Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (27)

26

Мария не беше виждала д-р Кирш няколко дена. Когато той се запъти след тези дни към нея, вървейки през двора, тя разбра, че нещо не е наред. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на палтото му, така че кокалчетата изпъкваха през плата; а имаше и някаква скованост в походката му, каквато тя не беше забелязвала друг път.

— Не ми казвайте, че рисувате клиниката?

Мария беше седнала на обичайната си пейка. Гледаше към сградата с подложката за рисуване в скута си, въпреки че още не беше започнала. Следобедното слънце пробиваше на места през облаците.

— Защо не бива да я рисувам?

Кирш погледна към зарешетените прозорци и солидната зидария, скрита само тук-там от сухите останки от пълзящи растения. — Има много по-красиви гледки.

Тя се отмести малко от мястото си на пейката, за да му направи място, но той седна върху страничната облегалка. Мария погледна надолу към листа си и очерта една крива линия, изчаквайки Кирш да заговори. Линията оформи една скула. Под скулата тя нарисува челюст.

— Лоши ли са новините? — попита тя.

— Не — каза той. — Не, има напредък. Определен напредък. Ако имате късмет, ще излезете от тук много скоро. Ще можете да продължите живота си.

Тя нарисува дъгата на едната вежда. Мъж ли щеше да бъде това, или жена? Не знаеше. Стомахът й се сгърчи.

— Къде ще ме изпратите?

— Само там, където ви е мястото. — Той я погледна за първи път, но тя не отместваше поглед от нарисуваното на листа. — Това място тук е само временен подслон. Скоро няма да се нуждаете повече от него.

Тя нарисува очите тъмни и пронизващи.

— А вие какво ще правите?

На горния етаж на клиниката една фигура в бяло премина покрай един от прозорците. Колко други още наблюдаваха? Мария се чудеше. Сигурно за д-р Кирш беше неудобно да има публика. Или той искаше точно това: да има други, които да наложат разстояние между тях?

— Мария, това, което се случи в къщата на господин Метлер… — Нейният молив спря да рисува. — Това беше погрешно от моя страна. Напълно погрешно.

— Така ли? Защо?

— Аз съм лекар. Моята роля… моето задължение е да възстановя здравето ви. Всичко друго може само да усложни вашето оздравяване.

Той усети сълзи в очите й. Тя стисна зъби. Беше уплашена, че ако отвори устата си да говори, сълзи щяха да потекат по бузите й. Колко глупаво, помисли си тя. Колко ненормално. Насилваше се да се съсредоточи върху рисуването, като запълваше зениците и клепачите с резки движения на молива.

— Трябва да разберете — каза Кирш. — Сега сте ограничена и се чувствате изолирана. Всички чувства, които таите, са причинени от вашата изолираност. Но щом здравето ви се подобри, всичко това ще се промени. Вашите хоризонти ще се разширят. Ще бъдете в състояние да забравите това място.

— И всеки човек от това място. Това ли искате да кажете?

— Да.

— Забравянето е нещо, в което аз съм много добра.

Тя чу как той въздъхна. Бузите й почервеняха, узнавайки изведнъж в какъв голям товар се е превърнала.

— Отделно от всичко друго… — Той сложи ръка на гърдите си. — Аз съм сгоден и ще се женя. Така че, виждате…

Тя потрепери. Искаше да избяга, но къде ли можеше да отиде? Извън стените на клиниката светът за нея беше една мъгла от полувъзстановени спомени с лица и картини, плашещи и самотни.

Тя се изправи на крака.

— Разбирам, докторе. Благодаря ви.

Направи няколко крачки към клиниката, но Кирш я хвана за ръката. Тя не посмя да се обърне и да го погледне.

— Получих известна информация. — Гласът му стана по-нежен и тих, въпреки че нямаше никой наблизо, който да ги подслушва. — Ако тя е вярна, това променя всичко. Виждате ли, аз се бях съсредоточил върху идеята да изградя отново вашето минало. Мислех, че това е единственият начин да се справя с вашата амнезия. Но сега мисля, че във вашия случай това, което наистина е важно, е вашето бъдеще. Вашето бъдеще е това, което трябва да се опитаме да осигурим отново. Може би едно блестящо бъдеще.

Тя посегна към ръката му и нежно я отстрани.

— Как?

— Само ми дайте малко време. — Гласът му беше станал отново нормален глас на лекар: компетентен, успокояващ, резервиран, без нотка на близост. — Ще трябва да замина за малко. Ще взема отпуск с разрешение на директора. Има доста неща, които искам да науча, виждате ли, а не мога да ги науча тук, в Берлин. Междувременно… — Той й подаде нещо. Една книга. — Искам да прочетете това.

Тя погледна заглавието на гръбчето: Специална и обща теория на относителността. Популярно изложение. Що за странен подарък, помисли си тя: подарък за непознати, чужди хора. Всичко друго, но не и подарък от любов.

— Мислете за това като за едно ново начало — каза Кирш.

Тя взе книгата, стараейки се да не прозвучи грубо.

— Разбира се, докторе. Ще направя каквото мислите, че е най-добре.