Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (30)

29

Психиатричната клиника „Бургхьолцли“ се намираше в южните предградия на града, от едната й страна беше Цюрихското езеро, а от другата — възвишението Цюрихберг. Сградата беше по-величествена от тази на „Шарите“, с високи, покрити с камъни външни стени, подобни на стените на английска държавна постройка. Дворовете бяха по-просторни от тези на клиниките в Берлин, а гледките от по-горните етажи бяха впечатляващи, нарушавани само от шумната железница, която минаваше покрай брега на езерото.

Имаше и други разлики. „Бургхьолцли“ се славеше със специално първокласно отделение като пасажерски лайнер, където, срещу допълнителна такса пациентите бяха настанявани в апартаменти с напълно обзаведени салон и трапезария. Първокласните пациенти ги освобождаваха от работа на двора или в работилниците, където другите работят като част от тяхната обща рехабилитация. Правилата за вътрешния ред в тези помещения не бяха широко разгласявани. На повечето от второ- и третокласните пациенти изобщо не беше казвано за съществуването на такива възможности. Вероятно, размишляваше Кирш, слизайки от спрялото пред психиатричната клиника такси, фактът, че на тях се гледа като на болни с по-нисш статус, би пречел на лечението им.

По-младият син на Алберт Айнщайн беше един от онези привилегировани болни, които обитаваха първокласното отделение. Кирш представи визитната си картичка на една сестра на рецепцията и беше съпроводен през серия от коридори към южната страна на сградата. Още по пътя за натам се усещаше, че въздухът става все по-добър, като миризмата на варена храна и дезинфектанти полека се заместваше от по-ненатрапчиви, по-приятни аромати на лак за дърво, цветя. Тук приличаше повече на скъпите частни клиники и санаториуми, за които беше чувал. Разположени навсякъде из швейцарските Алпи, те рекламираха доставки на скъпи консумативи, даваха обещания за чист въздух, спокоен отдих и щадящи упражнения в подобряваща състоянието на болните обстановка. Така много хора започнаха да се занимават с грижи за психично болни, предлагайки водни процедури и най-новите лекарства, наред с гаранция за мир и спокойствие — на съответната цена. В Швейцария лудостта беше станала значителен източник на печалби, каквито бяха войните за нейните съседи.

Минаха през една заключена врата. В отдалечената част на отделението втора сестра замести първата. Тя беше висока и червенокоса, с бледа, леко луничава кожа. Бързо изкачиха някакви стъпала и тогава тя също изчезна, оставяйки го да чака на площадката на стълбището. Там той прекара няколко минути, гледайки през прозореца покрития със сняг двор. Нямаше представа дали Едуард Айнщайн ще иска да се види с него, но от опит знаеше, че хора, затворени в подобни институции, рядко пропускат възможност да се изплъзнат от монотонната рутина на своето всекидневие. Алтернативата беше да мине през неговите лекари, но почти сигурно беше, че те ще се консултират с Милева, вероятност, която той искаше да избегне на всяка цена. Едуард беше неговият последен шанс, единственият останал на разположение в Цюрих човек, който беше познавал Мария и който можеше да знае истината за нейния произход.

Някъде наблизо някой свиреше на пиано: бърза гама, низходяща, възходяща. След това акорди, тежки и драматични. Кирш се спря да послуша, но тогава музиката рязко спря. После чу три или четири такта от валс, след това и валсът спря на една-единствена нота, която се повтаряше и повтаряше, като че ли пианистът беше недоволен от настройката на инструмента.

Високата червенокоса сестра се върна.

— Ако искате, последвайте ме — каза тя.

Едуард Айнщайн седеше пред пианото с гръб към вратата. Беше облечен с бяла риза и чифт размъкнати карирани панталони, закачени на тиранти и стегнати със солиден колан. Косата му беше тъмна и сресана гладко назад. Пианото беше така нареченото пианино, настройката във високите регистри беше съмнителна, но той свиреше добре, всичко фино фразирано, а целият нотен текст — изпълнен перфектно чисто.

Стаята беше прилично мебелирана, но неподредена. Кошчето за боклук беше натъпкано до крайност с използвана хартия. Купища вестници, няколко от Берлин, бяха пръснати върху едно бюро, наред с много списания. Между тях имаше и препълнен с фасове пепелник. Копринен халат беше преметнат върху гърба на едно кресло. Кирш усети, че е горещо заради голям метален радиатор, който капеше под прозорец с двойно стъкло, напряко на който бяха монтирани два железни лоста. Преобладаваше миризма на баят тютюн, примесена с миризмата на богато разнообразие от скъпи одеколони.

Когато пиесата свърши, Едуард се изправи на крака. Той пое дълбоко въздух, като раменете му бавно се надигнаха и спуснаха, преди накрая да се обърне към посетителя си. Майка му беше права: беше наддал на тегло от времето на снимката в градината. Бузите и челюстта му се бяха поизпълнили. Изпъкналостта в горната му устна предполагаше наличие на мустаци там, където нямаше нищо. Но той още беше красив: висок, тъмен като майка си, със същата силна челюст и сияещи очи.

— Браво — каза Кирш.

Младият мъж се усмихна, но не го погледна в очите.

— Партита в Ре минор. — Гласът му беше нежен, колеблив. — Не всеки харесва Бах. Намират го за суховат.

— В погрешни ръце може да звучи малко механично.

Едуард наведе очи към шареното килимче на пода.

— Баща ми обича Бах. Той свири на цигулка. Не съвсем добре. Не толкова добре, колкото си мисли, въпреки че никой не му казва това. Искат само да се похвалят, „Аз свирих с великия професор Айнщайн“. Тях не ги е грижа колко неравно е свиренето му. Мислят си само как ще кажат за това на своите приятели.

Той хвана пръстите на дясната си ръка с лявата, стискайки така, че кокалчетата му изпукаха. След това внезапно приседна на близкото канапе.

Кирш свали палтото си и седна срещу него. Хората, свързани с Алберт Айнщайн, изглежда го споменаваха при първа възможност. Дори при Макс фон Лауе беше въпрос само на няколко минути, за да го направи. Но тук беше нещо повече от сякаш небрежно споменаване — споменаването на името едва ли беше необходимо в случая с Едуард или с фон Лауе. Този човек беше сякаш постоянно в техните мисли, една леща, през която те гледаха на всичко.

— Той свири също Моцарт от време на време — каза Едуард. — Ние винаги свирим Моцарт заедно. Но до нещо по-късно не иска да се докосне. То го разстройва. Бетовен или Брамс — особено Брамс.

— Толкова ли е труден?

— Не. В него има прекалено много емоции. Прекалено много чувства. На него не му харесва това.

Кирш наблюдаваше младия мъж отблизо: той беше очевидно талантлив, но в същото време съзнаваше своето психично състояние, беше наясно с разликата между него и другите хора. Тези два елемента се смесваха в синтез, съчетан с изблици на бъбривост, която беше доста отчетлива. Кирш беше виждал такова поведение и преди сред най-надарените си пациенти; и често се беше чудил дали дарбата се дължи на ненормалността или ненормалността се дължи на дарбата.

— По същата причина не обича да ходи на кино — каза Едуард. — Тъжните сцени го разстройват. Той е като дете в известно отношение.

— Дете?

Едуард кимна. Начинът, по който гледаше втренчено към пода, напомняше на Кирш за сляп човек.

— За него няма значение дали историята е действителна. Това искам да кажа. Той я чувства в себе си по същия начин, както ако беше действителна. Нито по-малко и нито повече. Ето защо се дистанцира и стои надалеч от такива неща. Предпочита спокойствието. Мисли, че се нуждае от него, за да вниква в нещата. — Едуард сложи ръцете си между коленете. — Вие тук за второ мнение ли сте, д-р Кирш?

— Донякъде.

Едуард не изчака за повече обяснения.

— Аз съм диагностиран като страдащ от шизо-емоционално разстройство. Но това е просто защото психиатрите не могат да се разберат помежду си за мен. Отначало д-р Цимерман ме обяви за болен от шизофрения, защото мислите ми били безредни. Моите асоциации били разхлабени, което ме правело непоследователен. — Той хвърли поглед към Кирш за момент, като че ли апелираше против тази присъда. — Значи той бил на мнение, че аз съм показвал конфликтни емоции и отношения към други хора. Имал е предвид моята майка, мисля аз.

— Вашата майка?

— Аз я нападнах. Не са ли ви казали? Исках само да я сплаша. Бях ядосан. Баща ми също. Той не може да контролира яда си. Като дете е, казах ви. Мама мисли, че съм щял да я хвърля от балкона. Оттогава държи френските прозорци заключени.

— Разбирам.

— Разхлабване на асоциациите и двойственост на емоциите са два от критериите за диагностициране на шизофренията според д-р Блойлер.

Усмивка, подобна на конвулсия, се появи на устните на Едуард. За първи път Кирш забеляза, че зъбите му бяха леко изкривени и зацапани с никотин.

— Доктор Цимерман е последовател на д-р Блойлер — каза Едуард. — Но д-р Шулер не е. Според него при мен липсва ясно доказателство за халюцинации, което той разглежда като задължително за диагноза шизофрения. Той казва, че страдам от разстройство на настроението, може би мания за депресия с наследствен компонент. Трябва да има нещо вярно в това. Майка ми често е депресирана. Тя е била такава още когато съм бил момче. — Той подсмръкна шумно. — Срещахте ли се с майка ми?

— Да.

— Някои хора казват, че някога е била различна. Преди баща ми да отиде в Берлин. Била е наистина щастлива.

Той се втренчи за момент, после внезапно погледна нагоре, мръщейки се.

— Да, да, те може и да не са съгласни. Но точно тогава чуха за това ново разстройство от Америка: шизо-емоционално разстройство. И това изглеждаше като добър компромис, защото означаваше шизофрения с паузи от маниакални интерлюдии.

— Те ви обясняваха всичко това?

Едуард говореше толкова бързо, че Кирш трябваше да полага големи усилия да го следи.

— О, не. Точно обратното. Аз им го обяснявах.

— Извинете, аз не…

— Аз бях този, който предложи диагнозата. — Едуард измъкна пъхнатите си между коленете ръце и ги постави върху тях. — Имам повече време за психиатричните списания, отколкото те им отделят. — Той кимна към своето претъпкано бюро. — Нямам какво друго да правя, освен да чета. Чета по цял ден.

Едуард показваше признаци, че е жаден за разговори. Това не беше изненадващо. Психиатричните сестри, въпреки че бяха често състрадателни, не бяха склонни да седят по цял ден до болните и да си бъбрят, още повече пък по научни теми, каквито привличаха Едуард. Ако беше истина, че е наследил гения на баща си, то това беше гений без същите ясни цели, с неспокойна, разсеяна сила, която го поставяше на разстояние от заобикалящия го свят, без да му носи ползи за компенсация. Ако имаше някаква цел, то това беше той да привлича вниманието на знаменития си баща и да го задържа колкото се може повече.

— Аз не съм тук, за да ви поставям друга диагноза, хер Айнщайн.

— На картичката ви пише, че сте психиатър.

— Това е вярно.

— Тогава можете да дадете второ мнение — или трето.

— Но на кого трябва да го дам?

Едуард погледна озадачен.

— На мен. Човек не може да има прекалено много мнения. Но колкото повече имате, толкова по-добър шанс имате да откриете това, което ви харесва.

— Не съм сигурен, че моето мнение би имало някаква стойност. Освен това…

Едуард наклони главата си на една страна.

— Какво смятат за д-р Юнг в Берлин? Доктор Юнг казва, че това, което ние наричаме душевна болест, обикновено е творение на несъзнателното — криза, която ни принуждава да опознаем и признаем препятствията пред нашето развитие като личности. Той казва, че ние трябва да ги включим в себе си.

— Чел съм това.

— Това, което хората наричат душевна болест, е просто нов начин да се гледа на нещата. Начин, който те не харесват. Това е утешаваща идея, не мислите ли, че има някакъв смисъл да бъдеш луд? Разумно основание за неразумност, ум за безумие, смисленост в абсурдността?

Едуард се усмихна отново колебливо. На Кирш му се струваше, че всичко, което той прави, е колебливо, с изключение на свиренето на пиано. Говореше бързо, прескачайки от една тема на друга, като че ли беше обезпокоен да не би да се задълбочава прекалено много в нещата. Кирш усети, че се изпотява. Топлината в стаята беше станала непоносима.

Извади носната си кърпа.

— Аз не мисля, че в Берлин има консенсус — каза той, — що се отнася до идеите на д-р Юнг.

Едуард се усмихна.

— Мисля, че Фройд е в голям възход, щом се е установил там. Намирам неговите трудове за много убедителни, особено анализа му на семейството. Четохте ли Тотем и табу? — Той потърка ръцете си една о друга, като че ли изцеждаше думите изпод кожата си. — Фройд казва, че всеки син инстинктивно иска да убие баща си, за да го замести, като същевременно се чувства виновен заради това, разбира се. Ролята на бащата е да укротява инстинкта на сина си, да го води, така че той да бъде способен да гледа навън, отвъд семейството — по-специално далеч от лапите на майката. Да има увереността да се насочи към света. Но тогава, ако няма баща…

Кирш потърка челото си. Не беше само от температурата в стаята: той развиваше треска. Почувства това по напрежението в скалпа си и по тъпата болка в ставите си. И начинът, по който говореше Едуард, идеите и мненията, идващи едни след други, всичко това също беше трескаво.

— Хер Айнщайн — каза той, — причината, поради която съм тук… Дойдох да ви попитам за Мария Драганович.

Изведнъж Едуард замлъкна. Или се преструваше на изненадан, или беше наистина изненадан. След това се усмихна.

— Мария? Нямам никаква вест от нея от месеци.

— Бихте ли били по-точен?

— Тя ми изпрати пощенска картичка от Берлин. Беше през октомври. Само една пощенска картичка, после нищо. — Едуард се намръщи. — Може ли да попитам откъде я познавате?

— Тя е моя пациентка.

— Пациентка? — Ставите в пръстите му изпукаха.

— Страда от някакъв вид нервно разстройство. Аз се опитвам да разкрия обстоятелствата около него.

Едуард стана и отиде до прозореца. Два малки кактуса, като онези в салона на фрау Айнщайн, бяха поставени на подпрозоречната дъска. Те бяха с форма на купол, а месестата част под бодлите беше с призрачен нюанс на зелено. Дали заради тях отоплението беше толкова силно: защото така обичаха кактусите?

— Какви са симптомите? — попита той.

— На първо място, загуба на паметта. В началото нямаше представа за самоличността си. Постигна известно подобрение, но причините за нейното състояние остават неизяснени. Възможно е да е била нападната, но полицията не е сигурна.

Едуард клекна до големия железен радиатор.

— Нападната къде?

— В горите около Берлин.

— Къде точно?

— Някъде близо до Потсдам. Защо?

Вместо да отговори, Едуард бавно завъртя вентила.

— Но тя помни ли ме?

— Доколкото успях да науча, сте били близки.

Едуард се усмихна отново.

— Тя е много умна, вие знаете. Както моята майка, когато е била млада. Мама не искаше да й преподава в началото. Беше много ядосана на леля Хелене за това, че я беше изпратила тук, но когато видя как работи Мария, не можа да устои. Такъв ум като нейния не бива да се похаби, каза тя. Ние имаме отговорност.

— Отговорност? Точно тази дума ли употреби майка ви?

Едуард кимна.

— Аз лично я чух да говори по телефона така.

Кирш си припомни писмото. Аз настоявам да бъдеш предпазлива по този въпрос и да спазваш, доколкото ти е възможно, уговорките, които са влезли в сила.

— Тази леля Хелене може ли да е случайно Хелене Савич?

— Тя всъщност не е моя леля. Само една приятелка от студентските години на майка ми. Тя е австрийка, но се е омъжила за сърбин — обратното на случая с мама: сръбкиня, която се е омъжила за германец. Много мила жена, и умна при това. Всички приятели на мама са умни. Тя живее в Белград. Били ли сте някога в Белград, докторе?

Кирш поклати глава.

— Името му означава „бял град“. Това е доста красиво, не мислите ли?

— Вашата майка каза, че е давала уроци на Мария около два месеца, но после уроците били прекратени. Защо е станало това?

Едуард избърса някаква мръсотия от дланите си.

— Защото мама нямаше повече нищо, на което да я научи. Само ако знаехте какви задачи решаваше тя…

Но Кирш наистина знаеше. Професор фон Лауе му беше разказал.

— Мисля, че е работила върху общата теория на полето — каза той. — По-точно върху една петмерна геометрия, наскоро предложена от вашия баща.

Едуард се изчерви.

— Идеята е на майка ми. — Той внезапно стана и заобиколи пианото. — Тя все още следи всичко, което баща ми върши. Безкритично, разбира се. Вие ровили ли сте се някога в квантовата физика, д-р Кирш?

На Кирш много му се искаше да избегне поредното академично отклонение на Едуард, но тогава се сети, че точно проблеми на квантовата физика бяха изпълнили бележника на Мария, формули и изчисления от такъв тип и с такава сложност, че бяха заинтригували дори Макс фон Лауе.

— Чел съм оттук-оттам — каза той.

— Баща ми сътвори това нещо. Той му даде живот, но сега иска да се отрече от него. Би искал то никога да не се е раждало. Казва, че ако квантовата механика е реална, тогава светът е луд. — Той загледа едно бледо кафяво петно на тавана. — А нищо не го ужасява повече от лудостта.

— Това се отнася не само за него — каза Кирш.

— Знаете ли защо баща ми намира квантовата теория толкова заплашителна? — каза Едуард. — Истинската причина?

— Тези въпроси са много сложни за мен, сигурен съм.

— О, те са толкова елементарни, колкото и интелектуални, уверявам ви. Бор и другите, те са създали свят, който той не би изтърпял. — Едуард изпъна един пръст и изсвири една-единствена нота във високия регистър на клавиатурата. — Според квантовата теория всяко наблюдение е взаимодействие. Физикът не може да прекрачи извън реалността и да я наблюдава обективно, както не може да прекрачи отвъд вселената със секундомер и метър в ръка. В квантовия свят да видиш нещата значи да ги оформиш и докато те са видими, тяхната същност остава променлива: потенциална, но не и действителна. Бор казва, че физиката не се занимава с това да дефинира действителността; тя подрежда човешкия опит за действителността, което е съвсем друго нещо — някои ще кажат по-малко нещо. — Той изсвири първите няколко ноти от някаква мелодия, след това спря. — Така че вие виждате, че квантовата физика лишава учения от неговата уникалност и безпристрастност. Няма измъкване от неговата собствена човешка природа. Той е част от това, което разглежда и изучава, независимо дали му харесва или не.

— Това звучи така, като че ли искате баща ви да се провали — каза Кирш.

Едуард все още стоеше с гръб към него.

— Разбира се. Но аз имам установен, законен интерес.

— Не разбирам.

— Ако светът е луд, тогава за мен няма особено неудобство. Неудобството ще бъде за останалите като вас, които няма да се приспособите към този свят.

За момент настъпи тишина. Едуард, изглежда, изчакваше нещо. Дали беше това, или беше забравил, че не е сам. Понякога Кирш чувстваше интелигентността на младия мъж като натиск, който го притиска надолу. Може би същото важеше и за самия Едуард: не предимство, някакво средство за успех или щастие, а причина за неговата самота, товар, който той не можеше да свали никога.

— Това ли е причината Мария да дойде в Берлин? — каза Кирш най-сетне. — Да продължи образованието си?

— Може би.

— Или се е надявала да намери баща си?

Едуард остана много спокоен.

— Мисля, че нейният баща е умрял.

— Това може да зависи от факта кой е нейният баща, или кой е бил.

Едуард въздъхна.

— Знаете ли, не можете да й помогнете по този начин. Губите си времето.

— Защо казвате това?

— Защото Мария не е луда.

— Не съм казал, че е луда. Във всеки случай луд не е признат психиатричен термин, както, сигурен съм, знаете.

— Тогава болна. Непълноценна. Мария се променя. Това е процес, вие виждате, подготовка. Леля Хелене го разбра. Тя разбира всичко.

— Подготовка за какво?

Едуард отговори със свиване на рамене, като че ли можеше да каже още много, но не виждаше смисъл да го прави.

— Защо Мария отиде в Берлин? — попита Кирш отново.

— Аз научих за това едва когато получих пощенската картичка.

— Тя не ви ли се доверяваше?

Едуард изсвири отново една-единствена нота доста силно, след това прокара пръстите си по клавишите, наподобявайки друг фрагмент от мелодия.

— Не е разумно да се доверяваш на душевно болни. На тях не може да се разчита да пазят тайната.

— Каква тайна?

— Всякаква тайна. Това е въпрос на принципи и благоразумие. — Мелодията се превърна във валс, същия валс, който Кирш беше чул, докато чакаше на стълбищната площадка. — Надявам се, че не възразявате, докторе. Аз трябва да се упражнявам за баща ми. Въпреки че това е повече, отколкото той прави. Аз го очаквам всеки ден.

 

 

Кирш стана. Според професор Лауе Айнщайн вече беше в Америка и щеше да се върне не по-рано от месец.

— Благодаря ви за отделеното време, хер Айнщайн — каза той, но Едуард продължи да свири, само кимвайки за сбогуване; или това движение беше просто в такт с музиката?

Вън в коридора червенокосата сестра го чакаше. Когато слязоха заедно по стълбите, валсът рязко спря.