Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (43)

42

Цялото село Райнсдорф беше излязло навън и се беше събрало за службата по случай освещаването на мемориала. Кирш не можа да намери място да седне на някой от църковните столове и трябваше да се приюти на края на една пейка — една от няколкото допълнителни, наблъскани между преддверието и стария купел. След службата паството се подреди в редица навън на слънце, за да се отправи към кръстопътя, където трябваше да се открие военният паметник. Едва след като всички излязоха от църковния двор, Кирш можа да настигне семейството си. Той се изненада, като видя майка си в съвсем ново двуредно палто. То беше дълго и черно, с широки маншети, колан и големи копчета на кръста и на раменете. Тя носеше подходяща за палтото черна шапка и бежова кожа около врата си. Той никога не я беше виждал така модно облечена. Хванала подръка съпруга си, тя крачеше с високо вдигната глава, като че ли отиваше да прекара една приятна вечер в операта.

Емили, сестрата на Кирш, вървеше няколко крачки назад. Тя си беше сложила червило и беше съпровождана от сух, мрачен на вид непознат на около трийсет години, със сковано поведение и златна верижка за часовник, висяща от джоба на жилетката му. Той кръжеше в края на компанията, като поддържаше такова почтително разстояние между себе си и Емили, че за момент Кирш се почуди дали той изобщо е с нея.

— Това е Райнхард — каза най-сетне Емили. — Моят брат, Мартин.

Непознатият спря, протегна ръка и се поклони сдържано.

— Райнхард Попел. Имам честта да се запозная с вас, господине.

Те си стиснаха ръцете и продължиха да вървят към паметника, който сега вече се виждаше, покрит с тъмночервено кадифе. Селяните се хванаха за шапките си, излизайки на откритото пространство, защото там духаше остър вятър.

— Аз разбирам, господине, че вие също сте служили.

На Кирш му трябваше малко време, за да осъзнае, че Райнхард Попел се обръща към него.

— Служил? Да, служих, донякъде.

Попел се загледа към паметника.

— Жалко, аз бях просто прекалено млад.

Емили пребледня. На Кирш му струваше ужасно усилие да не избухне в смях.

— Жалко, наистина — каза той.

За миг изражението на Емили се смени от объркване към гняв, очите й се присвиха, като че ли щеше да каже: Искаш да си умра като стара мома ли?

Кирш сложи ръце зад гърба си и започна да задава учтиви въпроси. Оказа се, че хер Попел е училищен инспектор и се е запознал с Емили при една от неговите инспекционни проверки.

— Бях поразен колко внимателни бяха учениците в нейните часове и колко пламенно децата се стремяха към знания — каза той. — Дори по математика момичетата показваха истински ентусиазъм.

— Звучите изненадано.

— Е, това е рядко — неразбираемо е, може би, като се има предвид, че те наистина нямат нужда по-късно от тази наука.

— Забравяте домакинските сметки — каза Кирш, гледайки в далечината.

— О, разбира се. Но това беше час по геометрия, не по аритметика. Боя се, че Евклид не помага много в килера за хранителни продукти.

— Нито при подквасването на млякото.

Господин Попел се засмя любезно, възхитен от това, че се разбира така добре с видния брат на неговата възлюбена.

— Емили е щастлива — прибави той. — Няма съмнение, че тя е намерила истинското си призвание.

Казано поверително, Кирш се съмняваше в това. Той имаше впечатление, че това, което Емили винаги е искала, е да стане музикантка, да посещава една от големите школи в Берлин или Дрезден, и да пътува, давайки концерти — и може би щеше да го направи, ако не беше онази война.

Селяните бяха образували широк полукръг около паметника, като носеха на ръце децата си или ги държаха здраво за раменете, сякаш боейки се от това, което би могло да им се случи, ако се приближат по-близо до него. Хер Попел не беше вече при тях. Кирш изучаваше лицата на случайно присъстващите, надявайки се заради сестра си, че не се беше показал като недружелюбен. Най-сетне го забеляза да разговаря с един мъж в кафява униформа. Зад тях още доста щурмоваци скачаха на земята от един камион.

— Какво правят тези тук?

— Те са от музиката — каза Емили. — Единствено те се съгласиха да свирят безплатно.

Един запасен генерал-лейтенант в пълна униформа се появи до паметника, ръкувайки се с местни величия и членове на инициативния комитет. Когато камбаните на църквата удариха дванайсет, гранитният паметник с плоча отпред беше открит при нестройни аплодисменти. Гол, грубо оформен и обемист, той изглеждаше крайно не на място между спретнатите къщи и селскостопански сгради. Един-единствен голям венец беше подпрян на камъка. Генерал-лейтенантът произнесе кратка реч за дълга на паметта, а гласът му се губеше на фона на буйния вятър. Издигането на паметници като този, при много от които то е срамно закъсняло, каза той, е важна част от възстановяването на националното достойнство, което е в ход из цяла Германия. При тези думи Кафявите ризи заръкопляскаха, последвани от част от тълпата. След това генерал-лейтенантът прочете имената на четиринайсетте паднали герои от Райнсдорф, заедно с техните чинове и полкове. Някои хора от тълпата извадиха носни кърпички. Малко дете заплака в ръцете на майка си, защото беше забелязало една патица, която, клатейки се, пресичаше шосето, а то искаше да я пипне. Тогава духовият оркестър засвири Ich Hatt’ einen Kameraden^[1], докато фотографите снимаха за местната преса.

— Не знаех, че сме събрали достатъчно пари за това — каза Кирш, докато те стояха още там, чакайки да свършат последните протоколни формалности. — Мислех, че не ни стигат пари.

— Не ни стигаха — каза Емили, — преди да се намеси Алма.

— За какво говориш?

Емили му хвърли намръщен поглед, притискайки пръст до устните си и приканвайки го настойчиво да се приближи.

— Баща й покри разликата — каза Емили. — Точно преди една седмица.

Кирш се почувства нестабилно върху краката си. Беше решил да не казва никому за развалянето на техния годеж, преди да е говорил с Алма лично. Беше телефонирал в къщата в Ораниенбург два пъти, оставяйки съобщения, но те не отговаряха. Тя беше обидена, предполагаше той дори наранена. Може би изобщо не вярваше, че той е болен. Признанието му звучеше неубедително даже когато го пишеше. Той все още имаше намерение да я посети, за да й каже всичко: че развалянето на годежа от негова страна беше щастливо избавление за нея. Но му беше трудно да си представи, че тя ще се съгласи на среща, предназначена единствено да успокои неговата съвест, а на нея да й причини по-нататъшно унижение. Той просто трябваше да отиде до Ораниенбург и да се представи на вратата, като рискува след това да му се случи каквото и да било.

— Сигурна ли си, Емили? Сигурна ли си, че е бил бащата на Алма?

Емили кимна.

— Петстотин райхсмарки. Откъде другаде биха могли да дойдат?

— Тя никога не ми е казвала.

— Разбира се, че не ти е казвала, Мартин. Защо да ти казва, когато е знаела, че ти непременно ще го разбереш?

Значи това беше отговорът на Алма: милосърдие, състрадание, снизходителност. Нямаше причина да страда неговото семейство само защото той беше черна овца. Но това изглеждаше прекалено сложно за Алма, прекалено пресметливо. Кирш стоеше, втренчил се в паметника, и тогава му дойде наум, че Алма просто не беше приела това, което той й беше написал. Тя го беше възприела като някакво отклонение, някаква грешка, дължащи се на претоварване в работата и на нездравословна близост до лудостта. Тя сигурно седеше у дома си, очаквайки друго писмо от него, в което той се отрича от това, което беше казал в първото писмо. Междувременно всичко си оставаше бизнес, както обикновено.

Емили поклати глава.

— Знаеш ли, Мартин, понякога си мисля, че ти не познаваш годеницата си много добре.

Инициативният комитет беше организирал обеден прием в сградата на старото училище със сандвичи и картофена салата срещу заплащане, бира за господата и пунш за дамите. Оркестърът стоеше отвън и свиреше маршови песни. Генерал-лейтенантът стисна много ръце и си тръгна след десет минути, но настроението на задоволство не го напусна. Ако не нещо друго, поне четиринайсетте паднали герои от Райнсдорф бяха поставили своето село на картата, а модерният стил на паметника беше всеобщо признат като по-добър от варовиковите обелиски и кръстовете, които бяха издигнати в съседните области. Кирш си взе бира и обикаляше стаята, кимайки на стари училищни познати и приемайки случайни поздравления за неговата предстояща женитба. Майка му беше един от главните центрове на внимание, защото беше добре известно, че именно тя бе спасила този ден от всичките възможни провали. Стоеше заобиколена от най-видните членове на обществото, като разговорът беше прекъсван от многобройни молби за усмивки пред камерата. В един момент тя хвана за ръка съпруга си и го заведе пред камерата, за да могат да позират заедно. Беше минало много време, откакто Кирш ги беше виждал така спокойни и щастливи в компанията един на друг, а майка му така ведра. Паметникът беше събрал хората. Селото бе като едно семейство. Хората бяха страдали като един и си спомняха като един. А сега когато техните имена бяха издълбани в камъка, изглеждаше като че ли четиринайсетте герои бяха наистина умрели също там, проливайки кръвта си за самите свои зидове, домове и земи — при това победоносно, защото зидовете, къщите и земите все още бяха всичките там.

След малко оркестърът престана да свири и музикантите се запътиха да влязат вътре. Кирш ги пресрещна на вратата, без да обръща внимание на начина, по който те отстъпваха крачка назад, за да го пропуснат да мине, гледащи умилно като кучета, жадни за поздравяваща ги лапа. Той погледна часовника си: още час и трябва отново да тръгва към гарата. Току-що беше запалил цигара, когато разбра, че майка му го е последвала и е тръгнала подир него.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Знам, че част от заслугата да получим тези пари е твоя.

— Не, нямам никаква заслуга.

— На мен ми беше неудобно да помоля Алма да се застъпи за нас пред баща си. Знам също колко горд си ти, а и никой не обича да моли за милосърдие.

— Напълно се лъжеш. Аз дори не знаех нищо по този случай.

Но тя не го слушаше.

— Ако си говорим истината, не бях сигурна, че ти одобряваш всичко това. Знам какви са чувствата ти за войната… — Нейният втренчен поглед се премести към паметника. От стотина метра разстояние той изглеждаше на Кирш като астероид, който току-що е паднал от небето и се е заровил в земята.

— Разбира се, че одобрявам.

— Ще говорим след вечеря. — Майка му дръпна ръката си и се обърна към училищната сграда. — Получих толкова мило писмо от Алма. Ти оставаш, нали?

След вечерята Кирш се промъкна на горния етаж на къщата. Беше сигурен, че Макс ще го чака там, готов да даде израз на отвращението си към мероприятията на деня: нечестно обявеното прахосване на чужди пари за един хубав камък, гротескното лицемерие към националната чест. Кирш искаше да го увери, че е напълно съгласен с него. Но когато отиде в стаята на Макс, откри, че тя също е променена. Леглото беше преместено на срещуположната страна на стаята, старата завивка беше заменена с юрган, направен от сатен в пастелно синьо, зелено и розово. Вместо старите избелели атлазени завеси, бяха окачени нови, направени от лъскав щампован памучен плат със зигзагообразни шарки. На пода беше постлана нова черга, а големият скрин, в който бяха съхранявани толкова много от старите вещи на Макс, беше преместен в ъгъла и сега беше затрупан с четки за коса, фиби, фуркети, гребени, ножички за нокти, сребърна пудриера и пухчета за пудрене. Избелялата снимка на Макс беше все още там, но всичко друго беше изчезнало.

Сега това беше стаята, в която спеше Емили. След тринайсет години тя най-сетне беше напуснала малката стаичка. Нейните неща бяха върху скрина, а зад вратата висяха нейните дрехи. Тя беше влязла във владение на новата си стая, като беше разположила всичко, което ползваше, по свой вкус.

Малка лавица за книги беше поставена над горната част на леглото. Книгите бяха главно романи и сборници с поезия. Гръбчетата на книгите бяха украсени с релефни горски мотиви, а имената на авторите бяха изписани с позлатени релефни букви: Гьоте и Шилер, Шекспир, Балзак и някои други писатели, за които Кирш не беше чувал.

Какво бяха направили с книгите на Макс, с неговите дрехи, с неговите момчешки играчки? Дали ги бяха качили на тавана? Или ги бяха продали на фонда за издигане на паметника? Най-вероятно беше последното, помисли си той, това е било преценено като най-подходящо. Той се съмняваше, че са получили много пари за тези вещи. Дрехите бяха стари, повечето играчки изпочупени, а книгите — от тези, които не биха се радвали на широк интерес. Повечето хора биха ги купили само от съжаление. Скоро след това вероятно щяха да бъдат отново изхвърлени, тъй като за тези хора те нямаше да имат сантиментална стойност. Щяха да бъдат оставени навън, за да бъдат натоварени на някоя прашна каруца или хвърлени в пещ за изгаряне на смет. И никой, никога нямаше да почувства липсата им.