно убежище ще ви осигури спокойствието, за което копнеете и което напълно заслужавате.

Ако това не се случи, моля да знаете, че вие ще имате завинаги моята благодарност и любов.

Ваша приятелка,

Мария