Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (21)

20

На следващия ден Кирш получи писмо от неговия стар командващ офицер. Той не беше чувал нищо за Густав Шад повече от двайсет години, полковникът видял името му във вестника и това го насърчило да му пише.

Чух, че сте се прехвърлили в психиатричната медицина. Възхитен съм, но в никакъв случай не и изненадан, че вече сте постигнали успех и в тази област.

След години на работа в една болница в Есен Шад неотдавна се беше върнал в столицата и беше започнал частна практика.

Омръзна ми да дишам пушеци и реших, че е време да пробвам прочутия въздух, който винаги са възпявали берлинчани. Тук имам малко познати и ще ми бъде много приятно да поговорим на чаша бира с добър другар за лошите стари дни.

Кирш си отбеляза адреса: той беше в Шарлотенбург, в западната част на града, относително моден квартал, населен с измъчени от ревматизъм стари госпожи и раздразнителни кучета. Въпреки че винаги беше уважавал Шад, той се съмняваше, че ще намери време да направи такова пътуване. Подобни срещи със стари познати заради техните почти задължителни поздравления, изявите на добродушие и сърдечност неизменно събуждаха спомени, които той предпочиташе да забрави. Ако знаеш, че и други хора се чувстват по същия начин като теб, това не ги прави непременно по-приятни. Наистина би се радвал да види някои от старите си другари отново, но доколкото знаеше, всички те бяха мъртви.

Кирш прекара сутринта, опитвайки се да се захване с писмена работа. Недовършената работа по започнати доклади и бележките по поетите случаи беше започнала да расте, а всеки ден се приемаха нови пациенти. Той не беше започнал и работата по проекта на д-р Фишер въпреки нетърпението, с което антропологът очакваше от него резултати. Изведнъж се захвана с работата си, като започна да пише на стария си „Адлер“, чукайки безжалостно и бързо клавишите, без да спира да поправя забелязаните грешки, просто се опитваше да поддържа шума и движението.

Завърши един доклад, постави го в съответната папка и започна друг: Предварителна оценка на пациента Йозеф Гросман. Гросман беше музикант, цигулар в един от градските симфонични оркестри: на 47 години, дребен и плешив. Свиренето му ставало все по-ексцентрично; толкова много, че започнал да проваля репетиции. Едва тогава започнали да забелязват други особености у него: накъсан и неструктуриран вид на разговорите му (и, както се оказало, също на кореспонденцията му), навикът му да говори с непознати на улицата и във влака, глупавата музика, която пишел в своя апартамент, не само на купища хартия, но и по стените, вратата, абажурите и мебелировката. Когато хазяйката му опитала да изчисти драсканиците, той я заплашил, че ще й отреже ушите.

Ненормалностите в поведението на Гросман бяха описани във всеки учебник като индикатори за шизофрения, при това ясно разпознаваеми; за Кирш обаче беше загадка колко време е необходимо, за да ги забележи някой. Въпреки обществения характер на неговата работа Гросман изглеждаше всъщност самотен, ситуация, която беше започнала да се поправя едва след влизането му в клиниката. Там неговото свирене го беше направило доста популярен сред другите пациенти и особено за Мария. Даже когато той свиреше навън на открито, тя излизаше и слушаше, а втренченият й поглед беше фиксиран върху движението на лъка и на неговите пръсти с изядени нокти, които сякаш лазеха като паяци от струна на струна и полека посиняваха на студа.

За момент Кирш помисли, че той и сега може би чува Гросман да свири, някаква далечна мелодия, отекваща в двора, но това всъщност беше само вятърът, който блъскаше отстрани на сградата.

Той продължи да пише на машината, стигна до вписването на името на пациента, после спря. Пръстите му бяха парализирани. Мозъкът му вече не можеше да намира подходящите думи. Това беше само един доклад, рутинно излагане на предварително установените неща, временни заключения. Но той не можеше да ги напише. Преглеждаше бележките си, надявайки се да намери там някаква цел, някакъв смисъл. Това обаче беше безнадеждно. Всяко нещо, което прочиташе, всяко изречение, всяко професионално изразено наблюдение му изглеждаше измама.

Той насочи вниманието си към бележника, който беше взел от куфара на Мария. Взря се в редовете с екзотични символи и числа. Имаше нещо поетично в тях. Всички математически изрази от този тип бяха опит да се приведе светът в равновесие, да се разкрие точната равностойност между привидно несъответни неща — ускорение и гравитация, енергия и маса; да се балансира действителността върху една-единствена опорна точка, представена от двете успоредни тирета, които съставят знака за равенство. В теоретичната физика задачата беше деликатна и величествена дори героична: едно пътешествие в свят, където нищо, независимо колко основополагащо, не беше неподвижно и постоянно; където човешките възприятия и човешкият език сякаш се стремяха да докажат, че враговете са приятели.

Но какъв беше предметът на изследването на Мария? Какъв проблем се опитваше да разреши тя?

Може би нямаше никакъв проблем. Доколкото той разбра нещо, това можеше да се разглежда като бърборене на непознат език, като музиката, която Йозеф Гросман беше надраскал навсякъде из квартирите си.

Макс щеше да знае. За него това сигурно щеше да е напълно ясно, като толкова много други неща, които неговият по-стар брат намираше за неразбираеми. Макс обаче беше жив само в неговите сънища.

 

 

Имаше работни групи навън по „Унтер ден Линден“, прегърбени, измъчени мъже, вербувани от приютите и кухните за бедни, които разхвърляха пясък по замръзналия паваж за няколко пфенинга на час. За разлика от работната сила, пясъкът не достигаше. Работниците се редяха на опашка, за да пълнят с лопатите си своите чувалчета от малки купчинки, разтоварвани на разстояние една от друга по протежение на пътя. Те стояха с превити гърбове, изчаквайки богато облечените пешеходци, и когато те се появяваха, бързайки по улицата, разпръскваха пред тях по малко от своя товар, като че ли хвърляха палмови клонки пред герои победители с надежда показаното от тях уважение да им донесе малък бакшиш.

Джобовете на Кирш бяха изпразнени, когато пред него започнаха да се мержелеят почернелите от сажди колони на сградата на Операта. Хлъзгайки се по кишата, той се движеше бързешком, пресече улицата към Академията на науките и се провря през колона от таксита. Студен източен вятър развяваше дрехите му, заплашвайки да свали шапката от главата му. Щеше да му бъде по-лесно да пази равновесие с разперени ръце, но те бяха заети с бележника, който крепеше здраво под палтото си.

Той беше на ъгъла на площад „Франц-Йозеф“, когато чу настойчиво бучене на автомобилен клаксон. Вдигна очи и видя зелен мерцедес, който се накланяше към вътрешната страна на камион, изпреварващ го със състезателна скорост. Кирш подскочи на бордюра и се стовари тежко върху едното си коляно. Бележникът падна на земята с лице надолу. Вдигна го, за да го оправи, но той беше вече повреден. Мастилото се беше размазало по страниците, числата и символите бяха зацапани и дори заличени от влагата. Хартията беше лошокачествена. Тя попиваше вода като парцал и се превръщаше в кашеста маса. Мерцедесът профуча, обливайки го с киша. Той изруга високо и се обърна да види главата на шофьора, очертаваща се в отворения прозорец на автомобила. Това беше мъж, най-малко на петдесет, с увиснали мустаци и тъжни очи на ловджийско куче. Лицето му имаше глуповато изражение, той като че ли знаеше, че трябва да се извини, но бързаше прекалено много, за да го направи. Мерцедесът удари спирачки, после зави силно надясно към площада и изчезна, оставяйки след себе си следа от изгорели газове.

Портиерът на Академията на науките огледа Кирш от горе до долу, задържайки за малко поглед върху калните му панталони и водата, която все още капеше от мушамата му.

— Как казахте, че е вашето име?

— Доктор Мартин Кирш от психиатричната клиника „Шарите“.

Портиерът въздъхна и изчезна в служебното си помещение, оставяйки Кирш сам във фоайето. Голямо мраморно стълбище водеше нагоре към първия етаж, където друг портиер — снажен мъж с лъскава плешива глава — стоеше, гледайки надолу към него. От коридора се чу звук от провеждаща се лекция. Лекторът каза нещо смешно. Учтив смях изпълни за кратко пространството.

Дали пък лекторът не е Алберт Айнщайн? Това беше една възможност. Тук, в Академията, където са били представени много от най-важните му трудове. Мисълта, че той може да е там в сградата и всеки момент да се появи надолу по стълбите, накара сърцето на Кирш да забие по-бързо.

— Доктор Кирш?

Мъж с пенсне и отворена яка стоеше пред него. Оказа се, че неговото име е Клепер и заема някакъв административен пост в Академията.

Кирш извади бележника. Обясни, че в него се съдържат изчисления, правени очевидно от един от неговите пациенти.

— Никой в клиниката няма достатъчна квалификация да прецени дали те са смислени. Касае се за много сложна математика. Но някой от вашите изтъкнати членове сигурно веднага ще може да разбере това.

Клепер хвърли поглед върху бележника, видя набръчканите и зацапани от мастилото страници.

— Не съм сигурен, че разбирам нещо. Вие говорите за психично болен пациент, нали?

— Да.

— И този пациент е математик?

— Студент по математика. Или по физика.

— Така че вие искате… — Клепер се намръщи. Той не беше повече от трийсетгодишен, но всичко в облеклото и маниерите му показваше, че копнее по средновековната gravitas^[1]. — Вие искате попечителство за този пациент?

— Искам да знам дали тези формули и изчисления са някакво доказателство за разстроен разум. Искам да знам дали те имат математически смисъл.

— Ако вашият пациент е студент, сигурно трябва да се консултирате с неговите преподаватели.

— Страхувам се, че това е невъзможно.

Хер Клепер сви рамене.

— Направете това, което е възможно, д-р…

Кирш почувства студено течение откъм гърба си. Някой беше влязъл през предната врата.

— Моето име е Кирш.

— Нашите членове нямат навика да дават безплатни консултации на… — погледът на Клепер се спря на калните му обувки… — никого.

— Ще отнеме само няколко минути. За един физик…

— Страхувам се, че и дума не може да става за това. Те са изключително заети хора. Сигурен съм, че вие можете да си представите колко е ценно тяхното време. — Клепер направи неясен жест към улицата. — Бихте могли да опитате в университета.

Кирш се обърна и се озова срещу мъж на средна възраст с високо чело и бели мустаци.

— Добро утро, професоре — каза хер Клепер. — Мога ли да съдействам с нещо?

Професорът отправи към Кирш изпълнен със съжаление поглед и точно тогава той си спомни бързащия мерцедес, който едва не го прегази, и лицето на шофьора в прозореца на автомобила.

Професорът свали чифт тежки кожени ръкавици и подаде ръката си.

— Макс фон Лауе. Казахте, че търсите физик, нали?

Фон Лауе. Той беше спечелил Нобеловата награда точно преди войната за свой труд върху рентгеновите лъчи. Беше написал и книга върху общата относителност.

Кирш се представи и обясни целта на посещението си. Професорът кимна тежко и пое бележника, разгръщайки две овлажнени страници. Но светлината във фоайето беше слаба и начинът, по който той погледна накриво, показа, че не би могъл да направи много нещо.

— Не може ли да оставите това нещо при мен — каза той. — Обещавам да го пазя добре.

На горния етаж лекцията беше стигнала края си. Ръкопляскания за кратко прекъснаха атмосферата на почтително затишие. Това беше светът на Макс, свят на идеи, на чиста мисъл; светът, за който той беше роден, но никога не можа да се включи в него.

Кирш подаде визитната си картичка и си тръгна, хвърляйки последен поглед нагоре по мраморното стълбище.

 

 

В общата стая на персонала целият разговор се въртеше около генерал Шлайхер и неговото издигане от министър на войната до райхсканцлер. Повечето бяха на мнение, че е само въпрос на време да се обяви военно положение, тъй като имаше малък шанс той да събере работещо мнозинство в Райхстага. Други мислеха, че една коалиция с участието на прагматичното крило на нацистката партия би могла да бъде съставена някак си, оставяйки Адолф Хитлер извън играта. Икономическите условия бяха показали признаци на подобряване, а народната подкрепа за националистите вече спадаше. Нацистите може би никога вече нямаше да вземат властта отново.

Кирш се върна в кабинета си и продължи с недовършената писмена работа, но след няколко часа очите го заболяха и не можеше да напише нищо повече. Чувстваше ръцете си студени и тежки, като че ли плътта му се вкочаняваше. Не беше изпитвал подобно нещо от много дни. Излезе на стълбищната площадка и запали цигара. Навън в полумрака дворът, снегът и кишата изглеждаха синкави. На оттатъшната страна на канала гореше нещо, приличащо на купа смет, като откъслечната жълта светлина оцветяваше мъгливия въздух.

Навън имаше следи в снега — както животински, така и човешки. Безпризорни кучета душеха наоколо в нощта, особено когато беше студено, привлечени от кухненските миризми. Много често те прекатурваха кофите за смет, разпръсквайки обелки и остатъци от храна по двора. Кирш започна да проследява техните виещи се пътища, докато светлината угасна.

 

 

Той напусна клиниката към осем часа. Навън въздухът беше влажен и студен. Кишата върху паважа се превръщаше в лед, който скърцаше под краката като строшени стъкла. Кирш се изгърби, пъхайки брадичката си под реверите на палтото.

Един автомобил зави зад главната болница. Кирш видя как неговата сянка се движи по тухлените стени. Той погледна към предните светлини, когато автомобилът се промъкна покрай бордюра до него.

— Доктор Кирш?

Задната врата за пасажери се отвори широко. Голяма вълна изгорели газове скри вътрешността на автомобила. След това той видя брадатото лице, тена на изложен на бури стар моряк, сухото тяло, наклонено напред.

— Доктор Фишер?

— Какъв късмет! Качвайте се, качвайте се. Бухер и аз сме изцяло на ваше разположение. — Шофьорът на Фишер излезе от колата, отвори вратата и я задържа.

— Само сега по-бързо се качвайте. Става студено.

Кирш се качи в колата.

— Страхувам се, че не ви очаквах, д-р Фишер. Имахме ли насрочена…?

— Току-що пристигам от Мюнхен. Спрях тук при много малка вероятност да ви намеря. Телефонирах от гарата, но изглежда, никой не знаеше къде сте.

Завиха надясно към главния път, поемайки на изток. От всички страни ги заобикаляха високи черни жилища на фона на снижаващото се небе над града. За тези условия Бухер караше бързо.

— Получихте ли чека? — попита Фишер.

— Да, получих го, благодаря ви.

— Сумата е достатъчна, надявам се, да започнете работа върху проблема, по който дискутирахме.

— Повече от достатъчна. Започнах да съставям списък на институциите и практикуващите лекари, към които да се обърнем.

Това беше всичко, което можа да измисли да каже, защото в действителност не беше направил нищо.

— Но аз мисля, че вече ви изпратих това.

— Вашият списък беше полезен като отправна точка. Но мислех, че трябва да предприема възможно най-широко допитване.

Фишер бръкна в джоба си и извади своята табакера с цигари.

— Имам много ясна идея кой би могъл да сътрудничи във вашето проучване и кой не е подходящ. — Той предложи на Кирш цигара. — Придържайте се към моя списък. Ще видите, че той ще ви спести много време.

Кирш отказа цигарата, чудейки се как така Фишер беше толкова добре запознат със състава и ранга на германските психиатри, и по какви критерии е бил съставен този списък.

Фишер запали клечка кибрит, засланяйки с една ръка пламъчето.

— Не че искам да ви пришпорвам. Далеч съм от такова намерение. Вие трябва да отделите на задачите си толкова време, колкото ви е необходимо.

Настигнаха един трамвай на северната страна на „Луизенплац“, при което колата премина през решетката от жълта светлина, хвърляна от него, в която се виждаха очертанията на глави и лица, зяпащи през замътените стъкла. На Кирш му се стори, че той наистина беше пришпорен. Но може би просто по този начин Фишер управляваше нещата.

Фишер се облегна назад в седалката си, отстранявайки нишка тютюн от езика си.

— Е, как е вашата специална пациентка? Имате ли някакъв напредък?

— Малък — каза Кирш.

Фишер се обърна към него, издишвайки силно.

— И?

Бухер също го наблюдаваше в шофьорското огледало. При светлината от фаровете на приближаващите към тях коли Кирш можеше да вижда очите му.

Той сви рамене.

— Тя е студентка, дошла от Цюрих.

— Тя ли ви каза това?

— Не. Нейният хазяин се намери. Видял снимката й във вестниците. Името й е Мария Драганович. Реших, че е по-добре да не правя изявления.

— Много мъдро. — Кожата изскърца, когато Фишер леко се загърна на седалката на автомобила. — Но тя все още не си спомня нищо, нали? Нейната амнезия не се е подобрила?

— Не.

Фишер се обърна отново към стъклото, изглежда едва забелязвайки санитарната кола, която с пронизителна сирена мина покрай тях на път за болницата. Той извади цигарата от устата си и се усмихна.

— Значи моята теория изцяло се провали във вашите очи?

— Не виждам причина да вярвам, че това е измама, ако това искате да кажете. Не виждам как някой може да спечели.

Фишер се засмя.

— Някой винаги иска да спечели, хер докторе. Може би вие бихте могли да спечелите, ако с целия случай се боравеше по правилния начин. Ако пресата не го беше обърнала на цирк.

Сега се намираха на една по-широка, по-натоварена пътна артерия, която следваше очертанията на изоставена бивша вътрешноградска граница. Бухер отново ускори автомобила, движейки се явно по трамвайната линия с раздрусване.

— Това е интересен случай — каза Кирш, без да бъде сигурен, че това има предвид Фишер.

— Извънредно интересен. Той може да ви осигури успех.

Кирш видя Мария, която седеше до прозореца и се мръщеше, рисувайки в скицника си. Ако затвореше очи, можеше да си спомни миризмата на нейната възглавница.

— Разбира се — каза той, — но зависи от това дали тя ще остане моя пациентка. Страхувам се, че нещата се развиват така, че това изглежда малко вероятно.

— Малко вероятно? Защо?

Кирш реши да каже истината. Не можеше да я крие по-дълго в никакъв случай.

— Защото д-р Бонхьофер очаква молбата ми за напускане.

Той разказа на Фишер за спора си с д-р Мееринг, за терапията чрез инсулинова кома и нараняването на сестра Ритер. Каза малко и за сержант Щьор — как страданието на този болен му е въздействало, събуждайки у него отново спомени от войната. Страхуваше се обаче да не би Фишер да го помисли за прекалено сантиментален.

Фишер слушаше, без да каже дума. Той беше прекалено стар, за да е служил във войната. Сигурно се е бил сврял на безопасно място в някой университет, като е възможно дори да е скърбял за страданията на фронта, може би даже да си ги е представял, но е бил далеч от вцепеняващия ужас и виденията, които никога не избледняват.

— Нали разбирате — заключи Кирш, докато изчакваха на един жп прелез, — че моите дни в „Шарите“ са преброени. А ако напусна „Шарите“, трябва да се откажа от този случай.

На ъгъла група полицаи слизаха от задната част на един камион. Двама от тях носеха пушки. Пръстите на Фишер галеха линията на челюстта му.

— Доктор Мееринг е евреин, нали? — попита той.

— Не знам.

— Хайнрих Мееринг? Мисля, ще откриете, че той е евреин. Вашата професия е пълна с евреи. От д-р Фройд насам.

— Доктор Мееринг не е фройдист, това мога да ви уверя.

— Не че имам нещо против, разбирате ме. Много израилтяни имат прекрасни аналитични мозъци въпреки тяхното болезнено предпочитание към абстрактното. — Когато потеглиха отново, един от полицаите се подхлъзна на леда. Останалите се разсмяха. — От друга страна, много от тях имат, най-малкото, интернационалистични възгледи. И се страхувам, че не би било много умно да бъдат провокирани.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

Фишер свали стъклото на прозорчето си и хвърли навън угарката от цигарата си.

— Няма значение. — Той се наклони, пресегна се и потупа Кирш по долната част на ръката. — Човек с вашите дарби не бива да бъде изхвърлен по този начин. Аз ще използвам моето влияние, което не е незначително.

— Намекнаха ми да напусна до Коледа. Така се разбрахме.

Фишер изцъка.

— Не бързайте толкова. Нека да видя какво мога да направя. Все още може всичко да се размине.

Те минаха покрай масивния каменен шпил на Ционскирхе^[2]. Зад зацапаните с боя стъкла горяха светлини, но големите порти на храма бяха затворени. Няколко минути по-късно завиха по „Шьонхаузер Алее“.

Кирш изскочи от колата, без да изчака Бухер да му отвори вратата. Фишер гледаше нагоре към жилището на фрау Ширман със съмнение, почуквайки друга цигара в калъфката. Кирш му благодари за превоза.

— Удоволствието е мое — каза Фишер. — Чакам с нетърпение да видя работата ви. С много голямо нетърпение. Повярвайте, това е по-важно, отколкото си мислите.

Той запали цигарата и угаси кибритената клечка с три отсечени махвания на китката.