Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (36)

Глава 36

Мадокс Стрийт 129, градската резиденция на лейди Аделаид Суифт и лейди Зенобия Индия Сейнт Клер

Към края на следобеда Индия вече бе овладяла сълзите си, повече или по-малко. Щеше да си намери съпруг, който да не й напомня постоянно за „съвършената“ жена, за която е смятал да се ожени, а показва ясно, че тя е тази жена.

Единствения път, когато зърна в очите на Торн подобно изражение, беше след като Вандър се присъедини към тях в провинцията. А после го хвана да я гледа собственически, което я бе развълнувало и запленило. Но всъщност това нямаше нищо общо с нея. Ставаше въпрос само за съперничеството мус Вандър.

Преди да се запознае с Торн, бе решена да си намери съпруг, който ще я остави тя да се грижи за сметките на домакинството. При представата как Торн й позволява да управлява живота им от гърлото й се изтръгна глух смях. Трябваше да се омъжи за разумен, сдържан мъж.

Торн бе определил онова качество, което търсеше у бъдещата си съпруга, и не бе променил мнението си ни на йота. Бе избрал Лала, защото тя беше мила и винаги щеше да бъде.

Само защото животът не я бе направил мила, това не означаваше, че един мъж не би могъл да я обича. Щеше да си намери мъж, който да я обича такава, каквато е. Нито един от двамата й най-пламенни обожатели — Фийрой и Нюджънт — не ставаше. Щяха да изпаднат в ужас, ако си изпусне нервите. Може би трябваше да замине за Континента. Испанките не бяха ли прочути с огнения си темперамент?

Индия си мислеше за испанци с черни очи, когато вратата се отвори и икономът въведе Торн в салона й. Тя скочи на крака, а сърцето й заби два пъти по-бързо.

Той се поклони.

— Добър ден, лейди Зенобия.

Индия погледна към тъмната му разрошена коса и насиненото око и колкото и да беше абсурдно, в самата й кръв се разпали копнеж. На този свят нямаше друг като него — мъж, чиято сила и интелигентност да го обгръщат като наметало, допълвайки вродената му увереност. Макар че може би по-подходящата дума беше „арогантност“

В рязък контраст с насиненото си лице той носеше палто, изящно като тези на баща му. Изглеждаше готов да се впусне в ухажване на някоя кралица.

— За бога, Торн, какво правиш тук? — попита Индия и с усилие накара гласа си да прозвучи нехайно. — Какво… успя ли да настигнеш доктор Хатфийлд?

— Не навреме.

— Аха.

Нищо чудно, че изглеждаше уморен. Бе загубил идеалната си съпруга.

— Съжалявам. Ще намериш някоя друга — каза тя, усещайки как думите се забиват право в сърцето й.

— Вече я намерих.

— О!

— Дойдох да те помоля да се омъжиш за мен, Индия. Да ми окажеш огромната чест да станеш моя съпруга.

Индия знаеше на какво се дължи случващото се. В мига, в който Вандър пристъпи напред и каза на лейди Рейнсфорд, че са женени, тя зърна изражението на Торн.

Мъжете като него бяха яростно състезателни по природа. Не се отказваха и приемаха неуспеха просто като временно неудобство. Всъщност съревнованието навярно бе станало още по-голямо, след като Лала изчезна от картинката, като пристана на доктор Хатфийлд. Сега Индия беше оспорваната награда.

— Защо ти е синьо окото? — попита остро тя. Не можеше да отговори на въпроса, за който бе копняла — не и когато той прозвуча просто като бизнес предложение, което тя можеше да приеме или да отхвърли.

— Вандър — отговори Торн, потвърждавайки подозренията й.

Сърцето й се сви. Бе се озовала между две ръмжащи хрътки. Историята никога нямаше щастлив край за кокала.

— Били сте се за мен — каза тя.

— Това няма значение — заяви той. — Ти си самото въплъщение на красотата и великодушието, Индия. Не мога да си представя да прекарам живота си с която и да било друга и те моля само за честта да ми дадеш ръката си.

Думите излязоха от устата му с цялата страст на пастор, който чете третата си служба за деня. Очевидно беше изтощен, а очите му бяха замъглени от чувство, което тя не можеше да разтълкува. Той направи още една крачка и протегна ръка.

— Това е за теб.

На дланта му лежеше пръстен с диамант — великолепен, скъп пръстен. Индия погледна към него, а после отново премести поглед към лицето на Торн.

Той не бе дошъл да й каже, че е влюбен в нея, както тайничко мечтаеше тя. Молеше я да се омъжи за него, защото Вандър я обяви за своя, а Лала му се изплъзна.

Беше дошъл, защото искаше да спечели Тя преглътна мъчително. Сърцето й се разбиваше. Лала беше златното руно, а Индия — очевидно утешителната награда.

Струваше й се, че светът й предлага всичко, което желае… по всички неправилни начини.

Гърлото й се сви болезнено, но тя отказваше да се разплаче пред него. Беше дъщеря на маркиз, нищо че баща й беше най-странният благородник с такава титла. Беше лейди Зенобия Сейнт Клер.

Някак си успя да призове гласа на лейди Зенобия — студения делови глас, който очакваше — и получаваше — абсолютно послушание.

— Боя се, че трябва да отхвърля трогателното ти предложение.

Пламналият му поглед ос прикова в нейния, така съсредоточен, че тя почувства как леко й се завива свят.

— Защо? Не го казах както трябва ли?

— Напротив. Това беше едно от най-красноречивите предложения, които съм получавала.

Едно движение привлече погледа й и тя видя, че десният му юмрук се свива. Кожата на кокалчетата му бе разкъсана, навярно от боя с Вандър.

— Не си първият, който ми прави предложение, но все пак го оценявам.

Сърцето й искаше да отстъпи и да приеме. Какво я интересуваше защо й предлага? Може би по-късно щеше да се влюби в нея…

Но всяка практична частица от съществото й крещеше „не“. Нямаше да се влюби. Мъжете, които спяха с някоя жена само защото е наблизо, не се кълняха в любов по-късно Ако не беше се поддала като някоя развратница, можеше да се преструва пред себе си, че някой ден Торн ще се влюби в нея. Можеше да се залъже.

Може би.

Докато стоеше пред Индия, Торн почувства как го изгаря разочарование. Тя беше така дяволски красива, нищо че изглеждаше бледа и беше прекалено тиха.

Ненадейно той реши да загърби съвета на баща си. В този момент трябваше да коленичи и да сложи пръстена на пръста й, но му се струваше, че тя ще се отдръпне, а той ще си остане на колене като някой глупак.

Пусна чудовищния пръстен на една маса и диамантите на стойност стотици лири издрънчаха, когато се удариха в една чаена чаша.

— Искам да се оженя за теб, Индия.

Погледът й срещна неговия, спокоен и сериозен.

— Защо? Едва вчера ухажваше Лала. Доколкото разбрах, си скочил в каретата и си се опитал да спреш женитбата й. Защо ми правиш предложение?

Думите на Вандър отекнаха в главата му: „Защо ще иска да се омъжи за теб?“ Индия бе безценна перла сред жените, перла в подобна на перла обстановка, за която предполагаше, че е създала сама. Беше обградена от изящни предмети. На всяка стена се виждаше патината на старинност и богатство.

Той може и да се бе облякъл като някой проклет пуяк за срещата си с нея, но всичко това беше само маска, прикритие за това, което беше всъщност: повече звяр, отколкото човек. Красавицата и звяра, благородната дама и копелето. Беше глупаво. Невъзможно.

Но боецът в него надигна глас. Тя беше всичко за него. Всичко, за което досега смяташе, че има значение — фабриките, Вандър, онази проклета къща — нито едно от тези неща нямаше значение в сравнение с нея.

— Искам те — отсече той. Дивашката нотка в гласа му казваше истината сама по себе си.

Въздухът се нажежи, докато Индия го поемаше в дробовете си. Торн поне беше честен. Желаеше я. Не се преструваше, че я обича, дори не казваше, че е съвършена така, както беше Лала. Реакцията й навярно си пролича по изражението.

— Не говоря за интимното — добави той. — По други начини.

Обзе я ярост и тя почувства, че не може да я спре. Не можеше да си каже да се държи като голям човек и да се овладее като истинска дама.

— Как ли пък не говориш за интимното! — извика тя. — Ти преспа с мен, докато ухажваше Лала. Сега тя не е свободна и както казваш, ти ме искаш. Това не е достатъчно. Заслужавам нещо повече.

Най-после всичко й стана ясно. Болезнено, но ясно.

— Аз сама си спечелих зестра — каза му тя — Казах ти защо. Помниш ли?

Той не каза нищо и тя просто продължи да говори:

— Аделаид искаше да дебютирам в обществото. Все някой мъж несъмнено щеше да ме пожелае достатъчно, за да ме вземе и без зестра. Все пак щеше да получи дъщеря на маркиз, нали така? Синята кръв струва скъпо. Знаеш го, след като обзаведе Старбъри Корт за Лала.

— Индия…

Тя го прекъсна и усети как ноктите й се забиват в дланите.

— Аз сама си спечелих зестра, за да мога да си купя свободата сама да избера съпруга си, вместо да приема първия джентълмен, който ми протегне ръка.

— Приеми моята ръка — каза той. Лицето му беше като изваяно от камък. — Не ме интересува дали имаш зестра.

— Ти не ме обичаш — заяви категорично тя. — Макар че си се хванал в капана на това абсурдно състезание с Вандър, не ме излъга за това. Не ме обичаш и не ми вярваш, поради което повярва, че съм способна да се откажа от собственото си дете.

Почувства как сърцето й се разбива от самото изричане на думите.

Веждите на Торн се събраха.

— Не мислиш разумно, Индия. Всъщност мисля, че обвиняваш мен за греховете на родителите си.

— Това няма нищо общо с родителите ми! — извика тя. — Нищо! Ако ме обичаше, щеше да дойдеш при мен, след като лейди Рейнсфорд ми отправи всички тези обвинения, но ти не дойде.

— Бях зает да гоня собствената си карета, защото вярвах, че двамата с Вандър сте избягали с нея, за да се ожените.

Гласът му беше изпълнен с такъв сарказъм, че й трябваше един миг, преди да осъзнае какво означават думите му — и да разбере защо се е втурнал след каретата.

— Няма значение! — провикна се необуздано тя. — Не разбираш ли, Торн? Не го ли виждаш? Това е просто още едно съревнование с Вандър. Ти ми предлагаш този голям диамант… но не това искам. Заслужавам нещо повече!

Торн я слушаше и се мъчеше да се ориентира в чувството, което бликаше в гласа й. И тогава чу думи, които разбра съвсем ясно: „Заслужавам нещо повече“.

Вандър беше прав. По дяволите, тя беше права!

— Бях достатъчно добър да легнеш с мен — изръмжа той, — но не достатъчно добър за леглото. Правилно ли те разбрах, лейди Зенобия?

Челюстта й увисна.

— Права си, Индия. Не исках да се оженя за жена като теб. Исках приятна връзка. Не исках жена, която спори с мен, която ме подлудява от страст дотолкова, че да я обладавам под носа на прислужниците. Знаеш ли какво изпитах, когато си помислих, че си избягала с Вандър? — Сега вече крещеше. — Имаш ли някаква представа как се почувствах?

Индия обаче нямаше да се остави да я сплаши, колкото и силно да крещеше Тя вдигна предизвикателно брадичка.

— Знам точно как си се почувствал: почувствал си, че Вандър те е победил — отвърна рязко тя. — Това не ми стига.

През тялото на Торн премина огромна ледена вълна. Тя искаше нещо повече. Кой беше той, че да спори?

— Истината, Индия, е, че последното нещо, от което имам нужда, е брак с дъщерята на маркиз, която мисли, че е по-добра от мен, която иска нещо повече.

Думите излязоха от някакво тъмно кътче в душата му с такава сила, каквато само едно копеле можеше да им придаде.

Тя се взираше в него. Красивите й очи бяха разширени и втренчени. Красотата й беше като удар в корема му и гласът му от студен стана смъртоносен.

— Огромна глупост би било да се оженя за жена, която ме излъга, каза ми, че не е девствена, каза ми, че ще изостави собственото си дете Ти показа колко точно ме уважаваш. Щеше ли да ме излъжеш, ако бях джентълмен?

Тя потръпна, сякаш я бе ударил. Той усети как изтощението се спуска над него като покров. Индия беше… тази, която беше. Както и той. Онази кратка мечта, която хранеше — да обича и да се ожени за жена като нея — беше най-голямата от всички глупости, които бе вършил в живота си. Но вече край.

Индия изглеждаше замръзнала. Лицето й беше побеляло.

— Довиждане, лейди Зенобия — каза Торн, отдръпна се и се поклони демонстративно. — Мисля, че и двамата казахме повече, отколкото искахме, и повече, отколкото трябваше. Беше лудост да си помисля за брак с жена от аристокрацията. Повече няма да мисля за това — никога повече — и смятам, че от сега нататък пътищата ни няма да се пресекат.

Пометен от буря от лудост, той не можа да се спре: отново пристъпи към нея и обхвана лицето й в дланите си. Сърцето му се сви при мисълта за всичкото време, което загуби, за глупака, като когото се прояви.

Наведе се, прокара устни по нейните с уважението, което един лорд би проявил към благородна дама.

После се поклони и отново се обърна настрана, без да я поглежда в очите. Нямаше смисъл.