Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (31)

30

Бях забравила за приятелката на леля Хелене, докато не пораснах достатъчно, за да мога да уча в университета на Цюрих. Всичко, което знаех по въпроса, беше, че са били намерени пари за моите такси и за малка ежедневна издръжка, и че по някакъв начин леля Хелене е направила нещо за получаването им. Всъщност не исках да знам за решаването на тези проблеми от страх да не ми бъде отнето това щастие. Защото, въпреки че баща ми продължаваше да получава уважение за моя успех и да се хвали с него къде ли не, щом възникнеше такава възможност, аз не чувствах и в най-малка степен, че мога да разчитам на неговата подкрепа. Имаше още едно нещо: той беше започнал да пие много, не само през нощта, но и през целия ден. Интервалите на неговата трезвеност преминаваха все по-бързо, а настроението му все по-често се променяше внезапно и то към по-силно буйстване. Даже когато ме хвалеше в лицето, което се случваше от време на време, особено в ранните стадии на интоксикация, не се чувствах спокойна. Той започна да ме кани да се присъединявам към него на чаша вино, като превръщаше в голямо представление почерпката зад гърба на майка ми. Тогава ми казваше, че съм станала едно доста хубавичко дребно същество и че трябва да се пазя, защото иначе някой млад дявол щял да ме завлече по кривия път. Аз се чувствах неудобно при такъв разговор и избягвах присъствието му под всякакъв предлог.

Късно през нощта, когато не беше вече достатъчно трезвен за такива шеги, го чувах как се качва по стълбите. Когато стъпките му бяха тежки, бях по-спокойна и оставах в леглото си. Но понякога чувах как се опитва да вдига възможно най-малък шум, за да не мога да го чуя. Тогава скачах от леглото и се заключвах в клозета или се скривах на тавана. Защото знаех, че когато е тих, има намерение да ми каже лека нощ в стаята ми, което ме тревожеше много. През онези години живеех като котка или поне така ми се струваше. Защото предпочитах да изчезна, все едно съм котка, вместо да остана сама в неговата компания, без да знам как точно да се отърва. Правех всичко това, като внимавах да не го разсърдя. Защото бях сигурна, че ако той ми отнеме образованието, ще бъда осъдена да живея като затворник под неговия покрив. Както помните, бях без всякакви собствени средства.

Предполагам, че повечето момичета в моето положение щяха да потърсят нов живот чрез брак. Но истината е, че за мен никак не би било просто нещо да си намеря съпруг в Орловат. Баща ни не поддържаше връзки с много хора, смятайки себе си за прекалено издигнат спрямо повечето от нашите съседи и ние, като ответно отношение, не бяхме често посещавани от роднини. Нито пък имах приятели от училище, освен шепа момичета, които живееха в Бечкерек. Освен това идеята за брак не ме привличаше много. Мъжете наоколо бяха от грубия селски тип, без образование и даже с много малко уважение към образованието и образованите — като момчетата, които навремето ме замеряха с камъчета, само че сега те бяха наедрели и станали по-уверени в себе си. За тях всяка млада жена, която е отишла в града сама, беше курва, или щеше да стане такава не след дълго, а последното нещо, което аз бих искала, беше такова определение за мен да стигне до ушите на баща ми. Защото знаех, че за едно семейство няма по-голям позор от това да има курва между членовете си, както бях наставлявана от най-ранна възраст, даже преди да знам какво означава курва. (Когато попитах баба си какво значи тази дума, тя каза само, че такава била Йезавел, което не хвърли много светлина по въпроса за мен, защото според моята представа Йезавел беше принцеса от Библията, която почитала и се кланяла на Ваал и била хвърлена през прозореца.)

Но за Загреб наистина заминах, за да се запиша във Факултета за науки. Бях една от само три жени от моя випуск и единствената, която беше избрала математиката.

Може би щях да се зарадвам повече на заминаването, ако не мислех за сестра си. Изпитвах съжаление, че я изоставям, а също и известна вина. Сега Сенка живееше като слугиня в нашата къща и офейкваше веднага, когато вкъщи имаше чужди хора. И тя като мен нямаше изобщо никакви приятели освен животните и понякога жените, които идваха да работят в овощните градини. Страхувах се, че без мен тя ще бъде съвсем самотна. Аз вече по-малко се страхувах, че баща ни ще я малтретира, както беше правил в миналото. Изглежда, нейното присъствие вече не го разгневяваше. Той се грижеше за нея по-добре, отколкото по време на войната. Тя се хранеше на масата по-често и понякога получаваше нови рокли, а през зимата нови ботуши и чорапи. Представях си как майка ми му напомня за неговите задължения и той се съгласява с нея, като удовлетворява желанията й, за да има мир. Само Сенка приемаше тези оскъдни неща като доказателство за бащината любов, потвърждение за което виждах в стотиците дребни неща, с които тя се мъчеше да му се хареса — от пазенето на най-големите и най-пресните яйца за него до почистването на неговата лула и разчесването на възглавничките на неговия стол. Вероятно трябваше да се досетя, че е имало други причини за промяната в неговото поведение, но Сенка не ми казваше нищо. Бяхме започнали да прекарваме по-малко време заедно заради многото уроци, които трябваше да подготвям. Предполагам, че просто не исках да видя какво става под носа ми. Ако го бях видяла или си го бях представила, щях да бъда принудена да го кажа някому — и при такова развитие всички мои надежди със сигурност щяха да бъдат разбити.

Бях в Загреб вече от около година и половина, когато получих известие от майка ми, че Сенка се е разболяла от треска. Тя не ме помоли да се върна у дома, но разбрах от писмото й, че е уплашена, защото ми съобщи, че се е преместила в стаята на сестра ми, за да я наблюдава през цялата нощ и да бъде до нея, за да я успокоява, когато изпадне в делириум. Така заминах на следващия ден с малък куфар и сандък, пълен с книги — защото изпитите по математика бяха след шест седмици и нямах представа колко дълго ще се наложи да отсъствам. Искрено казано, бях доста уплашена, че ще се представя зле на тези изпити поради всякакви причини. Не най-малката от тях беше страхът, как, ако наистина се проваля, хората ще си кажат, че съм надценила женския си интелект в такава безпощадна област — а сигурно беше, че те вече го казваха, без да съм дала какъвто и да е повод за това.

Когато пристигнах у дома, положението не беше това, което бях очаквала. Сенка беше почти оздравяла, но сега майка ми беше болна. Лекарят, когото баща ми беше повикал едва сега, каза, че тя страда от пневмония. Баща ни искаше да я изпрати в болница, но лекарят, който идваше всеки ден от Нови Сад, каза, че такова пътуване би могло само да й навреди (беше февруари и времето беше много студено). Във всеки случай, в болницата не биха могли да направят нещо повече, отколкото вече беше направено. Но той каза също така, че било много неразумно от страна на майка ми, че е стояла в близост до Сенка, защото най-доброто нещо, което трябвало да се направи при заразна болест, било да се държи болният изолиран. В същото време няколко от нашите животни умряха от същата болест и лекарят отбеляза, доста строго, мисля аз, че е много вероятно заразата да е дошла от тях. Аз се чудех защо той така свободно изказва предположенията си и поисках да запази мнението си за себе си. Струваше ми се, че не е разумно или честно да разстройва близките ми с обвинения при такива обстоятелства, особено когато нямаше начин да се узнае как или къде това може да рикошира.

На третия ден, когато занесох супа на майка ми, тя ме хвана за ръкава и ме накара да седна до леглото й. Лицето й беше бледо и слабо, за първи път можах ясно да видя контурите на нейния череп през свитата изсъхнала плът, кръглите очни кухини и двата реда зъби, които нейните тънки устни едва покриваха. Седнах с купата супа и подноса в скута си и си помислих, че точно така идва Смъртта, отвътре, а не с почукване на вратата. Тя е там, вътре в нас, чака да излезе. След това не исках да поглеждам повече майка си от страх, че ще видя там само Смъртта, а не своята майка.

Тя ме хвана за ръката, каза ми, че има голяма тревога и ме попита дали мога да направя нещо, за да си отиде в покой, на което аз отговорих, че ще направя всичко от цялото си сърце. Тогава тя каза, че много се страхува за бъдещето ни и особено за Сенка. Поиска да обещая, че ще се грижа за нея и ще гледам животът й да бъде винаги осигурен, доколкото това зависи от мен. „Ти ще можеш да си намериш съпруг“, каза тя. „Но нещастната Сенка един ден ще остане съвсем сама, ако не си ти.“

Нейната загриженост ми изглеждаше малко едностранна. Защото, както вече казах, аз не виждах перспектива за съпруг в моето бъдеще. Бях почти толкова сама на този свят, колкото и сестра ми, и със сигурност толкова зависима от благоволението на баща ни. Но задържах езика си зад зъбите и обещах да изпълня това, което тя каза. А що се отнася до утехата от нейна страна спрямо мен, майка ми ме потупа по ръката и каза, че винаги е знаела, че щастливи звезди бдят над съдбата ми и че те ще се грижат и занапред за мен. А аз изведнъж си помислих какво щастие съм имала с образованието си и с парите, които са били намерени за него, и се чудех дали не се е намесило нещо друго в тази насока освен съдбата.

На следващия ден изглеждаше, че състоянието на майка ми се е подобрило някак си. Лицето й леко поруменя, апетитът й се възвърна малко и стана по-оживена; помислихме си, че най-лошото е отминало. Обаче две нощи по-късно треската се върна по-силна от всякога. Тя изпадна в безсъзнание, а после събуди всички с викането си. След това внезапно се успокои отново и заспа, а на сутринта беше мъртва.

Никога не съм вярвала, че е имало голяма любов между нея и баща ни, особено от негова страна, защото той винаги се беше оплаквал от нея. Никога не бях в състояние да си ги представя като ухажваща се двойка, загрижени един за друг и пламенни в своите чувства. Но когато майка ми умря, той изглеждаше така, сякаш е загубил всичко, което е имало значение за него, сякаш най-голямата любов, каквато човек можеше да си представи, беше прекъсната от трагичен край. Той плачеше, охкаше и се държеше така, че аз не можех да понеса да бъда близо до него, а изнасях скръбта си извън къщата и я споделях с нещастната Сенка, за която се страхувах, че няма да разбере какво се е случило, или защо. Сгушвахме се в един ъгъл на конюшнята, прилепвахме се една о друга и плачехме, докато нашият стар кон ни гледаше, премествайки тежестта си от едно копито на друго. Когато най-накрая идваше време да се върнем вкъщи, гъските се събираха около нас, следвайки ни плътно отзад като ескорт от оплаквачки. В този момент нито една от тях не съскаше по мен, нито показваше някакъв знак на враждебност, което аз забелязах и им бях благодарна.

Няма нужда да описвам повече онези дни, освен да кажа, че на мен се падна да уреждам нещата по погребението и че бях доволна да се заема с тази задача. Установих също, че тъй като съзнанието ми беше заето да правя най-доброто, което можех, за да утешавам сестра си в нейната скръб, чувствах не малка утеха и за самата себе си. Няма по-добър начин да се облекчиш от един душевен товар, като поемеш и друг такъв на близък човек, в което, сигурна съм, вече сте имали случай да се убедите.

Страхувах се, че без жена да му готви и чисти, баща ми щеше да остави всичко да потъне в хаос. Така че уговорих една жена от селото, уважавана вдовица на име Майа Лукич, да поддържа къщата. Тя беше работила за майка ми веднъж преди това като бавачка и домашна помощница и винаги беше получавала добро възнаграждение. Баща ми бавно възстановяваше самообладанието си и една седмица или малко повече след като майка ми беше положена за вечен покой в църковния двор, стигна дотам да ме попита дали нямам лекции, които трябва да посещавам в Загреб.

Малко по-късно се сбогувах със Сенка и отпътувах обратно за там, благодарна за шанса да се посветя на моята работа, но с лошо предчувствие, за което не можех напълно да си дам сметка откъде идва. Баща ми беше спокоен, сега по-спокоен, отколкото винаги е бил, а Сенка беше напълно оздравяла от нейната болест. Усещах нещо крехко в това спокойно състояние на нещата, като тънък слой лед върху пързалка в изкуствено езеро, чакащ да се пропука.