Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (16)

15

Летящите врати на кухнята се отвориха и в ресторанта нахлу аромат на обгорено на скара месо. Приветлива глъчка се надигна над усилващото се цвъртене и тракането на тенджери и тигани. Кирш съжали, че не се беше погрижил да има по-добра външност. Яката му беше на около ден носене, а и нямаше време да занесе костюма си да го изгладят. Жилетката му беше намачкана с паралелни гънки като на прекомерно разтегната хармоника. Още по-лошо, беше прекарал една кошмарна нощ — тя не беше безсънна, а изпълнена с мъчителни сънища, в които той беше винаги в движение, тичаше по срещи, които не биваше да пропусне, пътуваше с експресни влакове, които фучаха през тунели и претъпкани с хора гари, и всичко това съпроводено със свистенето от триенето на стоманени части.

Оберкелнерът го въведе в залата. Вътре повечето келнери във фракове се движеха между масите или стояха мирно до голямата камина с горящ дънер в нея. Стомахът на Кирш закъркори. Просто от нищо, само миризмата на скара беше възбудила апетита му. Тук нямаше нищо общо със стола на „Шарите“. Миризмата там беше винаги от стара прегоряла мазнина и варено зеле, постоянно, неизкоренимо зловоние, което през годините, изглежда, се беше просмукало в стените.

Отведоха го до една маса, близо до прозореца, с гледка към „Паризер Плац“. Навън имаше непрекъснато движение по булеварда, минаващ през Бранденбургската врата. Той отклони предложението за аперитив и хвърли поглед из залата. „Адлон“ беше известен със знаменитата си клиентела. Преди войната в него бяха гостували кайзерът и руският цар; в по-близкото минало тук бяха отсядали Хенри Форд и някои от Рокфелерови, Марлене Дитрих и Алберт Айнщайн. Славата на този хотел беше толкова голяма извън границите на Германия, че в Холивуд бяха направили филм за него с Грета Гарбо в главната роля. Тук отсядаше и бащата на Алма при редките си пътувания до столицата, факт, който караше Кирш да подозира, че може да е направен опит да бъде преднамерено въведен в една по-издигната и богата обществена сфера като бъдеш подходящ зет на Ото Зигел.

Кирш не разпозна никого от другите посетители. Вместо това погледът му се спря на висок мъж с брада, двайсет години по-възрастен от него, който крачеше през залата, с една ръка, пъхната в жилетката си, отправяйки любезни забележки към оберкелнера.

— Прочутият д-р Кирш. Удоволствие е да се срещна с вас.

Кирш се изправи на крака.

— Доктор Фишер.

Въпреки високия ръст, слабото телосложение и огромни ръце, неговият домакин имаше дяволит вид, с високо чело, щръкнали уши и тясна брадичка, подчертана от брадата му. Той пое ръката на Кирш, раздруса я топло, сложи другата си ръка на лакътя му, удължавайки жеста, като че ли да подчертае, че това е повече от обикновена учтивост.

— Аз наистина се надявам, че това място ви е удобно за срещата ни. Не е много далеч от клиниката.

— Само десет минути пеша.

Те седнаха, като Фишер разгъна салфетката си и взе менюто.

— Вие вървите пеша. Чудесно. Даже един човек на мисълта трябва да упражнява тялото си. Много хора пренебрегват това. Същото се отнася и до храненето. Учените, за съжаление, имат навик да се уморяват сами от глад.

Кирш разтвори менюто и започна да чете цените, не вярвайки много на очите си.

— Страхувам се, че тук някои хора не могат да направят избор.

Фишер се засмя.

— Разрешете ми да се заема с това окайващо състояние на нещата. Надявам се, че вие ще покажете тук добрия си апетит.

И той започна да разпитва оберкелнера, към когото се обръщаше с Конрад, за предлаганите блюда този ден.

Десет минути те водеха разговор за храната и личните предпочитания на д-р Фишер. Кирш се чувстваше като любим племенник в края на поредния журфикс, изпълнен с чичовите мъдрости и обилна храна. Фамилиарниченето на Фишер беше такова, че Кирш се чудеше дали пък той не е всъщност роднина или много близък на семейство Зигел по някаква линия, и следователно скоро ще се сроди и с него. Едва когато им поднесоха еленски терин^[1], той най-сетне повдигна въпроса за неговата статия.

— Това, което сте написали, е много смело — каза той. — Необходим е кураж, за да бъдеш толкова радикален, особено в професия, толкова консервативна като медицината.

— Аз просто обърнах внимание на някои противоречия в диагностиката.

— Противоречия, които поставят под въпрос основите на съвременната психиатрия, каквато се практикува от вашите началници. — Фишер разчупи един пресен хляб и подаде на Кирш по-голямото парче. — Един загрижен за собствените си интереси човек би трябвало да бъде по-гъвкав и компромисен при избора на тема за научните си изследвания. Той би трябвало да пренебрегне тези противоречия, както правят повечето други хора.

Теринът беше възхитително вкусен. Кирш се мъчеше да не говори с пълна уста.

— Бях изненадан, че всъщност никой не е проучил този проблем по-рано.

Фишер издаде одобряващ звук. Всичко, каквото правеше — хранене, разговаряне, жестикулирате, — беше с интензивност, загатваща за нетърпение.

— Статусът. Това е ахилесовата пета на цялата професия. — Той правеше малки кръгчета със своя нож за масло. — Психиатрията винаги е била така въвлечена в стремителния си устрем да се утвърди, да постигне същия статус като конвенционалната медицина. Но конвенционалната медицина векове наред се основава върху анатомични изследвания. Имаме ли такива подобни основополагащи изследвания по отношение на разума и съзнанието? Не. И ще измине доста време, преди да се заемем с такава работа. — Появи се друг келнер, който наля вино. — Но да се внушава, че психиатрите биха могли да изпреварят самите себе си, е равносилно да внушавате, че основните предпоставки на цялата човешка дейност не са фактически здрави като скала — това, д-р Кирш, е ерес.

Фишер беше прав. Как беше нарекъл Бонхьофер неговата статия? Практически, по същността си, това е заявление за подаване на оставка.

Фишер доближи чашата с вино до носа си, завъртя течността в нея за момент и се усмихна. Изглеждаше сякаш е бил в кабинета на Бонхьофер вчерашния ден и е дочул спора. Кирш си играеше със столчето на своята чаша, питайки се колко знае Фишер в действителност за вчерашния разговор.

— Има ли нещо специално, което подсказва вашата…? Имам впечатление, че има някаква настойчивост…

За момент Фишер спря да дъвче. Той се усмихна отново, след това се отпусна назад в стола си, отдалечавайки се от масата и изтръсквайки трохите от скута си.

— Вие сте съвсем точен в отгатването на задната ми цел. — Езикът му отново млясна по твърдото му небце. — Аз имам предложение, което се надявам, че ще привлече вниманието ви.

Заключенията на Кирш досега се основавали на твърде малко примери, каза той. Противоречията в диагнозите можели да бъдат отхвърлени като анормални и непредставителни. Това обаче нямало да се случи, ако бъде проведено ново проучване в по-широк обхват в немскоговорещия свят и то през по-дълъг период от време.

— Група специалисти, събрала доказателствения материал при такъв мащаб на проучванията, не би могла да бъде пренебрегната. Тя би принудила професионалната общност да преразгледа своя подход към анормалността. Това би могло да доведе до реална промяна.

Кирш мислеше за сержант Щьор и другите пациенти, подложени на експерименталното лечение на Хайнрих Мееринг лечение на болести, класифицирани и схематизирани по начина, по който средновековните теолози някога категоризирали различните типове демони, при това със също толкова малко внимание към наблюдаваните факти. Той мислеше за „подобренията“, които бяха казали, че ще настъпят, и за малоумното теоретизиране, което сигурно щеше да последва, за природата на самите болести.

— Това би било огромно начинание — каза той. — Това би изисквало да си сътрудничат почти всички; много различни институции. — Фишер го гледаше очаквателно. Той се пресегна през масата и напълни догоре чашата му за вино.

— Нали не предлагате аз да направя това? Боя се, че това е невъзможно.

— Ще бъдете добре заплатен, разбира се. Институтът „Кайзер Вилхелм“ ще поръча изследването. И ще го публикува.

— Институтът по антропология?

— Или този по медицина. Ние сме поръчвали много изследвания: семейна генеалогия, краниометрия, кръвни групи. Работим все повече в различни сегашни интердисциплинарни направления, да не говорим за граничните области. Полагат се много международни усилия. Време е хората на науката да спрат да живеят в техните интелектуални гета и да си сътрудничат за общото благо. Нали сте съгласен?

— Да, но…

— Мисля, че мога да ви обещая заплащане равностойно на една годишна заплата. Като аванс.

С особено внимание Фишер започна да маже с масло друга филия хляб, оставяйки Кирш да гадае дали всичко това всъщност е било нагласено зад кулисите от Ото Зигел.

— Простете ми, но аз мислех, че вашата специална област е антропологията.

— Така е. Но аз изучавам произхода на човечеството по една причина. Като вас вярвам, че за да се защити расата, човек трябва най-напред да я разбере.

— Расата?

Фишер заби ножа си в своето парче от терина.

— Нордическата, по-точно германската раса. Към която всички ние принадлежим. Що се отнася до психиатрията, аз вярвам, че много форми на душевни болести имат наследствен елемент. Това може да се очаква. В края на краищата интелектът се предава по семейна линия, да не говорим за физическите недъзи. Вашата собствена студия съдържа редица примери на душевни болести, предаващи се от поколение на поколение, в частност шизофренния тип заболявания.

Кирш се намръщи.

— Може би случайно. Но не достатъчно, за да…

— О, съгласен съм: случайно. Напълно. Но тогава едно по-широкообхватно разглеждане може да изясни този проблем един път завинаги. Ние нямаме достатъчно информация, нали?

— Предполагам, не.

Кирш сръбна от виното си, бързо съобразявайки колко полезно би било за него едно авансово едногодишно заплащане. Трябваше да се заеме с нещо, щом напуснеше „Шарите“. Една поръчка можеше да създаде прикритие за неговото заминаване. Би било напълно разбираемо да се откаже от практическата психиатрия, за да се съсредоточи върху академичните изследвания. Алма би го разбрала, нейното семейство би го разбрало, както и неговите потенциални бъдещи работодатели.

— Мога ли да попитам — каза той, — дали се познавате с Ото Зигел?

Фишер гледаше слисано, като че ли нищо не разбира.

— Моят бъдещ тъст.

Фишер поклати глава.

— Не знаех, че сте сгоден. Скъпи колега, моите поздравления.

— Благодаря ви. Аз мислех само, че може би…

Но преди Кирш да може да обясни, келнерите се появиха отново, бутайки сервитьорската масичка, върху която беше поставено печено агнешко бутче, леко загоряло и лъщящо.

 

 

Фишер се беше заел с месото, без да бърза, като го ядеше без гарнитура и разсъждаваше за храносмилането с напредването на възрастта:

— Храносмилането е като съвестта — каза той. — Ако се отнасяш с него зле в младежките години, то ще ти го върне с безсънни нощи, когато остарееш.

Кирш трябваше да си признае, че обикновено се е хранил набързо, особено когато е бил на работа.

— Мога да го разбера — каза Фишер. — До някои храни е по-добре да не се докосваш, особено тези, предлагани в болниците. Убиващи апетита заведения в най-добрия случай. А и човек като вас винаги е загрижен и бърза да се върне при пациентите си.

— Аз не мога да им дам и половината от времето си, от което те се нуждаят. Понякога си толкова затрупан с други работи.

Фишер сключи ръцете си пред него, сгъвайки и извивайки пръстите си.

— Все пак трябва да се опитваме да се съсредоточаваме върху по-интересните случаи, най-необикновените. Мисля, че така човек научава много повече.

— Всеки случай е необикновен. Колкото повече го наблюдавам, толкова по-необикновен го намирам. Както е с хората.

— Да вземем онзи случай в пресата, момичето, което са го намерили в гората. Ето това е интересен случай.

— Потенциално.

— Пълната загуба на самоличност, голотата, беззащитността. А все пак няма доказателства за сексуално насилие. Като че ли самата й самоличност е била целта. Също като в криминален роман.

Кирш започна да топи сос от чинията си.

— Така казват вестниците. Всъщност е просто недвусмислен случай на амнезия.

— Хайде, хайде. Недвусмислен? Тогава как си го обяснявате?

— Не мога. Все още.

— Трябва да имате някаква теория. Всеки, с когото съм говорил за това, има теория дори моят шофьор.

Може би Фишер не го разбираше, при всичките тези спекулации по вестниците, но историята на всеки индивидуален случай беше конфиденциална. Кирш мислеше как може да каже това, без да се покаже като неблагодарен, но Фишер, изглежда, четеше мислите му.

— Разбира се. Тя е все още ваша пациентка, нали? Вие не бива да казвате нито дума повече. Моето любопитство е празно и достойно за порицание.

— То е съвсем естествено. — Кирш хвърли поглед на помещението. Някои от посетителите си бяха отишли, а тези, които бяха останали, се бяха облегнали на столовете си, сърбайки кафе или бренди, пушейки пури. — Може би ако имах вашата увереност и сигурност…

— Разбира се, драги колега, разбира се. Аз няма да промълвя и дума повече по случая. Наречете го професионална консултация. Това не вреди, навярно.

— Предполагам, не.

— Мразя да се осланям на господата от пресата. Човек не може да вярва на нито една дума, изказана от тях.

— В този случай… — Кирш свърши с чинията си и я отмести встрани. — Аз вярвам, че амнезията е причинена от някакъв вид травма. Обаче не съм убеден, че травмата е станала непосредствено преди момента, когато е била намерена. Мисля, че тя може да е пропътувала известно разстояние. Имало е случаи като този в миналото, съвпадение на амнезия и внезапно бягство. Психогенно бягство или фуга е предпочитаният термин. Ние знаем, че немският не е роден език на пациентката.

— Наистина ли? — Фишер се приближи със стола си. — Тогава откъде е?

— Трудно е да се каже. Някъде от Изтока, мисля аз, съдейки по акцента й. Русия може би, или Балканите.

Фишер кимна бавно.

— Значи вие сте съгласен с полицията. Инспекторът — как се казваше?

— Хаген?

— Да. Той смята, че момичето е избягало от приют. Не е имало престъпление, нито има маниаци из горите.

Кирш сви рамене.

— Във всеки случай нямам информация за това.

Фишер се облегна назад, поставяйки ножа и вилицата си върху своята чиния, и пъхвайки пръсти в жилетката си.

— Имам собствена теория за случая, която вие сигурно ще отхвърлите с лекота.

— И каква е тя?

Фишер се протегна, взе една клечка за зъби и я пъхна между два от горните си резци.

— Ще се окаже, че е измамница.

Кирш се засмя, въпреки че не му се смееше.

— Как би могла да бъде измамница, щом няма самоличност?

— Това ще се разкрие след време. Забравили ли сте Анна Андерсон? Онази жена, която беше измъкната от канала „Щандвеер“? Това беше осемнайсет месеца, преди да заяви, че е Великата княгиня Анастасия.

Кирш познаваше тази история. След като нейният опит за самоубийство не успял, жената била отведена в приюта в Далдорф, където тя отказала да си каже името. Едва по-късно заявила, че е дете на цар Николай II и била преживяла избиването на руското царско семейство от болшевиките преди няколко години. Въпреки че очевидно не говорела нито руски, нито френски — езикът на руската аристокрация — няколко живеещи в заточение руски аристократи и придворни бяха потвърдили нейната самоличност и демонстрирали своята вярност към нея. Бандата измамници се беше измъкнала с придобитите дарения и предявените финансови претенции дори след като берлинските вестници бяха идентифицирали категорично Андерсон като полска фабрична работничка на име Франциска Шанцковска, жена с дълга история на психични заболявания. Разправяха, че тя и нейните съветници забогатели от приходите, получени вследствие на нейната известност.

— Може да откриете паралелите — отбеляза Фишер. — Тези дни човек трябва само да привлече вниманието на пресата, за да направи пари. И вашата пациентка вече е тръгнала по този път.

Кирш не знаеше какво да каже. Беше чувал за хора, които имитират и фалшифицират душевни болести като средство за привличане на внимание, но никога не му беше минавало през ума, че Мария може да бъде подобен случай.

Фишер го изгледа за момент, после махна с ръка пред лицето си, сякаш отказвайки се от думите си.

— Това е само една празна мисъл. Не допускайте тя да ви обърка. — Той порови в сакото си и извади златна табакера. — Пушите ли, доктор Кирш?