Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (18)

17

По-късно този ден Кирш беше повален от внезапен пристъп на треска. Той го сполетя, както се возеше в претъпкания трамвай от „Александерплац“. Беше му горещо, чувстваше силна умора, стоейки правостоящ, хванал се на висящите кожени дръжки, но иначе всичко беше нормално, когато ватманът дръпна спирачките. Чу се тежко дишане. Малък буркан с мармалад се изхлузи от пазарската чанта на една жена и се затъркаля надолу между седалките. След това всички се успокоиха и трамваят потегли отново. Кирш се наведе да вдигне буркана с мармалад, който все още се търкаляше бавно към него. Бурканът подскочи право в ръката му, показвайки етикета си, на който имаше чифт череши, червени и лъскави, които му се видяха странно смешни, защото носеха името му^[1]. Той имаше усещането, че сякаш антични богове го наблюдават някъде отгоре, играят си с него и му се смеят. Следващото нещо, което усети, беше, че потъна в тъмнина.

Имаше викове и заглушаващ тътен от оръдия. Дойде му наум, че трябва да намери хирургическите си инструменти. Щяха да влязат ранени мъже, с рани, пълни с мръсотия и пръст. Нямаше време да търси убежище. Изкрещя за светлина, видя танцуващи в мрака фенери, които се приближаваха. Някакви бледи лица се суетяха, тичайки покрай него. Тогава зрението му се проясни и той разбра, че лежи с лице нагоре върху ребрестия под на трамвая, а тълпа от пътници гледаше отвисоко към него.

Никой не му помогна да се изправи. Сигурно повечето пътници мислеха, че е пиян. Той си проби път до вратите и слезе на следващата спирка, забравяйки ръчната си чанта. Един млад мъж му я подхвърли от трамвая, когато машината потегляше. Чантата се удари в бордюра и се отвори, разпилявайки документи, списания и пощенски картички по калдъръмената настилка.

Когато се върна вкъщи, целият трепереше. Фрау Ширман го видя на стълбището и предложи да повика лекар, но той й каза да не се безпокои. Било само инфлуенца, нещо, което е хванал в клиниката, каза той. Много бързо щял да се оправи.

Фрау Ширман се уплаши от инфлуенцата заради слабите си дробове. Нямаше нужда от настояване да стои по-далеч от него. Кирш се заключи в стаята си и се строполи на леглото. Треската бушува през цялата нощ. На зазоряване той си приготви друга доза салварзан, но ръцете му трепереха толкова силно, че не можа да се справи с иглата и спринцовката, без да се нарани. Отравянето с арсен сигурно се дължеше на неумело направената инжекция.

Във всеки случай не му трябваше салварзан. Вероятно инфлуенцата преминаваше, но имунната му система беше отслабнала от дългите часове, прекарвани в клиниката и неприятностите в професионалното му положение. Главната сграда на „Шарите“ беше пълна с болни хора, а тя беше само на няколко метра от клиниката. Помощният персонал и доставчиците посещаваха и двете сгради, разнасяйки микроби от едната в другата и обратно. Неговата треска нямаше нищо общо със сифилиса или с неясните кафяви петна, които се разпространяваха по ребрата му.

Около обяд фрау Ширман му донесе хляб и зеленчукова супа, като ги остави пред вратата. Към средата на следобеда температурата бе спаднала. Тя беше вече като спомен за стара болест, остатък от заболяване, което беше отминало. Не беше предзнаменование за предстоящо страдание.

Все пак Кирш би искал да бъде сигурен. Би желал да намери някого, на когото да се довери, някой, който да установи истинското му състояние и да запази в тайна резултатите от изследването. Но въпреки че мисли дълго и усилено, не му дойде наум никой, който би могъл да свърши тази работа.

 

 

Той се върна в клиниката в сряда. В неговото кратко отсъствие рисуването на Мария се беше променило. Кирш седеше с нея в познатата стая и разглеждаше скицника й. За първи път пациенти и персонал от „Шарите“ се разпознаваха в мрежата от щрихи за засенчване: сестра Хониг, с типично румен тен, но с малко тъга в извивката на веждите й, която той никога не беше забелязвал преди това; сестра Ауербах, хубавичка, но очакваща нещо, със стиснати устни в една неспокойна линия; д-р Мееринг, с изпъкнало теме, гладко като яйце, със сковано и предпазливо поведение, като че ли усещащ колко лесно би могъл да се спука. В търсенето си на нови обекти Мария най-сетне се беше обърнала към живота около себе си. Нейните страници със скици не бяха вече изпълнени с духове, а с живи хора.

Кирш се усмихна вътрешно. Това беше напредък в известен смисъл. Миналото на Мария не можеше да се изясни, но тя поне правеше опити да се свърже отново с настоящето; започваше да се противи на загъването във вътрешния си свят и да се опитва да се включи в реалния. Неговият най-голям страх беше, че тя губи връзката си с реалността, потъвайки в психозата, защото тежестта на нейното затруднено състояние я дърпаше надолу.

— Този портрет на д-р Айснер — приликата е поразителна. — Той вдигна скицника. Роберт Айснер беше хванат с колеблив, шляещ се поглед, като човек, който слуша някакъв разговор, но не може да се реши дали да се присъедини към него. Очите му бяха призрачно бели, с изключение на силно черните точки на зениците му.

— Той лекар ли е?

— Той не каза ли?

Мария поклати глава.

— Понякога носи бяла престилка, като вас. Друг път не.

Кирш се чудеше колко ли пъти той е бил тук.

— Не знаех, че е говорил с вас.

Мария обърна главата си на една страна. Лъч светлина от прозореца падна върху бузата й. Нейната коса, сега вече достатъчно дълга, за да бъде вързана, имаше меден блясък, загатващ за огън в тъмнината.

— О, да — каза тя. — Престори се, че просто минава. Това не е много добра постъпка. Той е много любопитен.

Кирш се усмихна.

— Очаквах, че е такъв.

— Какъвто бяхте вие.

— Аз?

— Това вие го казахте. Когато дойдохте в болницата. Вие бяхте любопитен.

— Разбира се. — Кирш се изчерви. Искаше му се да я увери, че тя е нещо повече от интересен екземпляр, повече от потенциален ключ към професионален напредък, каквито изглеждаха често в очите на хората много случаи. Той обърна друга страница от скицника. — Обаче пак няма автопортрет, нали?

— Опитах, но е трудно. Наблюдавам се, но портретът никога не се получава. — Тя сви рамене. — Не го усещам. Изтеглям първата линия и тогава той ми бяга.

Кирш обърна друга страница, последната. Тук имаше само едно лице и то беше неговото. Тя го беше нарисувала погледнал надолу и встрани. В сенките имаше грубост и енергия, каквито нямаше в другите портрети. Този беше направен набързо, като че ли Мария се е стремяла да хване приликата, преди да я загуби съвсем — като че ли се е страхувала, че той скоро ще изчезне. Това беше като образ в огледало, но без скучно подражание на едно чисто отражение. Кирш седеше, зяпнал собствения си портрет, смаян от силата на образа: изтеглените вежди, смутения втренчен поглед.

— Боже мой. — Той се насили да се засмее. — Наистина ли изглеждам толкова нещастен?

Мария кимна. След това посегна и докосна лицето му.

Нещо се приближи, тътрейки се, до външната страна на вратата. После тя се хлопна с лек трясък в касата си. Стъпките продължиха да потропват нататък по коридора.

Прозвуча звънецът за обяд. Мария дръпна ръката си.

— Трябва да вървя — каза тя.

Тя стана и излезе бързо от стаята. Мина един момент, докато Кирш разбра, че е оставила скицника си в стаята.

 

 

Вечерта заваля сняг. Кирш напусна клиниката по-рано от обикновено и така попадна в края на вечерното претоварване на движението. Вагонът на градската железница беше претъпкан от край до край. Той стоеше прав, притиснат до вратата, блъскан от другите пътници, дишайки мръсния въздух с мирис на тютюн и мокра кожа, с объркана глава, леко задъхан. Тълпите се носеха през „Александерплац“, безгласни и скупчени в задръстванията, с лица, осветявани от уличните лампи от време на време и после отново потъващи в сянка.

До онзи ден изглеждаше, че е играел някаква игра, макар и тази игра да беше прикрита с цялата сериозност на научното и медицинското изследване. Но вече нямаше игра.

На изток от „Шьонхаузер Алее“ беше по-спокойно. Снегът беше започнал да трупа, когато той бързаше по „Гренадирщрасе“, спирайки само да погледне закованата с дъски фасада на магазина за грамофонни плочи на хер Бронщайн и отломките от стъкла, които блещукаха като скреж върху калдъръмената настилка. Няколко минути по-късно оттатък Еврейското гробище, зяпайки къщата с квартирите под наем, точно както беше правил преди два месеца.

Беше му необходимо малко време, докато открие уличната входна врата. Тя се намираше отстрани на сградата, отчасти скрита под ръждясалата спирала на стълбата за авариен изход при пожар. Той дръпна звънеца на вратата, но не последва никакъв резултат, след това заблъска по вратата с юмрук.

— Ало?

Неговият глас отекваше многократно между стените по уличката, като отделните отражения се сливаха в един звук. В квартирата отсреща угасиха някаква светлина и това го потопи в мрак.

— Какво искате?

Един мъж го гледаше отгоре от прозорец на първия етаж. Беше с избръсната глава и носеше очила.

— Дошъл съм за една стая. Искам да я наема.

— Дава се под наем само на жени.

— Не е за мен.

— Елате утре.

Мъжът затръшна прозореца.

— Ще платя в аванс — изкрещя Кирш. — Ако мога да видя нещо сега. Утре ще бъде много късно.

 

 

Хазяинът се казваше Себастиян Метлер и говореше с дразнещ швейцарски акцент. Не беше на повече от четирийсет, но се държеше като стар човек, спирайки често, с една ръка, подпряна отстрани на парапета, когато започна да се качва по голото дървено стълбище. Госпожа Метлер, неговата майка, затлъстяла жена, с пенсне, прикрепено на носа й, наблюдаваше през отворената врата на своето жилище, като че ли се страхуваше, че това усилие може да се окаже твърде голямо за сина й.

— Тъкмо ми се освободи една стая отзад. Няма кой знае какъв изглед.

Те се качиха на втория етаж на къщата със стаи под наем, където Кирш беше видял Мария. Електрическа настолна лампа хвърляше сенки по избелелия тапет на цветя. Прекалено голям стъклен полюлей висеше от тавана.

Господин Метлер отвори една врата със закована върху нея месингова табелка с „№ 2“.

— Така, за кого е стаята? — Той включи осветлението и отстъпи назад, за да пропусне Кирш. — Казах ви, вземам само…

— Тя е за моя студентка.

— Студентка? — Господин Метлер повдигна очилата си от носа. — Добре, щом можете да гарантирате за нея.

Стаята беше семпло мебелирана, но спретната и чиста. Камината от ковано желязо и гипсовите корнизи й придаваха спартански аристократизъм. Кирш огледа масата с дантелената покривка, просната върху нея, масивния гардероб, разпятието над кревата. Прозорецът гледаше към затворено пространство с въжета за простиране и снежинки, кръстосващи тъмнината.

— Гледка към улицата. Това е, което търся.

Господин Метлер поклати главата си.

— Имам само тази стая.

Кирш посочи през вестибюла към вратата, отбелязана с „№3“. Тя беше в тъмночервено, въпреки че боята беше нанесена на тънък слой, така че да се виждат влакната на дървото. — А онази?

— Взета е. Поне засега.

— Поне засега?

— Стаята е предплатена до края на месеца.

— Днес е двайсет и девети.

— Тогава е платена до четвъртък.

— Има ли някой вкъщи? От наемателите?

Господин Метлер хвърли поглед през площадката на стълбището.

— Не мога да кажа. Аз не контролирам наемателите си.

— Може ли да погледна?

— За какво? Казвам ви: стаята не е свободна.

— Все още не. — Кирш отвори портфейла си. — Ще бъда много щастлив да ви платя за неудобството. Да погледна, защото е много късно.

Господин Метлер бавно се изправи, при което гърбът му прищрака злокобно. Върхът на езика му направи кръг и облиза устните му.

— Трябва да донеса ключа.

Кирш извади банкнота от пет райхсмарки.

— Аз ще дойда долу с вас. Така няма да е необходимо да се връщате отново.

* * *

Две минути по-късно стоеше сам пред вратата на Мария. Железният ключ в ръката му беше студен и тежък. Опита се да си представи стаята. Дали беше така гола като стаята отсреща през площадката? Беше ли спретната, или в безпорядък? Имаше ли там някакво доказателство за престъпление или мошеничество, за каквито подозираше д-р Фишер? Или за влошаване на състоянието към лудост? Той беше виждал такива стаи, в които никога не би искал да влезе отново.

Дойде му наум, че това е причината, поради която не беше пожелал да дойде тук по-скоро. Би му било трудно да обясни как така познава мястото, където беше живяла Мария. Това можеше да доведе до задаването на всякакъв вид неудобни въпроси. Такъв беше все още този случай. Но това не беше причината: той се страхуваше от това, което би могъл да намери.

От напрягане му се зави свят. Тъмночервената врата започна да се клати пред очите му, свивайки се и опъвайки се, като че ли беше жива. Той сграбчи ключа, приближи студения метал до лицето си за момент, след това го пъхна несигурно в ключалката.